Робин Кук
Пристъп (7)

Глава 6

14:35 часа, петък, 22 февруари 2002 година

 

Когато Стефани отвори очи рано сутринта, улови се, че продължава да мисли за предложението на Бътлър. Лошото й предчувствие за лечението на заболяването му не бе отзвучало, но тя имаше твърде много работа, за да му се отдаде. Още преди да влезе в банята, включи лаптопа и изстреля няколко имейла до сенатора, с които го уведомяваше как ще процедират с биопсията.

Като начало искаше от него да си направи биопсия, колкото е възможно по-рано. След това настоя материалът от кожата му да бъде с достатъчна плътност, тъй като се нуждаеше от клетки, взети от дълбокия пласт на дермата. На трето място изрази желание да поставят материала в течност за посявка, а не да го замразяват, нито да го държат в лед. Беше уверена, че материалът ще се запази най-добре при стайна температура, докато го прехвърлят в лабораторията в Кеймбридж, където тя щеше да се заеме с него. Целта й бе да създаде култура от фибробластите на сенатора, чиито ядра щеше после да използва, за да създаде клетките, с които да го лекува. Свежите клетки бяха за предпочитане пред замразените при процедурата с НХТСК, а после и при прехвърлянето на ядрото или терапевтичното клониране, както някои предпочитаха да го наричат.

За нейна изненада и въпреки ранния час сенаторът отговори на имейла й почти веднага, което показваше, че не само е от ранобудните, но и че е дълбоко отдаден на изпълнението на проекта им, както бе заявил предишната вечер. Той я увери, че вече се е обадил на лекаря си по телефона и че когато той му позвъни, ще го запознае с изискванията й и ще настоява те да бъдат изпълнени.

Още щом отхвърли завивките от себе си, Даниел се оживи. Не след дълго вече седеше пред лаптопа си. Побърза да натрака съобщение до групата инвеститори от Западния бряг, които се бяха заинтересували и бяха вложили пари в КЛЕЗА, но които очакваха законопроекта на сенатор Бътлър, за да се отпуснат повече в капиталовложенията. Даниел искаше да им съобщи, че въпросният законопроект ще продължава да виси в подкомисията по здравеопазването и няма да представлява заплаха за парите им. Искаше му се да може да им обясни как е разбрал за това, но знаеше, че е невъзможно. Не очакваше отговор от тях през идните няколко часа, тъй като на Западния бряг бе едва четири сутринта, но бе сигурен какъв щеше да е той.

Дощя им се да се поперчат и поръчаха закуска в апартамента си. Даниел настоя да им я поднесат заедно с букет мимози. Пошегува се със Стефани, че е добре да свиква с този начин на живот, защото ще й се наложи да го живее, щом КЛЕЗА излезе на борсата.

— Стига толкова университетска собственост — беше заявил той. — Ще бъдем водещи в отрасъла и ще трябва добре да играем ролята си.

В девет и четвърт и двамата се изненадаха, когато им позвъниха от рецепцията и им съобщиха, че куриерът е оставил пакет за тях от д-р Клер Шнайдър с клеймо СПЕШНО. Както очакваха, в пакета беше биопсията от кожата на Бътлър и те с право се удивиха на бързината, с която този човек действаше. Очакваха биопсията няколко часа по-късно.

След като получиха пробата, можеха да хванат самолета за Бостън в десет и трийсет и да капнат на летище „Лоугаи“ малко след дванайсет. След още по-ужасяващо пътуване с такси, отколкото във Вашингтон, поне според Даниел, шофираната от пакистанец таратайка ги хвърли в апартамента на Даниел на Епълтън Стрийт, който и двамата обитаваха. Преобличане и бърз обяд, последвани от кратко пътешествие с форда на Даниел, който ги докара в настоящата бърлога на КЛЕЗА в Източен Кеймбридж на Атиниъм Стрийт. Влязоха през парадния вход. Компанията се помещаваше в апартамента на приземния етаж, първия вдясно от входа.

Когато Даниел създаде КЛЕЗА, компанията заемаше по-голямата част от обновена тухлена офис сграда от деветнайсетия век. Но финансовата криза се задълбочи и те трябваше да жертват пространството. Сега фирмата заемаше една десета от първоначалната си площ и разполагаше с една-единствена лаборатория, два малки офиса и приемна. След това бяха пожертвали и помощния персонал. Сега в компанията работеха Даниел и Стефани, които четири месеца не бяха получавал и заплата, още един старши научен сътрудник на име Питър Конуей, Вики Макгауън и три лаборантки. Даниел все още не беше решил дали да не намали броя им. Единственото, което не бе променено, бе бордът на директорите, научният съвет и съветът по етика, които Даниел не смяташе да информира за разговора си с Бътлър.

— Още е два и половина — завъртя се на пети Стефани, когато затвори вратата след себе си. — Можем да кажем, че се движим по график, като се има предвид, че се събудихме във Вашингтон, окръг Колумбия.

Даниел само изсумтя. Вниманието му беше насочено към Вики, операторка и секретарка по съвместителство, която тъкмо му подаваше купчината телефонни съобщения, някои от които трябваше да бъдат обяснени. Вместо да изпратят отговорите си по имейла, инвеститорите от Западния бряг се бяха обадили по телефона. Според Вики информацията им била недостатъчна и очаквали още подробности.

Стефани остави Даниел да се занимава с тях и влезе в лабораторията Поздрави Питър, който седеше пред един от микроскопите. Докато Даниел и Стефани бяха във Вашингтон, той продължаваше експерименталната работа.

Тя стовари лаптопа върху покритата с фаянсови плочки лабораторна маса до бюрото си; личният й офис също бе пожертван в името на икономиите. С биопсията на Бътлър в ръка Стефани се отправи към оперативната част на лабораторията. Внимателно отстрани част от кожата, отряза едно парченце и го постави за култивиране в съответната среда, примесена с антибиотици. Премести колбата на безопасно място в инкубатора и се върна на бюрото си.

— Как беше във Вашингтон? — провикна се Питър.

Беше с крехко телосложение и приличаше на хлапак, макар да бе по-възрастен от Стефани Характерното за него беше, че се обличаше мизерно и носеше русата си коса завързана на опашка. Приличаше й на момче от хипарските постери през шейсетте години.

— Прекрасно — неопределено отвърна тя.

— Оставаме ли в бизнеса?

— Така изглежда — отговори Стефани.

Тя включи кабела на лаптопа в контакта и натисна бутона. След малко влезе в Интернет.

— От Сан Франсиско ли идват парите? — настоя да узнае Питър.

— Ще трябва да попиташ Даниел — отклони въпроса Стефани. — Опитвам се да стоя извън бизнес подробностите.

Питър разбра намека и се върна към работата си.

Откакто Даниел й предложи тя да се заеме с торинската плащеница, Стефани гореше от нетърпение да действа по въпроса. Мислеше да започне още същата сутрин, след като си вземе душ и преди биопсията на Бътлър да пристигне, но промени решението си, защото връзката с Интернет чрез модем ставаше отчайващо бавно, а в момента КЛЕЗА бе лишена от друга връзка. Освен това си помисли, че ще трябва да прекъсне, още щом влезе в мрежата. Докато сега разполагаше с целия следобед.

Разходи се с мишката и влезе в ПЛАЩЕНИЦАТА ОТ ТОРИНО, после кликна на ТЪРСИ. Нямаше представа, какво ще се появи на монитора. Макар да си спомняше откъслечни факти за плащеницата и да знаеше от ученическите си години, че след въглеродните проби я бяха обявили за фалшива, от години не беше мислила за това и предполагаше, че и с другите хора беше така. Как можеше човек да се вълнува от фалшификат, датиращ от тринайсетия век? Но малко по-късно, когато търсенето привърши, тя разбра, че греши. Удивена се взираше в екрана: резултатите бяха класифицирани в повече от двайсет и осем хиляди и триста точки!

Стефани кликна с мишката на първата, отвори уебстраницата на ПЛАЩЕНИЦАТА ОТ ТОРИНО и през следващия един час потъна в четене. От встъпителната страница научи, че плащеницата е единственият изработен от човешка ръка предмет в света, преминал през такава задълбочена проучвателна дейност! Въпреки интереса си към историята Стефани не беше добре запозната с плащеницата и се изненада от откритието; при завършването си беше взела химията като първи предмет, но следващият бе история. Сега прочете, че въглеродният анализ не установил с точност принадлежността на този артефакт към първия век от новата ера. Като човек на науката, тя познаваше прецизността на този анализ и се заинтересува как някой би могъл да си създаде подобно мнение — гореше от желание да разбере. Най-напред разгледа и позитивите, и негативите на фотографиите на плащеницата, поместени в уебсайта.

Научи, че първият, фотографирал плащеницата през 1898 година, е бил разтърсен от появилия се образ, който е по-ярък върху негатива; тя също се развълнува, когато го видя. Образът върху позитива беше блед и като го гледаше и се опитваше да различи някаква фигура, тя си припомни как като дете се взираше в облаците на лятното небе и си въобразяваше, че вижда лица, фигури на хора или животни. Но върху негатива образът бе изключителен! На мъж, който е бил бит, измъчван и разпънат на кръст, а това повдигаше въпроса как би могъл средновековният фалшификатор да предугади развитието на фотографското изкуство. Онова, което върху позитива приличаше на петна, всъщност представляваха ручейчета от кръв. Отново хвърли поглед към позитива и се удиви от факта, че кръвта бе запазила дори червения си цвят.

Стефани кликна с мишката върху надписа НАЙ-ЧЕСТО ЗАДАВАНИТЕ ВЪПРОСИ в главното меню за плащеницата. Един от въпросите бе дали от нея са взети ДНК проби. Развълнувана, Стефани кликна отново. Узна, че учените в Тексас са открили ДНК в петната от кръв, макар че са възникнали въпроси относно произхода на изследвания материал.

Уебстраницата на Плащеницата от Торино включваше пространна библиография и Стефани жадно зачете. Изгаряше я любопитство и тъй като се интересуваше от книги, погледът й премина по някои от заглавията. Затвори уебстраницата на плащеницата и отвори тази на книжарниците, които предлагаха сто заглавия, много, от които се повтаряха с дадените в уебсайта. Прочете няколко резюмета и избра онези книги, които искаше да получи веднага. Особено я привлякоха книгите на Иън Уилсън, преподавател в Оксфорд, който представяше и двете противоречащи си страни по въпроса за автентичността на плащеницата, макар самият той да бе убеден, че предметът не е фалшификат, което означаваше, не само че артефактът датира от първия век, но и че наистина това е погребалното платно на Иисус Христос!

Стефани грабна телефона и позвъни в близката книжарница. Усилието й бе възнаградено — разбра, че книжарницата разполага с едно от заглавията, от които се интересуваше. Плащеницата от Торино: факти с илюстрации от Йън Уилсън и Бари Шворц, професионален фотограф, включен в състава на американската научноизследователска група, проучила плащеницата из основи през 1978 година. Стефани помоли да й запазят книгата.

Върна се в уебсайта на книжарниците и си поръча още няколко книги по въпроса. Като привърши с това, стана и взе палтото си от облегалката на стола.

— Отивам в книжарницата — викна към Питър тя. — Ще взема една книга за Плащеницата от Торино. Много съм любопитна. Знаеш ли нещо за нея?

— Хм — измърмори Питър и заби нос в масата, сякаш потъна в дълбок размисъл. — Знам името на града, в който се пази.

— Говоря сериозно — проплака Стефани.

— Добре, ще го кажа така — започна Питър. — Чувал съм за нея, но темата не е от онези, дето често се спрягат в разговорите с приятели. Ако ме притиснат много, бих казал, че е един от предметите на средновековната църква, използвани за разпалване на религиозните страсти и за пълнене на църковните каси, също като парченцата от светия кръст и изтръгнатите нокти на светците.

— Мислиш ли, че е истинска?

— Говориш за погребалното платно на Иисус, нали?

— Да.

— Разбира се, че не е! Още преди десет години доказаха, че е фалшификат.

— Ами ако ти кажа, че е най-изследваният артефакт в историята на човечеството?

— Ще те попитам дали наскоро не си пушила трева.

— Благодаря ти, Питър — засмя се Стефани.

— За какво ми благодариш?

— Притеснявах се, че моята неосведоменост по отношение на плащеницата я няма никъде по света. Но разбрах, че греша.

Стефани навлече палтото си и се отправи към вратата.

— Откъде ти хрумна да се занимаваш с Плащеницата от Торино? — извика след нея Питър.

— Скоро ще разбереш.

Тя прекоси приемната по диагонал и надникна в офиса на Даниел. Изненада се, като го видя да седи отпуснат на бюрото, хванал главата си с ръце.

— Хей! — извика тя. — Добре ли си?

Даниел вдигна глава. Очите му бяха зачервени, сякаш ги бе търкал, а лицето му беше по-бледо от всякога.

— Да, добре съм — отвърна той с изтощен глас. Предишната му веселост се бе изпарила.

— Какво има?

Той поклати глава и обходи с поглед разхвърляното бюро пред себе си.

— Да организираш подобно нещо е все едно да плаваш в пробита лодка и да изтребваш водата с напръстник. Инвеститорите отказват да отпуснат втората част от финансирането, докато не им кажа откъде съм толкова сигурен, че законопроектът на Бътлър няма да бъде придвижен и ще остане в подкомисията. А аз не мога да им кажа, защото ако го направя, новината ще се разпространи и Бътлър ще ме убие, задето не съм запазил тайната му. Губим всичко.

— Колко пари ни останаха?

— Почти никакви — въздъхна Даниел. — Само след месец ще се чудим какво да правим.

— Месец, през който ще лекуваме Бътлър — каза Стефани.

— Какъв късмет! — саркастично се изсмя Даниел. — Полудявам при мисълта, че трябва да спрем изследванията си, за да се занимаваме с хора като Бътлър и като онези клоуни по безплодието в Насо. Престъпление е, че медицинската наука в тази страна се политизира по такъв начин. Ако предците ни, които са настоявали за отделянето на църквата от държавата, видят как някои политици използват предполагаемата си вяра, за да се възползват от безспорно най-великото постижение в областта на медицината, сигурно ще се обърнат в гроба.

— Добре де, всички знаем какво стои всъщност зад днешните лудити на биотехнологичното движение — каза Стефани.

— За какво говориш?

— За прикритата политика против абортите — заяви тя. — Истината е, че тези демагози искат да провъзгласят оплоденото яйце за човешко същество с всички конституционни права, независимо от начина, по който е получено и независимо от бъдещето му. Становището им е абсурдно, но ако успеят, край на всичко.

— Вероятно си права — съгласи се Даниел и издиша със свистене. — Ама че ситуация! Потомците ни ще има да се чудят, що за хора сме били, че да разрешим един личен въпрос като аборта да блокира цялото общество години наред. Взехме наготово голяма част от идеите, свързани с човешките права, правителството и общото право от Англия. А защо не следваме примера на Англия в областта на етиката в репродуктивните биотехнологии?

— Добър въпрос, но няма да ни е от полза, за да търсим отговора му в момента. Какво стана с желанието ти да лекуваш Бътлър? Да го направим! Щом го излекуваме, няма да ни навреди, дори да има изтичане на информация към медиите, защото ще разполагаме с подписа му. Искам да кажа, че ако го излекуваме, той ще контактува с медиите и ще отхвърля всяко обвинение в политическа мотивация. Но няма да може да отхвърли подписания от него договор.

— Има логика — призна Даниел.

— Ами парите му? — попита Стефани. — Струва ми се, че това е най-важният въпрос в момента. Разбра ли нещо за тях?

— Дори не ми е хрумнало да проверя.

Даниел се обърна към компютъра, щракна няколко пъти и на екрана се появи специалната му електронна пощенска кутия.

— Имам съобщение. Трябва да е от Бътлър. Към него е прикрепено допълнение, което е доста обнадеждаващо.

Даниел отвори допълнението. Стефани заобиколи бюрото и погледна зад рамото му.

— Наистина изглежда обнадеждаващо — съгласи се тя. — Дава ни номера на сметката в банката и, доколкото разбирам, и двамата можем да теглим от нея.

— Има връзка с уебсайта на банката — добави Даниел. — Да видим дали ще открием баланса в сметката. Така ще разберем доколко можем да разчитаме на Бътлър.

След още няколко кликвания Даниел се облегна назад. Вдигна очи към Стефани. И двамата бяха изненадани.

— Бих казала, че можем — забеляза тя. — Той е готов!

— Слисан съм! — възкликна Даниел. — Очаквах най-много десет-двайсет хиляди. Но сто! Откъде ли е намерил толкова пари и то тъй бързо?

— Казах ти, че има на разположение цяла верига от политически комитети, които се занимават с набиране на средства. Питам се обаче дали онези, които са му дали парите, са си представяли за какво ще бъдат използвани. Каква ирония на съдбата, ако са консерватори, а те са такива!

— Това не ни засяга. Освен това, няма да изхарчим сто хиляди долара. Същевременно е добре да знаем, че ги имаме. Хайде на работа!

— Вече започнах с култивирането на фибробласта от кожната биопсия.

— Чудесно — потри ръце Даниел, възвърнал доброто си настроение от сутринта; дори страните му порозовяха. — Ще се пръсна, но ще се опитам да открия каквото мога за клиника „Уингейт“.

— Звучи добре — одобри Стефани и тръгна към вратата. — Ще се върна след час.

— Къде отиваш?

— В книжарницата — извика тя през рамо, но на прага се спря. — Запазили са ми една книга. Като посях културата, се порових в Интернет за Плащеницата от Торино. Трябва да ти кажа, че разделението на труда ми допада. Плащеницата се оказа далеч по-интересна, отколкото очаквах.

— Откри ли нещо?

— Достатъчно, за да захапя въдицата, но пълният отчет ще е готов след двайсет и четири часа.

Даниел се усмихна, вдигна палец нагоре и отново се обърна към монитора. Щракна на ТЪРСИ, повика списъка на всички клиники по безплодие и намери уебсайта на „Уингейт“. След още няколко пощраквания връзката се осъществи.

Прегледа първите няколко страници. Както очакваше, те бяха изпълнени с хвалебствени материали за привличане на пациенти. Кликна върху надписа ЗАПОЗНАЙТЕ СЕ С ПЕРСОНАЛА и се спря, за да прочете професионалните характеристики на директорите. Основател и настоящ шеф — д-р Спенсър Уингейт; директор на научноизследователската и лабораторна дейност — д-р Пол Сондърс; директор на клиничното отделение — д-р Шийла Доналд сън. Характеристиките им бяха също тъй блестящи, като описанието на самата клиника, макар че според Даниел и тримата бяха завършили второстепенни, дори третостепенни учебни заведения, а програмите им бяха на същото равнище.

Най-отдолу откри каквото търсеше: телефонен номер. Имаше и адрес на електронната поща, но Даниел искаше да разговаря пряко с някой от директорите — или Уингейт, или Сондърс. Вдигна слушалката и набра номера. Тутакси се обади операторката с приятен глас, която изрецитира наизустената хвалебствена реч за клиниката и чак след това попита с кого иска да го свърже.

— С д-р Уингейт — отвърна Даниел; помисли си, че е добре да започне от най-главния.

Последва кратка пауза и Даниел чу друг приятен женски глас. Преди да го осведоми дали д-р Уингейт е свободен в момента, жената вежливо го попита за името му. Когато й съобщи как се казва, реакцията беше мигновена:

— Доктор Даниел Лоуъл от Харвардския университет, нали?

Даниел замълча, като се питаше как да отговори.

— Бях в Харвард, макар сега да работя в собствената си фирма.

— Свързвам ви с д-р Уингейт — каза секретарката. — Той ви очаква.

След миг на недоумение Даниел отстрани слушалката от ухото си и невярващо се вторачи в нея, сякаш търсеше обяснение за думите на секретарката. Как така Спенсър Уингейт ще го очаква? Той поклати глава.

— Добър ден, доктор Лоуъл! — дочу в слушалката той.

В гласа се усещаше акцента на американец от Ню Ингланд и надвишаваше с цяла октава очаквания от Даниел тон.

— Аз съм Спенсър Уингейт и се радвам, че ми позвънихте. Очаквахме да се обадите миналата седмица, но няма значение. Бихте ли изчакали минутка, за да се обадя на д-р Сондърс? Само минутка, но затова пък ще се чуем и тримата. Сигурен съм, че и д-р Сондърс гори от желание да разговаря с вас.

— Чудесно — отговори Даниел въпреки дълбокия смут, обхванал душата му.

Облегна се назад, вдигна крака на бюрото си и прехвърли слушалката в лявата си ръка, после взе молива в дясната и забарабани с него по дървената повърхност. Отговорът на Спенсър Уингейт го накара да се почувства като в небрано лозе. Още чуваше предупреждението на Стефани да не се свързва с тези шарлатани.

Минутката се проточи и станаха пет. Тъкмо когато вече се канеше да попита дали случайно връзката не е прекъснала, Спенсър се появи на телефона. Беше задъхан.

— Ето, върнах се! Ами ти, Пол? На линия ли си?

— Тук съм — отвърна Пол очевидно на деривата в друга стая. За разлика от Спенсър, Сондърс имаше дълбок глас и говореше през нос като човек от Средния запад. — Приятно ми е да разговарям с теб, Даниел, ако разрешиш да те наричам по име.

— Както искате — каза Даниел. — Както ви е по-удобно.

— Благодаря. Моля те, наричай ме Пол. Между приятели и колеги няма нужда от формалности. Искам веднага да те уверя, че очаквам с нетърпение съвместната ни работа.

— И аз заяви Спенсър. — За бога! Цялата клиника е в трескаво очакване. Кога да те очакваме?

— Е, това е причината да ви се обадя — неопределено отвърна Даниел, като се опитваше да бъде дипломатичен, но в същото време изгаряше от любопитство. — Искам да ви попитам как така сте очаквали позвъняването ми?

— Научихме от прислужника… или каквато е там длъжността му — отговори Спенсър. — Как му беше името, Пол?

— Марлоу — каза Пол.

— Правилно! Боб Марлоу — зарадва се Спенсър. — Провери апаратурата и заяви, че ще се свържеш с нас следващата седмица. Няма нужда да ти казвам колко бяхме разочаровани, когато не се обади. Но сега всичко си дойде на мястото.

— Радваме се, че искаш да използваш нашата клиника — каза Пол. — За нас ще бъде чест да работим заедно. Надявам се, нямаш нищо против да се позаинтересувам какви са намеренията ти, защото Боб Марлоу бе доста неясен, но предполагам, че искаш да изпиташ НХТСК върху някой пациент. Защо иначе няма да ползваш собствената си лаборатория и големите болници в Бостън? Прав ли съм?

— Откъде знаете за НХТСК? — попита Даниел; не му се щеше да споделя плановете си още в самото начало.

— Четохме забележителната ти статия в списание Природа — отвърна Пол. — Беше блестяща, наистина страхотна. Значението й за науката ми напомня за моята собствена публикация Съзряване на човешки яйцеклетки ин витро. Чел ли си я?

— Още не — отвърна Даниел, като се насилваше да е тактичен. — В кое списание беше поместена?

— Журнал за репродуктивните технологии на двайсет и първия век — каза Спенсър.

— Не съм запознат с това списание — отговори Даниел. — Кой го издава?

— Ние — гордо заяви Пол. — Тук, в клиниката. Едновременно с клиничното обслужване осъществяваме и научна дейност.

Даниел завъртя очи. Самиздатът в областта на науката си беше чист оксиморон. Направи му впечатление колко точен бе Бътлър в сбитото описание на двамата директори.

— Никога не сме прилагали НХТСК върху човек — обясни Даниел, без да отговори на въпроса.

— Знаем — намеси се Спенсър. — Това е една от причините, поради които с нетърпение очакваме да го направи те тук. Ще бъдем първи. Искаме да говорят за нас като за новатори.

— В Лекарския съюз няма да се зарадват, като научат, че сме провели процедурата без съответния протокол — каза Даниел. — А никога няма да ни го дадат.

— Така е — съгласи се Спенсър. — Сигурни сме в това.

Той се засмя и Даниел се присъедини към него.

— Но няма нужда да ги уведомяваме, тъй като тук, на Бахамите, Лекарският съюз няма юридическото право да упражнява контрол.

— Ако трябваше да приложа НХТСК, щях да изискам абсолютна секретност — заяви Даниел, като по този начин косвено призна плановете си. — Така че не бихте могли да го разгласите и да го ползвате за рекламни цели.

— Осъзнаваме го — отвърна Пол. — Спенсър не искаше да каже, че веднага ще го използваме.

— За Бога, не! — изчурулика Спенсър. — Смятах да го разгласим, едва когато стане обща практика.

— Бих желал да си запазя правото аз да определя кога да стане това — каза Даниел. — Няма да го използвам дори за реклама на НХТСК.

— Няма ли? — попита Пол. — Тогава защо държиш да я приложиш?

— Причините са лични — отвърна Даниел. — Уверен съм, че НХТСК е подходяща не само за мишки, а и за хора. Но трябва да го докажа на самия себе си, за да имам силни аргументи срещу съпротивата, която срещам от страна на десните политици. Не знам дали сте в течение, но в момента се боря с евентуалната забрана на процедурата от страна на Американския конгрес.

Настъпи неловко мълчание. С настояването си за секретност и отнемането на възможността да се рекламира работата на клиниката Даниел знаеше, че отхвърля една от главните им причини да им помогнат в начинанието. Трескаво търсеше начин да смекчи разочарованието им и тъкмо да проговори и вероятно да влоши нещата още повече, Спенсър наруши мълчанието:

— Смятам, че трябва да уважим искането ти за секретност. Но щом като съвместната ни работа няма да служи непосредствено за целите на рекламата, каква ще е нашата компенсация за това, че ще ти предоставим апаратура и услуги?

— Ще ви заплатим — отговори Даниел.

Отново настъпи тишина. Даниел усети, че го обзема паника за съдбата на преговорите, които можеха да пропаднат, както можеше да пропадне и възможността да използват клиника „Уингейт“ за лечението на Бътлър. Като имаше предвид краткото време, с което разполагаха, това можеше да бъде гибелно за проекта. Даниел почувства, че трябва да им предложи още нещо. Спомни си оценката на Бътлър за слабите места на Пол и Спенсър и през зъби изрече:

— След като лекарският съюз одобри НХТСК, бихме могли да публикуваме научно съобщение в съавторство по случая.

При тези думи Даниел изтръпна. Да бъде съавтор с подобни шарлатани! Двамината продължаваха да мълчат и паниката на Даниел нарастваше с всеки изминал миг. Спомни си собствената си реакция към искането на Бътлър да използва кървавите петна от Торинската плащеница за НХТСК и реши да им подхвърли и тази въдица, като им обясни, че пациентът, е настоял. Той дори им предложи същото заглавие, което на шега бе споменал пред Стефани.

— Звучи ми страхотно! — внезапно се обади Пол. — Харесва ми! Къде ще го публикуваме?

— Където и да е — неопределено отговори Даниел. — В списание „Наука“ или „Природа“. Където искате. Мисля, че няма да срещнем трудности.

— Дали НХТСК ще се задейства? — заинтересува се Спенсър. — Доколкото си спомням, Торинската плащеница е на около петстотин години.

— А може би е на около две хиляди? — подсети го Пол.

— Не беше ли фалшификат от средните векове? — попита Спенсър.

— Няма да губим време в спорове за автентичността й — прекъсна ги Даниел. — За нас това няма значение. Щом като пациентът иска да вярва, че е истинска, нямаме нищо против.

— Но дали ще се получи?

— Сигурно ще разполагаме с фрагменти от ДНК, независимо дали са на петстотин или на две хиляди години — обясни Даниел. — Но това няма да е проблем. Ще стане.

— А какво ще кажеш да направим публикацията в „Медицински журнал на Ню Ингланд“? — предложи Пол. — Ще предизвикаме истински фурор! Ще ми направи удоволствие да напиша нещо за това надуто списание.

— Разбира се — успокои го Даниел — Защо не?

— И на мен започва да ми харесва — обади се Спенсър. — Медиите ще лапнат съобщението като топъл хляб! Ще се появи във всички вестници. По дяволите, дори си представям как телевизионните канали предават новината в централния бюлетин.

— Сигурен съм, че сте прави — каза Даниел. — Но не забравяйте, че докато излезе съобщението, всичко трябва да се пази в тайна.

— Разбираме — отвърна Спенсър.

— Но как смяташ да се добереш до плащеницата? — попита Пол. — Доколкото ми е известно Католическата църква я пази заключена в специален саркофаг в Италия.

— В момента работим и по този въпрос — отговори Даниел. — Разчитаме на помощ от най-високо църковно равнище.

— Трябва да се обърнете към самия папа! — забеляза Пол.

— Може би трябва да поговорим за цената — смени темата Даниел, тъй като опасността беше вече преминала. — Не бихме искали между нас да се получат недоразумения.

— За какви точно услуги говорим? — попита Пол.

— Ще лекуваме паркинсонова болест — обясни Даниел. — Ще ни трябва операционна с обслужващ персонал и стереотаксично оборудване за имплантацията.

— Имаме операционна — отвърна Пол. — Но не и стереотаксична апаратура.

— Не е проблем — каза Спенсър — Можем да вземем от болницата „Принцеса Маргарет“. Бахамското правителство и лекарската общност на острова много ни помогнаха, когато се преместихме тук. Сигурен съм, че и сега с радост ще го сторят. Просто няма да им казваме за какво ни трябва.

— Нуждаем се и от неврохирург — добави Даниел. — Някой, на чиято дискретност можем да разчитаме.

— Мисля, че и това няма да е трудно — увери го Спенсър. — На острова има неколцина, чиито способности, според мен, не се използват, напълно. Сигурен съм, че можем да се разберем с някого от тях. Не знам каква ще бъде таксата му, но мога да ви уверя, че ще е много по-ниска, отколкото в Щатите. Предполагам, около двеста-триста долара най-много.

— Смятате ли, че ще го запазят в тайна? — попита Даниел.

— Да — отговори Спенсър. — Всички търсят работа. Откакто туристите започнаха да се возят на мотопеди, броят на черепните травми главоломно спадна. Знам го, защото двама от неврохирурзите дойдоха в клиниката и си оставиха визитките.

— Направил си ценно откритие — каза Даниел. — И накрая искаме да ползваме лабораторията ви. Предполагам, имате лаборатория за репродуктивната си дейност?

— Ще се удивиш, като я видиш — не се сдържа Пол. — Истинско произведение на изкуството, много повече от място за изследване на безплодието! Освен това разполагаме с квалифициран технически персонал, който се занимава с прехвърляне на клетъчни ядра и който гори от желание да работи по метода на НХТСК.

— Няма да имаме нужда от тяхната помощ — заяви Даниел. — Сами ще се справим. Но ще ви помолим за няколко човешки яйцеклетки. Ще ни ги доставите ли?

— Разбира се! — увери го Пол. — Специалността ни е яйцеклетката, тя ни храни. В бъдеще планираме да снабдяваме цяла Северна Америка. С какво време разполагаш?

— Съвсем кратко — отговори Даниел. — Може да ви прозвучи твърде оптимистично, но бихме желали да започнем имплантацията след месец. Пациентът доброволец ни притиска с времето.

— Нямаш проблем — отвърна Пол. — Още утре можем да те снабдим с яйцеклетки!

— Наистина ли? — не повярва Даниел. Беше твърде хубаво, за да е истина.

— Само кажи и ще ти ги доставим — отново го увери Пол и додаде със смях: — Дори да е национален празник!

— Удивително! Успокоихте ме. Страхувах се, че снабдяването с яйцеклетки би могло да спъне работата ни. Да се върнем на разходите.

— Освен цените за яйцеклетките, нямаме представа как върви останалото — каза Спенсър. — Право да ти кажа, никога не сме очаквали, че някой ще поиска да използва клиниката ни. Нека опростим нещата: двайсет хиляди за ползването на операционната заедно с обслужващия персонал и двайсет хиляди за лабораторията, какво ще кажеш?

— Добре — отговори Даниел. — А яйцеклетките?

— Петстотин едната — предложи Пол. — Даваме пълна гаранция.

— Звучи добре — съгласи се Даниел. — Но трябва да са съвсем пресни!

— От самия извор — увери го Пол със смях. — Кога да те очакваме?

Ще ви се обадя пак или по-късно през деня, или довечера — отвърна Даниел. — Най-късно до утре. Трябва да поработим.

— Тук сме — каза Спенсър.

Даниел бавно остави слушалката на мястото й. Намести я в гнездото и шумно издиша. Въпреки пречките напоследък, имаше чувството, че КЛЕЗА, НХТСК и собственото му бъдеще бяха осигурени!

 

 

Д-р Спенсър Уингейт затвори телефона и остави загорялата си ръка да лежи върху слушалката, докато размишляваше върху току-що приключилия разговор с доктор Даниел Лоуъл. Не беше протекъл според очакванията и надеждите му и той се чувстваше разочарован. Когато преди две седмици най-изненадващо узна, че известният учен желае да използва клиника „Уингейт“, той бе сигурен, че съдбата има пръст в това, защото тъкмо бяха започнали работа след построяването на клиниката, което продължи осем месеца. Помисли си, че професионалното сътрудничество с човек, за когото Пол твърдеше, че може да получи Нобелова награда, би бил чудесен начин да се провъзгласи на света, че след злополучния скандал през май „Уингейт“ отново се връща в бизнеса. Но както разбра, нищо нямаше да може да провъзгласи. Четиридесет хиляди долара бяха добра сума, но в сравнение с парите, изхарчени за строителството и оборудването на клиниката, те бяха нищо.

Вратата на кабинета, която Спенсър бе оставил открехната, когато се втурна да повика втория човек в клиниката, широко се отвори. В рамката се появи късото туловище на д-р Пол Сондърс. Върху квадратното му лице грееше щастлива усмивка, която оголваше раздалечените му зъби. Очевидно не споделяше разочарованието на Спенсър.

— Можеш ли да си представиш? — избърбори той. — Ще публикуваме статия в медицинското списание на Ню Ингланд!

Хвърли се в стола пред бюрото на Спенсър и замахна с юмруци във въздуха, сякаш току-що се бе класирал за обиколката на Франция.

— Само чуй заглавието: „Клиниката «Уингейт», Плащеницата от Торино и НХТСК в съюз срещу болестта на Паркинсон.“ Фантастично! Хората ще се тълпят пред вратите!

Спенсър се облегна назад. Снизходително наблюдаваше директора по научноизследователската част, титлата, която Пол бе настоял да получи. Пол бе трудолюбив и имаше идеи, но понякога прекаляваше с въодушевлението си и нямаше практиката, необходима за успешното управление на бизнеса. В предишното съществуване на клиниката в щата Масачузетс, той я бе докарал до финансов крах. Ако Спенсър не я беше изцяло ипотекирал и не бе изцедил докрай по-голямата част от парите, вложени в офшорни банки, нямаше да могат да се съвземат.

— Откъде си толкова сигурен, че ще публикуваме статията? — попита го Спенсър.

Лицето на Пол се помрачи.

— За какво говориш? Нали току-що обсъждахме заглавието й и всичко останало по телефона с Даниел? Предложението беше негово.

— Така е, но откъде можем да сме сигурни, че наистина ще стане? Съгласен съм, че би било чудесно, но той би могъл да я отложи за неопределено време.

— Защо му е да го прави, по дяволите?

— Не знам, но по всичко изглежда, че най-много държи на секретността, а публикуването на статията ще я наруши. Не е заинтересуван да я напише, поне не скоро, а ако я подготвим без него, вероятно ще отрече и фактите, и участието си в случая. А при това положение никой няма да я публикува.

— Вероятно е така — съгласи се Пол.

Двамата мъже се изгледаха един друг през огромното бюро. Над главите им изтрещя приближаващият до международното летище в Насо реактивен самолет. Сградата бе построена върху сух, обрасъл с шубраци терен западно от него. Това можаха да закупят и да оградят за нуждите на клиниката.

— Мислиш ли, че каза истината за Плащеницата от Торино? — попита Пол.

— И в това не съм сигурен — отговори Спенсър. — Звучи ми доста подозрително, ако разбираш какво имам предвид.

— Напротив, заинтригува ме.

— Не ме разбирай погрешно — каза Спенсър. — Идеята е интересна и от нея ще се получи дяволски добра научна статия и световна новина, но като събереш едно и едно, като вземеш под внимание и факта, че всичко е строго секретно, получава се нещо доста съмнително. Повярва ли на обяснението му, когато го попита защо си прави целия този труд?

— Че иска да докаже ефективността на НХТСК на себе си ли?

— Точно.

— Не съвсем, макар да е прав, че Конгресът на САЩ възнамерява да забрани НХТСК. Но сега, като се замисля, не ти ли се струва, че прие предложената от нас цена твърде бързо, сякаш парите нямат значение за него?

— Напълно съм съгласен с теб — отвърна Спенсър. — Нямах представа колко да му искам за ползването на апаратурата и казах първата хрумнала ми цифра, като очаквах той да намали. По дяволите! Трябваше да му поискам двойно повече.

— И какво е заключението ти?

— Мисля, че става въпрос за личността на пациента — заяви Спенсър. — Ако трябва да гадая, бих предположил, че е член от семейството му. Но като си помисля, стигам до извода, че е някой много богат, вероятно и известен, и богат, от когото ще получим парите!

— Богат! — повтори Пол и на лицето му се появи лека усмивка. — Подобно лечение може да струва и милиони.

— Точно така. Затова мисля, че съм прав да предполагам, че пациентът е богат и известен. Защо Даниел Лоуъл да вземе милионите, а на нас да подхвърли някакви си двайсетина хилядарки?

— Което означава, че трябва да разкрием самоличността на пациента доброволец.

— Надявах се, че ще погледнеш на случая от моята гледна точка. Опасявах се, че ще се задоволиш да работиш с известно име като него.

— Не, по дяволите! — отсече Пол. — Не и ако бихме могли да получим парите, които очаквахме. Дори ни намекна, че няма да получим никакви обяснения относно НХТСК, защото сам ще работи върху метода. Но аз държа да се запозная с процедурата и когато се обади пак, ще му заявиш, че това влиза в пакета услуги, уговорени между двете страни.

— С радост ще го направя — съгласи се Спенсър. — Ще му кажа също, че искаме половината от парите предварително.

— Не пропускай да настояваш и за участието ни в бъдещото лицензиране на НХТСК.

— Отлична идея — отвърна Спенсър. — Ще помисля за провеждането на нови преговори, без да променяме цената. Не желая да го плаша. Какво ще кажеш междувременно да поемеш задължението да се опиташ да откриеш името на пациента? В подобни дейности си по-добър от мен.

— Приемам го като комплимент.

— То си е комплимент.

Пол стана.

— Ще изпратя Кърт Хърман, шефа на охраната, по следите му. Ще му хареса.

— Кажи на позорно освободената барета не-знам-кой си да не оставя много трупове след себе си. След всичките усилия, които положихме, да не стане така, че да загубим уважението на островитяните.

— Той е консервативен и много внимава — засмя се Пол.

— Не мисля така — отвърна Спенсър и вдигна ръка, за да предотврати спора. — Не съм много сигурен, че курвите, които е забил в Окинава, го смятат за консервативен, пък и в Масачузетс не пипаше много леко, но както и да е. Признавам, че върши добре работата си, иначе отдавна да е изчезнал от списъка на персонала. Просто го направи и го предупреди да бъде дискретен! Само това искам.

— С удоволствие — отвърна Пол. — Но имай предвид, че тъй като никой от нас, включително Кърт, не може да се върне в Щатите, вероятно няма да свърши кой знае какво, преди Даниел, екипът му и пациентът да дойдат при нас.

— Не очаквам чудеса — заяви Спенсър.