— Аз не съм бил винаги Мръсния Дейв Дънкан — в началото на петдесетте години бях просто обикновения Дейв Дънкан и хората си ме обичаха. Бях член на същия „Ротари клуб“, пред който говори онази вечер, Сам. Защо не? Имах си собствено занятие и с него правех пари. Бях художник на плакати, и то дяволски добър. Имах толкова работа, колкото можех да поема — в Джънкшън сити и Провърбия, но понякога поработвах и в Сидар Рапидс. Веднъж нарисувах реклама за цигари „Лъки страйк“ за стената на дясното поле на едно игрище чак в Омаха. Бях много търсен и си го заслужавах. Бях добър. Бях това, което сега наричат „художник график“, но тогава си бях просто най-добрият рисувач на плакати по тези места. Останах тук, защото това, от което се интересувах, беше сериозната живопис и мислех, че с нея мога да се занимавам на всяко място. Нямах висше художествено образование — опитах се, но не ме приеха — и знаех, че това ме сваля надолу в класирането, така да се каже, но знам художници, които са успели и без такива мъки — например Грандма Моузис^[1]. На нея не й трябваше шофьорска книжка — влизаше си право в града и без нея. Може би дори щях да успея. Продадох няколко платна, но не много — нямах нужда, защото не бях женен и преживявах добре от работата си с плакати. Освен това пазех повечето от картините си, така че да мога да правя изложби, както се предполага, че правят художниците. Направих и аз няколко. Първо тук, в града, после в Сидар Рапидс, а после в Демойнс. За последната написаха в „Демократ“, изкараха ме, че съм направо втори Джеймс Уистлър^[2].

Дейв замълча за момент и се замисли. После вдигна глава и отново погледна към опустелите, незасети полета.

— В АА все говорят за хора, които били с единия крак в бъдещето, а с другия — в миналото, и затова в днешно време не успявали да направят нищо. Но понякога човек се чуди какво ли би станало, ако навремето е постъпил другояче.

Той погледна почти виновно към Наоми, която се усмихваше и стискаше ръката му.

— Защото бях добър и наистина постигах нещо. Но много пиех още тогава. Не мислех много за това — по дяволите, бях млад. Бях силен и освен това не са ли пили всички велики художници? Аз мисля, че са пили. И въпреки това за известен период можех да постигна много — поне да направя нещо, — но тогава в Джънкшън сити дойде Арделия Лорц. И когато дойде, бях загубен.

Той погледна към Сам.

— Познах я от разказа ти, Сам, но тогава тя не изглеждаше така. Човек обикновено очаква да види някоя стара библиотекарка и това подхождаше за нейните цели, а и точно то е, което ти наистина си видял. Но когато дойде в Джънкшън сити през лятото на петдесет и седма, косата й беше пепеляворуса, а единствените места, в които беше пухкава, бяха местата, където една жена просто трябва да бъде пухкава.

Тогава живеех в Провърбия и ходех в Баптистката църква. Не бях много религиозен, но там имаше няколко добре изглеждащи жени. Мамчето ти беше една от тях, Сара.

Наоми се разсмя както се смеят жените, когато чуят нещо, което не могат да повярват.

— Арделия веднага се хареса на местните хора. Сега, когато хората от онази църква заговорят за нея — ако въобще заговарят — обзалагам се, че казват неща като например: „Още отначало си знаех, че нещо не е наред с тази Лорц“ или „Никога не ми е харесвал погледът на тази жена“, но да ви кажа, тогава не беше така. Те се въртяха около нея — и жени, и мъже — като пчели около първите пролетни цветя. Тя получи работа като помощник на господин Лавин по-малко от месец, след като беше дошла в града, но още две седмици преди това вече учеше малките в неделното училище в Провърбия. Не ми се иска да мисля на какво ги е учила — човек може да заложи последния си долар, че не е било на химни или на Евангелието от Матея — но ги учеше. И всеки се кълнеше колко много я обичат малките. Те също се кълняха в това, но когато го казваха, в очите им се четеше… четеше се, че не са сигурни къде са, а дори и кои са. Е, тя ми хареса… и аз й харесах. Не бихте го допуснали от начина, по който изглеждам сега, но в онези дни бях доста симпатичен младеж. От работата на открито винаги бях загорял, имах мускули, косата ми беше почти изрусяла от слънцето, а коремът ми беше плосък като дъската ти за гладене, Сара. Арделия беше наела една селска къща на миля и половина от църквата — спретната къщичка, но имаше нужда от боядисване така, както човек има нужда от вода в пустинята. Затова след църква, на втората седмица, я забелязах — не ходя често на църква, а беше средата на август, и й предложих да боядисам къщата. Тя имаше най-големите очи, които сте виждали. Повечето хора биха казали, че са сиви, но когато погледне право в тебе, може да се закълнеш, че са сребърни. А този ден след църква тя погледна право в мен. Слагаше си някакъв парфюм, който дотогава не бях помирисвал и не съм помирисвал оттогава. Лавандула, ако не се лъжа. Не мога да го опиша, но знам, че винаги ми навяваше мисли за малки бели цветя, които цъфтят само след залез-слънце. И се влюбих. Моментално. Тя стоеше близо до мен — толкова близо, че телата ни почти се докосваха. Носеше една такава старомодна черна рокля — каквито носят старите дами, шапка с мрежеста воалетка, и държеше чантичката си пред себе си. Съвсем строго и прилично. Но очите й не бяха строги. О, не. Не бяха прилични. Изобщо не бяха.

„Надявам се, нямате намерение да поставяте върху новата ми къща реклами за белина и тютюн за дъвчене“ — казва тя.

„Не, госпожице — отвръщам й аз — мислех просто два пъти да я мина с проста бяла боя. Иначе не боядисвам къщи, но понеже сте нова в града, реших, че ще бъде по съседски…“

„Много мило“ — казва тя и ме докосва по рамото.

Дейв погледна виновно към Наоми.

— Мисля, че трябва да ти дам възможност да ни оставиш, ако искаш. Скоро ще започна да разказвам някои мръсни неща, Сара. Срам ме е, но искам да си разчистя сметките за отношенията си с нея.

Тя го потупа по старата, напукана ръка и каза тихо:

— Продължавай. Кажи всичко.

Той пое дълбоко въздух и продължи.

— Когато тя ме докосна, разбрах, че трябва да я спечеля или да умра. Това едничко докосване ме накара да се почувствам по-добре — и по-лудо, — отколкото докосването на която и да е жена през целия ми живот. Тя също разбра. Видях го в погледа й. Дяволит поглед. И малко нахален, но все пак нещо в него ме развълнува невероятно.

„Това би било по съседски, Дейв — казва тя, — а аз искам да бъда много добър съсед.“ — И така, аз я изпратих до вкъщи. Може да се каже, че всички други младежи, които стояха до вратата на църквата, останаха с пръст в уста и без съмнение, ме проклинаха. Не ме интересуваше изобщо, а, изглежда, и нея също. Излязохме на пътя „Труман“, който тогава още не беше павиран, макар че на всеки две или три седмици го поливаха, за да се слегне прахта. Когато стигнахме на средата, тя спря. Бяхме само двамата — на пътя „Труман“, точно по пладне на летния ден, имаше около милион акра царевица на Сам Ордей от едната страна и близо два милиона на Бил Хъмп от другата — израсли високо над главите ни и шумолящи така, както шумолят царевичните ниви дори и когато няма вятър. Дядо ми обичаше да казва, че това бил звукът, когато царевицата растяла. Не знам дали е истина, или не, но е зловещ звук. Повярвайте ми.

„Виж! — казва тя и посочва надясно. — Виждаш ли?“ — Погледнах, но не видях нищо — само царевица. Казах й.

„Ще ти покажа!“ — казва тя и изтичва в царевицата — както си е с неделна рокля и обувки с високи токове. Дори не си свали онази шапка с воалетката. Останах така няколко секунди малко слисан. После чух смеха й. Чух смеха й в царевицата. Затичах се след нея — донякъде, за да видя какво толкова има, но повече заради този смях. Много се бях наточил. Просто не е за разправяне.

Видях я да стои в реда, в който бях и аз, после прескочи в съседния със смях. Разсмях се и аз и я последвах, без да ме е грижа, че мачкам нивата на Сам Ордей. Нямаше да му стане нищо — при толкова много акри. Но когато прескочих и обрах с раменете си царевичната коса, а във връзката ми като още една игла се заби зелено листо, бързо спрях да се смея, защото нея я нямаше. После я чух от другата страна. Нямах представа как може да се е върнала там, без да я видя. Тръгнах обратно и я видях да тича в съседния ред. Около половин час си играхме на криеница и не успях да я хвана. Само ставах все по-ядосан и нетърпелив. Тъкмо когато мислех, че е на един ред пред мен и отивах там, я чувах на два реда зад мен. Понякога зървах част от крака й, а тя оставяше и следи в меката земя, но това не помагаше, защото следите, изглежда, бяха пръснати на всички страни. После точно когато започнах да побеснявам — бях се изпотил през хубавата си риза, връзката ми се беше развързала, а обувките ми се бяха напълнили с пръст, минах през един ред и видях, че шапката й виси на едно царевично стъбло, а воалетката се развява на лекия ветрец, който беше излязъл в царевицата.

„Ела да ме хванеш, Дейв!“ — вика тя. Хванах шапката й и се промуших наведен през следващия ред. Нямаше я — виждаше се само как царевицата се люлее на мястото, през което беше преминала — но там бяха и двете й обувки. На следващия ред намерих един от копринените й чорапи да виси върху едно стъбло. И все още чувах смеха й. Тя беше зад мен, а как беше отишла там, само Бог знае. Но това нямаше значение. Смъкнах връзката си и се втурнах след нея — отново и отново, обикалях като глупаво куче, което не се сеща да легне на земята в горещ ден. И ще ви кажа нещо — навсякъде, откъдето минах, изпочупвах царевицата. Оставях зад себе си цели пътеки измачкани и полегнали стъбла. Но тя не счупи нито едно. Когато минаваше, те само леко се разклащаха, като че ли това за нея не беше нищо повече от лек летен ветрец. Намерих роклята, комбинезона и корсета й. После намерих сутиена и пликчетата й. Вече не я чувах да се смее. Нямаше никакъв друг звук освен на царевицата. Стоях в един от редовете, пуфтях като пробит парен котел и притисках до гърдите си всичките й дрехи. Усещах в тях миризмата на парфюма й и това ме подлудяваше.

„Къде си?“ — извиках, но нямаше никакъв отговор. Е, най-накрая у мен изчезна и последната част от здравия разум… и, разбира се, тя искаше точно това. — „Къде си, по дяволите?“ — изкрещях аз, а дългата й бяла ръка се протегна между царевицата точно до мен и ме погали по врата. Направо ми изкара акъла.

„Чаках те — каза тя. — Защо се забави толкова? Не ме ли…“ — Хвана ме и ме потегли през царевицата, и я видях да стои там, с крака, забити в земята, без нито една драскотина, а очите й бяха със сребристия цвят на дъжд в мъглив ден.

2.

Дейв отпи голяма глътка вода, затвори очи и продължи.

— Това, което правихме тогава в царевицата, не беше любов — за цялото време, което я познавах, никога не сме правили любов. Правихме нещо. Имах Арделия почти по всички начини, по които един мъж може да има една жена, а мисля, че я имах и по някои начини, за които бихте си помислили, че са невъзможни — не мога да си ги спомня всички, но помня тялото й — колко бяло беше, как изглеждаха краката й, как пръстите на краката й се прегъваха и като че ли опипваха растенията, които излизаха от земята; спомням си как прекарваше нокти напред-назад по кожата на врата и гърлото ми. Продължавахме да го правим — отново и отново. Не знам колко пъти, но знам, че не се изморявах. Когато започнахме, се чувствах толкова възбуден, че можех да изнасиля Статуята на свободата, а когато свършихме, се чувствах по същия начин. Не можех да й се наситя. Както при пиенето. Просто нямаше начин някога да й се наситя. И тя също го знаеше. Най-после все пак спряхме. Тя сложи ръце зад главата си, разкърши рамене в черната пръст, в която лежахме, погледна ме с онези нейни сребърни очи и каза: „Е, Дейв? Все още ли сме съседи?“ — Казах й, че искам да започнем отново, а тя рече да не бъда прекалено лаком. Опитах се все пак да легна върху нея, а тя ме отблъсна със същата лекота, с която майката отблъсква от себе си бебе, което не иска вече да кърми. Опитах отново и тя замахна към лицето ми с такава сила, че ме одра на две места. Тук най-сетне парата ми се свърши. Беше бърза като котка и двойно по-силна. Щом видя, че съм разбрал, че времето за игра е свършило, тя се облече и ме поведе извън царевицата. Тръгнах, кротък като агънце. Вървяхме бавно към къщата й. Никой не мина покрай нас и по-добре, че не мина. Целите ми дрехи бяха покрити с пръст и царевична коса, ризата ми се беше измъкнала от панталоните, връзката ми беше напъхана в задния джоб и се развяваше зад мен като опашка, а и усещах как всяко място, до което се търкаха дрехите ми, гореше. Тя обаче — тя изглеждаше гладка и студена като сода със сладолед в стъклена чаша. Нито косъм разрошен, нито прашинка по обувките й, нито влакънце от царевична коса по полата й. Стигнахме до къщата и докато аз я оглеждах и се опитвах да реша колко боя ще е необходима, тя ми донесе питие във висока чаша. В него имаше сламка и стрък от мента. Помислих, че е чай с лед, докато не отпих глътка. Беше чисто уиски.

„Господи“ — казвам почти задавен.

„Не искаш ли? — пита ме тя и се усмихва подигравателно, винаги се усмихваше така. — Може би предпочиташ кафе с лед.“

„О, искам“ — казвам аз. Но не беше само това. Имах нужда. Тогава се опитвах да не пия през деня, защото така правят само алкохолиците. Но с това беше свършено. Останалото време, през което я познавах, пиех почти през целия ден, всеки ден. За мен последните две години, през които Айк беше президент, представляваха едно постоянно пиянство. Докато боядисвах къщата й — и правех всичко, което ми разрешаваше да правя с нея, когато можех, — тя започна работа в библиотеката. Господин Лавин я нае, без да я познава и я направи отговорник на Детската библиотека. Ходех там при всеки удобен случай, а това беше много често, защото сам си бях началник. Когато господин Лавин ми направи забележка, че прекарвам много време там, аз обещах безплатно да боядисам цялата библиотека. Тогава ми позволи да ходя, колкото често поискам. Арделия ми каза, че така нещата ще се уредят, и беше права както обикновено. Нямам никакви свързани спомени за времето, което прекарвах под магията й — а точно това представлявах — очарован мъж, попаднал под магията на жена, която всъщност изобщо не беше жена. Това не беше пропадането на паметта, което понякога се случва на пияниците — беше желание да забравиш нещата, след като са отминали. Така че спомените ми са откъслечни, но са наредени в редица като онези острови в Тихия океан, Лапагоски ли бяха, не мога да се сетя. Спомням си как тя закачи плакат на Червената шапчица на вратата на детската стая близо месец преди смъртта на господин Лавин и си спомням как заведе едно момченце за ръка до плаката. „Виждаш ли това момиченце?“ — попита го Арделия. „Да“ — казва то. „Знаеш ли защо онова лошо нещо се готви да го изяде?“ — пита Арделия. „Не“ — отвръща детето, а очите му са големи, уплашени и пълни със сълзи. „Защото то е забравило да върне навреме книгите от библиотеката — казва тя. — Ти никога няма да правиш така, нали, Уили?“ „Не, никога“ — казва момченцето, а Арделия казва — „Внимавай.“ А после пак за ръка го заведе в детската зала за Часа на приказките. А детето — беше Уили Клемарт, дето после го убиха във Виетнам — погледна назад през рамо към мен, бях се качил върху скелето с четка в ръка, и аз видях очите му като заглавие във вестник. „Спасете ме от нея — казваха очите му. — Моля ви, господин Дънкан.“ Но как можех да го направя? Не можех да спася и себе си.

Дейв извади чиста, но смачкана голяма носна кърпа от дълбините на задния си джоб, изхрачи се и силно се изсекна в нея.

— Господин Лавин отначало мислеше, че Арделия е направо съвършена, но след известно време промени мнението си. Около седмица, преди той да умре, те се скараха ужасно за плаката с Червената шапчица. Той не му харесваше. Може би нямаше ясна представа какво става в Часа на приказките — скоро ще стигна до това, — но не беше съвсем сляп. Виждаше как децата гледат този плакат. Най-накрая й каза да го свали. Тогава започна кавгата. Не я чух цялата, защото бях върху скелето — високо над тях, — но чух достатъчно. Той каза нещо за това, че плакатът ужасява децата или може би, че ги тормозел, а тя му отвърна, че й помагал да овладее „буйния елемент“ у тях. Тя го наричаше средство за обучение — точно каквото е жилавата пръчка. Но той държеше на своето и най-накрая тя трябваше да го свали. Тази вечер, в къщата, тя приличаше на тигър в зоологическата градина, който цял ден е бил дразнен с пръчка от някое дете. Ходеше напред-назад на големи тегели с каменно лице и развяваща се коса. Аз бях в леглото, пиян до козирката. Но си спомням, че тя се обърна и очите й бяха преминали от сребърно в яркочервено, сякаш мозъкът й пламтеше, а устата й изглеждаше страшно, като че ли се опитваше да се откъсне от лицето. Изплаши ме почти до изтрезняване. Не бях виждал нищо подобно и никога не ми се искаше да го видя отново.

„Аз ще го оправя — каза тя. — Ще оправя този стар дебел сводник, Дейв. Почакай и ще видиш.“ Казах й да не прави глупости, да не се поддава на гнева си и много други щуротии, които едва ли можеха да й направят впечатление. Тя ме слуша известно време и после изтича през стаята… всъщност не знам как да го кажа… В един миг беше от другата страна на стаята, до вратата, а в следващия вече скачаше върху мен, а очите й бяха червени и блестящи, устата й се издаваше от лицето, сякаш искаше да ме целуне с такава сила, че изпъваше кожата си, за да го направи, и този път си помислих, че вместо да ме одраска, ще забие ноктите си в гърлото ми и ще ме обели до гръбначния стълб. Но не го направи. Доближи лицето си до моето и ме погледна. Не знам какво видя — сигурно колко съм уплашен, — но това сигурно я направи щастлива, защото тя отметна глава назад, така че косата й падна чак до бедрата ми, и се изсмя. „Стига си приказвал, проклет пияницо такъв — каза тя, — ами ми го напъхай. За какво друго ставаш?“ Така и направих. Защото да й го напъхвам — и да пия — беше вече всичко, за което ставах. Във всеки случай вече не рисувах картини — отнеха ми разрешителното, след като за трети път ме хванаха за проваляне на договори — беше през 1958 или в началото на 1959 — а и получавах лоши отзиви за някои от работите ми. Вече не ме беше грижа как ги правех, нали разбирате — всичко, което исках, беше тя. Започнаха да говорят, че Дейв Дънкан вече не е надежден… но причината да казват това не беше винаги в пиенето. Отношенията ни не станаха известни на околните. Тя внимаваше за това като дявол. Репутацията ми отиде на боклука, но тя не пострада почти никак от това. Мисля, че господин Лавин започна да подозира. Отначало той помисли, че аз просто й досаждам, а нея не я е грижа, защото знаеше какви очи блещех към нея от скелето си, но мисля, че накрая започна да ни подозира. Но после господин Лавин умря. Казаха, че било сърдечен удар, но аз знам какво беше. Бяхме в хамака на задната й веранда вечерта, след като това се беше случило, и онази вечер тя беше ненаситната. Изстиска ме до пълно изтощение. После легна до мен и ме погледна, доволна като котка, която се е наяла със сметана, а в очите й отново имаше онзи яркочервен блясък. Не говоря измислици — виждах отражението на този червен блясък върху кожата на ръката си. И го чувствах. Беше като огнище, което е било запалено и после загасено. „Казах ти, че ще го оправя, Дейв“ — каза тя изведнъж с оня гаден, дразнещ глас. Аз бях пиян и наполовина убит от изтощение и почти осъзнах какво ми казва. Чувствах се, сякаш заспивам в яма от подвижни пясъци. „Какво му направи?“ — попитах в полудрямка.

„Прегърнах го — каза тя. Аз имам специални прегръдки, Дейв — ти не познаваш специалните ми прегръдки и ако имаш късмет, никога няма да ги научиш. Хванах го в хранилището, обгърнах го с ръце и му показах как изглеждам наистина. Тогава той заплака. Толкова беше уплашен. Заплака със специални сълзи, а аз ги изпих с целувките си и след това той падна мъртъв в ръцете ми.“

„Специалните си сълзи“ — така ги нарече. И после лицето й… то се промени. Стана на вълни, сякаш беше под водата. И аз видях нещо…

Дейв спря, загледан в равнината, в елеватора за зърно, в нищото. Ръцете му стискаха парапета на верандата. После омекнаха, разхлабиха се и се отпуснаха.

— Не си спомням — каза той най-сетне. — Или може би не искам да си спомня. Освен едно: това нещо имаше червени очи без клепачи и около устата му имаше много отпусната плът, падаща на гънки и бръчки — но това не беше кожа. Тя изглеждаше… опасна. После тази плът около устата започна някак си да се движи и мисля, че закрещях. После то изчезна. Изчезна съвсем. И отново видях Арделия, която ме гледаше и се усмихваше като красива, любопитна котка.

„Не се тревожи — каза тя. — Няма нужда да виждаш, Дейви. Докато правиш това, което ти казвам, всичко е наред. Докато си един от Любимците на Бога. Докато се държиш прилично. Тази вечер съм много щастлива, защото онзи стар глупак най-сетне го няма. Градският съвет ще ме назначи на неговото място и аз ще подкарам нещата, както си знам.“

„Значи Бог да ни е на помощ“ — помислих си аз, но не го казах. И вие не бихте го казали, ако бяхте видели онова нещо с онези втренчени червени очи, свито до вас в един хамак далеч от хората, така че никой не би могъл да чуе крясъците ви, дори и ако крещите с пълна сила. Малко след това тя влезе в къщата и се върна с две от онези високи чаши, пълни с уиски, и много скоро аз отново бях на двайсет хиляди левги под водата, където нищо нямаше значение. Тя не отвори библиотеката цяла седмица… „от уважение към господин Лавин“, както беше казала, а когато отново отвори, Червената шапчица отново висеше на вратата на детската стая. След седмица или две тя ми каза, че искала да направя няколко нови плаката.

Той спря, после продължи с по-нисък и по-бавен глас.

— Има една част от мен, дори и сега, която иска да заглади всичко, да направи моята роля по-добра, отколкото беше. Бих искал да ви кажа, че съм се бил с нея, че съм спорил, че съм й казвал, че не искам да имам нищо общо с плашенето на децата… но не би било вярно. Направих точно това, каквото тя искаше от мен. Бог да ми е на помощ, направих го. Отчасти това стана, защото тя вече ме плашеше. Но най-вече — защото бях — все още бях луд по нея. А имаше и още нещо. Имаше една подла, гадна част от мен — едва ли я има у всеки, но сигурно я има у мнозина от нас, — която харесваше това, което смяташе да направи тя. Харесваше го. Сега вие се чудите какво направих и аз наистина не мога да ви кажа за всичко. Наистина не си спомням. Спомените ми за онези дни са толкова объркани — като счупени играчки, които изпращаш на Армията на спасението, само за да ги махнеш от тавана. Не съм убил никого. Това е единственото, в което съм сигурен. Тя искаше това от мен… и аз за малко щях да го направя, но накрая се отказах. Това е единствената причина, поради която бях в състояние да продължа да живея със себе си, защото накрая успях да се измъкна. Тя пазеше у себе си част от душата ми — може би най-добрата част, — но никога не я е пазила цялата.

Той погледна замислено Наоми и Сам. Сега изглеждаше по-спокоен, повече се владееше — може би дори беше в мир със себе си, помисли си Сам.

— Спомням си как влязох един ден през есента на 1959 — мисля, че беше 1959 — и тя ми каза, че иска да направя плакат за детската стая. Каза ми точно какво иска и аз се съгласих охотно. Не видях в това нищо лошо. Всъщност помислих си, че е дори забавно. Това, което искаше, разбирате ли, беше плакат на дете, размазано от валяк по средата на улицата. Под него трябваше да пише: „КОЙТО БЪРЗА, БАВНО СТИГА! ДРЪЖТЕ КНИГИТЕ У ВАС ДЪЛГО ВРЕМЕ!“ Помислих, че е просто шега — като онази, в която вълкът преследва заека, но го смачква товарен влак или нещо подобно. Така че се съгласих. Тя беше ужасно доволна. Влязох в кабинета й и нарисувах плаката. Не ми отне много време, защото беше просто карикатура. Въпреки всичко тя не го хареса. Веждите й се събраха и устата й почти изчезна. Бях нарисувал карикатура на момче с кръстчета вместо очи и за по-весело бях направил облаче с думи да излиза от устата на човека, който караше валяка: „Ако имате марка, може да го изпратите като картичка“, пишеше там. Тя дори не се усмихна. „Не, Дейви — казва, — ти не разбираш. Това няма да накара децата да връщат книгите си навреме. Това само ще ги накара да се смеят, а те и без това прекарват в смях твърде много време.“ — „Добре — казвам аз. — Мисля, че не съм разбрал какво искаш.“ Стояхме зад бюрото за връщане на книги, така че никой не ни виждаше от кръста надолу. Тя се пресегна и ме хвана за топките с ръка, погледна ме с големите си сребърни очи и каза: „Искам да го направиш реалистично.“ Минаха секунда или две, докато разбера какво иска да каже всъщност. Когато разбрах, не вярвах на ушите си. „Арделия — казвам, — ти не разбираш какво говориш. Ако детето наистина е прегазено от валяк…“ Тя стисна топките ми, така че да ме заболи, за да ми напомни колко й принадлежа, и каза: „Разбирам добре. Сега ти разбери мен. Не искам те да се смеят, Дейви — искам да плачат. Така че, моля те, върни се обратно вътре и този път го направи добре.“ Върнах се в кабинета й. Не знам какво смятах да правя, но умът ми бързо се подготви. На масата имаше празно парче картон и висока чаша уиски със сламка и стрък мента й бележка от Арделия, която гласеше:

„Д., този път използвай повече червено.“

Той погледна трезво към Сам и Наоми.

— Но тя не беше влизала вътре, разбирате ли? Изобщо не беше влизала.

3.

Наоми донесе на Дейв нова чаша вода и когато се връщаше, Сам забеляза, че лицето й е много бледо и ъглите на очите й изглеждат зачервени. Но тя седна много тихо и махна на Дейв да продължава.

— Аз направих любимото нещо на алкохолиците. — Изпих питието и направих това, което ми бяха казали. Връхлетя ме, както бихте казали, някаква полуда. Прекарах над бюрото два часа с една кутия водни бои, оплесках цялото й бюро с боя и вода, без да ме е грижа кое къде е попаднало. Това, което направих, беше нещо, което не искам да си спомням… но си го спомням. Беше момченце, разплескано върху улица „Рампол“, с отхвърчали обувки и глава, размазана като буца масло, разтопена на слънце. Човекът, който караше валяка, беше само силует, но се обръщаше назад и можеше да се види усмивката на лицето му. Той беше карал колата на плаката, който ти спомена, Сам — онзи, в който се казва децата да не се качват при непознати. Баща ми е оставил майка ми около година, след като съм се родил — просто я е зарязал и сега ми се струва, че той е бил човекът, когото съм се опитал да нарисувам на всички онези плакати. Наричах го „черния човек“ и мисля, че беше баща ми. Мисля, че Арделия по някакъв начин го бе извлякла от мен. А когато й показах втория плакат, тя много го хареса. Засмя му се. „Чудесен е, Дейв! — каза тя. — Ще вкара цяла планина от послушание в главите на уплашените сополанковци! Веднага ще го закача!“ Наистина го закачи — пред бюрото за връщане на книги в детската стая. И като го закачи, видях нещо, от което наистина кръвта ми застина. Аз познавах момченцето, което бях нарисувал, разбирате ли? Беше Уили Клемарт. Бях го нарисувал дори без да осъзная това, а изразът на смазаното му лице беше същият, който бях видял онзи ден, когато тя го беше хванала за ръка и го беше завела в детската стая.

Бях там, когато децата влязоха за Часа на приказките и видяха плаката за пръв път. Бяха уплашени. Очите им се разшириха, а едно момиченце се разплака. А на мен ми харесваше, че бяха уплашени. Помислих си: „Това наистина ще набие в главите им послушание. Това ще ги научи какво се случва, ако й противоречат, ако не правят това, което им казва.“ А част от мен си помисли: „Започваш да мислиш като нея, Дейв. Много скоро ще започнеш да бъдеш като нея и тогава ще си загубен. Ще си загубен завинаги.“ Но все пак продължих. Имах чувството, че имам билет само в едната посока и нямаше да се откажа, докато не пропътувам целия път до края на линията. Арделия беше наела някакви студенти от колежа, но винаги ги поставяше в залата за периодика, в справочната зала и на главното гише. Тя отговаряше за децата, само тя… те бяха най-лесни за сплашване, нали разбирате. А мисля, че бяха и най-добрите за сплашване — тя се хранеше с техния ужас. А аз направих още плакати. Не си ги спомням всички, но си спомням Библиотечния полицай. Той беше на много от тях. В един — наричаше се „БИБЛИОТЕЧНАТА ПОЛИЦИЯ СЪЩО ОТИВА НА ПОЧИВКА“ — той стоеше на брега на един поток и ловеше риба. Само че беше сложил за стръв на куката си момченцето, което децата наричат Глупчо. На друг плакат беше привързал Глупчо на носа на една ракета и дърпаше шалтера, който щеше да го изпрати в космоса. Този се наричаше „НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ ЗА НАУКАТА И ТЕХНИКАТА В БИБЛИОТЕКАТА — БЪДЕТЕ ПОСЛУШНИ И ВРЪЩАЙТЕ КНИГИТЕ СИ НАВРЕМЕ“. Ние превърнахме детската зала в дом на ужасите за децата, които идваха там — каза Дейв. Говореше бавно и през сълзи. — Тя и аз. Наистина го направихме. Но знаете ли какво? Те винаги се връщаха. Винаги се връщаха за още. И никога, никога не разказваха. Тя се беше погрижила за това.

— А родителите? — възкликна Наоми внезапно и толкова рязко, че Сам подскочи. — Сигурно когато родителите са видели…

— Не! — каза й Дейв. — Родителите им никога не виждаха нищо. Единственият страшен плакат, който можеха да видят, беше този с Червената шапчица и вълка. Арделия го остави да виси през цялото време, но другите ги закачваше само през Часа на приказките — след училище, в четвъртък вечер и неделя сутрин. Тя не беше човешко същество, Сара. Трябва да го разбереш добре. Тя не беше човек. Тя знаеше кога идват възрастни и винаги, преди да дойдат, сваляше плакатите, които бях нарисувал, от стените и слагаше другите — нормалните плакати, в които пишеше неща като „ЧЕТЕТЕ КНИГИ ЗА ЗАБАВЛЕНИЕ“. Спомням си един случай, когато бях там за Часа на приказките — в онези дни, ако можех, никога не се отделях от нея, имах много време, което да прекарваме заедно, защото бях престанал да рисувам картини, всичките ми редовни занимания бяха пропаднали и живеех от малкото, което бях успял да спестя. Скоро парите ми щяха да свършат и трябваше да започна да продавам какво ли не — телевизора си, китарата си, колата си, накрая къщата си. Но това нямаше значение. Това, което имаше значение, беше, че прекарвах много време там и виждах какво ставаше. Малките придърпваха столовете си в кръг, в центъра на който седеше Арделия. Аз бях в дъното на стаята, седнал на едно от онези детски столчета. Най-често бях в старата си изцапана с боя престилка, пиян като каруцар, небръснат, вонящ на уиски. А тя четеше — четеше някоя от специалните си „приказки на Арделия“ — и после спираше и накланяше глава на една страна, като че ли слушаше. Децата започваха да се въртят и изглеждаха неспокойни. Изглеждаха и по още един начин — като че ли се събуждаха от дълбок сън, в който тя ги беше приспала.

„Ще си имаме гости — казваше тя и се усмихваше. — Не е ли хубаво, деца? Има ли Добри дечица доброволци, които да ми помогнат да се подготвим за нашите възрастни гости?“ Когато го казваше, всички вдигаха ръце, защото всички искаха да бъдат Добри дечица. Плакатите, които бях направил, им показваха какво се случваше на Лошите дечица, които не слушат. Дори и аз вдигах ръка, седнал пиян в дъното на стаята в мръсната си престилка, като най-старото, най-умореното дете на света. После те ставаха и някои от тях сваляха моите плакати, а други изваждаха нормалните плакати от най-долното чекмедже на бюрото. Разменяха им местата. После сядаха и тя сменяше ужасното нещо, което им беше разказвала, с някоя приказка от рода на „Принцесата и граховото зърно“ и, съвсем сигурно, след няколко минути някоя майка надникваше и виждаше как Добрите дечица слушат приятната госпожица, която им чете приказка, майките се усмихваха на своите деца и децата им се усмихваха в отговор, и нещата си продължаваха.

— Какво искаш да кажеш с това — „ужасното нещо, което им беше разказвала“? — попита Сам. Гласът му беше дрезгав и устата му беше пресъхнала. Той слушаше Дейв с нарастващо чувство на ужас и отвращение.

— Приказки — каза Дейв. — Но тя ги променяше в разкази на ужасите. Ще се изненадате колко малко беше достатъчно за повечето, за да се променят.

— Аз не бих се изненадала — каза мрачно Наоми. — Аз си спомням тези приказки.

— Сигурно — каза той, — но никога не си ги слушала, както ги разказваше Арделия. А децата ги харесваха — част от тях харесваха приказките, а всички харесваха нея, защото тя ги привличаше и ги очароваше по същия начин, както привличаше мен. Е, не точно, защото го нямаше сексуалния елемент — поне аз мисля така, — но тъмното у нея извикваше тъмното у тях. Разбирате ли ме?

И Сам, който помнеше зловещото си очарование от разказа за Синята брада и танцуващите метли във „Фантазия“, си помисли, че наистина разбира. Децата мразят тъмнината и се боят от нея… но тя ги привлича, нали? Тя ги зове,

(ела с мен, синко)

нали? Тя им пее,

(аз съм полицай)

нали?

Нали?

— Разбирам какво искаш да кажеш, Дейв — каза той.

Дейв кимна.

— Разбра ли вече, Сам? Кой е твоят Библиотечен полицай?

— Все още не разбирам — каза Сам, но си помисли, че част от него разбира. Беше като че ли умът му е пълен с дълбока, тъмна вода, а на дъното й има потопена лодка — но не каква да е лодка. Не — тази беше пиратска шхуна, пълна с плячка и трупове, а сега тя беше започнала да се размества в тинята, в която беше стояла потънала толкова дълго. Скоро, боеше се той, тази призрачна, светеща развалина отново ще излезе на повърхността с разрушените си мачти, обвити в черни водорасли, и с един скелет с усмивка за милион долара, който все още се блъска в гниещите останки на кормилото.

— Мисля, че може би разбираш — каза Дейв — или започваш да разбираш. И това скоро ще стане ясно, Сам. Повярвай ми.

— Аз все още не разбирам всичко за приказките — каза Наоми.

— Една от любимите й, Сара — а тя беше любима и на децата; ти трябва да ме разбереш и да повярваш — беше „Момиченцето и трите мечки“. Знаеш приказката, но не я знаеш по начина, по който я знаят някои хора в този град — хора, които сега са възрастни — банкери, адвокати и едри фермери с цели флотилии от трактори „Джон Диър“. Дълбоко в сърцата си, разбирате ли, те пазят варианта на Арделия Лорц. А може би някои от тях са разказали същите приказки на своите деца, без да знаят, че има и други начини за разказването им. Не ми се ще да мисля, че е така, но в сърцето си знам, че е. Във варианта на Арделия Момиченцето е Лошо детенце, което не слуша. То идва в къщата на трите мечки и нарочно я опустошава — съдира завесите на Мама мечка, събаря прането в калта, разкъсва всички списания и делови документи на Татко мечок и с помощта на един от ножовете на масата изрязва дупки в любимия му стол. После разкъсва всичките им книги. Мисля, че любимата част на Арделия беше, когато Момиченцето разваля книгите. И не изяжда кашата — о, не! Когато Арделия разказваше приказката — не. Във варианта, в който я разказваше Арделия, Момиченцето взима отрова за плъхове от един висок рафт и я изсипва като пудра захар върху кашата. То изобщо не знае кой живее в къщата, но въпреки това иска да убие всички, защото е Лошо детенце.

— Това е ужасно — възкликна Наоми. Беше загубила самообладание — наистина го беше загубила — за пръв път. Ръцете й бяха върху устата, а широко отворените й очи бяха вторачени в Дейв.

— Да. Беше ужасно. Но това не беше всичко. Момиченцето било толкова уморено от опустошаването на къщата, нали разбирате, че когато се качило по стълбите, за да изпокъса спалните им, заспало в леглото на Малкото мече. И когато трите мечки се върнали в къщи и го видели, те се нахвърлили върху него — точно така обичаше да го разказва Арделия — те се нахвърлили върху него и изяли живо това Лошо детенце. Те го изяли, като започнали от краката, а то пищяло и се дърпало. Цялото, освен главата. Оставили му главата, защото знаели какво било направило то с кашата им. Били подушили отровата. „Те можели да правят това, деца, защото били мечки“ — обичаше да казва Арделия, а всички деца — Добрите дечица на Арделия — кимаха, защото виждаха какво може да стане. „Те свалили главата на Момиченцето долу в кухнята, сварили я и изяли мозъка й за закуска. Всички били съгласни, че е много вкусен… и после заживели щастливо.“

4.

На верандата настана пълна почти мъртвешка тишина. Дейв посегна към чашата с вода и треперещите му пръсти почти я събориха от парапета. В последния момент успя да я задържи, хвана я с две ръце и отпи голяма глътка. После я остави и каза на Сам:

— Изненадан ли си, че пиенето ми беше станало малко неуправляемо?

Сам поклати глава. Дейв погледна Наоми:

— Разбираш ли сега защо никога не съм бил в състояние да разкажа тази история? Защо съм я затворил в онази стая?

— Да — каза тя с треперещ, въздишащ глас, който не беше по-силен от шепот. — И мисля, че разбирам и защо децата никога не са разказвали. Някои неща са просто прекалено… прекалено чудовищни.

— За нас, може би — каза Дейв. — А за децата? Не знам, Сара. Едва ли децата толкова добре познават чудовищата от пръв поглед. Родителите им им казват как да разпознават чудовищата. А тя имаше и нещо друго зад себе си. Помните ли, че ви казах как когато казваше на децата, че идва родител, те гледаха като че ли се събуждат от дълбок сън? Те спяха по някакъв странен начин. Това не беше хипноза — поне аз мисля, че не беше, — но беше подобно на хипноза. И когато са си отивали вкъщи, не са помнели, поне в най-горната част на съзнанието си, за приказките и плакатите. Дълбоко подсъзнателно обаче, мисля, че са помнели много… точно както подсъзнателно Сам знае кой е неговият Библиотечен полицай. Мисля, че днес те все още помнят — банкерите, адвокатите и едрите фермери, които някога бяха Добрите дечица на Арделия. Все още ги виждам — облечени с престилки и къси панталонки, седнали на онези малки столчета, загледани с големите си кръгли като тави очи в Арделия, която седи в центъра на кръга. И мисля, че когато се стъмни и започнат бурите или когато заспиват и започнат кошмарите, те отново стават деца. Мисля, че вратите се отварят и те виждат как Трите мечки — Трите мечки на Арделия — изяждат мозъка от главата на Момиченцето с дървените си лъжици за каша, а Малкото мече носи скалпа на Момиченцето върху главата си като дълга златиста перука. Мисля, че се събуждат, плувнали в пот, разстроени и уплашени. Мисля, че тя остави това на този град. Мисля, че му остави наследство от тайни кошмари. Но все още не съм стигнал до най-лошото. Онези приказки, нали разбирате — е, понякога и плакатите, но най-вече приказките — изплашваха някое от децата до плач или пък те започваха да припадат, или нещо подобно. А когато това се случваше, тя казваше на останалите: „Отпуснете глави и починете, докато заведа Били… или Сандра… или Томи… в тоалетната и той се почувства по-добре.“ В същия миг всички отпускаха глави. Бяха като мъртви. Първия път, когато видях как се случва това, изчаках около две минути, след като беше завела някакво момиченце извън стаята, а после станах и отидох до кръга. Първо отидох до Уили Клемарт.

„Уили — пошепнах и го побутнах по рамото. — Добре ли си, Уили?“ Той не се помръдваше, така че го побутнах по-силно и отново го извиках по име. Все още не се помръдваше. Чувах го как диша — малко сополиво и хъркащо — както повечето време правят децата, които винаги имат някакви настинки — но все пак беше като умрял. Клепачите му бяха леко отворени, но виждах само бялото на очите му, а от долната устна беше провиснала дълга лига. Уплаших се и отидох до три или четири от другите, но нито едно от тях нито вдигна очи, нито издаде звук.

— Казваш, че тя ги е омагьосала, така ли? — попита Сам. — Че са били като Снежанка, след като е отхапала от отровната ябълка?

— Да — съгласи се Дейв. — Точно така изглеждаха. Аз също бях в това състояние, но по различен начин. После точно когато понечих да хвана Уили Клемарт и да го разтърся здравата, чух, че тя се връща от тоалетната. Изтичах до мястото си, за да не ме хване. Защото бях повече уплашен какво може да направи с мене, отколкото от всичко, което беше направила с тях. Тя влезе и онова момиченце, което беше сиво като мръсен чаршаф и наполовина в безсъзнание, когато Арделия го беше извела, изглеждаше, сякаш някой го беше напълнил с най-добрия тонизатор за нерви на света. Беше съвсем будно, с рози върху бузите и искрящ поглед. Арделия я потупа отзад и тя се затича към мястото си. После Арделия плесна с ръце и каза: „Всички Добри дечица — вдигнете глави! Соня се чувства много по-добре и иска да довършим приказката, нали, Соня?“. „Да, госпожице“ — изпищя Соня, преизпълнена с готовност. И главите на всички се вдигнаха. Никога не бихте казали, че преди две секунди стаята сякаш е била пълна с мъртви деца. На третия или четвъртия път, когато това се случи, аз я изчаках да излезе и я последвах. Знаех, че ги плаши с цел, нали разбирате, и смятах, че има причина за това. Самият аз бях изплашен до смърт, но исках да разбера каква е тя. Този път беше завела в тоалетната Уили Клемарт. Той беше получил истеричен пристъп по време на „Хензел и Гретел“ във варианта на Арделия. Отворих вратата съвсем леко и тихо и видях Арделия да коленичи пред Уили до мивката. Той беше спрял да плаче, но освен това не можех да видя нищо. Тя беше с гръб към мен, нали разбирате, а Уили беше толкова нисък, че тя, дори и на колене, го скриваше от погледа ми. Виждах, че ръцете му бяха върху жакета, с който беше облечена, и виждах единия ръкав на червения му пуловер, но това беше всичко. После чух нещо — глух звук на смукане — като звук от сламка, когато сте изпили почти целия млечен шейк от чашата си. Смятах, че тя го… разбирате ли, изнасилва, и така си беше, но не по начина, по който мислех. Влязох малко по-навътре и мръднах вдясно, ходех на пръсти. Очаквах, че въпреки това тя ще ме чуе — нали ушите й бяха като радарни чинии, и очаквах да се обърне и да ме прободе с онези нейни червени очи. Но не можех да се спра. Трябваше да видя. И малко по малко, като се премествах надясно, започнах да виждам. Започнах да виждам лицето на Уили през рамото й, постепенно, като луна, която се показва иззад облак. Отначало всичко, което виждах от нея, беше русата й коса — голяма маса от къдри и къдрички — но после започнах да виждам и нейното лице. И видях какво прави. Всичката ми сила изтече от краката като вода от тръба. Нямаше начин да ме видят, освен ако се протегнех и започнех да удрям по една от тръбите над мен. Очите им бяха затворени, но не това беше причината. Те бяха погълнати от това, което правеха, нали разбирате, и бяха потънали в едно и също място, защото бяха свързани един с друг.

Лицето на Арделия вече не беше лице на човек. Беше се разтекло като сироп и беше придобило онази форма на фуния, в която носът й ставаше плосък, а очите й се дръпваха настрани като очи на китаец. Беше заприличала на някакво насекомо… муха или може би пчела. Устата й отново я нямаше — беше се превърнала в онова нещо, което бях започнал да виждам, когато тя уби господин Лавин — през нощта, когато лежахме в хамака. Беше се превърнала в тясната част на фунията. Върху нея се виждаха странни червени ивици и отначало помислих, че това е кръв или може би вени под кожата й, но после разбрах, че е червило. Тя вече нямаше устни, но червената боя показваше къде са били устните й преди. С помощта на това смучещо нещо тя пиеше от очите на Уили.

Сам погледна Дейв като ударен от гръм. За момент се почуди дали този човек не е загубил разсъдъка си. Не ставаше дума за призраци — това беше нещо друго. Нямаше ни най-малка представа какво беше това. И все пак върху лицето на Дейв бяха изписани искреност и честност. „Дори и да лъже, той не го съзнава“ — помисли си Сам.

— Дейв, да не би да искаш да кажеш, че Арделия е пила сълзите му? — попита колебливо Наоми.

— Да… и не. Това, което пиеше, бяха специалните му сълзи. Нейното лице се беше изпънало силно напред, тупкаше като сърце, а чертите й бяха размазани. Приличаше на лице, което си нарисувал върху найлонова торбичка, за да направиш карнавална маска. Това, което излизаше от ъглите на очите на Уили, беше гумено и розово — като кървав сопол или парчета плът, които почти са се втечнили. Тя го смучеше, сърбаше го. Това, което пиеше, беше страхът му. Тя по някакъв начин го беше направила истински и толкова голям, че трябваше или да излезе навън в онези ужасни сълзи, или да го убие.

— Искаш да кажеш, че Арделия е била някакъв вид вампир, нали? — попита Сам.

Дейв изглеждаше облекчен.

— Да. Вярно е. Когато си мисля за този ден — когато се осмелявам да помисля за него — смятам, че тя беше точно това. Всички тези стари истории за вампири, които забиват зъби в гърлото на човек и изпиват кръвта му, не са верни. Почти верни са, но мисля, че в тези работи „почти“ не е достатъчно. Те пият, но не от врата — те пълнеят и стават здрави от това, което взимат от жертвите си, но не взимат кръвта им. Може би това, което взимат, е по-червено и по-кърваво, когато жертвите им са възрастни. Може би тя го е взела от господин Лавин. Мисля, че го е направила. Но това не е кръв. То е страх.

5.

— Не знам колко дълго стоях там и я гледах, но не може да е било твърде дълго — тя никога не излизаше за повече от пет минути. След известно време това, което излизаше от ъглите на очите на Уили, започна да става все по-бледо и по-бледо и все повече намаляваше. Виждах как… разбирате ли… това нейно нещо…

— Смукало — каза тихо Наоми. — Мисля, че трябва да е било смукало.

— Така ли? Добре. Виждах как това смукало се разтяга все повече и повече, за да не изпусне нищо, за да погълне и последната капчица и разбрах, че тя почти е свършила. И когато свърши, те ще се събудят и тя ще ме види. А когато ме види, помислих си, сигурно ще ме убие.

Започнах да отстъпвам — бавно, стъпка по стъпка. Не вярвах, че ще успея, но най-сетне задникът ми опря вратата на тоалетната. Почти изкрещях, защото си помислих, че по някакъв начин тя се е оказала зад мен. Бях сигурен в това, въпреки че я виждах пред мен, застанала на колене.

Затиснах устата си с ръка, за да сподавя крясъка, и излязох през вратата. Останах така, докато тя се затвори на пневматичните си панти. Струваше ми се като цяла вечност. Когато се затвори, тръгнах към главния вход. Бях наполовина полудял — всичко, което исках да направя, беше да изляза оттук и никога да не се връщам. Исках да избягам завинаги.

Слязох във фоайето, където тя беше сложила онази табела, която си видял, Сам — онази, на която пише само: „ТИШИНА!“ — и тогава се опомних. Ако тя беше върнала Уили в детската стая и беше видяла, че ме няма, щеше да разбере, че аз съм видял. Щеше да ме преследва и щеше да ме хване. Дори не мисля, че щеше да й бъде трудно. Спомнях си за онзи ден в царевицата и за това как беше правила безкрайни кръгове около мен, а не бях я видял дори да се изпоти.

И така, все пак се обърнах и се върнах на мястото си в детската стая. Това беше най-трудното нещо, което съм правил през целия си живот, но по някакъв начин успях да го направя. Не минаха и две секунди, откакто бях седнал, когато ги чух, че идват. И, разбира се, Уили беше много щастлив, усмихнат и в добро здраве, също както и тя. Арделия изглеждаше готова да изкара три рунда с Роки Марчиано и здравата да го натупа.

„Всички Добри дечица — вдигнете глави! Уили се чувства много по-добре и иска да довършим приказката, нали, Уили?“

„Да, госпожице“ — каза Уили. Тя го целуна и той изтича на мястото си. Приказката продължи. Аз седях и слушах. А когато този Час на приказките свърши, започнах да пия. И оттогава чак до края всъщност никога не съм спирал.

6.

— Как всъщност свърши всичко? — попита Сам. — Какво знаеш за това?

— Не толкова много, колкото щях да знам, ако не бях толкова мъртвопиян през цялото време, но повече, отколкото бих искал да знам. А последната част — дори не съм сигурен колко дълго продължи. Сигурно около четири месеца, но може да са били шест или дори осем. Тогава вече много не обръщах внимание на годишните времена. Когато пияница като мене започне наистина да пропада, Сам, единственото време, което забелязва, е съдържанието на бутилката. Все пак знам две неща и те са наистина двете единствени неща, които имат значение. Някой наистина я подозираше това беше първото нещо. И за нея беше време да заспи отново. Да се промени. Това беше второто. Спомням си една нощ в нейната къща — тя никога не идваше в моята — нито веднъж — тя ми каза: „Ставам сънлива, Дейв. През цялото време ми се спи. Скоро ще дойде време за дълга почивка. Когато това време дойде, искам да заспиш с мен. Знаеш ли, аз те обикнах, нали разбираш.“ Аз, разбира се, бях пиян, но все пак това, което ми каза, ме смрази. Мислех, че знам за какво говори, но когато я попитах, тя само се изсмя. „Не, не това — каза тя и ми хвърли презрителен и удивен поглед. — Говоря за сън, а не за смърт. Но ще трябва да се храниш с мен.“ От това веднага изтрезнях. Тя не знаеше, че знам за какво говори, но аз знаех. Бях видял. След това тя започна да ми задава въпроси за децата. Кои не харесвам, за кои мисля, че са неискрени, кои са прекалено шумни, кои са най-досадни. „Това са Лоши дечица и те не заслужават да живеят казваше тя. — Те са груби, развалят всичко, връщат книгите си, надраскани с молив и с откъснати страници. Кои от тях ти мислиш, че заслужават да умрат, Дейви?“ Тогава разбрах, че трябва да избягам от нея и ако единственият начин за това беше да се самоубия, трябваше да го направя. Нещо ставаше с нея, нали разбирате. Косата й потъмняваше, а кожата й, която винаги беше била съвършена, започваше да се покрива с петънца. А имаше и нещо друго — виждах онова нещо, в което се превръщаше устата й — през цялото време — точно под повърхността на кожата й. Но то започваше да изглежда набръчкано и увиснало и по него имаше нишки, подобни на паяжина. Една нощ, когато бяхме в леглото, тя видя как разглеждам косата й и каза: „Ти виждаш промяната в мен, нали, Дейви? — Погали ме по лицето. — Всичко е наред, това е съвсем естествено. Винаги става така, когато се подготвям да заспя отново. Ще трябва да го направя скоро и ако искаш да дойдеш с мен, трябва скоро да вземеш едно от онези деца. Или две. Или три. Колкото повече, толкова по-добре! — Тя се засмя по своя луд начин и когато ме погледна отново, очите й пак бяха станали червени. — Във всеки случай не искам да те изоставям. Освен всичко друго, това няма да е безопасно. Знаеш го, нали?“ Казах, че знам.

„Значи, ако не искаш да умреш, Дейви, това трябва да стане скоро. Много скоро. И ако си решил да не умираш, трябва да ми го кажеш сега. Можем да завършим всичко приятно и безболезнено тази вечер.“ Тя се наведе към мен и усетих дъха й. Миришеше на развалена кучешка храна и не можех да повярвам, че някога съм целувал тази уста и съм мирисал това, което излиза от нея — било трезв, било пиян. Но имаше една част от мен — някаква малка част, — която все още искаше да живее, и й казах, че наистина искам да тръгна с нея, но ми трябва малко време да се подготвя. Да се подготвя в мислите си.

„Искаш да кажеш да пиеш — каза тя. — Би трябвало да коленичиш и да благодариш на мизерните си, нещастни звезди за мен, Дейв Дънкан. Ако не съм аз, до една година, или дори по-малко, ще бъдеш мъртъв в някоя канавка. С мен можеш да живееш почти вечно.“ Устата й се разтегли само за секунда, разтегли се, докато докосна бузата ми. И по някакъв начин аз успях да не изкрещя.

Дейв ги погледна с дълбоки, призрачни очи. После се усмихна. Сам никога нямаше да забрави тази свръхестествена усмивка — тя завинаги щеше да го посещава в сънищата му.

— Но това беше тогава — каза той. — Оттогава насам някъде дълбоко вътре в мен аз не преставам да крещя.

7.

— Искам да ви кажа, че в края на краищата разчупих хватката, с която ме държеше. Беше просто щастливо стечение на обстоятелствата — или както биха казали суеверните хора — висша воля. Трябва да разбирате, че през 1960 аз бях изцяло откъснат от останалата част на града. Нали помниш, Сам, казах ти, че навремето бях член на „Ротари клуб“? Е, през февруари 1960 те биха ме наели само да им чистя тоалетната. От гледна точка на Джънкшън сити аз бях само едно Лошо детенце, което водеше живот на скитник. Хора, които бях познавал цял живот, минаваха на другата страна на улицата, когато виждаха, че идвам. Преди телосложението ми беше като на бронзов орел, но пиенето ме разяждаше, а това, което пиенето не успяваше да вземе, го взимаше Арделия Лорц. Неведнъж се питах дали ще ме превърне в това, което й трябваше, но тя не го направи. Може би в моето състояние не й вършех работа… но едва ли това е била причината. Мисля, че не ме обичаше — мисля, че не можеше да обича никого — но мисля, че беше самотна. Мисля, че беше живяла — ако това, което правеше, можеше да се нарече живот — много дълго и че беше имала…

Дейв прекъсна. Свитите му пръсти неспокойно барабанеха върху коленете ми и очите му, сякаш за успокоение потърсиха елеватора на хоризонта.

— … компаньони е думата, която най-добре приляга. Мисля, че беше имала компаньони за този свой дълъг живот, но мисля, че преди да дойде в Джънкшън сити, дълго време не беше имала. Не ме питайте какво ми е казала, за да ме накара да изпитвам това, защото не си спомням. То е изгубено, както почти всичко останало. Но съм съвсем сигурен, че е истина. И беше използвала мен за тази работа. Съвсем сигурен съм, че щеше и да ме вземе със себе си, ако не я бяха разкрили.

— Кой я разкри, Дейв? — попита Наоми и се наведе напред. — Кой?

— Заместник-шерифът Джон Пауър. По онова време областен шериф беше Норман Биймън, а Норм е най-добрият аргумент за това, че шерифите трябва да се назначават, а не да се избират. Гласоподавателите го избраха на този пост, когато той се върна в Джънкшън сити през 1945 с цял куфар медали, които беше заслужил по време на настъплението на армията на Патън в Германия. Беше голям куражлия и никой не му го отрича, но като областен шериф не струваше и пукната пара. Това, което притежаваше, беше най-широката, най-бялата усмивка, която сте виждали, и огромен товар с глупости. И, разбира се, беше републиканец. А това винаги е било най-важното нещо за областта. Мисля, че Норм все още щяхме да го избираме, ако не падна мъртъв от мозъчен удар в бръснарницата на Хюги през лятото на 1963. Спомням си това доста точно — тогава Арделия от известно време вече я нямаше, а аз бях започнал малко да идвам на себе си. За успеха на Норм имаше две тайни — освен широката му усмивка и глупавите приказки, искам да кажа. Първо, беше честен. Доколкото знам, никога не беше взел и стотинка подкуп. Второ, винаги гледаше да има поне един заместник-шериф, който да мисли бързо и да не се стреми да заеме мястото му. Винаги беше откровен с тези хора — когато някой от тях решеше да напусне, винаги получаваше отлични препоръки. Норм сам се грижеше за това. Да ви кажа, ако се замисли човек, ще излезе, че по целия Среден запад има пръснати шест или осем началници на градската полиция и полковници от щатската полиция, които са прекарали две или три години тук, в Джънкшън сити, в изриване на тор вместо Норм Биймън. Но между тях не е Джон Пауър. Той е мъртъв. Ако погледнете в некролога му, там пише, че е умрял от инфаркт, въпреки че нямаше и трийсет години и нямаше никой от лошите навици, които понякога карат машинките на хората да спират рано. Аз знам истината — не инфаркт уби Джон, както и не инфаркт уби Лавин. Тя ги уби.

— Откъде знаеш това, Дейв? — попита Сам.

— Знам, защото в този последен ден в библиотеката трябваше да бъдат убити три деца.

Гласът на Дейв все още беше спокоен, но Сам чуваше как под повърхността като електрически заряд с ниско напрежение тече ужасът, с който този човек беше живял толкова дълго. Ако дори половината от това, което Дейв им беше разказал този следобед, беше истина, то той беше преживял последните трийсет години с ужаси, които бяха просто невъобразими. Не беше чудно, че бутилката му беше помагала да държи на разстояние най-лошите от тях.

— Две наистина умряха — Патси Харигън и Том Гибсън. Третото трябваше да бъде цената, която аз трябваше да платя, за да участвам в цирка, който се командваше от Арделия. Това трето дете беше детето, което Арделия наистина искаше, защото тъкмо то беше обърнало прожектора към нея точно тогава, когато тя най-много имаше нужда да работи в тъмнина. Това трето дете трябваше да е мое, защото на него не му разрешаваха вече да идва в библиотеката и Арделия не беше сигурна, че ще може да се доближи до него. Това трето Лошо детенце беше Танси Пауър — дъщерята на заместник-шерифа Пауър.

— Не говориш за Танси Райън, нали? — попита Наоми. Гласът й почти умоляваше.

— Точно за нея говоря. Танси Райън от пощата, Танси Райън, която идва на нашите събрания, Танси Райън, която едно време беше Танси Пауър. Много от децата, които преди идваха в Часовете за приказки на Арделия, сега са в АА по нашите места, Сара — разбирай го, както искаш. През лятото на 1960 аз бях много близо до убийство на Танси Пауър… но това не е най-лошото. Де да беше.

8.

Наоми се извини за малко и когато минаха няколко минути, Сам стана и отиде да я търси.

— Остави я — каза Дейв. — Тя е чудесна жена, Сам, но има нужда от малко време да се възстанови. И ти щеше да имаш нужда, ако беше разбрал, че един от членовете на най-важната група в живота ти е бил близо до убийство на най-близкия ти приятел. Остави я да свикне с това. Тя ще се върне — Сара е силна.

След няколко минути тя наистина се върна. Беше измила лицето си — косата на слепоочията й беше все още мокра и залепнала — и носеше поднос с три чаши чай с лед.

— Е, стигнахме най-сетне до трудната част, нали, мили мои? — каза Дейв.

Наоми направи върховно усилие да отвърне на усмивката му.

— Крайно време беше. Просто не можеш да го задържаш повече.

Сам помисли, че усилието, което правеше тя, беше не само върховно — то беше благородно. И все пак, докато стоеше, ледът в чашите говореше вместо нея с кратки, накъсани фрази. Сам отново стана и взе подноса от неспокойните й ръце. Тя го погледна с благодарност.

— Свършвай, Дейв — каза тя и седна. — Разкажи го докрай.

9.

— Много от това, което остава, са нещата, които тя ми каза — започна отново Дейв, — защото аз вече непосредствено виждах всичко, което ставаше. Някъде към края на 1959 Арделия ми каза вече да не идвам в Обществената библиотека. Каза, че ако ме види там, ще ме изхвърли, а ако се въртя наоколо, ще изпрати полицаите да ме хванат. Каза, че видът ми е много опърпан и ако ме видят там, ще започнат приказки.

„Приказки за нас двамата? — попитах аз. — Арделия, кой ще повярва?“

„Никой — каза тя. — Не приказките за нас двамата ме засягат, идиот такъв.“

„Тогава какво те засяга?“

„Приказките за теб и децата“ — каза тя. — Мисля, че тогава за пръв път наистина осъзнах колко ниско съм паднал. Ти си ме виждала в това състояние в годините, след като започнахме заедно да ходим на събранията на АА, Сара, но толкова ниско не си ме виждала никога. И се радвам за това.

— Оставаше само къщата й. Там беше единственото място, където ми се позволяваше да я виждам, а единственото време, когато ми се позволяваше да идвам, беше много след като се стъмни. Каза ми, след като стигна фермата на Ордей, да не вървя по пътя. После трябваше да вървя през нивите. Каза ми, че ако се опитам да я измамя, ще разбере, и аз й повярвах — когато сребърните й очи станеха червени, Арделия виждаше всичко. Обикновено идвах някъде между единайсет и един след полунощ в зависимост от това, колко имах за пиене, и обикновено бях почти напълно гипсиран. Не мога да ви разкажа много за тези месеци, но мога да ви разкажа, че през 1959 и 1960 в щата Айова зимата беше ужасно студена. Имаше много нощи, в които според мен трезвен човек щеше да умре от замръзване сред царевичните ниви. Но през нощта, за която искам да ви разкажа, нямаше никакъв проблем — трябва да е било юли 1960 и беше горещо като в ада. Помня как изглеждаше луната онази нощ — размита и червена, надвиснала над нивите. Сигурно всяко куче в областта е вило на тази луна. Да отида през онази нощ в къщата на Арделия, за мен беше, като да се движа по ръба на циклон. В онази седмица — а мисля и през целия месец — тя беше вяла и сънлива, но не и през онази нощ. В онази нощ тя беше напълно будна и бясна. Не я бях виждал такава от нощта, когато господин Лавин й беше казал да махне плаката с Червената шапчица, защото плашел децата. Отначало тя даже не разбра, че съм там. Ходеше напред-назад по стълбите, гола, както я е майка родила — ако въобще някой я беше родил — с наведена глава и ръце, свити в юмруци. Беше бясна като ранен звяр. Когато беше вкъщи, тя обикновено сресваше косата си на плитка, навита върху главата й като на стара мома, но когато аз влязох през кухненската врата, тя беше разпусната и понеже Арделия ходеше много бързо, се развяваше след нея. Чух как издава леко пращене, като че ли беше заредена с електричество. Очите й бяха кървавочервени и светеха като онези железопътни лампи, които поставяха едно време, когато някъде линията е прекъсната, и като че ли щяха да изскокнат от орбитите. Тялото й лъщеше от пот и дори и в моето състояние усещах миризмата й — вонеше като разгонен рис. Спомням си, че видях големи, лъщящи капки да се търкалят по гърдите и корема й. Устните и бедрата й блестяха. Беше една от онези спокойни, задушни нощи, които понякога се случват тук през лятото — въздухът ухае на зелено и те притиска в гърдите като купчина старо желязо, и сякаш заедно с него вдишваш царевична коса. В нощ като тази ти се иска да загърми и да засвятка, а после да се излее пороен дъжд, но това не става. Желаеш поне да задуха вятър и не само защото би те охладил, но и защото би направил звука на царевицата по-поносим… звука от израстването на царевицата от земята навсякъде около теб, който прилича на артрит на старец, който сутрин се опитва да стане от леглото, без да събуди жена си. После забелязах, че този път тя е уплашена до смърт — някой наистина беше вселил Божия страх в нея. А промяната й се ускоряваше. Каквото и да беше това, което се случваше с нея, то беше превключило на по-висока скорост. Тя не изглеждаше по-стара в пълния смисъл — изглеждаше сякаш присъства по-малко. Косата й беше започнала да изтънява като бебешка коса. През нея се виждаше черепът й. А кожата й сякаш започваше да пуска своя собствена кожа — тази фина, мъглява паяжина по бузите й, около ноздрите й, в ъглите на очите й, между пръстите й. Навсякъде, където по кожата й имаше гънка, това се виждаше най-добре. Докато вървеше, то леко трептеше. Искате ли да чуете нещо налудничаво? Сега, когато областният панаир идва в града, не мога да се приближа до щандовете за захарен памук. Знаете ли машината, с която го правят? Прилича на курабийка и се върти безкрай, а човекът поставя в нея хартиена фуния и изсипва розова захар. Така беше започнала да изглежда кожата на Арделия — като онези фини нишки от въртяща се захар. Мисля, че сега знам какво съм видял тогава. Тя правеше това, което правят гъсениците, когато се подготвят за сън. Навиваше около себе си какавида. Останах известно време на вратата и я гледах как върви назад-напред. Тя дълго не ме забелязваше. Беше твърде заета да се върти в леглото от коприва, в което беше паднала. На два пъти удряше с юмрук стената и я пробиваше докрай — тапети, мазилка и дъски. Звукът беше като чупене на кости, но като че ли въобще не я заболяваше и нямаше никаква кръв. Всеки път тя изкрещяваше, но не от болка. Това, което чувах, беше звук, издаван от ядосана котка… но, както казах, под този гняв не се криеше страх. А това, което крещеше, беше името на помощник-шерифа.

„Джон Пауър! — изкрещяваше и — бам! Юмрукът й преминаваше през стената. — Проклет да си, Джон Пауър! Ще те науча да не се бъркаш в моите работи! Искаш ли да ме видиш? Чудесно! Но аз ще те науча как да го направиш! Ще те науча, малкото ми момченце!“ После продължаваше да ходи — толкова бързо, че почти тичаше, а босите й крака стъпваха с такава сила, че цялата къща се тресеше. Ходеше и си говореше нещо. После устната й се извиваше, очите й светваха — по-червени от всякога — и бам! юмрукът й потъваше в стената и от дупката излизаше прах от мазилка. „Джон Пауър, да не си посмял! — изръмжаваше тя. — Да не си посмял да ми противоречиш!“ Но трябваше само да я погледнете в лицето, за да разберете, че той беше посмял. И ако познавахте заместник-шерифа, щяхте да знаете, че тя има право да се тревожи. Той беше умен и не го беше страх от нищо. Беше добър като заместник-шериф и лош, когато му противоречат. При четвъртата или петата обиколка на къщата тя мина по коридора пред кухнята и изведнъж ме видя. Очите й блеснаха срещу моите, а устата й започна да се разтяга в онази форма на рог — само че сега цялата беше покрита с тънката като дим паяжина — а аз помислих, че съм мъртъв. Ако не можеше да хване Джон Пауър, щеше да се задоволи с мен. Тръгна към мен и аз се свлякох по кухненската врата в нещо като локва. Арделия видя това и спря. Червената светлина изчезна от очите й. Тя се промени за едно мигване на окото. Гледаше и говореше, като че ли бях дошъл на някакъв разкошен коктейл, уреден от нея, а не бях влязъл в къщата й посред нощ и не я бях намерил да фучи наоколо гола и да пробива дупки в стените.

„Дейви! — каза тя. — Толкова се радвам, че си тук! Налей си едно питие. Всъщност налей си две!“ Искаше да ме убие — аз видях това в очите й, — но имаше нужда от мен и не само за компаньон — вече не. Имаше нужда от мен, за да убия Танси Пауър. Тя знаеше, че е в състояние да се погрижи за полицая, но искаше той да знае, че дъщеря му е мъртва, преди да се разправи с него. За това й бях нужен аз.

„Няма много време — каза тя. — Познаваш ли помощник-шерифа Пауър?“ Казах, че би трябвало да го познавам. Арестувал ме беше половин дузина пъти за пиянство на обществени места.

„Какво мислиш за него?“ — попита тя.

„Мисля, че не си поплюва“ — казвам аз.

„Е, майната му, майната ти и на тебе!“ Не отвърнах нищо. Така изглеждаше по-мъдро.

„Този проклет тъпак днес следобед влезе в библиотеката и поиска да види препоръките ми. И постоянно ми задаваше въпроси. Искаше да знае къде съм била, преди да дойда в Джънкшън сити, къде съм ходила на училище, къде съм израсла. Трябваше да видиш начина, по който ме гледаше, Дейви — но аз ще го науча как трябва да се гледа дама като мен. Ще видиш, че ще го направя.“

„Няма ли да сбъркаш със заместник-шерифа Пауър — казах. — Него едва ли го е страх от нещо.“

„Страх го е — страх го е от мен. Той просто още не го знае“ — каза тя, но отново открих проблясък на страх в очите й. Той беше избрал възможно най-лошия момент за задаване на въпроси — тя се подготвяше за периода на сън и промяна и това някак я отслабваше.

— Арделия ли ти каза как е разбрал? — попита Наоми.

— Това е очевидно — каза Сам. — Дъщеря му му е казала.

— Не — каза Дейв, — не попитах. Не посмях, особено при състоянието, в което беше — но мисля, че Танси не е казала на баща си. Мисля, че не е могла — поне не с толкова много думи. Когато децата напускаха детската стая, нали разбирате, те забравяха всичко, което им беше говорила… и беше правила с тях вътре. И това не беше и просто забравяне — тя поставяше в главите им други спомени — фалшиви спомени, така че те си отиваха вкъщи от весели по-весели. Повечето от родителите им мислеха, че Арделия е най-чудесният човек, работил в библиотеката на Джънкшън сити.

Мисля, че бащата на Танси се беше разтревожил от това, което тя беше взела от нея и мисля, че заместник-шерифът Пауър беше направил доста голямо разследване, преди да отиде в библиотеката, за да се срещне с Арделия. Не знам каква разлика беше забелязал у Танси, защото всички деца бяха толкова бледи и безмълвни, колкото хората, чиято кръв е изпита във филмите за вампири, а на шиите им нямаше никакви белези. Но тя все пак взимаше нещо от тях и Джон Пауър го беше видял или почувствал.

— Дори и да е видял нещо, защо това го е накарало да подозира Арделия? — попита Сам.

— Казах ви, че имаше голям нюх. Мисля, че е задал на Танси няколко въпроса — нищо пряко, всичко по заобиколен път, ако разбирате какво искам да кажа — и отговорите, които е получил, трябва да са били достатъчни, за да го насочат в правилната посока. Когато дошъл в библиотеката този ден, той не е знаел нищо… но е подозирал нещо. Достатъчно, за да накара Арделия да побеснее. Помня, че това, което я беше разгневило най-много — и уплашило най-много, — беше начинът, по който я бил погледнал. „Ще те науча как да ме гледаш“ — казваше тя. Отново и отново. Чудех се от колко време никой не я беше поглеждал с истинско подозрение… от колко време никой не се беше приближавал на толкова близко разстояние, че да я подуши какво представлява. Сигурен съм, че това я е изплашило и по друга причина. Сигурно я беше накарало да се замисли дали не е изгубила силата си.

— Може да е говорил и с някое от другите деца — каза Наоми колебливо. — Сравнил е разказите им и е получил отговори, които не съвпадат докрай. Може би те дори и нея са виждали по различен начин. Точно както ти и Сам сте я видели по различен начин.

— Може и да е така — всички тези неща може да са верни. Каквото и да е било обаче, той я бе изплашил и тя беше решила да ускори плановете си.

„Утре ще бъда в библиотеката цял ден — каза ми тя. — И ще направя така, че да ме видят много хора. Но ти — ти ще направиш посещение в къщата на заместник-шерифа Пауър, Дейви. Ще наблюдаваш и ще чакаш, докато видиш онова дете само̀ — едва ли ще трябва да чакаш дълго — и тогава трябва да я хванеш и да я отведеш в гората. Прави с нея каквото искаш, но гледай последното нещо, което направиш, да бъде да й прережеш гърлото. Прережи й гърлото и я остави там, където ще могат да я намерят. Искам онова копеле да разбере, преди аз да се срещна с него.“

Не можах да кажа нищо. Вероятно това, че бях като с вързан език, беше добре за мен, защото каквото и да кажех, щеше да бъде разбрано погрешно и тя вероятно щеше да ми откъсне главата. Но аз само седях до кухненската й маса с питие в ръка, гледах я втренчено и тя сигурно е взела мълчанието ми за съгласие.

След това отидохме в спалнята. Беше последният път. Помня, че мислех, че няма да съм в състояние да го направя с нея, че уплашен мъж не става за нищо. Но беше добре, Господ да ми е на помощ. Арделия притежаваше и този вид магия. Ние продължихме още и още, и в някакъв момент аз или съм заспал, или съм изпаднал в безсъзнание. Следващото нещо, което си спомням, е, че тя ме избутва с босия си крак от леглото — изхвърля ме на пода, осветен, от ранното утринно слънце. Беше шест и четвърт, стомахът ми беше пълен с киселини, а главата ми пулсираше като надут плондер, пълен с гной.

„Време е да се заемеш с работата си — каза тя. — Гледай никой да не те види като се връщаш в града. Закарай я в гората и се погрижи за нея. Скрий се, докато се стъмни. Ако те хванат преди това, няма да мога да направя нищо за тебе. Но ако стигнеш дотук, ще бъдеш в безопасност. Днес ще се погрижа утре в библиотеката да дойдат две деца, въпреки че ще е затворена. Вече съм ги избрала — двете най-лоши отрочета в града. Ще отидем заедно в библиотеката… те ще дойдат… и когато останалите глупаци ни открият, ще мислят, че всички сме мъртви. Но ти и аз няма да бъдем мъртви, Дейви — ще бъдем свободни. Те ще останат с пръст в уста, нали?“ После започна да се смее. Седеше гола на леглото си, аз се гърчех в краката й — чувствах се като плъх, погълнал отровна примамка, а тя все се смееше ли, смееше. Много скоро лицето й отново започна да се променя в лице на насекомо, смукалото отново се издаде от лицето й — почти като един от онези рогове на викингите, — а очите й се разтеглиха настрани. Разбрах, че всичко в червата ми ще започне бързо да излиза навън, затова изхвърчах от стаята и повърнах в бръшляна. Зад себе си я чувах как се смее ли, смее.

Обличах дрехите си край къщата, когато тя заговори от прозореца. Не я виждах, но я чувах отлично. „Да не ме измамиш, Дейви — каза тя. — Да не ме измамиш, защото ще те убия. И няма да умреш бързо.“

„Няма да те измамя, Арделия“ — казах аз, но не се обърнах да я видя как се е надвесила от прозореца на спалнята си. Знаех, че не мога да понеса да я видя дори още веднъж. Бях стигнал до своя предел. И все пак… част от мен искаше да отида с нея, дори ако това означаваше първо да полудея, а по-голямата част от мен мислеше, че наистина ще отида с нея. Освен ако в плановете й влизаше да ме изиграе по някакъв начин и да отговарям за всичко това. След нея нямаше да мога да се оправя. След нея нямаше да мога да се оправя с нищо. Тръгнах обратно към Джънкшън сити през царевицата. Обикновено тези разходки ми действаха малко отрезвяващо, а с потта излизаше най-лошата част от махмурлука. Този ден не беше така. Спирах на два пъти, за да повърна, а при втория път си помислих, че няма да мога да престана. Най-сетне престанах, но царевицата, до която бях спрял, за да коленича, беше цялата опръскана с кръв, а докато стигна до града, главата ми ме болеше повече от всякога и зрението ми се беше раздвоило. Помислих, че умирам, но не преставах да мисля за това, което беше казала: „Прави с нея каквото искаш, но гледай последното нещо, което направиш, да бъде да й прережеш гърлото.“ Не исках да причиня зло на Танси Пауър, но помислих, че въпреки това ще го направя. Няма да мога да се съпротивлявам на това, което искаше Арделия… и ще бъда проклет завинаги. А най-лошото нещо, мислех си, може да стане, ако Арделия казва истината и аз просто продължа да живея… да живея почти вечно и с това нещо в мислите си. По онова време на гарата имаше два товарни склада и товарна рампа, която не се използваше много, на северната страна на втория. Пропълзях под нея и заспах за няколко часа. Когато се събудих, се чувствах малко по-добре. Знаех, че няма никакъв начин да я спра или да спра себе си, затова тръгнах към къщата на Джон Пауър, за да намеря това момиченце и да го отвлека. Вървях направо през центъра на града, без да поглеждам към никого, и всичко, за което продължавах да мисля — отново и отново — беше: „Мога да я довърша бързо — мога да направя поне това. Ще пречупя врата й за миг и тя няма да усети нищо.“

Дейв отново извади носната си кърпа и избърса челото си със силно трепереща ръка.

— Бях стигнал до магазина за играчки „Пет и десет“. Сега го няма вече, но тогава това беше последният магазин на улица „О’Кейн“, а след него започваше отново жилищен квартал. Оставаха ми още четири квартала и си помислих, че когато стигна до къщата на Пауър, ще видя Танси на двора. Тя ще бъде сама… а гората не беше далече. Но погледнах във витрината на магазина и това, което видях, ме накара да замръзна. Беше камара мъртви деца — всички с опулени очи и счупени крака. Извиках и запуших устата си с ръце. Затворих здраво очи. Когато отново ги отворих, видях, че това са струпани кукли, които старата госпожа Сигър подготвяше за витрината. Тя ме видя и размаха една от тях към мен — махай се, пияница проклет. Но аз не се махнах. Продължих да гледам куклите. Опитах се да си кажа, че това са само кукли, че всеки може да види това. Но когато затворех здраво очи и отново ги отворех, те отново ставаха трупове. Госпожа Сигър подреждаше купчина малки трупове на витрината на магазина си и дори не знаеше за това. Реших, че някой се опитва да ми предаде послание и може би това послание гласи, че все още не е твърде късно — дори и сега. Може би не можех да спра Арделия, но може и да можех. А дори и да не можех, може би можех да се спася и да не падна в ямата след нея.

Това беше първият път, когато наистина се помолих, Сара. Помолих се за сила. Не исках да убивам Танси Пауър, но не беше само това — исках да спася всички, ако мога.

Тръгнах обратно към бензиностанцията на „Тексако“ през един квартал оттам — сега там е магазинът „Пигли-Уигли“^[3]. По пътя спрях и взех няколко камъчета от канавката. До гарата имаше телефонна будка — май и сега си е там. Влязох и се сетих, че нямам нито цент. С последна надежда бръкнах в отвора за връщане на монети. Вътре имаше десет цента. От онази сутрин насетне, когато някой ми казва, че не вярва, че има Бог, мисля за това — какво изпитах, когато пъхнах пръсти в отвора за връщане на монети и намерих онези десет цента.

Помислих си да звънна на госпожа Пауър, после реших, че ще бъде по-добре, ако се обадя в кантората на шерифа. Някой ще предаде съобщението на Джон Пауър и ако той има подозрения, както си мислеше Арделия, може да предприеме съответни стъпки. Затворих вратата на будката и потърсих номера — това беше още по времето, когато все още в телефонната кабинка можеше при малко късмет да намериш телефонен указател — и после, преди да го набера, сложих в устата си камъчетата, които бях събрал.

Телефона вдигна самия Джон Пауър и сега си мисля, че това е причината Патси Харигън и Том Гибсън да умрат… и Джон Пауър да умре… и да не спрат Арделия още тогава. Очаквах да вдигне диспечерката — тогава диспечерка беше Хана Верил — и щях да й кажа това, което имах да казвам, а тя щеше да го предаде на заместник-шерифа. Вместо това чух твърдия, невъзмутим глас: „Заместник-шерифът Пауър на телефона, с какво мога да ви бъда полезен?“. За малко щях да глътна камъчетата и цяла минута не можах да кажа нищо. Чух го да казва: „Проклети деца“ и разбрах, че се готви да затвори.

„Чакайте!“ — казвам. Камъчетата направиха гласа ми да звучи сякаш устата ми беше пълна с памук. „Не затваряйте, заместник-шериф!“

„Кой е на телефона?“ — попита той.

„Няма значение — отвръщам му. — Изведете дъщеря си извън града, ако ви е мила, и каквото и да правите, не я пускайте близо до библиотеката. Това е сериозно. Тя е в опасност.“ После затворих. Само толкова. Ако беше отговорила Хана, мисля, че щях да кажа повече. Щях да кажа имената — на Танси, на Том, на Патси… също и на Арделия. Но той ме уплаши — почувствах, че ако остана на линията, той сякаш ще погледне по нея и ще ме види на другия край — как стоя в будката и смърдя като торба с гнили праскови. Изплюх камъчетата в шепа и бързо излязох от будката. Нейната власт над мене беше разкъсана — телефонното обаждане беше направило това — но аз бях в паника. Виждали ли сте птичка, която е влетяла в гараж и се стрелка наоколо, блъска се в стените — толкова лудо се стреми да излезе? Така бях и аз. Изведнъж престанах да се тревожа за Патси Харигън, за Том Гибсън, или за Танси Пауър. Чувствах се, сякаш Арделия беше тази, която ме гледа, че Арделия знае какво съм направил и ме преследва.

Исках да се скрия — по дяволите, трябваше да се скрия. Тръгнах по главната улица и когато стигнах до края, почти тичах. В този момент в ума ми Арделия вече беше се объркала с Библиотечния полицай и черния човек — онзи, който караше валяка и колата с Глупчо в нея. Очаквах да видя как тримата завиват по главната улица в стария буик на черния човек и ме търсят. Излязох при склада до железопътната линия и отново пропълзях под платформата за товари. Свих се там — целия треперех и дори плачех, очаквах я да се покаже и да се разправи с мен. Продължаваше да ми се струва, че като вдигна очи, ще видя лицето й да се подава изпод бетонния под на платформата с червени блестящи очи, с уста, която се превръща в нещо като рог. Пропълзях обратно до края и открих половин шише вино под купчината сухи листа и стари паяжини. Бях го скътал там Бог знае кога и съвсем бях забравил за него. Изпих виното на три големи глътки. После запълзях обратно към предната част на мястото под платформата, но по средата припаднах. Когато отново отворих очи, първо помислих, че никакво време не е минало, защото светлината и сенките бяха съвсем същите. Само главоболието ми беше отминало и стомахът ми ревеше за храна.

— Ти си проспал цяло денонощие, така ли? — предположи Наоми.

— Не — почти две денонощия. Бях се обадил в канцеларията на шерифа около десет часа сутринта в понеделник. Когато тръгнах да излизам изпод платформата все още с празното шише от вино в ръка, беше минало седем сутринта в сряда. Само че това не беше спане, съвсем не. Трябва да помните, че аз не бях пил цял ден. Не бях и след седмичен запой. Бях пил непрестанно през по-голямата част от последните две години, но това не беше всичко — бяха ми се струпали и Арделия, и библиотеката, и децата, и Часът на приказките. Бяха две години на адска въртележка. Мисля, че тази част от разсъдъка ми, която все още е искала да живее и да оздравее, е решила, че единственото нещо, което може да се направи, е да дръпне шалтера и да се изключи. А когато се събудих, всичко беше свършило. Все още не бяха намерили телата на Патси Харигън и Том Гибсън, но все пак беше свършило. И аз знаех това още преди да промуша главата си навън изпод товарната платформа. В мен имаше празно място — като празно място във венеца, когато ти падне някой зъб. Само че празното място беше в ума ми. И аз разбрах. Нея я нямаше. Арделия я нямаше.

Изпълзях навън и едва не припаднах от глад. Видях Брайън Кели, който тогава беше началник на склада. Броеше торби с нещо върху другата товарна платформа и отбелязваше цифрите на дъската. Успях да стигна до него. Той ме видя и на лицето му се появи изражение на отвращение. Навремето се бяхме черпили в „Доминото“ — крайпътно заведение, което изгоря много преди ти да дойдеш, Сам, — но тези дни отдавна бяха отминали. Всичко, което той виждаше сега, беше един мръсен, опърпан пияница с кал по косата — пияница, който смърдеше на урина и нечистотии.

„Изчезвай оттук, негоднико, или ще извикам полиция“ — каза той. Този ден беше по нещо пръв за мен. Когато си пияница, ти винаги слизаш по-надолу. Това беше първият път, когато съм просил пари. Попитах го дали не може да ми даде четвърт долар, за да си купя чаша кафе и сандвич от фургона на „Шосе 32“. Той порови в джоба си и извади някакви дребни. Не ми ги даде — просто ги хвърли към мен. Аз трябваше да се наведа и да се ровя в пепелта, за да ги намеря. Едва ли беше хвърлил парите, за да ме унижи. Просто не искаше да се докосва до мен. И не го обвинявам. Когато видя, че съм взел парите, Кели каза: „Дим да те няма, приятелче. И ако те видя тук отново, наистина ще извикам полиция.“

„Дадено“ — казах аз и тръгнах по пътя си. Той не разбра кой съм и се радвам за това.

Когато бях изминал половината път до фургона, минах покрай една от онези кутии за вестници, в които имаше „Газет“ от същия ден. Тогава разбрах, че съм спал не един ден, а два. Датата не означаваше нищо за мен — тогава не се интересувах много от календари — но знаех, че когато Арделия ме беше изритала от леглото си за последен път и аз се бях обадил по онзи телефон, беше понеделник сутрин. Тогава видях заглавията. Май бях проспал най-големия ден за новини в историята на Джънкшън сити. От едната страна пишеше „ТЪРСЕНЕТО НА ИЗЧЕЗНАЛИТЕ ДЕЦА ПРОДЪЛЖАВА“. Имаше снимки на Том Гибсън и Патси Харигън. Заглавието на другата страна гласеше „ОБЛАСТНИЯТ СЪДЕБЕН ЛЕКАР ТВЪРДИ, ЧЕ ЗАМЕСТНИК-ШЕРИФЪТ Е УМРЯЛ ОТ ИНФАРКТ“. Под него имаше снимка на Джон Пауър.

Взех един вестник и оставих пет цента върху купчината, както беше прието в онези дни, когато хората все още си вярваха. После седнах — направо на тротоара — и прочетох и двете статии. Тази за децата беше по-кратка. Всъщност никой още не се тревожеше за тях — шерифът Биймън го смяташе за случай на бягство.

Беше избрала децата, които трябва — тези наистина не бяха стока, а краставите магарета през девет баира се подушват. Играеха винаги заедно. Живееха в един и същи квартал, а в статията пишеше, че майката на Патси Харигън ги била хващала да пушат в задния двор. Момчето на Гибсън имаше някакъв съмнителен чичо с ферма в Небраска и Норм Биймън беше сигурен, че са се отправили натам — казах ви, че много не му сечеше пипето. Но откъде можеше да знае? А и беше прав за едно — те не бяха от тези деца, които падат в ями или се давят при плуване в река Провърбия. Но аз знаех къде са те и знаех, че Арделия отново е ритнала камбаната. Знаех, че ще ги намерят и тримата заедно, по-късно през деня. Бях спасил Танси Пауър и себе си, но не намирах голямо утешение в това. Статията за заместник-шерифа Пауър беше по-дълга. Тя беше втора по въпроса, защото бяха открили Пауър в понеделник следобед. Във вестника от вторник бяха съобщили за смъртта му, но не и за причините. Бяха го намерили клюмнал на кормилото на патрулната си кола на около миля западно от фермата на Ордей. Това беше място, което познавах много добре, защото обикновено там излизах от пътя и тръгвах през царевицата към къщата на Арделия. Можех чудесно да запълня белите полета. Джон Пауър не беше от хората, които дълго умуват и сигурно беше тръгнал към къщата на Арделия веднага, след като бях затворил слушалката на онзи телефон до бензиностанцията на „Тексако“. Сигурно първо се е обадил на жена си и й е казал да държи Танси вкъщи, докато той не й се обади. Това, разбира се, не го пишеше във вестника, но бях сигурен, че е постъпил така. Когато е стигнал, тя сигурно е разбрала, че съм я издал и играта започва. И го е убила. Тя… тя го е прегърнала смъртоносно, както беше направила с господин Лавин. Той беше костелив орех, както й бях казал, но и от костеливия орех можеш да извадиш ядката, ако имаш твърд нож. Тя явно имаше. А когато е умрял, тя сигурно го е закарала със собствената му кола до мястото, където са го намерили. Въпреки че по този път — пътя „Гарсън“ — тогава нямаше голямо движение, голям кураж се е искало да го направи. Но какво друго е могла да направи? Да се обади на шерифа и да му каже, че Джон Пауър е получил инфаркт, докато са си говорили? Това щеше да предизвика много повече въпроси още преди някой въобще да е помислил за нея. И, нали разбирате, дори Норм Биймън щеше да полюбопитства защо Джон Пауър е бързал толкова, за да приказва с градската библиотекарка. И така, тя го е закарала на пътя „Гарсън“ почти до фермата на Ордей, паркирала е колата му на банкета и се е върнала в къщата си така, както правех аз — през царевицата.

Дейв погледна от Сам към Наоми и после отново към Сам.

— Обзалагам се, че знам и какво е направила след това. Обзалагам се, че е започнала да търси мен. Не искам да кажа, че е скочила в колата си и е започнала да обикаля Джънкшън сити и да надзърта във всичките дупки, където можех да бъда — нямаше нужда да го прави. Много пъти за онези години тя се беше появявала там, където бях аз, когато й бях нужен, или изпращаше сгъната бележка по някое от децата. Без значение дали седях в купчина кашони зад бръснарницата, ловях риба в река Грейлинг, или просто бях пиян зад товарната гара, тя знаеше къде да ме намери. Това беше една от способностите й.

Но не и последния път — точно когато най-много от всичко е искала да ме намери — и мисля, че знам защо. Казах ви, че след като се обадих по телефона, не бях заспал, а дори и не бях припаднал — бях по-скоро в нещо като кома, дори като мъртъв. И когато тя е обърнала очите, които притежаваше в ума си, навън, за да ме намери, не е могла да ме види. Не знам колко пъти през онзи ден и онази нощ очите й са преминали над мястото, където съм лежал, и не искам да знам. Знам само, че ако ме беше открила, нямаше да изпрати дете със сгъната бележка. Щеше да дойде сама и дори не мога да си представя какво щеше да направи с мен за това, че съм попречил на плановете й.

И вероятно пак щеше да ме намери, ако беше имала повече време, но нямаше. Първо, беше подготвила плановете си. Второ — промяната й постоянно се ускоряваше. Часът й за заспиване идваше и тя не можеше да губи време да ме търси. Освен това сигурно е знаела, че все някога ще има още един шанс. И сега шансът й е настъпил.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — каза Сам.

— Много добре разбираш — отвърна Дейв. — Кой взе книгите, които те вкараха в тази беля? Кой ги изпрати за претопяване заедно с вестниците ти? Аз. Мислиш ли, че тя не знае това?

— Мислиш ли, че ти все още й трябваш?

— Да, но по друг начин. Сега иска само да ме убие. — Той завъртя глава и светлите му, тъжни очи се вгледаха в очите на Сам. — Сега ти си този, който й трябва.

Сам се засмя неспокойно.

— Сигурен съм, че преди трийсет години е била огън жена — каза той, — но сега е остаряла. Наистина не е моят тип.

— Виждам, че все още не разбираш — каза Дейв. — Тя не иска да те има, Сам — тя иска да се превърне в теб.

10.

— Почакай. Просто задръж малко — успя да каже Сам след няколко мига.

— Ти ме чу, но не си разбрал всичко със сърцето си както трябва — каза му Дейв. Гласът му беше търпелив, но уморен, ужасно уморен. — Нека ти кажа още нещо. След като Арделия е убила Джон Пауър, тя го е закарала достатъчно далеч, за да не бъде първата, върху която да падне подозрението. После е отишла и е отворила библиотеката — следобед, както винаги. Отчасти защото виновният изглежда по-подозрителен, ако направи отклонение от обичайните си задължения, но това не е било всичко. Промяната в нея е настъпвала бързо и животът на онези деца й е трябвал. Дори не мислете да ме питате защо, защото не знам. Може би тя е като мечка, която трябва да се натъпче, преди да заспи зимен сън. Всичко, в което мога да бъда сигурен, е, че тя непременно е трябвало да проведе Час на приказките онзи понеделник следобед… и го е направила. В един момент през време на този Час на приказките, когато всички деца са седели около нея в транс както обикновено, тя е казала на Том и Патси, че иска да дойдат в библиотеката във вторник сутринта, макар че във вторник и четвъртък през лятото библиотеката беше затворена. Те са дошли и тя ги е довършила, а после е заспала… с този сън, който така много прилича на смърт. И сега се появяваш ти, Сам — след трийсет години. Ти ме познаваш, а Арделия все още има да урежда сметки с мен, така че за начало е добре… но има и нещо много по-добро. Ти знаеш и за Библиотечната полиция.

— Не знам откъде…

— Да, не знаеш откъде знаеш, и това е още по-добре. Защото тайните, които са толкова лоши, че трябва да ги крием и от самите себе си… за някой като Арделия Лорц — това са най-добрите тайни от всички. Освен това — виж предимствата — ти си млад, живееш сам, нямаш близки приятели. Това е вярно, нали?

— До днес бих казал, че е така — каза Сам след моментен размисъл. — Бих казал, че единствените ми добри приятели, които съм имал, след като дойдох в Джънкшън сити, са се преместили другаде. Но сега смятам, че ти и Наоми сте моите приятели, Дейв. Смятам, че сте ми наистина много добри приятели. Най-добрите.

— Благодаря ти — каза Дейв, — но това няма значение, защото тя има намерение да унищожи и мен, и Сара. Колкото повече — толкова по-добре, както ми бе казала веднъж. Трябват й човешки животи, за да прекара времето си за промяна… а събуждането за нея трябва също да е време за промяна.

— Искаш да кажеш, че тя има намерение по някакъв начин да притежава Сам, така ли? — попита Наоми.

— Мисля, че искам да кажа нещо повече от това, Сара. Мисля, че тя има намерение да разруши това, което е вътре в Сам, което го прави Сам — мисля, че има намерение да го изчисти по начина, по който децата изчистват тиквите, за да направят от тях карнавални фенери, и смята да го облече, както човек облича нов костюм. А след като това стане — ако стане, — той ще продължава да изглежда като мъж на име Сам Пийбълс, но няма да бъде вече мъж, не повече, отколкото Арделия Лорц някога е била жена. Има нещо нечовешко, някакво то, което се крие под кожата й, и мисля, че винаги съм го знаел. То е вътре… но си остава винаги външно. Откъде е дошла Арделия Лорц? Къде е живяла, преди да дойде в Джънкшън сити? Мисля, че ако проверите, всички препоръки, които е показала на господин Лавин, ще излязат лъжа и че ще се окаже, че никой в града всъщност не я е познавал. Мисля, че именно любопитството на Джон Пауър по този въпрос е решило съдбата му. Но мисля, че някога е имало истинска Арделия Лорц… в Пас Крисчън, щата Мисисипи… или в Харисбърг, щата Пенсилвания… или в Портланд, щата Мейн… но това то я е завладяло и я е облякло. Сега тя иска да направи всичко отново. Ако оставим това да се случи, мисля, че по-късно тази година, в някой друг град, в Сан Франциско, щата Калифорния… или Бът, щата Монтана… или Кингстън, щата Роуд Айлънд… ще се появи мъж на име Сам Пийбълс. Повечето хора ще го харесат. Ще го харесат особено децата… въпреки че може би и ще се боят от него — по някакъв начин, който не разбират и за който не могат да говорят. И, разбира се, той ще бъде библиотекар.

Бележки

[1] „Грандма“ Моузис (1860–1961) — американска художничка, известна с платната си от селския живот. ↑

[2] Джеймс Уистлър (1834–1903) — американски художник, близък до импресионизма. ↑

[3] „Пигли-Уигли“ — верига супермаркети в САЩ. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Кинг Библиотечна полиция (12)

Метаданни

Данни

Четири след полунощ

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 11Историята на Дейв

1.

2.

3.

4.

5.

6.

7.

8.

9.

10.

Стивън Кинг
Библиотечна полиция (12)

Глава 11
Историята на Дейв