Стивън Кинг
Гняв (19)

Деветнадесета глава

— Та къде казваш отби военната си служба?

— В армията, Чарли. Нищо няма да постигнеш с това.

— Като какъв?

— Като доктор.

— Психиатър?

— Не.

— От колко години се занимаваш с психиатрия?

— От пет.

— Случвало ли ти се е да ближеш жена си?

— К-к… — ужасена, гневна тишина. — Аз… аз не разбирам напълно значението на тези думи.

— Тогава ще го кажа по друг начин. Практикували ли сте с твоята съпруга орално-генитален секс?

— Няма да отговоря на това. Нямаш право.

— Имам всички права. Ти си този, който няма права. Отговаряй, иначе ще застрелям някого. И помни, излъжеш ли и сгащя ли те да ме лъжеш, не й мърда куршума на първата жертва. Практикували ли сте някога…

— Не!

— От колко време си практикуващ психиатър?

— От пет години.

— Защо?

— К-ка… защото ме кара да се чувствам пълноценен. Като личност.

— Жена ти изневерявала ли ти е с други мъже?

— Не.

— С други жени?

— Не!

— Откъде знаеш?

— Тя ме обича.

— Някога жена ти духала ли ти е, Дон?

— Не разбирам какви искаш да…

— Чудесно разбираш какво искам да кажа!

— Не, Чарли, аз…

— Преписвал ли си на изпитите в университета?

Пауза.

— Разбира се, че не.

— На тестовете?

— Не.

Хвърлих се в атака:

— Как тогава смееш да ми заявяваш, че никога не сте практикували с жена ти орално-генитален секс?

— Аз… аз… аз никога… Чарли…

— Къде беше на основно военно обучение?

— Във Форт Бенинг.

— През коя година?

— Не си спом…

— Казвай през коя година иначе ще застрелям някого!

— 1956-та.

— Сухопътно лайно ли беше?

— Аз… аз не раз…

— Сухопътно лайно. Кашик.

— Аз бях… аз бях офицер. Младши лейт…

— Не те питам за това! — изкрещях аз.

— Чарли… Чарли, за Бога, успокой се…

— През коя година приключи военната ти служба?

— П-през 1960-та.

— Излиза, че дължиш на страната цели шест години! Значи си ме излъгал! Сега ще застрелям ня…

— Не! — извика той. — Националната гвардия! Аз служих в Националната гвардия!

— Как е девическото име на майка ти?

— Г-г-гевин.

— Защо?

— К-к… не разбирам какво иск…

— Питам защо девическото й име е било Гевин?

— Защото баща й се казваше Гевин. Чарли…

— През коя година беше на основно обучение?

— През хиляда деветстотин петдесет и се… шеста!

— Лъжеш! Пипнах те, нали, Дон?

— Не!

— Искаше да кажеш петдесет и седма.

— Обърках се.

— Сега ще застрелям някого. В червата. Така ще е най-добре.

— Чарли, за Бога!

— Внимавай да не се повтори. Та значи беше сухопътно лайно, така ли? В армията, искам да кажа.

— Да… не… аз бях офицер…

— Как е презимето на баща ти?

— Д-джон. Ч-чарли, престани. Н-не…

— Да ти се е случвало да смучеш на жена ти?

— Не!

— Лъжеш! Нали каза, че не знаеш какво означава това.

— Ти ми каза какво значи! — уплашено изгрухтя той. — Чарли, пусни ме да си вървя, моля те, пусни м…

— Каква е религиозната ти принадлежност?

— Методист.

— Посещаваш ли неделно училище?

— Да.

— Кои са първите три думи от Библията?

Пауза.

— В началото бе.

— Първото изречение на Двадесет и трети псалм?

— Г-господ е пастир мой, няма да остана в нужда.

— И за първи път лиза жена си през 1956-та?

— Да… не… Чарли, пусни ме…

— Основна подготовка коя година?

— Хиляда деветстотин петдесет и шеста!

— Преди малко каза петдесет и седма! — креснах аз. — Няма мърдане! Ще пръсна на някой черепа!

— Казах петдесет и шеста, копеле мръсно! — изпищя задъхано той.

— Какво се е случило с Йон?

— Бил е погълнат от кит.

— В Библията се казва „от огромна риба“. Това ли искаше да кажеш?

— Да. Огромна риба. Точно така беше — съгласи се той с готовност.

— Кой е построил ковчега?

— Ной.

— Къде беше на основно обучение?

— Форт Бенинг — този път по-уверено, вече в познати води, но без да съзира примамката.

— Лизал ли си жена си?

— Не.

— Какво?

— Не.

— Коя е последната книга от Библията.

— „Откровенията“.

— По-точно „Откровението“. В единствено число. Така ли е?

— Да, така е, разбира се.

— Кой я е написал?

— Йоан.

— Как беше презимето на баща ти?

— Джон^[1].

— Някога да си бил даряван с откровение от баща ти, Дон?

Странен, писклив и налудничав смях беше отговорът на Дон Грейс. При този звук няколко деца премигнаха разтревожено.

— А… не… Чарли… не бих казал, че това се е случвало някога.

— Как беше девическото име на майка ти?

— Гевин.

— Христос споменат ли е сред мъчениците?

— Д-да… — не беше съвсем сигурен — типично за Методист.

— Как е бил измъчван?

— На кръста. Разпънат.

— Какво е запитал Христос своя Бог на кръста?

— „Боже мой, защо ме забрави?“

— Дон?

— Да, Чарли.

— Какво каза току-що?

— Казах: „Боже мой, защо ме забрави?“ — пауза. — О, не, Чарли. Не е честно!

— Ти зададе въпрос.

— Ти ме подмами!

— Току-що уби човек, Дон. Съжалявам.

— Не!

Стрелях в пода. Целият клас, заслушан с напрегнато, почти хипнотично внимание в нашия диалог, подскочи. Няколко души изкрещяха. Свинарника отново загуби съзнание и се стовари шумно на пода. Не зная какво от всичко това се е чуло по радиоуредбата, но не ме интересуваше много.

Мистър Грейс плачеше. Хлипаше като малко дете.

— Задоволително — произнесох във въздуха аз. — Твърде задоволително.

Нещата изглежда се развиваха чудесно.

Оставих го да си поплаче и погледнах навън — при шума от изстрела ченгетата бяха направили опит да се втурнат към училището, но Том Денвър, който очевидно все още се надяваше, че училищният психоаналитик ще е в състояние да овладее нещата, ги задържа. Така че и там всичко беше наред. Ала той едва ли предполагаше, че в момента мистър Грейс е като едно малко, безпомощно, изгубено хлапе. Накарал го бях да шиба собствения си мозък, като в ония чудати експерименти, за които бях чел в „Пентхауз форум“. Свалил бях от лицето му докторската маска и го бях направил обикновен човек. Не исках да се възползвам от това. Да се греши е човешко, ала само боговете прощават. Искрено вярвах в тези думи.

— Мистър Грейс? — рекох най-накрая.

— Излизам навън — каза той. И след това продължи със сърцераздирателна непокорност. — Не можеш да ме спреш!

— Всичко е наред — успокоих го аз. — Играта свърши, мистър Грейс. Този път беше на ужким. Никой не е убит. Стрелях в пода.

Той дишаше развълнувано. След това проговори уморено:

— Как мога да ти повярвам, Чарли?

Защото иначе щеше да настъпи паника.

Но вместо да го кажа, кимнах:

— Тед?

— Мистър Грейс, говори Тед Джонс — рече той машинално.

— Д-да, Тед.

— Той стреля в пода — продължи със същия тон Тед. — Няма пострадали. — Той се ухили внезапно и понечи да продължи. Вдигнах пистолета към него и той замлъкна.

— Благодаря ти, Тед. Благодаря ти, момчето ми. — Мистър Грейс отново се разплака. Мина известно време преди да изключи уредбата. Доста по-късно се появи на поляната, облечен в своето туидово сако с кадифени кръпки на лактите, плешивата му, глава блестеше от пот, а страните му бяха влажни от плач. Вървеше бавно, сякаш се беше състарил.

Удивително бе, че е ужасно приятно да го видиш такъв.