Робърт Силвърбърг
Лицето над водата (14)

7.

През един мъглив ден от развълнуваното море се показаха огромни непознати чудовища с дебели зеленикави люспести черупки и известно време пореха вълните успоредно на кораба. Приличаха на плаващи танкери, снабдени с множество странични перки. Бронираните им глави бяха скосени на челата и четвъртити, муцуните им бяха заострени, а зъбите им не вещаеха нищо добро за всеки евентуален противник. Лолър стоеше при перилата и ги разглеждаше тревожно. Дойде Оньос Фелк и го попита:

— Докторе, може ли да поговорим?

Фелк, също като Лолър, бе от семейство на основатели, макар след напускането на Сорве това вече да не означаваше почти нищо. Картографът бе на петдесет и пет, дребен и късокрак, и така и не си бе намерил спътница в живота. Известно бе, че притежава обширни познания за географията на Хидрос и морския живот и вероятно съвсем заслужено трябваше да поеме управлението на Сорвейската корабостроителница, но пък Фелкови бяха хора, прочути с лошия си късмет и склонността си към погрешни преценки.

— Зле ли ти е, Оньос? — попита Лолър.

— И на тебе ще ти стане зле, като чуеш това, което имам да ти кажа. Да слезем долу.

В тясната каюта на бака Фелк извади малък зеленикав глобус, примитивно копие на сложната и фино изработена морска карта на Делагард. Тази трябваше да се навива с мъничък дървен ключ и при всяко включване позицията на отделните острови се нагласяваше ръчно — детска играчка в сравнение с шедьовъра на Делагард. След като изгуби няколко минути, за да настрои глобуса, Фелк го подаде на Лолър и каза:

— Погледни внимателно, ако обичаш. Ето тук е Сорве. А Грайвард е тук, далече на северозапад. Това е маршрутът, който следваме.

Надписите върху картата бяха избелели и почти нечетливи. Островите се намираха толкова близо един до друг, че Лолър се ориентираше с мъка дори когато успяваше да разчете названията. Но проследи пръста на Фелк в западна посока около глобуса и като шепнеше едно след друго обозначенията, започна да се ориентира за хода на пътешествието им.

— Ето тук бяхме, когато мрежата докопа Струвин. Тук видяхме хрилестите да строят новия остров. Тук навлязохме в Жълто море, а на това място огнерозите ни нападнаха за пръв път. Тук ни застигна голямата вълна и ни отклони от курса насам. Слушаш ли ме, докторе?

— Продължавай.

— Това тук е Зелено море. Отвъд него е мястото с големите корали. Тук подминахме двата острова, този на хрилестите и другия, който според Делагард се казва Тетопал. Тук ни удари тридневната буря, която разпиля корабите. Роякът крилати вещици се появи малко по-нататък. Тук изгубихме „Златно слънце“. — Късият дебел пръст на Фелк бе стигнал далеч отвъд извивката на глобуса. — Забелязваш ли вече, че има нещо странно?

— Покажи ми пак къде е Грайвард.

— Тук горе. На северозапад от Сорве.

— Или аз не разбирам нищо от навигация, или трябва да има някаква важна причина да плаваме право на запад покрай екватора, вместо по диагонал на север към Грайвард.

— Не плаваме право на запад — каза Фелк.

— Така ли? — Лолър се намръщи.

— Картата е много малка и линиите на географските ширини се различават трудно. Но истината е, че не плаваме на запад, а на югозапад.

— И се отдалечаваме от Грайвард?

— Да, отдалечаваме се.

— Сигурен ли си?

За миг лицето на Фелк се стегна от гняв, но той го преглътна и отвърна сухо:

— Докторе, хайде да се разберем, че разбирам достатъчно от карти. И че когато стана сутрин и погледна слънцето, мога да си спомня откъде е изгряло предния ден и по-предния, преди седмица, с което да преценя без никакви проблеми дали плаваме на северозапад, или на югозапад.

— И през цялото време се движим на югозапад?

— Не. В Началото се придържахме към правилната северозападна посока. Но някъде в кораловото море се завъртяхме и поехме на запад, точно покрай екватора, и с всеки ден се отклонявахме от първоначалния курс. Знаех, че нещо не е наред, но не разбрах колко сериозно е отклонението, докато не достигнахме онези острови. Защото това въобще не беше Тетопал. Не само че по това време Тетопал е на съвсем друго място, доста по-близо до Грайвард, но и той е кръгъл! А този беше дъговиден, помниш ли? Всъщност островът, който подминахме, се нарича Хигала. Ето го тук, долу.

— Точно върху екватора!

— Именно. Трябваше да сме далеч на север от Хигала, ако бяхме на правилния път за Грайвард. Но в действителност той е на север от нас. След бурята, която ни разпиля, Делагард преизчисли местонахождението ни и ни поведе право на юг. Сега сме под екватора. Потвърждава го и разположението на Хидроския кръст, ако разбираш нещо от нощно небе. Но сигурно просто не си внимавал. През последната седмица се движим под прав ъгъл спрямо първоначалния курс. Искаш ли да видиш къде отиваме сега? Или вече се сети сам?

— Кажи ми.

Фелк завъртя картата.

— Ето към този район се отправяме. Да забелязваш някакви острови?

— Отиваме в Пустото море?

— Вече сме в него. И без това по пътя не видяхме почти никакви острови освен Хигала. Няма и да видим. Пустото море носи названието си от това, че няма течения, които да тласкат островите насам. Ако следвахме курса за Грайвард, трябваше да сме северно от екватора и досега да сме минали покрай четири острова — Баринан, Сивалак, Мурил и Тетопал. Ето ги — четири. Докато тук долу няма нищо отвъд Хигала.

Лолър впи поглед в картата. Виждаше малката точка, обозначаваща Хигала, и на запад и юг от нея само пустош, чак до извивката на малкия глобус — до тъмното петно, наричано Лицето над водата.

— И какво смяташ — че Делагард е объркал курса?

— Това е последното, което бих си помисли. Делагард плава из океана още от времето, когато тази планета е била наказателна колония. И ти го знаеш не по-зле от мен. Изключено е да обърка северозападна с югозападна посока.

— Но защо, за Бога, Нид ще иска да ни отведе в Пустото море?!

— Реших, че може би ти ще му зададеш този въпрос.

— Аз ли?

— Понякога изглежда, че те уважава поне малко — обясни Фелк; — Възможно е да получиш честен отговор. На мен обаче няма да ми отговори никога.

 

Кинверсон — подреждаше рибарските си принадлежности на палубата — вдигна глава и погледна Лолър с типичното за него безразличие, каквото докторът би очаквал от някой хрилест, но не и от човешко същество. След това се върна към работата си.

— Били сме се отклонили от курса? Че аз го знам, докторе. Какво ме интересува?

— Знаел си?

— Тез води никак не мязат да са северни.

— Знаел си през цялото време, че плаваме към Пустото море? И не си казал никому нито дума?

— Знаех, че сме се отклонили от курса, което съвсем не означава, че приближаваме Пустото море.

— Фелк каза, че сме навлезли в него. Показа ми го на неговата карта.

— Фелк може и да бърка, докторе.

— Да речем, че този път не бърка.

— Е, хубаво де, отиваме в Пустото море — спокойно каза Кинверсон. — И какво?

— Вместо да плаваме към Грайвард.

— Е, и? — изсумтя Кинверсон, взе една кука, стисна я със зъби и я изви леко, за да й промени формата.

Така нямаше да стигнат доникъде.

— Никак ли не те интересува, че се движим по погрешен маршрут?

— Не. Защо да ме интересува? Дали ще е тоя, или оня миризлив остров — все тая за мен. Какво ми пука къде ще ме откара вятърът?

— Гейб, в Пустото море няма никакви острови.

— Значи ще живеем на кораба. Какво толкоз? Ако питаш мен, и Пустото море е като всички други. Риба има колкото щеш, тъй ли е, докторе? То не е „пусто“ заради рибата. А щом едно място има риба, става за живеене. Ако се наложи, ще си живуркам даже в мойта малка лодка.

— Че защо не се премести в нея по-рано? — попита ядосано Лолър.

— Защото трябваше да напуснем Сорве. Но ако стане напечено, скачам в нея и подкарвам накъдето ми видят очите. Докторе, да не мислиш, че тези острови са някакви райски кътчета? Ходиш по дъски и сплетени клони, тъпчеш се с водорасли и сушена риба, когато слънцето напече, изкапваш от жега, зиме пък пукясваш от студ. И това ми било живот! Затуй ти казвам: все ми е тая дали ще е Сорве, Салимил, или каютата на „Кралицата на Хидрос“. Достатъчно ми е да си напълня търбуха, когато съм гладен, да ударя нещо, когато ми се доще, и да си живуркам, додето ми е писано. Разбрано?

Това вероятно бе най-дългата реч, която Кинверсон бе произнасял през целия си живот. Той самият изглеждаше изненадан, че е говорил толкова много. Когато свърши, втренчи в Лолър ядосан поглед. След това отново се наведе над куките и въжетата.

— Значи нямаш нищо против — заговори бавно Лолър, — че нашият велик водач ни е повел към напълно непозната територия, без никой от нас, нито дори той самият, да знае какво ни очаква там?

— Да. Нямам. Не ме интересува нищо и се дразня само когато ми досаждат. Живея ден за ден, докторе. А сега ме остави на мира. Имам си работа, ясно?

 

— Не си ли подранил за обажданията, докторе? — попита го Даг Тарп. — Обикновено идваш след час.

— Така е. Има ли значение?

— А, твоя воля. — Ръцете на Тарп зашариха по копчетата. — Щом искаш да се обадиш по-рано, давай. Само не ми се сърди, ако отсреща не са готови да приемат обаждането ти.

— Свържи ме първо с Бамбър Кадрел.

— Обикновено първо искаш да говориш със „Звездата“.

— Зная. Днес ми повикай Кадрел.

Тарп го погледна смутено.

— Брей, докторе, днес си като някой, дето му е влязла змиорка в задника.

— Като чуеш за какво говоря с Кадрел, ще разбереш каква змиорка ми е влязла в задника.

— Добре, добре. — Радиоуредбата изпука. — Ей, тази гадна мъгла — замърмори Тарп. — Чудя се как още не са ми ръждясали частите. „Богиня“, обади се. Обади се, „Богиня“. „Кралица“ вика „Богиня“.

— „Кралица“, тук „Богиня“. — Тънък момчешки глас, почти писклив. Бард, момчето на Нико Талхейм, бе радист на „Богинята на Сорве“.

— Кажи му, че искам да говоря с Кадрел — изръмжа Лолър.

Тарп заговори в микрофона и отсреща казаха нещо, но Лолър не чу какво точно.

— Какво каза?

— Че Бамбър е на щурвала. Смяната му изтича след два часа.

— Кажи му да го извика незабавно. Тази работа не може да чака.

Отново пукот и фъштене. Момчето, изглежда, се опъваше. Тарп повтори молбата на Лолър и за около минута-две отсреща се възцари тишина.

След това се чу гласът на Бамбър Кадрел:

— Докторе, какво е това толкова спешно нещо?

— Отпрати момчето и ще ти кажа.

— Той е моят радист.

— Знам. Но не искам да чуе за какво ще говорим.

— Значи проблемът е сериозен, а?

— При теб ли е още?

— Отпратих го. Какво става, докторе?

— Движим се перпендикулярно на правилния курс, в екваториални води, и плаваме на югозапад. Делагард ни е повел към Пустото море. — Даг Тарп, който стоеше до Лолър, ахна от изненада. — Известно ли ти е това, Бамбър?

Нова дълга пауза от „Богинята на Сорве“.

— Разбира се, докторе. Иначе що за моряк ще съм?

— Говорим за Пустото море, Бамбър.

— Да. Чух те.

— А трябваше да плаваме към Грайвард.

— Не съм забравил, докторе.

— И нямаш нищо против, че се движим в погрешна посока?

— Предполагам, че Делагард знае какво прави.

— Предполагаш?

— Тези кораби са негови. Аз само работя при него. Когато отбихме на юг, предположих, че на север има някаква пречка, буря или опасност, която иска да заобиколи. У него са всички добри карти, докторе. Ние просто следваме курса, който той определя.

— Право към Пустото море?

— Делагард не е безумец — отвърна Кадрел. — Сигурен съм, че скоро ще свием на север. Не се съмнявам в това, докторе.

— И дори не си го попитал защо е сменил курса?

— Казах ти. Навярно има основателна причина. Делагард е човек, който знае какво прави.

— Май прекаляваш с предположенията — тросна се Лолър.

 

Тарп вдигна глава от радиоуредбата. Очите му, обикновено скрити зад надвисналите клепачи, сега блестяха от учудване.

— Пустото море?

— Така изглежда.

— Но това е лудост!

— Вече сме двама на едно и също мнение. Искам още малко да си държиш езика зад зъбите, Даг. Свържи ме сега с Мартин Янез.

— Не със Стайвол, както обичайно?

— С Янез — повтори Лолър и се опита да прогони спомена за усмихнатия Джоск.

Даг завъртя копчетата, уредбата изпука и след малко до тях долетя тъничкият глас на едно от момичетата на Хейн — Лолър не й помнеше името. Малко след това ниският спокоен глас на Мартин Янез каза:

— Нищо за докладване, докторе, днес всички сме здрави и читави.

— Не се обаждам само по този повод — рече Лолър.

— Какво има? Да не сте чули нещо за „Златно слънце“? — В гласа на Янез се прокрадна слаба надежда.

— Не. Обаждам се за друго.

— Тъй ли? За какво?

— Исках да разбера какво мислиш за промяната на курса.

— Каква промяна?

— Мартин, моля те, не ми излизай с тия номера.

— Докторе, откога започна да се вълнуваш от навигационни въпроси?

— Казах ти без шикалкавене.

— Да не си станал навигатор, докторе?

— Да речем, че съм заинтересувана страна. Както и всички останали. Още повече че от това ни зависи животът. Какво става, Мартин? Или толкова здраво си се оплел в мрежите на Делагард, че не смееш да ми кажеш?

— Изглеждаш ми преуморен, докторе. Отклонихме се малко на юг. Какво толкова?

— И защо го направихме?

— Питай Делагард.

— Ти пита ли го?

— Не се налага. Следвам го, накъдето ни води. Той обърна на юг и аз също поех на юг.

— Бамбър ми отговори горе-долу по същия начин. Вие да не сте кукли на конци? Мартин, кажи ми: защо вече не плаваме за Грайвард?

— Казах ти. Питай Делагард.

— Ще го питам. Но преди това исках да разбера какво е мнението на другите капитани относно плаването в Пустото море.

— А, стигнахме ли го? — Гласът на Янез бе все така спокоен. — Мислех, че просто се отклоняваме за известно време на юг по някаква причина, за която Делагард не иска да говори. Доколкото ми е известно, Грайвард си остава крайната ни цел.

— Сериозно ли говориш?

— Ако кажа да, ще ми повярваш ли, докторе?

— Бих искал.

— Това е истината, докторе. Кълна се Бога, че е така. Делагард не е казал нито думичка и никой от нас не го е питал. Предполагам, че Сестрите дори не са разбрали за промяната в курса.

— Обсъди ли го с Кадрел и Стайвол?

— Разбира се.

— Стайвол е твърде близък с Делагард и му нямам доверие. Той какво каза?

— И той е изненадан като нас.

— Вярваш ли му?

— Да. Но какво значение има? Всички правим каквото каже Делагард. Ако искаш да знаеш какво става, питай него. И ако ти каже, можеш да го споделиш с мен.

— Обещавам.

 

— Сега да се свържа ли със Стайвол? — попита Даг Тарп.

— Не. Мисля да го пропуснем.

Тарп дърпаше нервно увисналата кожа на шията си.

— Какво става, мамка му? Смяташ, че е някакъв заговор ли? Че всички капитани са замислили нещо и не ни казват?

— Лично аз вярвам на Мартин Янез. Каквото и да се случва. Стайвол може да е човек на Делагард, но не и останалите.

— А Деймис Соултел?

— Какво по-точно?

— Да предположим, че е забелязал промяната, обадил се е на Делагард и го е попитал какво става, Делагард му отвърнал, че не е негова работа, и Деймис толкова се е ядосал, че е обърнал кораба насред онова море и е поел обратно към Грайвард. Знаеш го какъв е избухлив. И сега е някъде на хиляда километра северно, а когато му пращаме сигнали по радиото, не отговаря, защото смята, че вече няма нищо общо с нас.

— Хубава теория. Но кажи ми, Делагард умее ли да борави с радиоапарата?

— Не — отвърна Тарп. — Или поне аз не знам.

— В такъв случай как ще разговаря с Деймис, след като ти не си приемал подобно повикване?

— Хм, прав си.

— Соултел не би си тръгнал ей така. Не, „Златно слънце“ е на дъното на морето и всички от екипажа са загинали. В тези морета живее нещо, което е достатъчно силно, за да изплува тихо посред нощ и да ни потопи. Дано да сме късметлии и да не му се изпречим на пътя. Сега не е време да мислим за „Златно слънце“. Това, което ме интересува, е защо плаваме на юг, вместо на север.

— Ще говориш ли с Делагард, докторе?

— Налага се — заяви Лолър.