Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 159 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2011)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ГНЯВ. Изд. Ролиспрес, София. 1992. Роман. Превод: от англ. Юлиян СТОЙНОВ [Rage / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Тираж: 30 000 бр. Страници: 200. Цена: 15.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Гняв (Стивън Кинг) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Гняв.

Гняв
Rage
АвторСтивън Кинг
Създаване1977 г.
САЩ
Първо издание1977 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
Гняв в Общомедия

Гняв (на английски: Rage) e роман на американския писател Стивън Кинг. Романът е издаден под псевдонима Ричард Бакман през 1977. Това е първият роман на Кинг, издаден под този псевдоним.

Историята разказва за момче, което убива учителката си и кара съучениците си да разкриват своите тайни.

Дванадесета глава

Никой не проговори в следващите няколко минути. Слушахме воя на приближаващите се пожарни. Децата ме гледаха, а аз гледах тях. Може би в този миг все още биха могли да избягат, но кой знае защо не го направиха. Защо не побягнаха, Чарли? С какво ги задържа? Хората продължават да ме питат за това, страхливо, сякаш имам очи на демон. Не им обръщам внимание. Предпочитам да не говоря за онова, което се случи през тази злополучна сутрин в стая 16. Ще ме разберат ли, ако им кажа, че децата са привикнали с насилието — юмручните схватки във физкултурния салон, боксовите мачове в Луистън, тупаниците по телевизията, убийствата по филмите. Поне половината от децата в нашия клас присъстваха, когато едно момиче заля свещеника с пилешка супа пред близката закусвалня. Убийството на Дъртата читанка бе само една брънка в тази безкрайна верига от насилие.

Не искам да кажа, че прехвърлям вината, не, не съм тръгнал на кръстоносен поход срещу насилието. Искам само да ви уверя, че то е ежедневие в живота на американските деца — както истинското така и измисленото. По-скоро, мислех си за това как ще бъде посрещната мълвата: „Ей, чухте ли, Чарлз Декър го прихванали бесните?“, „Ами! Така ли?“, „Да, бе. Аз бях там! Беше все едно да гледаш на живо «Бони и Клайд», само дето Чарли е с пъпки и не продаваха пуканки!“

Сигурен бях, децата съзнаваха, че те самите са в пълна безопасност. Повече ме интересуваше дали, макар и подсъзнателно, се надяват да видят как пръскам поне още един-два черепа? Към воя на пожарната се присъедини друг, по-висок и идващ по-отблизо. Не бяха ченгетата. Вероятно някой беше извикал линейка. Все се надявам, че ще настъпи денят, когато всичките тези средства за бързо реагиране при бедствия, ще престанат да всяват с ужасния си вой допълнителна паника в душите на бедните хорица, към които са се запътили. И като избухне пожар, или стане катастрофа, или се яви някакво бедствие, като мен например, всичките тези червени, сини и бели таратайки ще се отправят без много бързане към сцената на драмата, под акомпанимента да речем на някое кротко подрънкващо банджо — „Зовът на банджото“, в изпълнение на „Дарктаунските побойници“.