Робърт Силвърбърг
Лицето над водата (2)

1.

През тази нощ го споходи ясното убеждение, че е човек с мисия в живота, единственият, който би могъл да измисли някакъв начин да промени до неузнаваемост, да опрости и подобри живота на седемдесет и петимата човеци, обитаващи изкуствения остров Сорве на водния свят, наречен Хидрос.

Абсурдна мисъл естествено и Лолър го знаеше. Но наруши съня му и нито един от изпитаните способи не помогна, за да се реши проблемът — нито медитацията, нито успокояващите таблетки и дори нито няколкото розови капки от извличания от водорасли транквилизатор, към който вероятно напоследък бе развил известна зависимост. Малко след полунощ той се ококори в тавана и остана да лежи така до сутринта, завладян напълно от тази смахната, героична, безумна идея. А после, в часовете преди зазоряване, когато небето все още тъмнееше, преди да се появи някой пациент, за да му вгорчи живота с проблемите си и да прогони от съзнанието му това прелестно видение, Лолър напусна ваарга близо до центъра на острова, където живееше съвсем сам, и отиде при морската стена, за да види дали хрилестите наистина са успели да пуснат новата електростанция.

Беше готов да ги поздрави искрено и чистосърдечно в случай на успех. Щеше да привика на помощ всичките си познания по езика на жестовете, за да им каже колко е впечатлен от невероятното им техническо постижение. Да ги похвали, задето щяха да променят из основи качеството на живота на Хидрос — не само на Сорве, а на цялата планета — с един-единствен майсторски замах.

А след това щеше да каже: „Моят баща, великият доктор Бърнат Лолър, когото вие помните добре, предсказа настъпването на този момент. Един ден — често казваше той, когато бях малко момче — нашите приятели Обитателите ще могат да осигурят постоянно производство на електричество. И тогава тук ще настъпи нова ера, в която Обитатели и хора ще работят рамо до рамо в искрено сътрудничество…“

И така нататък и така нататък. Умело редуване на похвали и съвети за необходимостта от хармонично съществуване на двете раси. Докато неусетно не стигне до твърдението, че хидраните и хората трябва да загърбят хладината в отношенията си и най-сетне да заработят заедно в името на техническия прогрес. И да повтаря колкото се може по-често свещеното име на починалия, любим на всички доктор Бърнат Лолър и да им напомня как в зрелите си години той е използвал всичките си забележителни медицински умения в полза на Обитателите и хората, как е осъществил не един и два чудотворни акта на изцеряване, посветен напълно безкористно на нуждите и на двете групи островитяни. Щеше да реди тези слова като плътни слоеве, един върху друг, да изглажда неравностите с чувства, докато най-сетне хрилестите, прогледнали с насълзени очи към този нов свят на междувидово разбирателство, не се съгласят, че единственият начин да бъде положено началото на тази нова епоха ще е да позволят на хората да преустроят електростанцията, така че да произвежда не само електричество, но и да пречиства солената вода в прясна. А след това и най-важното предложение — да бъде разрешено на хората да конструират и построят устройството за обезсоляване, кондензатора, конвейерните тръби, цялата инсталация, преди да я предадат на хрилестите. Ето — включвате и ползвате. Няма да ви струва нищо и вече няма да зависим от събирането на дъждовна вода за попълване на нашите запаси. И ще сме вечни приятели: вие, Обитателите, и ние — хората.

Това беше фантазията, изтръгнала го от прегръдката на съня. Обикновено не се поддаваше на подобни безсмислени занимания. Годините като лекар — не медицински гений, какъвто беше баща му, но отдаден на професията и сравнително успешен лечител, който се справяше добре със задълженията си, като се имаха предвид всички трудности — го бяха дарили с реалистичен поглед за много неща на този свят. Но кой знае защо, тъкмо през тази нощ в него се бе зародило убеждението, че е единственият човек на острова, който би могъл да убеди хрилестите да им позволят да включат към тяхната електростанция и инсталация за обезсоляване на морската вода. Да. Той щеше да успее там, където други се бяха провалили.

Даваше си сметка, че шансовете за това са нищожни. Но в малките часове на нощта дори нищожните шансове придобиваха далеч по-реални измерения, отколкото в ярката светлина на утрото.

Засега оскъдното електрозахранване на острова се осъществяваше от примитивни нискоефективни химически батерии, редове от цинкови и медни дискове, разделени с ивици хартия от влачибурен, накисната в солена вода. Хрилестите — или хидраните, Обитателите, доминиращата раса на острова и на този свят, на който Лолър бе прекарал целия си живот — търсеха по-ефикасни методи за добиване на електричество, откакто Лолър се помнеше, и ако можеше да се вярва на слуховете в града, новата електростанция бе почти готова за пускане — днес, утре или през следващата седмица. Ако хрилестите наистина успееха с това начинание, то щеше да е огромен напредък и за двете раси. Вече се бяха съгласили, не особено благосклонно, да позволят на хората да използват част от новопридобитото електричество, което, според всички, бе ужасно мило от тяхна страна. Но щеше да е още по-мило, най-вече за седемдесет и петимата човеци, делящи тясната територия на остров Сорве с хрилестите, ако последните им преотстъпеха част от ресурсите на електростанцията за добив на сладка вода, за която хората трябваше да разчитат единствено на нередовните валежи. Навярно беше очевидно дори за хрилестите, че животът на техните съседи ще се облекчи съществено, ако могат да си осигурят постоянен и неограничен източник на прясна вода.

Но разбира се, поне засега хрилестите не бяха дали никакъв знак, че този проблем ги вълнува. Никога не бяха проявявали каквато и да било склонност да подпомагат съществуването на шепата хора, живеещи сред тях. Прясната вода може да беше жизнено необходима за човешките нужди, но нямаше никаква стойност за хрилестите. Това, от което се нуждаеха, желаеха или за което жадуваха хората, беше най-малкото чуждо и непонятно на хрилестите. Тъкмо надеждата да внесе съществена промяна в техния закостенял мироглед бе лишила Лолър от най-сладките часове на съня.

Какво пък, по дяволите — нищо не бе спечелено, но и нищо не бе изгубено.

 

През тази тропическа нощ Лолър беше бос и носеше само препаска от жълт плат, изтъкана от листата на водна маруля. Беше топло и задушно, морето бе съвсем спокойно. Островът, тази сложна плетеница от живи, полуживи и наскоро и отдавна умрели организми, се носеше върху гръдта на обхващащия целия свят океан и се поклащаше едва доловимо под краката му. Подобно на всички останали обитаеми острови на Хидрос, Сорве бе лишен от корени, дрейфуващ на воля скитник, който се отправяше нататък, накъдето го тласкаха ветровете, теченията и редките приливни вълни. Докато крачеше, Лолър усещаше как живата плетка под краката му лекичко поддава и дори чуваше плясъка на морето само на няколко метра отдолу. Но пристъпваше леко и гъвкавото му тяло умело се нагаждаше към ритъма на островните движения. За него те бяха естествени като всичко останало от обкръжаващия го свят.

Мекотата на нощта бе измамна. През по-голямата част от годината Сорве съвсем не беше място, където да живееш безгрижно. Климатът се менеше от горещо-сухи до влажно-студени периоди, със съвсем кратка и приятна лятна пауза, когато Сорве навлизаше в екваториалните ширини, създаващи илюзията за комфорт и спокойствие. Тъкмо сега бе най-благоприятното време на годината. Храната бе в излишък, а въздухът — мек и свеж. Островитяните не пропускаха да се наслаждават на отдиха. През останалата част от годината животът беше борба.

Без да бърза, Лолър заобиколи резервоара и се спусна по рампата към долната тераса. От тук до външния периметър на острова склонът бе почти полегат. Той подмина разхвърляните постройки на корабостроителницата, откъдето Нид Делагард ръководеше своята морска империя, и неясните куполовидни силуети на крайбрежната фабрика, където с бавни и крайно неефективни процеси от телата на различни морски обитатели се извличаха метали като никел, желязо, кобалт, ванадий и калай. Беше доста трудно да различи отделните постройки, но след четирийсет години, прекарани на острова, се оправяше в мрака почти слепешката.

Големият двуетажен заслон, който побираше електростанцията, беше вдясно и малко напред, долу, при самия бряг. Той се насочи към него.

Още нямаше и намек от наближаващата сутрин. Небето беше непрогледно черно. През някои нощи Слънчев изгрев, планетата близнак на Хидрос, озаряваше небосвода като исполинско синьо-зелено око, но точно през тази Слънчев изгрев вероятно бе от другата страна, където хвърляше ярката си светлина над неизследваната полусфера. Виждаше се обаче една от трите луни, дребна яркобяла точица на изток, ниско над хоризонта. И навсякъде блещукаха звезди, каскади от искрящ сребрист прах върху нощното небе. Тази безчетна орда далечни слънца оформяше изумителен фон за едно-единствено ярко и близко съзвездие — ослепителния Хидроски кръст, два пламтящи реда звезди, които се пресичаха в небето под прав ъгъл — единият от полюс до полюс, другият по протежение на екватора.

За Лолър това бяха звездите на родния дом, единствените, които някога бе виждал. Беше се родил на Хидрос, пето поколение местен жител. Познаваше остров Сорве като собствената си кожа. И въпреки това понякога настъпваха странни и плашещи мигове, в които се чувстваше абсолютно объркан и всичко наоколо му се струваше чуждо и непознато — сякаш току-що бе пристигнал на Хидрос, беше се стоварил от космоса като падаща звезда, изгнаник от своето истинско, безкрайно отдалечено място. Друг път в съзнанието му изникваха неясни представи за Земята, ярка като всяка звезда, с нейните огромни сини океани, разделени от исполински зелени земни маси, които се наричаха континенти и тогава той си казваше: „Това е моят истински дом“. Питаше се дали някой от останалите хора на Хидрос е навестяван от подобни мисли и видения. Вероятно, макар никой да не го бе споделял с него. В края на краищата тук всички те бяха пришълци. Този свят принадлежеше на хрилестите. Той и другите като него бяха само неканени гости.

 

Беше стигнал морския бряг, там, където добре познатият плетен под, който не беше нито растителност, нито почва, се издигаше право нагоре, за да оформи морската стена.

Тук, при стената, склонът, спускащ се полегато надолу от изкуствения хълм във вътрешността, се обръщаше наопаки и подът преминаваше в повдигнат ръб, пазещ улиците от всички вълни, с изключение на най-мощните. Лолър се улови за перилата и се наведе над тъмната гладка вода, загледан за миг навън, към заобикалящия ги отвсякъде океан.

Дори в мрака имаше съвършено ясна представа за острова с форма на запетая и за точното си местонахождение на сушата. Островът бе дълъг осем километра и широк около километър от предната част на залива до най-близкия вал, задържащ напора на откритото море. В момента Лолър се намираше близо до центъра, при най-вътрешната част на залива. Вдясно и вляво от него се пресягаха двете извити ръце на Сорве, по-дългата, на която живееха хрилестите, и тясната, побрала малобройната група човешки заселници.

Точно отпред, затворен от двете срещащи се ръце, беше заливът, живото сърце на острова. Хрилестите строители на Сорве бяха конструирали тук изкуствено дъно, подводен шелф от плътно сплетени морски водорасли, закрепени за двете ръце по такъв начин, че островът винаги да разполага с плитка плодородна лагуна в непосредствена близост, със собствено пленено езеро. Дивите и опасни хищници, които бродеха из околните води, никога не навлизаха в залива — вероятно хрилестите бяха сключили нещо като примирие с тях много отдавна. Дъното на лагуната бе покрито с гъбести водорасли, които не се нуждаеха от светлина и допринасяха за укрепването и обновяването на пода. Над този слой имаше пясък, докаран направо от океанското дъно при многобройните бури. А най-отгоре се поклащаше гъсталак от стотици видове полезни водни растения, сред които живееха най-различни дребни обитатели. В корените им се бяха заселили миди, филтриращи морската вода през меките си тъкани и трупащи полезни минерали, които да бъдат използвани от островитяните. Морски червеи и змии се виеха между тях. Охранени и мършави риби пасяха кротко. Точно в този момент Лолър виждаше малка колония едри фосфоресциращи същества, които щъкаха насам-натам, озарявайки околностите с пулсиращи ултравиолетови сияния — усти, или платформи, два сходни вида, но беше твърде тъмно, за да определи кой по-точно. А отвъд яркозелената вода на залива се простираше безбрежният океан — до хоризонта и още по-нататък, обхванал цялата планета в своята прегръдка, както облечена в ръкавица ръка стиска топка. Загледан нататък, Лолър за кой ли път почувства неговата неизмерима тежест, стаената в него сила.

Извърна очи към електростанцията, самотна масивна постройка, надвиснала над залива.

Още не я бяха завършили. Нескопосаната постройка, окичена с гирлянди меки матраци, за да я пазят от дъжда, все още бе смълчана и тъмна. Няколко едва различими фигури се навъртаха отпред — хрилести, ако се съдеше по типичните за тях скосени рамене.

Принципът, на който щеше да действа електростанцията, бе да се генерира електричество, като се използват температурните различия в морето. Дан Хендърс, който от всички на Сорве притежаваше най-сериозни инженерни познания, веднъж го обясни на Лолър, след като се бе сдобил с набързо нахвърляна схема от хрилестите. Топла морска вода от повърхността се засмуква през турбини й попада в декомпресионната камера, където точката й на кипене бързо се понижава. Водата започва буйно да кипи и отделя пара с ниска плътност, която трябва да задвижи турбините на генератора. От по-ниски нива в морето отвъд залива се всмуква студена вода, която ще се използва за кондензирането на парата във вода, преди да бъде върната в морето през специално построени клапани.

Цялата конструкция бе дело на хрилестите — тръбите, помпите, турбините и клапите, кондензаторите и декомпресионната камера — и всичко това бе изработено от различни видове органична пластмаса, произвеждана от водорасли и други морски растения. Почти не бяха използвали метали, в което нямаше нищо странно, като се имаше предвид колко трудно се добиваха на Хидрос. Всичко това говореше за невероятна изобретателност, още повече че хрилестите не притежаваха кой знае какви технически умения, необходими за развитието на всяка разумна галактическа раса. Някой изключителен гений сред тях трябва да бе родил тази идея. Гений или не, говореше се, че конструкцията им коствала огромни усилия, а все още не бяха произвели и един ват електроенергия. Немалко от хората изразяваха открито съмнение, че това ще стане някога. Навярно щеше да е много по-лесно за хрилестите, помисли си Лолър, ако бяха позволили на Дан Хендърс или на някой от останалите хора с инженерни познания да участват в конструирането. Но разбира се, хрилестите нямаха обичая да търсят съвети от нежеланите чуждоземци, с които доста неохотно деляха своя остров, дори когато можеха да извлекат полза от това. Бяха направили само едно изключение, когато епидемията от перковиден метил заплашваше да умори всички техни младоци — тогава бащата на Лолър им се бе притекъл на помощ със създадената от него ваксина. Но това бе преди много години и малкото добронамереност към хората, вдъхната от доктор Лолър-баща, отдавна се бе изчерпала.

Фактът, че електростанцията все още не бе задействана, бе първият сериозен удар върху плана, изготвен от Лолър през тази нощ.

Какво да прави сега? Да отиде да поговори с тях въпреки всичко? Да произнесе подготвената реч, да им се подмаже с благородна риторика, да се опита да осъществи замисъла си въпреки неблагоприятното стечение на обстоятелствата?

„От името на цялата човешка колония на остров Сорве, аз, който, както добре знаете, съм син на покойния и обичан доктор Бърнат Лолър, оказал ви неоценима помощ по време на епидемията от перковиден метил, искам да ви поздравя за това невероятно постижение, доказателство за вашата изобретателност…

И въпреки че до осъществяването на този мечтан проект остава известно време, броени дни, предполагам, бих искал, от името на цялата човешка общност на остров Сорве, да изразя нашата безмерна радост за перспективите, които виждаме да се разгръщат пред нас, и за възможността животът на острова да се промени към по-добро, след като най-сетне успеете…

В този радостен миг за нашата общност, когато сме на прага на ново историческо постижение…“

Достатъчно, рече си. След това се спусна право надолу, към електростанцията.

 

Докато се приближаваше, се постара да издава колкото се може повече звуци — покашляше, пляскаше с ръце и тихо си подсвиркваше. Хрилестите не обичаха, когато хората се появяваха неочаквано.

Беше на петдесетина метра от постройката, когато забеляза двама хрилести да вървят срещу него.

В тъмнината изглеждаха като исполини. Извисяваха се над него, безформени в мрака, малките им жълти очички сияеха ярко като прожектори върху миниатюрните им глави.

Лолър направи знака за поздрав: повтори го няколко пъти, за да подчертае приятелските си намерения.

Единият от хрилестите отвърна с протяжно вруум, което не звучеше никак дружелюбно.

Хрилестите бяха изправени двукраки същества, достигащи на височина два и половина метра, с тела, покрити с гъста сивкавочерна козина, която на места висеше на едри кичури. Главите им бяха съвсем малки, миниатюрни куполовидни издатини върху огромните им рамене, от които телата им се разширяваха надолу почти до земята и им придаваха масивен и тромав вид. Според общоприетото сред хората мнение мозъкът на хрилестите бе разположен в огромната гръдна клетка, заедно със сърцето и белите дробове. И наистина, в тези малки глави едва ли имаше място за него.

Навярно хрилестите някога са били морски обитатели. Личеше си не само по грациозните им движения на суша, но и по лекотата, с която плуваха. Прекарваха повече време във вода, отколкото на суша. Веднъж пред очите на Лолър един хрилест преплува от единия край на залива до другия, без да се подаде над водата нито веднъж — усилие, което му отне близо двайсет минути. Късите им яки крака несъмнено бяха адаптирани от плавници. Ръцете им също имаха перковидна форма — мускулести месести крайници, които държаха прилепнали до тялото. Имаха по три пръста на всяка ръка и срещулежащ палец — също широки, те лесно оформяха удобна за загребване купа. Преди милиони години техните предци бяха напуснали морето в някакъв трудно обясним и изумителен акт на самоопределение, бяха изплели островните си домове от сътворени от морето материали и ги бяха защитили с високи стени от мощните приливни вълни, които обикаляха планетата. Но и до ден-днешен си оставаха същества от океана.

Лолър се приближи още малко до двамата хрилести и им сигнализира:

„Аз съм Лолър докторът“.

Хрилестите разговаряха, като притискаха ръце към страните си и изтласкваха въздух от хриловидните цепки на гърдите си — в резултат се чуваше странен тътнещ звук, като от орган. Хората така и не се бяха научили да имитират тези звуци, за да могат да бъдат разбирани от хрилестите, нито последните проявяваха някакъв интерес да научат човешкия език. Може би им се струваше също толкова труден за овладяване, колкото техният за хората. Но все пак се налагаше да общуват по някакъв начин и с течение на времето бе създаден езикът на жестовете. Хрилестите говореха на хрили, а хората им отвръщаха със знаци.

Този, който заговори сега, бе същият, който бе изсумтял по-рано, и в тона му се долавяше нескрита враждебност. Той вдигна два пръста в знак, който според познанията на Лолър изразяваше яд. Не, не беше яд, а нещо повече — гняв. Хрилестите бяха разярени от нещо.

„Какво пък значи това? — запита се Лолър. — Какво може да съм направил?“

Нямаше никакво съмнение в крайната възбуда на хрилестия. Той размахваше крайник, сякаш повтаряше отново и отново: „Махай се, върви си, разкарай си задника веднага!“

Объркан и смутен, Лолър отвърна с едно кратко: „Не исках да ви се натрапвам. Дойдох да преговаряме“.

Отново сумтенето, по-високо и по-дълбоко. То достигна до пода и Лолър долови вибрациите през подметките си.

Случвало се бе хрилестите да убиват хора, ядосали ги по един или друг начин, дори и такива, които не го бяха правили — те притежаваха необяснима и тревожна склонност към проява на крайно насилие. Постъпки, които не изглеждаха преднамерени — нищо повече от раздразнено замахване с крайник, бърз и отсечен удар, безразсъдно стъпкване. Тези огромни и силни същества вероятно нямаха понятие колко крехко може да е човешкото тяло.

Вторият хрилест, беше още по-едър, пристъпи към Лолър, издиша рязко и шумно и го огледа с някак разсеяна враждебност.

Лолър направи знак за изненада и объркване. После отново знака за приятелство. Накрая повтори желанието си да разговарят.

Очите на първия хрилест пламтяха от недвусмислен гняв.

„Върви си. Махай се. Изчезвай“.

Никакво място за съмнение. Безсмислено бе да се опитва да продължи общуването. Очевидно те не желаеха да се навърта около електростанцията.

„Е, какво пък — помисли си той. — Щом така искате“.

И все пак никога досега хрилестите не го бяха прогонвали толкова грубо. Да се опитва да им припомни кой е баща му и какво е сторил за тях точно сега щеше да е пълна идиотщина. Едно замахване на перковидната ръка и щеше да се озове насред залива с прекършен гръбнак.

Той отстъпи заднешком, без да ги изпуска от поглед, готов да скочи във водата при първия признак на заплаха.

Но хрилестите останаха на място, втренчили в него пламнали от гняв очи. И веднага щом Лолър излезе на главната алея, се обърнаха и се прибраха под навеса.

Толкова по въпроса за неговата мисия в живота.

 

Безцеремонното им поведение го нарани дълбоко. Известно време той остана при огражденията на залива в очакване напрежението постепенно да се уталожи. Сега вече виждаше съвсем ясно, че величественият му план за нов етап във взаимоотношенията между хората и хидраните е бил най-малкото романтична глупост. Обидата от случилото се преди малко прогони набързо и последните остатъци от него. Какво пък. По-добре да се прибере във ваарга и да почака утрото.

— Лолър? — обади се гъгнещ бас зад гърба му.

Стреснат и изненадан, Лолър се извърна рязко, с разтуптяно сърце. Примижа в сивкавия мрак. Едва успя да различи ниска набита човешка фигура с дълга до раменете коса, застанала на десетина метра от него.

— Делагард? Ти ли си?

Плещестият мъж пристъпи напред. Делагард беше, разбира се. Самоназначил се за най-старши на острова, инициаторът, душата на всички идеи. Какво ли търсеше тук в този час?

Делагард винаги изглеждаше така, сякаш се готви да направи нещо хитро, дори когато нямаше подобно намерение. Беше нисък, но не дребен, имаше яка фигура, създадена да крачи близо до земята, с къси крака и широки масивни рамене. Носеше дълъг до глезените саронг, разтворен на обраслите с гъсти косми гърди. Дори в тъмнината дрехата му блещукаше в алени и тюркоазни цветове. Делагард бе най-богатият мъж на острова, каквото и да означаваше това в един свят, в който парите нямаха никаква стойност, просто защото нямаше за какво да ги похарчиш. И той като Лолър бе роден на Хидрос, но притежаваше собственост на няколко острова и пътуваше доста. Бе с няколко години по-възрастен от Лолър, някъде около четирийсет и осем — петдесет.

— Доста си подранил тази заран, докторе.

— Навици. Нали знаеш. — Гласът на Лолър бе по-напрегнат от обичайното. — Това е най-хубавата част на денонощието.

— Щом предпочиташ да си сам. — Делагард кимна към електростанцията. — Проверяваш какво става, а?

Лолър сви рамене. По-скоро би се удушил със собствените си ръце, отколкото да разкрие грандиозния провал на безумния си замисъл, в обмисляне на който бе прекарал половината нощ.

— Казват, че утре щели да я пуснат.

— Аз пък чух за идната седмица.

— Не. Утре наистина ще заработи. След като чакахме толкова дълго. Получили са слабо напрежение и утре възнамеряват да го покачат до максимална стойност.

— Откъде знаеш?

— Зная — отвърна Делагард. — Хрилестите не ме харесват, но ми казват това-онова. Ние сме нещо като бизнес партньори. — Приближи се до Лолър и положи царствено ръката си на перилата, сякаш островът и океанът около него му принадлежаха. — Не ме попита защо аз съм станал толкова рано.

— Вярно.

— Станах да те търся. Първо отидох в твоя ваарг, но те нямаше. Погледнах към долната тераса и като видях някой да се движи там, реших, че може да си ти. И се оказа, че съм познал.

Лолър се усмихна кисело. Нищо в тона на Делагард не подсказваше, че може да е станал свидетел на неприятната случка при електростанцията.

— Доста е раничко да ме търсиш, освен ако не е нещо спешно — подхвърли Лолър. — За приказки имам предвид. — Посочи към хоризонта, където луната все още сияеше. Нямаше и следа от първите утринни лъчи. Кръстът, още по-ярък, след като Слънчев изгрев отсъстваше от небосклона, сякаш пулсираше върху черния фон. — По правило не започвам работа, преди да се зазори. Знаеш го, Нид.

— Проблемът е по-особен — рече Делагард. — И не може да чака. Освен това се решава по-добре на тъмно.

— Медицински проблем?

— Медицински, да.

— С теб ли нещо?

— Да. Но не аз съм пациентът.

— Не разбирам.

— Ще разбереш. Ела с мен.

— Къде? — попита Лолър.

— В корабостроителницата.

Какво ставаше, по дяволите? Делагард се държеше наистина странно. Вероятно беше нещо важно.

— Хубаво — склони Лолър. — Да вървим.

 

Без да каже нито дума повече, Делагард се обърна и тръгна по пътеката покрай морската стена. Лолър мълчаливо го последва. Пътеката минаваше покрай друга издатина, същата като тази, на която бе построен навесът на електростанцията, и оттук тя се виждаше доста добре. Хрилести непрестанно влизаха и излизаха от постройката, нарамили различни инструменти.

— Хлъзгави негодници! — промърмори Делагард. — Дано електростанцията им гръмне в лицата, когато я пуснат. Ако въобще успеят да я задействат.

Завиха зад издатината и навлязоха в протока, в който бе разположена корабостроителницата на Делагард. Поне засега това бе най-голямата човешка постройка на Сорве, с персонал от десетина души. Корабите на Делагард пътуваха непрестанно между различни острови, пренасяха стоки от едно място на друго, най-различни скромни човешки изделия: риболовни куки, длета и чукове, шишета и буркани, облекло, хартия и мастило, ръкописни книги, пакетирана храна. Флотът на Делагард бе освен това и главният доставчик на метали, пластмаси, химикали и други жизненоважни суровини, добивани по най-мъчителни и допотопни начини на островите. На всеки няколко години Делагард добавяше поредния остров към своята търговска верига. Неговите предци, Делагардите, бяха сред първите предприемачи на Сорве, но Нид постепенно и с неуморни усилия бе разширил своята територия далеч отвъд първоначалните граници.

— Насам — каза Делагард.

Бледорозово сияние озари нощното небе над хоризонта. Звездите изсветляха и малката луна се изгуби в зората на идващия ден. Заливът постепенно придоби изумруден утринен цвят. Докато крачеше зад Делагард, Лолър погледна водата и най-сетне успя да разгледа добре фосфоресциращите същества, които бе видял по-рано. Сега вече се увери, че са усти — огромни плоски торбести създания, достигащи сто метра на дължина: пътешестваха из моретата, раззинали огромните си пасти, и поглъщаха всичко, което им попаднеше. Веднъж месечно десетина или повече от тези твари навлизаха в залива на Сорве и избълваха все още живото и шляпащо съдържание на стомасите си в големите ракитени мрежи, разпънати за тази цел от хрилестите, а те прибираха улова през цялата следваща седмица. „Чудесна сделка за тези негодници — помисли Лолър. — Получават наготово тонове храна. Интересно каква е печалбата за устите?“

Делагард се изкиска.

— Ето я моята конкуренция. Ако мога да изтребя тези чудовища, аз ще снабдявам хрилестите.

— И с какво очакваш да ти плащат?

— Със същото, с което ми плащат за нещата, които им продавам — отвърна Делагард с нескрито презрение. — С полезни елементи. Кадмий, кобалт, мед, калай, арсен, йод, все неща, дето се вадят от проклетия океан. Но в много по-големи количества от жалките подаяния, които ни отпускат сега, или от това, което можем да извличаме сами. Ако успеем по някакъв начин да махнем устите от картинката и същевременно да доставяме на хрилестите същата стока, в замяна ще ми предоставят всичко, което поискам. Привлекателна сделка, казвам ти. Само след пет години ще разчитат на мен за всичките си хранителни доставки. Ще направя цяло състояние.

— Мислех, че вече си го направил. Колко още ти трябва?

— Ти просто не ме разбираш, нали?

— Май не — призна Лолър. — Аз съм само лекар, не съм бизнесмен. Къде е този твой пациент?

— Спокойно, спокойно. Вече сме близо, докторе.

Кеят на Джоли беше като пръст от прогнили водораслови стебла, щръкнал на трийсетина метра навътре отвъд морската стена, в далечния край на корабостроителницата. Макар да бе износен и продънен, напукан от вълните и прояден от дървояди и червеи, все още бе сравнително запазен — достопочтен паметник на една отминала епоха. Бе построен от смахнат стар моряк, отдавна преселил се в отвъдното, чудновата реликва на един нещастник, вярващ в утопията, че ще може да обиколи сам целия свят — дори през Пустото море, където никой, който е с всичкия си, не би отишъл, дори до границите на самото Лице над водата, необятния забранен остров много-много далече, великата планетарна загадка, която, изглежда, дори хрилестите не смееха да доближат. Лолър бе седял много пъти тук като дете, заслушан в налудничавите приказки на стареца, в трескавите му, объркани и същевременно завладяващи разкази за невероятните му приключения. Но това беше преди Делагард да вдигне тук своята корабостроителница. По някаква причина той бе оставил кея непокътнат. Сигурно и той навремето е обичал да слуша разказите на стария моряк, помисли Лолър.

Един от рибарските коракли^[1] на Делагард бе вързан за кея и подскачаше леко на вълните. Близо до него имаше колиба. Изглеждаше достатъчно стара, за да е дом на лудия моряк, но не беше. Делагард спря пред нея, втренчи навъсен поглед в очите на Лолър и натърти:

— Докторе, нали разбираш, че това, което ще видиш вътре, трябва да бъде запазено в тайна?

— Нид, спести ми мелодрамата.

— Говоря сериозно. Обещай ми, че няма да се разприказваш. Защото не е заложен само моят задник. Може да пострадаме всички.

— Ако не ми вярваш, намери си друг лекар. Само че ще ти е доста трудничко в околностите.

Делагард го изгледа навъсено. След това неочаквано се засмя.

— Е, добре. Заповядай.

И побутна вратата на колибата.

Вътре цареше непрогледен мрак и беше много влажно. Лолър подуши характерната миризма на море, силна и тежка, сякаш Делагард бе съхранил вътре частица от него, и на нещо друго — възкисело, дори лютиво, което не му беше познато. Освен това дочу тихи шумове — сумтене, дращене и чегъртане. Делагард ровичкаше зад вратата. След миг драсна клечка и Лолър видя, че държи свитък от изсушени водорасли, завързани в единия край така, че да оформят факла. Мъждива димна светлина озари вътрешността на колибата.

— Ето ги — рече Делагард.

В средата на помещението имаше правоъгълен басейн със стени от гъсто сплетени клони, дълъг около три метра и широк два. Лолър пристъпи към него и надникна. В басейна лежаха три лъскави морски бозайника, познати като гмурци, наредени плътно един до друг като риби в консерва. Яките им перки бяха огънати под неестествени ъгли, а главите им, щръкнали над водата — отметнати назад в признак на неистови терзания. Странният кисел мирис, който бе усетил, идваше от тях. Сега вече не му се струваше толкова неприятен. Гмурецът вляво изсумтя — звук, който говореше за нетърпими болки.

— О, по дяволите! — възкликна Лолър. Вече разбираше гнева на хрилестите. Пламтящите им очи, заплашителното ръмжене. В него също се надигна гняв, бърза и непреодолима вълна, която накара бузата му да заподскача в болезнен тик. — По дяволите! — повтори той и втренчи изпълнен с отвращение и злоба поглед в Делагард. — Какво си направил?

— Виж, ако си мислиш, че те доведох тук само за да ме обвиняваш…

Лолър бавно поклати глава.

— Какво си направил, човече? — промълви той, впил поглед в изплашените очи на Делагард. — Какво си направил, за Бога?