Робин Кук
Пристъп (14)

ГЛАВА 13

4:45 часа, вторник, 26 февруари 2002 година

 

Въпреки предпазната верига на вратата, Стефани не спа добре. Стряскаше се при всеки шум в хотела или на улицата, а шумове не липсваха. Точно след полунощ, когато обитателите на съседната стая се върнаха и отключиха вратата, Стефани седна в леглото, защото й се стори, че влизат в тяхната стая.

Заспа чак след два. Но това далеч не беше онзи здравословен сън, след който човек се чувства бодър, и когато Даниел я разтърси за рамото, за да я събуди, тя с облекчение отвори очи. Беше кошмарна нощ. Струваше й се, че бе спала само петнайсетина минути.

— Колко е часът? — замаяно попита тя и се повдигна на лакът.

— Вече е пет. Слънчице, изгрей! След половин час трябва да сме в таксито.

„Слънчице, изгрей“ беше израз, който майка й често употребяваше, когато Стефани беше малка и тъй като минаваше за поспалана, изречението бе винаги на място и безпогрешно я будеше. Даниел го знаеше и сега реши да я развесели.

— Будна съм — подразни се тя, когато той я разтърси още веднъж.

Погледна го укоризнено, но той й се усмихна и я погали по косата. Този жест направо я вбесяваше, дори когато косата й бе разчорлена, каквато беше в момента; сякаш я мислеше за дете, или, още по-лошо — за някакво кученце.

Стефани видя, че Даниел влезе в банята. Изтърколи се по гръб и примижа на светлината. Многоцветният стъклен полилей светеше право в очите й. Навън бе тъмно като в рог. Пое си дълбоко дъх. Умираше за сън, но в главата й започна да се прояснява и тя си спомни колко много искаше да се качи в самолета и да напусне Италия.

Душът сътвори чудеса и за двамата. Макар отстрани да изглеждаше бодър, Даниел далеч не се чувстваше така и отначало му беше толкова трудно да стане, колкото и на Стефани. Но когато излязоха от банята и двамата бяха с повишено настроение в очакване на предстоящото отпътуване. Бързо се облякоха и събраха нещата си. В пет и четвърт Даниел се обади в рецепцията да им повикат такси и да им свалят багажа.

— Не мога да повярвам, че следобед ще бъдем вече в Насо — каза Даниел, като затвори и заключи куфара си.

По план трябваше да летят през Париж за Лондон с Еър Франс, да се прехвърлят на Британските авиолинии и да заминат направо за остров Ню Провидънс на Бахамите.

— Не мога да свикна с мисълта, че ще отпътуваме от зимата и ще пристигнем при лятото и то само за един ден.

Струва ми се толкова отдавна, откакто ходех с шорти и фланелка. Ще полудея.

Пиколото пристигна и взе куфарите им в изящната си количка, за да ги свали във фоайето и те го инструктираха да ги качи в таксито. Докато Стефани изсушаваше косата си, Даниел я чакаше на вратата на банята.

— Смятам, че трябва да съобщим за натрапника — обади се тя през шума от сешоара.

— Какво ще постигнем с това?

— Предполагам не много, но мисля, че биха искали да знаят.

Даниел погледна часовника на ръката си.

— Според мен не е нужно. Нямаме време. Наближава пет и половина. Трябва да тръгваме.

— Защо не слезеш и не уредиш сметката — предложи Стефани. — Идвам след две минути.

— Насо, очаквай ни! — извика Даниел и излезе от стаята.

 

 

Настоятелният телефонен звън извади Майкъл Малоуни от дълбокия сън. Вдигна слушалката, преди да се е събудил напълно. Отсреща беше отец Питър Флек, вторият личен секретар на кардинал О’Рурк.

— Буден ли си? — попита Питър. — Извинявай, че ти звъня толкова рано.

— Колко е часът? — заинтересува се Майкъл.

Той протегна ръка към нощната лампа и се опита да види стрелките на собствения си часовник.

— Тук, в Ню Йорк, след двайсет и пет минути ще бъде полунощ. А колко е часът Е Италия?

— Пет и трийсет и пет сутринта.

— Съжалявам, но днес следобед си се обадил и си казал, че е наложително да говориш с кардинала колкото е възможно по-скоро, а Негово високопреосвещенство току-що се върна. Свързвам те.

Майкъл разтърка челото си и се плесна по страните, за да прогони умората. Само след миг чу мекия глас на кардинал О’Рурк, който му обясни, че е трябвало да присъства на една безкрайна среща с губернатора.

— Съжалявам, че трябва да ви натоваря още повече — започна Майкъл със страхопочитание.

Той не се заблуждаваше от външната благост на влиятелния мъж. Знаеше колко безмилостен може да бъде, особено към подчинените си, които са били или глупави, или не им е провървяло достатъчно и са си навлекли гнева му. Но към онези, от които е доволен, той бе изключително щедър.

— Някакъв проблем ли има в Торино? — попита кардиналът.

— За жалост, да — отвърна Майкъл. — Оказа се, че двамата, които сенатор Бътлър изпрати да получат образеца от плащеницата, са учени в областта на молекулярната биология.

— Разбирам — каза Джеймс.

— Имената им са доктор Даниел Лоуъл и доктор Стефани Д’Агостино.

— Разбирам — повтори Джеймс.

— От инструкциите ви ми стана ясно — продължи Майкъл, — че ще сте много недоволен, ако плащеницата бъде подложена на нови изследвания. Добрата вест е, че с помощта на монсиньор Манцони успях да уредя връщането на образеца.

— О! — възкликна Джеймс.

Последва неловко мълчание. Що се отнася до Майкъл, той не очакваше подобна реакция. Определено бе разчитал, че кардиналът ще е доволен от мерките, които бе предприел.

— Очевидно нашата цел е да избегнем по-нататъшната намеса на учените — побърза да добави той.

По гърба му полазиха тръпки. Интуитивно усещаше, че разговорът поема нежелан обрат.

— Лоуъл и Д’Агостино сами ли пожелаха да върнат образеца?

— Не точно — призна Майкъл. — Италианските власти ще го конфискуват, когато тази сутрин двамата отидат на летището, за да вземат самолета за Париж.

— И какво ще стане с учените?

— Мисля, че ще ги задържат.

— Истина ли е, че не е било необходимо да докосват самата плащеница, за да се сдобият с образеца, както ми намекна сенатор Бътлър?

— Истина е. Образецът представлява парченце от частта, откъсната от плащеницата преди няколко години.

— Предадена ли е на учените при пълна конфиденциалност и без официална документация?

— Доколкото знам, да — отвърна Майкъл. — Уведомих ги, че това е изричното ви желание.

Той започна да се ноти — не така обилно, както в хотелската стая, но причината бе същата: страх. Усети, как стомахът му се сви и мускулите му се напрегнаха. Във въпросите на кардинала се чувстваше едва доловима острота, която страничен човек нямаше да усети, но не и Майкъл. Той тутакси разбра, че Негово високопреосвещенство е силно раздразнен.

— Отец Малоуни! За ваше сведение сенаторът вече е вкарал обещания закон за ограничаване на съдебното преследване на благотворителните организации за разглеждане и сега има по-голяма вероятност да бъде одобрен, отколкото имаше в петък, защото смята решително да го подкрепи. Няма нужда да ви обяснявам колко важен е този закон за църквата. Що се отнася до парчето от плащеницата, дори да го подложат на изследвания, резултатите няма да са автентични и ще бъдат отречени, тъй като образецът не е придружен от официален документ.

— Много съжалявам — изломоти несигурно Майкъл. — Мислех, че Ваше високопреосвещенство ще иска да получи обратно образеца.

— Отец Малоуни, получихте ясни указания. Не сте в Торино, за да мислите. Изпратен сте, за да видите кой ще получи парчето от плащеницата и, ако е необходимо, да го проследите до крайния получател. Не биваше да се съгласявате с връщането на образеца и да поставяте под заплаха един толкова важен за църквата закон.

— Не знам какво да кажа — успя да изрече Майкъл.

— Не казвайте нищо. Съветвам ви да спрете всичко, което сте започнали, ако не е вече свършен факт; при положение, разбира се, че не държите да продължите кариерата си в малка енория в някое забутано място. Не желая образецът да бъде конфискуван, нито искам американските учени да бъдат арестувани, което е по-точната дума за онова, което ще им се случи на летището, от евфемизма, използван от вас. И най-важното: не желая сенатор Бътлър да ми се обади и да ми каже, че е оттеглил закона, а със сигурност ще го направи, ако сегашният развой на нещата не спре. Ясен ли съм, отче?

— Напълно — със заекване отговори Майкъл.

Кардиналът рязко прекъсна разговора, но той продължаваше да държи слушалката в ръка.

С мъка преглътна и затвори телефона. Да го изпратят в глухо място в малка енория бе все едно да го заточат в Сибир. Без да се бави, той отново вдигна слушалката. Самолетът на американците щеше да излети след седем. Това означаваше, че все още има възможност да избегне трагичните последствия. Най-напред се обади в грандхотел „Белведере“, но от там го информираха, че американците са напуснали хотела. Опита се да се свърже с монсиньор Манцони, ала прелатът бе тръгнал по работа за летището преди половин час.

Възбуден от съобщенията, Майкъл навлече дрехите си, прилежно сгънати върху близкия стол. Без да се мие и бръсне, той се втурна навън. Не дочака асансьора, а се затича по стълбите. След минути, задъхан отключи наетия фиат и се метна в него. Запали колата, стъпи върху газта и със свистене на гумите напусна паркинга.

Хвърли поглед към часовника си и прецени, че ще стигне до летището малко след шест. Проблемът беше, че нямаше представа как да постъпи, когато пристигне там.

 

 

— Ще му дадеш ли голям бакшиш? — провокира го Стефани, когато таксито се заизкачва по рампата, за да ги остави пред сградата на летището. Страхът му от таксита бе започнал да играе по нервите й, макар че Даниел имаше право, когато на няколко пъти помоли шофьора да намали скоростта. Не че това даде някакъв резултат. Колчем се обадеше, шофьорът вдигаше рамене и отговаряше:

— Не разбира английски.

В същото време трябваше да признае, че таксито им не се движеше по-бързо от останалите коли по пътя.

— Ще е добре, ако изобщо му платя! — просъска Даниел.

Таксито спря сред морето от коли, от които се изсипваха пътници. За разлика от централните улици, летището беше вече оживено. Даниел и Стефани слязоха заедно с шофьора. Всички започнаха да разтоварват багажа от малката кола и да го трупат на тротоара. Даниел с нервно потръпване плати на шофьора.

— Как ще мъкнем всичко това? — попита Стефани.

Багажът им бе толкова много, че нямаше да могат да го пренесат наведнъж в сградата. Тя се огледа.

— Не искам да оставим куфарите без надзор — каза Даниел.

— И аз. Един от нас ще отиде да потърси количка, а другият ще ги пази.

— Добре. Кое предпочиташ?

— Билетите и паспортите са у теб. Защо не ги приготвиш, докато взема количка?

Стефани си проправи път през тълпата, като с очи търсеше свободна количка. Когато влезе вътре, късметът й проработи. Пътниците, преминаващи проверката и отправящи се към изходите за съответния полет, трябваше да освободят количките. Стефани улови дръжките на една и се върна по обратния път. Даниел бе седнал върху най-големия куфар и нетърпеливо тупаше с крак.

— Много се забави — оплака се той.

— Съжалявам, но досега се чудих откъде да намеря свободна количка — всичко беше заето. Претъпкано е с хора. Сигурно самолетите излитат един след друг.

Подредиха на куп всички куфари, с изключение на лаптопите и Даниел забута претоварената количка.

— Има доста полиция — забеляза Стефани, когато влязоха в сградата. — Никога не съм виждала толкова много униформени на едно място. Е, италианските карабинери май наистина са много старателни.

Като влязоха, спряха на пет-шест метра от вратата. Хората се въртяха около тях и те се чувстваха като в центъра на водовъртеж.

— Къде отиваме? — попита Даниел, докато тълпата ги блъскаше. — Не виждам никъде да пише „Еър Франс“.

— Полетите са записани на компактдиск и се появяват върху екраните до гишетата за проверка на багажа — обясни Стефани. — Чакай тук! Ще отида да проверя нашия полет.

Само след няколко минути тя откри гишето.

— Няколко карабинери са спрели отпред — каза Стефани, когато се върна при Даниел.

Насочиха се към дългата опашка, която се виеше далече напред. Минутите течаха, но никой не помръдваше.

— Какво, по дяволите, правят там? — изправи се на пръсти Даниел, за да види каква е причината за протакането. — Не съм очаквал, че ще чакаме тъй дълго. Дали полицаите не ни бавят?

— Ако не се задушим, докато стигнем до гишето, пак добре — каза Стефани и погледна часовника на ръката си. Беше шест и двайсет.

— Тъй като само то обслужва пътниците от нашия полет, ще трябва да изчакаме — забеляза Даниел и продължи да наблюдава предната част на опашката. — Господи! — извика той.

— Сега пък какво?

Възклицанието и промяната в гласа му я подсети колко е напрегната. Опита се да погледне натам, накъдето се взираше той, но хората пред нея й пречеха.

— Монсиньор Манцони, свещеникът, който ни предаде парчето от плащеницата, е зад гишето заедно с полицаите.

— Сигурен ли си? — попита разтревожено Стефани.

Съвпадението бе твърде голямо. Отново се опита да погледне, но пак не успя.

Даниел сви рамене и отново насочи поглед към гишето.

— Прилича на него, а не мисля, че броят на тлъстите свещеници в Торино е толкова голям.

— Смяташ ли, че би могло да ни засяга по някакъв начин?

— Нямам представа, макар че като свържа присъствието му с факта, че някой се опита да ни открадне кутийката с образеца, започвам да се опасявам.

— Тази работа не ми харесва — каза Стефани. — Никак дори.

Опашката помръдна напред. Даниел не знаеше какво да прави и остана на мястото си, но мъжът зад него нетърпеливо го ръгна в гърба. Даниел бутна количката с багажа пред себе си, но предвидливо се скри зад нея. Стефани направи няколко крачки встрани и крадешком погледна към гишето. Веднага се върна и застана до Даниел зад количката.

— Монсиньор Манцони е — каза тя.

Двамата се спогледаха.

— Какво, по дяволите, ще правим сега? — глухо попита той.

— Не знам. Тревожи ме не той, а полицията.

— Очевидно.

— Къде е образецът от плащеницата?

— Вече ти казах! В калъфа на лаптопа ми.

— Хей, не ми викай!

Опашката помръдна. Мъжът зад него дишаше във врата му и той се почувства задължен да бутне количката напред. Колкото повече се приближаваха до гишето, толкова повече напрежението им растеше.

— Може би това е игра на въображението ни — предположи с надежда Стефани.

— Съвпадението е твърде голямо, за да бъде обяснено с мания за преследване — отвърна Даниел. — Ако бяхме видели само свещеника, или само полицията, положението щеше да бъде различно; но тук са и отецът, и карабинерите, което променя из дъно нещата. Въпросът е, че трябва да решим, какво да правим още сега, на място. Не можем просто да си седим, сякаш не е станало нищо, тъй като само след няколко минути ще бъдем пред тях и тогава ще стане, каквото има да става.

— Какво можем да направим? Притиснати сме от тълпата с цяла камара куфари. В най-лошия случай ще им дадем парчето от плащеницата, ако това е целта им.

— Ако искаха само да конфискуват образеца, тук нямаше да гъмжи от полицаи в униформа.

— Извинете! — задъхано извика някой зад тях. Акцентът без съмнение беше американски.

Стефани и Даниел бяха тъй напрегнати, че мигновено се обърнаха назад и застанаха лице в лице с някакъв разстроен свещеник, който с безумен поглед се взираше в тях. Гърдите му се повдигаха и спадаха, очевидно в резултат на умората от бързото тичане, а челото му бе осеяно с капчици пот. Беше необръснат, а червената му коса стърчеше в безпорядък на всички страни, което остро контрастираше със стегнатите му свещенически одежди.

— Доктор Лоуъл и доктор Д’Агостино! — задъхано изрече отец Майкъл Малоуни. — Непременно трябва да говоря с вас.

— Scusi — ядосано измърмори мъжът зад Даниел.

Той му направи жест с ръка да мине напред. Опашката напредваше и Даниел трябваше също да се придвижи.

Той махна с ръка на мъжа да мине пред него.

Майкъл бързо хвърли поглед напред. Като зърна монсиньора и полицаите, той наведе глава и се промъкна до Даниел.

— Разполагаме само с няколко секунди — с глух шепот изрече той. — Не бива да минавате през гишето!

— Откъде знаете имената ни? — сети се да попита Даниел.

— Нямаме време за обяснения.

— Кой, все пак, сте вие? — нас гоя Стефани.

Струваше й се, че го познава, ала не можеше да се досети откъде.

— Няма значение кой съм. Важното е, че имат намерение да ви арестуват и да конфискуват образеца от плащеницата.

— Сега си спомних — заяви Стефани. — Вчера, когато ни предадоха образеца, вие бяхте в кафенето.

— За Бога! — умоляваше ги Майкъл. — Трябва да се махнете оттук. Колата ми е навън. Ще ви изведа от Италия.

— С автомобил? — попита Даниел, сякаш самата мисъл за това бе нелепа.

— Този е единственият начин. Проверяват самолетите, влаковете, всички видове масов транспорт. Положението е сериозно. Ще ви арестуват и ще ви хвърлят в затвора. Повярвайте ми!

Даниел и Стефани се спогледаха. И двамата си мислеха за едно и също нещо: внезапното пристигане на разтревожения свещеник бе невероятно странно, а предупреждението му съвпадаше със собствените им страхове, които се появиха само преди секунди. Нямаше да минат през гишето за проверка на билетите и багажа за Париж.

Даниел насочи количката назад. Майкъл го сграбчи за ръката.

— Нямаме време за всичкия този багаж.

— Какво говорите? — удиви се Даниел.

Свещеникът протегна врат и хвърли поглед към гишето, което отстоеше само на няколко метра от тях, но тутакси скри главата си като костенурка в костената си черупка.

— По дяволите! Видяха ме, което означава, че от катастрофата ни делят само секунди. Трябва да бягаме, ако не искате да влезете в затвора. Трябва да зарежете повечето багаж! Решете кое е по-важно: свободата или куфарите.

— Вътре са всичките ми летни дрехи — каза Стефани.

Идеята да изоставят багажа никак не й допадаше.

— Signore! — възкликна мъжът зад Даниел с явно възмущение. — Va! Va via!

Другите зад него също се развикаха. Хората отново помръднаха напред, но Даниел и Стефани им препречваха пътя.

— Къде е образецът? — попита Майкъл. — А паспортите ви?

— В чантата, която нося през рамо — отвърна Даниел.

— Добре — отсече свещеникът. — Задръжте чантите си, но оставете всичко останало! После ще се опитам да уредя с американския консул да ви върнат вещите и да ви ги препратя до крайния адрес. Хайде!

Той дърпаше Даниел по-далеч от гишето.

Даниел погледна над количката с багаж и видя, че монсиньор Манцони дръпна единия полицай за ръкава и посочи към тях. Бързешком се обърна към Стефани и каза:

— По-добре ще е да последваме съвета му.

— Чудесно! Значи зарязваме куфарите! — гневно възкликна тя и вдигна ръце.

— След мен! — изкомандва ги Майкъл.

Той започна да разбутва тълпата и те оставиха количката с багаж сред пътниците. Притиснати един до друг, хората мудно и с нежелание им нравеха път, а Майкъл ги блъскаше с извинението „Scusi!“ и прескачаше ръчния им багаж по пода. Даниел и Стефани го следваха по петите, а отецът им проправяше пътека през джунглата от човешки същества.

Зад тях се носеха викове, и сякаш ги пришпорваха. Като се освободиха от стегнатата хватка на многолюдната опашка, те затичаха по-лесно, но Даниел ги възпря.

— Ако тичахме към летището, да — обясни им той, — но да тичаме навън от сградата е нещо съвсем друго. Така привличаме вниманието на хората. Достатъчно е да вървим бързо!

В същия миг се появиха двама младички полицаи и се отправиха към тях, като свалиха автоматите от рамо.

— О, не! — изстена Даниел и забави крачка.

— Продължавайте да вървите! — настоя Майкъл през зъби.

Зад тях се чуваха гласове. И Даниел, и Стефани бяха сигурни, че полицаите идват да ги заловят и в последната минута разбраха, че не е така. Когато униформените ги отминаха, без дори да ги удостоят с поглед, те въздъхнаха с облекчение. Явно се бяха запътили към блъскащите се хора около гишето.

Пристигащите пътници се спираха да гледат след полицаите, а по лицата на някои се четеше страх. След 11 септември всяко вълнение по летищата, независимо от причината, караше хората да настръхват.

— Колата ми е пред изхода за пристигащите пътници, на долното ниво — обясни им Майкъл и ги поведе надолу по стълбите.

Те профучаха надолу по стъпалата. Долното ниво бе сравнително безлюдно, тъй като самолетите щяха тепърва да започнат да кацат на летището. Виждаха се само няколко наземни стюарди и стюардеси, които се готвеха за нашествието на пасажери и багаж, както и агентите за наемане на коли, подреждащи щандовете си.

— Сега вече трябва да тичаме — обяви останалият без дъх Майкъл.

Неколцина от служителите се загледаха след тях, но бързо се върнаха към заниманията си. Майкъл поведе двамината американци към главния вход и той автоматично се отвори. Бързо излязоха, но в същия миг свещеникът спря. Протегна ръце встрани, за да спре и тях.

— Не бива да тичаме така — простена той. — За жалост колата, която съм наел, е ей там.

На петнайсетина метра от тях до бордюра бе паркиран светлокафяв фиат със запалени фарове. Зад него се мъдреше синьо-бял полицейски автомобил с включени сини лампи. През предното стъкло се виждаха главите на двамата полицаи.

— Какво да правим? — задъхано попита Даниел — Дали да не наемем още една кола?

— Гишетата още не са отворени — отвърна Майкъл. — Ще ни отнеме много време.

— А такси? — предложи Стефани. — Трябва да изчезнем от летището. В града можем да наемем кола.

— Идеята е умна — каза Майкъл и хвърли поглед към пустата стоянка. — Проблемът е, че до пристигането на първите самолети няма да има коли, а не знам кога е първото кацане. За да вземем такси, ще трябва да се качим на горното ниво, а това е опасно. Мисля, че трябва да рискуваме с моя автомобил. Полицейската кола е от Общинския контрол по пътищата. Съмнявам се, че ни търсят, поне засега. Вероятно чакат паяка.

— Какво ще кажете?

— Не съм сигурен — призна Майкъл. — Нямаме време за много мислене. Ще се опитам да се възползвам от положението си на свещеник.

Пое си въздух, за да си вдъхне смелост.

— Хайде! Когато отидем до колата, веднага влизате в нея. Аз ще ги поразговоря.

— Това не ми харесва — обади се Стефани.

— И на мен — призна си Майкъл и ги побутна да тръгват. — Но мисля, че е единствената ни възможност. Само след няколко минути цялата охрана на летището ще ни търси. Монсиньор Манцони ме видя.

— Познавате ли се? — попита Стефани.

— Да кажем, че сме добри познати — отвърна Майкъл.

Млъкнаха и се отправиха с твърда и решителна крачка към фиата. Свещеникът мина зад полицейската кола, за да заобиколи и отиде до вратата за шофьора. Когато се приближи до фиата, отключи вратата и се настани зад волана, сякаш изобщо не бе забелязал полицейската кола. Без да се бавят, Стефани и Даниел се наместиха на задната седалка.

— Padre! — извика единият полицай.

Когато видя Майкъл да влиза във фиата, той излезе от автомобила. Другият остана на мястото си.

Даниел и Стефани наблюдаваха отвътре. Полицаят се приближи към Майкъл. Носеше униформа в по-светло и по-тъмно синьо с бял колан и бял кобур. Беше слаб мъж и говореше бързо и насечено като Майкъл. Разговорът бе изпъстрен с изобилие от жестове, които достигнаха кулминацията си, когато полицаят посочи напред, а после започна да върти глава. На това място Майкъл се качи в колата и запали двигателя. След миг фиатът излезе от долното ниво и се отправи към изхода на летището.

— Какво стана? — напрегнато попита Стефани и погледна назад, за да се увери, че никой не ги преследва.

— За щастие, беше респектирай от това, че съм свещеник.

— Какво му казахте? — заинтересува се Даниел.

— Извиних се и му казах, че има спешен случай. Попитах го къде е най-близката болница и той се зае да ми обяснява.

— Май говорите доста добре италиански? — попита Стефани.

— Не лошо. Завършил съм семинария в Рим.

Още щом получи тази възможност, Майкъл излезе от магистралата и пое по тесен път. След известно време се озоваха в селски район.

— Къде отиваме? — Даниел разтревожено погледна през стъклото.

— Няма да се движим по автостради — отвърна Майкъл. — Така е по-безопасно. Честно казано, не знам къде ще ви търсят. Но не искам да рискуваме.

Слънцето още не бе изгряло, но небето вече светлееше.

— Ще ми е нужен навигатор — заяви Майкъл и измъкна от жабката няколко пътни карти. — Кой от вас ще се заеме?

Даниел и Стефани се спогледаха.

— Като че ли тя е по-добра.

Майкъл разгърна едната карта и хвърли поглед през рамо към Стефани.

— Защо не седнеш до мен? Трябва да ми помогнеш да излезем от Кунео.

Стефани вдигна рамене, излезе от колата и я заобиколи, за да седне отпред.

— Ние сме тук — заобяснява Майкъл, като включи светлината в купето и й посочи мястото, което се намираше на североизток от Торино. — А отиваме ей там.

Той придвижи пръста си надолу по картата и спря на брега на Средиземно море.

— Ница, Франция? — изненада се Стефани.

— Да. Най-близкото летище извън границите на Италия в южна посока. Препоръчвам ви да тръгнем на юг, за да се движим по второстепенни пътища. Можем да се отправим и на север към Женева, но ще трябва да използваме магистралите и да влезем в Швейцария през важен граничен пост. Според мен на юг е по-безопасно и, следователно, по-разумно. Съгласни ли сте?

Двамата вдигнаха рамене.

— Мисля, че да — отвърна Даниел.

— Добре — каза Майкъл. — Това е пътят.

Отново придвижи пръст по картата и продължи да обяснява:

— Тръгваме за Кунео през Торино. Оттам — в Коле ди Тенда. Веднъж да прекосим границата, оставаме във Франция и ще следваме главната магистрала, макар че тя отива до Италия. В Ментон, на брега на морето, можем да поемем по шосето, което след известно време ще ни отведе в Ница. Това е най-бързият път. Цялото пътуване ще ни отнеме не повече от пет-шест часа, но това е само предположение. Приемате ли?

Двамата отново свиха рамене и се спогледаха. Бяха толкова объркани от събитията, че не знаеха какво да кажат. Не можеха да мислят, още по-малко да говорят.

Майкъл ги изгледа — първо единия, после другия.

— Приемам мълчанието ви за съгласие. Разбирам смущението ви; меко казано, сутринта ви донесе доста изненади. Затова нека първо преминем през Торино. Да се надяваме, че няма да попаднем в задръстване.

Той разгърна другата карта — на града и околностите. Посочи на Стефани къде се намират и къде искат да отидат. Тя кимна с глава.

— Няма да е трудно — каза Майкъл. — Едно не може да им се отрече на италианците — много са добри в маркировката на пътищата. Най-напред ще следваме обозначенията към центъра на града, а после към шосе S–20 в южна посока. Съгласни?

Стефани отново кимна с глава.

— Да тръгваме! — каза Майкъл.

Той се настани удобно зад волана и включи на скорост.

Отначало пътят не бе толкова оживен, но колкото повече се приближаваха до града, положението ставаше все по-лошо, движеха се все по-бавно, а колкото по-бавно се движеха, толкова повече се претоварваше движението. Тъкмо преди да стигнат до центъра на града, денят настъпи ясен и светъл, а небето стана светлосиньо. Пътуваха, потънали в мълчание. Само от време навреме Стефани даваше указания, като внимателно следеше посоката на движение по картата и сочеше знаците по пътя. Даниел не продумваше. Беше благодарен, че Майкъл поне е предпазлив шофьор.

Наближаваше девет часа, когато се откъснаха от безумния трафик в Торино и поеха на юг по шосе S–20. Стефани и Даниел се бяха поотпуснали и бяха събрали мислите си, които се въртяха главно около мъжа на волана и изоставения на летището багаж.

Стефани внимателно сгъна двете карти и ги постави на таблото отпред. Нататък пътят беше чист. Тя разглеждаше хлътналите страни на свещеника, ястребовия му профил, наболата му брада и кечето от рошава червена коса.

— Може би дойде време да попитаме кой сте? — каза тя.

— По душа съм най-обикновен свещеник — отговори той.

Усмихна се. Очакваше този въпрос, но не бе сигурен доколко иска да се разкрие.

— Мисля, че заслужаваме да знаем повече за вас — продължи Стефани.

— Името ми е Майкъл Малоуни. Настоящата ми служба е при архиепископа на Ню Йорк и пристигнах в Италия по църковни дела.

— Откъде знаете кои сме? — обади се Даниел от задната седалка.

— Сигурен съм, че и двамата сте любопитни да разберете всичко — отвърна Майкъл. — Имате право. Но работата е там, че не ми се ще да ви разкривам подробностите. Така е по-добре за онези, които участват в операцията. Възможно ли е просто да приемете факта, че съм ви отървал от огромни неприятности, без да ме разпитвате повече? Ще ми направите голяма услуга. Можете да причислите помощта ми към божиите чудеса, тъй като аз съм само един скромен божи служител.

Стефани хвърли поглед назад към Даниел и отново съсредоточи вниманието си върху Майкъл.

— Говорите за божии чудеса, за божественото. Странно съвпадение, тъй като чухме тази дума във връзка с работата, която ни доведе в Италия, а тя бе да получим частица от Торинската плащеница.

— О?! — неопределено възкликна Майкъл.

Той се опита да измисли нещо, което би отклонило разговора от деликатната тема, но нищо не му дойде на ум.

— Защо искаха да ни арестуват? — попита Даниел. — Това не би трябвало да има общо с вас.

— Защото научиха, че работите в областта на молекулярната биология. Това бе неочаквана изненада. Църквата не желае повече никакви научни изследвания, свързани с автентичността на плащеницата, а поради факта, че сте учени, властите с право се притесниха, че целта ви е именно тази. Отначало църквата искаше само да си върне образеца, но тъй като не бе възможно, поискаха да го конфискуват.

— Това обяснява много неща — заяви Стефани. — Но защо ни помогнахте? Сигурни ли сте, че няма да направим изследванията?

— Да не навлизаме в това. Моля ви!

— Откъде знаехте, че заминаваме за Лондон, след като чакахме пред гишето, обслужващо полета до Париж?

Даниел се наведе напред, за да чува по-добре. Гласът на Майкъл не достигаше до задната седалка.

— Не ми е удобно да отговоря на въпроса ви.

Лицето му пламна, като си спомни как се криеше зад завесите в хотелската стая.

— Умолявам ви. Не можете ли просто да го отминете? Приемете направеното от мен като услуга към вас: просто един приятел е помогнал на сънародници в нужда.

Продължиха пътя си в мълчание. Като изминаха няколко километра, Стефани се обади:

— Е, благодарим за помощта. Трябва да ви успокоим, че нямаме намерение да изследваме автентичността на плащеницата.

— Ще информирам, когото трябва. Уверен съм, че ще се радва да го чуе.

— Ами багажа ни? — заинтересува се Стефани. — Имате ли възможност да ни помогнете да си го вземем?

— С удоволствие ще сторя всичко по силите си и вярвам, че ще успея, особено сега, като знам, че няма да изследвате плащеницата. Ако нещата се развият добре, ще се погрижа вещите ви да бъдат изпратени у дома ви в Масачузетс.

— Няма да се приберем през идния един месец — уточни Даниел.

— Ще ви оставя визитната си картичка — предложи Майкъл. — Ще ми се обадите, щом се настаните на новото място.

— Вече имаме един адрес — обади се Даниел.

— Имам въпрос — прекъсна ги Стефани. — Отсега нататък италианските власти няма да ни допускат в страната, така ли?

— Както заявих и по въпроса с багажа ви, сигурен съм, че ще мога, както се казва, да изчистя досиетата ви. Няма да имате проблеми при бъдещи посещения в Италия.

Стефани се обърна и погледна към Даниел.

— Мисля, че ще мога да преживея и без да знам за кървавите подробности. А ти?

— Предполагам — отговори Даниел. — Но бих искал да знам кой влезе в хотелската ни стая.

— Не желая да говоря за това — побърза да го прекъсне Майкъл. — Което не означава, че ми е известно.

— Тогава ми кажете: натрапникът от църквата ли беше, нает професионалист, или служител на хотела?

— Не мога да ви кажа — поклати глава Майкъл. — Съжалявам.

 

 

След като Даниел и Стефани се примириха с мисълта, че Майкъл няма да им отговори на въпросите, отнасящи се до навременната му намеса и помощ и като се увериха, че фиатът наистина се стреми да избегне италианските власти при влизането им във Франция, те се отпуснаха и се наслаждаваха на пътуването. Когато се изкачиха в снежните Алпи и преминаха през ваканционното селище Лимоне Пиемонте, пред очите им се разкри зашеметяваща гледка. Навлязоха във френската част на прохода и се спуснаха по скалистия Горж дьо Саорж по един път, буквално срязал на две отвесните скали на каньона. Спряха да хапнат в Соспел, град на френска територия.

Когато влязоха в летището на Ница, беше два следобед.

Майкъл им даде визитката си и взе адреса на хотел „Оушън клъб“ в Насо, където Даниел бе направил резервация, обеща да се погрижи за багажа им още щом се върне в Торино и потегли обратно.

Даниел и Стефани гледаха след фиата, докато изчезна от очите им.

Тя удивено поклати глава:

— Ама че приключение!

— Меко казано — кимна Даниел.

— Не искам да прозвучи жестоко, но не мога да не ти напомня какво каза вчера сутринта — колко било лесно да вземем частицата от плащеницата и как това предвещавало безпроблемност в лекуването на Бътлър. Ще си вземеш ли думите назад?

— Може би малко прибързах — призна Даниел. — Но нали всичко свърши добре? Ще загубим ден-два, но накрая ще отпътуваме по живо, по здраво.

— Да се надяваме — отвърна Стефани и метна чантата си през рамо. — Да отидем да проверим какви самолети летят до Лондон. Това ще бъде първото изпитание по пътя ни.

Влязоха в сградата на летището и погледнаха към разписанието върху огромното електронно табло. Веднага видяха надписа — самолет на британските авиолинии излиташе за Лондон в 15.50 часа.

— Разбра ли какво имах предвид — грейна Даниел. — Повече че бихме и могли да очакваме!