Станислав Лем
Соларис (11)

Мислители

— Крис, поради експеримента ли?

Свих се от нейния глас. Вече няколко часа лежах, без да мога да заспя, загледан в тъмнината, самотен, защото не чувах дори нейния дъх и в сложния лабиринт на нощните мисли, призрачни, полубезсмислени и придобили поради това нови измерения и значение, бях забравил за нея.

— Какво… Откъде знаеш, че не спя?… — попитах. В гласа ми личеше страх.

— По дишането ти… — каза тя тихо, сякаш ми се извиняваше. — Не исках да ти преча… Ако не можеш, не говори…

— Не, защо? Да, това е поради експеримента. Позна.

— Какво очакват те от него?

— И те не знаят. Очакват нещо. Каквото и да било. Тази операция трябва да се нарече не „Мисъл“, а „Отчаяние“. Сега само трябва да се намери един човек, който да бъде достатъчно смел и да поеме отговорността за решението, но този вид смелост повечето считат за обикновен страх, защото това е отстъпление, разбираш ли, примирение, бягство, недостойно за човека. Като че ли е достойно човек да затъва, да се дави и да тъне в нещо, което не разбира и никога няма да разбере.

Тук аз замълчах, но преди да се успокои ускореното ми дишане, нова вълна от гняв се изля от устата ми.

— Разбира се, никога не липсваха практични хора. Те говореха, че дори да не се установи връзка, като изучаваме тази плазма — всичките тези безумно живи градове, които изскачат от нея за едно денонощие, за да изчезнат отново, — ще познаем тайната на материята, сякаш не знаят, че това е измама, че то е все едно посещаване на библиотека, където книгите са написани на неизвестен език и можеш само да разглеждаш цветните им гърбове!

— Няма ли други такива планети?

— Не се знае. Може да има. Сега знаем само тая. Във всеки случай тя е нещо извънредно рядко, не както Земята. Ние, ние сме обикновени, ние сме трева на вселената и се гордеем с тази наша обикновеност, че е така всеобща. И мислехме, че всичко може да се вмести в нея. Това беше схема, от която се тръгна смело и радостно напред към други светове! Да, но какво представляват тия други светове? Ще ги завладеем ли, или ще бъдем завладени — нищо друго нямаше в тия нещастни мозъци, ах, не си струва да говорим. Не си струва.

Станах, пипнешком намерих в аптечката плоската кутийка с таблетките за сън.

— Ще спя, мила — казах, като се обърнах към мрака, в който вентилаторът високо шумеше. — Трябва да спя. В противен случай сам не зная…

Сутринта, когато се събудих бодър и отпочинал, експериментът ми се стори нещо съвсем незначително, не разбирах защо съм му придавал толкова голямо значение. Също и това, че Харей трябваше да дойде с мене в лабораторията, не ме обезпокои. Всичките й усилия ставаха напразни, след като отсъствувах няколко минути от стаята, затова се отказах от по-нататъшни опити, за които тя настояваше (готова беше дори да я заключа някъде), и я посъветвах да си вземе някаква книга за четене.

Повече от самата процедура ме интересуваше какво ще видя в лабораторията. В тая голяма светлосива зала нямаше нищо особено, като изключим доста значителните празнини по полиците и шкафовете със стъклария за анализи. (Освен това някои от шкафовете нямаха стъкла, а плоскостта на едната врата беше пропукана звездообразно, сякаш тук наскоро се бе водила борба и нейните следи са били набързо, макар и старателно премахнати.) Снаут, който се въртеше около апаратурата, се държа много прилично, прие появяването на Харей като нещо съвсем обикновено и леко й се поклони отдалеч. Когато той мокреше слепите ми очи и челото с физиологичен разтвор, появи се Сарториус. Той влезе през една малка врата, която водеше в тъмната стаичка. Беше с бяла престилка, с наметната върху нея черна противолъчева мушама, която достигаше до глезените му. Деловит, енергичен, той се здрависа с мене така, като че ли бяхме едни от стотиците сътрудници на големия институт на земята и сме се разделили предния ден. Едва сега забелязах, че мъртвият израз на лицето му се дължи на контактните стъкла, които носеше под клепачите си вместо очила.

Той гледаше със скръстени на гърдите си ръце как Снаут увива долепените до главата ми електроди с бандаж, който придоби формата на бял калпак. Няколко пъти обгърна с поглед цялата зала, сякаш изобщо не забелязваше Харей, която, свита и тъжна, седеше на малката табуретка до стената и се преструваше, че чете. Снаут се отдалечи от моето кресло и аз извърнах стегнатата си в метал и проводници глава, за да видя как ще включи апаратурата, но Сарториус вдигна неочаквано ръка и заговори тържествено:

— Доктор Келвин! Моля за миг внимание и концентрация! Нямам намерение нищо да ви налагам, защото това не би ни довело до целта, но ви моля да престанете да мислите за себе си, за мене, за колегата Снаут и за което и да било друго лице, за да изключите всички случайности и се съсредоточите в работата, поради която се намираме тук. Земята и Соларис, поколенията изследователи, които съставляват едно цяло, въпреки че отделните хора имат своето начало и край, нашата упоритост в стремежа ни да установим интелектуална връзка, дължината на историческия път, преминат от човечеството, увереността в това, че той ще бъде продължен в бъдеще, готовността за всякакви жертви и трудности, за подчиняване на всичките ни лични чувства на тая наша мисия — ето редица теми, които трябва да запълнят изцяло вашето съзнание. Наистина течението на мислите не зависи изцяло от вашата воля, но фактът, че вие се намирате тук, осигурява автентичността на изтъкнатата от мене последователност. Ако не бъдете сигурен, че сте се справили със задачата, моля да съобщите това, а колегата Снаут ще повтори записа. Ние имаме време.

Последните думи той изрече с бледа, суха усмивка, която не отне от очите му израза на проникновено въодушевление. Повдигаше ми се от потока на тия толкова сериозно произнасяни фрази, но за щастие Снаут наруши продължителната пауза.

— Може ли, Крис? — попита той, опрял лакът върху високия пулт на електроенцефалографа в небрежна и едновременно фамилиарна поза, сякаш се опираше на някакъв стол. Бях му благодарен, че ме нарече по име.

— Може — казах аз и затворих очи. Вълнението, което опустоши мозъка ми, внезапно изчезна, когато той свърши с прикрепването на електродите и сложи пръст на бутона; през клепачите си видях розовия блясък на контролните лампички върху черната плоча на апарата. Едновременно изчезваше влажната и неприятна студенина на металните електроди, които като студени монети опасваха главата ми. Бях като сива, неосветена арена. На тая пустота асистираше от всички страни тълпа невидими зрители, амфитеатрално разположени около мълчанието, в което се развяваше иронично презрение към Сарториус и Мисията. Напрежението на вътрешните наблюдатели, жадни да изиграят импровизираната си роля, отслабваше. „Харей?“ — помислих тая дума за опит, с неприятно безпокойство, готов веднага да я оттегля. Но моята бдителна, сляпа аудитория не протестираше. Известно време цял бях олицетворение на самата чувствителност, на искрено съжаление, готов на мъчителни и дълги жертви. Харей ме изпълваше без черти, без форми, без лице, но изведнъж през безличното понятие за нея, от което лъхаше отчаяна нежност, с цялото величие на професорския си лик в сивата тъмнина ми се яви Гисе, бащата на соларистиката и соларистите. Но аз не мислех за гейзера от мръсна плазма, нито за зловонната бездна, която беше погълнала неговите златни очила и старателно изчетканите му бели мустаци; аз виждах само гравюрата върху главната страница на монографията, гъсто защрихования фон, с който художникът беше окръжил главата му така, че тя, без да подозира, сякаш беше увенчана с ореол. Лицето му приличаше толкова много на лицето на моя баща — не по черти, а по добросъвестната старомодна разсъдливост, — че в края на краищата не знаех кой от тях двамата ме гледа. Те и двамата нямаха гробове, нещо толкова обикновено и често, че не буди никакви особени вълнения.

Образът вече изчезваше и аз за момент, не зная колко дълъг, забравих всичко — Станцията, експеримента, Харей, черния океан, всичко. Бях преизпълнен изцяло с моментна като светкавица увереност, че тия двама, които вече не съществуваха, безкрайно малки, превърнати в засъхнала кал, са се справили с всичко, което се е изпречило на пътя им, а спокойствието, което се роди от това откритие, унищожи безформената тълпа, която обкръжаваше сивата арена в нямо очакване на моето поражение. Едновременно с двойното щракване при изключването на апарата изкуствената светлина се вряза в очите ми. Присвих клепачи. Сарториус ме гледаше изпитателно, все в същата поза. Снаут, обърнат с гръб към него, се въртеше край апарата и сякаш нарочно шляпаше със сандалите, които се изхлузваха от краката му.

— Доктор Келвин, смятате ли, че експериментът е сполучлив? — прозвуча отблъскващият носов глас на Сарториус.

— Да — казах аз.

— Сигурен ли сте в това? — с оттенък на учудване и дори на подозрителност попита Сарториус.

— Да.

Увереността и резкият тон на отговора ми смутиха за малко студената му важност.

— Тогава… добре — измънка той и се огледа, като че ли не знаеше какво да прави.

Снаут се приближи до мене и започна да развива бандажите от главата ми.

Станах и се разходих по залата, а в това време Сарториус, който беше изчезнал в тъмната стаичка, се върна с вече проявения и изсушен филм. Върху петнадесетметровата лента се бяха проточили трепкащи линии със светли зъбци, подобно на плесен или паяжина, развлечена върху черната, хлъзгава целулоидна ивица.

Нямах повече работа тук, но не излязох. Другите двама сложиха записа в оксидираната касетка на модулатора. Сарториус, недоверчиво намръщен, още веднъж разгледа края му, сякаш се опитваше да разшифрова скрития смисъл на тия трепкащи линии.

Останалата част на експеримента беше вече невидима. Виждах само как манипулират с копчетата и ръчките на командното табло и пускат апаратурата в действие. Токът се събуди със слабо басово мъркане в намотките на бобините под бронирания под, а после само светлинките в стъклените тръбички на показателите се задвижиха надолу и показваха, че грамадното дуло на рентгеновото оръдие се спуска във вертикалната шахта, за да застане в отвореното й гърло. Тогава светлинките замръзнаха на най-долните деления на скалата и Снаут започна да увеличава напрежението, докато белите просвети, които заместваха стрелките, не направиха колебливо половин оборот надясно. Бръмченето на тока стана едва доловимо, не се случваше нищо, ролките с лентата се въртяха под капака така, че дори това не можеше да се види. Тихо като часовников механизъм потракваше автоматичният брояч на метража.

Харей гледаше иззад книгата ту към мене, ту към тях. Приближих се до нея. Тя ме погледна въпросително. Експериментът вече се свършваше. Сарториус бавно се приближи до голямата конусовидна глава на апарата.

— Тръгваме ли? — попита само с устни Харей.

Кимнах с глава. Тя стана. Без да се сбогувам с никого — това би изглеждало твърде безсмислено, — минах край Сарториус.

Необикновено хубав залез изпълваше високите прозорци на горния коридор. Това не беше обикновената мрачна, размазана червенина, а всички оттенъци на светлисто примъглената, сякаш посипана с най-ситно сребро розовина. Тежкият, неподвижно настръхнал черник на безкрайната океанска равнина, сякаш в отговор на това топло сияние, искреше с мек жълто-виолетов отблясък. И само в самия зенит небето все още упорито оставаше жълто-кафяво.

На средата на долния коридор внезапно спрях. Просто не можех да допусна, че отново като в затворническа килия ще се затворим в кабината, която гледаше към океана.

— Харей — казах аз, — знаеш ли… бих надникнал в библиотеката… Имаш ли нещо против?…

— О, с удоволствие ще потърся нещо за четене — отговори тя с малко изкуствено оживление.

Чувствувах, че от вчера в отношенията ни се беше появила някаква пукнатина и че трябва да й оказвам поне малко сърдечност, но бях обхванат от пълна апатия. Не зная какво трябваше да се случи, за да се отърся от тази апатия.

Върнахме се по коридора, после по наклона стигнахме до едно малко преддверие, тук имаше три врати, между тях цветя като в някакви витрини с кристални стъкла.

Средната врата, която водеше за библиотеката, беше облицована от двете страни с изкуствена кожа, до която аз винаги се стараех да не се докосвам. Вътре в голямата кръгла зала с бледосребърен потон, украсен със стилизирани слънца, беше малко по-прохладно.

Аз прекарах ръка по гърбовете на томовете от соларистката класика и тъкмо исках да взема Гисе, с неговия портрет-гравюра на първата страница, покрит с тънка хартия, когато неочаквано открих дебелия том на Гравински, който миналия път не бях забелязал.

Седнах в мекото кресло. Беше съвсем тихо. Зад мен Харей прелистваше някаква книга, чувах лекото шумолене на страниците под пръстите й. Компендиумът на Гравински, използуван при следването най-често като обикновено учебно резюме, представляваше сборник от наредени по азбучен ред соларистични хипотези, от абиологичната до изродената. Съставителят, който нито веднъж не беше дори виждал Соларис, бе преровил много монографии, протоколи на разни експедиции, отделни статии и временни съобщения, беше използувал работите на планетолозите, които са изучавали и други планети, и беше съставил каталог, който малко плашеше със сбитите си формулировки, понеже те често преминаваха в тривиалност и загубваха изтънчената сложност на мислите, от които се бяха родили. Впрочем това произведение, енциклопедично по замисъл, представляваше по-скоро куриозна ценност. То бе издадено преди двадесет години, а през това време беше създадена цяла планина нови хипотези, които не биха се събрали в една книга. Преглеждах азбучния списък на авторите като списък на паднали в боя — малцина от тях бяха още живи, но нито един като че ли не работеше активно в областта на соларистиката. Цялото това устремило се по всички посоки мислово богатство създаваше впечатление, че някоя от хипотезите трябва да е вярна, че не е възможно истината да е съвсем обратна, още по-различна от мириадите на изложените в нея предположения. Гравински беше написал предговор, в който бе разделил познатите преди него близо шестдесет години на соларистиката на периоди. В първия — който започваше от първоначалното изследване на Соларис — никой всъщност съзнателно не беше предлагал каквито и да било хипотези. Тогава някак си интуитивно е било прието, че от гледна точка на „здравия разум“ океанът представлява мъртъв химически конгломерат, чудовищна маса от покриващо кълбото желе, което създава най-разнообразни форми благодарение на своята псевдовулканична дейност и на своеобразния автоматизъм на процесите, които стабилизират неустойчивата орбита така, както махалото се задържа във веднъж дадена плоскост на колебания. Наистина само след три години Магенон е изказал предположение за живата природа на „машината от желе“, но Гравински е посочил началото на периода на биологическите хипотези едва девет години по-късно, когато предположението на Магенон, дотогава единствено, започнало да намира все повече привърженици. Следващите години изобилствуват с много сложни, подкрепени с биоматематически анализ подробни теоретически модели на живия океан.

Третият период е характерен с разпадането на почти еднаквите мнения на соларистите и с появяването на голям брой яростно съперничещи си школи. Това е периодът, в който са работили Панмалер, Стробли, Фрейхус, Легрьой, Осипович и когато цялото наследство на Гисе е било подхвърлено на унищожителна критика. Тогава са били създадени първите атласи, каталози, стереофотографии на асиметриадите, смятани до тоя момент за творения, които не се поддават на изучаване. Преломът настъпил благодарение на новите, управлявани от разстояние апарати, изпращани в бурните глъбини, които всяка секунда заплашват с колосални взривове. Тогава сред развилнелите се спорове започват да се чуват отделни, отминавани с презрително мълчание хипотези на минималистите. Те гласят, че дори да не е възможно да бъде установена „връзка“ с „разумното чудовище“, и в тоя случай изучаването на втвърдяващите се градове на мимоидите и балонообразните планини, които океанът издига, за да ги погълне отново, сигурно ще донесе много ценни химически и физикохимически знания, нови сведения за структурата на молекулите-гиганти и т.н. Но никой дори не счел за необходимо да спори с поддръжниците на подобни тези. Защото това е периодът, когато са създадени каталозите за типовите метаморфози, които и досега не са загубили значението си, или био-плазматичната теория на Франк за мимоидите, която, макар и отхвърлена като погрешна, все пак си остава великолепен образец на интелектуален размах и логика. Тия „периоди на Гравински“, които обхващат тридесет и няколко години, са наивната младост на соларистиката, стихийно-оптимистичният й романтизъм. Оттук нататък започва — отбелязана с първите скептични гласове — зрялата възраст на тая наука. Вече в края на двадесет и петте години — като връщане към първите колоидално-механистични хипотези — се чуват хипотези, които са тяхно закъсняло потомство, за апсихичността на Соларисовия океан. Всички търсения на прояви на съзнателна воля, на целесъобразност на процесите, на действия, мотивирани от вътрешни потребности на океана, са били всеобщо признати за някаква заблуда на цяло поколение изследователи. Публицистичната страст те да бъдат оборени е подготвила почвата за трезвите, аналитични, насочени към старателно трупане на факти изследвания на групите на Холден, Еонидес, Столива. Това е период на бурно нарастване на архивите, на филмотеките с микрофилми, на експедициите, богато съоръжени с всевъзможни апарати, самопишещи регистратори, самонаблюдатели, сонди, с всичко, което само е могла да достави Земята. През някои години от онова време в тия изследвания са участвували повече от хиляда души едновременно. Но точно тогава, когато непрекъснато нараствал темпът на постоянното натрупване на факти, оживителният дух на учените вече почва да яловее. Започва трудно определимият по време упадъчен период на тая въпреки всичко все още оптимистична фаза на соларистките изследвания.

Тая фаза се характеризира преди всичко с великите, смели — веднъж с теоретическото си въображение, друг път с отрицанието си — индивидуалности като Гисе, Щробл и Севада, който — последен от великите соларисти — загинал при загадъчни обстоятелства в района на Южния полюс на планетата, като извършил нещо, което не се случва дори на новак. Пред очите на стотици наблюдатели той насочил своята летяща ниско над океана машина направо във вълните, които — това всички са забелязали — явно са му давали път. Говорило се, че го е обхванала внезапна слабост, умопомрачение или че машината му не е била в изправност. В действителност според мен това е било първото самоубийство, първият внезапен порив на отчаяние.

Първият, но не и последният. Ала томът на Гравински не съдържаше такива данни; аз сам си доподсказвах дати, факти и подробности, като се взирах в неговите пожълтели, покрити със ситни букви страници.

Впрочем такива патетични атентати срещу собствения живот по-късно вече не е имало, нямало е вече и големи индивидуалности. Рекрутирането на изследователи, които да се посветят на определена област от планетологията, е всъщност непроучено от никого явление. Хора с големи способности и голяма сила на характера се раждат горе-долу еднакво често, не е еднакъв само техният избор. Тяхната наличност или липса в дадена област на изследванията може да се обясни навярно с перспективите, които дава тая област. Като оценяваме различно класиците на соларистиката, никой не може да отрече техния талант, гениалността им често пъти. Мълчаливият гигант е привличал в течение на десетилетия най-добрите математици, физици и знаменитостите в областта на биофизиката, теорията на информацията, електрофизиологията. След това от година на година на армията изследователи като че ли са отнемали вождовете. Останала е само една сива, безименна маса от търпеливи събирачи на факти, компилатори, създатели на много оригинално замислени експерименти, но вече не е имало нито масови експедиции, замислени в мащаба на цялата планета, нито смели обединяващи хипотези.

Соларистиката е започнала да запада и сякаш като акомпанимент на нейния понижен полет са се народили масово най-различни хипотези, които се различават една от друга само с второстепенни детайли за дегенерацията, инволюцията на Соларисовите морета. От време на време са се появявали по-смели, по-интересни мисли, но общо взето, океанът е бил признаван за краен продукт на развитие, който отдавна, още преди хилядолетия е преживял период на най-висша организация, а сега, сцеплен само физически, вече се разпада на многочислени, ненужни, безсмислени, агонизиращи творения.

Аз знаех невключени в тоя списък на соларистката класика, струва ми се неправилно, оригинални трудове на двадесетина европейски психолози, които в тоя смисъл имаха нещо общо със соларистиката, че дълго време са изучавали реакцията на общественото мнение, като са събирали най-обикновени изказвания, мнения на неспециалисти, и по тоя начин са намерили удивително тясна връзка между промените в това мнение и възгледите, които са се борили в научните среди.

Така в кръговете на координационната група от Планетологичния институт, там, където се решава въпросът за материалната поддръжка на изследванията, са ставали промени, които са се изразявали в постоянно, макар и постепенно намаляване на бюджета на соларистичните институти и бази, а така също и на дотациите за експедициите, изпращани на Соларис.

Гласовете, които са се надигали за по-нататъшно ограничаване на изследванията, са се смесвали с други гласове — на тия, които са искали да се употребят средства, които действуват по-енергично, но като че ли никой не е отишъл по-далеч от административния директор на Световния институт по космология, който упорито е говорил навсякъде, че живият океан съвсем не игнорира хората, а просто не ги забелязва, както слонът — мравката, която лази по гърба му, и за да привлечем вниманието на океана и да го концентрираме върху нас, трябва да приложим по-силни импулси и машини-гиганти, съответни за цялата планета. Забавна подробност представляваше това, че, както хапливо бе подчертал печатът, такива скъпо струващи начинания предлагаше директорът на Космологическия, а не на Планетологическия институт, който финансираше изследванията на Соларис, следователно това беше щедрост за сметка на чужд джоб.

А после кръговъртеж от хипотези, освежаване на стари, въвеждане в тях на несъществени изменения, уточняване или, напротив, усложняване започна да превръща толкова ясната, въпреки грамадния си обем, соларистика в един все по-заплетен, пълен със задънени улички лабиринт. В атмосферата на всеобщо равнодушие, стагнация и обезкуражаване един друг океан от безплодно напечатана хартия сякаш съпътствуваше океана на Соларис.

Мислех си, че може би сега се намираме на повратен пункт в историята. Решението за примирение, за отстъпление, сега или в недалечно бъдеще, би могло да вземе връх, дори ликвидирането на самата Станция не смятах за нещо невъзможно, макар и малко вероятно. Но не вярвах, че с това би се спасило каквото и да било. Самото съществуване на мислещия колос никога вече няма да даде мира на хората. Дори да пребродим Галактиката, дори да се свържем с други цивилизации на подобни нам същества, Соларис ще бъде вечно предизвикателство за човека.