Стивън Хорн
Плажът „Омаха“ (16)

15

След един час се движехме на изток по магистралата. Максорли караше, без да сваля меката шапка. Аз се бях обадил набързо на Сюзан, за да й кажа, че отивам в Маями да се срещна с жена на име Естър Мюлер. Естествено, разпалих любопитството й, като споменах, че ще пътувам с „Десото“ модел петдесет и осма, каран от седемдесет и шест годишен детектив. Обещах да разкажа повече, когато пристигнем.

— И тъй — каза Максорли, — ти си наред да разказваш.

— Историята е дълга.

— Време имаме колкото щеш. Искам да чуя всичко от начало до край.

Доволен, че имам слушател, аз му разказах всичко. Описах миналото на Мартин, внезапната му промяна, загадъчните реплики и одисеята в Ню Йорк. Разказах за връзката с унгарското посолство, среднощните телефонни разговори с Констанс, издирването и събитията в мотел „Алта Виста“. После преминах към собствената си одисея: проучването във Вашингтон, срещите с Констанс и Едуард Йънг, погребението на Мартин и тайнственото следене, докато вървях по неговите стъпки. Накрая му разказах за Блеър: нейното разследване, нейната догадка за квартала на Наоми Сингър и нейното споразумение с Харолд.

Разказът отне почти два часа и през цялото това време Максорли не каза нито дума и дори не откъсна очи от пътя. Действаше ми на нервите. Жадувах поне да изсумти, да кимне, да даде някакъв положителен знак, че има напредък. Дълбоко в сърцето си исках той да ми каже, че е разбрал всичко: в дъното на историята стои Констанс или Блеър, или Уорън и Едуард, или цялото унгарско правителство. Ако ми беше казал, че убиецът е икономът, сигурно щях да се разплача от облекчение. Но Максорли не обелваше нито дума.

— Ама че история — промърмори той и пак млъкна.

Минаха петнайсет минути. Потъвах все по-дълбоко в бездната на отчаянието.

— Как изобщо се забърка в тая каша? — попита Максорли.

Поех си дълбоко дъх и подхванах разказа за възхода и падението на Филип Баркли. Трябва да призная, че старецът беше железен — удържа колата на пътя дори когато споменах за брака си с Констанс.

— Шантаво място е тоя Вашингтон — отбеляза той лаконично, после ме погледна и се усмихна.

Разсмяхме се. За момент имах чувството, че сме партньори, като двама детективи, разследващи престъпление, и това ме ободри.

— И тъй — продължи Максорли, — ти си избутан на резервната скамейка, но те повикват за случая.

— Когато Грийн изчезна, имаше голяма вероятност да е застрашена националната сигурност, а това заплашваше кандидатурата на Уорън. Но шпионаж се доказва много трудно. Трябваше им достоверен доклад, който да казва точно това: няма доказателства. Ако аз го напишех, имаше добри шансове докладът да издържи — поне до първичните избори. Затова ми предложиха сделка.

— Каква сделка?

— Докладът срещу възможност за нов старт в Орегон. Обещаха ми работа в прокуратурата. Но след онази снимка на Мартин в Портретната галерия и петдесетте хиляди долара моят доклад не струваше пукната пара. Щом нямаше да е благоприятен, искаха поне да е бърз. Аз не бях готов да обявя Мартин за предател и напуснах.

— Значи започна собствено разследване и сега си тук.

— И сега съм тук.

— Ама че история — повтори той и поклати глава. — И тъй, първата ти идея беше, че е имал вземане-даване със сенаторската жена.

— Точно така.

— Изглежда логично.

— Свекър й също го мисли. И ако връзката им изплува наяве, това ще е краят на Уорън. Тази теория предлага чудесен мотив за убийство, но не обяснява останалите неща.

— Вярно — съгласи се Максорли, — ако всичко това е една история, но може и да са две. Младо, красиво момче и жената на шефа — случва се, откак свят светува. Смяташ ли, че тя е от тия жени?

— От тях е.

— Добре. Да речем, че са си мешали обувките…

— Кое?

— Обувките. Не си ли чувал тоя лаф?

— Разбрах.

— И свекърът открива. Голям скандал. Двамата се срещат в хотел в Ню Йорк. „Какво ще правим сега“, и прочие, и прочие. Той решава да духне… усмихваш се.

— Няма нищо, просто се смея на израза. Продължавай.

— Решава да избяга и се обажда по телефона. „Сбогом, скъпа моя.“ Но свекърът има много пари и решава да ги използва. Накрая откриват младежа в „Алта Виста“.

— Значи обикновена любовна връзка, а другото…

— Другото си е друго.

— Доста волно предположение — казах аз. — Като имам предвид възпитанието на Грийн и неофициалния му брак с Даяна, бих казал, че не е имало връзка.

— Добре де, ти си сигурен, може и аз да съм сигурен. Ами ако свекърът е имал съмнения? Може да е сбъркал.

— Това би обяснило смъртта на Грийн, но не и убийството на Наоми.

Максорли вдигна пръст.

— Освен ако ченгетата се окажат прави за нея. В такъв случай нейната смърт няма нищо общо с останалото.

Погледнах го.

— Вярваш ли, че е така?

— Вероятно не. Просто исках да си го кажем, преди да продължим. Аз май съм от бавните и методичните.

Личеше си и по карането му. Ако продължавахме в същия дух, не ми се вярваше да стигнем до Флорида за два дни.

— Ако отхвърлим теорията за любовна връзка — продължи Максорли, тогава ни трябва нова, която да обяснява всички факти. Голяма теория ще е, мен ако питаш.

— Все още не съм я измислил.

Той включи радиото. Почти бях готов да чуя оркестъра на Томи Дорси или Андрюс Систърс, но се раздаде гласът на Уили Нелсън. Колите прелитаха край нас, а ние пъплехме в дясното платно под звуците на „Странно как минава времето“.

— Всяка загадка има начало — каза Максорли и пак млъкна.

— Добре — подканих го аз.

— Искам да кажа, че светът си върви, а после изведнъж нещо се променя. Какъв беше светът на Мартин?

— Професията, връзката му с Даяна, вярата и благотворителната дейност.

— Най-напред си си помислил, че се е променила връзката с Даяна. Изстинали един към друг и той си е намерил друга.

— Но не бях прав. И още не съм се натъкнал на нещо свързано с вярата или обществената дейност, тъй че пак опираме до Комисията по разузнаване. Там е станала промяната и там трябва да се сглобят късчетата от мозайката.

— Правилно — съгласи се Максорли. — Значи се връщаме към шпионажа и търсим теория, само че Грийн да е доброто момче. Нали така?

— Слушам те — казах аз, доволен да чуя как изглеждат нещата през чужди очи.

— Животът си върви, но ето че един ден той открива нова информация, нови данни. Настроението му се променя. Завладява го мисълта за предателство. Решава да започне разследване, точно както предполагаш и ти. Търсенето го връща към началото на петдесетте години и една унгарска емигрантка със странни политически наклонности. Той открива нещо. Взира се в Уорън и казва, че нещата не са такива, каквито изглеждат.

— Възможно е — съгласих се аз. — Продължавай.

— Това означава, че при галерията Грийн не е давал информация на Такач, а е получавал. Съвсем логично. Агентът от ФБР го е видял да прибира някакъв лист в джоба си. — Уважението ми към него растеше с всяка минута. Беше слушал цели два часа и помнеше всяка подробност. — Смяташ ли, че унгарците може да са му помагали?

— Всичко е възможно. Светът много се промени след разпадането на Съветския съюз.

Максорли вдигна два пръста.

— Остава да наместим още две късчета от мозайката. Ти си специалистът по Констанс. Какво ще кажеш за нея?

Какво, наистина?

— Ще ти предам какво каза за нея един сенатор, преди да се оженим. Той беше един от най-знаменитите женкари на Капитолия — гонеше всичко, що носи пола. Веднъж стояхме с него в коридора и в това време мина Констанс. Той ме смушка с лакът и рече: „Ако работеше за мен, щях да я задържа в екипа дори и да не мога да я изчукам. Би било жив ад, но си заслужава.“

— Значи е умна.

— Много.

— Какво друго?

— Ако щеш, вярвай, но е безмилостна.

При тези думи той вдигна вежди.

— Би трябвало да обясня — казах аз. — С нас се случиха разни неща и тя се промени.

— Не искам да любопитствам — каза той. — Дай да спрем дотук: тя е умна и безмилостна.

— И амбициозна — добавих аз. — Мисля, че ако се добере до Белия дом, ще има много сметки за разчистване. Точно това я движи напоследък.

— Значи би защитила съпруга си.

— Така смятам. Ако е разбрала какво представлява разследването на Грийн, веднага би взела мерки.

— Как би могла да узнае?

— Може да е чула от самия Мартин.

И аз му разказах за отношенията им и за снимката върху бюрото на Мартин.

— Добре. Имаме теория за Констанс. Може би в Ню Йорк просто се е опитвала да го спре с увещания, а може и да е направила една крачка в повече. Това ще се изяснява тепърва. Може да е малко странно, но не по-странно от твоята история за онова момиче от ФБР.

— Прав си.

— Знаеш ли нещо за миналото й?

— Дъщеря на офицер от армията. Амбициозна е и печели признание в Бюрото. Кораво момиче. Чух, че при престрелка убила избягал затворник.

— Нещо друго?

— Видиш ли я веднъж, няма да я забравиш.

Максорли се усмихна.

— Май тя ще е скритата карта в тази игра.

— Това поне е ясно.

— Е, ако става нещо, засягащо сенатор с перспективи за Белия дом, един господ знае колко нашироко може да се е разпростряло. И колко надълбоко.

Шофьорът на един кадилак се изравни с нас и намали, за да се полюбува на нашето антично возило, после с рев продължи напред. След него се проточи размазана върволица от коли, пикапи и камиони. Въздушният поток ни разтърсваше. Стрелката на скоростомера изглеждаше като залепена за цифрата 90. Деветдесет километра в час. Хиляда деветстотин петдесет и пета година. Циферблатът бе като календар, а ние бяхме застинали във времето. Облегнах се назад и затворих очи.

— Е, какво мислиш? — попитах аз.

Той въздъхна и каза:

— Очертанията на историята се различават — мътни, но все пак очертания. Много стар шпионски кръг с неколцина интересни нови сътрудници. Това ни води към предателството, към нещата, които не са такива, каквито изглеждат, и към мотив за убийство. Ако имах правото на един въпрос, пак щях да задам същия както някога: с какво Соня е заинтересувала Грийн? Ако знаехме отговора, щяхме да направим огромна крачка напред.

— И смяташ, че можем да получим отговора от Естър Мюлер?

— Е, всичко с времето си — каза той.

— Точно така. Бавно и методично.

 

 

Над пустинята тегне нощ, а аз пътувам с призрак. Трябва да е призрак, защото не може да бъде реален. Соня е мъртва. Домоуправителят, който я намерил, е мъртъв. Съседите са мъртви. Шапкарска компания „Парамаунт“ също е мъртва. Всички, дори Наоми. И Мартин. Тогава как може той да е реален? Призрак, който ме води през поколенията назад към началото, когато не е имало Филип, Констанс, Блеър или Мартин, назад към времето на Соня, Наоми и Естър Мюлер.

Беше сън. Кошмарен сън. И както става в най-лошите кошмари, мракът обгръщаше всичко в него. Всичко, освен трийсетина метра от шосето пред нас, а отвъд тях, някъде във връхлитащия мрак, се спотайваха чудовища. Извърнах глава надясно и се загледах в отражението му, осветено от мътното сияние на таблото. Максорли. Име от някакъв стар вестник — толкова стар, че вече дори не беше вестник, а само изображение, микрофилмова лента върху лавица в мазето на библиотеката. Така и трябва да бъде, реших аз. Така е редно. Да се върна назад с машина на времето, управлявана от призрак.

— Влязох в полицията след войната.

Изместих седалката, за да се обърна към него. Той не откъсваше поглед от пътя.

— Хиляда деветстотин четирийсет и шеста. Бях на двайсет и четири.

— Бил си ефрейтор. Видях те на снимката.

— Втора рота, сто и шестнайсети полк, двайсет и девета дивизия. За десанта ни зачислиха към Първа дивизия.

— За десанта в Нормандия?

— Плажът „Омаха“. Сигурно си чел за това. Всички са чели.

— Разбира се. Било е… щях да кажа „страшно“, но звучи…

— Страшно е подходяща дума… Добра дума. Но аз се върнах и се ожених за момиче на име Ейлийн.

— Видях сватбената снимка. Тя изглежда много мила… много изящна.

— Да, такава беше. Били сме заедно почти всеки ден, откакто се оженихме. На няколко пъти не успях да отида с нея на гости у роднини, това е всичко… Тя ми пишеше писма.

— Когато сте били разделени. Много мило.

— Не, не само когато бяхме разделени. Случваше се да си дойда от работа и да заваря писмо на шкафчето.

— Това е прекрасно.

Максорли се унесе в мисли.

— Разказваше ми как си влязъл в полицията — напомних му аз.

— Да. След гимназията нямах намерение да ставам ченге. Исках да стана електротехник. Но когато се прибрах след войната, това вече не ме влечеше. Честно казано, не знаех какво искам.

— Сигурно е било трудно да се приспособиш отново към мирния живот.

— Знаеш ли как се чувствах? Чист.

— Чист?

— Сякаш на онзи плаж бях изстърган от всичко нечисто и не исках да се цапам отново. Трудно е да се обясни, но когато растеш, замесваш се в разни истории, някои от тях доста глупави. Може би не уважаваш онова, което е достойно за уважение. Мислиш си, че светът е започнал с твоето раждане и не дължиш никому нищо. Но когато си дойдох у дома, чувствах се като рицар след кръстоносен поход.

— Е, в известен смисъл е било точно така.

— Да, в известен смисъл. Само че трябваше да направя избор, разбираш ли? Можех да продължа да бъда рицар или да стана отново какъвто бях преди. Нали не ти се струва безсмислено?

— В никакъв случай. Значи реши да станеш полицейски служител.

— И то не какъв да е, а какъвто трябва.

— Като рицар с мисия.

— Точно така. Като рицар с мисия. И тогава вършиш работата си по определен начин. Изглеждаш както трябва и вършиш каквото трябва. А когато видиш какво вършат някои други ченгета, правиш различен избор.

— Не е лесно.

— Вярно. По онова време ченгетата не изкарваха много пари, но можеше да се докопаш до странични доходи, стига да искаш. Местните търговци пускаха по нещо, макар че мнозина от тях мърмореха. Имаше комарджии, сводници, а по-късно и наркотърговци. Намираха се безброй възможности да си оправиш положението. Някои ченгета купуваха къщи на Лонг Айланд и яхти, пращаха децата си в частни училища, ходеха по скъпи курорти. С една полицейска заплата не можеше и да сънуваш такива неща.

— И те си намираха оправдания.

— Непрекъснато. „Не ни плащат колкото заслужаваме.“ „Никому нищо не правя.“ „Всички го вършат.“ „Имам да храня семейство.“ Тия момчета се мислеха за светски мъже, а такива като мен смятаха за гадни лицемери, дето се правят на света вода ненапита.

— Но ти продължи да бъдеш какъвто трябва.

— Имах по-малка спалня, но в нея спях по-добре. Разбираш ли?

— Да.

— Винаги можех да гледам хората в очите.

— А Ейлийн как го приемаше?

— Мислеше като мен, а това не е дреболия. Виждал съм какво става в други семейства. Някои жени оказват натиск. Не знам какво би станало, ако тя ме беше притиснала, но, слава богу, и двамата мислехме еднакво.

— Радвам се да го чуя.

— По-късно създадоха комисията Кнап и работата се разсмърдя. Помниш ли? Не, много си млад.

— Чел съм. Разследване на полицейската корупция. Франк Серпико. Имаше и филм за него.

— Когато това стана, имах двайсет и пет години служба, но не се тревожех. Знаеш ли, повечето хитреци така и не ги хванаха. Продължиха по кривия път чак до пенсия и сами си вярваха, че са страшно умни. — Той за пръв път откъсна очи от пътя и ме погледна. — Но всичко се плаща.

— Продължавай.

— Живял съм дълго и знам какво става накрая. Разбираш ли? Някои от онези хитреци живеят тук, във Финикс, и имат къщи, за каквито не мога и да мечтая, но това ги съсипа. Вижда се по лицата им — нямат и капка самоуважение. Прогнили са отвътре. Децата им ги ненавиждат и те самите се ненавиждат. — Той пак ме погледна. — Опитвам се да ти кажа, че наградата за правилните постъпки може да дойде късно, но тъкмо тогава е най-ценна.

Той замълча отново. Бученето на гумите и свистенето на въздуха край стъклата отдавна се бяха слели в едва доловим неясен звук и ние продължавахме да се носим напред сред относителна тишина.

— Благодаря — казах накрая аз.

— Аз би трябвало да ти благодаря.

— Ти ли? Защо?

— Знаеш ли какво правих вчера?

— Какво?

— Отидох да си купя вестник и нещо за закуска. После отидох да си купя обяд. Пазарувам по мъничко, за да се намирам на работа. Така ми минават дните.

— Все още не си свикнал със самотата.

— Трябваше нещо да ме поразтърси.

— И ето ни сега. Като двама кръстоносци.

— Ето ни — съгласи се той. — Кръстоносци с мисия.

 

 

Статистиката твърди, че жените обикновено надживяват мъжете си. Комплексът „Слънчеви апартаменти“ бе нагледно доказателство за това. Чакахме на откритата тераса на втория етаж между редица апартаменти, гледащи към централния двор. С няколко редки изключения почти цялото местно население, насядало на градински столове под нас, над нас и от двете страни, беше от женски пол. Сядаха, ставаха, влизаха вътре за малко и пак излизаха. Сякаш всички чакаха нещо.

— Чакат посещение — забеляза Максорли.

Ние чакахме Естър Мюлер. След нашето уверение, че сме дискретни, нейната съседка Мини сподели, че Естър била на лекар, после се зае да споделя медицинските проблеми на Естър чак до неотдавнашния й бурсит. Преходът към лекция за собствената й анатомия стана безупречно гладко. Изслушахме всичко за артрита, подутите крака и пердето и успешно напредвахме през правото черво, когато за щастие синът и дъщерята на Мини доведоха внуците. След като отклонихме поканата за съвместна вечеря навън, ние заехме позиция на терасата, като се надявахме Естър да няма усложнения.

— Смешно — каза Максорли. — Някога чаках Естър да се прибере от работа. По едно време ходех при нея три-четири пъти седмично, надявах се да я изтощя.

— Дано за петдесет години да е поомекнала.

Минаваше шест вечерта, когато дребна набита жена с къдрава бяла коса се дотътри по алеята под нас и пъхна ключ във вратата на Естър. Изчакахме още десет минути, после почукахме. Тя ни отвори по чехли и домашен халат. Изглеждаше уморена.

— Мис Мюлер? Името ми е Филип Баркли. Идвам от Министерство на правосъдието във Вашингтон.

Естър пет-шест пъти стрелна очи от удостоверението към лицето ми и обратно, преди да заговори.

— Вашингтон? — измънка тя.

— Да, госпожо. — Погледът й проследи как прибирам удостоверението в джоба си. — Това е моят партньор Джоузеф Максорли. Водим официално разследване и бихме искали да ни отделите малко от времето си.

— Аз живея сама — каза плахо тя. — Нищо не знам за Вашингтон.

— Не става дума за Вашингтон, мис Мюлер, а за…

— За мисис Фуентес ли? Мислех, че са хванали онзи човек.

— Не, не става дума за мисис Фуентес, госпожо. Въпросът е съвсем друг и ще отнеме само няколко минути. Може ли да влезем? — Аз кимнах към градинските столове. — Или да седнем да си поговорим навън, ако предпочитате?

— Трябва да готвя вечеря — каза тя.

Очите й се насочиха към моя спътник. Максорли свали меката шапка и я озари с добре тренирана любезна усмивка.

— Посещението ще е съвсем кратко — увери я той. — Изминахме много дълъг път, за да ви видим. Не сме яли и пили нищо от сутринта.

— Имам джинджифилов сироп — каза тя. — Мога да го изнеса навън.

— Само да не е със захар — каза Максорли.

Естър го погледна, като да бе ненормален.

— Че кой ползва захар? — рече тя, после затвори вратата и подвикна отвътре: — Идвам веднага.

Нагласихме столовете така, че тя да седне между нас. След миг Естър изнесе поднос с две чаши джинджифилов сироп и курабийки.

— В курабийките няма захар — каза тя на Максорли, докато му подаваше подноса. Настани се на стола и приглади халата си. — Само няколко минути — напомни тя и се озърна. Забеляза две жени да ни наблюдават отгоре и изстена: — Ох, двете клюкарки! До утре всички ще знаят какво съм правила!

Максорли ме погледна многозначително и тихо попита:

— Как смятате, дали ще разберат, че сме от Вашингтон?

Естър се замисли над тази бляскава перспектива, после жално заяви:

— Естествено! До утре ще знае цялата сграда!

— Откога живеете тук? — попитах аз.

— От дванайсет години. Имах апартамент хей там — тя посочи някъде нагоре, — но асансьорът вечно е развален, а кой може да се катери по стълбите?

— А пък на мен краката ми се подуват — сподели Максорли. — Лекарят ми даде рецепта, ама не помага особено.

— Бас държа, че е било скъпо — отвърна Естър. — Такава им е играта. Все предписват нещо скъпо. Попитахте ли за заместители?

— Не. Може би трябва да питам.

— Заместители — твърдо повтори тя. — Не им се хващайте на разните измислени имена. И купувайте от веригата „Пъбликс“. При вас има ли „Пъбликс“?

— Не — отговори Максорли, — но имаме друга верига, където правят добри отстъпки.

— Ооо — кимна Естър. — Дайте ми името, преди да си тръгнете. — Тя се обърна към мен. — Е, каква е работата?

Бях решил да настъпвам малко по малко.

— Мис Мюлер, мисля, че преди много години сте живели на Истбърн Авеню в Бронкс.

Тя сбръчка чело.

— Истбърн Авеню?… Това беше много отдавна.

— Да, знаем, че е било отдавна. В квартала е живеела и една ваша приятелка, Соня Денеш. Помните ли я?

Естър отвори уста и пак я затвори.

— Защо ме питате за нея? — възкликна тя.

— Трудно е да се обясни, но името й изникна във връзка със случая, по който работим, и трябва да узнаем повече за нея.

— Когато тя умря, от полицията ми задаваха разни въпроси.

— Е, в такъв случай сигурно не бихте имали нищо против да споделите и с нас същата информация.

— Беше толкова отдавна. Кой да помни…

— Важно е да се опитате, Естър. Може ли да ви наричам Естър? Със Соня сте били приятелки.

— Не приятелки, а познати — отсече тя.

— Добре, познати. Доколкото знам, тя е работила в шапкарска фабрика.

— Не помня.

— Добре. А вие какво работехте?

Тя се разтревожи.

— Аз ли?

— Аха.

— Защо?

Усмихнах се.

— Просто ми е интересно, нищо повече. По служба често се срещам с интересни хора.

— Юрист ли сте?

— Точно така.

— Имах един племенник юрист. Водеше дела за автомобилни катастрофи и злополуки в супермаркетите.

— Адвокат по личните обезщетения. Много интересна професия.

— Умря от сърдечен удар.

— О, колко тъжно — казах аз и зачаках.

— Значи искате да знаете какво работех?

— Просто питам.

Тя въздъхна.

— Работех във фотоателие.

— В Бронкс?

— Не, в Манхатън. При Ленард Монтагю на Мадисън Авеню. Той беше много известен, много известен. Правил е портрет на Милтън Бърл. И на Джордж Джесъл.

— Сигурно е било много интересно.

— Правехме портретни фотографии. Сватбени снимки. И реклами. Манекенките идваха да си правят албуми. Посещаваха ни истински знаменитости. Знаете ли кой още е идвал да се снима?

— Кой?

— Джордж Рафт.

— Сериозно? Вие какво правехте там?

— Аз бях управителка на ателието. И помагах за стойките и осветлението.

— Сигурно е било страхотна работа. Разговаряхте ли със Соня за ателието?

Лицето й посърна.

— Нищо не знам — изхленчи тя.

Още една грешна стъпка, и щях да я изтърва окончателно. В този момент мина една съседка, забави крачка да ни огледа и размаха ръка. Разкъсвана между страха и златната възможност, Естър подвикна:

— Господата са дошли чак от Вашингтон, Айда. Не мога да разговарям сега.

Докато Айда се отдалечаваше, Естър промърмори: „Още една клюкарка“ и отново насочи вниманието си към извора на тревогите, тоест към мен.

— Аз живея сред пенсионери — обади се ненадейно Максорли. — Близо до Финикс.

— Говорите с нюйоркски акцент — възрази Естър.

— Така е. Заминахме за Финикс, след като се пенсионирах.

— Нали казахте, че сте от Вашингтон?

— Повикаха ме за случая със специална заповед.

— А съпругата ви във Финикс ли е?

— Тя почина преди две години. Сега съм сам.

— Ооо. Имате ли деца?

Темата явно й харесваше повече от предишната.

— Не, нямахме.

— А аз така и не се омъжих — каза Естър.

— Дойдохме да ви видим заради един младеж, който умря. Преди около седмица Филип беше на погребението и се срещна с родителите му.

— О! — Тя се озърна към мен. — Младеж?

— Да — казах аз. — Сега семейството му е в шива.

— Ооо, колко ужасно.

— Казваше се Мартин. Беше много активен в делата на синагогата.

— О, боже мой — тихо изрече Естър. — Какво му се случи?

— Не знаем със сигурност, Естър. Точно това се опитваме да разберем.

— Какво общо има със Соня?

— Младежът проучваше живота на Соня. Не знаем защо, но може да има нещо общо с нейната смърт.

— Тя падна от покрива.

— Да. Какво можете да ни кажете за това?

— Нищо не знам.

— Разбира се, но все знаете нещо за Соня. Например какво е правила, преди да умре, и дали не ви е казала нещо, което да ни помогне.

— Нищо не знам — повтори Естър.

Бяха минали петдесет години, а тя продължаваше да мълчи като риба. Усетих как ме обзема раздразнение, но Максорли бе все тъй търпелив.

— Родителите на Мартин искат да знаят какво се е случило, Естър — каза той тихо. — Много е тежко да не знаеш. Има ли нещо, което можете да ни разкажете за Соня?

Тя прехапа устни и бавно поклати глава. Максорли ме погледна и сви рамене, после се изправи и каза:

— Уморена сте, Естър. Денят ви е бил тежък. Дали да не ви дойдем и утре на гости? Можем да поговорим за нещо друго.

Естър го изгледа от долу на горе. Мъчеха я противоречиви чувства. Колкото и да се тревожеше, още едно посещение на служителите от Вашингтон — при това с достатъчно време, за да подготви сцената — беше истинска златна жила за нейното обществено положение.

— Ще говорим за нещо друго, така ли? — попита тя, прехвърляйки поглед към мен.

— Надявам се, Естър — казах аз. — Ще се опитам да получа разрешение от шефа, но той е много взискателен.

— Имам снимка на Соня — каза внезапно тя.

— Тъй ли?

— Понякога взимах фотоапарат у дома, за да припечеля допълнително. Мистър Монтагю не възразяваше, щом си купувах лентата. Един човек имаше пони. Снимах съседските деца върху понито, после си деляхме парите.

— Как направихте снимка на Соня?

— Мистър Монтагю вечно търсеше интересни лица. Казваше, че му трябват лица, белязани от жизнен опит. Носих му снимки на хора, които смятах за интересни, но той никога не ги използваше.

— И му занесохте снимка на Соня?

— Тя беше единствената, която хареса. Рече: „Ето, това е жизнен опит.“ Но преди да я доведа… — Тя се разплака. — Запазих я. Сърце не ми даваше да я изхвърля.

— Много бих желал да я видя — казах аз.

Естър се надигна с усилие и влезе в апартамента.

— Съжалявам, Филип — каза Максорли. — Май не се е променила много за петдесет години. Може пък утре да ни провърви.

— Дано. Страшно бих искал да знам какво таи в себе си толкова дълго. Как смяташ, какво може да е?

— Не знам — каза той. — Ще трябва да поговорим по-късно. Ето я, идва.

— Соня — каза Естър и ми подаде снимката.

Видях млада жена с мрачно лице, облечена в тъмна пола и бяла блуза с навити до лактите ръкави. Гледаше право срещу обектива с отпуснати ръце като за полицейска снимка. На гърба беше изписано с молив: „07.03.1955“.

— Може ли да я задържим? — попитах аз. — Ще дам да направят копие и утре ще ви върна оригинала.

Естър захапа устна за миг, после кимна.

— Ще дойдете ли утре?

— Вероятно — казах аз. — Ще трябва да питам шефа. А вие ще си помислите ли за Соня?

— Ще се помъча — обеща тя.

Сбогувахме се. Максорли я придружи до апартамента, а аз отидох при колата. Когато той седна зад волана, аз разглеждах снимката на Соня.

— Ще трябва да обмислим следващия си ход — каза Максорли.

— Ако утре не изкопчим нещо от нея, нямаме никакъв ход. В задънена улица сме.

Максорли свали меката шапка и избърса лицето си с кърпичка.

— Май си прав — тихо каза той.

Загледахме се напред през стъклото и се замислихме поотделно какво означава краят на разследването. Пред нас бавно изкуцука една от обитателките на „Слънчеви апартаменти“. Видях как я гледа Максорли — вероятно си мислеше как ще се върне към празния дом в Аризона и живота без Ейлийн. По-трудно ли щеше да му бъде сега? За няколко прекрасни дни се бе върнал към старата работа, беше разследвал случай. Нещо повече, беше разследвал случая на живота си.

Вдигнах пред себе си снимката на Соня.

— Каква е твоята тайна? — попитах я аз. Максорли се озърна. Подадох му снимката. — Ето. Виждал ли си как е изглеждала приживе?

Той поклати глава.

— Видях снимки от аутопсията, а преди това я видях на двора.

После почука снимката с пръст и изръмжа.

— Какво?

— Много години минаха. Бях забравил.

— Какво си забравил?

Максорли завъртя снимката към мен и посочи едно тъмно петно върху ръката на Соня.

— Татуировката.

— Татуировка?

Той кимна.

— Номер от концлагера. Ама че работа! Да оцелее в концлагер, а после да я хвърлят от покрива в Бронкс.

— Мили боже!

— Знам. Ужасна история.

— Мили боже!

— Аз… Какво има?

— Твоят голям въпрос за връзката между Мартин и Соня.

— Е?

— Мисля, че току-що открихме отговора.