Меган Чанс
Разгневени сърца (4)

Трета глава

— Дявол да го вземе!

Конър приклекна и изпълзя изпод оръжието. После се изправи и скочи на крака.

— По дяволите! Какво си мислиш, че правиш? Можеше да ме убиеш!

— Не знаех кой е — отвърна Сари. — Пък и все още не съм решила дали да те застрелям, или да те оставя жив.

Конър сложи пистолета в кобура.

— Ами направи го! Какво чакаш, по дяволите! — В очите му играеха гневни пламъчета. — Мислех те за по-умна — продължи той. — Дойдох да те закрилям, а не да те нараня!

— Заради тебе сега съм в опасност — вметна безчувствено Сари.

— Сари! — От тъмнината се дочу гласът на Чарлз.

Старецът се показа на вратата. Беше приведен, държеше се за стомаха. Лампата зад него осветяваше фигурата му и я правеше още по-слаба и немощна. Конър се разтревожи.

— Какво е станало с чичо ти?

— Те го раниха.

— Кого имаш предвид?

— А ти за кого си мислиш? — попита остро Сари и се обърна с гръб към него. — Дойдоха, опитаха се да ме открият, но вместо мен намериха него.

Конър тръгна към къщата. Сари мина пред него и помогна на чичо си да влезе вътре. Конър затвори вратата зад себе си, преструвайки се, че не забелязва намръщеното лице на Сари. Тя настани Чарлз на стола, сложи ръце на кръста си и се обърна към Конър. Той се стараеше да изглежда спокоен. Забеляза кръпките по избелялата й пола и скъсаната стара престилка.

— Опитах се да те предупредя!

Чарлз вдигна глава и го погледна. Закашля се и раменете му се приведоха още повече. Сари приклекна до него.

— Добре ли си, чичо?

Кашлицата го давеше. Той още повече се приведе, но махна с ръка на Сари да се отдалечи. Уплашените й очи потърсиха помощ от Конър.

— Видя ли, докато идваше насам трима мъже, Рорк?

Конър бавно поклати глава и каза:

— Не. Не срещнах никого. — После се извърна и спря погледа си на лампата, която стоеше на масата.

— Знам какво говоря, Сари. Ти наистина си в опасност — настоя Чарлз.

— Не за моята сигурност се тревожа, а за твоето здраве, чичо!

— Не е необходимо да се правиш на светица, Сари! Следващия път могат и тебе да наранят — отсече Рорк.

Сари дори не го погледна.

— И какво предлагаш? Да се крия непрекъснато?

— Позволи ми да остана тук и да се погрижа за вашата сигурност. Затова съм тук, Сари! Затова се върнах! — прошепна Рорк.

— Така ли? — горчивата студенина в гласа й го изправи нащрек. — Възниква друга причина? Откъде се появиха тогава тези мъже през нощта?

Конър запази самообладание.

— Какво искаш да кажеш?

— Само това, че нападението изглеждаше твърде потайно и ужасно приличаше на предварително подготвен план. Стана точно след като си тръгна, а при завръщането ти от тях няма и следа.

— Сари, помисли малко, преди да кажеш нещо — въздъхна чичо й.

Сари рязко се извърна към него и троснато допълни:

— Повярвай ми, чичо, знам какво говоря!

Конър продължи предпазливо:

— Нямам нищо общо с това, което се е случило.

— Разбира се, че нямаш — подкрепи го Чарлз, после последва Сари и добави: — Конър не е Майкъл, Сари. Той не е зъл като него.

Зъл. Думата прозвуча жестоко. Сега наистина имаше защо да се притеснява, но отново се овладя и запази спокойствие.

— Дори и да не ми вярваш, Сари, сигурна ли си, че не са били хората на Майкъл? Можеш ли да се закълнеш, че не е бил той?

Това, което Конър каза, наистина имаше поразителен ефект — Сари пребледня и прехапа устни.

— Сари, никога не съм се подигравал с тебе — продължи Конър.

— Явно и двамата грешим в преценките си, защото аз пък никога не съм те смятала за лъжец.

Думите й дълбоко го нараниха. Конър замълча. Това беше единственото нещо, което можеше да направи, за да потисне болката от чутото. Ще го за помня, каза си той. Ще го запомня.

— Знам, че ти е трудно, но аз те моля да ми повярваш този път. Имай ми доверие!

Пинкертън беше прав — прекалено много неща ги свързваха. Затова беше толкова трудно да се пребори с гнева й, затова беше толкова трудно да я накара да му повярва. Но не биваше да се отказва. Не можеше. Споменът за окървавеното лице на Шон Рорк все още беше пред очите му.

— Достатъчно ви слушах! Спрете вече — прекъсна ги Чарлз и подпря лице с длани. — Решението ще взема аз. Сари, Рорк ще остане, за да те защити, да защити и мене, ако може. Току виж сте започнали да се разбирате отново.

Чарлз се усмихна. Лицето му беше бледо и уморено. Сари се обърна към Конър и се вгледа в него — очите й бяха толкова безчувствени, колкото и гласът й.

— Прекалено много искаш от мен, чичо. Остани, Рорк. Но няма да те допусна в дома си. Ще спиш в плевнята, ако кравите те изтърпят — взе едно вълнено одеяло от стола и го хвърли на Конър.

Конър се сви под ниския покрив на плевнята. Опита да се намести по-удобно в сеното и пропитата със сладка, упойваща миризма люцерна. Огледа се. Съвсем наблизо беше оборът. Две крави, четири бивола и два коня. Животните се раздвижиха. Бяха напъхали големите си влажни и сополиви носове в яслите и се хранеха, а когато се допираха едно до друго грозните им очи гледаха заплашително. Тихо мучене и цвилене изпълваше тишината. Конър придърпа одеялото, което му беше дала Сари, и зави гърба си. Господи, ако само някой от кантората можете да го види сега! Конър Рорк, един от най-добрите агенти на Пинкертън, легнал между крави. Тъпи, отвратителни животни! Мили Боже! Как ги мразеше!

Единственото хубаво нещо беше, че не умираше вече от студ. Подпъхна одеялото под себе си и се загледа в тъмнината. Ще издържи! Майкъл сигурно няма да се бави много и тогава Конър ще се върне в Чикаго, далече от тази запустяла земя, която го кара да се чувства толкова самотен и изоставен.

Преглътна сълзите си и се опита да отхвърли тези мисли. Коленичи в сеното. Беше уморен. Уморен до смърт и отегчен. Пръстите му развързаха каишките на чантата. За щастие винаги носеше най-необходимото. Багажът до голяма степен разкрива характера на притежателя. Конър носеше две обикновени ризи. Ако някой решеше да прерови чантата му, щеше да намери само принадлежности за бръснене, чифт ботуши, патрони, храна и вода. Всичко беше подбрал така, че който и да погледне вътре, да не може да се досети нищо за собственика. Устните му конвулсивно се свиха, когато напипа издатината във вътрешния джоб. Само едно нещо бе взел против правилата, наложени от Пинкертън — малката снимка на Шон Рорк. Тя му напомняше за баща му, единствения човек, заради когото би пожертвал и живота си дори. Конър вдигна снимката. Беше направена преди около четири години. Синьо-зелените очи на Шон изглеждаха бледи, почти бели, но в тях имаше игриви пламъчета, които озаряваха устните му, и те се смееха. Дори червеникавата му коса като че ли също бе озарена от тях и се смееше. Нещо стегна гърлото му. Конър притвори очи, докато болката се впиваше в сърцето му. Все още чуваше гласа на баща си, помнеше съветите му. Винаги, когато го чуеше да ругае, му казваше: „Ругатните позволяват на дявола да се всели в теб, момче, не го забравяй никога. Сатаната непрекъснато търси слабостта в човека.“ Конър помнеше всичко. Ругаеше, да. Цялата енория ехтеше от неговите ругатни. Искаше да покаже на баща си, че е достатъчно храбър, за да се срещне очи в очи с дявола. Няколко пъти бе предизвиквал Сатаната, но единственото, което после усещаше, беше изгарящото желание да заличи от земята Моли Магуайърс и всичко свързано с бандата. Те бяха престъпили границата. Нищо друго, освен силна омраза не изпитваше към тях.

Конър прибра снимката в портфейла си. Не искаше да гледа укорителните очи на баща си. Шон Рорк не би се съгласил с това, което вършеше сега Конър. Неведнъж му бе казвал, че отмъщението е жалко, низко чувство, признак на слабост, най-краткият път към ада. Но Конър знаеше, че дълбоко в себе си той не е вярвал в тези думи, пък и откъде би могъл Шон да подозира колко всепоглъщащо е желанието за отмъщение. Как постепенно те изяжда и не ти остава нищо друго, освен да го следваш сляпо…

Пъхна снимката и отмести чантата до стената. Не беше време за спомени. Имаше по-важни неща, за които да мисли трябваше да планира действията си, защото отмъщението изпиваше всичките му усилия да се концентрира. Седна отново на влажната земя, подпря ръце на коленете си, облегна глава назад и се вторачи в ниския таван, покрит с трева. Мислеше за Сари. Всичко, което се беше случило тази вечер, не го беше предвидил в плана си.

Беше я подценил. Онази Сари от Тамагуа си беше отишла завинаги, а именно заради нея се бе върнал и бе започнал всичко отначало. Тогава беше друго — Конър бе изпратен да стане един от тях и да направят сдружението. Сари също беше член. Самотна и нещастна. Конър обаче забеляза как лесно се развеселява, щом заговори с него… Не беше трудно да завърже приятелство с нея, дори много повече от обикновено приятелство.

И въпреки това я беше подценил. Не я опозна добре и я забрави.

Какви думи само му каза — не съм те смятала за лъжец. Едва ли някога щеше да ги забрави. Беше объркан. Толкова объркан, че когато я погледна, видя в очите й свое жалко подобие.

Конър изруга и се изправи. В края на краищата тя също бе една от тях и той не биваше да го забравя. Навремето смяташе, че е наивна. Как само му говореше за Майкъл, когато бяха в Тамагуа. По всичко личеше, че мрази и приятелите му, и това, което вършеше. Проклинаше го, а сега говореше така, като че ли не знае истинската роля на брат си в бандата на Моли. Та той беше екзекуторът! Дали се преструва? Дали и тя лъже също като него? Дали разбира, че именно Майкъл е бил изпратен да убие любовника й? Дали би го предупредила?

Без съмнение би го направила. Конър затвори очи. Сигурно вече е отгатнала, че той е предателят. Това не го беше пресметнал добре. Смяташе, че тя все още държи на него, дори, че все още го обича.

Конър въздъхна дълбоко. Какво разбираше той от любов? Какъв опит имаше? Досега бе обичал единствено баща си.

Знаеше обаче как да ухажва една жена — да я целува и да я прелъстява с думи, да докосва тялото й. Помнеше как Сари изгаряше от допира му и ако отново трябваше да заложи на всичко това, щеше да го направи.

Конър се усмихна. Този път няма да изпусне Майкъл Дойл. Ще го изправи лице в лице с правосъдието — собственото си правосъдие. Без значение какво би му коствало.