Робин Кук
Пристъп (25)

ГЛАВА 24

10:22 часа, неделя, 24 март 2002 година

 

Ако през годините ходенето на лекар бе за Ашли Бътлър неприятно преживяване, защото му напомняше за факта, че е смъртен, отиването в болница бе още по-лошо и необходимостта да легне в клиника „Уингейт“ не правеше изключение. Колкото и да се шегуваше по пътя с Каръл, колкото и да й разказваше как по време на процедура ще използва южняшкия си чар, за да предразположи сестрите и лаборантките, сенаторът изпитваше истински ужас. Привидното му безгрижие напълно се изпари, когато застана пред неврохирурга, д-р Рашид Наваз. Изобщо не изглеждаше така, както си го бе представял, макар да бе обърнал внимание на особеното му име. Беше си въобразил, че неврохирурзите са високи, сериозни и внушителни, нордически тип. А пред очите му стоеше нисък, дребен, тъмнокож, с още по-тъмни устни и очи. Положителното у него беше, че говореше с британски акцент, което предполагаше, че е получил образованието си в Оксфорд. Имаше и още нещо положително — той излъчваше доверие и професионализъм и бе проникнат от състрадание. Неврохирургът разбираше Ашли и му съчувстваше като на пациент, който се подлага на необикновено лечение и се опитваше да му вдъхне кураж, като го уверяваше, че процедурата не е никак трудна.

Д-р Карл Смит, анестезиологът, повече се покриваше с очакванията на Ашли. Пълничкият англичанин с румени страни му напомняше на лекарите от едно време. Носеше пълна екипировка с лекарска шапка и дори маска на лицето. Тя бе завързана на врата, но се мяташе на гърдите му. От шията му висеше стетоскоп, а от горния джоб на престилката стърчаха комплект химикалки. На колана имаше завит кафяв гумен турникет.

Д-р Нюхаус сне анамнезата му до най-малката подробност, като обърна особено внимание на алергиите, реакциите към медикаменти и упойващи средства. Докато преслушваше гърдите му, което бе част от общия преглед, д-р Нюхаус с такава лекота заби иглата във вената му, че Ашли не усети нищо. Увери го, че ще вкара в кръвта му толкова силен коктейл, че Ашли тутакси ще се успокои, ще се почувства на седмото небе, в еуфория и със сигурност ще му се доспи.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — тихо отвърна Ашли.

Беше готов да се отпусне. От притеснение предишната нощ не можа да спи, а на всичко отгоре и сутринта не бе от най-спокойните. По съвет на Даниел не бе изпил лекарствата си и последствията бяха по-тежки, отколкото очакваше. Дотогава не знаеше колко много състоянието му зависи от предписаните медикаменти. Пръстите му силно трепереха, сякаш се опитваше да търка ля предметите в дланите си. По-лошото беше, че не можеше да командва движенията си — струваше му се, че целият е потопен в желатин. Каръл бе принудена да помоли за инвалиден стол, с който го отведе до лимузината пред хотела, а двамата портиери едва го преместиха от стола в колата. Пристигането му в клиниката бе съпроводено със същите трудности и унижения. Единственото хубаво нещо бе, че никой не го позна в туристическите му одежди.

Д-р Нюхаус не бе преувеличил качествата на интравенозния коктейл. Не след дълго Ашли се почувства доволен и спокоен, сякаш бе гаврътнал няколко чашки от любимия си бърбън, нищо че не намираше в покритата с плочки операционна, полуседнал на операционната маса с разперени встрани и завързани ръце. Дори треморът му сякаш се поуспокои, но дори и да не беше така, на него вече му бе все едно. Бяха го облекли в къса болнична пижама и той виждаше яките си пепелявосиви крака, изпружени напред. Босите му, подути в ставите стъпала, сочеха нагоре към тавана. Едната му ръка бе пристегната с турникет, а на другата бяха нахлузили маншет за измерване на кръвното налягане. Към гърдите му бяха прикрепили електроди за ЕКГ и в стаята се разнасяше ритмичният звук от апарата.

Д-р Наваз бе зает с маркирането и подготовката на главата му за стереотаксичната рамка, която Ашли виждаше редом с комплект стерилни инструменти на масичката до себе си. Тя напомняше на уред за мъчения, но в опияненото състояние, в което се намираше, изобщо не се притесняваше. Не му пукаше и от доктор Лоуъл и доктор Д’Агостино, които заедно с д-р Спенсър Уингейт и д-р Пол Сондърс се появиха на прозореца на операционната, който гледате към коридора. Облечени в лекарски престилки, четиримата наблюдаваха подготвителните работи. Ашли искаше да им помаха, ала ръцете му бяха завързани. А и очите му се затваряха и нямаше сили да се помръдне.

— Ще обръсна малки части от главата ви встрани и отзад — обяви д-р Наваз, докато подаваше маркера и лентата за измерване на Марджъри Хикъм, операционната сестра. — Както ви обясних, ще прикрепя рамката точно на тези места. Разбирате ли, мистър Смит?

За миг Ашли се почуди към кого се обръща лекарят, но после се досети, че в клиниката го знаят с името Смит.

— Мисля, че разбирам — отговори той неясно. — Можете да обръснете и лицето ми, щом сте се заловили с това. Сутринта не взех лекарствата си и не можах да го направя.

Д-р Наваз и останалите в операционната се засмяха на неочаквано проявеното чувство за хумор от негова страна. Засмя се и сестрата, Констанс Бартоло. Беше облякла престилката, бе сложила ръкавиците си и стоеше до масичката с рамката и инструментите, сякаш ги пазеше.

Няколко минути по-късно д-р Наваз отстъпи назад и се залюбува на работата си.

— Изглежда доста добре. Отивам да се измия, покриваме го и започваме.

Вместо да се ужаси от перспективата да пробият дупка в главата му със свредел, Ашли изпадна в спокойна дрямка. Скоро се поразбуди от усещането, че го покриват със стерилни кърпи, но отново заспа. След малко се стресна от внезапна пареща болка в дясната страна на главата. С огромно усилие вдигна натежалите си клепачи. Дори се опита да раздвижи лявата си ръка и да я измъкне от предпазния колан, с който бе завързана.

— Спокойно! — обади се д-р Нюхаус, който стоеше зад Ашли. — Всичко е наред! — каза той и постави длан върху ръката му.

— Вкарвам местната упойка — обясни д-р Наваз. — Ще усетите ужилване на четири места.

— Ужилване ли? — тихо се удиви в унеса си той.

Лекарите винаги се опитваха да омаловажат симптомите. Всъщност Ашли се чувстваше така, сякаш го горяха с нажежен до бяло нож и отделяха скалпа от черепа му. В същото време стоеше някак встрани от болката, сякаш това се случва с някой друг, а не с него.

Почти не усети, когато фиксираха стереотаксичнага рамка на главата му. Трийсет минути я наместваха и извършваха други манипулации, а през това време той се рееше в пространството. Здраво я прикрепиха от външната страна на черепа му. Ашли изгуби представа за времето; не знаеше нито миналото си, нито бъдещето.

— Така е добре — каза д-р Наваз.

Той сграбчи калибрираната полукръгла рамка върху главата на Ашли и внимателно се опита да я раздвижи във всички посоки, за да опита здравината й. Тя се държеше здраво на четирите винта върху черепа му. Доволен от резултата, д-р Наваз отстъпи назад, скръсти стерилните си ръце, облечени в ръкавици, върху престилката на гърдите си и се прокашля:

— Мис Хикам, уведомете, моля, рентгена, че сме готови за тях.

Операционната сестра спря по средата на пътя към д-р Нюхаус, на когото носеше нова бутилка е физиологичен разтвор. Сиво-сините й очи се вторачиха най-напред в колежката й Констанс за подкрепа, после срещнаха погледа на д-р Наваз. За миг Марджъри загуби дар слово. Познаваше избухливостта на неврохирурзите и очакваше най-лошото.

— Казвам — с нотка раздразнение в гласа повтори д-р Наваз, — да не се шляете. Време е за рентгена.

— Но тук няма рентген — несигурно промълви Марджъри.

Тя се обърна към д-р Нюхаус в очакване да я подкрепи, за да не понесе цялата отговорност за възникналия проблем.

— Какво искате да кажете? — вдигна вежди д-р Наваз. — По-добре намерете рентген, или си събираме парцалите и се изнасяме оттук! Без рентген не мога да извърша вътрешночерепна имплантация.

— Марджъри нека да каже, че тези две операционни не са предвидени за рентген — обясни д-р Нюхаус. — Тук се извършват главно процедури, свързани с безплодието, така че са монтирали ултразвук. Това ще ви помогне ли?

— Вие май се шегувате! — погледна го невярващо д-р Наваз. — Не ми трябва ултразвук! Имам нужда от рентген, за да направя точни измервания. Триизмерната решетка на рамката трябва да отговаря на размерите на мозъка. Не мога да стрелям в тъмното. Имам нужда от проклетия рентген!

— Можем да докараме тук портативен — с несигурен глас произнесе д-р Нюхаус.

Той замаха с ръка към прозореца към Пол Сондърс.

— Проблем ли има? — подаде главата си Пол през вратата.

— И още какъв! — гневно извика д-р Наваз. — Чак сега ме уведомиха, че не разполагате с рентген! Това е скандално!

— Имаме — отвърна Пол. — Разполагаме дори с MRI.

— Добре, докарайте проклетия рентген тук! — нетърпеливо нареди д-р Наваз.

Пол се вмъкна в операционната и крадешком погледна към тримата зад стъклото. Повика ги с ръка и те влязоха, притискайки маските към лицата си като него.

— Възникна проблем. Бързо трябва да докараме портативен рентгенов апарат, защото д-р Наваз е на път да се откаже да оперира.

— За бога! След всичките ни усилия това ли заслужихме? — възкликна риторично Даниел и погледна към неврохирурга. — Защо не споменахте, че ще ви е нужен рентген?

— А вие защо не ми казахте, че нямате? Никога не съм работил в модерна клиника без рентген! Откъде можех да…

— Не се горещете! — прекъсна го Пол. — След минути ще разполагате с апарат.

Д-р Наваз поклати глава:

— Изненадвате ме, колеги. Предстои уникална операция, за която, както разбирам в последния момент, вие не сте напълно подготвени, но за сметка на това ме убеждавате, че не е станало нищо фатално! Как бих могъл да определя на кое място в мозъка да инжектирам клетките, ако нямам рентгенови снимки! — И той отново завъртя глава. — Сякаш участвам в слаб филм.

В стаята настъпи гробна тишина. Чуваше се само метрономът на монитора, отбелязващ сърдечната дейност на пациента. Никой не помръдваше.

— Защо не закараме пациента до рентгена? — предложи Спенсър. Не е толкова далеч.

Практиката да се мести пациент от операционната до рентгена по средата на процедурата бе необичайна, но при настъпилите обстоятелства не можеше да се отхвърли. Клиниката бе съвсем нова и празна, така че опасността от инфекция не бе толкова голяма, още повече, че краниотомията не бе още извършена.

— Звучи ми разумно — прояви оптимизъм Даниел. — Имаме достатъчно хора. Пък и ние ще помогнем.

— Какво ще кажеш, Рашид? — попита Пол.

Д-р Наваз сви рамене.

— Може и да стане, при положение че пациентът остане на операционната маса. Не бива да го подмятаме насам-натам с рамката на главата.

— Операционната маса е на колела — напомни им д-р Нюхаус.

— Да започваме! — решително каза Пол. — Мардасъри, уведоми рентгеновите лаборанти, че тръгваме към тях.

За няколко минути д-р Нюхаус откачи Ашли от монитора и го развърза. С разперени встрани ръце нямаше да успеят да го изкарат от операционната. Когато всичко бе готово и ръцете на Ашли мирно почиваха в скута му, д-р Нюхаус освободи с крак спирачката на масата. После започна да я бута, докато Марджъри и Пол я дърпаха и така потеглиха по коридора. С изключение на сестрата, всички тръгнаха след масата с пациента. Макар и в полуседнало положение, Ашли спеше, без да усеща, че го местят. С футуристичната стереотаксична рамка на главата той приличаше на участник в научнофантастичен филм.

Д-р Наваз облече тежката оловна престилка, тъй като държеше лично да намести главата на Ашли за рентгеновите снимки. Останалите се оттеглиха в коридора. Ашли продължаваше да спи.

— Искам да проявите снимките бързо, и без това се забавихме много — каза д-р Наваз на лаборантката, когато тя дойде да вземе плаките.

— Веднага ще ги донеса — отвърна жената.

Д-р Нюхаус влезе при Ашли, за да провери жизнените му показатели. Пол и Спенсър придружиха рентгеновата лаборантка, за да я изчакат, докато прояви снимките. Даниел и Стефани останаха сами.

— Комедия от грешки, която никак не е смешна — прошепна Стефани и крадешком поклати глава.

— Стига! — прошепна в отговор Даниел. — Получи се недоразумение, което не е по ничия вина. Снимките са направени, така че можем да продължим с имплантирането.

— Не е важно дали е по нечия вина, или не — изсумтя Стефани. — От онази дъждовна вечер във Вашингтон, та до днес ни се случват все такива смахнати истории. Питам се какво ли още ще последва?

— Да се опитаме да бъдем повече оптимисти — отсече Даниел. — Вижда му се краят.

Пол и Спенсър излязоха в коридора, следвани от лаборантката. В ръцете си Пол държеше рентгеновите снимки.

— Изглеждат ми добри — забеляза той, когато мина покрай Даниел и Стефани, за да влезе в рентгена.

Другите го последваха. Пол прикрепи снимките към таблото, включи светлината и отстъпи встрани. Виждаше се черепът на Ашли, увенчан с тъмния обръч на стереотаксичната рамка.

Д-р Наваз се приближи, заби нос в снимките и внимателно ги проучи една по една, като се ориентираше главно по неясните сенки от пълните с течност мозъчни вентрикули. Всички мълчаха. Чуваше се само дълбокото дишане на Ашли, примесено с шума от помпането на апарата, с който д-р Нюхаус измерваше кръвното му налягане.

— Е? — попита Пол.

Д-р Наваз с неохота кимна.

— Изглеждат добри. Ще свършат работа.

Той взе един маркер, транспортир и тънка метална линийка. Много внимателно измери нещо върху всяка снимка и отбеляза местата със знак X.

— Ето целта ни: намира се в дясната страна на средния мозък. Сега ще отбележа координатите: X, Y и Z.

Той започна да нанася линии върху снимките и да измерва ъглите между тях.

— Тук ли ще го правиш? — попита Пол.

— Таблото е добре осветено — потънал в работата си, отговори д-р Наваз.

— Трябва да върнем пациента в операционната — обади се д-р Нюхаус. — Там ще е по-удобно да следя сърдечната му дейност на монитора.

— Няма проблеми — отвърна Пол и застана откъм краката на пациента, за да помага при местенето. Д-р Нюхаус освободи колелата на масата от спирачките.

Пол дърпаше операционната маса откъм главата, а д-р Нюхаус я буташе, докато я изкараха от рентгена. Д-р Нюхаус бе сложил едната си ръка върху рамото на Ашли, за да убие вибрациите от движението.

Продължиха по коридора, Марджъри вървеше отстрани с бутилката физиологичен разтвор, готова да подхване Ашли в случай на нужда. Най-отзад крачеше Спенсър и раздаваше заповеди, на които никой не обръщаше внимание.

— Цветът му не ми харесва — обади се д-р Нюхаус, като оглеждаше сенатора на силната флуоресцентна светлина. — По-живо!

— Цветът му си беше такъв, още когато пристигна — обади се Спенсър. — Според мен не се е променил.

— Искам да го включа в монитора — настоя д-р Нюхаус.

— Пристигнахме! — обяви Пол, отвори вратата на операционната и прекрачи. В този миг горният край на масата, която дърпаше след себе си се извъртя и се удари. Ремъците, които фиксираха гръдния кош, се опънаха. Поради инерцията на стереотаксичната рамка, главата му клюмна на гърдите. Д-р Нюхаус и Констанс мигновено реагираха и уловиха ръцете му, които увиснаха във въздуха.

— По дяволите! — изруга д-р Нюхаус.

— Точно това не биваше да става — прехапа устни Пол, тъй като отговорен за сблъсъка бе само той и никой друг.

— По-важното е дали рамката се удари в касата или не — каза д-р Нюхаус.

— Не, май не можа — отвърна Марджъри. — Мисля, че се разминахме на косъм.

— Да благодарим на Господ за малките услуги, които ни прави. Иначе трябваше да започнем всичко отначало. — Д-р Нюхаус беше успял да възвърне спокойствието си.

Констанс побърза да отиде до масичката с инструментите. Тъй като единствена бе останала с престилка и ръкавици, когато останалите тръгнаха към рентгена, тя хвана рамката, без да застрашава стерилността й, и я задържа неподвижна.

— Свършихте ли? — обади се внезапно Ашли.

Лекият сблъсък го бе извел от опиянението му. Опита се да отвори очи, ала не успя. Клепачите му само леко се повдигнаха. Усетил странна тежест върху главата си, той се напрегна да я докосне, но д-р Нюхаус улови вдигнатата му ръка, Марджъри притисна другата.

— Наместете масата — нареди д-р Нюхаус.

Пол я издърпа в средата на стаята. Помогна на д-р Нюхаус да постави предпазните колани на мястото им и след миг ръцете на Ашли бяха здраво завързани. Той тутакси потъна отново в сън. Д-р Нюхаус подаде краищата на електродите на Марджъри и тя ги свърза с апарата за ЕКГ. Скоро ритмичният и успокояващ звук от монитора замени напрегнатата тишина. След като измери кръвното му налягане, д-р Нюхаус свали слушалките на стетоскопа от ушите си.

— Всичко е наред — обяви той.

— Трябваше да съм по-внимателен — обади се Пол.

— Нищо не е станало — отвърна д-р Нюхаус. — Рамката не е изместена. Ще уведомим д-р Наваз за станалото, за да я провери. Стабилна ли е, Констанс?

— Като скала — отговори сестрата, като продължаваше да я подпира с ръце.

— Добре. Свободни сте. Благодаря ви за помощта.

Констанс внимателно отпусна пръсти. Положението на рамката не се промени.

— Мисля, че беше прав за цвета на пациента — извика д-р Нюхаус към Пол. — Няма промяна в сърдечния му статус. Според мен трябва да му поставим апаратче за измерване на пулса. Марджъри, би ли ми го донесла от стаята с упойки?

— Няма проблем — отвърна сестрата и изчезна в съседното помещение.

Някой се появи до прозореца в коридора и привлече вниманието на Пол. Макар да бе облечен в престилка и да носеше маска на лицето си, Пол тутакси разпозна в него Кърт Хърман. Едва се бе съвзел от инцидента с операционната маса и сърцето му отново заби лудо. Бе крайно необичайно за Кърт Хърман да влиза в останалите сгради на клиниката. Обитаваше единствено администрацията, където се намираше офисът му, и едва ли бе стъпвал в оперативното отделение до сега. Сигурно имаше нещо изключително сериозно, за да се появи чак тук.

— Какво има? — развълнувано попита той, вече в коридора.

— Трябва да говоря с теб и д-р Уингейт насаме.

— За какво се отнася?

— За самоличността на пациента. Не е свързан с мафията.

— Така ли? — с облекчение попита Пол; новината не бе лоша, както очакваше. — Кой е?

— Защо не повикаш и д-р Уингейт?

— Добре! Минутка!

Пол се върна в операционната и зашепна в ухото на Спенсър. Онзи въпросително повдигна вежди. Дори се извърна да погледне през стъклото към Кърт, сякаш не вярваше на думите на Пол. Пъргаво го последва навън. Кърт им махна да тръгнат след него към склада. Когато влязоха, той провери дали вратата е заключена добре и се обърна към шефовете си. Нямаше високо мнение за тях, особено като не беше съвсем сигурен кой от двамата контролира нещата.

— Е? — нетърпеливо попита Спенсър. — Ще ни кажеш ли най-сетне? Кой е той?

— Първо малко предистория — отвърна Кърт в обичайния си кратък военен стил. — От шофьора на лимузината му разбрах, че ги е взел, него и жената, която го придружава, от комплекс „Атлантис“. Отседнали са в посейдоновия апартамент, регистриран на името на Каръл Менинг от Вашингтон, окръг Колумбия.

— Каръл Менинг ли? — учуди се Спенсър. — Не съм го чувал. Кой е той, по дяволите?

— Каръл Менинг е жена — каза Кърт. — Проверихме я и се оказа, че е началник на канцеларията на сенатор Ашли Бътлър. Проверих и при бахамските имиграционни власти. Сенатор Бътлър е пристигнал на острова вчера. Мисля, че той е нашият пациент.

— Сенатор Бътлър! Разбира се! — шляпна се по челото Спенсър. — Сутринта ми се стори познат, но не можах да свържа физиономията му с никакво име поради идиотските дрехи, които е навлякъл.

— По дяволите! — изруга Пол. — Толкова труд, за да разберем кой е, а той да се окаже някакъв си шибан политик. Сбогом, мангизи!

— Да не избързваме — каза Спенсър.

— Че защо, дявол да го вземе? — ядоса се Пол. — Нали разчитахме на тайнствения пациент, за да станем богати и извести? Надявахме се да е някоя знаменитост, например филмова звезда, известен спортист, нещо от този род. Но не и политик!

— От политик до политик има разлика — присви очи Спенсър. — Говорят, че Бътлър има намерение да се кандидатира за президент от Демократическата партия.

— Но политиците нямат пари — каза Пол. — Говоря за собствени пари.

— Ала имат достъп до хора с много пари — погледна го красноречиво Спенсър. — Ето кое е важното, особено ако политикът е сериозен претендент. При положение, че демократите искат да имат свой президент, а можеш да бъдеш сигурен, че искат и то много, парите буквално ще завалят. Ако Бътлър се кандидатира и ако напредва добре в началото на кампанията, ще ударим кьоравото.

— В предположенията ти има много „ако“ — изкриви уста Пол. — Но независимо от това, доволен съм от резултата. Не знам дали ще ударим кьоравото, но аз научих доста от НХТСК. Тя ще добави още много към четирийсет и петте бона, което никак не е малко. Така че много съм доволен, особено след като накарахме доктор Лоуъл да подпише онзи документ. Няма да може да отрече онова, което направи в клиниката. Освен това имам намерение да включим и клауза относно Плащеницата от Торино. Публичността ще бъде онова, което дълго ще ни се изплаща, а в това отношение политикът е дори по-добър, от която и да е друга знаменитост.

— Връщам се на работа — обади се Кърт.

Нямаше намерение да стои и да слуша глупостите на двамата палячовци. Отиде до вратата и я отвори.

— Благодаря, че узна името му — каза Пол.

— Да, благодаря — присъедини се Спенсър. — Ще се опитаме да забравим, че ти отне цял месец и че дори се наложи да убиеш човек.

Кърт се обърна да го погледне и излезе. Вратата автоматично се затвори.

— Последната ти забележка не беше съвсем честна — изрече Пол.

— Знам — отвърна Спенсър и махна с ръка. — Приеми, че се опитвам да бъда забавен.

— Не оценяваш по достойнство дейността му.

— Сигурно — съгласи се Спенсър.

— Но когато се изправим на крака и заработим с пълен капацитет, ще го оцениш. Безопасността ще бъде нещото, на което ще разчитаме. Вярвай ми!

— Може и да си прав, но нека сега се върнем на имплантацията и да се помолим да завърши по-добре, отколкото започна.

Спенсър отвори вратата и тръгна да излиза.

— Почакай — дръпна го за ръката Пол. — Хрумна ми нещо. Именно Ашли Бътлър поде кампанията за забрана на НХТСК. Каква ирония на съдбата! Сега се възползва от нея.

— Ако питаш мен, не е ирония, а чисто лицемерие — отвърна Спенсър. — Двамата с Лоуъл сигурно са сключили тайна сделка.

— Така трябва да е станало и ако си прав, това означава повече пари за нас, защото и двамата ще искат да пазят тайната дълбоко.

— Мисля, че ние контролираме нещата — кимна с глава Спенсър. — А сега да се връщаме в операционната и да видим дали не е изникнал още някакъв проблем. Имахме дяволски късмет, че бяхме на място, когато стана онази бъркотия с рентгена.

— Трябва да си доставим портативен апарат.

— Ако нямаш нищо против, ще почакаме да получим някой и друг долар, пък тогава.

Пред вратата на операционната Спенсър се поколеба.

— Много е важно никой да не разбере, че знаем истинското име на пациента.

— Разбира се — съгласи се Пол. — Ясно е от само себе си.