Станислав Лем
Соларис (4)

Сарториус

Коридорът беше пуст. Отначало водеше направо, после извиваше надясно. Никога не бях идвал в Станцията, но при тренировката живях шест седмици в нейното точно копие на Земята, в Института. Знаех за къде водят стъпалата на алуминиевата стълба. В библиотеката беше тъмно. Пипнешком намерих електрическия ключ. Като натиснах клавиша, след като намерих в картотеката първия том на годишника „Соларис“ заедно с приложението, светна червена лампичка. Проверих в регистратора — книгата се намираше у Гибарян, както и другата — въпросният „Малък Апокриф“. Угасих лампата и се върнах долу. Страхувах се да вляза в неговата кабина, въпреки че преди това бях чул стъпки — негърката можеше да се върне. Постоях малко пред вратата, после стиснах зъби, превъзмогнах страха си и влязох.

В осветената стая нямаше никого. Започнах да се ровя в книгите, струпани на пода до прозореца, после се приближих до гардероба и го затворих. Нямах сили да гледам празното място между комбинезоните. Под прозореца приложението го нямаше. Прехвърлях системно том след том, докато най-после стигнах до последната купчина, между леглото и гардероба, и там намерих търсената книга.

Надявах се, че ще намеря в него някаква забележка и не се излъгах — в поименния указател имаше лентичка за отбелязване докъде е четено. С червен молив беше подчертано едно име, което не ми говореше нищо: Андре Бертон. В книгата то се срещаше на две различни страници. Най-напред прегледах първата и разбрах, че Бертон е бил резервен пилот на кораба на Шанахан. Следващата забележка се намираше сто страници по-нататък.

Непосредствено след пристигането си експедицията действувала много внимателно, но когато след шестнадесет дни станало ясно, че плазменият океан не само не проявява никакви признаци на агресия, но дори отстъпва пред всеки и всичко, което се приближи до повърхността му, и гледа по всякакъв начин да избегне какъвто и да било допир с апарати или хора, Шанахан и неговият заместник Тимолис отменили някои правила на безопасност, защото твърде много затруднявали и забавяли провеждането на изследванията.

Тогава експедицията била разделена на малки групи от по двама-трима души, които извършвали над океана полети често пъти на няколкостотин мили. Използуваните преди това като защитни средства излъчители били оставени в базата. Първите четири дни след тази промяна в начина на работа минали без произшествия, ако не се смятали повредите в апаратурата за кислород към скафандрите, изходните канали на която се оказали много чувствителни на корозиращото действие на отровната атмосфера. По тая причина те трябвало да бъдат сменявани почти всеки ден.

На петия — или по-точно — на двадесет и петия ден, ако се брои от момента на пристигането, радиобиологът Каручи и физикът Фехнер провели изследователски полет над океана с малък двуместен аеромобил. Това не било летателен апарат, а плъзгач, който се движи върху възглавница от сгъстен въздух.

Когато след шест часа не се завърнали, Тимолис, който ръководел базата в отсъствието на Шанахан, обявил тревога и изпратил всички свободни хора да ги търсят.

Поради нещастно стечение на обстоятелствата точно през този ден радиовръзката била прекъсната, и то един час след излитането. Причината за това било голямо петно на червеното слънце, което изпращало силни корпускуларни потоци в горните слоеве на атмосферата. Действували само апаратите на ултракъси вълни, които давали възможност да се поддържа връзка в радиус от двеста мили.

Когато спасителните групи се завръщали в Базата, една от тях открила аеромобила на разстояние осемдесет мили от брега. Двигателят работел, машината — също в изправност — се люлеела на повърхността на океана. В прозрачната кабина бил намерен само Каручи, и то — в безсъзнание.

Аеромобилът бил докаран в Базата, а Каручи — незабавно поставен под грижите на лекарите. Същата вечер той дошъл на себе си. Но не можел да каже нищо за съдбата на Фехнер. Помнел само, че когато решили вече да се връщат, почувствувал, че почва да се задушава. Клапанът за издишване на апарата му се запушил и във вътрешността на скафандъра проникнало малко количество отровни газове.

Фехнер, който се опитал да поправи апарата му, трябвало да откопчае коланите си и да се изправи. Това било последното нещо, което си спомнил Каручи. Предполагаемият ход на събитията по мнението на специалистите бил следният: когато поправял апарата на Каручи, Фехнер отворил горната част на кабината навярно защото под ниския покрив не могъл да се движи свободно. Това било допустимо, тъй като кабината на тези машини не била херметически затворена, а служела само за защита от атмосферните влияния и вятъра. По време на тези манипулации кислородният апарат на Фехнер трябва да се е повредил и той замаян се е покатерил горе, излязъл е през отвора на купола на повърхността на машината и паднал в океана.

Такава е историята на първата жертва, взета от океана. Търсенето на тялото — в скафандър, а то би трябвало да се носи върху вълните — не дало никакъв резултат. Впрочем, възможно е и да е плавало, но основното претърсване на хиляди квадратни мили от почти постоянно покритата с облаци и мъгла развълнувана пустиня било извън възможностите на експедицията.

На здрачаване — връщам се към горните събития — всички спасителни апарати се прибрали, с изключение на големия товарен хеликоптер на Бертон. Той се появил над Базата, когато съвсем се стъмнило и вече сериозно започнали да се безпокоят и за него. Бертон се намирал в състояние на нервен шок. Щом се измъкнал от хеликоптера, хукнал да бяга. Когато го хванали, той викал и плакал. За мъж, който имал зад себе си седемнадесет години космическо летене, много пъти при най-тежки условия, държанието му учудвало. Лекарите били на мнение, че и той се е отровил.

След два дни Бертон, който, дори след като душевното му равновесие се възстановило привидно, не искал нито за миг да излезе вън от главната ракета на експедицията, нито дори да се приближи до прозореца, от който се открива изглед към океана, заявил, че иска незабавно да даде рапорт за своя полет. Той силно настоявал и твърдял, че това е извънредно важно. Рапортът му бил разгледан от експедиционния съвет, но той го намерил дотолкова невероятен, че го отдал на болната фантазия на човек, отровен от газовете на атмосферата, и като такъв бил приложен не към историята на експедицията, а към историята на болестта на Бертон.

Приложението даваше само тия сведения. Аз разбрах, че ядката на цялата работа е самият рапорт на Бертон — това, което е довело летеца до нервно сътресение. Повторно се заех да прегледам книгите и да търся „Малък апокриф“, но не можах да го намеря. Чувствувах се страшно уморен, та реших да отложа търсенето за другия ден и напуснах кабината. Когато минавах край алуминиевото стълбище, забелязах по стъпалата петна от светлина, която идеше отгоре. Значи, Сарториус, въпреки късния час, работеше още. Реших, че трябва да се видя с него.

На горния етаж беше малко по-топло. В широкия нисък коридор се усещаше слабо течение. Късовете хартия буйно трептяха над вентилационните отверстия. Вратата на главната лаборатория беше направена от дебела плоча грапаво стъкло в метална рамка. Отвътре стъклото беше затъмнено с някаква материя. Светлината идеше само от тесните прозорчета под тавана. Натиснах дръжката, но, както и очаквах, вратата беше заключена. Вътре беше тихо, от време на време се чуваше слаб звук, като пращене на газова лампа. Почуках — никакъв отговор.

— Сарториус! — извиках аз. — Доктор Сарториус! Това съм аз, новият, Келвин! Трябва да се видя с вас, моля ви се, отворете!

Слабо шумолене, сякаш някой стъпваше по смачкана хартия, и — отново тишина.

— Това съм аз, Келвин! Вие сте чували за мене! Долетях с „Прометей“ преди няколко часа! — виках аз, като приближавах устни до мястото, където вратата беше закрепена за касата. — Доктор Сарториус! Тук няма никого! Само аз съм! Отворете ми!…

Мълчание. След това — слабо шумолене. Няколко иззвънтявания, много ясни, сякаш някой редеше метални инструменти върху метален поднос. Изведнъж се вкамених. Дочух пъргаво и леко потропване на малки крачета. Сякаш в стаята тичаше дете. Може би… Може би пък някой вътре необикновено сръчно имитираше този звук, като барабанеше с пръсти по някаква празна кутия с много добър резонанс.

— Доктор Сарториус! — изревах аз. — Ще отворите ли, или не?

Никакъв отговор. Само отново този детски тропот и едновременно няколко бързи, едва доловими едри крачки, сякаш този човек вървеше на пръсти. Но ако вървеше, той не можеше едновременно и да имитира вървене на дете. „Какво впрочем ме интересува тая работа!“ — помислих аз и като не можах да удържа яростта, която почваше да ме обладава, изкрещях:

— Доктор Сарториус! Не съм летял петнадесет месеца, за да ми разигравате комедия! Броя до десет! После ще изкъртя вратата!

Съмнявах се, че това ще ми се удаде.

Изстрелите на газовия пистолет не са много силни, но аз бях решил да изпълня заплахата си така или иначе дори ако се наложеше да потърся взривни вещества, каквито сигурно не липсваха в складовете. Казах си, че не бива да отстъпя; това значи, че не бива да играя все с тия белязани с печата на безумието карти, които положението ми пъха в ръцете.

Разнесе се шум, като че ли някой се бореше с някого или влачеше нещо, завесата отвътре се отмести малко, може би около половин метър, върху матовата, като че ли със скреж покрита врата падна висока сянка и най-после се чу леко прегракнал дискант:

— Ще отворя, но преди това трябва да ми обещаете, че няма да влезете вътре!

— Тогава за какъв дявол ще отваряте? — изкрещях аз.

— Аз ще изляза при вас.

— Добре, обещавам.

Чу се леко щракане на превъртян ключ, после тъмната сянка, която закриваше половината врата, се поотмести, отново оправи грижливо пердето, след това там се вършеха някакви сложни действия. Стори ми се, че някой влачи дървена масичка. Накрая вратата се открехна и Сарториус се измъкна в коридора. Той се изправи пред мене, като закриваше вратата. Беше извънредно висок и тънък. Под кремавия трикотажен комбинезон тялото му изглеждаше само от кости. Шията си беше увил с черна кърпа. На плещите му висеше широк работен халат, пообгорен от реактиви. Необикновено тясната си глава държеше леко наклонена встрани. Почти половината му лице беше закрито от огромни черни очила, така че не можех да видя очите му. Долната му челюст беше продълговата, устните дебели и синкави, ушите като че ли пострадали от измръзване, защото имаха същия неприятно син цвят. Беше небръснат. От лактите му висяха на връвчици защитни ръкавици от червена гума. Постояхме така известно време, като се гледахме с нескривана неприязън. Остатъците от коса (той имаше вид на човек, който се е стригал сам и е заприличал в главата на таралеж) бяха с куршумен цвят. Небръснатата му брада — съвсем побеляла. Челото му беше обгоряло, като това на Снаут, но загарът свършваше рязко с хоризонтална линия някъде по средата му. На слънце навярно винаги носеше някаква шапка.

— Слушам — каза най-после той.

Струваше ми се, че не го интересува толкова какво ще му кажа, колкото се ослушва напрегнато зад себе си, и продължаваше да притиска гръб към стъклената врата. Известно време просто не знаех какво да му кажа, за да не изтърся някаква глупост.

— Казвам се Келвин, може да сте чували за мене — започнах аз. — Работех заедно с Гибарян.

Слабото му лице, прорязано от дълбоки вертикални бръчки — така трябва да е изглеждал и Дон Кихот, — не изразяваше абсолютно нищо. Черната изпъкнала пластинка на насочените му в мене очила ме затрудняваше безкрайно много да говоря.

— Научих се, че… Гибарян е мъртъв. — Гласът ми пресекна.

— Да. Слушам!…

Това прозвуча нетърпеливо.

— Самоубил ли се е?… Кой намери тялото му, вие или Снаут?

— Защо се обръщате към мене с тоя въпрос? Доктор Снаут не ви ли каза вече?

— Бих желал да чуя вие какво ще ми кажете по тоя въпрос.

— Вие психолог ли сте, доктор Келвин?

— Да. Какво от това?

— Научен работник?

— Е, да. Каква връзка има това с…

— Мислех, че сте детектив или полицай. Сега е два и четиридесет, а вие, вместо да се постараете да се включите в научната работа на Станцията, което в края на краищата би било съвсем естествено, не само че така брутално се опитахте да нахълтате в лабораторията, но още и ме разпитвате, като че ли съм заподозрян в престъпление.

Овладях се с усилие, от което по челото ми изби пот.

— Вие сте заподозрян, доктор Сарториус! — изрекох аз със сподавен глас.

Искаше ми се да го нараня на всяка цена и затова добавих настървено:

— И вие много добре знаете това!

— Ако не си вземете думите назад и не ми се извините, ще се оплача против вас по радиопредавателя, Келвин!

— За какво да ви се извинявам? За това ли, че вместо да ме посрещнете и честно да ме въведете в това, което става тук, вие се заключвате и барикадирате в лабораторията?! Да не би съвсем да сте полудял! Всъщност какъв сте вие — учен или жалък страхливец! Какво? Не бихте ли ми отговорили?

Не помня вече какво още му накрещях, но той дори не трепна. Само по бледата му пореста кожа течаха едри капки пот. Внезапно разбрах — той изобщо не ме слушаше. С двете си ръце крепеше вратата, която леко се тресеше, сякаш някой напираше да излезе отвътре.

— Вървете си… моля ви… вървете си — изстена мъчително той с писклив глас. — Моля ви… за бога! Вървете си! Слезте долу, аз ще дойда, ще дойда, ще направя всичко, което поискате, но сега ви моля — вървете си!

В неговия глас имаше толкова мъка, че съвсем смаян машинално протегнах ръка да му помогна да задържи вратата, защото беше явно, че се бореше за това, но той нададе страхотен вик, сякаш се бях нахвърлил върху него с нож. Тогава започнах да отстъпвам гърбом, а той продължаваше да крещи с фалцета си: „Вървете си! Вървете си!“ или пък: „Връщам се вече, вече се връщам! Връщам се! Не! Не!“

После открехна вратата и се втурна вътре. Стори ми се, че на височината на неговата гръд ми се мярна нещо златисто, подобно на лъскав диск. Сега от лабораторията долиташе глух шум, завесата на вратата отхвръкна встрани, грамадна висока сянка се мярна върху стъкления екран, завесата се върна на старото си място и повече нищо не се виждаше. Какво ставаше там?! Дочух тропот, лудата гоненица се прекъсна с пронизителен стъклен звън, а след това — детски глас, който се залива от смях…

Краката ми се разтрепераха. Изплашено се заоглеждах на всички страни. Настана тишина. Седнах на ниския пластмасов перваз на прозореца. Така прекарах около четвърт час, без да зная дали чакам нещо, или просто съм доведен до такава крайност, че не ми се ще дори да стана. Главата ми направо щеше да се пръсне. Някъде нависоко се разнесе рязко скриптене и в същото време стана по-светло.

От мястото, където седях, се виждаше само част от кръглия коридор, който опасваше лабораторията. Тя се намираше на самия връх на Станцията, непосредствено под покривната броня, затова външните стени бяха вдлъбнати и наклонени, с прозорци, разположени през няколко метра като бойници. Клапите, които ги закриваха отвън, точно в тоя момент се вдигаха. Синият ден свършваше. През дебелите стъкла лумна ослепителен блясък. Всяка никелирана повърхност, всяка брава запламтя като малко слънце. Вратата на лабораторията — голямата плоча от грапаво стъкло — се разжари като отвор на пещ. Загледах се в посивелите си от тая прозрачна светлина ръце, които се бяха отпуснали на коленете ми. В дясната държах газовия пистолет. Нямах понятие кога и как съм го извадил от калъфа му. Прибрах го отново. Вече знаех, че никакво оръжие няма да ми помогне. Какво бих могъл да направя с него? Да разбия вратата? Да се вмъкна в лабораторията?

Станах. Залязващият в океана слънчев диск, приличен на водороден взрив, стрелна подире ми хоризонтален сноп лъчи, почти материални. Когато улучиха бузата ми (аз вече слизах надолу по стълбата), имах усещането, че ме докосва нажежен печат.

Като слязох до половината на стълбата, аз се размислих, върнах се горе и обиколих лабораторията. Както вече казах, коридорът я опасваше. След сто крачки се озовах от другата страна срещу съвсем същата стъклена врата. Не се и опитах да я отворя: знаех, че също е затворена.

Потърсих някакво прозорче в пластмасовата стена, дори каквато и да е пролукичка. Мисълта да издебна тайно Сарториус не ми се стори непристойна. Щеше ми се да свърша с предположенията и да узная истината, макар че не можех да си представя как ще ми се удаде това.

Дойде ми наум, че в лабораторните зали светлината влиза през покривните прозорци, които се намират в най-горната броня, и ако успея да изляза отвън, може би през тях ще мога да надзърна вътре. За тая цел трябваше да сляза долу за скафандър и кислороден апарат. Стоях на стълбата и се питах дали си струва да си играя с огъня. Много вероятно беше стъклата на горните прозорци да са матови, но нищо друго не ми оставаше. Слязох на средния етаж. Трябваше да мина покрай радиостанцията. Вратата й беше широко отворена. Снаут седеше в креслото, както го бях оставил, и спеше. Стъпките ми го събудиха, той трепна и отвори очи.

— Ало, Келвин! — обади се той с хрипкав глас. Аз мълчах.

— Е, какво, разбра ли нещо? — попита ме той.

— Нещичко — отговорих бавно. — Той не е сам.

Снаут изкриви уста.

— О! Това е вече нещо. Значи, има гости, а?

— Не разбирам защо не искате да ми кажете какво е това — подхвърлих сякаш случайно. — Та нали, като съм тук, все ще разбера рано или късно. За какво са тия тайни!

— Ще разбереш, когато и на тебе ти дойдат гости — каза той. Имаше вид на човек, който очаква нещо и много не му се приказва.

— Накъде си тръгнал? — подхвърли Снаут, когато се обърнах.

Не му отговорих.

Ракетната площадка беше в същото състояние, в каквото я бях оставил. На подиума стоеше моят опушен контейнер, широко отворен. Приближих се до стойките със скафандрите, но внезапно ми се отщя тая екскурзия по горната броня. Обърнах се и слязох по извитите стъпала долу в складовете.

Тесният коридор беше пълен с бутилки кислород и сандъци, натрупани един върху друг. Стените бяха направени от метал със синкав блясък.

Още няколко десетки крачки и под потона се показаха покритите с бял скреж тръби на хладилната инсталация. Продължих да вървя по тях. През някаква муфа, покрита с дебела пластмасова обвивка, те влизаха в едно херметически затворено помещение. Когато отворих тежката, дебела две педи, с гумена обшивка врата, лъхна ме пронизващ чак до мозъка на костите студ. Разтреперах се. От многото заснежени серпантини се спускаха ледени висулки. Тук имаше сандъци, покрити с тънък слой сняг; рафтовете до стените бяха пълни с консерви и с жълтеникави буци от някаква мазнина, опаковани в прозрачна пластмаса. В дъното бъчвовидният потон се снишаваше. Там висеше дебела завеса, по която блестяха ледени игли. Повдигнах я от единия край. На подставка от алуминиеви решетки лежеше нещо голямо, продълговато, покрито със сива материя. Повдигнах края и видях вцепененото лице на Гибарян. Черната му коса, посивяла леко над челото, беше прилепнала към черепа. Адамовата ябълка стърчеше високо и разделяше шията му. Безжизнените очи гледаха право в тавана, в ъгъла на единия му клепач се беше събрала замръзнала капка вода. Студът така ме пронизваше, че едва успявах да се сдържа да не затракам със зъби. Без да пускам савана, докоснах бузата му с другата си ръка. Имах чувството, че докосвам замръзнало дърво. Кожата беше грапава от космите, които я покриваха като черни точици. В извивката на устните беше застинал израз на неизмеримо, презрително търпение. Като пуснах края на покривалото, забелязах, че от другата страна на тялото се показват няколко черни продълговати мъниста или зърна фасул — от най-малките до най-големите. Замрях на мястото си.

Това бяха пръсти на голи крака, които, погледнати отдолу, приличаха на зърна. Яйцеобразните възглавнички на пръстите бяха леко разтворени. Под смачкания край на савана лежеше негърката.

Лежеше по лице, като да беше потънала в дълбок сън. Сантиметър по сантиметър отметнах изцяло плътното покривало. Главата й се бе отпуснала върху извивката на черната й масивна ръка. Косата й беше черна, събрана в малки синкави кичурчета. Под лъскавата кожа на гърба й напираха прешлените на гръбначния стълб. Огромното тяло не даваше абсолютно никакъв признак на живот. Още веднъж погледнах босите й стъпала и забелязах нещо съвсем необикновено: те не бяха сплескани от тежестта, която е трябвало да носят, нито дори загрубели от ходенето боса. Бяха покрити със същата тънка и нежна кожа, която покриваше раменете и ръцете й.

Проверих това си впечатление, като я докоснах, което извърших с голяма мъка, много по-трудно, отколкото се докосва мъртво тяло. Но в тоя миг стана нещо невероятно: това тяло, изложено на студ двадесет градуса под нулата, се оказа живо и се размърда. Тя изпъна крака си, както правят кучетата насън, щом някой хване лапата им.

„Тя ще замръзне тук!“ — помислих си аз, но тялото й лежеше спокойно и не беше особено студено; аз още имах усещане в края на пръстите си от мекотата му при докосването. Оттеглих се заднишком зад завесата, спуснах я и се върнах в коридора. Там ми се видя дяволски горещо. Стълбището ме изведе в залата на ракетната площадка. Седнах на огънатия пръстеновиден парашут и обхванах главата си с ръце. Чувствувах се като пребит. Не знаех какво става с мене. Бях смазан, мислите ми се плъзгаха надолу по някакъв ронлив сипей и заплашваха да паднат в пропастта. Изгубването на съзнание, дори самата смърт ми се сториха неизразима, непостижима милост.

Нямаше за какво да ходя при Снаут или при Сарториус. Не можех и да си въобразявам, че някой би могъл да свърже в едно цяло всичко, което преживях и видях, всичко, което докоснах със собствените си ръце. Единственото спасение, бягство, обяснение беше диагнозата, че съм луд. Да, сигурно съм полудял, и то веднага след пристигането ми на планетата. Навярно океанът е повлиял така върху мозъка ми — да преживявам халюцинации след халюцинации, а щом е така, не трябва да прахосвам сили в напразни опити да разгадавам загадки, които всъщност не съществуват, а да търся лекарска помощ, да се обадя по радиопредавателя на „Прометей“ или на някакъв друг космически кораб, да изпратя сигналите SOS.

И веднага стана нещо, което не очаквах: мисълта, че съм полудял, ме успокои.

Сега твърде добре разбирах думите на Снаут — ако се приеме, че изобщо съществува някакъв си Снаут и че някога съм разговарял с него; защото халюцинациите са могли да започнат много по-рано — кой знае дали още не съм на палубата на „Прометей“, поразен от внезапно мозъчно заболяване, а всичко, което преживях, не е плод на болния ми мозък? Но ако аз бях болен, значи, че бих могъл да оздравея, а това поне ми даваше надеждата, че ще бъда спасен, което по никакъв начин не можех да видя в заплетените кошмари на само няколкочасовия престой на Соларис.

Налагаше се следователно преди всичко да проведа някакъв логично обмислен експеримент над самия себе си — experimentnm crucis, който би ми показал А наистина ли съм полудял и съм жертва на видения, родени от собственото ми въображение, или въпреки цялата им абсурдност и невероятност моите преживявания са истински.

Размишлявах така и гледах металическата подставка, която поддържаше конструкцията на ракетната площадка. Това беше една стоманена мачта, която излизаше от стената, обшита с изпъкнали ламарини и боядисана в светлозелен цвят. На няколко места на около метър височина боята беше олющена — навярно бяха я остъргали ракетните влекачи, които се движеха тук. Пипнах желязото, затоплих го малко в ръката си, почуках по заобления край на предпазната плоча. Нима привиденията могат да достигнат такава степен на реалност? Могат! — отговорих си сам; в края на краищата това беше моя специалност, разбирах от тия неща.

А може ли да се измисли такъв възлов експеримент? Отначало ми се видя невъзможно, защото моят болен мозък (ако наистина беше болен) щеше да произвежда всякакви илюзии, каквито поискам от него. Та нали не само когато сме болни, но и при най-нормален сън се случва да разговаряме с хора, които наяве не познаваме, да задаваме въпроси на тия сънувани лица, да чуваме техните отговори; при това — макар че тия лица всъщност са само плод на нашата собствена психика, нещо като временно обособени нейни псевдосамостоятелни части, ние не знаем какво ще ни кажат, докато не ни заговорят в тоя сън. А всъщност това са думи, сътворени от оная обособена част на нашия собствен ум и следователно би трябвало да ги знаем още в момента, когато сме ги измислили, за да ги сложим в устата на фиктивната фигура. Следователно, каквото и да запланувам и реализирам, винаги бих могъл да си кажа, че съм постъпил точно така, както се постъпва насън. В действителност може да няма никакъв Снаут и никакъв Сарториус, поради това беше безсмислено да им задавам каквито и да било въпроси.

Помислих си, че мога да взема някакво лекарство, някакво силно действуващо средство, например опиум или нещо друго, което предизвиква халюцинации и цветни видения. Преживяването на такива феномени би доказало, че средството, което съм взел, действително съществува и представлява част от материалната действителност, която ме обкръжава. Но и това — продължих да размишлявам аз — не може да представлява истинският ключов експеримент, понеже щях да зная какво въздействие има лекарството (което сам щях да избера); следователно би могло да излезе така, че както вземането на това лекарство, така и ефектите, предизвикани от него, биха могли да бъдат също плод на въображението ми.

Струваше ми се вече, че се намирам в омагьосания кръг на умопобъркването и няма да ми се удаде да се измъкна от него. Нали не може да се мисли другояче освен с мозъка, не можеш да излезеш извън самия себе си, за да провериш дали са нормални процесите в твоя организъм! Изведнъж ме осени една мисъл — колкото проста, толкова и сполучлива.

Скочих от купчината смачкани парашути и хукнах право в радиостанцията. Там нямаше никого. Мимоходом погледнах електрическия часовник на стената. Настъпваше четвъртият час от нощта, от условната нощ на Станцията, защото навън цареше червеният изгрев. Включих бързо апаратурата за радиовръзка с далечен обсег и докато чаках да се нагреят лампите, още веднъж повторих мислено всички подробности на експеримента.

Не помнех какъв беше сигналът на автоматичната станция на сателоида, който обикаля около Соларис, но го намерих в таблицата, която висеше над главния пулт. Дадох сигнал с морзовата азбука и след осем секунди отговориха. Сателоидът или по-точно неговият електронен мозък се обади чрез ритмично повтарян сигнал.

Тогава поисках да ми предаде с точност до петия десетичен знак кои меридиани от звездния купол на Галактиката пресича той в промеждутък от двадесет и две секунди, като се върти около Соларис.

После седнах и зачаках отговора. След десет минути той дойде. Откъснах книжната лента с напечатания резултат и като я скрих в чекмеджето (пазех се да не я погледна дори с крайчеца на окото си), донесох от библиотеката огромна карта на небето, логаритмични таблици, справочник за денонощното движение на сателита и няколко помощни книги, след което започнах да търся отговор на същия въпрос. Почти цял час мина, докато съставя уравненията. Не помня откога не бях изчислявал така, навярно още от студентските си години, на изпита по практическа астрономия. Изчисленията си правех на големия калкулатор на Станцията. Моите разсъждения бяха приблизително такива: от картите на небето би трябвало да получа цифри, които малко ще се различават от данните, изпратени ми от сателоида. Ще се различават, защото сателоидът е подчинен на много сложни пертурбации, предизвикани от влиянието на гравитационните сили на Соларис, на неговите две слънца, които обикалят едно около друго, а също така и от местните изменения в притеглянето, на които влияе океанът. Когато получа два реда цифри — получените от сателоида и изчислените теоретично въз основа на картата на небето, — аз ще нанеса в моите изчисления поправки. Тогава двата групови резултата трябва да се покрият до четвъртия десетичен знак. Отклонения може да има само в петия поради непредвидената дейност на океана. Дори ако цифрите, които съм получил от сателоида, не са действителни, а само плод на моя болен мозък, те и без това няма да се покрият с другата редица цифрови данни. Защото може мозъкът ми да е болен, но той в никакъв случай не би бил в състояние да направи изчисленията, които ще направи големият калкулатор на Станцията. Това би изисквало много месеци време. А ако цифрите се съвпаднат — значи, че големият калкулатор наистина съществува и в действителност съм си послужил с него, а не само въображаемо.

Ръцете ми трепереха, когато вземах от чекмеджето книжната лента на телеграфа и я слагах до другата, по-широката, която бях получил от калкулатора. Двете редици цифри си съвпадаха, както предполагах, до четвъртия знак. Разлики имаше само в петия.

Скрих всички книжа в чекмеджето. Значи, калкулаторът съществуваше независимо от мене, от това следваше, че Станцията действително съществува, както и всичко, което се намира в нея.

Вече смятах да затворя чекмеджето, когато забелязах снопче листчета, изпълнени с нервни изчисления. Аз ги измъкнах и от пръв поглед разбрах, че някой вече е правил подобен експеримент. Разликата беше само в това, че вместо данните да бъдат взети според звездния купол, той е поискал от сателоида албедото на Соларис в промеждутъци от четиридесет секунди.

Не бях умопобъркан. Угасна и последният лъч надежда. Изключих предавателя, изпих остатъка от бульона в термоса и отидох да спя.