Метаданни
Данни
- Серия
- Контакт
- Включено в книгите:
-
Избрани фантастични произведения в два тома. Том първи
Из „Звездни дневници“. Из „Из „Спомените на Ийон Тихи“. Соларис - Оригинално заглавие
- Solaris, 1961 (Пълни авторски права)
- Превод от полски
- Андреана Радева, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Екзистенциален роман
- Любовен роман
- Научна фантастика
- Социална фантастика
- Твърда научна фантастика
- Философска фантастика
- Характеристика
-
- Далечен (Дълбок) Космос
- Далечно бъдеще
- Друга планета
- Екранизирано
- Извънземен (разум)
- Линеен сюжет с отклонения
- Оценка
- 5,3 (× 50 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)
Издание:
Станислав Лем, Соларис
Научнофантастичен роман
Преведе от полски Андреана Радева
Редактор Станимира Тенева
Художник Венелин Вълканов
Художествен редактор Светлана Йосифова
Технически редактор Васка Андреева
Коректор Лиляна Малякова
Полска. Трето издание.
Дадена за печат на 28.X.1980 г. Подписана за печат на 20.XI.1980 г. Излязла от печат на 30.XI.1980 г. Изд. коли 10.69. Печатни коли 16.50. Усл. изд. коли 10.98. Формат 70×100/32 Цена 0,90 лева
Държавно издателство „Отечество“
София, бул. „Г. Трайков“ 2-а
ДП „Балкан“, София
Stanislaw Lem
SOLARIS
Wydawnictwo Ministerstwa Obrony Narodowej Warszawa 1963. Wydanie III.
История
- — Корекция
- — Добавяне на анотация (пратена от zai4e)
- — Добавяне
- — Корекция от NomaD
Статия
По-долу е показана статията за Соларис (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Соларис.
Соларис | |
Solaris | |
![]() Различни издания на книгата | |
Автор | Станислав Лем |
---|---|
Създаване | 1960 г. Полша |
Първо издание | 1961 г. Варшава, Полша |
Оригинален език | полски |
Жанр | научна фантастика |
Вид | роман |
Поредица | Контакт |
Следваща | Непобедимият |
Издателство в България | Държавно издателство „Отечество“ |
Преводач | Андреана Радева |
Начало | O dziewiętnastej czasu pokładowego zeszedłem, mijając stojących wokół studni, po metalowych szczeblach do wnętrza zasobnika. |
Край | Nie wiedziałem nic trwając w niewzruszonej wierze, że nie minął czas okrutnych cudów. |
Соларис в Общомедия |
Соларис (на полски: Solaris) е научнофантастичен роман от 1961 г. на известния полски писател Станислав Лем. Книгата има голям успех, дължащ се на уникалната комбинация на научни хипотези, философски разсъждения и сложно изградени емоционални отношения. Нейната поява принуждава критиката да преосмисли отношението си към считания за второстепенен жанр на научната фантастика. „Соларис“ носи на автора си световна известност и го нарежда сред класиците на жанра[1]. Романът е преведен на над 30 езика. В България е издаден за пръв път през 1965 г., в превод на Андреана Радева.
Сюжет
Пристигайки на космическата станция кръжаща около планетата Соларис, психологът Крис Келвин я заварва в безредие. Подозренията му, че се е случило нещо лошо, постепенно се затвърждават. Д-р Гибарян е умрял при неизяснени обстоятелства, физикът Сарториус се е заключил в лабораторията, а третият член на екипажа, кибернетикът Снаут, е неадекватен. Когато в един от коридорите на станцията среща негърка в плажно облекло, самият Келвин започва да се безпокои за здравия си разум. Разговорът му със Снаут изяснява причината за смъртта на Гибарян – самоубийство. По въпроса за странните явления, наблюдавани на станцията, кибернетикът е доста уклончив. Все пак той твърди, че не става дума за халюцинация. Скоро Келвин се сблъсква лично с феномена наречен по-късно от учените „творения F“ (фантом) или просто „гост“. Всичко е започнало, когато Гибарян, Сарториус и Снаут са експериментирали с рентгеново облъчване на живия „океан“ на Соларис. Гигантската органична маса, за която соларистите смятат, че е разумно същество, е отговорила изпращайки им „гости“. Извличайки информация от подсъзнанието им, „Океанът“ материализира най-съкровените им спомени и преживявания под формата на човешки същества. За Крис Келвин това е самоубилата се преди години негова съпруга. Първоначално потресен, психологът е раздвоен между ужаса от нечовешката имитация на жена си Харей и постепенно прокрадващата се симпатия към нея. Трудно е да се живее, когато на показ са извадени неща, които човек не би искал да признае дори пред самия себе си. Гибарян не е могъл.
Изследователите не знаят как да тълкуват действията на Соларис. Човечеството дълго и упорито е търсило контакт с друг разум. Сега той е осъществен, но последиците са се оказали непредвидими. Какво в крайна сметка означават „гостите“? Експеримент, който „Океанът“ на свой ред прави с тях, самозащита, наказание или може би подарък? Обитателите на станцията се сблъскват едновременно с проблема за съвестта си като хора и учени и невъзможността да проникнат в нещо, надхвърлящо собственият им разум и въображение.
Соларистика
Сам занимаващ се с научни изследвания, писателят Станислав Лем обрисува убедително една несъществуваща наука и нейният предмет – Соларис. Планетата, която обикаля около двойка слънца е открита около 100 г. преди раждането на главния герой на романа, Крис Келвин. Дълго време тя не предизвиква сериозен интерес у изследователите, които смятат, че не може да съществува живот в двойни слънчеви системи. Причината е в големите гравитационни колебания в орбитите на планетите в тях.

За учудване на специалистите, изследванията показват, че Соларис има непроменлива орбита. Феноменът провокира научното любопитство на учените. Четиридесет години след откриването на планетата е организирана първата експедиция до нея. Целият Соларис се оказва покрит с океан, с изключение на няколко скалисти острова в южното полукълбо. Атмосферата ѝ не съдържа кислород, няма следи от живи организми. Обяснение за противоречащата на физичните закони постоянна орбита не е открито. Тринадесет години по-късно е проведена нова експедиция. Този път изследователите кацат на повърхността и успяват да проучат океана на Соларис. Оказва се, че той има органичен произход. Подобно на гигантска амеба, „Океанът“ обгръща планетата и контролира нейната орбита. Възниква въпросът, съзнателно ли е това негово поведение и би ли могъл да се нарече той „жив“? Избухват ожесточени спорове, но в крайна сметка дори най-големите скептици са принудени да признаят „Океана“ на Соларис не само за живо същество, но и за разумна форма на живот. Тогава пред човечеството е поставен нов проблем – как да бъде осъществен контакт с разум, нямащ нищо общо със земния. Всички опити на учените да комуникират с „Океана“ стигат до задънена улица. Изграждат се безброй хипотези за неговата същност, но реално контакт не е осъществен. Соларистите могат само да наблюдават феномените на Соларис и да гадаят за тяхното естество и мотивите на този, който ги създава. А „Океанът“ е богат на явления, описани и класифицирани надлежно от професор Гисе: „дългуни“, „бързачи“, „мимоиди“, „симетриади“, „асиметриади“. Разбира се най-впечатляващото творение на Соларис са „творенията F“, с които се сблъскват обитателите на изследователската станция.
В крайна сметка след като създава убедително цял един свят, Лем не дава отговор на въпроса каква е неговата истинска същност. Соларис си остава загадка и може би това го прави още по-интригуващ.
Чудовищата[2] на Соларис
- „Дългуни“ – колосални, подобни на питони образувания по повърхността на „Океана“. Те имат сложна, меняща се структура и съвършено неясно предназначение. Изглежда в туловищата им се извършват сложни химически реакции. Изказани са хипотези, че става дума за подобия на дихателни или храносмилателни органи. Повърхността на Соларис е покрита с милиони „дългуни“, съществуването на всеки от които продължава до няколко седмици.
- „Мимоиди“ – От кипящите си маси, Соларис образува тези изкуствени острови от желеподобна маса. Тяхна особеност е, че се стремят да наподобят всяка обкръжаваща ги форма. Размерите им най-често са по-големи от тези на земен град. След като се втвърдят, те могат да просъществуват носейки се по океана продължително време. Изследователите са склонни да виждат в техните фантастични конструкции градове, замъци, паркове, предмети. Те могат само да предполагат стреми ли се „Океанът“ да възпроизведе чрез „мимоидите“ картини от собствените им представи или има съвсем други причини за създаването им. Надеждите на соларистите, че именно чрез „мимоидите“ ще се осъществи мечтаният контакт, остават излъгани.
- „Симетриади“ – Явлението наподобява експлозия, при която от изригналата повърхност на „Океана“ се образува гигантски мехур. „Симетриадите“ са колкото впечатляващи с красивите отблясъци по повърхността си, толкова и потискащи с чудовищните си размери и липса на каквато и да е била прилика с познато явление. В тяхна близост нормалните закони на физиката престават да действат. Понякога учените са склонни да ги смятат за геометрична визуализация на изключително сложни математически изчисления правени от Соларис.
Създаването на романа
Станислав Лем написва „Соларис“ през юни 1961 г. в Закопане[3]. Писателят се лекува там от сенна хрема в Дома на Съюза на полските писатели. По-голямата част от произведението е написана на един дъх, в рамките на няколко дни. Лем споделя, че имал трудности със завършването на романа.
Цензура
При първата пълна публикация на „Соларис“ в СССР през 1963 г., съветската цензура отстранява от изданието част от оригиналния текст, който ѝ се струва твърде теософски. Премахнати са две печатни страници от последната глава, съдържащи диалог между Келвин и Снаут. В тях героите обсъждат едно ново хрумване – Соларис да се окаже зачатие на космически разум, който според представите на хората би могъл да се нарече Бог. Или може би несполучил, недоразвит Бог, „Бог недоносче“? Не се изключва възможността, някъде във Вселената да съществува разум, успял да постигне това, което „Океанът“ не е могъл.
Българските издания от епохата на тоталитаризма също са цензурирани и на практика текстът е непознат за тогавашните читатели.[4]
„Соларис“ на Лем и „Соларис“ на Тарковски
В романа си писателят фантаст дава научен поглед на темата за възможен контакт на хората с разум от извънземен произход и проблемите, които могат да се породят от невъобразимите разлики помежду им. Интересува го как би се отразило на човешкото общество самото съществуване на друга разумна форма на живот. Важна за Лем е и теоретичната възможност (от гледна точка на астрофизиката и биохимията) за реалното съществуване на космически обекти подобни на описаните. Този род проблеми са чужди на режисьора Андрей Тарковски и в своя филм той ги оставя на заден план. Това предизвиква недоволството на Лем, който дори заплашва, че ще забрани да се екранизира романът му[5]. Тарковски се принуждава на някои отстъпки. Въпреки това тематично и идейно филмът се отличава от първообраза си, при все че следва доста точно сюжетната му линия. До края на живота си Лем запазва отрицателното си отношение към тази екранизация[6].
Относно римейка на Стивън Содърбърг, писателят заявява, че не го е гледал, но е запознат с противоречивите оценки за него от страна на критиката в САЩ. Лем припомня, че главен проблем на романа му е контактът с извънземен разум, непобиращ се в рамките на човешките възприятия, а не за любовта в далечния космос[7].
Екранизации
- „Соларис“ от 1968 – телевизионен спектакъл в 2 части, режисьор Борис Ниренбург, СССР.
- „Соларис“ от 1972 г. на режисьора Андрей Тарковски.
- „Соларис“ от 2002 г. на режисьора Стивън Содърбърг.
Източници
- ↑ ((en)) „Соларис“ на официалния сайт на Станислав Лем Архив на оригинала от 2007-02-06 в Wayback Machine.
- ↑ Сам авторът ги нарича така, описвайки ги в осмата глава на романа си.
- ↑ ((ru)) Биография на Станислав Лем на официалния му сайт за Русия Архив на оригинала от 2008-03-15 в Wayback Machine.
- ↑ Коментар на Виктор Любенов към електронното издание на „Соларис“, архив на оригинала от 10 септември 2008, https://web.archive.org/web/20080910013321/http://www.chitanka.info:82/lib/text/1542, посетен на 2 март 2008
- ↑ ((ru)) Станислав Лем за екранизацията на романа „Соларис“ Архив на оригинала от 2007-10-29 в Wayback Machine.
- ↑ ((en)) „Соларис“ на официалния сайт на Станислав Лем Архив на оригинала от 2007-02-06 в Wayback Machine.
- ↑ ((ru)) „Соларис“ на Станислав Лем. Авторът разказва за книгата и филма[неработеща препратка]
Външни препратки
- „Соларис“ – електронното издание Архив на оригинала от 2008-09-10 в Wayback Machine.
- ((ru)) „Вступление к роману Станислава Лема „Солярис“ – Войцех Кайтох Архив на оригинала от 2007-10-29 в Wayback Machine.
- ((ru)) Три „Соляриса“ – статия на Александър Гинис
- „Соларис“ на сайта
„Моята библиотека“
|
Гости
Бързо сгънах записките на Гибарян и ги пъхнах в джоба си. Приближих се внимателно до гардероба и надникнах в него. Комбинезоните и дрехите бяха свити и наблъскани в един ъгъл, като че ли някой се беше крил в гардероба. От купчината книжа на пода се подаваше краят на един плик. Вдигнах го. Беше адресиран до мене. С внезапно стиснато гърло разкъсах плика и трябваше да се овладея, за да разтворя листчето хартия, което беше вътре.
Със своя правилен, извънредно дребен, но четлив почерк Гибарян беше написал:
„Ann. Solar. Vol. I. Anex, също: Vot Separat.[1] на Месенджер в дело P; «Малък апокриф» на Равинтцер.“
Това беше всичко, нито дума повече. Писмото, както личеше, беше написано съвсем набързо. Дали беше някакво важно съобщение? Кога го е написал? Помислих, че трябва веднага да отида в библиотеката. Знаех за съществуването на приложение към първия годишник „Соларис“, но никога не го бях виждал; той имаше чисто историческа стойност. Обаче за Равинтцер и неговия „Малък апокриф“ никога не бях дори чувал.
Какво да правя?
Беше изтекъл четвърт час от определеното за срещата време. От вратата още веднъж огледах стаята. Едва сега забелязах прикрепеното към стената сгъваемо легло, защото го закриваше разтворената карта на Соларис.
Зад картата висеше нещо. Беше малък джобен магнитофон в калъф. Извадих апарата, окачих калъфчето на предишното място, а магнитофона пъхнах в джоба си. Погледнах към скалата за отчитане — почти цялата лента беше извъртяна.
Застанах пак до вратата и притворих очи, като напрягах слуха си да уловя някакъв звук в тишината, която цареше навсякъде. Нищо. Отворих вратата. Коридорът приличаше на черна пропаст. Свалих тъмните си очила и едва тогава забелязах слабата светлина, която идваше от лампите на тавана. Затворих вратата и се отправих наляво, към радиостанцията.
Приближих се до кръгла камера, от която започваха коридори във всички посоки, като спици на колело. Когато минах през един страничен проход, който, изглежда, водеше към банята, забелязах неясна грамадна фигура, която се сливаше с полумрака.
Спрях се като закован. От дъното на това отклонение идеше с бавна гъша походка огромна негърка. Видях блясъка на бялото на очите й и почти едновременно долових мекото шляпане на босите и крака. На себе си нямаше нищо освен една златиста, като че ли изплетена от слама пола. Тя мина на един метър от мене, без дори да ме погледне, и продължи по-нататък, като поклащаше слоновите си бедра. Приличаше на огромна скулптурна фигура от каменния век, каквито понякога се срещат в антропологичните музеи.
Там, където коридорът завиваше, тя се обърна встрани и изчезна във вратата на кабинета на Гибарян. Когато я отваряше, за миг попадна в по-силната светлина, която идваше от стаята. Вратата тихо се затвори и аз останах сам. С дясната си ръка хванах китката на лявата и я стиснах с такава сила, че костите ме заболяха. Замаян се огледах наоколо. Какво стана? Какво беше това? Внезапно, сякаш някой ме удари, си припомних предупреждението на Снаут. Какво означаваше то? Каква беше тая черна Афродита? Откъде се взе?
Направих крачка, само една крачка по посока на кабинета на Гибарян и замрях. Знаех много добре, че не ще се осмеля да вляза.
Не зная колко дълго стоях подпрян върху хладната металическа стена. Станцията беше изпълнена с тишина, единственият доловим звук беше далечното монотонно бръмчене на климатичната инсталация.
Плеснах се с ръка по челото и бавно тръгнах към радиостанцията. Като хванах дръжката на вратата, чух рязък глас:
— Кой е там?
— Аз съм, Келвин.
Снаут беше седнал до масата между купчина алуминиеви кутии и масичката на предавателя и ядеше направо от консервена кутия месен концентрат. Не знаех защо се беше настанил да живее точно в радиостанцията. Стоях объркан при вратата и безсмислено наблюдавах дъвчещите му челюсти, когато внезапно се почувствувах много гладен. Приближих се до поличките, избрах от купа чинии най-малко напрашената и седнах срещу него. Известно време се хранехме мълчаливо, после Снаут стана, извади от стенното барче един термос и наля за двама ни по чаша горещ бульон. Като слагаше термоса на пода, тъй като на масата нямаше място, попита:
— Видя ли се със Сарториус?
— Не. Къде е той?
— Горе.
Горе беше лабораторията. Продължихме да ядем мълчаливо, докато ламарината на изпразнената консервена кутия заскърца. В радиостанцията цареше нощ. Прозорецът беше закрит плътно отвън, под потона светеха четири глобуса; отраженията им се люлееха върху пластмасовата повърхност на предавателя.
По опнатата кожа на бузите на Снаут личаха червени жилки. Сега беше облякъл доста износен и развлечен чер пуловер.
— Какво ти е? — попита той.
— Нищо ми няма. Какво ще ми е?
— Изпотил си се.
Избърсах челото си с ръка. Наистина бях плувнал в пот — това сигурно беше реакция от преживяното. Той ме гледаше изпитателно. Да му кажа ли? Предпочитах той да прояви повече доверие към мене. Кой срещу кого играеше тук и по какъв непонятен начин?
— Много е горещо — казах аз. — Предполагах, че климатичната ви инсталация работи по-добре.
— След около един час ще се оправи. Но сигурен ли си, че това е само от горещината? — Снаут вдигна очи към мене. Продължавах да дъвча и се правех, че не чувам въпроса му. — Какво смяташ да правиш? — попита направо той, след като свършихме да се храним. После хвърли всички съдове и празните кутии в умивалника и седна обратно във фотьойла си.
— Ще се присъединя към вас — отговорих флегматично аз. — Нали имате някакъв план за изследвания? Някакъв нов стимулатор, рентген или нещо подобно, нали?
— Рентген? — Той повдигна вежди. — Откъде знаеш това?
— Вече не си спомням. Каза ми го някой. Може би на „Прометей“. Е, какво? Правите ли го вече?
— Не зная подробностите! Това беше идея на Гибарян. Започнаха със Сарториус. Но как си могъл да научиш това!
Свих рамене.
— Не знаеш подробностите? Та това е твое задължение, то влиза в кръга на… — не довърших аз и млъкнах.
Той мълчеше. Шумът, който идваше от климатизаторите, утихна, а и температурата се задържа на поносима височина. Снаут отиде до командното табло и започна да включва контактите без всякакъв смисъл, защото главният прекъсвач беше изключен. Поигра си така известно време, после промърмори:
— Трябва да се извършат формалностите във връзка с… това…
— Моля?
Снаут се обърна към мене и ме погледна с ярост. Не мога да кажа, че съзнателно исках да го изкарам вън от кожата му, но не разбирах нищо от играта, която се разиграваше тук, и предпочитах да бъда сдържан. Острата му адамова ябълка подскачаше над черния пуловер.
— Ти ходи в стаята на Гибарян — каза внезапно той.
Това не беше въпрос.
Вдигнах очи и го загледах спокойно в лицето.
— Ти ходи в стаята му — повтори той. Направих движение с глава, като че исках да кажа: „Е, да кажем, че съм ходил“ или: „Да предположим.“
Исках да продължи.
— Кой беше там? Значи, знаеше за нея!
— Никой. Кой можеше да бъде?
— Защо тогава не ме пусна?
Аз се усмихнах.
— Защото се уплаших. След твоето предупреждение, когато дръжката мръдна, аз я задържах инстинктивно. Защо не се обади, че си ти? Щях да те пусна.
— Помислих, че вътре е Сарториус — каза той неуверено.
— Та какво от това?
— Как мислиш ти, какво е станало там? — отвърна той на въпроса ми с въпрос.
Аз се поколебах за миг.
— Ти би трябвало по-добре от мен да знаеш това. Къде е той?
— В хладилника — отговори Снаут веднага. — Пренесохме го още сутринта… поради горещината.
— Къде го намери?
— В гардероба.
— В гардероба? И мъртъв?
— Сърцето му още биеше, но беше спрял да диша. Агонизираше.
— Опита ли се да го спасиш?
— Не.
— Защо?
Той се поколеба.
— Не успях. Умря, преди да го сложа да легне.
— Прав ли беше в гардероба? Между комбинезоните.
— Да.
Той отиде до малкото бюро в ъгъла и донесе оттам някакъв лист. Сложи го пред мене и каза:
— Изготвих един временен протокол. Много добре, че си разгледал стаята. Причината за смъртта… инжекция със смъртоносна доза перностал. Така е написано тук.
Хвърлих поглед върху краткия текст.
— Самоубийство… — повторих аз тихо. — А причината?
— Душевно разстройство, депресия… или как да го нарека… Ти по-добре разбираш тия работи.
— Разбирам само това, което съм видял с очите си — отговорих и дигнах глава към него, понеже се беше надвесил над мен.
— Какво искаш да кажеш с това? — спокойно попита той.
— Сложил си инжекция с перностал и се скрил в гардероба, нали? Ако е било така, тогава не е нито депресия, нито душевно разстройство, а направо остра психоза. Параноя. Навярно му се е струвало, че вижда нещо… — говорех аз все по-бавно, като го гледах в очите. Той пак се приближи до таблото на предавателя и отново започна да си играе с контактите.
— Тук е твоят подпис — обадих се след малко. — А Сарториус?
— Той е в лабораторията. Вече ти казах. Не се мярка никакъв. Допускам, че…
— Че какво?
— Че се е заключил.
— Заключил се? Хубава работа! Заключил се… Да не би и да се е барикадирал?
— Възможно е.
— Снаут — казах аз, — в Станцията има някой.
— Видя ли го?
Той ме гледаше наведен.
— Нали ме предупреди! От какво? От халюцинации?
— Какво видя?
— Това е човек, нали?
Той мълчеше. Обърна се към стената, сякаш не искаше да наблюдавам лицето му. Започна да барабани по металната преградка. Разглеждах скрито ръцете му. По тях вече нямаше следи от кръв. Овладя ме някакво озарение, кратко като светкавица.
— Тази личност е реална — казах аз тихо, почти шепнешком, сякаш му съобщавах тайна, която някой може да чуе. — Нали? Може да се… докосне. Може да бъде… наранена… Последния път си я видял днес.
— Откъде знаеш?
Той не се обърна. Стоеше до стената, опрял гърди на нея, сякаш думите ми го бяха улучили.
— Непосредствено преди моето пристигане… Малко по-преди, нали?…
Той се сви като ударен. Видях обезумелите му очи.
— Ти! — изкрещя той. — Кой си ти?
Имаше вид на човек, който ей сега ще се нахвърли върху мене. Не очаквах такова нещо. Положението се усложни. Снаут не вярваше, че съм този, за когото се представям. Какво означаваше това? Гледаше ме с ужас. Какво беше това? Психоза? Отравяне? Всичко беше възможно. Но и аз видях… това създание. Може би и аз самият… също… съм полудял?
— Коя беше тя? — попитах аз.
Тези думи го успокоиха. Един момент той ме гледа изпитателно, като че ли още не смееше да ми се довери. Но преди да отвори уста, вече знаех, че това е фалшива стъпка и че той няма да ми отговори.
Снаут бавно седна във фотьойла и стисна с ръце главата си.
— Какво става тук? — тихо каза той. — Тресе ме.
— Коя беше тя? — попитах още веднъж.
— Щом не знаеш… — изсумтя той.
— Тогава какво?
— Тогава нищо.
— Снаут — казах аз, — ние сме достатъчно отдалечени от домовете си. Нека да играем с открити карти. И без това всичко е толкова объркано…
— Какво искаш?
— Да ми кажеш кого си видял.
— А ти?… — подхвърли подозрително той.
— Хитруваш. Ще ти кажа и ти ще ми кажеш. Можеш да бъдеш спокоен. Няма да те сметна за луд, защото зная…
— За луд ли? Боже мой! — Той се опита да се разсмее. — Но ти като че ли нищо, ама съвсем нищичко… Та това би било избавление! Ако той за миг беше повярвал, че това е плод на болно въображение, нямаше да направи това, щеше да живее…
— Значи, това, което си написал в протокола за душевното разстройство, е лъжа?
— Естествено!
— А защо не си написал истината?
— Защо? — повтори той.
Настъпи мълчание. Отново всичко ми стана неясно, не разбирах нищо, а само преди миг ми се струваше, че ще мога да го убедя с общи усилия да се опитаме да разрешим тайнствената загадка. Защо, защо той не искаше да говори?
— Къде са роботите? — обадих се аз.
— В складовете. Всички сме прибрали там, с изключение на тези, които обслужват летището.
— Защо?
Той пак не отговори.
— Няма ли да ми кажеш?
— Не мога.
В цялата тази плетеница от думи имаше нещо, което аз не можех да схвана. Дали да се кача при Сарториус? Изведнъж си спомних за бележката и това ми се стори в тоя миг най-важното.
— Даваш ли си сметка как ще се работи по-нататък при такива условия? — попитах аз.
Той вдигна пренебрежително рамене.
— Какво значение има това?
— А, така ли? Тогава какво мислиш да правиш?
Мълчеше. В тишината се чуваше далечен шум от шляпане на боси крака. Сред никелираните и пластмасови апарати, високите шкафове с електронни устройства и най-точните измервателни уреди, тази шляпаща походка изглеждаше дива шега на ненормален човек. Аз се изправих, като непрекъснато и втренчено наблюдавах Снаут. Той също се ослушваше с полузатворени очи, но съвсем не изглеждаше изплашен. Значи, той се боеше не от нея?
— Откъде се взе тя? — попитах аз. Снаут бавеше отговора си.
— Не искаш ли да ми кажеш?
— Не зная.
— Добре.
Стъпките се отдалечиха и затихнаха.
— Не ми ли вярваш? — попита той. — Давам ти честна дума, че наистина не зная.
Аз отворих мълчаливо гардероба със скафандрите и започнах да разблъсквам техните празни и тежки корпуси. Както очаквах, в дъното на куки висяха газови пистолети, които служеха за придвижване в безтегловно състояние. Като оръжие не бяха много ефикасни, но нямах друг избор. По-добре такова, отколкото никакво. Проверих пълнителя и метнах през рамо ремъка на калъфа. Снаут ме наблюдаваше внимателно. Когато регулирах дължината на ремъка, той показа жълтите си зъби в ехидна усмивка.
— Приятен лов! — каза той.
— Благодаря ти за всичко — отговорих и се отправих към вратата.
Той скочи от креслото.
— Келвин!
Погледнах го. Не се усмихваше вече. Не зная дали някога бях виждал по-измъчено лице от неговото.
— Келвин, това не е… Аз… наистина не мога — с усилие проговори той.
Почаках да каже още нещо, но той само движеше устните си, сякаш се стараеше да изтръгне от себе си думата.
Обърнах се и излязох.