Карла Касиди
Дяволът и дълбокият син океан (4)

Четвърта глава

Куинтин стоеше до прозореца на стаята си, разположена на втория етаж, и гледаше надолу към жената, прекосяваща вътрешния двор на странноприемницата. Дарлин Тейлър. Макар тя още да не знаеше, техните две съдби бяха неразривно свързани като листата на едно и също дърво. Участите им бяха предопределени преди много време, бъдещето им белязано с кръв в името на една велика кауза.

Тя беше безпомощна пионка в една игра, която не би разбрала. Но пък каква прекрасна пионка, каза си той. Много отдавна не бе желал жена по този начин, а Куинтин бе свикнал да получава всичко, което пожелаеше.

На вратата се почука и той се обърна.

— Да?

Вратата се открехна със скърцане и в стаята влезе Уилма. Държеше поднос с кафе и препечени филии. С колеблива усмивка, примесена със страхопочитание, остави таблата на масичката до прозореца.

Очите на Куинтин отново следяха всяко движение на Дарлин долу на двора. Уилма също погледна навън.

— Доволен ли сте от нея? — попита тя и затаи дъх в напрегнато очакване.

— Много — отвърна той, без да откъсва поглед от Дарлин.

— Значи можем да продължим подготовката за церемонията? — задъхано продължи да пита Уилма.

Куинтин се обърна и загледа възрастната жена, която безуспешно се опита да овладее тръпката, която я разтърси от силата на напрегнатия му взор.

— Дори да не бях доволен, пак щяхме да продължим подготовката за церемонията. От години я очакваме и се трудим, за да я осъществим.

Уилма закима енергично с птичата си глава.

— Да, разбира се. Ще кажа на останалите да продължат според плана.

Куинтин кимна отривисто и старата жена побърза да напусне стаята. Стара глупачка, мислеше си той с презрение. Върна взора си пак върху Дарлин. Слънцето галеше русите й коси и ги караше да искрят като златни огньове. Спомни си допира на ръцете си до тази коса, нейната копринена мекота. Две нощи бяха минали, откак бе вкусил сладостта на целувката й, нейния гладен ответ. Копнееше отново да усети тези устни. Попита се дали тя има някаква представа за ролята си в дяволския танц на желанието, който щеше да се разиграе през нощта на пълнолунието. Едва ли.

Но това нямаше значение… Играта щеше да се играе докрай. Той не можеше да я спре. Нито пък тя. Но от друга страна, той и не искаше да я спира.

 

Дарлин седеше в ъгъла на дневната и гледаше как другите гости танцуват под тенекиените звуци на радиото, смееха се и общуваха.

Наблюдаваше Куинтин, който се местеше от група на група и забеляза как всички без изключение се отнасят към него с някакво особено уважение. Той като че ли запазваше някаква дистанция от останалите, но те се вслушваха напрегнато в малкото думи, които той разменяше с тях, сякаш в тях се криеше цялата мъдрост на света.

Дарлин прекара основната част от деня навън в двора. Мислеше за този мъж, взел надмощие над сънищата й, изпълващ я с дълбоко парещо желание. Очите му… Как бе възможно очите му да населяват кошмарите й откак се помнеше? Как бе възможно един съвършено непознат човек да съществува в подсъзнанието й години, преди всъщност да го срещне?

Сто на сто греша, каза си тя и го погледна. Той беше в другия край на стаята. Не е възможно очите от съня ми да са неговите… невъзможно. Те просто приличат на онези, които ме плашат, докато спя. Това е грешка, някакво ненормално съвпадение, заключи тя решително.

Върна вниманието си към гостите и техните забавления. В странноприемницата имаше общо дванайсет души, ако се броят Уилма и Харолд, и всички те се бяха събрали в малката дневна. Едно нещо й беше направило впечатление в новодошлите — много обичаха да се забавляват. Предишната нощ Дарлин заспа под звуците на техния весел смях, който се носеше от долния етаж. Шумът продължи до късно през нощта, караше я да се върти в леглото, да се мята, да се събуди сутринта с чувството, че нощта е била прекалено кратка.

Сега потисна една прозявка и реши да остане тук долу още няколко минути, да се прави на общителна, а после да се качи горе в стаята си и да се опита да се наспи. Може би и другите щяха да си легнат по-рано.

— Един танц?

Тя вдигна очи и видя Куинтин, застанал пред нея с протегната ръка. Очите му я зовяха, караха я да се включи е него в този танц под звуците на бавна, някак особено натрапчива, музика, носеща се от радиото. Дори през ум не й мина да му откаже. Бе обезсилена, лишена от воля от заповедните дълбочини на черните му очи. Подаде му ръка и я положи в неговата, като му разреши да я обгърне със силните си ръце?

Той бе летен зной, уталожващ зимния й хлад. Плътния допир на тялото му беше парещ и интимен, взорът му я обладаваше, докато те бавно закръжиха под звуците на музиката. Чувството за реалност на Дарлин някак се измести. Всичко в стаята избледня, докато тя се потапяше в чернотата на очите му, в близостта на танца. Имаше чувството, че танцуват на ръба на земята и ако за миг го изпусне, ще закръжи в черната бездна на нищото.

Той ме е омагьосал, каза си тя, осъзнавайки хипнотичната сила на погледа му, на която бе неспособна да противостои. Той държеше положението изцяло в свои ръце, а тя бе лишена от воля, лишена от желание да му противоречи. Усещаше сърцето му, туптящо с ритъм, който говореше със свой собствен глас. Знаеше, че нейното сърце му откликва като първобитен тъпан, осъществяващ връзка в тайнствена джунгла. Болезнено съзнаваше, че тялото му се притиска плътно към нейното, че меките извивки на нейното се напасват към мускулестите ъгли на неговото.

Той се оказа превъзходен танцьор. Движенията му бяха изпълнени с лекота и гъвкавост, които неизвестно защо изобщо не я изненадаха. В тях нямаше колебание, нямаше неловкост и тя изведнъж си помисли, че той вероятно би я любил със същата уверена сигурност. Мисълта предизвика припърхване в стомаха й и тя разбра, че иска да се люби с него, че го желае повече от всеки друг мъж в своя живот. Искаше изцяло да я притежава, не само духом, но и плътски. А по интимния начин, по който я прегръщаше, разбра, че и той я желае. С болезнена острота усещаше ръката му на кръста си, излъчваща всепоглъщащ плам. Дъхът му бе жарък и безумен досами лицето й, устните му извити в лека усмивка, обещаваща нещо, което караше сърцето й да замлъкне. Дарлин притвори очи с пълното съзнание, че стига той да пожелае в този момент, би могъл да я има тук, върху протрития килим, а тя не би имала сили да се противопостави.

— Ах, че беше хубаво, направо прекрасно!

Гласът на Сюзън Бенет наруши магията и Дарлин отвори очи, осъзнавайки изведнъж, че музиката е спряла, а те с Куинтин са заобиколени от другите гости, които им ръкопляскаха и се усмихваха одобрително. Тя се изчерви смутено и се отдръпна. Действителността се сблъска рязко с магията, под чието въздействие бе изпаднала.

— Аз… Време е да се прибирам в стаята си — промърмори тя и направи крачка към вратата на дневната.

— Но моля те, недей да си тръгваш още — задържа я — Уилма и пъхна в ръцете й чаша с някакво питие — Сега ще вдигнем тост.

— Не мисля…

— Трябва, на всяка цена — настоя Уилма, заглушавайки протестите й.

Дарлин сви рамене, прекалено уморена, за да спори по такъв маловажен въпрос. Чашата беше малка — можеше да пресуши съдържанието й на един дъх. Пък и току-виж се отпуснала достатъчно, за да заспи, колкото и шумна да бъде компанията и колкото и до късно да продължи да се весели. Може би щеше да заспи достатъчно дълбоко, та да не я преследват жарките видения, оглавени от Куинтин.

Само миг по-късно всички държаха чаши в ръцете си и щом ги вдигнаха, Уил Бенет се прокашля.

— Пия за Гарвановото гнездо — обяви той тържествено. — Дано има много бъдещи поколения, които да продължат нашите традиции и церемонии.

— Амин! Наздраве — допълни Сюзън, докато всички пресушаваха чашите си.

Дарлин обърна своята и цялата се разтърси от силния тръпчив вкус, както и от горчивината на напитката, която се запази в устата й.

— А сега трябва наистина да си лягам — каза тя и подаде чашата си на Уилма.

За миг погледът й срещна очите на Куинтин и тя прочете нещо в тях, което не можа да изтълкува. Сякаш искаха да й кажат нещо, което устните не бяха в състояние да изрекат. Тя откъсна погледа си от неговия, объркана от чувствата, които той събуждаше у нея.

 

— Щом настояваш, скъпа. Приятни сънища.

Уилма майчински потупа рамото на Дарлин, която каза лека нощ на всички, като не си позволи да задържи погледа си върху Куинтин за повече от миг. Не желаеше да го сънува тази нощ. Копнееше са спокоен сън без сънища и кошмари. Когато се заизкачва по стълбите, изведнъж взе да й се вие свят. Чувството за световъртеж се появи изневиделица и тя се вкопчи в парапета, докато то премине. Но то не минаваше. Напротив, докато стоеше вкопчена в дървената ръкохватка, то сякаш се засили, а заедно с него я връхлетя някаква всеобхватна летаргичност, която затрудняваше всяко нейно движение.

Насили се да продължи нагоре, влачейки крака, стъпка по стъпка. Съпротивляваше се на непреодолимото желание да се свие на кълбо върху протъркания мокет и повече да не помръдне.

Какво ми става, недоумяваше тя. И друг път се беше чувствала уморена, но никога по този начин. С всяка крачка от устните й се изтръгваше тежко изнурено дихание и тя се попита дали няма да повърне всеки момент.

Най-сетне стигна стаята си, където се стовари върху леглото, без сили да се съблече, без сили дори да разплете плитките на косата си. Вихърът в главата й я плашеше, че ако помръдне, веднага ще повърне. Затвори очи и световъртежът като че ли леко се успокои. Просто беше уморена до смърт. Няколкото глътки алкохол явно бяха свършили останалата работа.

С дълбока въздишка Дарлин се отдаде на мрака, който я зовеше със сладки успокояващи шепоти.

 

Тя се носеше отвън в хладния нощен въздух като лист, откъснат от брулено от вятъра дърво. Долавяше мириса на боровата тора, която задълбочаваше нощните сенки, които заобикаляха Дарлин. Това бе сън. Тя знаеше, че е сън, защото много добре съзнаваше, че хората не могат да се носят във въздуха. Но всичко бе тъй истинско… тъй живо…

Как е възможно кожата й да настръхва от вятър, духащ в съня й? Как е възможно дърветата да миришат толкова силно в съня?

— Будна е — прошепна наблизо глас и я стресна, защото тя разбра, че не е сама в съня си.

— Не може да бъде — откликна втори глас. — Няма начин. Сипах достатъчно опиат в чашата й, за да я държи в несвяст през цялата нощ.

Умът на Дарлин запрепуска, опитвайки да се прехвърли отвъд прозрачната пелена, която я заобикаляше, да проумее какво се говори около нея, кои са тези хора. Гласовете като че ли бяха познати, но не можеше да им сложи имена.

Помъчи се да седне, насили волята си да остави зад себе си сънното състояние, в което се намираше, но не можа да помръдне. Беше в капан, неспособна да прави каквото и да било, освен да следва посоката, където щеше да я отведе сънят. Чак когато разбра, че не се носи във въздуха, а я носят през гората върху брезентова носилка, в гърлото й се надигна горчиво — лютият вкус на страха.

Щом не се носи из въздуха, значи това може и да не е сън… Сърцебиенето й се ускори, устата й пресъхна при тази мисъл. Ако не е сън… тогава какво става с нея и защо не може да помръдне? Кои бяха тези хора и какво искаха от нея? Видя звезди над себе си, покров от тъмнина, напръскан с далечни огнени светлинки измежду клоните на дърветата, танцуващи над главата й. Отново дъхащият на борова смола и сол нощен въздух накара кожата й да настръхне от студ и тогава направи ново откритие. Тя вече не беше облечена с джинсите и горнището от анцуг, които носеше вечерта. На себе си имаше дълга тънка бяла памучна нощница, която не я предпазваше от нощния вятър.

Сега видя и хората, които я носеха — по трима от всяка страна… Фигури, облечени в дълги черни роби, а дълбоки качулки скриваха лицата им от взора й. Опита се да ги различи все пак, но мракът на нощта бе прекалено гъст, а гънките на качулките успешно прикриваха чертите на облечените в роби.

Колко странно… Защо са се облекли така? Умът й мъчително се опитваше да открие смисъла на всичко. Помъчи се отново да надникне зад качулките и я обзе отчаяние. Кои бяха тези хора? Къде я отнасяха и защо изобщо я носеха?

Стани! — нареди й мозъкът, но между него и мускулите явно бе станало късо съединение, та желанието и физическата възможност не правеха връзка. Отново ледените пръсти на страха се впиха вътрешностите й, докато тя се бореше срещу парализата, държаща я в плен.

Това не е сън, а действителност! — крещеше мозъкът й в беззвучен ужас. — Това наистина се случва! — Мисълта караше сърцето й да тупти френетично, готово да се пръсне.

Опасност… Мирисът на злото я обвиваше, поглъщаше я, мозъкът й пращаше светлинни сигнали на предупреждение. Ала тя бе безпомощна, сенките на безсъзнанието я дразнеха, заплашваха да я запратят отново в мрака.

Започна да се бори срещу него, боеше се да прегърне загубата на съзнание, страхуваше се от това, което можеше да й се случи. Макар да не бе в състояние да помръдне, искаше да види какво става. Трябваше да схване смисъла на всичко, което преживяваше.

Излязоха на горска поляна, над която грееше луната — огромната топка на пълната луна. Не, не е пълна, помисли си неизвестно защо, припомнила си думите на Куинтин. Пълнолунието ще настъпи след още една нощ, ако не и две. Но сега месечината бе достатъчно кръгла, за да хвърля зловеща светлина, която само допринасяше да пълното объркване на Дарлин.

Поляната бе осветена от факли, забити в земята на различни разстояния един от друг. Светлината им огряваше голям кръгъл камък, поставен в средата от ограденото от тях пространство. Поставиха я върху камъка и хората се отдръпнаха назад, образувайки кръг около нея. Усещаше студа на камъка под себе си, просмукващ се през брезента на носилката и нощницата, пропълзяващ във вътрешностите й като нещо мъртво и злонамерено.

Поляната се изпълни със странни речитативни напеви, които се издигаха и спадаха, а думите бяха неразбираеми за замъгления й мозък. Но макар и да не ги разбираше, защото звучаха като на чужд език, тя цялата се изпълни с ужас от самото скандиране. Спомни си нещо… Това скандиране… Едновременно чуждоземно и тъй познато…

Какво й ставаше? Защо не можеше да помръдне? Защо не бе в състояние да мисли? Защо не можеше да се отърси от пластовете мъгла, обвиващи мозъка й?

В подножието на камъка, върху който лежеше, двама души се отделиха от останалите. Единият бе облечен в червена роба, другият — в бяла. Лицата и на двамата бяха скрити в гънките на дълбоките качулки. Ала очертанията на телата им й бяха смътно познати. Облечената в червено фигура беше висока, с огромен като варел гръден кош, който ясно си личеше под широката роба. Другата фигура беше също толкова висока. Дарлин знаеше, че би трябвало да различи и двамата, но все не можеше да се сети кои са. Тя бе извън царството на реалността такава, каквато я познаваше.

Докато облечената в червено фигура издигаше ръце над нея, обзе я неизразим ужас, обгърна я в ледените си ръце и тя се отдаде на черната мъгла, която я посрещна с разтворени обятия.

Събуди се рязко. Ранното сутрешно слънце струеше през прозореца в странно противоречие с мрака, който тя току-що остави зад себе си. Миг остана да лежи, като се боеше да помръдне, боеше се да се довери на слънчевата светлина, изпълваща стаята с топлина и спокойствие.

Сън. Тя изхълца от облекчение. Видя, че е все така облечена с джинсите и горнището на анцуга, в които заспа. Кошмар. Всичко е било един жив, безумен, ужасяващ кошмар.

Дарлин се изправи, а краката й още трепереха от остатъчния ужас на нощните видения. Всичко бе тъй истинско… Надушваше боровата смола, виждаше примигващите звезди над главата си… Чуваше зловещото скандиране на странно облечените хора, които я заобикаляха.

 

— Само сън… — Произнесе тези думи на глас, за да наруши магията, която продължаваше да я дразни с прохладни пръсти. — Ама че си глупава, било е само сън.

И се засмя неуверено.

Придвижи се със сковани крака до огледалото на тоалетката. Да проверим действителността, каза си тя, докато се взираше в отражението си и установяваше с облекчение, че си е все същата. Като се изключеше разрошената коса, бледността на кожата и разширените очи, тя си беше същата, каквато заспа на леглото предишната нощ. Нямаше от какво да се бои… Всичко е било един ужасен сън.

Въздъхна дълбоко и се засмя на собствените си страхове.

Изплези се на образа си в огледалото и се отърси от последните останки от натрапчив ужас. Слънцето препичаше и тя се чувстваше учудващо отпочинала. Било е само един безумен сън, прогонен от сутрешната светлина.

И като се засмя повторно, тя грабна четката за коса и я прокара през разчорлената си коса. И веднага от косата й се отдели нещо и бавно падна на пода.

Тя го загледа втрещено, с внезапно сковано тяло.

Борова игличка. Как бе попаднала в косата й?