Джеймс Ролинс
Ключът на страшния съд (28)

23.

13 октомври, 13:32

Остров Бардси, Уелс

 

Когато видя Грей да пада, Рейчъл едва не изпусна Сейчан. Той се плъзна по кръста и се хвана за релефната тройна спирала, украсяваща долното му рамо.

Задържа се несигурно за миг, след което пръстите му се вкопчиха в издадения символ. Дали щеше да издържи тежестта му, или да се отчупи?

Явно същата тревога мина и през неговата глава. Краката му висяха над осеяната с шипове шестметрова пропаст.

Но Грей не беше единственият, намиращ се в опасност.

Рейчъл се плъзна по страната на саркофага и извика на Уолас:

— Дръж ми краката!

Професорът се крепеше на косъм, също като нея. Обаче я сграбчи за глезените и й помогна да запази равновесие.

Това вдъхна на Рейчъл известна увереност, но не много голяма.

Беше увиснала през стената на саркофага. Държеше Сейчан за якето. Жената, която я беше отровила, се държеше само за каменния ковчег с върховете на пръстите си.

Нито тя, нито Рейчъл можеха да издържат дълго.

Лек трус разтърси помещението. Механизмът, който бе наклонил пода, бе много стар и явно задействането му бе нарушило крехкото равновесие, което бе постигнал през вековете. Рейчъл си представи руините на кулата над тях. Всичко можеше да се срути отгоре им.

Втори трус разтърси наклонената камера. Библията на Малахия се плъзна от саркофага, полетя надолу и се наниза на един шип.

Уолас изстена от загубата, но имаха и по-належащи грижи.

Сейчан се разлюля от труса и изгуби опора. Засвлича се, без да издаде нито звук, сякаш го беше очаквала, сякаш го заслужаваше. Едната ръка на Рейчъл също изгуби опора, а другата остана омотана в якето на убийцата.

Успя да спре падането на Сейчан, като едва не си изкълчи рамото. Тежестта й обаче я повлече през ръба на саркофага. Единствено вкопчилият се в глезените й Уолас не им позволяваше да полетят към смъртта си.

Рейчъл с мъка си поемаше дъх. Сейчан се люлееше под нея, увиснала на якето си. Страхът й личеше единствено от това как стискаше с две ръце предницата на якето, за да не се изхлузи от него.

Рейчъл би я пуснала, но тази жена бе единственият й шанс да остане жива.

Подът отново се разтресе. Част от покрива се отчупи. Голяма плоча полетя надолу и се пръсна в шиповете.

Рейчъл затвори очи и се замоли за някакъв изход.

Ангелският отговор дойде от най-малко очаквания източник.

— Какво става, мамка му!?

Викът долетя от другата страна на наклонения под, където беше тунелът, водещ към криптата на лорд Нюбъро.

Беше Ковалски. Явно бе слязъл или защото бе изгубил търпение, или защото бе чул задействането на капана.

— Помощ! — извика Рейчъл, но гърдите й бяха стегнати, стомахът й — така притиснат, че думата прозвуча по-скоро като писукане.

— Ехо! — извика Ковалски. Явно не я беше чул.

— Ковалски! — изкрещя Грей.

— Пиърс? Къде си? Виждам само някаква яма и гола стена. Как сте се озовали от другата страна?

От мястото, където се намираше, би трябвало да се вижда единствено долната страна на фалшивия под. И ямата.

— Върни се и намери лоста! — изкрещя Грей.

— Какъв мост?

— Лоста! Нагоре в тунела! Дръпни го!

— А, ясно! Дръжте се!

Рейчъл погледна надолу към Сейчан, после към. Грей. „Дръжте се“. Това бе единственото, което можеха да направят.

— Побързай! — извика Грей. Ръката му отново започваше да се плъзга.

Гласът на Ковалски дойде малко по-отдалеч.

— Стига си ми давал зор!

Рейчъл се държеше с последни сили. Затвори очи и си представи стърчащия от пода лост. Беше го забелязала. Имаше резон именно с него да се управлява механизмът. Капанът можеше да убие евентуални крадци, попаднали тук, но създателите му би трябвало да имат някакъв начин да върнат нещата в изходно положение. Иначе те също биха изгубили достъп до ключа. Трябваше да има защитен механизъм извън камерата.

Но дали това бе именно онзи лост?

Замоли се интуицията на Грей да е вярна.

Миг по-късно отговорът дойде.

Целият под изведнъж завибрира. Помещението се разтърси, чу се стържене на камък върху камък. Подът отново започна да се накланя — но още повече — започна да се преобръща. Рейчъл не посмя дори да изпищи, когато започна да се плъзга по камъка. Всеки момент щяха да се изпуснат.

Изведнъж нещо зацепи. Подът спря толкова рязко, че ги разтърси до мозъка на костите. Отново се чу стържене и подът бавно започна да се движи в правилната посока.

Рейчъл се държеше с последни сили. Устните й се мърдаха, докато благодареше безмълвно на Бога.

Гледаше как ръбът се издига под краката на Грей и го повдига нагоре. Претърколи се от саркофага върху изправящия се под. Всички лежаха по корем и дишаха тежко. Дори Грей се бе свлякъл по задник до кръста.

Появи се Ковалски с фенерче.

— Ако сте свършили да си играете тук… Рейчъл го изгледа кръвнишки.

— Дойдох да ви уведомя, че бурята се засилва още повече. Лайл казва, че е по-добре да се поразмърдаме, ако искаме да се махнем от този затънтен остров.

Преди някой да успее да отговори, от тавана се отчупи още една плоча и удари пода като бомба. Последва я порой от вода и тухли. Кулата се срутваше.

— Навън! — извика Грей.

Всички скочиха и затичаха към изхода. Оглушителен трясък разтърси целия под и той започна да се клатушка. Нещо в древния механизъм се беше счупило.

Рейчъл изгуби равновесие и залитна, но Грей я улови през кръста и я бутна към тунела. Вмъкнаха се в последния момент, преди истински водопад от тухли и дъжд да се изсипе в помещението зад тях. Разнесе се оглушителен трясък.

Изкатериха се един след друг в бурята. Зашеметеният Лайл им предложи чадъри.

Рейчъл взе един, но остана с обърнато към небето лице. Искаше да усети дъжда по себе си.

„Успяхме!“

 

 

13:42

 

Грей се взираше в жалките останки от манастирската кула — купчина чакъл, пропаднала наполовина в земята. Водата вече започваше да се събира в дупката.

От подземната кухина със сигурност не беше останало нищо.

Зад тях изрева двигател. Лайл беше запалил трактора. Бурята бушуваше — дъждът се лееше от небето и понякога шибаше хоризонтално, гонен от ветровете на Ирландско море. Дори мълниите бяха станали някак по-убити, сякаш уплашени от яростта на стихията.

Качиха се в ремаркето, то се раздруса и потеглиха.

Всички се свиха, за да се скрият от дъжда и вятъра.

— Първото правило на археологията — каза Уолас, като хвърли кос поглед към Грей, — е „Не пипай нищо“.

Грей не можеше да вини професора, че го гълчи. Беше действал, без изобщо да си помисли за опасността. Беше много изненадан от откритието, че кръстът е по-ранен от християнството, че кръгът се движи. Хвърли се напред, без изобщо да се замисля. За разлика от отец Джовани. Ако можеше да се съди по всичките му изчисления, свещеникът бе подходил към главоблъсканицата съвсем научно.

Но пък той беше обучен археолог. И от решенията му не зависеше животът на жена.

Разполагаха само с още два дни да намерят решение на загадката. Грей нямаше намерение да се извинява, че натиска нещата, че поема рискове, че загърбва предпазливостта, за да получи резултат.

Въпреки това, докато си представяше грижливите сметки и изчисления на отец Джовани, знаеше, че все още му е липсвало нещо. Колкото повече се мъчеше да намери решение, толкова повече то му убягваше.

Уолас поклати глава.

— Само като си помисля какво можехме да научим, ако имахме повече време с онзи кръст…

Грей долови обвинителната нотка в гласа му. Обичайно веселото настроение на археолога бе изчезнало, прогонено от изтощението, ужаса и наистина сериозното разочарование. Само с една-единствена грешка бяха унищожили безценно илюстровано съкровище и бяха изгубили достъп до онова, което пазеше кръстът.

— Ами ако ключът е все още долу? — натъртено попита Уолас.

На Грей му писна.

— Не вярваш в това. Аз също не вярвам.

Думите му прозвучаха по-грубо, отколкото му се искаше, но и той беше уморен.

— Защо си толкова сигурен? — попита Уолас.

— Защото отец Джовани си е тръгнал. Продължил е да търси. Мисля, че е решил загадката на кръста, намерил е някоя празна камера, където някога се е намирал ключът, след което е продължил нататък, вземайки единственото, което му е било нужно.

— Реликвата от гроба — обади се Рейчъл.

Грей се загледа в бурята.

— Ключът е някъде другаде. Не мисля, че кръстът е помогнал особено на отец Джовани. Именно затова е продължил търсенето, както трябва да направим и ние.

— Но къде? — попита Уолас. — Откъде изобщо да започнем? Пак сме в изходна позиция.

— Не, не е така — отвърна Грей.

— Защо да не е?

Грей подмина въпроса на професора и се обърна към Рейчъл.

— Откъде знаеш толкова много за свети Малахия?

Тя се размърда върху дъските, явно изненадана от въпроса му.

— От вуйчо Вигор. Той може да говори часове наред за свети Малахия и предсказанията му.

Грей подозираше, че ще чуе тъкмо това. Монсеньор Верона винаги бе проявявал страстен интерес към загадките на ранната Църква и търсеше истините зад легендите. Фигура като Малахия несъмнено би грабнала цялото му внимание и въображение.

— Именно затова отец Джовани е търсел вуйчо ти — каза той. — Знаел е, че ключът към загадката се намира в живота на светеца. И затова се е обърнал към най-големия капацитет, когото познава.

— Вигор Верона — обади се Уолас и се поизправи, без да обръща внимание на вятъра и дъжда.

— Може би Марко е знаел за машинациите на „Виатус“ или пък просто е имал някакви съмнения. Подозирам обаче, че колкото по-дълбоко е навлизал в тази област на проклятия и чудеса, толкова повече е разбирал какво му се струпва върху главата. Именно затова му е трябвало експертното мнение и закрилата на Църквата.

— Но ги е потърсил твърде късно — мрачно се обади Сейчан от края на ремаркето. — Някой е знаел, че смята да го направи.

Грей кимна и каза:

— Ако искаме да открием къде е скрит ключът на Страшния съд, ще ни трябва експерт по свети Малахия.

— Но Верона е все още в кома — каза Уолас.

— Няма значение. Разполагаме и с друг човек, който знае не по-малко.

Обърна се към Рейчъл.

— Аз ли?

— Ще ни трябва помощта ти оттук нататък.

— Но защо?

— Защото зная къде е скрит ключът.

Уолас закова поглед в него.

— Какво?! Къде?

— Библията на Малахия не е била поставена току-тъй в саркофага. Целта й не е била само да освети реликвата. Била е оставена като символ, като троха хляб, която да сочи към новото място, където се намира ключът. Преди идването на римляните ключът и гробът на онзи древен владетел винаги са били заедно. Били са свързани. А ето че в саркофага открихме Библията на Малахия с останка от древния човек, което я свързва с него.

— И какво искаш да кажеш? — подкани го Уолас.

— Мисля, че свети Малахия е заел мястото на древния. Че се е превърнал в пословичния пазител на ключа.

Уолас се опули.

— Ако си прав, то ключът…

— Е в гробницата на свети Малахия.

Ковалски — чоплеше ноктите си с някаква клечка — изстена:

— Знаех си аз! Но ви казвам още отсега, че няма да стъпя там.

Преди да успеят да продължат разговора, ремаркето рязко спря. Грей с изненада откри, че вече са на пристанището.

Лайл скочи и им махна да слязат.

— Можете да се скриете от дъжда в старата постройка. Аз ще ида да извикам татко.

Докато момчето бързаше по пътеката към каменната къща, Грей погледна към морето. По вълните имаше бели гребени. Лодката се люлееше и мяташе във всички посоки, макар да се намираше отсам вълноломите. Връщането се очертаваше отвратително.

Но пък прозорците на постройката блестяха и потрепваха с обещанието за топлина и огън. Всички се изсипаха вътре и оставиха бурята зад вратата. Помещението бе облицовано с груби борови дъски. Подът под краката им скърцаше. Миришеше на дим и тютюн за лула. Свещи осветяваха малкото маси. Но не светлината, а огънят ги привлече към себе си. Всички с радост окачиха палтата си по столовете.

Грей застана с гръб към огъня и се наслади на топлината от петите до темето си. На весело танцуващите пламъци им трябваше доста време да прогонят чувството за безнадеждност, което беше започнало да ги обхваща.

Но сега вече имаха план за действие.

Място, където да потърсят.

Вратата се отвори с трясък — вятърът изтръгна дръжката от пръстите на Оуен Брайс. Той я хвана и я затвори с усилие. Изтръска се. Беше станал вир-вода.

— Бива си го времето, дума да няма — каза лодкарят и се ухили криво на пренебрежителното си изказване. — Боя се, че имам добра и лоша новина.

Подобен преамбюл никога не предвещава хубави неща.

Грей се отдръпна от огъня.

— Лошата новина е, че днес няма да можем да заминем. Бурята превърна морето в много коварно място. Ако не знаете, уелското име на острова е Инис Енди, което ще рече Островът на лошите течения. И това се отнася за слънчеви дни.

— А каква е добрата новина? — попита Ковалски.

— Направих проверка и мога да ви уредя стаи за нощуване на половин цена. За цяла седмица.

Стомахът на Грей се сви.

— След колко време смятате, че ще можем да напуснем острова?

Оуен сви рамене.

— Трудно е да се каже. Токът и телефоните са прекъснати по целия остров. Трябва да получим разрешение от шефа на пристанището в Абърдарън, преди изобщо да помислим да отвържем въжетата.

— Какви са най-добрите ви предположения?

— Миналата година имахме едни туристи, които останаха тук седемнайсет дни заради бурите.

Грей чакаше отговор на въпроса си. Гледаше напрегнато лодкаря.

Накрая Оуен се смили и прокара пръсти през косата си.

— Сигурен съм, че ще мога да ви върна в Абърдарън след два дни. Най-много след три.

Рейчъл рухна в един стол.

Не разполагаше с толкова време.