Роалд Дал
Отрова

Трябва да беше около полунощ, когато се прибрах вкъщи, и щом наближих портата на бунгалото, изгасих фаровете на колата, да не би светлината да проникне през прозореца на страничната спалня и да събуди Хари Поуп. Но не е трябвало да се притеснявам. Докато приближавах, забелязах, че лампата му още свети, значи, все едно беше буден, освен ако не беше заспал, докато е чел.

Паркирах и изкачих петте стъпала до верандата, като внимателно ги броях в тъмното, да не би, когато стигна горе, да продължа да стъпвам по нещо, което не съществува. Пресякох верандата, минах през защитената с мрежа врата и запалих лампата в антрето. Отидох до стаята на Хари, тихо открехнах вратата и надникнах.

Той лежеше в леглото и видях, че е буден. Но не се помръдна. Дори не обърна глава към мен. Чух го обаче да ме вика:

— Тимбър, Тимбър, ела тук.

Говореше бавно, пошепваше всяка дума внимателно, разчленено и аз рязко отворих вратата и бързо тръгнах към него.

— Спри. Чакай, Тимбър. — Едва чувах какво ми казва. Имах чувството, че невероятно се напряга, за да произнесе думите.

— Какво има, Хари?

— Шшшшт! — прошепна той. — Шшшшшт! За бога, не вдигай шум. Свали си обувките, преди да приближиш. Моля те, прави каквото ти казвам.

Начинът, по който говореше, ми напомни за Джон Барлинг, след като го простреляха в корема. Тогава той се беше подпрял на един сандък, в който имаше резервен самолетен двигател, държеше се с две ръце за корема и говореше нещо за немския пилот със същия дрезгав напрегнат полушепот, както Хари сега.

— Бързо, Тимбър, но първо си събуй обувките.

Не можех да разбера за какво му трябваше да си събувам обувките, но прецених, че ако е болен, на какъвто ми приличаше, най-добре беше да му угодя, затова се наведох, събух си обувките и ги оставих насред стаята. После се приближих до леглото му.

— Не докосвай леглото! За бога, не докосвай леглото!

Все още говореше като прострелян в стомаха, лежеше по гръб, завил три четвърти от тялото си само с чаршаф. Беше облечен в пижама на сини, кафяви и бели райета и обилно се потеше. Нощта беше гореща и аз самият бях малко потен, но не като Хари. Цялото му лице беше мокро, а възглавницата около главата му бе прогизнала от влага. Приличаше на човек с тежък маларичен пристъп.

— Какво има, Хари?

— Пама^[1].

— Пама! О, божичко. Къде те ухапа? Преди колко време?

— Тихо — прошепна той.

— Слушай, Хари — казах аз, наведох се напред и го докоснах по рамото, — не трябва да губим време. Хайде сега, бързо кажи къде те ухапа.

Той лежеше напълно неподвижен и напрегнат, като че ли едва сдържаше някаква остра болка.

— Не съм ухапан — прошепна. — Още не. Върху корема ми е. Спи.

Бързо отскочих назад. Не можах да се въздържа и се втренчих в корема му или по-скоро в чаршафа, с който беше покрит. Той беше измачкан и не можеше да се разбере дали отдолу има нещо.

— Сериозно ли говориш, че в момента върху корема ти лежи пама?

— Кълна се.

— Как е попаднала там?

Нямаше защо да го питам — беше съвсем ясно, че не се занася. Трябваше да му кажа да мълчи.

— Четях — рече Хари, като изговаряше всяка дума много бавно, внимателно и разчленено, за да не движи коремните мускули. — Лежах по гръб и четях и изведнъж почувствувах, че на гърдите ми, зад книгата, има нещо. Нещо, което ме гъделичкаше. После с ъгълчето на окото си видях тази малка пама, която пълзеше по пижамата ми. Малка — около двайсет и пет сантиметра. Знаех, че не бива да мърдам. А и да исках, не можех. Лежах и я гледах. Помислих, че ще полази върху чаршафа. — Хари млъкна и остана така няколко секунди. Очите му се плъзнаха надолу по тялото, към мястото, където чаршафът покриваше корема му — очевидно искаше да се увери, че шепотът му не смущава животното, което лежеше там. — На чаршафа имаше гънка — продължи той, като сега говореше още по-бавно отпреди и толкова тихо, че за да го чуя, трябваше да се навеждам. — Виждаш ли, още е там. Мушна се под нея. През пижамата я усещах как пълзи по крема ми. После спря да се движи и сега лежи там на топло. Вероятно спи. Чаках те. — Той вдигна очи и ме погледна.

— От колко време?

— Часове — прошепна той. — Часове — гадни, безкрайни часове. Няма да издържа много, без да се движа. Кашля ми се.

Не се съмнявах в достоверността на разказа му. Всъщност подобно поведение съвсем не беше необичайно за памата. Тя се навърта около жилищата на хората и обича топли места. Необичайното беше, че Хари не бе ухапан. Ухапването й е много опасно, освен ако не се вземат незабавни мерки. В Бенгалия тези змии всяка година убиват доста хора, особено по селата.

— Добре, Хари — сега вече и аз шепнех. — Не мърдай и не говори, само ако ти се наложи. Знаеш, че няма да те ухапе, ако не я уплашим. За нула време ще оправим работата.

Безшумно излязох по чорапи от стаята и взех от кухнята малък остър нож. Сложих го в джоба на панталона си, за да го използувам незабавно, ако нещо се случеше, докато измисляхме план за действие. Ако Хари се изкашляше, ако мръднеше или стореше нещо, което да изплаши памата, и тя го ухапе, щях да изрежа ухапаното място и да се опитам да изсмуча отровата. Върнах се в стаята, а Хари все още лежеше неподвижно и цялото му лице плуваше в пот. Очите му ме следваха, докато пресичах спалнята и стигнах до леглото му, виждах, че се чуди какво ли съм направил, и аз застанах край него, като се опитвах да измисля най-разумния начин на действие.

— Хари — казах и докато говорех, приближих уста почти до ухото му, за да не се налага да повишавам глас повече от най-тихия шепот. — Мисля, че ще е най-добре да повдигна чаршафа много, много бавно и тогава ще можем да погледнем. Вярвам, че ще успея да го направя, без да я стресна.

— Не ставай глупак! — Гласът му беше равен. Изговаряше всяка дума твърде, бавно, твърде внимателно и твърде тихо, за да може да изрази нещо. Изразяваше го обаче с очите си и с ъгълчетата на устата си.

— Защо?

— Светлината ще я уплаши. Там отдолу сега е тъмно.

— Тогава бързо да дръпна чаршафа и да я изхвърля, преди да те нападне.

— Защо не извикаш лекар? — каза Хари.

Начинът, по който ме гледаше, красноречиво говореше, че това е било първото, за което сам е трябвало да се сетя.

— Лекар, разбира се. Точно така. Ще извикам Гандербай.

Излязох на пръсти, намерих номера на Гандербай в указателя, вдигнах слушалката и казах на телефонистката да побърза.

— Доктор Гандербай. Тимбър Удс се обажда.

— Здравейте, мистър Удс, още ли не сте си легнали?

— Слушайте, можете ли да дойдете веднага? И донесете серум срещу ухапване от пама.

— Кой е ухапан? — въпросът долетя толкова рязко, че прозвуча като малка експлозия в ухото ми.

— Никой. Все още никой. Но Хари Поуп лежи в леглото и върху корема му има една — заспала е под чаршафа.

Около три секунди цареше тишина. После, като говореше бавно, вече не като експлозия, а ясно и отчетливо, Гандербай каза:

— Кажете му да не мърда. Не трябва нито да мърда, нито да говори. Разбирате ли?

— Естествено.

— Идвам веднага!

Той затвори, а аз се върнах в спалнята. Хари ме следеше с очи, докато се приближавах към леглото.

— Гандербай идва. Каза да лежиш неподвижно.

— А какво, по дяволите, мисли, че правя!

— Слушай, Хари, той каза да не говориш. Изобщо да не говорим. И двамата.

— Защо не млъкнеш тогава? — докато изричаше това, едната половина на устата му започна да потрепва надолу с бързи конвулсивни движения, които продължиха известно време, след като беше млъкнал. Извадих кърпичката си, много внимателно избърсах потта от лицето и челото му и докато пръстите ми го докосваха, усетих през плата лекото потрепване на мускулчето около устата му.

Отидох в кухнята, извадих лед от хладилника, увих го в една салфетка и започнах да го чукам на ситно. Никак не ми харесваше тази работа с устата. Нито пък начинът му на говорене. Занесох студения компрес в стаята и го сложих върху челото му.

— Ще те охлади.

— Махни го — прошепна. — Ще ме накара да кашлям. — Мускулчето отново се разигра.

Лъчът на фар просветна през прозореца и колата на Гандербай сви пред бунгалото. Излязох да го посрещна, като държах ледения компрес в две ръце.

— Как е? — попита Гандербай, но не спря да поговорим, а пресече верандата, мина покрай мен и влезе в антрето. — Къде е той? В коя стая?

Постави чантата си върху един стол в антрето и ме последва в спалнята на Хари. Беше обут с меки домашни пантофи и стъпваше безшумно и леко като предпазлива котка. Хари го наблюдаваше с крайчетата на очите си. Гандербай стигна до леглото, погледна приятеля ми и се усмихна уверено и успокояващо, като кимна с глава, за да му покаже, че това е проста работа и че не бива да се безпокои, а да остави всичко на чичо доктор. После се обърна и отново излезе в антрето. Последвах го.

— Първо да се опитаме да му вкараме малко серум — каза той, като отвори чашата си и започна да се приготвя. — Венозно. Но трябва да го направя прецизно. Не бива дори да трепне.

Отидохме в кухнята и той стерилизира иглата. Взе по-малка спринцовка в едната ръка и някакво шишенце в другата, прободе гумената запушалка с иглата и започна да изтегля бледожълтата течност с буталото. После ми подаде спринцовката.

— Ще държите това, докато го поискам.

Взе си чантата и заедно се върнахме в стаята. Сега очите на Хари блестяха широко отворени, Гандербай се наведе над него и много предпазливо, сякаш докосваше дантела от шестнайсети век, нави ръкава на пижамата му до лакътя, без да помръдва ръката. Забелязах, че стоеше доста настрани от леглото. После прошепна:

— Ще ви направя инжекция. Серум. Само едно бодване, но се опитайте да не мърдате, не стягайте коремните мускули. Отпуснете се.

Хари погледна спринцовката.

Гандербай извади от чантата си червено гумено маркуче, пъхна единия му край под бицепса на Хари и после здраво го завърза на възел. Почисти със спирт малък участък от голата ръка, подаде ми памука, пое спринцовката с примижали очи и изцърка част от жълтата течност. Стоях неподвижно до него и го наблюдавах. Хари също го наблюдаваше и лицето му така обилно се потеше и лъщеше, сякаш се бе намазал с дебел слой крем, който се топеше върху кожата му и се стичаше по възглавницата.

Виждах синята вена от вътрешната страна на ръката му, която се беше издула от турникета, после видях иглата над вената, Гандербай, който държеше спринцовката почти опряна до ръката и плъзгаше иглата през кожата в синята вена, плъзгаше я бавно, но толкова уверено, че тя влизаше леко като в масло. Хари погледна към тавана, затвори очи, отново ги отвори, но не помръдна.

Когато свърши, Гандербай се наведе и приближи устни до ухото му.

— Сега няма опасност, дори да ви ухапе. Но не мърдайте. Моля ви, не мърдайте. Ще се върна след минутка.

Той взе чантата си и излезе в антрето, а аз го последвах.

— Сега в безопасност ли е?

— Не.

— До каква степен е в безопасност?

Дребничкият лекар стоеше в антрето и търкаше долната си устна.

— Все пак трябва донякъде да го предпази, нали?

Той се обърна и се запъти към вратата с мрежа срещу комари, която извеждаше на верандата. Помислих, че ще излезе, но той се спря от вътрешната й страна и се загледа навън в нощта.

— Не е ли добър серумът? — попитах.

— За съжаление не — отвърна, без да се обръща. — Може да го спаси. Но може и да не го спаси. Опитвам се да измисля какво друго бих могъл да направя.

— Дали да не дръпнем чаршафа и да я изхвърлим, преди да има време да нападне?

— Никога! Нямаме право да поемаме такъв риск. — Говореше рязко и гласът му се извисяваше малко повече от обикновено.

— Но не можем да го оставим просто да си лежи. Нервите му няма да издържат.

— Моля ви! Моля ви! — възкликна той, като се обърна и вдигна двете си ръце високо във въздуха. — Не така бързо, моля ви. Тук не трябва да се действува, без да се мисли за последиците. — Избърса челото си с носна кърпичка и остана намръщен, прехапал устни. — Слушайте — обади се най-после. — Има начин да се справим. Знаете ли какво трябва да направим — трябва да упоим памата, както е легнала там.

Идеята беше великолепна.

— Не е безопасно, защото е студенокръвно животно, а при тях упойките не действуват нито така добре, нито толкова бързо. Но е най-доброто, което може да се измисли. Бихме могли да използуваме етер… хлороформ… — говореше бавно, опитвайки се да дооформи мисълта си, докато я произнасяше.

— Кое ще използуваме?

— Хлороформ — реши внезапно. — Обикновен хлороформ. Така е най-добре. А сега, бързо! — Хвана ме за ръката и ме задърпа към верандата. — Отидете с колата у нас! Докато стигнете, аз ще съм събудил прислужника си по телефона и той ще ви покаже шкафа с отровите. Ето ключа. Вземете едно шише хлороформ. На него има оранжев етикет и отгоре си пише. Аз ще остана тук, в случай че нещо се случи. А сега, бързо! Хайде! Не, не, обувки не ви трябват!

Карах бързо и след петнайсетина минути донесох хлороформа. Гандербай излезе от стаята на Хари и ме посрещна в антрето.

— Носите ли го? Добре, добре. Тъкмо му обяснявах какво смятаме да направим. Но сега трябва да побързаме. Никак не му е лесно да лежи така през цялото време. Боя се, че може да мръдне.

Той се върна в спалнята и аз го последвах, като внимателно носех шишето с две ръце. Хари лежеше в същото положение, както и преди, и потта се стичаше по бузите му. Лицето му бе пребледняло и мокро. Той обърна очи към мен, а аз му се усмихнах и кимнах уверено. Той продължи да ме гледа. Вдигнах палец и му направих знака „Всичко е наред“. Хари затвори очи. Гандербай беше коленичил до леглото, а на пода до него лежеше маркуче, използуване преди това за турникет, към единия му край беше прикрепил малка книжна фунийка.

Започна да повдига ъгълчето на горния чаршаф, който беше подпъхнат под дюшека. Работеше точно на линия с корема на Хари, на около двайсет и пет сантиметра от него, а аз наблюдавах пръстите му, които леко подръпваха края на чаршафа. Действуваше толкова бавно, че беше почти невъзможно да се долови някакво движение както на пръстите, така и на чаршафа, който те подръпваха.

Най-после успя да открехне малък процеп. Взе гуменото маркуче и пъхна единия му край в процепа, тъй че да може да го плъзга отдолу по дюшека към тялото на Хари. Не знам колко време му отне да плъзне този маркуч няколко сантиметра навътре. Може би двайсет минути, а може и четирийсет. Изобщо не го виждах да мърда. Знаех, че влиза, защото видимата му част постепенно се скъсяваше, но бях убеден, че памата не е усетила и най-слабото трепкане. Сега и самият Гандербай беше плувнал в пот. По челото и горната му устна бяха избили едри капки. Ръцете му обаче не трепнаха и забелязах, че очите му не бяха насочени към маркуча, а към смачканата част на чаршафа над стомаха на Хари.

Без да отмества поглед, той протегна ръка, за да му подам хлороформа. Отворих стъклената запушалка и поставих шишето, в ръката му, но не го пуснах, преди да се уверя, че здраво го е хванал. После ми кимна да се приближа и прошепна:

— Кажете му, че ще намокря дюшека и под тялото му ще стане много студено. Трябва да е подготвен за това и не бива да мърда. Кажете му го отсега.

Наведох се над Хари и му предадох думите на лекаря.

— Защо не свършва вече? — рече той.

— Сега ще свърши, Хари, но ще усетиш силен студ, затова бъди готов.

— О, боже всемогъщи, свършвайте, свършвайте!

За пръв път той повиши глас и Гандербай рязко вдигна глава, гледа го няколко секунди, а после продължи работата си.

Сипа няколко капки хлороформ в книжната фунийка и изчака да се стекат по тръбичката. После наля още малко. Почака отново и тежката сладникава миризма на хлороформа изпълни стаята, донасяйки със себе си слаби, неприятни асоциации за сестри и хирурзи, застанали в бяла стая около дълга бяла маса. Сега Гандербай наливаше непрекъснато и аз виждах как тежките изпарения на хлороформа кръжат бавно, като пушек, над книжната фунийка. Лекарят спря за миг, дигна шишето към светлината, напълни още една фунийка и ми го върна обратно. Бавно изтегли гумената тръбичка изпод чаршафа, след което се изправи.

Напрежението при пъхането на тръбичката и сипването на хлороформа трябва да е било огромно, защото си спомням, че когато се обърна и ми зашепна, гласът му беше тих и отпаднал:

— Ще почакаме, петнайсет минути. Просто за да сме сигурни.

Наведох се и го съобщих на Хари:

— Ще изчакаме петнайсет минути, за да сме сигурни, но вероятно вече се е упоила.

— Тогава защо, за бога, не надникнете да видите! — Хари отново проговори високо и Гандербай рязко се извърна, дребното му кафяво лице изведнъж стана много, много гневно. Очите му бяха силно черни и той ги втренчи в Хари, чийто мимически мускул отново се разигра. Извадих кърпичката си и избърсах потта му, като междувременно се опитвах лекичко да го потупам по челото за успокоение.

После застанахме до леглото и зачакахме, като Гандербай непрекъснато наблюдаваше лицето на Хари с някакво странно напрегнато изражение. Дребничкият лекар-индиец съсредоточаваше цялата сила на волята си, за да го накара да мълчи. През всичкото време нито за миг не откъсна очи от пациента си и макар че не издаваше звук, имах чувството, че не престава да му крещи: „Сега слушай, трябва да слушаш, не бива да провалиш всичко накрая, чуваш ли ме!“ И Хари лежеше, устата му играеше, потеше се, затваряше очи, отваряше ги, гледаше мен, чаршафа, тавана, отново мен, но нито веднъж Гандербай. И въпреки това докторът го държеше подчинен на волята си. Миризмата на хлороформ беше потискаща и ми се повръщаше, но не можех да напусна стаята точно сега. Имах чувството, че някой надува огромен балон, който всеки миг ще се пръсне, но не можех да откъсна очи от него.

Най-после Гандербай се обърна, кимна ми и аз разбрах, че беше готов да започва.

— Вие минете от другата страна на леглото — каза. — Всеки от нас ще хване по един край на чаршафа и ще го повдигнем заедно, но много бавно, моля ви, и много тихо.

— Кротувай сега, Хари — рекох, минах от другата страна на леглото и хванах чаршафа. Гандербай застана срещу мен и двамата започнахме да го издърпваме, като го повдигахме от тялото на Хари, отвивахме го много бавно, като хем стояхме на почетно разстояние, хем се навеждахме напред и се опитвахме да надникнем отдолу. Миризмата на хлороформ беше ужасна. Спомням си, че се опитвах да задържа дъха си и когато не можех повече, мъчех се да не дишам дълбоко, за да не прониква в дробовете ми.

Сега вече гърдите на Хари се оголиха изцяло или по-скоро горнището на раираната му пижама, после зърнах белия шнур на панталоните му, прилежно завързан на фльонга. Малко по-надолу се показа някакво седефено копче, каквото никога не съм имал на пижамата си, никакво копче на цепката, камо ли седефено. Пустият му Хари, помислих си, много е изискан. Странно как понякога в най-напрегнати моменти човек се сеща за глупости. Аз например съвсем ясно си спомням, че си помислих, когато видях онова копче, колко е изискан Хари.

Но освен копчето на корема му нямаше нищо.

Тогава задърпахме чаршафа по-бързо и когато открихме краката и стъпалата му, пуснахме го да се свлече на пода до леглото.

— Не се движете — каза Гандербай, — не се движете, мистър Поуп. — И започна да наднича покрай тялото на Хари и под краката му. — Трябва да внимаваме, това животно може да е къде ли не. Може да е в крачола на пижамата му.

Щом Гандербай изрече тези думи, Хари бързо вдигна глава от възглавницата и си погледна краката. За пръв път правеше някакво движение. После изведнъж скочи, изправи се върху легото си и трескаво започна да тръска краката си във въздуха. В този момент и двамата с Гандербай решихме, че е ухапан, и лекарят вече бъркаше в чантата си за скалпела и турникета, когато Хари спря да подрипва, застана неподвижно, втренчи се в дюшека, върху който беше стъпил, и изкрещя:

— Няма я!

Гандербай се изправи и за миг също погледна дюшека, а после Хари. На Хари му нямаше нищо. Не беше ухапан и нямаше да бъде ухапан, нямаше да умре и всичко беше чудесно. Но от това като че ли никой не се почувства по-добре.

— Мистър Поуп, вие, разбира се, сте съвсем сигурен, че сте я видели? — В гласа на Гандербай прозвуча нотка на сарказъм, което никога не би се случило при обикновени обстоятелства. — И не смятате, че има вероятност да сте сънували, нали, мистър Поуп?

От начина по който Гандербай гледаше Хари, разбрах, че сарказмът не беше преднамерен. Просто малко отпускане след изживяното напрежение.

Хари стоеше на леглото в раираната си пижама, гледаше лекаря кръвнишки и по бузите му избиваше червенина.

— Искате да кажете, че лъжа, така ли? — изкрещя той.

Гандербай стоеше съвсем неподвижен и го гледаше. Хари пристъпи крачка напред върху леглото и очите му силно заблестяха.

— Ах ти, мръсен, смрадлив индийски плъх!

— Млъкни, Хари — обадих се.

— Ах ти, мръсен, черен…

— Хари! — извиках. — Млъкни, Хари! — Нещата, които казваше, бяха ужасни.

Гандербай излезе от стаята, сякаш двамата с Хари не съществувахме. Последвах го и докато пресичаше антрето, за да излезе на верандата, сложих ръка на рамото му.

— Не го слушайте какво приказва — рекох. — Това нещо му е подействувало така, че не знае какво прави.

Слязохме от стълбата на алеята, пресякохме я и се озовахме при стария му морис. Той отвори вратата и влезе вътре.

— Свършихте чудесна работа — рекох. — Толкова съм ви благодарен, че дойдохте.

— Той има нужда от хубава почивка — отвърна докторът тихо, без да ме погледне, запали двигателя и потегли.

Бележки

[1] Особено отровна змия, разпространена в Бенгалия. — Б.пр. ↑