Робърт Силвърбърг
Лицето над водата (8)

1

Първите четири дни от плаването бяха съвсем спокойни, почти подозрително безгрижни.

— Ама че странна работа — коментира Гейб Кинверсон и поклати глава. — Вече сме доста навътре, човек би очаквал да започнат неприятностите. — Извърна очи към спокойните синкави вълни. Вятърът беше постоянен и издуваше равномерно платната. Корабите плаваха близо един зад друг, отправени на северозапад, към Грайвард. Нов дом, нов живот — за седемдесет и осемте пътници, изгнаници, прокудени, това щеше да е като второ раждане. Но възможно ли е едно раждане, било то първо или второ, да е толкова леко? И колко още щеше да продължава да е така?

 

През първия ден, докато все още прекосяваха залива, Лолър поглеждаше доста често към Сорве, който бавно се стопяваше в маранята.

През тези първи часове островът се издигаше зад тях като самотна кафеникава планина. И все още изглеждаше съвсем истински и примамлив. Лолър без усилие различаваше централното било и двата ръкава около залива, сивите покриви на вааргите, електростанцията, постройките около корабостроителницата на Делагард. Стори му се, че дори вижда малка групичка хрилести, слезли на брега, за да наблюдават шестте отдалечаващи се кораба.

След това водата започна да си променя цвета. Мътнозеленото на плитката лагуна отстъпи място на истинския цвят на океана — тъмносиньо, със сивкав оттенък на места. Това бе първият признак за отдалечаването от брега и за края на залива. Лолър имаше чувството, че зад тях се е затворила невидима врата, за да им попречи да се върнат. Сега, когато изкуственото дъно изчезна, Сорве започна бързо да се смалява, превърна се в тъмен силует на хоризонта и скоро се изгуби напълно.

Навътре в океана водата щеше да променя отново цвета си в зависимост от микроорганизмите в нея и издигането на различни вещества от дълбините. Ненапразно моретата бяха наречени заради преобладаващия в тях цвят: Червено, Жълто, Лазурно и Черно. Това, от което трябваше да се страхуват, бе Пустото море с неговите бледосини, лишени от всякакъв живот води. Но маршрутът на експедицията не минаваше в близост до него.

Корабите се движеха в триъгълник, близо един до друг. Всеки бе под командването на някой от капитаните на Делагард, с изключение на кораба на Сестринството. Делагард бе предложил и на тях един от хората си, но както предполагаше, жените му отказаха. „Да се управлява кораб не е трудна работа — заяви сестра Хала. — Ще гледаме как го правите и ще правим същото“.

„Кралицата на Хидрос“, флагманът, беше най-отпред, на върха на триъгълника, с капитан Госпо Струвин. Зад него един до друг плаваха „Звездата на Черно море“, командван от Пойлин Стайвол, и „Богинята на Сорве“ под управлението на Бамбър Кадрел. По-нататък следваше редица от три кораба, средният бе този на Сестринството — „Хидроски кръст“, а от двете му страни „Три луни“, с капитан Мартин Янез, и „Златно слънце“, командван от Деймис Соултел.

След като Сорве се изгуби зад хоризонта, нямаше нищо за гледане освен морето, извитата далечна линия и леките океански вълни, Лолър бе завладян от странно спокойствие. Сякаш се бе потопил в това ново безгрижно съществуване, беше се изгубил напълно в него. Морето беше почти гладко и вероятно щеше да остане така през целия път, От Сорве нямаше и помен. Островът беше изчезнал от живота му. Какво от това? Сорве вече нямаше никакво значение.

Той се разходи по палубата, опитваше силата на вятъра с гърба си — същият този вятър, който издуваше платната и ги отнасяше все по-далече от всичко, което бе познавал.

До предната мачта стоеше отец Куилан. Носеше тъмносива риза от непознат лек материал, едновременно мек и проветрив, навярно я бе донесъл от някой далечен свят. На Хидрос нямаше такива тъкани.

Лолър спря до него. Куилан посочи с величествен жест морето. Беше като огромна синкава перла, сияещо великолепие, което без съмнение обхващаше цялата планета.

— Като го гледаш, можеш ли да повярваш, че на този свят има само вода и нищо друго?

— Не.

— Такъв безбрежен океан. Пустош навсякъде.

— Чувстваш се като божество, а? Пред това величие.

Куилан го погледна изненадано.

— Ти така ли се чувстващ?

— Не зная. Просто те попитах.

— Лолър, вярваш ли в Бога?

— Баща ми вярваше.

— А ти?

Лолър сви рамене.

— Баща ми имаше Библия. Понякога ни я четеше. После се изгуби, за съжаление. Помня доста малко от нея. „И рече Бог: да има твърд посред водата, и тя да дели вода от вода. Твърдта Бог нарече Небе“. Там горе са небесата, нали, отче? Отвъд небесния простор? А водите, които трябва да са зад него, те са океанът на космоса, нали? — Куилан го гледаше втрещено. — „И рече Бог: да се събере водата, що е под небето, на едно място и да се яви суша. Тъй и стана. Сушата Бог нарече земя, а събраните води — морета“.

— Знаеш Библията наизуст? — попита Куилан.

— Само тази малка част. Не намирах смисъл в останалото, всички тези царе и пророци, битките и прочее.

— И Исус?

— Тази част беше накрая. Така и не стигнах дотам. — Лолър погледна към безкрайно отдалечаващия се хоризонт, синя черта под син фон. — Тъй като тук няма суша, очевидно на Хидрос Бог е решил да създаде нещо съвсем различно от творението Си на Земята. Какво ще кажеш, а? „Сушата Бог нарече земя“. „Той нарече водния свят Хидрос“, сигурно така трябва да пише. Каква работа само, да сътвориш толкова много и различни светове. Не само Земята, а всяка отделна планета в галактиката. Ириарте, Феникс, Мегало Кастро, Дарма Барма, Ментироса, Копърфийлд, Набома Зом, всички тези милиони планети. С различна идея за всяка от тях, иначе защо ще ги прави толкова многообразни? Нали ги е създал един и същи Бог?

— Не зная — отвърна Куилан.

— Но ти си свещеник!

— Това не означава, че знам всичко. Не значи дори, че знам и малкото, което смяташ.

— Вярваш ли в Бог? — попита Лолър.

— Не зная.

— Въобще вярваш ли в нещо?

Куилан помълча малко. Лицето му имаше мъртвешки изглед, сякаш духът му току-що го бе напуснал окончателно.

— Съмнявам се — рече той.

 

По някаква необяснима причина морето изглеждаше по-равно тук, отколкото около острова. Тъмнината се спусна внезапно, падна като безшумна завеса. Слънцето увисна за кратко над водата и потъна. Почти в същия миг светът зад тях стана непрогледно черен и в небето изгря Хидроският кръст.

— Време за вечеря, първа вахта — провикна се Натим Гаркид и удари с лъжица по тигана.

Екипажът на „Кралицата на Хидрос“ бе разделен на две вахти, със смени от по четири часа. Моряците от двете вахти се хранеха заедно. В първата вахта бяха Лео Мартело, Гейб Кинверсон, Пиля Браун, Гаркид, Даг Тарп и Госпо Струвин; втората се състоеше от Неяна Голджоз, Съндайра Тейн, Дан Хендърс, Делагард, Оньос Фелк, Лиз Никлаус и отец Куилан. Нямаше отредена столова — Делагард и Струвин, корабовладелецът и капитанът, ядяха в камбуза с останалите. Лолър не бе прикрепен към нито една от смените, но се очакваше да е на повикване през цялото време. Той нямаше нищо против. Обикновено закусваше с втората вахта по изгрев-слънце и вечеряше с първата по залез. Това го изпълваше с приятното чувство, че е свободен и необвързан, за разлика от останалите. Още през първите дни от плаването между двете вахти възникна нещо като дух на съревнование, а той не принадлежеше към нито една от тях.

— Менюто тази вечер — обяви Лиз Никлаус, докато първата вахта влизаше в камбуза. — Пържола от зелени водорасли. Печена перка от риба-пазач, пай от хайвер и салата от коралова ягода.

Беше третата вечер от началото на пътешествието. Менюто бе едно и също всяка вечер, което не пречеше на Лиз да го обявява с тържествен глас, сякаш очакваше да получи аплодисменти. Тя се занимаваше с готвенето с помощта на Гаркид и от време на време Делагард. Порциите бяха оскъдни и без перспектива да се подобрят: сушена риба, хайвер, изсушена морска трева, хляб от водорасли и това, което улавяха през деня. Но досега уловът се ограничаваше до риба-пазач. Няколко пасажа от тази чевръста бдителна рибка следваха корабите още от Сорве. Кинверсон, Пиля Браун и Хендърс бяха главните рибари и работеха на задната площадка.

— Още един безгрижен ден — промърмори Струвин.

— Прекалено безгрижен — изсумтя Кинверсон, наведен над чинията си.

— Буря ли ти се прищя? Или Вълната?

Кинверсон вдигна рамене.

— Не обичам спокойното море.

Даг Тарп си бодна от пая и подхвърли:

— Как сме с водата, Лиз?

— Ще получите, колкото ви се полага, и нито капка повече.

— По дяволите! Храната е доста солена.

— Ако те мъчи жажда, помисли си какво ще стане, след като изпием всичката си вода още през първата седмица — намеси се Струвин. — Защо ли трябва да ти го обяснявам? Лиз, донеси още няколко пресни рибки за нашия храбър радист.

Преди да напуснат Сорве, колонистите бяха заредили кораба с толкова прясна вода, за колкото имаха съдове. Но дори това означаваше запас за не повече от три седмици, и то при ограничена употреба. Налагаше се да разчитат на вода от дъждовете, ако имаше такива. Друг начин бе да се яде сурова риба. Всички го знаеха, но Тарп не си падаше по нея.

Той изгледа намръщено чинията.

— Махни я. Мразя рибата-пазач.

— Затова пък прогонва жаждата — обясни спокойно Кинверсон.

— На мен ми гони апетита — изсумтя Тарп. — Предпочитам да съм жаден.

Кинверсон повдигна рамене.

— Твоя воля. Друга песен ще запееш след две седмици.

Лиз сложи на масата чиния със зеленикаво месо. Влажните парчета сурова риба бяха грижливо загърнати в листа от водорасли. Тарп погледна чинията с нескрита омраза, поклати глава и извърна очи. След кратко колебание Лолър си взе от рибата. Струвин последва примера му, също и Кинверсон. Суровата риба беше хладна и действаше освежаващо на езика и небцето. И почти утоляваше жаждата. Почти.

— Какво мислиш, докторе? — попита Тарп след време.

— Никак не е зле — отвърна Лолър.

— Ще взема да си близна — рече радистът.

Кинверсон се разсмя.

— Задник!

— Какво каза, Гейб?!

— Искаш ли да ти го повторя?

— Ако ще се млатите, излизайте на палубата — предупреди ги Лиз Никлаус.

— Да се бием? Аз и Даг? — Кинверсон я погледна смаяно. Можеше да смачка Тарп с една ръка. — Не ставай глупава, Лиз.

— Да се бием ли искаш? — подскочи Тарп с внезапно почервеняло лице. — Хайде, Кинверсон. Хайде де! Да не мислиш, че се страхувам от теб?

— А би трябвало — обади се със спокоен тон Лолър. — Той е четири пъти по-голям от теб. — Лолър се ухили и погледна Струвин. — Щом сме изчерпали водната си квота за тази вечер, Госпо, какво ще кажеш за малко бренди? Това ще помогне за жаждата.

— Точно така! — извика Струвин. — Бренди! Бренди!

Лиз му подаде една манерка и Струвин я огледа навъсено.

— Това е сорвейско бренди. По-добре да го запазим за тежки времена. Защо не ми дадеш вместо него от кхувиярското? Сорвейското е пикня. — Лиз кимна и се появи с друга манерка, по-дълга и заоблена, с лъскави стени. Струвин прокара пръст по нея и се ухили доволно. — О, да, кхувиярско! Тези типове знаят как се прави добро бренди! И вино също. Някой от вас бил ли е някога на Кхувияр? Не, доколкото виждам по личицата ви. Там се пие денем и нощем. Най-щастливите хора на тази окаяна планета.

— Аз съм бил там веднъж — обади се Кинверсон. — Истина е, че не изтрезняват. Само пият и повръщат навсякъде.

— Но какво пият! — възкликна Струвин. — Ах, какво само пият!

— Чудя се кога ли го правят това бренди — заговори Лолър, — след като никога не изтрезняват. Кой им лови рибата? Кой поправя скъсаните мрежи?

— Никой — отвърна Струвин. — Истината е, че това е едно жалко и мръсно място. Трезви са само когато дойде време да излязат в залива и да съберат малко морско грозде, след това го оставят да ферментира, правят вино, дестилират бренди и отново се натряскват. Няма да повярвате как живеят тези типове. Облечени са с парцали. Спят в колиби от листа, като хрилести. Водата в резервоара им е застояла. Отвратително място, повярвайте ми. Но кой казва, че всички острови си приличат? Всяко място е различно. Няма два еднакви острова. На Кхувияр единственото, което ги интересува, е пиенето. Ей, Тарп? Нали се оплакваше, че си жаден? Пийни си малко кхувиярско бренди. Аз черпя. Заповядай.

— Не обичам бренди — тросна се Тарп. — Знаеш го добре, Госпо. Освен това от него също се ожаднява. Изсушава лигавицата на устата. Нали тъй, докторе? На теб ако не ти е ясно… — Въздъхна раздразнено. — Добре де, дайте да я пробвам тая сурова риба, мътните я взели!

Лолър му подаде чинията. Тарп разпори една рибка с вилицата, огледа я, сякаш никога досега не бе виждал нещо подобно, и след като събра сили, отхапа малко парченце. Задъвка, преметна го с език, преглътна и като че ли се замисли. След това си взе втора хапка.

— Ей — подвикна той. — Никак не било лошо.

— Задник — повтори Кинверсон. Но сега се усмихваше.

 

След вечерята всички излязоха на палубата за смяна на вахтата. Хендърс, Голджоз и Делагард се спуснаха по стълбите, както бяха в работно облекло, а Мартело, Пиля Браун и Кинверсон заеха техните места.

Яркото сияние на Кръста разделяше нощното небе на четири части. Морето бе съвсем гладко и в него се виждаше отражението на звездите, като изпъната линия от студени бели пламъчета, прокарана през водата и проточваща се към неизвестните далечини, където се размазваше и изчезваше. Изправен до перилата, Лолър погледна назад. Трепкащи сигнални светлинки обозначаваха местата на петте кораба, които ги следваха максимално близо. Ето го цялото население на Сорве, събрано насред открито море, цяла една малобройна колония, побрана на шест кораба, Талхеймови и Танаминдови, Катцини и Янезови, Суейнърови и Соутелови и всички останали, добре познати стари имена. Всяка вечер, когато се мръкнеше, моряците закачаха по мачтите димящи фенери, заредени с изсушени водорасли, които изпускаха мъждиво оранжево сияние. Делагард настояваше с фанатична загриженост да се движат в плътна формация и никога да не се губят от поглед. Всеки от корабите имаше собствена радиостанция и връзката се поддържаше през цялата нощ, за да не би някой да се заблуди и да поеме в друга посока.

— Излиза вятър! — провикна се нечий глас. — Да вдигнем предните платна!

Лолър се възхищаваше от изкуството да нагласяваш платната така, че да се възползваш максимално от силата на ветровете. Искаше му се да познава малко по-добре това умение, което граничеше със сложна наука. За него мореходството представляваше някакво вълшебство, тайнствена и объркваща загадка. Корабите на Делагард, далеч по-сложни във всяко отношение от малките платноходки, с които рибарите излизаха в залива, разполагаха с по две мачти, оборудвани с триъгълни платна от гъсто изплетени нишки и по-малки, квадратни, закачени над тях. Друго триъгълно платно бе закрепено между двете мачти. Главните платна бяха пристегнати за тежките тикове; въжета с нанизани на тях топки и скоби ги задържаха на място, а те на свой ред се управляваха от фалове, преминаващи през система от скрипци и макари.

При обикновени условия бяха достатъчни трима души, за да се нагласят платната, и четвърти при кормилото, който да дава заповеди. Екипът на Мартело, Кинверсон и Браун работеше под командата на Госпо Струвин, а в другата смяна Неяна Голджоз, Дан Хендърс и Делагард поемаха платната, докато Оньос Фелк, навигатор и картограф, държеше кормилото. Съндайра Тейн бе заместник в смяната на Струвин, а Лиз Никлаус — при Фелк. Лолър обичаше да застава някъде отстрани и да наблюдава целия този добре отигран процес. „Платна по вятъра!“. „Завърти бимса!“. „Към подветрената!“ Отново и отново, всеки път, когато вятърът се менеше, те спускаха платната, обръщаха ги и ги нагласяваха в нова позиция. И по такъв начин, независимо откъде духаше вятърът, корабът успяваше да следва първоначалната посока.

Единствените, които не участваха в това занятие, бяха Даг Тарп, отец Куилан, Натим Гаркид и самият Лолър. Тарп бе твърде лек и несръчен, за да помага с въжетата, и през повечето време седеше в радиорубката, където поддържаше постоянна връзка с другите кораби. На отец Куилан се гледаше като на странично лице, изключено от корабната работа, а задълженията на Гаркид бяха камбузът и събирането на водорасли. Що се отнася до Лолър, той с удоволствие би се включил в опъването на платната и чакаше с надежда да бъде поканен, което, поне засега, не се случваше.

Докато стоеше до перилата, запленен от обиграните действия на екипажа, нещо долетя с бръмчене от тъмното море и го удари в лицето. Лолър усети неприятно ужилване по бузата, болезнено парене, като одраскване от остри люспи. Силна неприятна миризма на море изпълни ноздрите му. В краката му нещо пърхаше.

Той погледна надолу. Крилато същество, голямо колкото ръката му, подскачаше върху палубата. В първия миг Лолър си бе помислил, че го е ударила хвъркоперка, но летящите риби бяха елегантни и грациозни създания със стегнати пъстроцветни телца, източени за минимално съпротивление във въздуха, а и никога не летяха по тъмно. А това дребно нощно уродче приличаше по-скоро на червей с крилца и имаше бледо отпуснато пихтиесто телце, малки черни очички и люспи по предната част на гръбчето. Тъкмо тези люспи бяха одраскали Лолър по бузата.

Сбръчканите заострени крилца, които стърчаха от хълбоците на животинчето, потрепваха конвулсивно, все по-бавно и по-бавно. Диря от черна слуз бе останала по палубата зад опашката на летящото същество. Въпреки отвратителния си вид сега, когато умираше, то изглеждаше безвредно, достойно за съжаление.

Лолър се наведе очарован над него. Тъкмо доближаваше лице, когато Делагард скочи от плетената стълбичка, пъхна върха на обувката си под гърчещото се телце и го запокити с рязък ритник към морето.

— Защо го направи? — попита Лолър.

— Защото щеше да скочи и да ти отхапе глупавия нос, докторе. Не си ли виждал досега крилата вещица?

— Крилата вещица?

— Да, само дето това беше малко. Стават ей толкова големи, когато порастат, и са ужасно злобни създанийца. — Делагард разтвори ръце на около половин метър. — Докторе, когато не познаваш някое животинче, стой далече от него. Това е първото правило за оцеляване в морето.

— Ще го запомня.

Делагард се облегна на перилата и го погледна с добронамерена усмивка.

— Как ти харесва разходката по море досега? — Беше плувнал в пот от тежката работа по платната, но въпреки това изглеждаше възбуден, дори развеселен от нещо. — Не е ли прекрасно място океанът?

— Има чар, признавам. Опитвам се да го открия.

— Май нещо не ти се нрави. Каютата ли ти е тясна? Не ти харесва компанията? Или животът е твърде скучен?

Лолър го изгледа навъсено.

— Нид, защо не се разкараш?

Делагард избърса старателно петното от морска вещица върху обувката си и каза:

— Стига де. Просто се опитвам да си побъбря приятелски с теб.

 

Лолър слезе долу и се отправи към своята каюта на кърмата. Тесен мъждив коридор, осветен със заредени с рибено масло кокалени кандила, минаваше по цялата дължина на кораба. От застоялия задимен въздух очите му смъдяха. Чуваше се приглушеното лумкане на вълните в корпуса, отекващо в далечния край на трюма. Над главата му корабните въжета скърцаха в макарите.

Като корабен доктор Лолър бе получил една от трите самостоятелни каюти на кърмата. Струвин обитаваше онази откъм левия борд, а Делагард и Лиз Никлаус държаха най-голямата, която се простираше покрай десния борд. Всички останали живееха в бака, натикани в две продълговати помещения, които обикновено бяха предназначени за пътници, когато корабът изпълняваше междуостровни плавания. Първа вахта държеше лявото помещение, втора се бе настанила в това откъм десния борд.

Кинверсон и Съндайра се оказаха разпределени в различни смени и следователно живееха в различни помещения. Лолър бе изненадан от това. Не че имаше значение кой при кого спи — теснотията бе толкова голяма, че всеки, решил да се развлече с нежности и милувки, трябваше да се спусне в товарния отсек и да си намери местенце между вързопите и сандъците. Но нали Делагард му бе казал, че те са двойка? Лолър започна да осъзнава, че изглежда, греши. Или, ако бяха, то връзката им не беше от най-близките. Почти не бяха разговаряли от началото на плаването. Може би това, което се бе случило между тях на Сорве, някое мимолетно пламване на страст, силно и краткотрайно физическо привличане, сега бе отмряло.

Побутна вратата на каютата с рамо и влезе. Стаичката бе малко по-голяма от килер. Имаше койка, умивалник и неголям дървен скрин, в който Лолър държеше личните си вещи. Делагард го бе предупредил да не взема много неща. Накрая Лолър се бе спрял на няколко ката дрехи, рибарските такъми, съдове за хранене и огледалце. Както и предметите от Земята. Държеше ги на лавицата срещу койката.

Всичко останало — мебелировката във ваарга, някои украшения, които бе направил от намерени на брега причудливи морски образувания, бе оставил на хрилестите. Медицинските инструменти и лекарствата, както и личният му архив със записки бяха отпред, до камбуза, в каютата, отредена за корабен лазарет. Останалата част от лекарствените припаси бе разпределена по сандъците в трюма.

Той запали свещ и огледа бузата си в огледалото — парче морско стъкло с неравни краища, което Суейнър бе шлифовал за него преди много години. Отражението бе неясно, замъглено. Стъклото с високо качество бе непостижим лукс на Хидрос, където единственият източник на кварц бяха черупките на диатомейските миди от дъното на залива. Но Лолър бе привързан към своето огледало въпреки грапавата му повърхност и лошия образ.

Изглежда, сблъсъкът с морската вещица не бе довел до сериозни поражения. Имаше малко охлузено петно непосредствено над лявата скула, с виолетов ръб по края. Лолър го проми с бренди, като профилактика срещу инфекция. Професионалният опит му подсказваше, че няма за какво да се тревожи.

Шишенцето с розова тинктура стоеше непосредствено до манерката с бренди. Лолър спря замислен поглед върху него.

Днес след закуска вече бе приел обичайната си доза. Поне за момента не се нуждаеше от повече.

Но какво толкова, по дяволите. Какво толкова?

 

Малко по-късно се отправи към бака в търсене на компания, макар да не беше сигурен чия.

Вахтите вече се бяха сменили. Сега на палубата беше втора вахта и помещението откъм десния борд пустееше. Лолър надникна в другото и видя заспалия в койката Кинверсон, Натим Гаркид, седнал с кръстосани нозе и затворени очи, сякаш медитира, и Лео Мартело, който пишеше под несигурната светлина на кандилото. Сигурно работеше върху безкрайната си епична поема.

Мартело бе към трийсетгодишен, мускулест, изпълнен с енергия и обикновено подскачаше като на пружини. Имаше големи кафяви очи, живо открито лице и обикновено си бръснеше главата. Баща му бе пристигнал доброволно на Хидрос, изгнаник по свое желание, спуснал се с единична и еднопосочна капсула. Беше се появил на Сорве, когато Лолър бе още малко момче, и се бе оженил за Джина Соултел, по-голямата сестра на Дамис. И двамата вече не бяха между живите, отнесени от Вълната при трагичен риболовен инцидент.

Мартело работеше в корабостроителницата на Делагард от четиринайсетгодишен, но всъщност основното му занимание в живота бе някаква безкрайна поема, която твърдеше, че пише, разказ за величествената емиграция от обречената Земя към другите светове в галактиката. От години й посвещаваше всичкото си свободно врече, но никой не бе прочитал повече от няколко реда от нея.

Лолър се спря на прага, тъй като не искаше да го разсейва.

— Докторе — рече Мартело. — Точно теб исках да видя. Трябва ми лекарство против слънчево изгаряне. Днес направих една беля.

— Нека първо да погледна.

Мартело си смъкна ризата. Въпреки дълбокия тен кожата на раменете бе зачервена. Слънцето на Хидрос бе по-силно от това, под което бяха живели и еволюирали древните хора. В практиката си Лолър доста често се срещаше със случаи на кожен рак, слънчево изгаряне и всякакви дерматологически проблеми.

— Не изглежда толкова зле — каза той. — Ела утре в каютата ми и ще се погрижа за него. Ако мислиш, че ще ти пречи да спиш, мога да ти дам нещо още сега.

— Ще се справя. Мога да спя по корем.

Лолър кимна.

— Как върви прочутата ти поема?

— Бавно. Наложи се да препиша Петата кантата.

За своя изненада Лолър се чу да казва:

— Мога ли да погледна?

Мартело също изглеждаше изненадан, но въпреки това побутна към него листа от водораслов папирус. Лолър го взе с две ръце и зачете. Почеркът на Мартело бе момчешки, неравен и груб, с големи заврънкулки, ченгели и камшичета.

„Огромни кораби към мрака

                        непрогледен се понасят,

златисти светове, сияят и примамват,

разпалвайки нега на нашите бащи

                                                в душите…“

— И на майките също — подметна кой знае защо Лолър.

— Да, и на тях — съгласи се Мартело, но се понацупи. — На тях ще посветя друга част, малко по-нататък.

— Хубаво — кимна Лолър. — Силна поема. Разбира се, аз не съм истински специалист. Не харесваш ли поемите в рима?

— Докторе, римата е демоде вече повече от сто години.

— Така ли? Не знаех. Баща ми понякога рецитираше поеми от Земята. По онова време са обичали да използват рими.

Той беше един Стар моряк,

запря го пред шумните врати,

— С тая сива брада и светъл поглед

за какво ме запираш ти?

— Каква е тази поема? — попита заинтригувано Мартело.

— Нарича се „Песента на стария моряк“. Разказва се за едно морско пътешествие — изпълнено с премеждия.

Самите дълбини загниха

и това никак не е добре

Запълзяха лигави същества

с крака по лигавото море.^[1]

— Завладяващо произведение. Нататък знаеш ли я?

— Само отделни късчета — призна Лолър.

— Знаеш ли, докторе, трябва да се съберем някой път и да си поговорим за поезия. Нямах представа, че се интересуваш от подобни неща. — За миг по лицето на младежа премина тъжна сянка. — Баща ми също обичаше старите поеми. Беше донесъл със себе си книга с поезия от Земята, имаше я от планетата, на която бе живял, преди да дойде на Хидрос. Казвал ли ти е за нея?

— Не — отвърна развълнувано Лолър. — Къде е тя?

— Изгубена. Беше с него, когато загинаха с майка ми.

— Така бих искал да я прочета — призна натъжено Лолър.

— Понякога ми се струва, че книгата ми липсва дори повече от родителите ми — подметна Мартело. И побърза да добави: — Не е ли ужасно да си мисля подобни неща, докторе?

— Не бих казал, защото, струва ми се, разбирам какво имаш предвид. „Вода, вода додето поглед стига — помисли си Лолър. — И всички бордове залети“. — Слушай, Лео, ела при мен утре, след първата смяна. Ще се погрижа за изгорения ти гръб и ще си побъбрим.

„Вода, вода додето поглед стига…

без капчица да пийне човек“.

Късно същата нощ Лолър отново излезе на палубата под черното небе. От север полъхваше студен вятър. Делагард, Хендърс и Съндайра бяха при платната и си подхвърляха тайнствени и неразгадаеми заклинания. Хидроският кръст бе увиснал точно насред небето.

Лолър се загледа в него, тази невероятна редица от хиляди огромни сияещи топки от кипящ водород, сякаш подредени от човешка ръка насред небето. Несръчните строфи на Мартело изникнаха неканени в съзнанието му: „Огромни кораби към мрака непрогледен се понасят…“ Дали някое от тези слънца горе не бе земното Слънце? Не, едва ли. Казваха, че не може да се види с невъоръжено око от Хидрос. Това бяха други звезди, чужди и непознати. Но някъде по-нататък в мрака, скрито зад мощното сияние на Кръста, бе малкото жълтеникаво светило, под чиито меки лъчи бе зачената човешката история. „Златисти светове, сияят и примамват, разпалвайки нега на нашите бащи в душите…“ Да, и на майките. Същото това слънце, чийто краткотраен и свиреп изблик, само няколко секунди на космическа жестокост, бе унищожил този крехък дар — живота. Слънцето, което се бе нахвърлило върху собствените си творения, пращайки неумолими потоци твърда радиация, за да превърне само в миг родния свят на човечеството в овъглен къс скала.

През целия си живот се бе опитвал да си представи Земята, разпалван от разказите на баща си, и въпреки това тя си оставаше загадка. И щеше да си остане такава до края. Хидрос бе твърде изолиран, твърде далеч от всякакви възможни източници на информация и познание. Нямаше никой, който да му разкаже какъв е бил животът на Земята. Книгите, музиката й, нейната история, всичко това щеше да остане непознато, недосегаемо. Разполагаше само с късчета информация, като дребните предмети, които пазеше в колекцията си. Ето например, бе чувал, че съществувало нещо, наричано опера — но какво бе то? Хора, които пеят и разказват? Под акомпанимента на стотици музиканти? Та той никога досега не бе виждал стотина души на едно място, да не говорим за музиканти. Катедрали? Симфонии? Висящи мостове? Магистрали? Само названия на неща, за които не знаеше нищо. Загадки. Изгубените тайни на Земята.

Една толкова микроскопична топка — много по-малка от Хидрос, — а на нея се бяха пръкнали империи и династии, царе и пълководци, герои и подлеци, митове и легенди, поети, певци, велики майстори на изкуството и науката, храмове и градове, статуи и градски стени. Всякакви невероятни и загадъчни неща, които не би могъл да си представи, след като бе прекарал целия си живот сред безкрайната, враждебна, лишена от красоти и забележителности морска шир на Хидрос. Земята, която бе създала хората и която векове по-късно ги бе пратила към „мрака непрогледен“, към далечните светове на безразличната галактика. А след това вратата зад тях се беше хлопнала, в един кратък и ужасяващ миг на радиационно изригване. И те бяха останали разпръснати сред звездите. „Златисти светове, сияят и примамват…“

И ето ги тук сега, на борда на едно незначително петънце сред огромния океан, на планета, която сама по себе си е незначително петънце в черното море на космоса.

„Бях сам-самичък, сам-самичък, сам сред море, море, море…“

Не можа да си спомни следващата строфа. Е, толкова по-добре.

Обърна се и слезе долу да поспи.

 

Тази нощ го споходи нов сън, отново за Земята, но различен от тези, които го навестяваха през изминалите години. Този път сънува не гибелта на родната планета, а как хората я напускат, великата диаспора, полета към звездите. В съня си отново се рееше над познатата синьо-зелена сфера и когато погледна надолу, видя хиляди тънки блестящи игли да се издигат от повърхността, а може би бяха дори милиони, във всеки случай твърде много, за да успее да ги преброи, и всичките летяха право към него, носеха се стремително към открития космос — един постоянен емиграционен поток, безброй мънички блещукащи точици, пронизващи мрака, заобикалящ синьо-зелената планета. Проследи маршрутите им през небосвода, колкото да разбере, че се отправят към различни крайни пунктове, към светове, чиито имена не бе чувал, светове загадъчни, вълшебни и недостижими за него като самата Земя: Набомба Зом, където морето е алено, а слънцето синьо; Алта Ханалана, на която гигантски лигави червеи със заострени късове от безценен жълтеникав нефрит на челата прокопават тунели в блатистата почва; Златната Галгала, Ксамур, където въздухът е омаен като парфюм, а наелектризираната атмосфера се раздира от неописуемо красиви светкавици; Мараджо, с неговите искрящи пясъци; Ириарте; Ментиросо; Мулано с двойната звезда; Рагнарьок; Олимп и Малеболги; Енсалада Верде и Слънчев изгрев…

И дори Хидрос, еднопосочна спирка, от която няма завръщане…

Литналите от Земята кораби се отправяха навсякъде, накъдето можеше да се лети. За всеки от тях по време на полета настъпваше момент, в който светлинната на Земята отзад внезапно угасваше. Докато се мяташе в неспокоен сън, Лолър бе принуден отново да стане неволен свидетел на изгарящия огън и след него на падането на мрака и да изпратих въздишка света, от който произхождаше и той. Ала, изглежда, никой от корабите не бе забелязал гибелта на Земята — те всички продължаваха да летят, далече, все по-далече.

 

Следващият ден бе този, в който, докато крачеше по палубата, Госпо Струвин изрита една купчина, наподобяваща мокра жълтеникава мрежа, и извика: „Ей, кой остави тази мрежа тук?“

„Нали ти казах — рече Кинверсон по-късно, вероятно за десети път през този ден. — Не вярвам на спокойното море“.

А отец Куилан произнесе с напевен глас: „Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото…“