Карла Касиди
Дяволът и дълбокият син океан (6)

Шеста глава

На влизане в странноприемницата Дарлин не срещна жива душа и това я зарадва. За миг се поколеба в полутъмния коридор, докато се чудеше коя да бъде първата й стъпка по посока на планираното бягство.

Ханът бе усамотен, до най-близкия град се пътуваше половин час с кола. Не й се тръгваше пеша, а кола на разположение нямаше.

— Ще повикам такси — промърмори на глас, но в този момент я споходи мисъл, която я смрази. Вече близо седмица живееше тук, а нито веднъж не бе чула телефонен звън.

Не може да няма телефон — каза си тя и отпъди отчаянието, което заплашваше да я екове. Все пак това е хотел — убеждаваше сама себе си. — Нали трябва по някакъв начин да се правят резервации. Изключено е да няма телефон. Тя трябваше само да го намери.

Докато се прокрадваше по коридора, до слуха й откъм трапезарията достигна тих разговор и приглушен смях. Погледна часовника си и изведнъж осъзна, че е време за обяд. Чудесно, каза си с първата искра на оптимизъм, проблеснала в съзнанието й. Може би докато се хранят и това отвлича вниманието им, тя ще успее да открие телефона.

Започна търсенето от дневната. Провери във всички чекмеджета, зад разните джунджурии, претърси и за издайнически жици. Нищо. Сълзи на безнадеждност запариха на очите й. Трябваше да намери телефон. Трябваше! Обезумяла от страх, тя премина в съседната стая — малка дневна, в която влизаше за пръв път. Надежда разцъфтя в гърдите й при вида на писалището в ъгъла. Сигурно ще има телефон върху него. Погледът й се плъзна по повърхността, жадно търсейки желания предмет. Видя какво ли не — книга за резервации, счетоводна книга, тежест за затискане на хартия.

Но телефон нямаше.

Огледа трескаво стаята с нейните полици, отрупани с книги, малката ниска масичка до старинно канапе за двама. Провери навсякъде, където един нормален човек би държал телефона си. Но тези хора не бяха нормални. Телефон нямаше.

Безсилие се надигна в нея и с въздишка на поражение тя се отпусна върху канапето. Кракът й, без да иска, събори от масичката голяма черна книга, от която при падането на пода се разпиляха фотографии. Фотографски албум.

Обзета от любопитство, тя се спусна на колене и събра снимките в ръка. Бяха стари черно-бели фотографии на хора, застанали в двора пред хана.

Бързо ги прехвърли и дъхът й секна при вида на едната снимка. Жената имаше къса и къдрава руса коса, а от двете страни на хубавата й усмихната уста танцуваха трапчинки. Мъжът до нея беше висок и хубав, с момчешка усмивка.

Дарлин ги позна веднага, макар че времето бе изличило донякъде образите им. И все пак, откакто бяха умрели, на тоалетката в стаята й стоеше тяхна снимка в сребърна рамка. Това бяха нейните родители. Студен страх я помете, завлече я с ледените си вълни. Защо беше тук снимката на нейните родители? Без някаква съзнателна мисъл в главата, тя продължи да преглежда купчината снимки. Не позна останалите хора, но откри още една на майка си и баща си. Малко момиченце със сериозни очи и руса коса седеше в скута на майка й. Дарлин знаеше, че момиченцето е тя и умът и запрепуска, опитвайки се да изтълкува всичко, свързано с това.

Смътното чувство за нещо познато, което не я оставяше намира от мига на пристигането си тук, чувството за вече видяно и преживяно, за deja vu, както казват французите, което така я тревожеше… Сега всичко си дойде на мястото по някакъв безумен начин. Значи е била тук като съвсем малка и повторното й идване бе разбудило смътни спомени, почти забравени с времето, може би несъзнателно потискани, за да успее да запази разсъдъка си.

Дъхът й секна, когато попадна на следващата снимка и очите от кошмарите й се втренчиха в нея. Бозавите тонове на старинната фотография само засилваха острото въздействие на тези очи.

Ръката й потрепери, докато се взираше в мъжа. Беше Куинтин, и същевременно не беше. Същите черти, но рисувани от много по-остра четка. Огънят, пламтящ в очите; бе покварен от злото. Това бяха очите от нейните кошмари и на нея й призля от ужас при мисълта, че не са били безумни образи, породени от въображението на изплашено дете. Те бяха истински, мъжът бе истински. Обърна снимката, неспособна да гледа повече тези очи. На гърба беше написано с мастило едно име.

Девън Маршал.

Девън Маршал. Куинтин Маршал. Сърцето й спря в гърдите. Господи, та това бе бащата на Куинтин! Знаеше го със сигурност. А това означаваше, че Куинтин е вероятно част от цялото това безумие, което я обкръжаваше. Тя притисна устата си с ръка, за да сподави един хлип. Моля те, Куинтин, недей. Моля те, Господи, нека той не участва във всичко това. В слепоочието й запулсира главоболие, а виденията от кошмара се върнаха да я преследват. Тя трябваше да се махне оттук.

Напъха снимките обратно в албума и го върна върху масичката. Не искаше да гледа повече… Нямаше и нужда. Всякаква мисъл за намирането на телефон я напусна, а нуждата да избяга стана неудържима. Излезе от стаята и хукна към стаята си с едничката мисъл да събере багажа си и да се измъкне от тази къща. Дори ако й се наложеше да извърви пеша сто мили… хиляда мили. Не можеше да остане тук и нито минута повече.

Щом влезе в стаята си, тя измъкна куфара си от дрешника и го разтвори върху леглото. Взе да сваля окачените си в гардероба и в дрешника дрехи, да вади къде що имаше по чекмеджетата и да ги хвърля в куфара, без да си прави труда да ги сгъва. Главоболието й се усили заедно с чувството за неотложност, която я притисна. Всяка минута, която се изнизваше, я изпълваше още по-силно усещане за надвиснала беда.

На вратата се почука и тя замръзна. Дъхът й секна в гърлото. Застана неподвижна. Затвори очи и се опита с усилие на волята да накара този, който чукаше, да се махне и да я остави на мира.

— Дарлин! Дарлин, добре ли си? — дочу през вратата притеснения глас на Уилма. — Видях те да идваш насам и ми се стори, че си разстроена. Да не си болна? Искаш ли нещо?

Дарлин прокле старицата и майчинската й загриженост. Знаеше, че трябва да й отговори, тръгна към вратата е разтреперани крака и я открехна.

— Ами… Боли ме глава, та реших да полегна за малко. Ще се оправя. Трябва само да си почина.

Като малък булдозер Уилма я избута от вратата, сбърчила разтревожено чело.

— Да ти донеса ли аспирин? Имам от онзи, дето не дразни сто…

Тя млъкна при вида на отворения върху леглото куфар.

— Ти май си стягаш багажа? — Произнесе думите бе интонация, впила напрегнат поглед в Дарлин. — Нали не смяташ да си тръгваш? Имаш още две седмици ваканция.

— Ами… аз… Търсех нещо в куфара.

Дарлин усети колко е неубедителна. Не я биваше да лъже.

— Божичко!

Уилма излезе заднешком от стаята и затвори след себе си.

Дарлин разбра, че времето й изтича, и се хвърли в трескаво опаковане. Трябваше незабавно да тръгва, ако искаше изобщо да се махне оттук. Затвори куфара и тръгна към вратата.

Сграбчи дръжката и се опита да отвори, но безрезултатно. Явно я бяха заключили отвън. Беше закъсняла. Същинска муха, уловена в паяжина. Хлип на отчаяние изклокочи в гърлото й, докато натискаше ли натискаше дръжката на вратата. Нищо. Изстена в безпомощен гняв и заудря по вратата с юмруци, докато остана без сили. Облегна се на нея и заоглежда с обезумели очи стаята, опитвайки се да намери друг изход.

Изтича до прозореца и погледна надолу към покрития с циментови плочи вътрешен двор, три етажа под нея. Нямаше друг изход.

Със сковани крака се дотътри до леглото и се отпусна на ръба му. Сънуваше най-страшния си кошмар, заобиколена от хора, които целяха да й навредят, само че този път нямаше да се събуди, окъпана от сутрешното слънце. Затвори очи и си пожела като ги отвори, да бъде отново в кухнята на баба с мириса на лавандула и прясно опечени курабии, заобиколена от обич и чувство за сигурност.

Не знаеше колко време остана така. Изведнъж отвън се чу потракване на ключове. Скочи от леглото и отстъпи назад към стената. Страх я беше да види кой ще влезе в стаята. Изхълца от облекчение и се метна към едрия мъж, който застана на прага.

— Чичо Доналд! — извика и го прегърна през широките гърди, притискайки се към единственото познато нещо в този свят на кошмари. — Моля те, трябва да ме изведеш оттук. Да се махаме веднага!

— Успокой се, успокой се — потупа я той по гърба и се освободи от силната й прегръдка. — Уилма ми каза, че не се чувстваш добре.

Уилма и Харолд се виждаха зад гърба му.

Дарлин отстъпи крачка назад и отвори уста да отговори, но преди да издаде звук, я връхлетя вълна на ужас, от която физически й се догади. Бе поразена от едно видение. Мъжът с огромния като варел гръден кош, облечен в кървавочервена роба — беше й се сторил позната.

Чак сега осъзна, че това е бил чичо й Доналд. Панически заотстъпва назад от него, докато се удари глухо в стената зад себе си.

— Ти… И ти участваш във всичко това — прошепна задъхано. — Ти си част от това зло. Вие всички искате да ме убиете.

Доналд се засмя — дълбок гръмовен смях.

— Не ставай мелодраматична, Дарлин. Никой не иска да ти причини зло. Дори напротив. Ти, мила моя, си нашата надежда за бъдещето.

Дарлин се намръщи, изпълнена с любопитство въпреки страха си.

— Какво искаш да кажеш?

Той се пресегна и взе ръцете й в своите. Тя се пребори с импулсивното желание да се отдръпне рязко, отблъсната от студенината на ръцете му, обхванали нейните. Студени като смъртта.

— Ти си родена тук, в тази къща. В спалнята в дъното на този коридор.

— Знаех си — промърмори тя. — Знаех, че това място ми е познато.

Той кимна.

— Беше зачената на специална церемония с много специално предназначение — най-високата чест. Родителите ти те повериха на Повелителя на мрака. Вие с Куинтин трябва да изпълните предназначението си и да осъществите своята съдба, която ще донесе на всички ни всичката власт и слава на този свят. — Гласът му звънтеше от религиозен плам.

Тя изтръгна ръцете си от неговите.

— Куинтин? — прошепна измъчено името му и затвори очи, за да преодолее болката, обгърнала сърцето и. — Той знае ли за всичко това?

Чу как някой влиза в стаята, отвори очи и го видя — Куинтин. Лицето му беше съвършено безизразно, погледът отбягваше нейния. Дарлин го гледаше втренчено, опитваше се със силата на волята си да го накара да я погледне, да й каже, че не участва във всичко това, че е станало някакво недоразумение. Но той не я погледна. Взорът му остана твърдо прикован в някаква точка на стената зад гърба й.

Доналд потупа Куинтин по гърба и се усмихна благодушно.

— И Куинтин, подобно на теб, бе заченат със специална: цел. Баща му беше един от най-доверените ни следовници. Куинтин бе поверен на Повелителя в церемония, скрепена с кръв. — Усмихна се първо на Куинтин, после отново на Дарлин. — Години чакаме настъпването на тази нощ, на този момент. Довечера, при пълнолуние, ще изпълните съдбата, която бе избрана за вас.

— Какво ще ни се случи? — прошепна Дарлин, а сърцето й се мъчеше да изхвръкне.

Усмивката на Доналд стана по-широка.

— В полунощ, когато пълната луна изгрее над главите ни, Куинтин ще се изпълни с духа на повелителя, а после на специална церемония ще те обладае на жертвения олтар. И ти, мила моя… — усмихна й се той широко като горд баща, — ще заченеш и родиш детето на Сатаната.

Светът се наклони и олюля и Дарлин усети, че се подхлъзва от ръба на здравия разум.

— Вие сте луди — изплъзна се от устните й, докато отстъпваше назад. — Вие всички сте луди.

— Хайде, хайде! Не е необходимо да си приказваме подобни работи — търпеливо я порица Доналд. — От теб зависи дали всичко ще мине гладко и спокойно, или ще си създадеш неприятности. Приеми съдбата си. Радвай се на участта си. Наслади се на играта с Дявола.

Тя се вторачи в Доналд, после прехвърли погледа си върху Куинтин, разходи го по чертите на лицето му, търсейки някакъв знак, някакъв намек за милост.

— Ти… ще ме изнасилиш?

Очите му все така отказваха да срещнат нейните.

— Ще направя всичко необходимо.

Гласът му беше лишен от чувства също като лицето му.

Дарлин изстена и се отпусна на ръба на леглото. Краката отказваха да я държат.

— Точно така, миличка. Почини си.

И Доналд махна на всички останали да напуснат стаята. За миг черните очи на Куинтин намериха нейните и в тях тя прочете напрегнато послание, което не съумя да изтълкува. То изчезна също тъй бързо, както се и появи, погълнато от мрака. Без да каже дума, той излезе от стаята.

— Трябва да се подготвиш за тази специална нощ на церемонии и магия — продължи Доналд. — Ще получим благословията на Повелителя и никой от нас няма да е вече такъв, какъвто е бил.

С тези думи той също се обърна и излезе.

Дарлин чу прещракването на ключа в ключалката и разбра, че отново е в капан, заключена в стая, откъдето не можеше да избяга. Не знаеше колко дълго седя неподвижна на леглото, опитвайки трескаво да проумее онова, което научи. От казаното излизаше, че родителите на Куинтин, както и нейните собствени родители, са били част от това гнездо на злото. Знаела ли е баба й? Защо Дарлин не е била предупредена? Сега разбра защо винаги се бе чувствала неловко в присъствието на чичо си Доналд. Потрепери при спомена как той изглеждаше в алената си роба.

Образи танцуваха в главата й, образи, които чак сега разбра, че са били спомени. През очите на детето, което е била, тя си спомни поляната, наблюдаваше големите, загърнати в роби, да вдигат ръце нагоре, да призовават демоните на ада. Спомни си също, че бе виждала сред тях и доктор Бенет и най-сетне проумя защо събужда у нея тревожни чувства.

Отново преживя страха, пробягал през нея, когато висок тъмнокос мъж с черни очи започна да зове силите на мрака да го изпълнят, да го погълнат. Нищо чудно, че толкова години бе потискала тези спомени… Те бяха отвратителни, изтъкани от отчаяние и ужас. Този ужас, изпитан от нея като дете по време на церемониите, бе породил блокаж в паметта й и тя не си беше спомняла преживяното през целия си съзнателен живот. И накрая си спомни как среща погледа на друго дете, застанало в противоположния край на поляната, и сега бе сигурна, че това дете е бил Куинтин.

Простена отново, а сърцето й се съпротивляваше на онова, което мозъкът вече знаеше. Куинтин бе част от това. Той беше не по-малко зъл от всички останали. Защо не я бе предупредило сърцето? Защо у нея все още живееше една малка частица, която искаше да се вкопчи във вярата, че присъствието му тук е една грешка, че е също толкова безпомощна жертва, колкото беше и тя? Глупачка, сгълча се сама за тази надежда, защото любовта бе още жива в глупавото й сърце. Накрая стана от леглото, давайки си сметка, че е седяла така с часове и се е опитвала да проумее предателствата, които я обкръжаваха. На родителите й… на чичо й… на Куинтин… Тя през цялото време е била безпомощна срещу техните машинации. Отиде до прозореца и видя първите сенки на здрача да се пресягат откъм хоризонта, носещи със себе, си мрака, изпълващ душата й с отчаяние. Скоро щеше да мръкне. Скоро щеше да настъпи полунощ и церемониите щяха да започнат. Дете на Сатаната… Предпочиташе смъртта.

Дворът, покрит с циментови плочи, я зовеше и тя си помисли колко ще е лесно да се хвърли от прозореца. Щеше да умре, но поне щеше да знае, че се е защитила от изнасилване върху кървавия олтар, използвана от хора с перверзни и злонамерени желания. И все пак, въпреки примамливия повик на смъртта, част от нея се държеше вкопчена в мисълта за бягство. Взорът й се спря върху голямата водосточна тръба, която се спускаше в ъгъла на сградата, скрепена с големи метални скоби… които би могла да използва като стъпала или за да се лови за тях с ръце. Беше опасно. Нямаше гаранции, но алтернативата бе ужасяваща и тя не желаеше дори да я обсъжда в мислите си.

С усилие, от което чак изпъшка, тя повдигна прозореца и се загледа в мрежата срещу комари, закриваща отвора. Изскимтя панически и взе да я раздира с нокти, без да обръща внимание на драскотините, оставящи дълбоки следи по ръцете й. Искаше да излезе навън, а мрежата бе застанала между нея и свободата.

След като не успя да я свали с голи ръце, тя отиде забързано до куфара си и взе да рови из несесера с тоалетните принадлежности. С победоносен вик измъкна ножичка и хукна обратно към прозореца. С треперещи ръце сряза мрежата, а страхът й вливаше нови сили. Трябваха й минути само, за да премахне тази бариера. Въздъхна с облекчение, свали цялата рамка и отново впери очи във водосточната тръба.

Сега й се видя съвсем тъничка и далеч не толкова солидна, колкото преди минути само. Попита се дали ще издържи тежестта й или скобите ще се откъснат от дървото и ще я запратят върху цимента долу.

Само да имаше друг изход… Но докато се взираше в тъмнеещото небе, разбра, че времето й е на привършване. Друг път към свободата нямаше. Изпълзя върху перваза и клекна на него. За да се вкопчи в тръбата, трябваше да скочи. Ако не я улучеше, щеше да се гмурне към смъртта. Но и в двата случая щеше да се отърве. Пое си дълбоко въздух и се метна през прозореца.