Джеймс Ролинс
Ключът на страшния съд (14)

9.

11 октомври, 08:23

Рим, Италия

 

Грей се наведе ниско над кормилото. Рейчъл се беше вкопчила в кръста му. Летяха право към огромната каменна сграда. Тя се издигаше на петнадесет етажа в най-високата си точка с огромните си арки и колосални колони. На най-ниското ниво всяка арка бе затворена с високи стоманени врати и решетки, но точно пред тях беше главният вход, където обикновено се редяха на опашка туристите.

Грей летеше право към него.

В този ранен час Колизеят още не работеше, но портите му бяха отворени и бе започнала да се събира тълпа. Стрелбата и взривовете бяха прогонили повечето хора, но някои бяха намерили убежище наблизо. Двама облечени като гладиатори мъже дори се бяха качили на едно дърво на площада.

Заради туристите и минувачите въоръжените полицаи, които охраняваха Колизея, не посягаха към оръжията си. Именно те бяха разчистили входа.

Грей се възползва от удобния случай и полетя към портата.

Един от пазачите пристъпи напред, готов да защити обекта. Вдигна оръжието си и извика предупреждаващо. Рейчъл изкрещя в отговор и размаха ръка със значката си.

Мъжът се поколеба и на лицето му се изписа объркване.

Това беше достатъчно.

Човекът отскочи настрани миг преди Грей да профучи покрай него. Сейчан го следваше плътно. Озоваха се във външната галерия, която обикаляше около централната арена. Поддържаното от колони затворено сенчесто пространство беше грамадно като пещера. Ревът на моторите отекваше в стените и се усилваше в оглушително кресчендо.

Тракането на автоматична стрелба насочи вниманието на Грей наляво. Една от колите летеше успоредно на тях по осветения от слънцето площад. Стрелецът се целеше с щурмова пушка от прозореца до шофьора. Каменните стени и желязото ги защитиха. От преградите хвърчаха искри.

Зад тях се разнесе трясък и писък на разцепен метал.

Грей погледна през рамо. Второто ламборджини бе влетяло през портата и продължаваше преследването вътре. За съжаление галерията бе достатъчно широка, за да побере малката спортна кола.

Огнена експлозия отново го накара да се обърне напред. Една от стоманените порти, огъната и димяща, влетя в галерията пред него. Третото ламборджини излетя през отвора, рязко спря и блокира пътя им.

Тъмна фигура се появи през прозореца и насочи димящото дуло право към тях.

— Надясно! — извика Рейчъл и посочи една каменна рампа.

Грей рязко зави, моторът поднесе и се наклони заплашително, твърде заплашително. Коляното на Грей Забърса камъка. Моторът започна да пада. Грей стисна зъби и заповяда на машината да се изправи.

В крайна сметка именно големият наклон му спаси живота. Чу се оглушителен гръм и спиралният дим прелетя над мотора само на сантиметри от главата му. Той усети парещия полъх по врата си.

Гранатата продължи напред и улучи предното стъкло на другото ламборджини. Мощната експлозия изби прозорците и преобърна колата на една страна.

Огнената вълна се понесе към тях. Грей даде газ и полетя към рампата. Сейчан и Ковалски вече бяха заобиколили една от масивните колони и ги приближаваха. Двата мотора стигнаха рампата заедно, префучаха по къс сенчест коридор и отново се озоваха под слънчевите лъчи.

Стадионът се ширна пред тях. Издигаше се на четири нива и покриваше площ от два и половина хектара. Макар че през вековете бе повреден от вандали, пожари, земетресения и войни, амфитеатърът все още пазеше непреходното си великолепие, свидетелство за времето и историята. Отпред се простираше самата арена, на която са се водили битки и смъртта е била спорт. Дървеният под отдавна беше изгнил и се виждаше подземният каменен лабиринт от коридори и клетки, в които някога са били държани животни, роби и гладиатори.

Над ямата минаваше тесен мост, който свършваше със сцена на отсрещния край. Без да забавя, Грей полетя по моста, като се придържаше в средата. Ревът на двата мотоциклета отекна в амфитеатъра и сякаш събуди духовете на жадните за кръв древни зрители.

И днес духовете нямаше да останат разочаровани.

Отново отекна стрелба и Грей мярна в огледалото двама преследвачи, заели позиции в края на моста. Куршумите спукаха задната гума на мотора на Сейчан, той се плъзна странично и тя и Ковалски се затъркаляха на кълбо по дъските.

Ковалски се опита да се надигне, но Сейчан го дръпна, преди да е получил куршум в главата. Двамата се претърколиха настрани и изчезнаха в ямата долу.

Това бе единствената възможност.

Останали без никакво прикритие, Грей и Рейчъл нямаха шанс да стигнат до отсрещната страна. Убийците щяха да ги свалят за нула време. Грей рязко натисна спирачките. Знаеше, че разполага с по-малко от секунда. Извъртя се, сграбчи Рейчъл през кръста и се хвърли заедно с нея от мотора.

Куршумите се забиваха в дъските, приближаваха се право към тях.

Грей и Рейчъл се претърколиха до ръба на моста и полетяха към мрака на ямата.

 

 

02:35

Вашингтон, окръг Колумбия

 

Пейнтър се наведе към монитора.

— Можеш ли да увеличиш още?

Техникът поклати глава.

— Това е най-добрата резолюция, която мога да постигна от този спътник. Мога да прекарам видеото през филтър, но обработката ще отнеме часове.

Пейнтър се обърна към Кат. Тя бе на телефона. Погледите им се срещнаха.

— Италианските военни реагират — каза тя. — Излезли са преди десет минути. Местната полиция е блокирала района.

Пейнтър отново се загледа в екрана. Бяха изгубили от поглед мотоциклетите, когато те влязоха в Колизея. След секунди обаче се появиха отново, летяха с пълна скорост към центъра на арената. Качеството на картината беше лошо и едва успяваха да различат какво става. Но пред очите им единият мотор внезапно се завъртя и падна. Секунди по-късно другият наби спирачки и спря. Имаше някакво замъглено движение, след което всичко остана неподвижно.

Разделителната способност не беше достатъчна да покаже дали на моста лежат тела.

Монк се наведе над рамото на техника и посочи.

— Мисля, че виждам нещо. Ето тук, на моста. Техникът кимна.

— Като че ли са двама. Или може би трима.

Пръстът му докосна едва различимите петънца на екрана. Движеха се към падналите мотори. Дори при тази резолюция Пейнтър разпозна дебнещите движения на истински ловци и умолително промълви към екрана:

— Разкарай се по-скоро оттам, Грей.

 

 

08:36

Рим, Италия

 

Рейчъл се облегна на рамото на Грей. Болката в десния крак я пронизваше при всяка стъпка. Беше си навехнала коляното при падането. Огледа се, без да спира да подскача до Грей.

Слънцето все още бе ниско и плътните сенки ги скриваха. От вуйчо си Рейчъл знаеше, че тези нива се наричали „хипогеум“, което в превод означава просто „под земята“. Именно тук държали всевъзможните животни — лъвове, слонове, тигри, жирафи, наред с робите и гладиаторите. Груби асансьори издигали и спускали клетки и всякакви сложни устройства.

Но всичко, което беше останало от някогашното съоръжение, бяха рушащи се стени, слепи бърлоги и малки килии. Поради липсата на покрив горното ниво беше изложено на слънцето и дъждовете. Трева и бурени покриваха пода, по стените растеше мъх. Поради неустойчивостта на древните зидове и опасността от срутвания, нивото бе забранено за туристи — но не и за археолози. Веднъж вуйчо й я беше вкарал тайно тук, още когато беше тийнейджърка.

„Само да можех да се ориентирам…“

Внезапно Грей спря. Зад тях се чуха приглушени звуци — тътрене на крака по камък, тежко дишане. Те се скриха в една килия. Появиха се двама души.

Рейчъл усети как Грей се отпуска с облекчение.

— Сейчан…

Тя му изсъска и постави пръст на устните си. Ковалски вървеше след нея. Половината му лице бе покрито с кръв — течеше от рана над окото му. Той също вдигна ръка, за да ги предупреди да мълчат.

Тогава Рейчъл също го чу.

Тропот на обувки по моста отгоре.

Стрелците не бяха избягали, както се беше надявала. Продължаваха да дебнат плячката си.

Сейчан посочи нагоре, след което махна с ръка напред. Пантомимата й беше пределно ясна. Ако останеха точно под моста, вероятността да ги забележат бе по-малка. Но това означаваше, че трябва да се движат възможно най-тихо.

Грей кимна и тръгна към отсрещния край на хипогеума. Рейчъл стисна рамото му и го накара да спре. Той я погледна въпросително. Тя познаваше разположението на тези нива. Ако тръгнеха под моста, щяха да стигнат до сляпа стена. Тя обаче знаеше начин да се измъкнат от хипогеума.

Посочи натам, накъдето бяха тръгнали, направи разсичащо движение с ръка и поклати глава. На езика на знаците това означаваше „задънена улица“. Обърна се и посочи към изхода, за който малцина подозираха. Вуйчо й я беше вмъкнал именно през него. Но за да стигнат там, трябваше да изоставят прикритието на моста и да минат през открития лабиринт.

Грей я изгледа напрегнато. Очите му бяха пронизващи като син лед.

„Сигурна ли си?“

Рейчъл кимна. Пръстите му се стегнаха на рамото й в знак на благодарност и за да я окуражи. За миг й се прииска да я беше прегърнал и да я притисне силно до себе си. Но той я пусна и приклекна с Ковалски. Зашепнаха си толкова тихо, че не чу нищо.

Сейчан застана до нея. Тя също следеше двамата американци. Рейчъл не се съмняваше, че чете по устните им. Погледна доскорошната си похитителка. На бузата на Сейчан се оформяше лилавеещо петно. Забеляза и колко много е отслабнала от първата им среща преди години. Лицето й бе по-изпито, някак хлътнало, особено около очите. Приличаше на изваяна от камък, твърда и неподатлива.

В тъмнозеления й поглед обаче продължаваше да гори студен огън.

Грей се обърна и им направи знак да приклекнат под моста. Погледна нагоре и се заслуша в стъпките на минаващия над тях преследвач. Стрелците следяха и двете страни на хипогеума. При най-малкото движение щяха да открият огън. От позицията им щеше да е като да стреляш по риба в бъчва.

— Ще трябва да им се отвлече вниманието — прошепна Грей, когато убиецът отмина. — На Ковалски му остана само един патрон. Не е много, но…

Предпазливите стъпки горе внезапно промениха темпото си. Бавното пристъпване изведнъж премина в тропот. Преследвачите тичаха към тях.

Явно бяха чули шепота на Грей.

Ковалски вдигна готовия за стрелба пистолет, но Сейчан постави ръка на рамото му.

Тропотът мина над тях и продължи по моста, към отсрещната страна. Преследвачите бягаха. Нещо ги беше подплашило.

— Полицията… — предположи на глас Грей.

— Крайно време беше — промърмори Ковалски.

Сейчан не споделяше облекчението им. Физиономията й бе кисела. Тя фигурираше в списъците на терористи на няколко агенции, в това число и на Интерпол.

Преди да вземат каквото и да било решение, се разнесе нов звук. Появи се неочаквано. Перки на хеликоптер. Грей излезе изпод моста и се загледа нагоре. Рейчъл се присъедини към него.

Черен вертолет с тяло като на оса прелетя над ръба на външната стена на Колизея.

— Това не е полиция — каза Рейчъл.

По машината нямаше никакви означения. Докато хеликоптерът завиваше над стадиона, страничната му врата се плъзна назад. Грей сграбчи Рейчъл за рамото.

— Бягай!

Стана ясно защо са побягнали стрелците. Не от полицията, а от новото ниво на атаката. Защо да стреляш по риба в бъчва, когато дълбочинните бомби вършат много по-добра работа?

— Насам! — извика Рейчъл.

Затича се, без да обръща внимание на протестиращото коляно — адреналинът беше прогонил болката. Следваше извитата стена с каменните килии. Другите я последваха.

— Какво става? — изрева Ковалски.

Рейчъл сви в първия десен коридор, след това зави наляво. Озоваха се пред стена.

— Назад!

Втурнаха се обратно. Рейчъл отново се хвана за рамото на Грей и закуцука. Знаеше къде е изходът, но не беше запомнила всички подробности от този лабиринт за плъхове. Все пак успя да намери верния път. Правата галерия пред тях свършваше в тесен свод. Точно така! Сводът бележеше стълбището, водещо към по-долното ниво на хипогеума.

Понечи пак да се затича, но Грей я сграбчи отзад и я избута в една от страничните килии. Останалите също се вмъкнаха вътре. Грей я прикри с тялото си, когато грохотът на перката разтресе стените и камъните под краката им. Миг по-късно над тях блъвнаха пламъци, последвани от гъсти кълба дим, вонящи на отровни химикали.

Грей я измъкна от прикритието. Рейчъл се препъна. Беше оглушена, очите й сълзяха. Хеликоптерът се понесе над тях сред пушек и огън. От отворения му люк се изтърколи черен стоманен варел.

„О, не…“

Изпаднала в паника, Рейчъл спринтира по галерията, като пъшкаше от болка. Сводестият тунел зееше на десет метра напред. Беше така съсредоточена върху целта си, че не забеляза покрития с мъх камък под петата си. Подхлъзна се и полетя напред, но така и не падна.

Грей я сграбчи през кръста и я пренесе последните няколко крачки. Заедно се хвърлиха в тунела. Отзад ги блъснаха още две тела. Паднаха заедно и се затъркаляха надолу по каменните стъпала.

Светът над тях експлодира.

Взривът беше близко до тунела и ги оглуши. Налягането едва не спука тъпанчетата на Рейчъл; имаше чувството, че черепът й се пука. Камъните се тресяха и падаха около тях. По стълбите се понесоха пламъци и облизаха тавана над тях. Кожата й гореше. Дробовете й не можеха да поемат въздух.

В следващия миг налягането изчезна. Пламъците бяха всмукани обратно от тунела. От долните нива нахлу хладен въздух.

Ръце я бутаха и теглеха. Запълзяха от стълбите към тъмните коридори долу. След няколко метра бавно се изправиха. Рейчъл се подпря на стената, за да се надигне. Дишаше тежко, повръщаше й се, едва успя да преглътне надигащата се буца. Жадно загълта студения въздух.

— Не спирайте — подкани ги Грей.

Рейчъл се облегна на стената, докато другите се препъваха покрай нея. Трябваше да продължат. Сътресенията и огънят можеха да срутят горното ниво върху тях. Трябваше да се махнат колкото се може по-надалеч.

— Можеш ли да намериш изхода?

Тя се закашля.

— Мисля… може би да.

Грей я сграбчи за лакътя.

— Рейчъл.

Тя кимна и си възвърна равновесието — както външно, така и вътрешно.

— Да. Натам. — Извади мобилния си телефон и го отвори. Екранът не хвърляше много светлина, но беше по-добре от нищо.

Тръгна напред, като се държеше за рамото на Грей. Разстоянието не беше голямо, но се намираха в подземна плетеница от килии, коридори и ниши. Рейчъл вървеше, изгубена колкото в настоящето, толкова и в миналото.

Спомни си как вуйчо й я беше довел тук, как бе грабнал въображението й с приказки за герои и чудовища, за странни зверове и бляскави зрелища. Беше й разказал и за едно от най-големите представления което рядко се показвало в Колизея. Спектакъл, наричан „навмахия“.

Заговори на глас, докато ги водеше:

— В епохата на ранната Римска империя, преди да построят тези подземни нива, понякога пълнели тази част с вода и създавали в средата на Колизея огромно езеро. Показвали прочути морски чудовища, имало и представления с плуващи коне и бикове.

Ковалски се влачеше отзад, покрит с прах, окървавен и изгорен.

— Точно сега едно плуване ми звучи адски добре.

— А какво са правели с цялата тази вода след представлението? — попита Грей.

— Ще видите — отвърна Рейчъл.

След още два завоя се озоваха пред стена. Желязна решетка затваряше тесен нисък коридор. Дори на слабата светлина се виждаше, че се спуска стръмно надолу.

— Разчистиха го едва миналата година и потвърдиха онова, което вуйчо Вигор вече знаеше. — Рейчъл вдигна резето на вратата и я отвори.

Преди да успее да продължи с обясненията си, в затвореното пространство се разнесе силен грохот. Запълзя гъст облак прах.

— Срутване! — възкликна Рейчъл. — От бомбите.

Мраморен блок се откърти от тавана на около метър от тях и рухна с трясък на пода. Каменните зидове застенаха. Цялото ниво започваше да се руши отгоре им като домино.

— Насам — викна Рейчъл. — Побързайте. Мушна се в стръмния коридор и ги поведе надолу.

Останалите я следваха в колона по един. Бяха направили само пет-шест крачки, когато подът под краката им се разтресе със заплашителен гръмовен грохот. Още прах изпълни въздуха, задави ги и ги заслепи. Рейчъл забърза, прикрила устата си с ръка. Опипваше слепешком пред себе си. И без това стръмният наклон стана още по-стръмен. Наложи й се да се подпира на стената с едната си ръка. В другата държеше светещия си мобилен телефон.

— Още колко ни остава? — изпъшка Грей.

Рейчъл нямаше отговор. Не знаеше.

След безкрайна безмълвна минута до нея достигна ромон на вода. Тя се втурна напред, изгуби равновесие, падна по задник и изпусна телефона. Той се плъзна напред и след миг светлинката му изчезна.

Рейчъл се хлъзна след него. За един смразяващ миг светът под нея изчезна. Тя полетя във въздуха. От гърдите й се изтръгна писък, но почти веднага тя цопна в плитък леден поток. Падането се оказа от височина не повече от метър.

— Внимавай! — извика Грей.

Рейчъл се претърколи настрани миг преди другите да се пързулнат и да пльоснат до нея. Телефонът беше до самия поток. Все още светеше. Тя го вдигна.

Намираха се в дълга каменна тръба, явно дело на човешки ръце, изградена от грубо оформени блокове. По дъното й течеше слабо поточе.

— Къде сме? — попита Грей.

— В старите канали на града — отвърна Рейчъл и тръгна по течението. — Оттук древните римляни са източвали стадиона.

Другите зашляпаха във водата след нея. Ковалски въздъхна тежко.

— Трябваше да се сетя. Няма начин обиколка на Рим с Пиърс да не завърши в проклетите канали.