Карла Касиди
Дяволът и дълбокият син океан (3)

Трета глава

Очи… Черни очи, бълващи безумие… Те се взираха в нея и излъчваха няма закана, изпълваща я с ужас. Не бе в състояние да различи друга черта от това лице и това го правеше още по-ужасяващо. Очите настояваха за внимание, заповядваха й нещо… Нещо, което тя не разбираше.

Дарлин седна рязко в леглото със сподавен вик на ужас: Дълго се оглежда наоколо, но не откриваше нищо познато, което да й помогне да прогони кошмара и кръжащата около нея мъгла: Когато мъглата се разсея, тя осъзна, че се намира в своята стая в странноприемницата, заобиколена от мрак, сгъстяващ се в ъглите. Пресегна се към нощната лампа на шкафчето и въздъхна с облекчение, когато меката светлина прониза булото на мрака.

Макар да бе напълно будна вече, Дарлин от опит знаеше, че ще й трябва време, за да избледнее споменът от кошмара и тя отново да съумее да се потопи в приятен сън. Дълго лежа и диша дълбоко. Изчакваше сърцето й да спре лудешкия си ритъм. Още се тресеше от ужаса на познатия кошмар, но освободи крака от омотаните чаршафи и ги отпусна на пода. Не спря да трепери, докато се изправяше и се пресягаше към светлосинята копринена роба, оставена в долния край на кревата.

Докато я обличаше, тя пое дълбоко въздух и отново си припомни ужасния сън. Нощният й гост не беше непознат. Той я преследваше откак се помнеше, изпълнен с мрак, танцуващи сенки и две черни очи, които й навяваха неописуем страх. Дарлин нямаше представа как се появява, нито как да го отпъди. Знаеше само, че за сън и дума не може да става след този кошмар. Обгърна се с ръце и потрепери леко от влагата на стаята. Трябва ми една хубава чаша горещ чай, реши тя и грабна от нощното шкафче фенерчето. После отвори вратата на стаята си и надникна в коридора. Снопче светлина от малката крушка в ръката й храбро се опита прониже мрака, но без особен успех.

Докато слизаше предпазливо по тесните стълби от втория етаж до партера на странноприемницата, тя отново се замисли за странното тревожно чувство, което я преследваше, откак дойде тук. От мига, в който таксито се приближи къщата и тя зърна за пръв път хана, кацнал несигурно върху острите скали, тя имаше чувството за нещо познато. Виждала съм го вече, помисли си Дарлин, докато слизаше от таксито, загледана в неприветливата стара къща. Но, разбира се, много добре знаеше, че това не е вярно. Не пазеше спомени за онова, което й се е случило преди четиригодишна възраст, когато отиде да живее при баба си в малкото градче Гловил в щата Мисури.

Но доколкото знаеше, кракът й не бе стъпвал в щата Мейн. И все пак не можеше да се отърси от странното чувство, че всичко това й е познато. Преследваше я усещането за стари спомени, носещи се из въздуха около нея, сякаш само да се пресегнеше и щеше да улови един и да го разгледа, за да установи защо някои вещи в къщата и някои стаи докосваха далечни струни на забравени възпоминания.

Мина през люлеещата се врата в кухнята и запали матовата лампа над мивката. На сърцето й поолекна от разсеяната жълта светлина. Уилма й беше казала да използва кухнята по всяко време. Ние тук в „Гарвановото гнездо“ не сме по церемониите, заяви възрастната жена и се засмя, сякаш, това беше шега, която само тя разбираше. Шега или не Дарлин беше признателна за този достъп до кухнята. Ням нищо по-успокояващо от гореща чаша чай и нещо греховно сладко, което да прогони натрапчивия вкус на кошмара.

Напълни чайника с вода и го сложи на печката да заври. След това откри остатъците от шоколадовата торта, поднесена за вечеря, и си отряза щедро парче. Обърна се да го отнесе на масата и застина.

Една от сенките в ъгъла на стаята доби човешки форми и тръгна към нея. Чинията падна с трясък на пода, докато тя сподавяше ужасения си вик.

Куинтин Маршал пристъпи напред от сянката в жълтеникавата светлина.

— Извинявай. Не исках да те изплаша.

Дарлин вдигна ръце към устата си.

— Ти… Просто ме стресна. Не знаех, че тук има някой.

Сърцето й още думкаше в лудешки ритъм. Тя се наведе и вдигна смачканото парче торта, доволна, че поне чинията не се счупи. Внимаваше да не поглежда към мъжа и отново усети мощната привлекателна сила, излъчвана от цялото му същество.

— Има ли още торта? Ще ти отрежа друго парче — предложи той с дълбок чувствен глас.

— Има, но аз… вече размислих. Всъщност не съм гладна.

От апетита й не бе останала и следа — беше се стопил в по-силното усещане за тревога. Кое в този мъж я караше да бъде постоянно нащрек? Изхвърли тортата в кофата за боклук и остави чинията на мивката.

— Аз пък ще си отрежа — каза той, когато чайникът засвири.

Докато си режеше торта, Дарлин си направи чаша чай и седна на масата. Надяваше се да е от хората, които се хранят бързо. Загърна се по-плътно с робата и я завърза в талията.

Тъй като той беше облечен само в долнището на анцуг, без дори обувки, явно и той не бе очаквал някой да се появи в кухнята. А тя със сигурност не беше имала намерение да пие чая си в компанията на мургав красавец с дяволски очи и голи гърди, които караха ръцете й да я сърбят — толкова й се искаше да се пресегне и да ги погали. Бузите й пламнаха при спомена за целувката, която споделиха през деня.

Той дойде при нея на масата, носейки със себе си възбуждащия мирис на нощта и океанския бриз. Погледна я, а очите му бяха толкова черни, че ирисът се сливаше със зеницата.

— Не можа ли да спиш? — попита.

— Ами… сънувах лош сън — отвърна тя, докато сипваше захар в чая си.

— Този хан е построен върху лоши сънища — каза той, а тъмните му очи напрегнато просветнаха.

— В какъв смисъл?

Той я изгледа изучаващо, после устните му се изкривиха в загадъчна усмивка.

— Няма значение.

И поднесе към устата си парче торта. На Дарлин й се искаше да продължат да разнищват темата, но нещо в израза на лицето му я възпря.

— Това е най-покваряващо вкусната торта, която съм опитвала — каза тя след минутка мълчание. — На вечеря изядох огромно парче.

— Покварата винаги се възнаграждава.

— И заплаща — рече Дарлин и се запита как изобщо навлязоха в тази тема. Куинтин имаше вид на човек, който се потапя в удоволствието както други хора се потапят в религията. С еднаква лекота би се възползвал от него и би го зарязал, без да се замисли.

— И ти ли си дошъл тук на почивка? — попита тя, като се опита да отхвърли опасните мисли, а в същото време й се искаше да научи още за него.

— Да го наречем нещо като работна почивка. Аз съм търговец и се опитвам да продам на Уилма някои много съвременни продукти.

Дарлин го загледа учудено, изненадана от професията му. Търговец? Прекалено кротко и безопасно за този мъж.

— Дълго ли ще останеш тук?

— Колкото е необходимо.

Тя отпи от чая си, едновременна привлечена неудържимо и ужасена от черния ореол, който сякаш витаеше около този мъж. Тайни се спотайваха в тези тъмни очи… Тайни, които приканваха да ги разкриеш и в същото време предупреждаваха, че това може да не е особено приятно. Тя се отърси от тези мисли и за кой ли път се попита какво има в този човек, та поражда топлина, свиваща се в стомаха й като змия, и същевременно караща кожата й да настръхва. Погледна го крадешком как си яде десерта.

Тъмната му коса лъщеше със среднощен синкав блясък и тя се почуди какво ли ще е да зарови пръсти в нея, да го притегли и да накара плътните му устни да потърсят нейните. Гърдите му бяха мускулести. Под гъстите тъмни косми личеше слънчев загар. Дарлин се попита дали кожата му е топла. Едва ли, след като цялата жар бе съсредоточена в очите му. Черните вежди на мъжа се повдигнаха и устните му се извиха нагоре, сякаш се досещаше за посоката на мислите й и се забавляваше. Огън запламтя по бузите й и тя впери очи в чашата си. Съжаляваше, че не умее да гледа на листчета чай, та да прочете в тях съдбата си.

— Спомена днес, че си дошла да си починеш, преди да решиш какво да правиш по-нататък в живота. Какво смяташ да предприемеш, след като си тръгнеш оттук? Спомена нещо за учителстване. С това ли искаш да се занимаваш?

Дарлин сви рамене и го погледна.

— Имам учителска диплома и винаги съм искала да се занимавам с преподаване, но все нещо ми пречеше. Трябваше да се грижа за болната си баба. Подадох си обаче документите за работа в начално училище. Надявам се да ме вземат от есента.

— Къде?

— В родния ми град. Гловил в щата Мисури, малко градче, населението му е предимно фермерско. На около шейсет мили от Канзас Сити. — Макар че разговорът бе банален, Дарлин имаше чувството, че я той я преценява и поради това подбираше всяка своя дума. Странната му напрегнатост я плашеше също толкова, колкото я зашеметяваше физическата му красота. Всеки път, когато двамата бяха заедно, наоколо сякаш се образуваше някаква свръхестествена мъгла и забулваше всичко, освен самите тях.

— Значи си от фермерско потекло. Някой млад фермер чака ли те да се върнеш там?

Дарлин поклати глава.

— Не. Грижите по баба отнемаха цялото ми време и внимание миналата година. Изгубих всякаква връзка с приятели… И нямах време да създам нови връзки.

Той кимна, сякаш доволен от отговора й. Очите му святкаха, тъмни и тайнствени. Дарлин имаше чувството, че ако му бе казала, за съществуването на съпруг и десет деца, очакващи я в Гловил, това не би имало никакво значение. Реши ли Куинтин да я има, нищо и никой не би могъл да се изпречи на пътя на неговото желание. Тя потрепери и изведнъж й се прииска да се махне от потискащото му присъствие. Не желаеше повече да се взира в очите му. Имаше чувството, че ако продължи да го прави, ще бъде загубена завинаги, пленница на хипнотичността, дебнеща в дълбините им.

— Ще отида да си легна — каза тя и стана от масата да отнесе чашата си на умивалника. — Мисля, че сега вече ще мога да заспя.

— Не бих искал да страдаш повече от кошмари.

Той също стана и застана на прага на кухнята, изпълвайки по този начин рамката на вратата, през която тя трябваше да мине. — Забрави това, — подаде й фенерчето.

— Благодаря.

Тя се пресегна до го вземе и в този миг някъде близо се чу часовник, отмерващ часа. Тя се стресна и подскочи, а той сложи ръце на раменете й, за да я успокои.

Останаха така част от секундата, лице в лице, и отброяваха ударите на часовника. Звукът им бе леко фалшив.

— Дванайсет часът. Полунощ. — Дълбокият му глас изпълни тишината, когато часовникът замлъкна. — Часът на вещиците.

— Да.

Дарлин си пое леко въздух. Не можеше да се отмести от него. Докато гледаше в очите му, имаше чувството, че е заобиколена от невероятна гъста енергия, която възпрепятстваше всяко нейно движение, дори поемането на въздух. Ръцете му прегаряха копринения плат, очите му пламтяха с огъня на ада. Тя се губеше в тях, усещаше как волята и се разпилява като прах при силен вятър. Ръцете му се задвижиха, започнаха бавно да милват раменете й.

Тя знаеше, че той ще я целуне и се боеше… Боеше се, че ако устните им се докоснат отново, той ще завладее част от душата й и тя никога вече няма да си я възвърне. Ала друга част от нея копнееше по тази целувка, до болка искаше да усети тези греховно чувствени устни, впити в нейните. Това си беше чиста магия… Черна магия, която изсмукваше всяка рационална мисъл, крадеше разума и го запращаше в безумния вихър на страстта.

Едната му ръка се плъзна от рамото към тила й, а устните му в същото време се спуснаха към нейните. Целувката му беше смела, всепроникваща, повече притежание, отколкото ласка. Устните му се налагаха, не оставяха никакво място за отказ или протест. Той й отне дъха, погълна я в жарка треска, от която едновременно я втресе и я хвърли в плам. Отвърна му с отдаденост, която я изплаши. Сякаш той откликваше на някаква вътрешна нейна стихия, за чието съществуване не бе и подозирала.

Дарлин изпусна фенерчето на пода и плъзна ръце по гладките мускули на гърба му. Горещо… Да, тялото му беше горещо като запален факел. Дарлин се притисна към него и позволи на целувката да продължи неприлично дълго време.

Ръката му върху гърба й я държеше в плен със същата сила, сякаш бе завързана за него е вериги. Не можеше да помръднела и не искаше. Можеше само да попива горещината, чувственото удоволствие, предлагано от устните му. Когато той най-сетне прекъсна целувката, тъмната магия се разсея и остави Дарлин объркана, ужасена и силно уплашена от своя невъздържан ответ на целувката.

— Не… биваше да го правиш — произнесе задъхано, докато отстъпваше назад. Вдигна ръка и докосна устните си. Бяха подпухнали и горяха като трескави.

Той се пресегна и погали кичур от русата й коса, омота го около юмрука си като копринена лента.

— Тук действат сили, далеч по-мощни от нас двамата, Дарлин.

И отново застана тъй близо до нея, че тя усети необходимост да хукне през глава. Имаше чувството, че той е в състояние да я лиши завинаги от волята й само ако го погледне в очите. Той пусна косата й, а пръстите му се плъзнаха по бузата й. Показалецът му спря за миг да потърка сластно долната й устна.

— Харесва ми да те целувам. — Гласът му бе като приглушена сянка. — И смятам да го правя пак… и пак… често.

Би трябвало и аз да имам думата по въпроса, искаше да протестира Дарлин, но се вгледа в очите му, парализирана от силата в тях, и вече не беше толкова сигурна дали има изобщо думата по това какво той би правил с нея.

Отстъпи назад, по-далеч от него.

— Лека нощ, Куинтин.

— Приятни сънища, Дарлин — чу го да казва, докато вдигаше от пода фенерчето.

Тя се обърна и побягна. Прескачаше стъпалата по две наведнъж и имаше чувството, че дяволът я гони по петите. Затвори се в стаята си, свали робата с треперещи ръце и се пъхна пак под завивките.

Макар че я беше изплашил, макар че имаше чувството, че се е срещнала със самия Луцифер, тялото й гореше от желание да бъде докосвано от него, устните я боляха от копнеж. Усмихна се. Оказа се, че дяволът нямал нито рога, нито двузъбец — само черни очи и тяло, създадено за любов.

Никога нямаше да повярва, че той е пътуващ търговец. Изключено. Беше я излъгал за професията си и тя се запита каква ли е причината за това. И думите му за сили, които били задействани… Какво искаше да каже? Прозвучаха, сякаш съдбата е отговорна за това, че ги е събрала двамата тук, сякаш са безпомощни да се съпротивляват на неизбежната участ, която им е отредена.

Глупости… Цялата тази работа е една голяма глупост. Никаква съдба нямаше пръст в тази история. И нямаше нищо загадъчно. Този мъж изобщо не бе тайнствено същество. Не беше предрешен дявол. Просто имаше отработен маниер и го биваше да завърта женските глави. Макар че през последните две години времето и усилията на Дарлин бяха посветени изключително на нейната баба, на времето в колежа тя често бе излизала с момчета. Дори се бе замисляла сериозно дали да не се омъжи за един от колегите си, който споделяше нейните мечти и идеали. Но връзката им не издържа на напрежението, когато тя бе принудена да се нагърби с грижите по баба си.

Така или иначе, нищо от миналия й любовен живот не я бе подготвило за Куинтин Маршал с неговата смесица от опасна чувственост и мощен магнетизъм. Опасна… Да, тя усещаше непосредствената опасност, когато се взираше в очите му. Тя нямаше нищо общо с физическата заплаха, но въпреки това се таеше там. Дарлин знаеше, че е крайно непосветена в царството на сексуалността. Не бе имала време през краткия си живот да изследва тази част от себе си. Връзката, която бе имала в колежа, не бе стигнала до физическа интимност. Затова нищо чудно, че един опитен мъж като Куинтин Маршал имаше такова силно въздействие върху нея.

Тя удари с юмрук възглавницата и се настани удобно. Попита се какви ли ще бъдат сънищата й през останалата част от нощта. Беше уморена. Не искаше повече кошмари. Също така се надяваше да не го сънува. Тялото й и без това гореше, нямаше нужда от по-нататъшни усложнения като еротични сънища и чувствени видения. Затвори очи и с усилие на волята отпусна тялото си, нареди на мислите си да се зареят свободно. Съсредоточи се върху равномерното дишане, имитиращо ритъма на съня.

Очи… черни очи… Видението изпълни ума й. Черни очи, които й нареждаха… искаха от нея… Кошмарът отново я изпълни и тя се разтрепери. Задъхано седна в леглото и рязко осъзна кое именно я смущаваше в Куинтин Маршал. Очите му… Тези черни напрегнати очи… Те бяха същите, които я преследваха в съня, откакто се помнеше…