Меган Чанс
Разгневени сърца (6)

Пета глава

Конър възнамеряваше да изчака ден-два и тогава да пристъпи към плана си. Беше решил да попита Сари за брат й съвсем непринудено, в обикновен разговор, без да привлича вниманието към себе си. Щеше да му е от полза и да може да претърси къщата за писма, бележки или поне някакви снимки, нещо, което да му подскаже къде се намира Майкъл и дали скоро ще се появи. Но дори и това не направи.

На другия ден стана рано, но вече бе закъснял. Сари и Чарлз закусваха. До обяд бяха заедно и чак след това Конър остана сам. Сега вече можеше да започне да търси. Сари отиде в градината да извади картофи, а Чарлз заяви, че ще подремне малко. Конър се облегна лениво на стола си и нищо не каза. Единственото, което трябваше сега да направи, бе да чака другите двама да излязат.

Дългоочакваният момент настъпи и Конър започна. Реши да не прибързва и да бъде внимателен. Най-напред огледа стаята — искаше да открие някакви следи, които да му подскажат къде могат да бъдат пъхнати бележките или писмата. За съжаление такива места имаше в изобилие. Три пънчета бяха подпрени до стената, покрита с хартии. Те затискаха похлупаците на прозореца и не пропускаха влагата. Няколко реда с книги и вестници заемаха почетно място до плетените столове, а в ъгъла до тях се мъдреха дузина кутии. Във всяка част на стаята цареше безпорядък. Само мисълта за преравянето го изтощаваше. Господи, какъв хаос!

Конър отмести стола и налетя на ниския пън под масата. Цяла вечност нямаше да му стигне да огледа тази стая, а и трябваше винаги да се съобразява с отсъствието на Сари. Конър вдигна глава и погледна нагоре. Очите му се спряха на стълбата, която водеше към спалнята й. Може би щеше да открие нещо именно там. После погледна през прозореца. Не я виждаше, а това не беше никак хубаво. Ако не я наблюдаваше, нямаше да разбере къде е, какво прави и кога ще се прибере. А ако го свареше там горе?! Какво щеше да й каже?! Как щеше да й обясни?! Това само би й помогнало да се убеди още веднъж, че е права и че не трябва да му се доверява.

Стаята на Сари и таванът щяха да почакат. Конър отмести чашата с кафе и стана отново. Книгите бяха потъмнели от влагата, която се просмукваше отвсякъде. По някои от тях дори имаше мъх и плесен. Миризмата беше ужасна. Конър стисна носа си с ръка и отмести най-горните. Нищо. Антологии, литература за фермерството, романи, списания „Грейндж“ и поезия. Богата и разнообразна колекция. Дали все пак нямаше нещо между страниците. Конър взе още една книга и я запрелиства…

— Какво правиш тук?

Гласът на Сари долетя едновременно с отварянето на входната врата и Конър замръзна. Ръцете му конвулсивно стиснаха книгата. Сари затвори вратата след себе си. Изражението й издаваше ужас, но тя стоеше гордо изправена.

— Какво търсиш?

Конър се опита да остане спокоен. Той преобърна книгата, като че ли търсеше заглавието, и погледна невинно.

— Господи, колко си ядосана! Съжалявам, не знаех, че ми е забранено да пипам твоите книги!

В очите й премина сянка на несигурност и съмнение. Все пак видимо се успокои, въпреки че ръцете й продължаваха да стискат престилката с картофите, а пръстите й бяха побелели.

— Не, разбира се, че не е забранено. Просто си помислих, че търсиш нещо и…

— Да, търсех — Конър пъхна книгата на мястото й. — Мислех си, че ще намеря някакви съвети за това как се правят огради. Поне бих могъл да помогна на чичо ти.

— На нас не ни остава време за четене — отвърна леко притеснена Сари. — Но чичо сам може да ти каже какво е необходимо.

Без да му обърне повече внимание, тя изсипа картофите в кошницата и махна шапчицата си. Цялата бе облечена в жълто, дори бонето й беше слънчево. Тя бавно го свали и благоговейно го остави. Кичури мека кестенява коса се разпиляха покрай лицето и се закачиха на брадичката й. Тя нежно ги отмести и продължи:

— Чичо е в стаята си и мисля, че може да ти помогне. Сигурна съм, че има какво да ти предложи.

В думите й имаше злоба, опитваше се да го дразни. Конър не се стърпя и се засмя:

— Отивам при него, любов моя.

Тя веднага го стрелна с поглед:

— Не ме наричай „любов моя“!

— Трудно е човек да се откаже от навиците си!

Усмивката й го смрази.

— Не е чак толкова трудно човек да се откаже от навиците си. Аз някога ти вярвах, но вече отвикнах.

Конър се колебаеше как да отговори. Не му се искаше да бъде груб. Но после се загледа в ръцете й. Тя взе един картоф и започна да го бели с такава ярост, като че ли искаше да протърка кафяво-сивия цвят на кората му. Наблюдаваше я внимателно — косата й беше полепнала по лицето, устните силно стиснати, пръстите трепереха. Прииска му се да разчупи леда помежду им и заговори предпазливо:

— Сари, не трябва да бъдем врагове.

Тя подскочи като ужилена, но бързо се овладя и промълви:

— Така ли? А какви трябва да бъдем според теб?

— Да сключим примирие. Да забравим миналото. Какво ще кажеш?

Тя присви очи. Не му вярваше. Подозираше нова опасност.

— И защо трябва да се съглася с теб?

Конър повдигна рамене.

— За да улесним отношенията си. Аз няма да съм тук задълго. Какъв смисъл има да се измъчваме взаимно?

— Твоята агенция не трябваше да изпраща теб. Трябваше някой друг да дойде.

— Ти щеше да позволиш на някой друг да остане в къщата ти?

— Все още не съм напълно убедена в необходимостта от нечие присъствие тук.

— Разбирам — отсече той. — Съгласна си да рискуваш, така ли?

Сари прехапа устната си и се обърна с гръб към него. Загледа се през прозореца, но това бе достатъчно за Конър да усети безпокойството й — споменът от ужасното минало се беше върнал.

— Не разбирам. Защо биха ме наранили — промълви тя накрая.

— Смяташ ли, че Майкъл може да ги спре?

По лицето й премина сянка от болка и ужас. Очите й помръкнаха и в тях отново се настани страхът от неизвестността. Това учуди Конър. Думите, които последваха, бяха още по-неочаквани.

— Не споменавай името му пред мен никога повече!

— Защо? Та той е твой брат? Не можеш да избягаш от съдбата си!

В очите й присветваха гневни пламъчета.

— Не искам да говоря за него, още повече с тебе!

Тя захвърли картофа обратно в кошницата и той леко тупна. Ръцете й силно трепереха, брадичката също. Тя пое дълбоко въздух и продължи:

— Престани да се преструваш, че си загрижен за мен или за брат ми! Щеше да го изпратиш на бесилото, без да ти мигне окото! Нали ти беше приятел? Твой приятел, също като Евън! Прекалено добре те познавам — никой от нас двамата не е от значение за тебе, но ти би направил всичко, само и само да постигнеш целта си. Видях на какво си способен и не съм забравила кой си! Това просто е поредната ти лъжа!

— Сари…

Тя вирна предизвикателно глава, гласът й беше изпълнен с неприязън:

— Не те искам тук и отношението ми няма да се промени, повярвай ми! Така че постарай се да улесниш и двама ни, Джей… Конър! Ако искаш да ме защитиш, моля, но ме остави на мира, чуваш ли? Остави ме на мира!

Спомените го връхлетяха отново, яростно разкъсвайки душата му. Смъртта проникна в мислите му и се настани в съня му, докато всичко се превърна в ужасен кошмар. За пореден път виждаше белите като платно лица на мъжете, които бяха станали негови приятели; обезверените им погледи; мъртвешката тишина в съдебната зала, когато излезе пред тях и седна на свидетелското място. Ризата стягаше гърлото му, притискаше го, но гласът му остана ясен и твърд дори когато защитата се нахвърли срещу него. Той изрече думите си, без да спира. Гледаше приятелите си в очите и виждаше ужаса там. Нямаше да го забрави никога. Въпреки че останалите убиха баща му, Конър още помнеше безнадеждността, която бе изписана тогава на лицата им, и ужаса в очите им. Щеше да помни, докато е жив, че бе станал предател.

Сънят не го напускаше — телата на мъжете, които бе изпратил на смърт, се гърчеха пред него; на мястото на устата на всеки един зееше огромна черна дупка и оттам кънтеше гласът на Евън: „Трябваше да ги оставя да те убият, когато настояваха! Аз ти вярвах, Джейми О’Брайън, доверих ти се! Ти беше мой приятел!“

Конър подскочи и се изправи. Целият беше вир-вода. Няколко секунди не можа да се опомни къде е. После шумоленето на сеното под него и потропването на животните му помогнаха да осъзнае, че вече не сънува и че не е нито в Йотсвил, нито в съдебната зала. Беше в тъмния, неприветлив и влажен хамбар, а отвън вятърът свиреше и се промъкваше през пролуките. Конър въздъхна. Приглади косата си и се загледа в тъмнината. Месеци наред все този сън. След нелепата смърт на баща му чувството на безпокойство от бандата на Моли Магуайърс вече бе на заден план и той искрено се надяваше да остане завинаги в миналото. Трябваше да го забрави, длъжен беше! Само господ му бе свидетел, че никога не бе симпатизирал на който и да е член от тази банда. Дни наред се питаше необходимо ли е да бъде въвличан в техните действия. Тревожеха го лъжите и насилието — неизменна част от техните планове. Чудеше се кому е нужно всичко това, но нямаше достатъчно смелост да ги спре. И се реши на предателство. Две години и половина бяха доста дълъг период от време, за да продължава да живее сред тях и да бъде един от тях. Дявол да го вземе, дори по едно време се смяташе за пълноправен член на бандата и разсъждаваше като тях. За миг бе повярвал, че имат право. Никога дотогава не му се беше случвало подобно нещо; никога дотогава не бе поставял под въпрос лоялността си към Пинкертън и цялата агенция. После колебанието се загнезди в душата му, но за кратко. След това Майкъл Дойл постави бомбата в собствения му дом и съсипа живота му. Невъзможно беше да мисли и преценява постарому.

Днес обаче Сари отново обърка мислите му. Конър легна по гръб и кръстоса ръце под главата си. Загледа се в мръсния таван и отново си припомни разговора с нея. Как се разяри, когато спомена името на Майкъл! Не можеше да забрави горчивината в гласа, пребледнелите устни и напрежението на лицето й. „Не споменавай името му пред мен никога повече!“, това бяха нейните думи, а и Чарлз му беше казал: „Той като че ли потъна вдън земя.“ Но защо? Защо говореха за него така? Да не би Майкъл да е направил още нещо? Колко ли брутално и жестоко е постъпил с тях, та Сари не може да му прости? Дали наистина е ядосана на брат си или се преструва пред него? Дали и двамата се преструваха пред него? Той знаеше колко силно привързана към брат си бе тя, въпреки че непрекъснато спореха. Бяха толкова различни. Дойл беше фанатик, изгарящ от желание да осъжда всичко и всички, което граничеше с лудостта; той бе съвършеното оръжие на Моли — вярваше, че убийството е единственият начин да се измъкнат. Джак Кехо, „специалист“ по труповете, най-безпощадният и коравосърдечен човек, когото Конър бе виждал, доверяваше единствено на Дойл плановете за по-особените убийства. По времето, когато Конър се промъкна в бандата, Майкъл беше най-ценният член на Моли, а Сари — най-голямата грижа.

Конър притвори очи и си спомни предупреждението на Евън за съпругата му: „Тя не харесва приятелите ми, така че я дръж настрана.“ Имаше смисъл в това, но тогава, а сега… Сари наистина ненавиждаше приятелите на съпруга си, осъждаше тяхната жестокост, осъждаше и брат си, но никога не престана да го обича. Или Конър просто се заблуждаваше? „Той като че ли потъна вдън земя.“ Но е възможно и да го лъжат, за да го отклонят от следите на Майкъл. Добре премислен ход. Това като че ли си остава най-вероятното предположение. Сари не искаше да говори за Майкъл, но в същото време обвиняваше него в измяна. На кое да вярва?

Сари Травърс обаче му припомни един доста отдавна забравен урок — опасно е да не вярваш на никого. Познаваше цената на риска; сладостта на тялото й и думите, които трябваше да прошепне, за да може тя да се отпусне; силата на страстта, която ги изгаряше. Този път щеше да се предпази от всичко това, но трябваше да я прелъсти отново, за да може тя да му се довери и да предаде единственото, което го интересуваше — Майкъл.

Конър притвори очи. Тъмнината го успокои. Този път няма да пропусне нито един шанс. Няма да се терзае и да изпитва вина, когато си тръгне. Този път не!