Стивън Хорн
Плажът „Омаха“ (24)

23

Събудих се след десет, а докато мина през душа и стигна до кухнята, вече беше десет и половина. През прозореца зърнах Максорли да чете вестник в задния двор.

— Тя стана ли вече? — попитах го аз.

Той се изкиска.

— Рано-рано. Отиде да плува, после до магазина. — Поклати глава и добави. — Страхотно момиче.

— Знам. Тренира, спортува, стреля по хората. Снощи ме напи до несвяст.

— Е, да не ви засягам, но би могло да те сполети и по-лошо, Филип.

— Между другото, как изглеждаше тя тази сутрин?

Максорли се усмихна на глупавия въпрос.

— Кафето е готово — каза той. — Тя каза, че ще остави аспирин на масата.

Бяхме седнали в кухнята, когато Блеър влезе с две торби покупки. Беше с джинси и черна блуза без ръкави, а влажната й коса бе сресана право назад.

— Здрасти — каза тя. — Добре ли спа?

— Станах в пет, пробягах петнайсет километра, вдигах щанги. А ти?

Тя извади лист от чантата си и го сложи на масата.

— Ето: последните думи на Мартин Грийн.

Харолд навярно бе решил, че върху лист от хотела писмото ще е по-изискано. Всъщност емблемата беше твърде нескопосано отпечатана, с картинка на дървена хижа. Двамата с Максорли се приведохме и зачетохме.

До моите близки и приятели

 

Простете ми, не заради постъпките, а за болката, която ви причиних. Живеех със страх от последиците, но в тези последни мигове изпитвам покой, като знам, че съм бил верен на принципите, които получих от вас и от Бога. Дойдох в столицата с вяра, че бих могъл да окажа, макар и малко влияние върху решенията и действията на хората, способни от своя висок пост да облекчат страданията на милиони в нашата страна и по цял свят. Каквото и да съм постигнал, ще бъда осъден, задето поех нещата в свои ръце, но всеки от нас е длъжен да стори каквото може, защото аз видях истината с очите си. Твоите князе са законопрестъпници и съучастници на крадци; те всички обичат подаръци и ламтят за награда; не закрилят сирак, и тъжба на вдовица не стига до тях.

Бог да благослови всички ви

Мартин

— Интересно, нали? — каза Блеър. — Анализирахме го с помощта на експерти.

— Цитатът не ми е познат — казах аз. — Откъде е?

— Исая, Първа глава, стих двайсет и три.

— Исая! — възкликна Максорли. — Народ против народ няма да вдигне нож, нито ще се учат вече на война.

— Впечатлена съм — каза Блеър.

— Е, това често ни го повтаряха през четирийсет и пета.

— Как ви се струва писмото? — попита тя.

— Май не си е падал много по конгресмените — отговори Максорли.

Блеър кимна.

— И като че потвърждава вашата теория. Мартин може би намеква за Банковата комисия. Князът може да е Уорън, син на цар Едуард, а крадците — швейцарски банкери, заграбили сметките на жертвите от Холокоста.

— Може би — казах аз.

— Не изглеждаш много доволен. Та това потвърждава теорията ти.

— Да, но не ни помага да разберем какво е имало в плика. Джулия каза, че когато се опитали да изкопчат истината от Мартин, той само цитирал Библията. Надявах се в отговора му да има нещо, което не са разбрали.

— Може да е от други религиозни писания — каза Максорли. — Знам ли, да речем, от Божията молитва.

— Пророците — казах аз.

— Какво общо имат пророците?

— Исая е един от тях.

— И нашият експерт по Библията го каза — отвърна Блеър. — Какво от това?

— Трябва да тръгваме.

— Накъде?

— Да се срещнем с един равин.

 

 

Когато пристигнахме, равин Адлър не беше в кабинета си, но секретарят му го потърси по телефона и той пристигна след трийсет минути. Представих му Блеър и Максорли.

— Видях снимката ви във вестника — каза равинът. — Не знам какво да си мисля.

— Това е дълга история — отговорих аз — и има връзка със съдбата на Мартин.

Изведнъж Адлър се разгневи.

— Не вярвам! — възкликна той. — Мартин не беше шпионин! Той обичаше тази страна. Обичаше всички!

— Дошли сме да открием истината, равин Адлър. Вие можете да ни помогнете.

— Готов съм!

— Казахте, че Мартин е заел от вас няколко книги за пророците.

— Да, нали ви казах, пишеше нещо.

— Имаше ли между тях книга за Исая?

— Естествено.

— Може ли да я видим?

Равинът пристъпи към библиотечната лавица и плъзна пръст по книгите.

— Тук някъде беше — промърмори той, после изрева: — МЕРИЛИН!

Отнякъде долетя отговор със същата мощ:

— КАКВО?

— НЕ МОГА ДА НАМЕРЯ ЕДНА КНИГА!

Влачейки златистите си чехли по линолеума, откъм приемната се зададе едра жена с перлена огърлица.

— Търси ли я? — попита тя с нескрито раздразнение в гласа.

— Навсякъде! — възкликна равинът и размаха ръце. Книгата за Исая.

Мерилин мина край него, отправи се към отсрещната стена, грабна една книга от лавицата и му я връчи. После излезе, мърморейки нещо неясно.

— Всичко размества — оплака се равинът. Погледна заглавието и вдигна високо книгата. — Исая.

— Първа глава, стих двайсет и три — казах аз.

— А! — възкликна той. — Алчните князе. — Прелисти страниците, после спря и се навъси. — Какво е това? Кой го е сложил тук? Мартин ли?

Подаде ми фотография около десет на шестнайсет сантиметра, която бе прикрепена между страниците с парченце лепенка. Блеър и Максорли пристъпиха да погледнат. Видяхме солиден мъж с гъста брада и мустаци, двуреден костюм и мека шапка като тази на Максорли. Не гледаше в обектива — личеше си, че снимката е направена тайно. Обърнах я. На гърба беше изписано с молив: „17.02.1955“.

— Кой е този? — попита равинът.

Блеър и Максорли поклатиха глави.

— Ще трябва да проучим въпроса — казах аз.

— Защо тази снимка е в моята книга? Какво общо има с онова, което се случи на Мартин?

— Равин Адлър, засега мога да ви кажа само, че това навярно е следа, но не знаем какво означава. Обещавам обаче, че ще разберем. А междувременно бих ви помолил да не споменавате никому.

— Гроб съм! — заяви той. — Кажете ми само едно: добро момче ли беше Мартин? Нали не е сторил зло?

Блеър прекрачи напред и го хвана под ръка.

— Ще ви издам една тайна, но между нас да си остане.

— Гроб съм! — повтори равинът.

— Мартин е бил много добро момче.

Потеглихме обратно към къщата на Блеър. Максорли се бе настанил до нея, аз седях отзад и се взирах в снимката.

— Какво мислиш? — попита през рамо той.

— Джо, тази снимка е правена от Естър Мюлер.

— Какво?

— Почеркът е същият като на снимката на Соня.

— Мили боже! — възкликна Максорли и поклати глава. — Значи това е криела Естър. Помагала е на Соня с нейния иск към банката.

— Нещата започват да си идват на място — каза Блеър. — Сега остава само да разберем кой е този от снимката.

— Вече знам кой е.

Тя рязко отби от шосето и удари спирачки; двамата завъртяха глави и се вторачиха в мен.

— Кой?

— Едуард Йънг.

— Какво, по дяволите… — прошепна Максорли.

— Да — казах аз. — Какво, по дяволите…

 

 

Бяхме в хола и Блеър разглеждаше снимката.

— Ако не знаех кой е, никога нямаше да се досетя. Според мен никой не би се досетил, но ти знаеше. Откъде?

— И аз това се питах — каза Максорли. — Щом разбереш кой е, почваш да долавяш приликата, но инак не е очевидна.

— И друг път съм виждал подобна снимка — казах аз.

— Къде?

— Там, където я е видял Мартин — в кабинета на Едуард Йънг.

— Откъде знаеш?

— Мартин е ходил в Двореца. Видях негова снимка с Уорън и Констанс, направена там. Няма начин да е пропуснал овалния кабинет. Всеки гост непременно го посещава, а по стените висят снимки на Едуард. — Аз посочих с пръст фотографията на масата. — На две-три от тях изглежда точно така.

— И тъй — каза Максорли, — Мартин вижда портрет на Едуард на стената, после го разпознава в снимката от архивите.

— Лично аз смятам, че Мартин е видял снимката още по време на Банковата комисия, но тогава не е можел да разпознае човека. Писмото и приложението просто са предизвикали любопитството му. Но две-три години по-късно е поканен на прием в Двореца и вижда подобна снимка в кабинета на Едуард. Може би се досеща веднага, или само има предчувствие, но поисква от Джени Кастелано списъка със старите досиета и отива да провери в архивите. Вече знае, че Едуард е човекът от старата снимка, затова я открадва.

— Всичко съвпада — каза Максорли.

— После Мартин се пита каква роля играе Едуард в тази история. Не може да бъде баща на Соня, твърде е млад, за да има голяма дъщеря през 1944 година. И не е бил швейцарски банкер.

— Защо не?

— В писмото си служителят от посолството казва, че проверката останала без резултат. И което е по-важно — за ранните години на Едуард непрекъснато пишат как успял да пробие с ум и упорство в следвоенна Европа. Ако е бил швейцарски банкер, не смятате ли, че все някой щеше да възрази досега?

— Остава един вариант — каза Блеър — фалшив швейцарски банкер.

— Фалшив швейцарски банкер — съгласих се аз. — Въпросът е защо? Мартин започва да разследва. Логично е да тръгне от Музея на Холокоста, където архивите потвърждават, че Соня е била интернирана в Аушвиц на четиринайсети ноември 1944 година.

— Това го насочва по следа — казва Максорли. — То означава, че тя е от последната група в Будапеща.

— И тогава нещата стават наистина интересни. Мартин е чувал за Дневника на Ева и отива при Саймън Хирш да търси подробности или само потвърждение. Оказва се, че в историите на Ева и Соня има много общо: две дъщери, двама бащи, две предполагаеми швейцарски сметки, а и семействата им вероятно са арестувани по едно и също време.

— Фалшивият банкер също съвпада със съдбата на семейството на Ева — каза Максорли. — Това обяснява защо не са били спасени. Било е измама, а така нареченият банкер се оказва Едуард Йънг.

— Което повдига още един въпрос — каза Блеър. — Дали не е една и съща история?

— Представете си какво минава през главата на Мартин — продължих аз. — Сигурно е бил ужасно нервен, но твърдо решава да разбере дали двете истории съвпадат. Ева и Соня може да са роднини.

— Значи следващата стъпка е да се обърне към Наоми Сингър, другото име от писмото — каза Максорли. — Проверява в телефонния указател или може би звъни на Еврейското дружество за помощ на емигрантите и какво излиза? Наоми още е жива и той заминава за Ню Йорк.

— Не знаем какво му е разправила Наоми — казах аз, но в архивите на дружеството няма нищо за роднините на Соня, макар да разкриват, че тя е от Будапеща. Тогава той отива в Гражданския регистър, оттам в библиотеката, където открива, че Соня е паднала от покрива горе-долу по времето, когато изпратила писмото си до Швейцария. Мартин е изнервен още преди да замине за Ню Йорк, а сега, след като е разбрал какво означава откритието му, търси на кого да се довери.

— Прекалено е предан на Уорън, за да отиде право в Министерството на правосъдието, нали? — попита Блеър.

— Да, той не иска да предизвика криза, ако има възможност за обяснение, но решава, че да говори направо с Уорън също не е особено приятно. Уорън е син на Едуард и може вече да знае, да го прикрива. Мартин разбира заплахата. Попаднал е в задънена улица: как да намери път между верността и стремежа да постъпи правилно? Трудна ситуация. И тогава допуска първата си грешка.

— Отива при Констанс — каза Блеър. — А тя, рано или късно, отива при Едуард.

— И тогава остава само едно — да се заличат следите — добави Максорли.

Блеър въртеше снимката между пръстите си.

— Вероятно е направена в Ню Йорк. Нима Соня просто го е срещнала на улицата?

— През 1955 година Едуард вече е бил известна фигура — казах аз. — Може да е видяла негова снимка в някой вестник и да го е познала. Както и да е започнало, тя накарала Естър да му направи снимка и с помощта на Наоми я изпратила в Швейцария. Така започнала поредица от събития, довела до нейната смърт.

Максорли изпъшка.

— Сигурно й е омръзнало да чака помощ от Швейцария и е решила да вземе нещата в свои ръце. Е, трябваха ни почти петдесет години, но сега знаем.

— Обзалагам се, че можем да докажем роднинска връзка между Ева и Соня — каза Блеър.

— Мисля, че Грийн вече го е направил — казах аз. Двамата ме погледнаха с изненада. — Унгарското посолство.

— Разбира се… — каза Блеър. — Актовете за раждане.

— Вероятно това му е дала Магда Такач в Портретната галерия. Всичко съвпада. Грийн проучва миналото на Соня. След като удря на камък в Ню Йорк, логично е да се обърне към унгарците. Вероятно не иска да замесва и други хора, но няма избор, а с неговите връзки едва ли е трудно да се уреди тихомълком една проверка на гражданския регистър в Будапеща.

— Биха ли се замесили унгарците в нещо подобно?

— Може и да не са знаели. Сигурно им е казал, че прави проучване на Холокоста за някой сенатор, а те веднага са използвали случая да спечелят точка. Бас държа, че са побеснели, когато историята излезе във вестника.

— Тоест не биха изгаряли от желание да сторят същото и за нас.

— В момента това ни е последната грижа. Уверявам те: Мартин е доказал, че Соня и Ева са роднини, най-вероятно сестри.

— Откъде знаеш? — попита Блеър.

— Това го е убило.

Блеър се вгледа в мен.

— Не ми се виждаш готов да празнуваш — каза тя.

Свих рамене. Блеър наведе глава и бавно плъзна пръсти през косата си от челото към тила.

— Нямаме материал за обвинение, нали? — тихо попита тя.

— Нямаме.

Максорли се смая.

— Защо?

— Предположения, догадки и фантазии — отговорих аз. — Дори ако актовете за раждане докажат, че Соня Денеш е имала сестра на име Ева, съдебните заседатели ще трябва да допуснат, че това е същата онази Ева, авторката на дневника. Интуитивно човек е готов да направи извода, но статистически изглежда невероятно. Сигурен съм, че в Будапеща е имало много момичета на име Ева, както и много лешояди, кръжащи около евреите. Но дори заседателите да ни повярват, пак ще трябва да решат дали Ева е разбрала нещата правилно, — ако дневникът изобщо бъде приет за доказателство. Всичко е преразказ от втора ръка и около достоверността на текста ще се развихри жестока битка. Ако спечелим, тогава съдебните заседатели ще трябва да решат дали виновният е Едуард Йънг.

— Соня го е смятала за виновен.

— Тя не е жива да ни каже какво смята.

— Да, защото са я убили.

— Според полицията става дума за самоубийство. Но да речем, че всичко това бъде прието за доказателство и заседателите се опитат да влязат в мислите на Соня. Сигурна ли е била? Ами ако е сбъркала? През 1944 година е била на шестнайсет. Разпознала Едуард Йънг единайсет години по-късно, след като е преживяла потресаващи събития. От една страна, са нашите догадки, от друга — личните твърдения на Йънг къде е бил през 1944 година. Няма да се учудя, ако доведе и свидетели.

— Това не обяснява съдбата на Мартин, Наоми и Естър — каза Блеър.

— А без малко и нашата — добави Максорли.

— Министърът вече има обяснение — казах аз. — Много стара шпионска мрежа. Унгарците са я унищожили, за да избегнат грандиозен скандал.

— Вече няма да мине — каза Блеър. — Соня не е шпионка, а жена с претенции към швейцарска банка и снимка на Едуард Йънг. Щом съберем две и две, историята за националната сигурност моментално отпада. Хората от Министерството на правосъдието ще сглобят картината също като теб.

— Но аз направих предположения: че Мартин е отишъл да пусне бомбата на Констанс, а Констанс е отишла при Едуард. Констанс обаче няма да си признае. Махаме предположенията и какво ни остава? Ако Едуард не знае с какво се занимава Мартин, значи няма мотив да убие нито него, нито когото и да било. В тази стая е лесно да си говорим. Но в съдебната зала обвинението ще е с огромни дупки.

— Правителството и друг път е водило рисковани съдебни дела — каза Блеър.

— Когато е мотивирано — възразих аз. — Имаме работа с министъра и неговите приятелчета, които най-много искат случаят да се изпари. Едно дело не само ще провали кариерата и политическата династия на Уорън, то навярно ще предреши изборите. Блеър, знам как мислят тези хора. Те са отчаяни и лесно ще си намерят оправдания за всичко.

Блеър не беше съгласна.

— Един опитен следовател ще сломи Констанс. Тя трябва да обясни телефонните обаждания на Мартин. Освен това можем да докажем, че двамата са били в „Уолдорф“ по едно и също време. Как ще го обясни?

— Ето ти моментално един импровизиран вариант. Констанс заявява, че Мартин отишъл при нея със снимка и някаква фантастична история и поискал нещо в замяна на мълчанието си. Може да е действал по поръчение на унгарците, които искат да си осигурят влияние над бъдещия президент. Но когато Констанс отишла при Едуард, той й казал, че всичко е измислица. Тя се върнала при Мартин и отказала сделката, освен това заплашила да го издаде. Мартин избягал, преследван от ФБР, и се превърнал в заплаха за своите. Останалото вече са го приели: унгарците потъват в сянка и унищожават всички следи.

— Струва ми се малко невероятно — каза Блеър.

— Разбира се, че е невероятно. Защо им е на унгарците да избиват стари сътрудници като Наоми и Естър? Но има ли значение? Дори министърът на правосъдието да не мобилизира тежката артилерия, все пак има голяма разлика между това да сглобиш картина и да докажеш обвинение. Доникъде няма да стигнем без самопризнание от Констанс. И не забравяй, че Едуард прояви рядък талант в отстраняването на потенциални заплахи.

Максорли посърна; Блеър ме гледаше безизразно.

— Вижте — казах аз, — не ме разбирайте погрешно, логиката е на наша страна. Една трета от хората ще ни повярват, една трета ще повярват за шпионажа, а една трета ще решат, че всичко е някакъв сложен заговор за дискредитиране на Уорън Йънг. Но не става дума за вяра, а за доказателства. Едно е да знаеш нещо, съвсем друго — да го докажеш. Към Едуард Йънг ще подходят както към Мартин — няма да предявят обвинение, ако не са налице необходимите доказателства.

— Унгарците могат да ни помогнат — каза Блеър. — Те могат да докажат, че Мартин е търсил актове за раждане.

— Всички ще решат, че се оправдават. Могат да разчитат само на обвинение, че се месят във вътрешната ни политика. И освен това ще си навлекат омразата на цяла политическа партия, на сегашната администрация, а може би и на следващата. Повярвай ми, ще онемеят. Сигурно затова са изтеглили Магда Такач от Вашингтон.

— Е, струва си да опитаме — промърмори Максорли.

— Джо, да оставим унгарците настрана, но работата ще се проточи до безкрай. Трябват ни поне две години, за да убедим министерството да предяви обвинение.

— Йънг може да умре, преди да стъпи в съдебната зала кимна той.

— И на смъртното ложе ще бъде загърнат в презумпцията за невинност — допълних аз.

— Амин — каза Максорли. — Едно не разбирам. Ако нашата теория е вярна, защо Едуард не е свалил опасните снимки от стената? След като те го свързват с претенциите на Соня, би трябвало да се отърве от тях веднага щом Констанс му е казала. Но снимките са си били на мястото и при твоето посещение.

— Не знам — отвърнах аз. — Това му е лошото на случая: щом се натъкнем на отговор, веднага изниква нов въпрос.

— Веднъж баща ми ме заведе в концлагер — каза ненадейно Блеър. Говореше глухо, едва доловимо. — Когато за втори път го назначиха в Германия. Аз бях на петнайсет и от ден на ден ставах все по-неуправляема. Исках да се върна в Джорджия при приятелите. Заявих му, че нашата армия няма работа в Германия или където и да било, освен в Щатите.

— Бас държа, че много си го зарадвала.

Тя поклати глава.

— Може би трябваше да си затвори очите пред моя хлапашки бунт, но той реши, че е крайно време да се запозная с реалния свят. И до ден-днешен, като чуя израза „вратите на ада“, веднага си спомням за Дахау.

— Никога не съм виждал концлагер — каза Максорли, — но на връщане в парахода се срещнах с момчета от една част, която се натъкнала на лагер. Разправяха, че никога няма да го забравят.

Блеър яростно удари с юмрук по масата.

— Е, успяхме! Разгадахме убийството на клетия Мартин! И на Естър. И на Наоми. Да не забравяме и Соня, нали? Как мислиш, Джо? Дали таткото на сенатора собственоръчно я е метнал от покрива, или си е наел помощници?

Въпросът остана без отговор. През цялата вечер си бъбрихме за дреболии — бавно, целенасочено, в опит да се върнем към реалността. Алкохолът донякъде ни помогна. Нещата бяха станали почти розови, когато нашият старши детектив реши да се оттегли.

— Пак започваме като снощи — каза Блеър.

— Това разследване е вредно за черния дроб — установих аз.

— Има само един начин. Все още можем да успеем.

— Знам.

— Ти ще се справиш, Филип. Знам, че ще се справиш.

— Я ми налей още едно.