Меган Чанс
Разгневени сърца (17)

Шестнадесета глава

— По дяволите! — изруга Конър и отскочи от печката, за да се предпази от пръскащата мазнина. — Господи, как пари само!

Сари го погледна иронично иззад книгата, която четеше, и се опита да го подразни:

— Доста странно се държиш за човек, израснал в енории и заобиколен от духовници, не смяташ ли?

Той я стрелна с поглед, но се усмихна и отвърна:

— Така казваше и баща ми. За нещастие, аз така и не можах да се откажа от ругатните, единственото, което постигнах, бе да се науча да се сдържам.

Конър уви кърпата около ръката си и вдигна металната вилица.

— Искаш да кажеш, че не си ругаел пред баща си, нали?

Конър се усмихна.

— Точно така.

Той заобръща цвъртящите парчета наденица в малката тенджерка, която пръскаше гневно гореща мазнина към него.

— И до ден-днешен си спомням как успях за секунди да изгоня сестра Урсула от стаята си. Тя каза, че това било „отказване да се подчиня и да бъда дисциплиниран“, или нещо такова, ако не ме лъже паметта.

— Мили Боже, това звучи страшничко!

— Никак не ми харесваше да ме пляскат с дървената линия по пръстите — усмихна се Конър. — Оттогава престанах да се страхувам от всички — дори и да ме набият след това, аз пак не се съгласявах с тях.

Сари се смееше с глас.

— И къде те пляскаха? По ръцете? Или и по гърба? А ти напляска ли сестрата?

— Никога не съм правил такова нещо — увери я Конър, клатейки глава. — Просто взех линията и я счупих в коляното си. Спомням си, че я нарекох с много обидни думи, все от „забранения списък“.

— Представям си! А после какво стана? — през смях попита Сари.

Никога Сари не беше виждала Конър в такава светлина, дори изглеждаше малко глупав. Тя се втренчи в очите му изненадано, но той наведе глава и стисна устни някак странно. Нещо стегна сърцето й.

— Бях в кабинета на баща ми — заспомня си отново Конър. — Той имаше един странен навик — както говореше, спираше по средата и млъкваше, обземаше го колебание и притеснение, може би търсеше подходящите думи. Тогава беше много ядосан. Мислех, че въобще няма да разговаря с мен. Трябваше да минат много месеци, докато осъзная какъв човек всъщност е бил. — Конър отново преобърна парчетата наденица. — Спомням си колко обезпокоен беше, като че ли някой бе ограбил собствената му душа. Косата му падаше на една страна и той непрекъснато прокарваше пръсти през нея, не за да я оправи, а като че ли това му помагаше да мисли по-добре.

— Имало ли е други деца преди тебе там? — предпазливо попита Сари.

— Не зная — вдигна рамене той. — Може би понякога му се е налагало да поучава децата в енорията. Около година, след като ме беше осиновил, той откри сиропиталище близо до църквата.

Усмихна се и я погледна ведро.

— Не мисля, че му се е налагало да се сблъска с някой като мен, преди да се появя аз. Бях живял съвсем сам толкова години. Затруднявах се да изпълнявам чужди съвети. Първата седмица, след като здравословното ми състояние се подобри, се опитах да избягам. Беше през нощта. Бях отмъкнал броениците му. Смятах, че като ги продам, ще мога да се храня няколко дни. — Конър се вгледа в очите на Сари и забеляза в тях недоверие.

— Но те хванаха?

— Да, отново сестра Урсула — кимна той. — Господи, тя беше моето нещастие и наказание! Истински ужас! Най-едрата жена, която някога бях виждал. Просто не можех да избягам от нея — толкова огромна беше.

— Конър!

Той се засмя и Сари видя как изведнъж лицето му се промени — на бузите му се образуваха весели трапчинки, а очите му почти се скриха от игривите бръчици около тях. Беше толкова приятно да го гледа човек в такъв момент. Смехът му беше заразителен и Сари не можа да се сдържи и също се разсмя.

— Самата истина — протестираше Конър. — Но най-важното бе, че ни свързваха уважение и страхопочитание. — Конър замълча за миг, а след това продължи: — Тя беше преместена в Ню Йорк, една година преди да напусна Пенсилвания. Неотдавна получих писмо от нея. Ужасно съжалявала! Пишеше, че ще се моли за душата ми, тъй като баща ми повече не се нуждае от молитви.

— Благодари на Господа, че все пак има някой, който се грижи за душата ти — опита се отново да го провокира Сари.

Конър усмихнато я погледна.

— Не знаеш обаче как само се моли сестра Урсула! Той взе една чиния от полицата над печката и сложи вътре изпържените наденички и царевични питки. После взе купата с прясно изпечени бисквити, сложи всичко на масата и се изправи пред Сари. Прегърна я нежно през кръста, притисна я до себе си и зарови лице в косата й. Сари притвори блажено очи. Устните му играеха с кичурите й и щастието, че е обичана, отново изпълни сърцето й. Дъхът й спря, когато той нежно целуна шията й и прошепна:

— Остави книгата, любов моя. Закуската е готова.

Рязко се отдръпна и се запъти към масата. Седна на стола и се усмихна. Сари остави книгата и също седна.

— Не съм и предполагала дори, че можеш да готвиш — каза тя притеснена и набоде парче наденица на вилицата си, помириса го и го постави в чинията си.

— А как мислиш, че съм успял да оцелея толкова дълго съвсем сам?

— Съвсем сам ли? — многозначително го погледна Сари и повдигна вежди. — Не мога да си представя, че е трябвало сам да си готвиш, дори и в Пенсилвания. Мислех си, че службата ти е осигурявала изцяло издръжката — и спането, и храната.

Конър намаза една бисквита със сладко и подхвърли:

— Явно нищо не знаеш за службата ми.

— Не — съгласи се тя. — Никога не съм и предполагала какво точно представлява. Евън винаги казваше, че „там“ ти осигуряват всичко.

— Ако бях на мястото на Евън — нежно каза Конър, — щях навсякъде да те водя със себе си; щях да направя така, че всички да разберат, че си моя жена и ми принадлежиш; щях да убия всеки, който дръзне да те докосне.

Сари затаи дъх и сърцето й замря, но бързо се опомни и побърза да отговори:

— Ако Евън разсъждаваше така, щеше да те убие още тогава.

— Може би — неохотно се съгласи Конър, после замълча, наведе глава и се вторачи в чинията си. — Успя ли да разговаряш с него, след като го бяха арестували, Сари?

Сари стана сериозна. Мислите за Майкъл отново нахлуха в главата й, а заедно с тях и чувството й за вина. Тя въздъхна и каза:

— Не, не ми позволиха.

— Но ти беше негова съпруга, Сари!

Тя вдигна рамене. Опита се да изглежда спокойна, но гласът й беше развълнуван. Усещането, че Конър не и вярва, започна да я измъчва отново.

— Мисля, че ако Евън бе пожелал да ме види, щеше да бъде по-лесно.

— Евън е отказал да се срещне с теб?

— Той… аз… — Сари пое дълбоко въздух. — Той не можа да ми прости.

— Да ти прости? За какво?

— Че съм го предала. Колкото до нас… Преди процеса той все още не беше открил, че… имаме връзка… Мисля, че така и не разбра.

Сега и двамата замълчаха. После Конър се изкашля и каза:

— Не, той знаеше!

— Как разбра? — попита бързо тя.

— Аз ходих да го видя точно когато го бяха арестували. Тогава повечето от бандата подозираха, че съм шпионин, но не знаеха със сигурност. Пинкертън реши, че трябва да се срещна с Евън, за да мога да получа още информация от него. — Конър се вгледа в очите й, но те бяха напълно безизразни. — Причината, поради която процесът се проточи толкова дълго, беше именно тази, Сари. Искахме да ги арестуваме всички до един, но имахме малко доказателства за престъпленията им и трябваше да изчакаме големия им удар. Трябваше да получим доказателства за преднамерени убийства и решихме, че Евън може да бъде ключът на загадката.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Останах при него повече от час. Евън не беше глупак и ти го знаеш. Нямаше да ми каже нищо за бандата и за плановете им, но мислех, че трябва да го предизвикам по някакъв начин, да го провокирам. Беше готов да стане и да ме удуши.

— Евън имаше много тайни — промълви Сари.

— Да — съгласи се Конър и я погледна право в очите. — Той знаеше за нас. Беше ме извикал, за да ми го каже. Знаеше, че се обичаме, знаеше, че сме любовници.

— Но… това е невъзможно! — извика Сари, като че ли не искаше да повярва на думите му. — Ако беше разбрал, щеше да те убие! Щеше да убие и двама ни!

— Точно това го е забавлявало — продължи Конър. — Чудел се е как да ти отмъсти, било му е като игра. Аз просто… просто исках да го знаеш. Не се измъчвай. Не бива да мислиш повече за това като за предателство от наша страна към него, Сари. Той отдавна те е бил зачеркнал от списъка на хората, които имат значение за него.

Сари рязко се обърна и затаи дъх. Още едно прегрешение на Евън! Беше експерт по подигравките, обичаше да измъчва хората около себе си. Но дали все пак е разбрал, че Конър е този, които го е предал; и че тази негова „игра“ е била доста опасна и му е коствала живота?

Сари въздъхна.

— Евън е мъртъв — изрече бавно тя, а вилицата в ръката й трепереше. — Онова, което беше между него и мен като мъж и жена, отдавна беше приключило, много преди да те срещна теб. Не искам да говорим за Евън повече.

Очите му бяха прозрачно сини и като че ли искаха да погълнат и последната частица безпокойство от нея. Конър я погледна и нежно й се усмихна.

— Съжалявам, че подхванах тази тема.

— Да се престорим, че изобщо не сме я започвали.

— Добре, Сари, нека бъде така, както казваш.

Бурята се усилваше, вятърът виеше и снегът продължаваше да вали, но Сари нищо не чуваше. Тънки ледени късчета влизаха вътре през цепнатините на вратата, плъзваха се бързо по пода и се задържаха мъничко около печката. Отвън бялата покривка беше достигнала до височината на прозореца. Конър седеше в люлеещия се стол и прелистваше някаква книга. Тъмен кичур покрива начелото му, устните му бяха свити, а погледът съсредоточен в страниците. Сари се усмихна — хубаво беше да го гледа човек и да го има до себе си. Толкова лесно свикна с мисълта за него и с присъствието му. Припомни си всичко, което той обичаше, всичките му навици и привички, като че ли не бяха изминали толкова месеци, а само няколко дни — нищо не беше забравила. Нямаше съмнение, че Конър беше нейната ценност. Дали щеше да я съхрани, когато бурята отмине? Конър продължаваше да прелиства книгата и Сари отново се замисли. Сега можеше да признае пред себе си, че го обича. Устните й го шептяха тихо: Обичам те! Обичам те! Обичам те!

Знаеше, че не може да събере достатъчно смелост, за да му го каже, поне не сега. Не искаше нищо да развали настроението й през този ден. Мислено чуваше отговора на Конър: „Аз също те обичам.“ Но дали я обичаше? Дали не беше постъпил така само защото работата му го налагаше? Или желанието за отмъщение? Дали имаше любов в сърцето му?

Сари се опита да не мисли за това, сега то нямаше значение. Беше уморена. Искаше да не живее повече с мисълта за предателството. Искаше да бъде обичана, дори това да бъде поредната лъжа, дори отново да бъде наранена и наскърбена. Тези мисли я изумиха и Сари изведнъж се разсмя с глас.

Конър вдигна глава от книгата, опита се да отгатне какво я беше разсмяло и също се усмихна.

— Какво има?

— Нищо — отговори Сари. — Спомних си един анекдот.

— Кажи го и на мен!

— Не го помня целия — отговори Сари и се приближи до него. Сложи ръце на раменете му и се наведе. Косата й падна върху лицето му. Той нежно я махна и я сложи зад ухото й. — Беше нещо за едно градско момче, което искало да стане фермер.

Сари обърна корицата на книгата и прочете:

— „Ръководство за отглеждане на мексиканска люцерна“. Сериозно ли мислиш да се заемеш с това?

— Че какво лошо има? — попита Конър усмихнат. — Не можеш ли да си ме представиш да ора земята, загорял от жаркото слънце?

— Мога, разбира се — усмихна се Сари. — И с пушка на гръб, а Уилям Пинкертън ще ти изпраща всеки ден по една телеграма: „Още един спешен случай, Конър. Трябва ни експерт като тебе.“

Конър се разсмя.

— Горкият Уилям, толкова унизен ще се чувства, ако чуе всичко това за себе си. По-скоро би написал нещо такова: „Строго секретно, Рорк. Само ти можеш да се справиш.“

— Явно няма да отгледаш много люцерна!

— А може и въобще да не успея да я засадя — каза Конър, остави книгата и прегърна Сари.

Тя обви ръце около врата му и се сгуши в обятията му. Коляното й се опря в ръба на стола.

— Мислил ли си някога да имаш семейство? Да се установиш на едно място и да заживееш спокойно?

Сари видя в очите му изненада и неочаквано смущение. Може би се чудеше какво да й отговори? По лицето му премина сянка от болка.

— Не съм имал време за това досега, Сари.

— Но понякога си мислел, нали?

Конър вдигна рамене.

— Веднъж или два пъти.

— Сигурно, когато си бил млад и си гледал по друг начин на живота — Сари се опитваше да изглежда спокойна, но гласът й беше развълнуван, а сърцето й се свиваше. — Колко ли любвеобилен ще бъдеш, докато Пинкертън те отнеме отново? Една нормална жена не би се влюбила в теб, Конър.

— Какво искаш да кажеш? Само луда ли може да се влюби в мен?

Сари се засмя.

— Или жена без капка ум.

Конър силно я притисна към себе си и се вгледа в лицето й. Ръцете му нежно милваха гърба й.

— А ти коя от тези жени си?

Усмихна му се и го попита:

— Когато се влюбих в теб ли?

Конър кимна.

— Мисля, че бях от тези без капка ум.

Конър се вгледа в очите й. Лицето му стана тъжно и замислено. Сари се умълча.

— Лъжеш толкова красиво, любов моя!

Тя не отговори. Изчакваше следващия му въпрос: „А сега какво чувстваш?“ Как ли би му отговорила? Дали щеше да му каже истината или щеше да предпочете да го излъже, само и само да се предпази от него? Но той не попита. Вместо това я привлече към себе си и сложи глава на гърдите й.

— Не знаех, че си загубила бебето си — каза нежно Конър. Имаше толкова болка в гласа му!

— Мислех, че съм ти казала още тогава.

— Не — рече Конър и се отдръпна. Очите му нежно я гледаха, като че ли търсеха нещо.

Беше толкова отдавна, почти преди седем години, но Сари и до ден-днешен помнеше радостта, че носи в утробата си нов живот. След това дойде онзи другият момент, когато започна да се чувства ненужна, опропастена, сама…

Не можеше да го погледне в очите — Конър не беше част от това минало и то бе твърде лично за нея, за да го обсъжда с него.

— Бях щастлива, че съм бременна — бавно каза Сари. — Това бе първото хубаво нещо, което ми се случваше.

Конър мълчеше. Дали щеше да я попита още нещо, чудеше се Сари. Когато загуби бебето, всички в къщи бяха много внимателни с нея, но никой не я попита как точно етана това. Явно не се чувстваха длъжни да се поинтересуват. Евън все я упрекваше. Мислеше, че вината е само нейна. Беше й казал за съня на леля си, а Сари само му се изсмя — толкова сигурна бе в бременността, че глупавите сънища на една стара жена съвсем не я интересуваха. Затова Евън не можеше да й прости. Това погуби брака й, който и без това беше станал съвсем лабилен. След това Евън изобщо не я докосваше.

Сари погледна Конър в очакване на въпросите му. Той също я погледна, но не продума нищо — само погали бузата й с ръката си и сложи пръст на устните й.

— И сега какво, Сари? — попита тихо той. — Когато избяга от Тамагуа и от миналото, беше ли планирала какво ще правиш? Искаше ли да се установиш някъде, да се омъжиш отново, да имаш друго семейство?

Конър я питаше за всичко онова, което тя искаше да узнае от него. Дали наистина го интересуваше? Дали решенията му ще зависят от нейните отговори?

Сари реши, че това няма значение, защото още от самото начало знаеше, че той едва ли е решил да остане тук завинаги. За нея вероятно нямаше място в неговото бъдеще, но поне сега можеше да изживее цялото щастие от това, че той е тук. Ще го обича, ще му се довери, ще направи всичко за него с надеждата, че един ден той отново ще се влюби в нея и ще се върне завинаги! Макар и за малко искаше да се почувства обичана.

Сари отвори уста да отговори, да се опита да му обясни, без да показва болката, която разкъсваше сърцето й. Беше толкова тихо в стаята, че чуваше собственото си дишане. Тишината звънтеше в ушите й силно и болезнено. Конър погледна към вратата.

— Какъв е този звук, по дяволите?

— Това не е звук — каза Сари. — Това, което чуваш, е тишината. Виелицата е спряла. Вече няма буря.

Очите му срещнаха нейните и Сари видя отчаянието и разочарованието в тях. Беше абсолютно сигурна, че всички тези чувства са отразени и в нейните очи.

Светът се връщаше към обичайния си ход.