Джеймс Ролинс
Ключът на страшния съд (17)

12.

12 октомври, 10:12

Хоксхед, Англия

 

Изглеждаше невъзможно едно убийство да бъде проследено до подобно идилично място.

Грей караше по виещия се между хълмовете път. С всеки километър шосето ставаше все по-тясно, докато накрая едва успяваше да побере взетия под наем ландроувър. Високи дървета ограждаха пътя и създаваха над главите им тунел от преплетени клони. След като излязоха от гората, около тях отново се разкри изглед към заоблените скалисти хълмове, минаващи в Англия за планини. Снегът вече покриваше чукарите с бялото си одеяло — през нощта през района бе преминала една от първите зимни бури.

В по-непосредствена близост поляните и оградените с плетове територии на фермите превръщаха земята в покривка на зелени, жълти и кафяви петна. Ручеи и потоци проблясваха между гладките като огледало езера. Ледът поръбваше краищата им и всичко около тях бе покрито със скреж.

Прелестната картина бе накарала всички да замълчат.

Или почти всички.

— Изгуби се, нали? — обвинително се обади Ковалски от задната седалка.

— Не съм — излъга Грей.

Рейчъл потупа пътната карта и го изгледа със съмнение.

„Добре де, може би сме се отклонили малко…“

Бяха излезли от Ливърпул преди два часа и без особени трудности стигнаха до Лейк Дистрикт в Северна Англия. Магистралите бяха добре означени, но след като излезе от главните артерии, Грей се озова в селска област с виещи се пътища, шосета без знаци и разхвърлян пейзаж от хълмове, гори и езера.

Дори джипиесът се оказа безполезен. Никой от пътищата не отговаряше на електронната му карта. Със същия успех можеха да карат и направо през нивите.

Целта им бе Хоксхед, едно от многото примамливи селца, сгушени между хълмовете на прелестния Лейк Дистрикт. Там трябваше да се срещнат с д-р Уолас Бойл, колега на отец Джовани и историк от Единбургския университет. Бойл бе организатор на разкопките в отдалечената част на централните възвишения и все още ръководеше обекта. Беше се съгласил да се видят в кръчмата на хотела в Хоксхед.

Но Грей първо трябваше да намери селото.

Рейчъл пак запроучва картата и погледна навън с надеждата да открие някакъв ориентир. Сейчан седеше отзад до Ковалски и се взираше мрачно в хълмовете и долините. Почти не говореше, откакто бяха напуснали Италия, и продължаваше да поддържа предпазлива дистанция от групата.

— Ако не стигнем в най-скоро време — продължи Ковалски, — ще се наложи да спреш при най-близкото дърво или храст. Мехурът ми ще се пръсне.

Грей набра скорост нагоре по склона.

— Не трябваше да пиеш четири пинти бира в Ливърпул…

— Не е моя вината. Ама че изкилиферчени имена. „Блекуотър Брюъри Буканир“. „Кейнс Дабъл Бок“. „Бодингтънс Битър“. „Тетлис Каск“. Не можеш да познаеш какво ще получиш, докато не го пробваш. Доста време ми трябваше да намеря нещо свястно.

— Но ги изпи всичките.

— Естествено, че ще ги изпия. Би било неучтиво, ако не го направя.

Рейчъл се предаде, сгъна картата и каза не особено уверено:

— Не може да е много далеч. Може би ще е по-добре да спрем и да попитаме някого.

Няколко секунди по-късно се оказа, че не е нужно да го правят. С последен рев на двигателя джипът изкачи възвишението и пред тях се появи малко село, пръснато в долината.

Грей погледна Рейчъл. Облекчението на лицето й отговори на въпроса му. Това трябваше да е Хоксхед. Калдъръмени улички се пресичаха край оградени градини и ниски дървени къщи. Снегът застилаше покривите на селото, от комините се издигаха тънки струйки дим. На хълма от другата страна на долината бе кацнала стара каменна църква, подобна на някакъв мрачен сив дякон, гледащ намръщено към селото.

Пътят надолу минаваше между каменни стени. Джипът изръмжа по извития гранитен мост и навлезе в покрайнините. Сградите и къщите бяха от колове и плет, измазани с глина, с оголени греди — традиционната строителна техника от времето на Тюдорите. Малките градини и саксии по прозорците загатваха за великолепието, което настъпваше тук през пролетта и лятото, но след снощната буря дворовете бяха покрити със сняг, създаващ коледна картина.

Грей намали съвсем и ледът по калдъръма захрущя под гумите. Насочи се към централния площад, където се намираше мястото на срещата — хотел „Кралски герб“. Вече бяха закъснели с двайсет минути.

Спряха на малкия паркинг, слязоха и студът защипа ръцете и лицата им. Влагата на Ливърпул и дългото пътуване в отопленото купе не ги бяха подготвили за мразовития въздух на тукашните възвишения. Носеше се миризма на пушек. Сгушиха се в палтата си и закрачиха напред.

Хотелът се намираше на отсрещната страна на площада. Ниската постройка със застлан с плочи покрив посрещаше пътници вече цели петстотин години, още от епохата на Елизабет Първа. Ниска каменна стена ограждаше бирарията отпред. Масите и столовете бяха покрити с прясно навалелия сняг, но червеникавата светлина от долните прозорци на странноприемницата обещаваше топлина и горещи напитки. Групата забърза натам. Ковалски вървеше последен.

— Хей, вижте колко мечета…

Гласът му бе изпълнен с тъга и копнеж и звучеше някак странно за него, сякаш бик се опитваше да пее ария.

Грей се обърна. Ковалски бе вперил поглед във витрината на някакво магазинче. Кехлибарената светлина зад заскреженото стъкло осветяваше плюшени мечета с всевъзможни форми и размери. На табелата над вратата пишеше „Мечета за по шест пенса“.

— Гледай, това е облечено като боксьор! — Ковалски понечи да се лепне на витрината.

Грей го спря.

— Вече сме закъснели.

Раменете на Ковалски се отпуснаха и той тръгна след останалите, като хвърли изпълнен с копнеж поглед към магазина.

Рейчъл погледна озадачено гиганта.

— Какво толкова? — нацупено рече Ковалски. — Лиз, приятелката ми… тя събира мечета.

Рейчъл продължи да го гледа със съмнение. Ковалски промърмори нещо под нос и тежко закрачи към кръчмата.

Сейчан докосна Грей по лакътя.

— Вие влезте. Вижте се с историка. Аз ще пазя отвън.

Грей я зяпна. Планът не беше такъв. Макар лицето й да си оставаше спокойно и апатично, погледът й продължаваше да се стрелка из площада; тя преценяваше района за евентуални снайперистки засади, пътища за бягство и най-добрите места за прикритие. Или пък просто не искаше да го поглежда в очите. Наистина ли искаше да ги охранява, или продължаваше да поддържа дистанция?

— Нещо не е наред ли? — попита той и забави крачка.

— Не. — Очите й се стрелнаха към него почти гневно. — И смятам нещата да си останат така.

На Грей не му беше до спорове. След всичко случило се в Италия може би бе по-добре да има някой на пост отвън. Тръгна след Ковалски и Рейчъл, а Сейчан изостана.

Тримата минаха през замръзналата открита бирария и стигнаха до вратата. Табелата до входа привлече вниманието му. „Добрите кучета и деца са добре дошли“. Това май изключваше Ковалски. Грей се замисли дали да не нареди на партньора си да остане отвън със Сейчан, но с това само щеше да я разлюти още повече.

Отвори вратата. Отвътре лъхна топлина, изпълнена с миризма на малц и хмел. Чуха се гласове, последвани от гръмък смях. Грей влезе след Ковалски. Партньорът му се насочи право към тоалетната.

Грей остана на входа и огледа помещението. Кръчмата бе малка, с дървени маси и сепарета, подредени около каменна камина. Буйният огън държеше студа надалеч. До камината се мъдреше дървена статуя на коронован крал с височина половин човешки бой. Вероятно името на хотела се дължеше на нея.

Нов изблик на смях привлече вниманието му към сепарето в ъгъла. Двама местни, облечени в ловджийски дрехи и ботуши до коленете, стояха пред масата, на която седеше сам мъж.

— Значи паднал в клозетната яма!? — изсмя се единият от ловците и избърса насълзените си очи. Държеше висока халба тъмна бира.

— Със задника напред! Право в средата — съгласи се мъжът в сепарето със силен шотландски акцент.

— Иска ми се да го бях видял.

— Ама каква воня беше после, момчета. Не можете да си представите. — И мъжът отново се разсмя гръмогласно.

Грей позна д-р Уолас Бойл — беше видял снимката му в уебсайта на университета. Професорът от фотографията обаче беше гладко избръснат и с официално сако. Мъжът в кръчмата имаше прошарена четина и беше облечен като приятелите си с оръфано бродирало яке върху ватенка. На масата имаше тъмнозелено кепе, ръкавици без пръсти и дебел шал. До него на облегалката на пейката бе подпряна пушка в калъф. Д-р Бойл видя влезлите и каза:

— Тавиш, Дъф, май репортерите, с които се разбрах да се видя, дойдоха.

За такива се бяха представили — двама журналисти, отразяващи бомбената атака във Ватикана и разследващи смъртта на отец Джовани. Ковалски трябваше да играе ролята на фотограф.

Двамата ловци погледнаха към Грей. Лицата им се напрегнаха от обичайното подозрение на местните към пришълците, но кимнаха предпазливо.

— Лек ден, Уолас — каза единият. — И без това трябва да тръгваме. Навън вече е доста клинч.

— И ще стане още по-студено — съгласи се Уолас и махна с ръка на Грей и Рейчъл да приближат.

Ковалски беше излязъл от тоалетната, но така и не успя да стигне по-далеч от бара. Погледът му бе прикован в дъската над камината, на която се изброяваха местните питиета.

— „Златната ябълка на медния дракон“? Това бира ли е, или някаква плодова напитка? Не искам нищо с плодове в него. Освен ако не броим маслината за плод…

Грей го заряза и тръгна към масата на Уолас. Професорът се изправи и се оказа, че е над метър и осемдесет. Макар да бе към шейсет и пет, си оставаше як и широкоплещест, подобно на по-млада версия на Шон Конъри. Ръкува се с тях и погледът му се позабави върху Рейчъл. Очите му се присвиха за миг, след което се отпуснаха, скривайки онова, което го беше озадачило за момент.

Рейчъл понечи да се пъхне в сепарето, но внезапно замръзна. Мястото й беше заето. Остроноса глава се подаде над ръба и опря брадичка на дървената маса до преполовената чиния наденица и картофено пюре.

— Руфъс, махай се оттам — сгълча го Уолас, но не много остро. — Направи място на гостите.

Териерът на черни и кафяви петна изсумтя недоволно, скри се и излезе от другия край на масата. Отиде до огъня, направи два кръга около себе си и легна с тежка въздишка.

— Ловното ми куче — обясни професорът. — Малко е поразглезен. Но на неговата възраст си го е заслужил. Най-добрият лисичар на островите. Пък и не би могло да е иначе. Родил се е и е израснал тук. Истински езерен териер.

В гласа му звънеше гордост. Този професор определено не мечтаеше за скорошно пенсиониране, нито пък бе склонен да почива на лаврите си, които не бяха никак малко, ако се съдеше по биографията му. Д-р Уолас Бойл се смяташе за един от водещите специалисти по история на Британските острови и по-точно за епохите от неолита до римския период включително.

Настаниха се в сепарето и Грей сложи на масата малък цифров диктофон, както подобава на журналист. След кратки любезности за времето и пътуването Уолас заговори по същество.

— Значи сте били целия този път, за да видите какво сме открили по чукарите. — Диалектът му поизчезна, езикът му стана по-официален, в съответствие с аудиторията. — След смъртта на отец Джовани, през последните два дни непрекъснато отговарям на въпроси и запитвания. Но като че ли никой не намира за уместно да дойде на място. Но пък и добрият отец не се беше мяркал насам от месеци.

— Какво искате да кажете? — попита Рейчъл.

— Отец Джовани замина в края на лятото. Тръгна, към брега, а когато го чух за последен път, беше в Ирландия. — Уолас поклати тъжно глава и почука с нокът чашата си, сякаш вдигаше тост за мъртвия. — Марко беше чудесно момче. Огромна загуба, наистина. Проучванията му и теренната му работа върху произхода на келтското християнство можеха да променят възгледите ни за историята.

— Като начало, защо е дошъл тук? — попита Грей. — Имам предвид, в Лейк Дистрикт.

— Предполагам, че и сам рано или късно щеше да се озове тук. Дори да не го бях повикал след откритието ми в планините.

— Защо?

— Страстта, или по-скоро фикс идеята на Марко го караше да претърсва всички райони, където са се припокривали езичество и християнство. — Уолас вдигна ръка и обхвана с жест района като цяло. — А историята на този район е история именно на този конфликт изписана върху камъни и руини. Първи тук дошли скандинавците. Доплавали през девети век от Ирландия и донесли със себе си своите традиции. В района има много скандинавски топоними. Всъщност дори Хоксхед е бил основан от скандинавеца Хаукр, чието име все още живее тук. Това може да ви даде известна представа за дългата история на района.

Уолас кимна към прозореца, от който се виждаше извисяващата се над селото църква.

— Но времената се променят. През дванайсети век всички земи наоколо станали собственост на монасите от абатство Фурнес, чиито развалини могат да се видят недалеч оттук. Монасите култивирали района, търгували с вълна и овце и управлявали с железен юмрук суеверните селяни. Векове наред се нагнетявало напрежение между старите езически обичаи и новата религия. Старите ритуали продължавали да се изпълняват тайно, често на праисторическите обекти, които могат да се срещнат навсякъде.

— В какъв смисъл „праисторически“? — попита Рейчъл.

— Обекти, отнасящи се към епохата на неолита. Отпреди пет хиляди години. — Уолас ги изброи на пръсти. — Древни каменни кръгове, хенджове, могили, долмени, височинни укрепления. Стоунхендж може да е най-прочутият от тях, но той е само един сред няколкостотин подобни обекти, пръснати навсякъде из Британските острови.

— Но какво в тези конкретни разкопки е предизвикало интереса на отец Джовани? — попита Грей, за да насочи професора към същината на въпроса.

Уолас вдигна вежда към него.

— А, това ще трябва да разберете сами. Мога да ви кажа какво доведе мен тук.

— И какво е то?

— Един кратък запис в стара книга. Текст от единадесети век, известен като „Книга на Страшния съд“.

Ковалски тъкмо приближаваше масата. Носеше две халби и отпиваше ту от едната, ту от другата. Спря насред глътка, когато чу думите на Уолас.

— Страшният съд — рече той. — Страхотно. Сякаш си нямаме достатъчно проблеми.

 

 

11:05

 

Сейчан обходи целия площад. В ума й се оформи карта на района. Всяка подробност, тухла по тухла, всяка улица, алея, сграда, паркиран автомобил. Всичко това бе запаметено.

Двама мъже в ловджийско облекло излязоха от кръчмата. Тя ги гледа, докато не се качиха в един пикап на паркинга и не се увери, че заминават.

След това намери удобно място, от което да държи хотела под око — входа на затворен магазин за подаръци. Нишата й пазеше завет и в същото време я скриваше. Зад витрината от дясната й страна се виждаха сцени с малки керамични животинки в пастелни тонове, облечени в дрешки — прасета, крави, патици и, разбира се, зайчета… множество зайчета. Лейк Дистрикт беше родината на Биатрикс Потър и нейния прочут герой Зайчето Питър.

Въпреки че трябваше да следи хотела, вниманието й се отклони към витрината. Спомняше си съвсем малко неща от детството си, а онова, което се беше запазило, определено би предпочела да забрави. Не познаваше родителите си и бе отгледана в сиропиталище в околностите на Сеул. Мизерно място с малко удобства. Имаше обаче няколко книги, донесени от католически мисионер, сред които и няколко на Биатрикс Потър. Именно те бяха истинското й детство, мястото, където можеше да избяга от глада, малтретирането и липсата на грижи. Като малка дори си бе направила зайче от зебло, напълнено със сух ориз. За да не й го откраднат, го криеше зад една разкована дъска в стената, но накрая някакъв плъх го беше открил и бе изял пълнежа. Тя плака цял ден, докато една от домакинките не я наби, с което й напомни, че дори мъката е лукс.

Обърна гръб на витрината и спомените. Не само миналото й причиняваше болка. Гледаше през прозореца Грей, който разговаряше с някакъв по-възрастен мъж с вълнени дрехи. По всяка вероятност това бе д-р Уолас Бойл. Сейчан се вгледа внимателно в Грей. Черната му коса бе по-дълга от миналия път. Лицето му също бе станало някак по-кораво, скулите изпъкваха по-силно. Дори около сините му като лед очи имаше повече бръчки — не от смях, а от двете нелеки години, които бяха изминали.

Сега, в студа, Сейчан си спомни устните му. В момент на слабост го беше целунала. В това нямаше нежност, само отчаяние и нужда. Въпреки това не бе забравила топлината им, грубата четина по бузите му, силата, с която я прегръщаше. Но в крайна сметка се оказа, че и за двамата това е без значение.

Ръката в джоба й докосна белега на корема.

Просто танцуваха танц на предателство.

Точно като сега.

Усети вибриране в джоба си.

„Най-после“.

Това бе истинската причина да остане на студа. Извади телефона и го отвори.

— Казвай.

— Пакетът още ли е у тях? — Гласът от другата страна бе спокоен и уверен, леко отривист, с американски акцент. Това бе единствената й свръзка — Криста Магнусен.

Сейчан настръхваше при мисълта, че трябва да приема заповеди от някого, но нямаше друг избор. Трябваше да се докаже.

— Да. Артефактът е на сигурно място. В момента провеждат срещата.

— Много добре. Ще действаме, когато отидат на обекта в планините. Снощи екипът сложи експлозивите. Снеговалежът би трябвало да е скрил всички следи.

— А целта?

— Остава същата. Да поддържаш огъня. Този път в буквалния смисъл. Археологическият обект е по-скоро пречка, отколкото преимущество. Но трябва да изглежда, че е бил разрушен по естествен път.

— И сте се погрижили за това.

— Да. И ти даваме свободата да се съсредоточиш изцяло върху целта си.

Сейчан разпозна заплахата зад думите й. При евентуален провал нямаше да има извинения. Не биваше да допуска провал, ако искаше да остане жива.

Докато слушаше подробностите около мисията, гледаше прозореца на хотела. Вниманието й вече не бе насочено към Грей, а към седящата до него италианка. Рейчъл се усмихна на нещо казано от професора и дори от това разстояние се видя как очите й проблеснаха топло.

Сейчан нямаше нищо против Рейчъл Верона. Но това нямаше да й попречи да я отрови.

 

 

11:11

 

Рейчъл слушаше разговора. И макар лекцията по история на професора да бе интересна, тя имаше чувството, че има и по-сериозни неща във връзка с историята на отец Джовани и нещо друго, нещо, все още останало неизказано. Погледът на мъжа продължаваше да се задържа върху нея — не похотливо, а по-скоро сякаш преценяващо. Трудно й беше да го гледа в очите.

„Какво става?“

— Все още не разбирам — обади се седящият до нея Грей. — Какво общо има тази Книга на Страшния съд с вашето откритие в планините?

Уолас вдигна ръка да ги призове към търпение.

— Първо на първо, истинското име на книгата не е Книга на Страшния съд, а Книга на сметките. Идва от староанглийския корен dom, означаващ „преброяване“ или „счетоводство“. Книгата била поръчана от крал Уилям с цел да прецени стойността на новозавладените земи, като начин да определи размера на данъците и титлите. Тя обхващала цяла Англия, до най-малкото градче, село и имение, и в нея се записвали всички местни ресурси, от броя на животните и ралата по нивите до броя на рибите в езерата и потоците. До наши дни тази книга си остава един от най-добрите ни погледи към живота по онова време.

— Всичко това е чудесно — продължи да го притиска Грей, който явно искаше да го накара да побърза. — Но вие споменахте за един запис, който станал причина за разкопките ви. Какво имахте предвид?

— А, точно там е въпросът! Виждате ли, Книгата на Страшния съд е написана на тайна форма на латинския и е съставена от един-единствен книжник. Остава донякъде загадка защо са били нужни толкова много мерки за сигурност. Някои историци са се питали дали целият сборник не е имал и някаква друга цел, някакво друго, тайно преброяване. Особено като се има предвид, че някои от изброените в книгата места са отбелязани с една-единствена латинска дума, означаваща „опустошен“. Повечето от тези места са съсредоточени в северозападната част на Англия, където границите се променяли непрекъснато.

— Под северозападна част разбирате тукашния район, Лейк Дистрикт, така ли? — попита Рейчъл.

— Точно така. В Къмбрия са се водели почти непрестанни гранични войни. И много от имената, отбелязани като „опустошени“, представляват градчета или села, унищожени от кралската войска. Били отбелязани по този начин, защото не можеш да обложиш с данъци нещо, което вече не съществува.

— Сериозно? — обади се Ковалски, като се мръщеше на двете халби. — Значи никога не сте чували за смъртната такса?

Уолас го изгледа удивено.

— Просто не му обръщайте внимание — посъветва го Грей.

Уолас прочисти гърлото си.

— По-внимателното проучване на Книгата на сметките разкрива част от загадката. Не всички „опустошени“ места са станали такива в резултат от завладяването. За някои от тях няма обяснение. Именно те са отбелязани с червено мастило, сякаш някой е проследявал нещо важно. Поисках да разбера повече и посветих близо десет години на един от записите, споменаващ малко селце в района на възвишенията, което вече не съществува. Търсих записи за него, но не намерих нищо, сякаш е било заличено. Почти се отказах, когато се натъкнах на странно съобщение в дневника на един кралски следовател, Мартин Бор. Намерих книгата му горе, в „Сент Майкъл“.

Той махна към църквата на хълма.

— Открили я по време на реконструкция, зазидана в мазето. Бор бил погребан в гробището до „Сент Майкъл“, а имуществото му било дарено на църквата. Макар че в дневника не се казва какво точно се е случило със селото, човекът намеква за нещо ужасно, което навежда на мисълта, че може би Книга на Страшния съд е наистина по-точното заглавие на обемистия сборник. Дори отбелязал дневника си с езически символ и именно той привлече вниманието ми към него.

— Езически символ ли? — Ръката на Рейчъл се плъзна към джоба на палтото й, където държеше кожената чантичка със страховитото й съдържание.

Грей хвана пръстите й и ги стисна леко. Посланието му бе ясно. Не искаше Рейчъл да показва нищо, докато не опознаят този човек по-добре. Рейчъл преглътна — прекалено силно усещаше топлината на дланта му върху кожата си. Измъкна ръката си и я постави на масата.

Уолас не забеляза нищо.

— Символът е категорично езически. Ето, ще ви покажа.

Топна пръст в бирата си и с три бързи движения начерта върху дървената маса кръг и кръст. Познат знак.

— Разделен на четири кръг — каза Грей.

Уолас повдигна вежди и се вгледа в Грей малко по-внимателно.

— Именно. Можете да го откриете гравиран на много древни обекти. Но вниманието ми беше привлечено от факта, че се намираше върху дневника на християнин.

Рейчъл почувства, че се доближават до същината на загадката.

— Значи този дневник ви е помогнал да намерите онова изгубено село в планините?

— Всъщност не. — Уолас се усмихна. — Онова, на което попаднах, бе още по-вълнуващо.

— Какво имате предвид? — попита тя.

Уолас се облегна, скръсти ръце на гърдите си и ги измери с поглед.

— Преди да ви отговоря, защо първо вие не ми кажете какво всъщност става? Като начало, какво търсите тук?

— Не ви разбирам — объркано смотолеви Грей, опитваше се да запази ролята им на журналисти.

— Не се опитвайте да ме заблудите. Ако вие сте репортери, аз съм трамвай. — Погледът на Уолас се спря върху Рейчъл. — Освен това ви познах, младо девойче. Вие сте племенницата на монсеньор Верона.

Рейчъл смаяно погледна Грей. Той изглеждаше така, сякаш са го изритали в корема. Ковалски само завъртя очи, вдигна едната халба и я пресуши на една глътка.

Рейчъл не виждаше причини да продължават с преструвките. Обърна се към професора. Вече разбираше защо я беше гледал толкова странно.

— Значи познавате вуйчо ми?

— Да. Не много добре, но го познавам. И съжалявам да науча, че все още е в кома. Преди години се запознахме на един симпозиум и започнахме продължителна кореспонденция. Той много се гордееше с вас — карабинер, борещ се срещу кражби на антики. Прати ми ваши снимки, а на моята възраст трудно мога да забравя хубаво лице като вашето.

Рейчъл погледна извинително Грей. Не знаеше за тази връзка между вуйчо си и професора.

Уолас продължи:

— Не разбирам причината за това увъртане, но преди да продължим нататък, искам някои обяснения.

Преди някой да успее да отвори уста, териерът на професора заръмжа заплашително. Лежащото до камината куче скочи на крака и тръгна към входа на хотела. Вратата се отвори и ръмженето се усили.

Някаква фигура влезе вътре и изтръска снега от обувките си.

Беше просто Сейчан.