Карла Касиди
Дяволът и дълбокият син океан (2)

Втора глава

Още щом слезе на другата сутрин в трапезарията, Дарлин усети, че нещо е по-различно. До слуха й долетя смях — звук, несвойствен за тази странноприемница на сенките. До пристигането на Куинтин Маршал тя бе единственият гост на хотела. Ала сега веселите звуци откъм трапезарията обявяваха присъствието на нови хора и из въздуха се носеше някакво странно чувство на очакване.

— А, Дарлин, ето те и теб — приветства я мъжът на Уилма Харолд Суонсън, когато тя се поколеба на прага на трапезарията.

Ако Уилма Суонсън напомняше на Дарлин за птичка, то Харолд много й приличаше на крава с ваклите си кафяви очи и тромава походка, а лицето му бе застинало в израз на постоянно изумление.

— Добро утро, господин Суонсън — поздрави тя и забеляза особената смълчаност на останалите. Поколеба се още миг на прага с чувството, че е прекъснала някакъв личен разговор.

— Ела, ела да ни правиш компания — усмихнато я подкани Харолд. — Това са много специални наши гости и тъкмо им разправях за теб.

Дарлин се усмихна притеснено. Защо трябва да разказва на хората за нея? Просто се опитва да бъде мил, реши тя, и да ме включи в компанията.

— Значи това е Дарлин.

Към нея се приближи хубава брюнетка с изискан вид.

— Аз съм Сюзън Бенет, а плешивецът ей там е моят съпруг, доктор Уил Бенет — посочи тя към противоположния край на стаята, откъдето помаха с ръка пълен плешив мъж. — Останалите са Милдред Уокър, нейният мъж Джери, Кен Бийчам и жена му Сара.

Дарлин кимна на всички присъстващи.

— Заедно ли пристигнахте?

— Да, снощи, но не едновременно — обясни Сюзън. — Ние всички се събираме веднъж в месеца и отсядаме тук в хана.

— Чудесно… Нещо като клуб — отбеляза Дарлин и промърмори „благодаря“, когато Харолд й поднесе чаша кафе.

— Точно така… Макар че от трупата липсват трима. Очакваме ги тази вечер.

— Всички от един град ли сте… или може би имате еднаква професия? — попита Дарлин с любопитство, защото на вид бяха доста разнородна група. Милдред и Джери Уокър бяха поне е петнайсет години по-възрастни от останалите.

— О, не, просто имаме еднакви интереси и цели.

— Ето ни и нас! — влезе Уилма в трапезарията с пълен поднос в ръце и прекъсна разговора. — Сядайте около масата, а аз ще донеса останалото.

Закуската беше рядко вкусна, всички се държаха дружелюбно, ала Дарлин въпреки това усещаше някаква фалшива нотка в атмосферата, която я обви като наметало от лепкава сива материя. Не би могла да каже определено за какво става дума, не беше и нещо, изречено от присъстващите… Просто й се искаше да бъде далеч от тези хора.

Особено я тревожеше нещо в доктор Уил Бенет. Червендалестото му лице беше смътно познато, докоснато от нотка на нещо вече видяно — същото чувство, което натрапчиво я преследваше през последните три дни. Куинтин седна в срещуположния край на масата, мълчалив, някак си различен от останалите. Макар че не се обърна директно към нея, всеки път, когато тя вдигнеше очи, погледът му бе прикован в нея и я караше да се чувства все по-неудобно. Усещаше странните му очи, дори когато не го гледаше. Отчаяно се опита да съсредоточи вниманието си върху храната, но отново и отново погледите им се оказваха преплетени.

През цялата нощ се беше въртяла и мятала в леглото, преследвана от еротични, чувствени сънища. Сънища, в които двамата с Куинтин бяха главните действащи лица. Сънища, от които дори сега й пламтяха страните. Погледна го и се изчерви, когато той се усмихна с интимна тайнственост, сякаш знаеше всичко за сънищата й и ги споделяше с нея. Дарлин побърза да сведе поглед към чинията си и усети как бузите й пламват неудържимо.

След закуска се извини и напусна компанията. Изпитваше необходимост да е далеч от всички и най-вече от Куинтин. Сивата пелена, която тегнеше над нея, сякаш се разпръсна, когато вдиша свежия солен въздух на вътрешния двор. Седна с подскок на каменната преградна стена и се загледа във вълните, прииждащи и отминаващи, крещящи с глас, който по някакъв начин съумяваше да я успокоява.

За пръв път откак почина баба й си даде сметка колко е сама на този свят. Чичо Доналд бе единственият и жив роднина, но не бяха много близки. Докато се бе грижила за баба си, приятелите й се бяха придвижили в друга посока със своя живот и тя бе изгубила връзка с повечето от тях. И все пак въпреки самотата, тя бе доволна в момента от съществуванието си. А и нямаше как да не бъде доволна с цялата тази дива красота край себе си. Дарлин въздъхна дълбоко. Над главата й гръмко изкряска птица, сякаш я поздравяваше, и този звук допринесе за обхваналото я чувство на успокоение.

— Дарлин! — гласът на Уилма взриви покоя. Тя отвори очи и видя възрастната жена, забързана към нея, с лице, лишено от всякакъв цвят. — Слез, ако обичаш! Не сядай на стената! — Ръцете й ръкомахаха яростно, порейки въздуха.

Дарлин побърза да скочи долу на каменните плочи.

— Извинявай. Не исках да те плаша.

Уилма я сграбчи за ръката й силно я стисна.

— Може да паднеш, без да искаш, долу на скалите и сериозно да се нараниш… Дори да се убиеш! — Жената потрепери, сякаш ужасена от мисълта. — Ако нещо ти се случи, те няма да ми простят… — Тя се изчерви. — Искам да кажа… чичо ти… пък и аз… няма да си простя.

За кой ли път Дарлин усети как я обгръща тъмният облак на тревогата. Загрижеността на Уилма за безопасността й бе прекалено напрегната, яростна и невероятно лична, за да се почувства спокойна.

— Нищо ми няма, Уилма, честна дума — каза тя, като се надяваше гласът й да не издава раздразнението й. Известна доза майчинска загриженост бе допустима, но тази задушаваща вълна от закрилничество й идваше много. — И без това реших да се поразходя.

И като не дочака Уилма да каже още нещо, тя прекоси двора и тръгна по пътеката към ръба на океана. Дишаше дълбоко, като се опитваше да си възвърне изгубеното чувство за покой, което я бе обзело преди появата на Уилма. Стигна края на пътеката и пристъпи предпазливо към ръбестите големи камъни, които бяха не само хлъзгави, но и опасно остри. Бавно се изкатери до голямата скала, надвиснала над разбунената вода, и седна на нея.

В такива моменти беше благодарна на чичо си Доналд, задето я бе насочил към това място. Поначало бе любителка на откритите пространства, а тук, с океана в краката си и хоризонта, оцветен в пурпурно и златно, природата беше в най-добрата си форма. Притвори очи и се отпусна.

— Може ли да ти правя компания?

Дарлин мигновено се напрегна. Не й трябваше да се обръща, за да знае кой е зад нея. Плътният глас я помете, силен и уверен над шума на неуморните вълни. Сърцето й замря и макар да знаеше, че покоят й ще бъде разбит, ако го допусне до себе си, изведнъж й се прииска да седне до нея. Затова кимна с глава.

Куинтин се отпусна редом. Бедрото му се притисна интимно до нейното върху тясното пространство на скалата. Известно време мълчаха. Дарлин усещаше енергията, пулсираща около него, ноздрите й се пълнеха с предизвикателната животинска сила на аромата му. Усмихна се колебливо, опитвайки се да разсее собственото си смущение.

— Усмивката ти е хубава като пейзажа — каза той и се пресегна да отмахне от лицето й кичур коса.

— Ласкателството ти е излъскано като камъните на ръба на океана — отвърна тя, отказвайки да срещне погледа му, защото знаеше каква сила се крие в него.

Той се засмя. Глух звук като експлозия, мощен като милувка.

— Не само хубава, но и пряма. — Двамата помълчаха известно време. — Защо не си вътре при другите?

— Не знам… Всички се забавляваха чудесно и ми се видяха близки приятели. — Тя обгърна коленете си с ръце и положи отгоре брадичката си. — Пък и тук отвън е толкова хубаво.

Той кимна.

— Хубаво е, но ако знаеш какво е нощем на скалите, когато над главата ти грее пълна луна и осветява водата.

Тя изведнъж си го представи, застанал на скалите като древен първобитен воин, отправящ молитва към бога на луната. Картината във въображението й бе твърде изразителна и Дарлин побърза да я прогони.

— Снощи май имахме пълнолуние — каза, като си спомни лунната светлина, която се лееше през прозореца в спалнята й, докато тя се мъчеше да заспи.

— Не съвсем. Може да ти е изглеждала като пълна, но до истинското пълнолуние остават четири нощи.

Тя го погледна за първи път с любопитство. Отново бе поразена не само от невероятната му хубост, но и от силата, която го обгръщаше като ореол. Сякаш бе собственик на въздуха наоколо и само да пожелае, може да забрани на останалите да дишат. Той се усмихна и макар че устните му се извиха чувствено, тя разбра, че усмивката не е достигнала бездната на очите му.

— Луната ме запленява както нищо друго на света — обясни Куинтин. — Знаеш ли, че по едно време бях убеден, че човек губи разсъдъка си, ако спи на лунна светлина.

Дарлин кимна.

— Лунарен… лунатик… Думата произлиза именно оттам. — Тя отново се усмихна. — Извинявай, обяснявам ти като на ученик.

Той също се засмя и този звук й подейства като тъпан, избумтял ритмично в стомаха й.

— През цялата история на човечеството на луната са приписвани свойства както от бялата, така и от черната магия.

— Не разбирам нищо от магия. Просто намирам, че е приятна за гледане — отвърна тя и отново впери очи в далечните води на океана.

Известно време и двамата мълчаха, а тишината колкото по-дълго продължаваше, толкова повече се сгъстяваше.

— Наблизо ли живееш? — попита тя в отчаян опит да разпръсне нарастващото напрежение.

— От Портланд съм.

— А имаш ли семейство, Куинтин?

Усети името много странно на устните си. Искаше й се да научи нещо повече за него. Може би ако чуеше, че има нормално семейство, нормален живот, това би разчупило магическото въздействие, което я притегляше към него.

— Родителите ми загинаха, когато бях на осем години — отвърна той и чертите на лицето се напрегнаха, а очите му се присвиха. — Отгледан съм от няколко семейства, на които общината плащаше, за да ме възпитават.

— Много съжалявам. — Дарлин инстинктивно се пресегна и взе ръката му в своята. — Аз също изгубих родителите си още като малка. Бях едва четиригодишна, когато те загинаха в автомобилна катастрофа.

Той обърна ръката й така, че да може да я стисне едновременно силно и гальовно.

— Значи имаме много общо — погледът му сграбчи нейния и тя отново се почувства в капана на тъмните дълбини, които говореха на непознат език. — Ти си тъй хубава, тъй невинна.

Той произнесе последните думи със съжаление, сякаш невинността й в най-скоро време щеше да бъде накърнена или погубена и Дарлин усети как я обзема всеобгръщащ ужас. В същото време се улови, че неволно се стреми към него, жадна да усети черната жарава, пламтяща в душата му, изгаряща да се потопи в адските огньове. Искаше той да я целуне и той сякаш прочете желанието й да усети вкуса на неговите устни.

Докато устата му покриваше нейната, тя усети световъртежа на мрака около себе си, който я забули в мъгла на плътско удоволствие, прокудило от ума й всяка рационална мисъл. Устните му изпълниха съществото й с огън и тя разбра, че по някакъв начин целувката му се докосна до душата й, жигоса я, затвори й завинаги обратния път към онова, което тя бе преди тази целувка.

Докато той бавно отлепяше устни от нейните, тя отново се взря в очите му… едновременно познати и ужасяващи. Извивката на веждите, формата на самите очи призоваваха към нещо у нея, напомняха й за… Тя не можа да се сети. Знаеше само, че по някакъв начин той се бе уединил с нея, бе постигнал неразлъчност, която тя трудно щеше да забрави. Дарлин се отмести и наруши хипнотизма на впитите им погледи.

— Трябва да се прибирам. Сигурно е време за обяд.

— До обяда има още цял час — запротестира той.

Дарлин се изчерви, завладяна от чувството, че докато той я е целувал, времето е било спряло. Трябваше да се махне от него, да остане за малко насаме със себе си, за да уталожи трепета на нервите си. Усмихна се неуверено.

— Почти не хапнах на закуска, затова умирам от глад.

Той стана и й подаде ръка. Тя му протегна своята, но го пусна веднага, щом се изправи на крака, защото не искаше никакъв физически контакт между него и себе си.

— И аз съм гладен — каза той.

Тя го погледна и пак се изчерви, защото Куинтин ясно даде да се разбере, че не говори за физически глад. Погледът му недвусмислено се разхождаше по цялото й тяло и ставаше съвсем ясно какво има предвид. Върнаха се заедно в хотела, без да отронят дума. Слънцето се криеше зад облак, който хвърляше сенки върху лицето му. Дарлин отново потрепери и през тялото й премина тръпка на неопределен страх. Въпреки непреодолимото привличане, което изпитваше към него, в този човек имаше някаква тъмна страна и тя я плашеше. Не беше осезаема физическа заплаха, а някакъв по-дълбок, по-всепроникващ ужас — страх за духа й.

Никога преди не бе вярвала истински в злото като понятие, ала сега изведнъж си даде сметка, че се бои именно о него. От мига, в който Куинтин се появи в странноприемницата, тя се чувстваше обградена от злото, без да знае неговия източник. Вдигна поглед към Куинтин. Кой бе този хубав мъж и каква бе озадачаващата власт, която имаше над нея? Той ли бе източникът на тъмнината, пропиваща странноприемницата и нейните обитатели? Докато го гледаше, сенките върху лицето му се разпростряха и погълнаха чертите му.