Роалд Дал
Гостът

Неотдавна пред вратата на дома ми бе доставен голям дървен сандък, изпратен по влака. Сандъкът беше извънредно солиден и добре направен, измайсторен от тъмночервено, твърдо дърво, каквото е махагонът. С усилие го сложих на една маса в градината и старателно го огледах. От щемпела върху едната страна личеше, че е изпратен от Хайфа по кораба „Уейвърли Стар“, но не открих нито името, нито адреса на евентуалния изпращач. Опитах да се сетя кой от Хайфа или околностите би пожелал да ми изпрати такъв великолепен подарък, но не се сетих за никого. С бавни крачки отидох до бараката за инструменти, все още потънал в размисъл по въпроса, и се завърнах с чук и отвертка. След което се заех внимателно да откъртя капака.

Представете си, беше пълен с книги! С необикновени книги! Извадих ги една по една (все още без да ги разлиствам) и ги наредих на три високи купчини върху масата. Оказаха се всичко двайсет и осем тома, и наистина радваха окото. До един бяха изкусно подвързани с красив зелен марокен, а на гръбчетата им се виждаха вдлъбнати златни инициали — О. Х. Дж., и римски цифри (от I до XXVIII).

Взех първия том, който ми попадна — двайсет и шестия — и го отворих. Нямаше разчертани редове, но равен, ситен почерк изпълваше с черно мастило белите листа. На първата страница пишеше „1934 година“, и толкова. Взех друг том — двайсет и първия. Беше изписан със същия почерк, на първа страница имаше надпис „1939 година“. Оставих го и измъкнах том първи с надежда, че в него ще открия някакво предисловие или пък името на автора. Наместо това открих вътре плик, адресиран до мене. Разпечатах го и побързах да видя подписа на писмото. Гласеше: Осуалд Хендрикс Корнилиъс.

Чичо Осуалд!

От трийсет години никой в рода не беше получавал вест от чичо Осуалд. Писмото носеше дата 10 март 1964 година и до получаването му ние не бяхме сигурни, че чичо още не е починал. Всъщност за него се знаеше само, че живее във Франция, много пътува, има противни, но обкръжени с ореол навици и е богат ерген, който твърдо отказва каквито и да е контакти със собствените си роднини. Останалото се състоеше от слухове и приказки, но от слуховете лъхаше такова великолепие, а от приказките — такава екзотика, че открай време Осуалд се бе превърнал в сияен герой и легенда за всички нас.

„Мило момче — започваше писмото, — струва ми се, че ти и твоите три сестри се явявате най-преките ми живи кръвни роднини. Следователно вие сте и моите законни наследници, а тъй като не съм приготвил завещание, всичко, което оставя след смъртта си, ще ви принадлежи. За жалост няма да оставя нищо. На времето бях доста заможен, но фактът, че напоследък се освободих от богатството си по свое усмотрение, не ви засяга. Все пак за утеха ти изпращам дневниците си, които според мен трябва да принадлежат на рода. Те обхващат най-хубавите години от живота ми и няма да ти навреди, ако ги прочетеш. Ако обаче вземеш да ги показваш насам-натам или ги дадеш на непознати хора, ще се изложиш на голяма опасност. Ако ли пък ги публикуваш, мисля, че това би означавало едновременно край и за тебе, и за издателя ти. Трябва да ти е ясно, че хиляди от героините, споменати в дневниците ми, все още не са напълно мъртви и ако проявиш глупостта да опетниш непорочно бялата им репутация с клеймото на греховност при едно отпечатване, за да се отплатят, те без време ще ти отрежат главата, ще я сложат на тепсия и вероятно ще я опекат на фурна. Така че по-добре внимавай.

Виждали сме се само веднъж. Отдавна, през 1921 година, когато семейството ви живееше в огромната и грозна къща в Южен Уелс. Аз бях големият ти чичо, а ти беше невръстно момченце на около пет години. Предполагам, че си забравил младата норвежка, тогава твоя бавачка. Тя беше забележително чистоплътна и добре сложена девойка, с прелестни форми, очертаващи се въпреки униформеното й облекло, състоящо се от нелеп колосан нагръдник, скриващ прекрасна гръд. Следобеда, когато ви гостувах, тя те поведе на разходка да берете камбанки и аз помолих да ви придружа. А щом стигнахме навътре в гората, аз ти казах, че ще ти дам един шоколад, ако се прибереш сам у дома. Ти го стори (вж. Том III), беше разумно дете.

Сбогом!

Осуалд Хендрикс Корнилиъс“

Внезапното пристигане на дневниците предизвика голямо вълнение в семейството и ние се нахвърлихме да ги четем. Не се разочаровахме. Съдържанието им беше изумително, бяха весели, остроумни и вълнуващи, а често и направо трогателни. Този човек притежаваше невероятна жизненост. Непрекъснато се местеше от град на град, от държава на държава, от жена на жена, а в промеждутъка между две жени събираше паяци в Кашмир или издирваше вази от син порцелан в Нанкин. Но жените винаги заемаха първото място. Където и да идеше Осуалд, подире си оставяше безкрайна върволица хвърлени в неописуем смут запленени жени, които обаче мъркаха, като котенца.

Доста време отива да се прочетат двайсет и осем тома, всеки от по триста страници, при това малцина са творците, които могат да задържат вниманието на читателите си при подобен обем. Но Осуалд бе успял да го стори. Повествованието навсякъде запазваше аромата си, темпото рядко се забавяше и почти без изключения всеки нов епизод, независимо дали е дълъг или кратък, на каквато и да е тема, се превръщаше в чудесен, самобитен малък разказ, завършен и самостоятелен. Накрая, когато прочетеше последната страница от последния том, човек изпитваше възторженото чувство, че не е изключено да се е запознал с една от най-значителните автобиографии на нашето време.

Ако разглеждаме дневниците само като хроника на любовните приключения на един мъж, несъмнено те нямат равни на себе си. В сравнение с тях мемоарите на Казанова са като скучно енорийско списание, а редом с Осуалд този знаменит любовник изглежда направо импотентен.

Осуалд не преувеличаваше — всяка страница бе заредена със социален взрив. Чичо ми обаче съвсем погрешно смяташе, че всички сътресения ще дойдат от страна на жените. Къде оставяше съпрузите, унизените врабци, рогоносците? Когато е разярен, рогоносецът се превръща в освирепяла птица и ако дневниците на Корнилиъс излезеха на бял свят без съкращения, стотици хиляди врабци, все още живи, щяха да излетят от храстите. Следователно не можеше да става и дума за публикуване.

Колко жалко. Всъщност толкова жалко, че според мен трябваше да се направи нещо по въпроса. Затова седнах и препрочетох дневниците от начало до край с надеждата да открия поне един завършен откъс, позволяващ да бъде отпечатан, без да въвлече издателя и моя милост в сериозен съдебен спор. За щастие намерих поне шест такива случки. Представих ги на адвокат. Мнението му беше, че те може би не крият опасност, но не се наемаше да го гарантира. И добави, че едно от описанията — „Случка в Синайската пустиня“ — му изглежда по-безопасно от останалите.

Тогава реших да започна с тази случка и веднага да я предложа за публикуване — в края на това кратко предисловие. Ако се приеме добре и няма усложнения, може би ще представя още един-два разказа. Описанието на Синайския епизод е от последния, двайсет и осми том, и носи дата 24 август 1946 година. Всъщност това е най-последното описание от последния том, последното, което Осуалд изобщо е записал, тъй като няма сведения къде е отишъл и какво е вършил след тази дата. Можем само да гадаем. След малко ще ви представя дословно разказа, но най-напред, за да схванете по-добре някои от нещата, които Осуалд говори и върши в тази история, ще се опитам да ви разкажа малко повече за самия човек. Огромното количество изповеди и мнения, съдържащи се в двайсет и осемте тома, създават сравнително ясна картина на неговия характер.

По време на Синайския епизод Осуалд Хендрикс Корнилиъс е на петдесет и една годишна възраст и естествено никога не е бил женен. Обичал е често да повтаря: „Струва ми се, че съм ощастливен, а може и да се каже обременен — с необичайно придирчив нрав.“

В известен смисъл това е вярно, но в някои случаи, особено що се отнася до брака, такова изявление е съвсем противоположно на истината.

В действителност причината, поради която Осуалд е отказвал да се ожени, е просто, че през целия си живот не е бил в състояние да ограничи ухажванията си върху определена особа за по-дълго от времето, необходимо му да я покори. Сторел ли го, интересът му спадал и той започвал да се оглежда за нова жертва.

Един нормален мъж едва ли би сметнал, че това е основателна причина за безбрачие, но Осуалд не е бил нормален. Той не е бил дори нормално полигамен в обичайния смисъл. Честно казано, Осуалд е бил такъв развратник и непоправим донжуан, че не би имало невеста на Земята, способна да го изтърпи за повече от няколко дни, да не говорим за периода на един меден месец, макар Господ да е свидетел, че достатъчно много жени са били готови да опитат късмета си.

Осуалд е бил висок мъж с тесни рамене, с излъчване, говорещо за деликатност и дори за изящество. Имал е мелодичен глас, любезно държание и на пръв поглед е приличал повече на благородник от свита на кралица, отколкото на знаменит мошеник. Никога не е обсъждал любовните си похождения с други мъже и ако се случело да прекара цяла вечер в разговор с някой непознат, другият не успявал да забележи и най-малък признак за измама в ясните сини очи на Осуалд. Всъщност чичо ми е бил тъкмо този тип мъж, който един грижовен баща обикновено избира за безопасен ескорт на дъщеря си, за да я придружи до дома.

Но седнел ли Осуалд до жена — до жена, която събужда интереса му, погледът му тутакси се променял и както се взирал в жената, точно в средата на зениците му бавно започвала да подскача опасна искрица. Тогава чичо ми се залавял да обсипва с приказки жената като говорел бързо, умно и положително по-оживено, отколкото някога й се било случвало. Притежавал е направо дарба, един твърде рядък талант, и когато си го наумявал, думите му умело се увъртали около слушателката, докато не я довеждали до състояние на лек хипнотичен унес.

Ала не само приятните приказки и погледът му очаровали жените. Постигал това и благодарение на носа си. (В том XIV е включил, явно с доволство, бележка, изпратена му от една дама, която описва с подробности подобни неща.) Излиза, че когато Осуалд се възбуждал, ставало нещо странно с краищата на ноздрите му — ъгълчетата се стягали, забелязвало се трептене, при което дупките на ноздрите се разширявали и се виждали цели части от яркочервената кожа отвътре. Това създавало странното впечатление за нещо по животински необуздано и макар че може да не звучи особено привлекателно при описание, това направо наелектризирвало дамите.

Почти без изключения, жените изпитвали влечение към Осуалд. Преди всичко той бил мъж, който отказвал да бъде притежаван на каквато и да е цена, а това автоматично го правело желан. Като добавите също необичайното съчетание от първокласния му интелект, изобилието от чар и славата му на извънредно свободен в любовните връзки, ще получите една ефикасна рецепта.

И все пак, ако за миг забравим да гледаме през призмата на непочтеността и разврата, трябва да се отбележи, че в характера на Осуалд има и голям брой други изненадващи аспекти, които от своя страна го превръщат в доста интригуваща личност. Например почти няма нещо, което чичо ми да не е знаел за италианската опера от XIX век — написал е и любопитен малък наръчник за трима композитори — Доницети, Верди и Понкиели. В него той изброява поименно всички по-важни любовници, които тези мъже са имали през живота си, и с най-сериозен тон се заема да разгледа каква е зависимостта между творческата и плътската страст, как влияе едната върху другата и по-специално до какъв ефект довежда това в произведенията на тези композитори.

Китайският порцелан също се намира в кръга на интересите на Осуалд, който е бил нещо като световен капацитет в тази област. Имал е особена слабост към сините вази от типа синхуа и е притежавал малка, но отбрана колекция от такива съдове.

Събирал е също така паяци и бастуни.

Колекцията му от паяци, или по-точно казано от Eperia diademata, защото включва и скорпиони, и стоножки, вероятно е богата не по-малко от която и да е немузейна колекция, а познанията му за стотиците видове и групи са внушителни. Между другото Осуалд твърди (и може би с право), че нишката на паяжината превъзхожда по качество обичайната нишка от копринената буба, и е носел вратовръзки само от тази материя. Притежавал е към четирийсет такива вратовръзки, като на първо място, за да си ги осигурява, а и за да е в състояние да добавя към гардероба си по две нови вратовръзки годишно, той е държал стотици хиляди Arana и Eperia diademata (обикновените английски градински паяци) в старата оранжерия на лятната си къща край Париж, където паяците се раждали и размножавали със същата скорост, с която се изяждали един друг. Чичо ми лично събирал суровата нишка (друг не смеел да влезе в парника при гадините) и я изпращал в Авиньон, където я намотавали, точели, пресуквали, боядисвали и изтъкавали на плат. От Авиньон изпращали плата директно на Сулка, а там, очаровани от цялата работа, с огромно удоволствие ушивали модни вратовръзки от тази необичайна и прекрасна материя.

Когато Осуалд показвал колекцията си, гостенките му казвали:

— О, не е възможно да обичаш паяци!

— Нищо подобно, обожавам ги! — отговарял той. — Особено женските. Много ми напомнят за някои познати особи от нежния пол. Напомнят ми за най-любимите ми женски същества.

— Що за глупост, скъпи!

— Глупост ли? Не съм на това мнение.

— Доста обидно звучи.

— Напротив, мила, това е най-големият комплимент, който мога да направя. Знаеш ли например, че женският паяк така свирепо се съвкупява, че мъжкият направо има късмет, ако накрая се отърве жив. Успява да остане цял-целеничък само ако е изключително повратлив и удивително изобретателен.

— Стига, Осуалд!

— А женската на морския паяк, любима, на мъничкия дребничък морски паяк, бива обземана от такава опасна страст, че любовникът й се принуждава да я овърже със сложни примки и клупове от собствената си паяжина, преди да се осмели да я прегърне…

— Престани, Осуалд, и то веднага! — започвали да викат жените със светнали очи.

Чичовата ми колекция от бастуни също заслужава внимание. Всеки бастун е принадлежал или на известна, или на отвратителна личност. Държал е бастуните в парижкия си апартамент, подредени на две дълги стойки край стените на коридора, свързващ гостната със спалнята. Всеки бастун имал етикет от слонова кост, на който пишело: Сибелиус, Милтън, крал Фарук, Дикенс, Робеспиер, Пучини, Оскар Уайлд, Франклин Рузвелт, Гьобелс, кралица Виктория. Тулуз-Лотрек, Хинденбург, Толстой, Лавал, Сара Бернар, Гьоте, Ворошилов, Сезан, Тохо… Трябва да са били повече от сто на брой — някои много красиви, други съвсем прости, някои със златни или сребърни топчета ръкохватки, други с извити дръжки.

— Свали онзи Толстой — казвал обикновено Осуалд на красивата гостенка. — Хайде, свали го… Така… А сега леко прокарай длан по топката, излъскана до блясък от великия мъж. Не е ли прекрасен самият допир на кожата ти до това място?

— Вярно, така е.

— А сега вземи Гьобелс и направи същото. Но го направи както трябва. Нека ръката ти обгърне плътно дръжката… Добре. А сега… Сега отпусни тежестта на тялото си върху бастуна, отпусни се напълно, точно както е правил дребният, изкривен доктор… Точно така. Постой в тази поза минута-две, след което ми кажи дали не усещаш как една тънка ледена струя пълзи нагоре по ръката ти и стига до гърдите.

— Ужасно е!

— Несъмнено. Има хора, които изпадат в несвяст. Направо се строполяват.

Никой не изпитвал скука в присъствието на Осуалд и може би тъкмо това, повече от всичко друго, е било причина за успеха му.

Стигаме вече до Синайския епизод. Този месец Осуалд се развличал, пътувайки от Хартум за Кайро, без да бърза ни най-малко. Имал превъзходна кола, „Лагонда“ отпреди войната, грижливо съхранявана в Швейцария през тези години, и както можете да си представите — снабдена с най-модерните приспособления на света. В деня, преди да навлезе в Синай (23 август 1946 година), Осуалд отседнал в Кайро, в хотел „Шепърд“, и вечерта, след поредица от обилни маневри, успял да се добере до една мароканска дама на име Изабела, вероятно с аристократичен произход. Оказало се, че Изабела е ревниво пазената държанка не на кого да е, а на определена известна личност с кисел нрав, на кралска особа (по това време в Египет още има монархия). Постъпката е типична за Осуалд.

Но нещата не приключвали дотук. В полунощ той закарал дамата до Гиза и я убедил да се изкатери с него на лунна светлина до самия връх на голямата Хеопсова пирамида. И записал в дневника си:

„Няма по-безопасно, нито по-романтично място от върха на една пирамида в топла нощ при пълнолуние. Страстите се събуждат не само от величествения изглед, но и от странното усещане поради силата, която нахлува в тялото винаги когато човек гледа света от голяма височина. Колкото до безопасността — пирамидата е висока точно 481 стъпки (със 115 стъпки повече от кубето на лондонската катедрала «Свети Павел»), а отгоре човек може без усилия да следи дали някой иде. Няма будоар на Земята, предлагащ такова удобство, или пък разполагащ с толкова много аварийни изходи, защото ако някоя зловеща фигура на преследвач, започне да се катери по едната страна на пирамидата, човек само трябва леко и тихо да се измъкне от другата страна…“

Случило се, че тази нощ Осуалд се отървал на косъм. Сигурно в двореца подочули за малкия флирт, защото от осветената от луната висока площадка чичо ми внезапно забелязал не една, а три зловещи фигури (отрязващи пътя му от три страни), които започнали да се катерят нагоре. За щастие Хеопсовата пирамида има и четвърта страна и докато главорезите араби стигнат върха, любовниците вече били в подножието и се качвали в колата. Записаното на 24 август излага случилото се точно от този момент нататък. Възпроизвеждам го дума по дума заедно със запетайките, както си е. Нищо не съм променил, добавил или махнал.

 

 

24 август 1946 г.

— Той ще клъцне глава на Изабела, ако я хване сега — каза Изабела.

— Глупости — възпротивих се аз, но смятам, че тя сигурно имаше право.

— Ще клъцне и глава на Осуалд — продължи тя.

— А, не, моята — не, скъпа лейди. Когато се разсъмне, ще бъда далеч оттук. Веднага заминавам по долината на Нил към Луксор.

В момента се отдалечавахме с голяма скорост от пирамидите, беше към два и половина след полунощ.

— Към Луксор ли? — попита тя.

— Да.

— Изабела също идва тебе.

— Не — казах аз.

— Да — каза тя.

— Против принципите ми е да пътувам с дама — казах аз.

Отпред се появиха светлини. Идваха от „Мена Хауз“, хотел сред пустинята, недалеч от пирамидите, където отсядаха туристи. Стигнах близо до хотела и спрях.

— Ще те оставя тук — казах й аз. — Времето, прекарано с теб, беше приятно.

— Значи не вземаш Изабела в Луксор?

— За жалост не. Хайде, бързо излизай.

Тя започна да се измъква от колата, после се спря, стъпила с единия крак на пътя, след което внезапно се обърна и ме заля с поток от много мръсни думи, който обаче се лееше извънредно плавно — такова нещо не бях чувал от устата на дама от… от 1931 година насам, от Маракеш, където лакомата стара херцогиня си пъхна ръката в кутията от шоколадови бонбони и бе ухапана от скорпиона, който бях прибрал на сигурно място там (том XIII, 5 юни 1931 г.).

— Отвращаваш ме — казах й аз.

Изабела изскочи навън и затръшна вратата с такава сила, че цялата кола се разтърси върху колелата. Отпътувах с голяма бързина. Благодарих на Бога, че съм се отървал от нея. Не мога да понасям красиво момиче с лоши обноски.

Както казах, наблюдавах в огледалцето, но засега сякаш не ме преследваха с кола. Щом стигнах до покрайнините на Кайро, започнах да се промъквам по странични улици, избягвайки центъра на града. Не бях особено разтревожен. Кралските копои едва ли щяха да предприемат нещо повече. И все пак би било глупаво да се върна в хотела при това положение. Пък и не беше нужно, тъй като всичкият ми багаж, с изключение на едно куфарче, се намираше в колата. Когато съм в непознат град и излизам вечер, никога не оставям куфарите си в хотелската стая. Обичам да разполагам с възможността да се придвижвам.

Естествено нямах намерение да ходя в Луксор. Сега възнамерявах направо да напусна Египет. Тази страна изобщо не ми харесва. Като си помисля, Египет никога не ми е харесвал. С кожата си усещах, че там не ми е уютно. Мисля, че това се дължеше на повсеместните нечистотии и на зловонието. Нека не си кривя душата — тази страна наистина е мръсна, пък и изпитвам силно опасение (макар да го казвам с неудоволствие), че египтяните се мият с най-малко старание от всички хора на света, вероятно с изключение на монголците. Несъмнено степента, с която мият съдовете си, също не отговаря на моя вкус. Ако щете ми вярвайте, но върху ръба на чашата, която ми сервираха вчера на закуска, имаше продълговат, засъхнал кафеникав отпечатък от устна. Пфу! Каква гадост! Гледах го втренчено и се чудех чия лигава долна устна е свършила тая работа.

Вече карах по тесните и мръсни улици в източното предградие на Кайро. Знаех точно къде отивам. Бях го решил още на средата на пирамидата, от която слизахме с Изабела. Заминавах за Йерусалим. Разстоянието — не си струва да се говори за него, а Йерусалим беше град, който винаги ми е харесвал. Нещо повече, това бе най-бързият начин да се измъкна от Египет. Набелязах си следния маршрут:

1. Кайро — Исмаилия. Три дни път. Ще изпея през това време една опера — както обикновено. Пристигам в Исмаилия в 6–7 ч. сутринта. Наемам стая, спя 2 часа. После — душ, бръснене, закуска.

2. В 10 ч. сутринта пресичам Суецкия канал по моста на Исмаилия, оттам — по шосето през Синайската пустиня към Палестинската граница. В пустинята — издирвам скорпиони en route. Време — около 4 часа. Пристигам на Палестинската граница в 2 ч.

3. Оттам продължавам директно за Йерусалим през Беершеба. Пристигам в хотел „Цар Давид“ за аперитив и вечеря.

Не бях пътувал по този маршрут от няколко години, но си спомних, че Синайската пустиня се слави със скорпионите си. Имах голяма нужда от нов женски екземпляр на opistophthalmus, и то едър. На този, с който разполагах в момента, за мой срам липсваше петото членче от опашката.

Не след дълго открих главното шосе за Исмаилия и щом тръгнах по него, подкарах моята лагонда със средна скорост 65 мили в час. Пътят беше тесен, но с гладка повърхност и нямаше движение. Наоколо се простираше огряната от лунната светлина пуста и неприветлива долина на Делтата — равно поле без дървета, пресечено от канали, с черна-черна пръст открай докрай. Неописуемо потискащо.

Но това не ме обезпокои. Аз не бях част от него. Стоях си напълно изолиран в собствената си разкошна черупчица, удобно ми беше като на рак пустинник, а се придвижвах далеч по-бързо от един рак. Само колко обичам да пътувам, да се срещам с непознати хора и нови места, да оставям обичайното далече зад гърба си! Това ме въодушевява повече от всичко на света. А как презирам средния гражданин, който се заселва на късче земя с тъпата си жена, за да се размножава, да се мъчи и да гние все в същото положение до края на живота си! И непрекъснато с една и съща жена! Трудно ми е да повярвам, че който и да е нормален мъж може да търпи една жена ден подир ден, година подир година. Разбира се, има и мъже, които не го правят. Но милиони се преструват, че трябва да е така.

Самият аз никога, абсолютно никога, не позволявам интимната връзка да продължи над дванайсет часа. Това е пределът, не повече. Дори осем часа според мене са доста разтеглен срок. Спомнете си например историята с Изабела. Докато се намирахме върху пирамидата, тя беше дама с фосфоресциращи форми, податлива и игрива като пале. Ако я бях оставил там на волята на главорезите араби, всичко щеше да е наред. Проявих обаче глупостта да я задържа, помогнах й да слезе от пирамидата и като резултат прелестната дама се превърна в писклива, вулгарна уличница, в отврата за очите.

Само в какъв свят живеем! В наше време за кавалерско държание не се получават благодарности.

Колата плавно се носеше в нощта. А сега — една опера. Коя ли да е този път? Настроението ми подхождаше за Верди. Да речем „Аида“? Разбира се! Само „Аида“, египетска опера! Тъкмо на място.

Започнах да пея. Тази нощ гласът ми звучеше изключително добре. Отпуснах се. Беше прекрасно — когато минавах през градчето Библеис, бях самата Аида и пеех „Nimei pieta“, красивия заключителен пасаж от първа картина.

Половин час по-късно в Загазиг аз бях Амонасро, молещ египетския фараон да помилва етиопските пленници с „Ma tu, re, tu signore possente“.

Минавайки през Ел Абаса, станах Радамес, изпълняващ „Fuggiam gli adori nospiti“, при което отворих всички прозорци на колата, та несравнимата любовна песен да стигне до ушите на фелахите, хъркащи в крайпътните колиби, и по възможност да се слее със сънищата им.

Когато стигнах в Исмаилия, беше шест часът сутринта и слънцето вече се катереше в млечнобелите небеса, но аз самият се намирах в ужасната зазидана тъмница с Аида и пеех „O, terra, addio; addio valle di pianti!“.

Колко бързо свърши пътуването! Спрях пред един хотел. Персоналът тъкмо се събуждаше. Разсъних ги още малко и наех най-хубавата стая, с която разполагаха. В леглото сякаш бяха спали двайсет и пет немити египтяни в продължение на двайсет и пет нощи — така изглеждаха чаршафите и одеялата — затова ги махнах със собствените си ръце (които измих тутакси с дезинфекциращ сапун) и застлах личното си спално бельо. После нагласих часовника да звъни след два часа и дълбоко заспах.

Поръчах си за закуска яйца на очи върху препечен хляб. Когато донесоха ястието (повярвайте ми, повдига ми се дори като го описвам), по диагонал върху жълтъка на моето яйце се виждаше лъскав, къдрав и смолисточерен човешки косъм, дълъг три инча. Това минаваше всички граници. Скочих от масата и тичешком напуснах трапезарията. Пътьом хвърлих някакви пари на касиера и извиках: „Addio! Addio valle di pianti!“ С което отърсих от краката си мръсния прах на хотела.

Настана време за Синайската пустиня. Приветствувах промяната, която щеше да настъпи. Истинската пустиня е едно от най-малко замърсените места на Земята и Синай не прави изключение. Пътят, пресичащ пустинята, представлява тясна, застлана с чакъл и катран черна ивица, дълга около сто и четирийсет мили, с една-единствена бензиностанция и скупчени къщурки на средата — селище на име Бир Рауд Салим. Останалото е девствена, безлюдна пустош. През този сезон щеше да е много горещо и се налагаше да си осигуря вода в случай, че ме сполети премеждие. Затова спрях пред нещо като смесен магазин на главната исмаилска улица с намерението да напълня бидона си с неприкосновен запас.

Влязох и проведох разговор със собственика. Човекът страдаше от отвратителна трахома. Толкова зърнеста беше станала лигавицата на клепачите му, че те стърчаха под прав ъгъл към очните ябълки — противна гледка. Попитах го дали ще ми продаде галон преварена вода. Той ме взе за луд и убеждението му се засили, когато настоях да го последвам в мръсната кухня, за да се уверя, че ще свърши работата както трябва. После напълни един чайник с чешмяна вода и го сложи на газената печка. Печката гореше с димящо жълто пламъче. Несъмнено собственикът много се гордееше с нея и с възможностите й. Застана редом, за да й се любува, навел глава на една страна. Скоро ми предложи, ако искам, да се върна в магазина и да го изчакам там. Каза, че ще ми донесе водата, щом стане готова. Отказах да изляза. Стоях, вперил поглед като лъв в чайника, и чаках да заври, а през това време внезапно пред очите ми изникна сцената на закуската с целия й ужас: яйцето, жълтъка и косъма. Чий косъм беше залепнал в слузестия жълтък на моето яйце, с което щях да закуся? Положително е принадлежал на готвача. А кога, моля ви, този готвач си е мил главата за последен път? Вероятно никога. Е, добре. Тогава той положително е развъдник на бацили. Но това не би довело непременно до окапване на косата. Какво тогава бе накарало косъма на готвача да падне тази сутрин върху яйцето ми, когато го е прехвърлял от тигана в чинията? Всяко нещо си има причина, а в случая причината беше очевидна. Готвачът боледуваше от гнойна себорея, от импетиго. Следователно косъмът, дългият черен косъм, който така неусетно можех да погълна, ако не бях нащрек, гъмжеше от милиарди прекрасни патогенни коки, чието точно научно название за щастие съм забравил.

Питате мога ли да съм напълно сигурен, че готвачът е имал импетиго — гнойна себорея. Не, не мога. Но ако не е имал себорея, сигурно е страдал от трихофития. Какво означава това ли? Много добре зная какво означава. Означава, че десет милиона микроскопични гъбички, слепени накуп около гадния косъм, са чакали да влязат в устата ми.

Започна да ми призлява.

— Водата кипи — победоносно съобщи собственикът.

— Остави я да кипи още осем минути — казах аз. — Да не искаш да пипна коремен тиф?

По принцип пия вода само ако нямам друг изход, колкото и чиста да е. Водата всъщност няма вкус. Приемам я, разбира се, под формата на чай или кафе, но дори за тези случаи гледам да си осигуря бутилки „Виши“ или „Малверн“. Избягвам водата от крана, тя е дяволско дело — често това са канални нечистотии под друго име.

— Скоро ще кипне така, че ще вдигне пара — каза собственикът, ухили се и се видяха зелените му зъби.

Свалих чайника и собственоръчно излях съдържанието му в бидона.

Върнах се в магазина, купих шест портокала, малка диня и добре увито блокче английски шоколад. След това се качих на моята лагонда. Най-после заминавах.

Няколко минути по-късно вече прекосявах подвижния мост, прехвърлен през Суецкия канал точно над езерото Тимсах. Напред се ширеше равната жарка пустиня, а тесният, покрит с чакъл път, се простираше като черна лента чак до хоризонта. Карах колата както обикновено, с шейсет и пет мили в час, отворил докрай прозорците. Въздухът, който влизаше, сякаш лъхаше от пещ. Беше почти пладне и слънцето сипеше горещите си лъчи право върху покрива на колата. Термометърът вътре показваше 103° по Фаренхайт. Но както ви е известно, малко по-високата температура не ме безпокои, стига да не се движа и да съм с подходящи дрехи — в случая бях облечен с бежови ленени панталони и бяла лека риза с вратовръзка от възможно най-прекрасната паяжинна коприна, тъмнозелена като мъх. Чувствувах се съвсем удобно, в съзвучие със света.

Минута-две ме блазнеше мисълта да изпълня en route още една опера. Настроението ми подхождаше за „Джоконда“, но след като изпях няколко такта от встъпителния хор, усетих леко изпотяване, затова спуснах завесата и наместо това си запалих цигара.

Вече пътувах през най-хубавия район за скорпиони на света и горях от нетърпение да спра, за да претърся местността, преди да преполовя пътя и да стигна до бензиностанцията в Бир Рауд Салим. Откакто напуснах Исмаилия преди час, не бях срещнал нито едно превозно средство, нито пък жива душа. Това ме радваше. Синай се оказа автентична пустиня. Спрях отстрани на пътя и угасих мотора. Усещах жажда, затова изядох един портокал. После нахлупих белия си тропически шлем и бавно се измъкнах от колата, от удобната си черупка на рак пустинник. Цяла минута стоях, без да се помръдна, на слънце посред шосето и премигвах, заслепен от околния блясък.

Пламтящо огнено кълбо, нажежена небесна шир, а под нея открай докрай огромно море от светложълт пясък, което сякаш не принадлежеше изцяло на този свят. В далечината на юг от пътя се виждаха планини — голи, светлокафяви, с цвета на танагрови статуетки с тънък пласт глазура в розово и пурпурно, те изникваха внезапно от пустошта и очертанията им се губеха в парещата мараня на небето. Тишината бе съкрушителна. Не се чуваше нито звук, отникъде не идеше шум, вдиган от птица или насекомо. Застанал сам сред горещото великолепие на този неземен пейзаж, аз изпитах странно, божествено чувство — сякаш се намирах на съвсем друга планета, на Юпитер или Марс, или на някое още по-далечно и необитаемо място, където изобщо не расте трева, нито пък залезът обагря облаците.

Отидох до багажника на колата и извадих умъртвяващата кутия, сакчето и лопатката. После се отклоних от пътя и тръгнах по мекия парещ пясък. Бавно навлязох стотина ярда навътре в пустинята, като гледах в краката си. Търсех не скорпиони, а леговища на скорпиони. Скорпионите са плашливи нощни твари, които денем се крият под камъни или в дупки в зависимост от вида си. Излизат на лов за храна едва когато слънцето се скрие.

Търсех скорпиона opisthophtalmus, който живее в дупки, затова не губих време да обръщам камъни. Оглеждах се само за дупки. Десет-петнайсет минути не открих нищо, а горещината взе да ми идва много, затова с неохота реших да се върна в колата. Тръгнах съвсем бавно назад, продължавайки да се взирам в краката си и тъкмо когато стигнах шосето и се канех да се кача на него, изведнъж на не повече от дванайсет инча от чакълената настилка, забелязах в пясъка дупка на скорпион.

Оставих кутията и сакчето на земята, след което извънредно предпазливо се заех да остъргвам пясъка около дупката. Това занимание винаги ми се е виждало вълнуващо. Наподобява търсене на съкровище — търсене на съкровище, придружено от необходимата доза опасност, за да заиграе кръвта ти. Колкото по-дълбоко копаех в пясъка, толкова по-силно усещах как тупти сърцето в гърдите ми.

И изведнъж… Тя се появи!

О, небеса, каква измама! Гигантски женски скорпион, тутакси забелязах, че не е opisthophtalmus, a pandinus — другият криещ се в дупки африкански скорпион. А в гърба му се бяха вкопчили — не вярвах на очите си! — и пълзяха по цялото му тяло едно, две, три, четири, пет… общо четиринайсет миниатюрни скорпиончета! Дължината на майката беше най-малко шест инча, а децата имаха размери на дребни куршуми за револвер. Скорпионката вече ме беше видяла (за първи път виждаше човешко същество) — щипците й широко се отвориха, опашката й въпросително се изви високо към гърба, готова да се забие. Грабнах сакчето бързо, пъхнах го под нея и загребах. Скорпионката се въртеше и гърчеше, удряше яростно напосоки с опашката си. Видях как голяма капка отрова пада през мрежата и попива в пясъка. Бързо преместих майката заедно с отрочетата в умъртвяващата кутия и затворих капака. После взех от колата етер и го налях вътре през покритата с марля дупчица в капака, докато тампонът добре се напои.

Какъв прекрасен екземпляр за моята колекция! Естествено, умрелите скорпиончета щяха да паднат от гърба на майката, но аз щях да ги залепя отново приблизително на същото място и да се превърна в горд собственик на огромен женски pandinus, на гърба с четиринайсет новородени! Бях безмерно щастлив. Вдигнах умъртвяващата кутия (усещах как обезумялата женска се мята вътре) и я прибрах в багажника заедно със сакчето и лопатката. После седнах в колата, запалих цигара и потеглих.

Колкото по-доволен съм, толкова по-бавно карам. Сега карах доста бавно и сигурно изгубих час, или повече, докато пристигна в Бир Рауд Салим — спирката по средата на пътя. Мястото беше извънредно непривлекателно. Отляво се виждаше една-единствена бензинова помпа и дървена барака. Отдясно имаше още три бараки, всяка с размерите на покрит градински цветарник и всичко бе заобиколено от пустинята. Не се мяркаше жива душа. Часовникът показваше два без двайсет, а температурата в колата беше 106°1.

Толкова глупаво се получи с осигуряването на преварената вода, преди да тръгна от Исмаилия, че съвсем забравих да напълня резервоара с бензин и сега стрелката сочеше, че са останали към два галона. Колкото и да съм пестелив — все едно, трябваше да заредя. Спрях до помпата и зачаках. Не се появи никой. Реших да свирна и четирите съответно настроени клаксона на моята магонда изпратиха прекрасния си вик „Son gia mille e tre!“ в пустинята. Никой не се появи. Отново натиснах пеещите клаксони.

Музикалната фраза на Моцарт звучеше величествено сред този декор, но отново никой не се появи. Изглежда обитателите на Бир Рауд Салим не даваха пукната пара за моя приятел Дон Жуан и 1003-те жени, дефлорирани от него в Испания.

Накрая, след като бях натиснал клаксоните не по-малко от шест пъти, вратата на бараката зад бензиновата помпа се отвори и на прага се появи висок мъж, който си закопчаваше копчетата с две ръце. Никак не бързаше и погледна колата чак когато свърши. Погледнах го в отговор през отворения прозорец. Видях как прави първата си крачка в моята посока… Пристъпваше бавно, много бавно. После направи втората си крачка…

„Господи! — веднага си помислих аз. — Спирохетите са го пипнали!“

Мъжът се движеше бавно с клатушкаща се походка и отпуснати крайници, вдигайки високо крака като болен от локомоторна атаксия. При всяка крачка вдигаше високо единия си крак, а после със сила го спускаше на земята, сякаш стъпкваше опасно насекомо.

Помислих си, че ще е най-добре да се махна оттам. Най-добре щеше да е, ако запалех мотора и потеглех накъдето ми видят очите, преди мъжът да е стигнал до мене. Но знаех, че не мога. На всяка цена трябваше да налея бензин. Седях в колата, втренчил поглед в ужасното създание, което мъчително се тътреше през пясъка. Сигурно от години страдаше от тази отвратителна болест, иначе не би стигнал до атаксия. Професионалните среди я наричат Tabes dorsalis, а патологията се изразява в това, че жертвата получава дегенеративни промени в долните сегменти на гръбначния стълб. Само че, мили мои врагове и мили мои приятели, всъщност нещата стоят много по-зле: сифилитичните токсини бавно и безжалостно унищожават нервните влакна в тялото.

Мъжът — ще го наричам Арабина — стигна до вратата откъм моята страна на купето и надникна през прозореца. Аз се дръпнах назад и се молех дано не приближи с още някой инч. Несъмнено това беше едно от най-окаяните човешки същества, които бях срещал. Имаше сипаничаво лице, проядено като стара дърворезба, нападната от червей, и видът му ме накара да се замисля от колко ли още болести, освен от сифилис бе поразен собственикът му.

— Салаам! — промърмори той.

— Напълни резервоара — поръчах аз.

Човекът не се помръдна. Разглеждаше с голям интерес купето на моята лагонда. От устата му се носеше на вълни ужасно зловоние.

— Хайде! — рязко го подканих аз. — Имам нужда от бензин!

Той ме погледна и се засмя. Не се усмихна, по-скоро се ухили нахално и презрително, сякаш искаше да каже „Аз съм кралят на бензиновата помпа в Бир Рауд Салим! Смееш ли с пръст да ме докоснеш?“ В крайчеца на едното му око се беше настанила муха. Но той не направи опит да я прогони, а ме попита, за да ме подразни:

— Бензин ли искаш?

Тъкмо щях да го изругая, но на време се спрях и учтиво отговорих:

— Да, моля. Много ще ви бъда благодарен.

Известно време той лукаво ме наблюдава, после кимна, сякаш държанието ми го беше удовлетворило. Обърна се и бавно тръгна към задната част на колата. Пресегнах се и измъкнах от джоба на вратата бутилката ми с „Гленморанджи“. Налях си чисто уиски, седях и отпивах по малко. Лицето на този човек се появи на ярд от мене, зловонният му дъх нахлу в колата… Кой знае, може би милиарди носещи се във въздуха вируси бяха нахлули вътре! В такива случаи не е зле да стерилизираш устата и гърлото си с малко шотландско уиски. При това уискито носи утеха. Обърнах чашата и отново я напълних. Скоро страховете ми взеха да намаляват. Забелязах динята на седалката до мене. Реших, че в такъв момент един резен би ми подействувал освежително. Извадих ножа от калъфа и отрязах голямо парче. После внимателно очистих с върха на ножа черните семки, като ги събирах в останалата част от динята.

Седях, пиех уиски и ядях диня. И двете неща ми бяха много вкусни.

— Бензина готов — каза ужасният арабин, появил се на прозореца. — Сега проверява вода и масло.

Предпочитах изобщо да не докосва колата, но понеже не ми се влизаше в спор, си замълчах. Арабина закуца към предната част на колата. Походката му ме наведе на мисълта за пиян хитлеристки щурмовак, който марширува в забавен каданс.

Кълна се: чист Tabes dorsalis!

Единственото друго заболяване, което води до подобна походка с вдигане на краката, е хроничното бери-бери. Хм. Може би човекът страдаше и от бери-бери. Отрязах си още един резен диня и минута-две съсредоточено махах с ножа семките. Когато отново погледнах нагоре, Арабина беше вдигнал капака на колата и се беше надвесил отдясно над мотора. Не виждах главата и раменете, нито ръцете му. За Бога, какво вършеше този човек? Кутията с маслото се намираше от другата страна. Почуках по предното стъкло. Той изглежда не ме чу. Подадох глава от прозореца и викнах:

— Хей! Измъкни се оттам!

Арабина бавно се изправи и когато измъкваше дясната си ръка, напъхана в мотора, видях, че държи нещо дълго, черно, нагърчено и много тънко.

„Божичко! Намерил е вътре змия!“ — така си помислих.

Той дойде до моя прозорец. Хилеше се, вдигнал онова нещо, за да го видя. Едва тогава, отблизо, разбрах, че изобщо не става дума за змия — това беше ремъкът на моята лагонда!

Мисълта за всички ужасни последици от внезапното ми оставане в такова забутано място при този отвратителен човек изведнъж ме връхлетя, както стоях и гледах скъсания ремък.

— Ти вижда — каза Арабина — виси една нишка. Добре аз го забеляза.

Взех от него ремъка и го разгледах отблизо.

— Срязал си го! — извиках аз.

— Срязал? — тихо повтори той. — Защо да срязал?

Ще си призная честно, че нямаше как да установя дали той наистина е срязал ремъка. В противен случай значи се беше постарал да накълца краищата с някакъв инструмент, та да изглежда като обикновено скъсване. Въпреки това ми се струваше, че трябва да го е срязал, а тогава последиците щяха да се окажат по-зловещи от всякога.

— Сигурно ти е ясно, че не мога да продължа без ремък? — казах аз.

Арабина отново се ухили с ужасната си обезобразена уста и се видяха гнойните му венци.

— Ако тръгне сега — рече той — ще заври за три минути.

— Какво предлагаш?

— Намеря ти нов ремък.

— Наистина ли?

— Разбира се. Тук има телефон, ти платиш разговор, аз обажда Исмаилия. Няма в Исмаилия, обажда в Кайро. Лесна работа.

— Лесна работа ли? — извиках аз и излязох от колата. — А мога ли да зная кога според тебе ще стигне ремъкът до това гадно място?

— Всяка сутрин в десет стига пощенска кола. Утре го докара.

Арабина имаше готов отговор на всеки въпрос. Не му се налагаше да мисли, преди да отвърне.

„Копеле такова, не за пръв път реже ремъци“ — помислих си аз.

Вече бях нащрек и не го изпусках от очи.

— В Исмаилия няма да имат ремък за такава кола — казах аз. — Ще трябва да се поръча на фирмените представители в Кайро. Ще се обадя лично.

Фактът, че там има телефон, ме успокои. По целия път през пустинята се виждаха телеграфни стълбове и сега забелязах, че две жици от най-близкия стълб стигат до бараката.

— Ще помоля търговците от Кайро да изпратят тук специална кола.

Арабина хвърли поглед към шосето в посока на Кайро, на около двеста мили от нас.

— Кой кара шест часа насам и шест часа натам за ремък? — рече той. — С поща ще бъде толкова бързо пак.

— Къде е телефонът? — попитах аз и тръгнах към бараката, но спрях, поразен от една противна мисъл.

Нима беше възможно да използувам заразения апарат на Арабина? Да допра слушалката до ухото си, устата ми да докосва микрофона? Пукната пара не давах за твърдението на лекарите, че не можеш да се заразиш със сифилис без пряк контакт. Една сифилитична слушалка си е сифилитична слушалка, не се надявайте да я държа дори на разстояние от моята уста, много благодаря. Не възнамерявах дори да вляза в бараката.

Стоях в непоносимо горещия следобед, гледах Арабина с отвратителното, разкапано лице, а Арабина ме гледаше в отговор, завидно хладнокръвен и спокоен.

— Телефон ти трябва? — попита той.

— Не — отрекох аз. — Четеш ли на английски?

— О, да.

— Хубаво. Ще ти запиша имената на търговските агенти и марката на колата, както и моето име. Ще им кажеш от какво имам нужда. И чувай… кажи им веднага да пратят специална кола, ще платя разноските. Ще им платя добре. Ако не се съгласят, кажи им непременно да изпратят ремъка в Исмаилия така, че да не изпуснат пощенската кола. Ясно ли е?

— Лесна работа — каза Арабина.

Написах на един лист каквото трябваше и му го дадох. Той тръгна към бараката бавно, като удряше крак, и изчезна вътре. Затворих капака на колата. После седнах на шофьорското място, за да обмисля положението.

Налях си уиски, запалих цигара. Не можеше да няма никакво движение по пътя. Сигурно до вечерта все някой щеше да се появи. Но щеше ли това да ми помогне? Не, нямаше. Освен ако не бях готов да тръгна с чуждата кола, а да оставя моята лагонда и багажа си на съмнителното милосърдие на Арабина. Бях ли готов да го сторя? Не знаех. Може би. Но ако се наложеше да пренощувам там, щях да се заключа в колата и да опитам да стоя буден колкото може по-дълго. В никакъв случай нямаше да вляза в бараката, където живееше тази твар. Нито щях да се докосна до арабската храна. Имах уиски и вода, половин диня и шоколад — стигаше ми.

Беше все така горещо. Термометърът в колата показваше 104°. Вън, на слънце, беше още по-горещо. Силно се потях. Божичко, да закъса човек на такова място! И в такова общество!

След около петнайсет минути Арабина излезе от бараката. Наблюдавах го, докато стигна до колата.

— Приказва с гаража в Кайро — рече той, като пъхна глава през прозореца. — Ремък пристига утре с поща. Всичко уговорено.

— Не ги ли помоли да го изпратят веднага?

— Казаха невъзможно.

— Сигурен ли си, че си ги попитал?

Арабина наклони глава на една страна и нахално се ухили, както преди. Отдръпнах се и зачаках да си тръгне. Той не се помръдна. Каза:

— Има къща за гости. Може спиш там много хубаво. Жена прави храна, само че ти плаща.

— Кой живее тук, освен жена ти?

— Друг мъж — отговори той. Махна с ръка по посока на трите колиби оттатък шосето, аз се обърнах и видях един мъж, застанал на прага на средната колиба — нисък, набит човек, облечен с мръсни панталони цвят каки и по риза. Стоеше, без да помръдва, в сянката на вратата, а ръцете му се полюшваха.

— Кой е той?

— Салех.

— С какво се занимава?

— Помага.

— Ще спя в колата — казах аз. — И няма нужда жена ти да ми готви. Нося си храна.

Арабина сви рамене, обърна се и бавно тръгна към бараката с телефона. Аз останах в колата. Какво друго можех да сторя? Едва минаваше два и половина. След три-четири часа горещината щеше да намалее. Тогава можех да се разходя и дори да потърся скорпиони. А междувременно трябваше да се възползувам от положението. Пресегнах се назад, където държах сандъка с книгите, и без да гледам, измъкнах първия том, който докоснах. В сандъка държах трийсет-четирийсет от най-хубавите книги на света, всяка от тях може да бъде препрочитана стотина пъти, с всяко четене става все по-хубава. Нямаше значение коя съм взел. Оказа се „Естествена история на Селбърн“. Напосоки я отворих…

„… Преди повече от двайсет години в селото имаше момче идиот, добре си го спомням, което от малко проявяваше голяма слабост към пчелите — те му служеха за храна, за развлечение и бяха единствената му цел. А понеже хората от този вид рядко изразяват повече от една гледна точка, и младежът влагаше всичките си способности в тази единствена насока. Зимата прекарваше в дрямка край огнището в къщата на баща си и рядко напускаше ъгъла до комина, но лятно време напълно се оживяваше и тръгваше да търси плячка из полето и огрените от слънцето хълмове. Медоносни пчели, оси — всички ставаха негови жертви, стига да ги намереше. Не се боеше от жилото им, хващаше ги nudis manibus, веднага им отнемаше оръжието и смучеше телцата им заради торбичките с мед. Понякога пълнеше пазвата си с множество пленници, друг път ги затваряше в шишета. Беше съвсем като merops apiaster — като птицата пчелояд, и много вредеше на хората, отглеждащи пчели, защото се промъкваше в градините, сядаше пред входа на кошера, чукаше с пръсти и хващаше пчелите, когато излизат. Понякога катурваше кошерите заради меда — обичаше мед до полуда. Когато правеха медовина, все се въртеше около бъчвите и съдовете и се молеше за позволение да пийне малко от течността, която наричаше «пчелно вино». А като тичаше, мърдаше устни и се чуваше някакво бръмчене, наподобяващо жуженето на пчелите…“

Вдигнах очи от книгата и се огледах. Неподвижният човек оттатък пътя беше изчезнал. Нямаше никого. Тишината ми се стори зловеща, а покоят, пълният покой и униние на мястото извънредно потискаха. Усещах, че ме наблюдават. Усещах, че внимателно следят и най-малкото ми движение — как отпивам уиски, как си дърпам от цигарата. Презирам насилието и никога не нося оръжие. Известно време ме блазнеше мисълта да запаля колата и да запраша по пътя, докато моторът издържи. Но докъде ли щях да стигна? Не много далече през тази горещина и без ремък. Може би миля, най-много две…

Не, по дяволите. Щях да стоя в колата и да си чета книгата.

Може би подир час забелязах тъмно петънце на хоризонта, което се приближаваше по пътя откъм Йерусалим. Оставих книгата, без да откъсвам очи от петънцето. Наблюдавах го — постепенно нарастваше. Движеше се с голяма скорост, с невероятна скорост. Излязох от колата и изтичах от другата страна на пътя, готов да дам знак на шофьора да спре.

Приближаваше се все повече и повече и когато стигна на около четвърт миля от мен, забави скоростта. Изведнъж забелязах формата на радиатора му. Беше ролс-ройс! Вдигнах ръка и я държах вдигната, докато голямата зелена кола, карана от мъж, не спря край пътя редом с моята лагонда.

Нелепо ликувах. Да беше форд или морис, пак щях да съм много доволен, но нямаше да ликувам. Фактът, че колата се оказа ролс (а нямаше да е зле, ако беше бентли, изота или друга лагонда), представляваше сигурна гаранция, че ще получа помощта, от която се нуждаех, защото може и да не ви е известно, но собствениците на скъпи автомобили са обединени в могъщо братство. Те автоматично изпитват взаимно уважение и причината да се уважават е проста: богатите уважават богатството. Дотолкова, че на света няма човек, когото свръхбогатият да уважава повече, отколкото друг свръхбогат, затова е естествено, че тези хора общуват при всякакви обстоятелства. Използуват помежду си сигнални знаци от най-различен вид. При жените може би най-разпространено е носенето на масивни бижута, но скъпият автомобил също се радва на внимание и се използува и от двата пола. Той е пътуващ афиш, публично деклариране на охолен живот и в този смисъл се равнява на членство в клуба на най-отбраното тайно общество: Съюза на свръхбогатите. Самият аз за щастие съм отдавнашен негов член. Когато срещна свой събрат (както щеше да стане след малко), мигом долавям разбирателството помежду ни. Уважавам срещнатия. Ние говорим на един и същ език. Той е един от нас. Ето защо сега напълно основателно ликувах.

Шофьорът на ролса слезе от колата и тръгна към мене. Беше дребен мургав мъж с матова кожа, облечен със снежнобял ленен костюм. „Вероятно е сириец“, помислих си аз. Възможно беше и да е грък. В горещината на деня изглеждаше така, сякаш му е прохладно.

— Добър ден — поздрави той. — Проблеми ли имате?

Отговорих на поздрава му и после малко по малко му разказах какво се беше случило.

— Скъпи приятелю — каза той на безупречен английски, — скъпи приятелю, как ви сполетя такава беда! Ама че лош късмет. Та това не е място, където да закъса човек!

— Не е, нали?

— И сте сигурен, че наистина е поръчано да ви пратят ремък?

— Да, ако може да се вярва на тукашния собственик.

Арабина, който се беше измъкнал от бараката едва ли не преди ролсът да спре, сега се присъедини към нас и непознатият започна бързо да го разпитва на арабски какво е предприето по моя въпрос. Стори ми се, че двамата добре се познават и беше ясно, че Арабина изпитва голямо страхопочитание към новодошлия. Само дето не лазеше по земята в негово присъствие.

— Е, изглежда всичко е наред — каза ми накрая непознатият. — Явно обаче не би било възможно да се махнете оттук до утре сутринта. Закъде пътувате?

— За Йерусалим — обясних му аз. — И не ми допада мисълта да прекарам нощта на това проклето място.

— И аз съм на същото мнение, мили човече. Ще изпитате големи неудобства — рече той и се усмихна, при което се показаха ослепително белите му зъби.

После непознатият извади табакера и ми предложи цигара. Табакерата беше златна и на капака й диагонално, от ъгъл до ъгъл, имаше инкрустирана тънка ивица зелен нефрит. Красива вещ. Приех цигарата. Той ми поднесе огънче, после също запали.

Непознатият дълго дърпа от цигарата и дълбоко вдиша. После наклони назад глава, издиша дима нагоре към слънцето и каза:

— Ако останеш още малко тук, и двамата ще получим слънчев удар. Ще позволите ли да направя едно предложение?

— Разбира се.

— Надявам се, че по никой начин няма да го сметнете за нахалство само защото изобщо не се познаваме…

— Моля ви!

— Не бива да оставате тук, затова ви предлагам да тръгнем в обратна посока и да пренощувате у дома.

Какво ви казах? Ролс-ройсът се усмихваше на лагондата. Усмихваше се така, както никога не би се усмихвал на някой форд или морис!

— В Исмаилия ли живеете?

— Не, не! — засмя се той. — Живея съвсем наблизо, ей там. — И той махна с ръка в посоката, от която бях дошъл.

— Но вие сигурно пътувате за Исмаилия… Не бих искал да променяте плановете си заради мене.

— Изобщо не отивам в Исмаилия. Дойдох тук, за да си прибера пощата. Сигурно ще се изненадате, но домът ми е недалече. Виждате ли планината? Това е Магхара. Живея точно зад нея.

Погледнах планината. Намираше се на север, на около десет мили — жълта, скалиста буца, висока вероятно две хиляди стъпки.

— Нима искате да кажете, че къщата ви е разположена насред тази… пустош? — попитах аз.

— Не ми ли вярвате? — усмихна се той.

— Разбира се, че ви вярвам. Вече нищо не може да ме учуди. Освен естествено — усмихнах му се в отговор аз, — освен когато срещна непознат насред пустинята и той се държи с мене като с брат. Трогнат съм от поканата ви.

— Глупости, скъпи приятелю. Мотивите ми са напълно егоистични. Цивилизовани хора не се срещат често в този край. Потръпвам от въодушевление при мисълта, че ще имам гост за вечеря. Позволете ми да ви се представя: казвам се Абдул Азис.

И за миг той леко се поклони.

— Осуалд Корнилиъс. Много ми е приятно да се запознаем — представих се аз и се ръкувахме.

— Част от времето живея в Бейрут — каза той.

— А аз живея в Париж.

— Прекрасно. А сега да тръгваме. Готов ли сте?

— А колата ми? Безопасно ли е да я оставям тук?

— Не се тревожете. Омар ми е приятел. Горкият, външният му вид не радва окото, но щом сме заедно, можете да разчитате на него. А другият мъж, Салех, е добър автомонтьор. Ще сложи ремъка, когато се получи утре. Сега ще му кажа.

Салех — мъжът оттатък шосето — беше дошъл при нас, докато приказвахме. Господин Азис му даде указания. След това поръча и на двамата да пазят лагондата. Говори им кратко и рязко. Омар и Салех стояха и се кланяха раболепно. Отидох до колата да взема един куфар. Имах голяма нужда да се преоблека.

— Между другото — викна ми господин Азис — обикновено си слагам черна вратовръзка за вечеря.

— Естествено — измънках аз, бързо пъхнах обратно първия куфар, който бях избрал, и взех втория.

— Правя го главно заради дамите. Струва ми се, че те обичат да се докарват за вечеря.

Веднага се обърнах и го погледнах, но той вече влизаше в колата и ме подкани:

— Готов ли сте?

Взех куфара и го сложих отзад в ролса. После седнах отпред редом с господин Азис и потеглихме.

По време на пътуването разговаряхме свободно без определена тема. Той ми каза, че бизнесът му са килимите. Имал кантори в Бейрут и Дамаск. Каза, че прадедите му от векове се занимават с килимарство.

Споменах, че на пода в парижката ми спалня има дамаски килим от седемнайсети век.

— Не може да бъде! — възкликна той, като от вълнение насмалко да излезе от платното. — Значи е от коприна и вълна, с копринена основа? А фонът е от златни и сребърни нишки, нали?

— Да, точно така — потвърдих аз.

— Ах, скъпи приятелю! Бива ли да постилате такова нещо на пода?

— Докосват го само боси нозе — отвърнах аз.

Това го зарадва. Изглежда господин Азис обичаше килимите почти колкото аз обичах сините вази от типа синхуа.

Скоро завихме наляво, отклонихме се от покритото с чакъл и катран шосе и потеглихме по твърд, каменист път, пресичащ пустинята по посока на планината.

— Този път е моя собственост — каза господин Азис. — Дълъг е пет мили.

— И дори имате телефон — подхвърлих аз, понеже забелязах, че телеграфните стълбове се отклоняват от шосето и следват частния път.

Изведнъж ме порази странна мисъл.

Арабина на бензиностанцията… Той също имаше телефон…

Дали този факт не обясняваше случайната поява на господин Азис?

Нима беше възможно самотният ми домакин да си е измислил хитър начин за отвличане на пътуващи по тези места, та да си осигурява „цивилизованото“ общество за вечеря? Дали той всъщност не беше дал указания на Арабина при случай да поврежда колите на всички подходящи за тази цел хора, да не изпуска нито един човек? „Просто срязваш ремъка, Омар. После бързо ми се обаждаш по телефона. Но внимавай човекът да е почтен наглед и да има хубава кола. После аз ще прескоча насам да преценя дали си струва да го каня у дома…“

Разбира се, това беше абсурдно.

— Предполагам, че се чудите откъде накъде съм решил да живея на такова място…

— Да, малко ми е чудно.

— Всички се чудят.

— Всички, значи.

— Да.

„Аха — помислих си аз. — Значи всички…“

— Живея тук, защото изпитвам особена привързаност към пустинята — каза той. — Привлича ме по същия начин, по който морето привлича мореплавателя. Това вижда ли ви се странно?

— Не, ни най-малко.

Той замълча и дълбоко всмукна от цигарата. После каза:

— Това е едната причина. Но има и друга. Имате ли семейство, господин Корнилиъс?

— Не, за съжаление — предпазливо отговорих аз.

— А аз имам съпруга и дъщеря. И двете са много красиви, поне в моите очи. Дъщеря ми току-що навърши осемнайсет години. Изучи се в първокласно училище с пансион в Лондон и сега… — той сви рамене — … сега просто стои и чака да стане на възраст да се омъжи. Но този период на изчакване… Какво да предприеме един родител за красивата си дъщеря през това време? Не мога да я пусна в широкия свят, твърде привлекателна е. Когато я заведа в Бейрут, виждам как мъжете се събират като глутница вълци, готови да я разкъсат. Малко остава да полудея. Добре познавам мъжете, господин Корнилиъс. Известни са ми похватите им. Вярно е, разбира се, че не съм единственият баща в подобно затруднение. Но другите изглежда успяват да приемат нещата такива, каквито са. Те дават свобода на дъщерите си. Изгонват ги от дома и им обръщат гръб. А аз не мога да го сторя. Просто не мога да се примиря, че трябва да го сторя! Не съм съгласен тя да бъде мачкана от всеки Ахмед, Али и Хамил, който се появи. Да, това е втората причина, поради която живея в пустинята — искам още няколко години да предпазя прелестното си дете от дивите зверове. Изобщо нямате семейство, така ли, господин Корнилиъс?

— За съжаление нямам.

— О, искате да кажете, че никога не сте бил женен? — Той изглеждаше разочарован.

— Да. Не съм се женил.

Очаквах следващия неизбежен въпрос. Зададен ми беше след около минута.

— А изпитвал ли сте желание да се ожените и да имате деца?

Никой не пропускаше да ме попита това — просто като вариант на въпроса „В такъв случай да не сте хомосексуалист?“

— Случи ми се веднъж. Само веднъж.

— И какво стана?

— В живота ми има само една жена, господин Азис. И след като тя си отиде… — въздъхнах аз.

— Искате да кажете, че е починала?

Кимнах, все едно, че вълнението ми пречеше да говоря.

— Скъпи приятелю! Безкрайно съжалявам. Простете ми, че проявих любопитство.

Известно време пътувахме в мълчание.

— Изумително е, че при такива обстоятелства човек губи всякакъв интерес към плътските наслади. Сигурно изпада в шок. И не може да го преодолее — подхвърлих аз.

Господин Азис съчувствено кимна, приемайки всичко за чиста истина. Продължих:

— Пътувам по света, защото се опитвам да забравя. Правя го от години…

Вече бяхме стигнали в подножието на хълма Магара и следвахме заобикалящия го от север лъкатушещ път, който не се вижда от шосето.

— Домът ми е зад следващия завой — уведоми ме господин Азис.

Минахме завоя и о, чудо! Примигвах, взирах се, и трябва да ви кажа, че в първия миг изобщо не повярвах на очите си. Пред нас се издигаше бял замък — не се шегувам! — висок, бял замък с множество бойници и островърхи кулички, сякаш изваден от приказка и поставен насред пищен зелен килим върху един по-нисък склон на напечената от слънцето гола, жълта планина. Надхвърляше границите на въображението, излязъл направо от книгите на Ханс Кристиан Андерсен или на братя Грим. Виждал съм навремето безброй романтични замъци по долините на Рейн и Лоара, но за пръв път съзирах нещо толкова крехко, изящно и приказно! Когато наближихме, забелязах, че зеленината е всъщност красива градина с морави и финикови палми, заобиколена от висока стена, отделяща я от пустинята.

— Какво е мнението ви? — с усмивка попита домакинът.

— Фантастично! Сякаш всички замъци от приказките са събрани в едно.

— Точно така е! — извика той. — Това е замък от приказките. Построих го специално за дъщеря си, за моята красива Принцеса!

А красивата Принцеса е затворена зад стените на замъка от стария си и ревнив баща крал Абдул Азис, който я лишава от удоволствието да бъде в обществото на мъже. Но сега внимавайте, защото иде принц Осуалд Корнилиъс, за да я спаси! Без Краля изобщо да подозира, Принца ще избави красивата Принцеса и ще я направи безмерно щастлива…

— Признайте, че замъкът е уникален — каза господин Азис.

— Вярно е.

— При това мястото е приятно и няма натрапници. Спя извънредно спокойно тук. Едва ли може да се очаква някакви досадни младежи да се вмъкнат нощем през тези прозорци.

— Прав сте.

— Някога тук имаше малък оазис — продължи той. — Купих го от правителството. Има достатъчно вода за домакинството, за плувния басейн и за трите акра градина.

Минахме през главната порта и трябва да си призная, че беше извънредно приятно изведнъж да попаднеш в мъничък рай от зелени морави, цветни лехи и палми. Цареше пълен ред, въртящи се пръскачки сипеха вода. Когато спряхме пред входа на къщата, мигом двама слуги с безупречно чисти халати и червени фесове притичаха, за да ни отворят вратите.

Двама слуги? Нима биха излезли двама слуги, ако не се очаква да пристигнат двама души? Съмнявах се. Все повече започна да ми се струва вероятно странното ми хрумване, че съм отвлечен като гост за вечеря. Много забавно.

Домакинът ме покани да вляза през парадния вход и тутакси изпитах приятната тръпка, полазваща по кожата, когато човек изведнъж попадне от голяма горещина в стая с климатична инсталация. Стоях в приемната. Подът й беше от зелен мрамор. Отдясно се виждаше широк свод, водещ към просторна зала — за миг зърнах излъчващи прохлада бели стени, красиви картини и изключителна мебелировка от времето на Луи XV. Нима бе възможно да съществува такова място насред Синайската пустиня?

По стълбището бавно слизаше жена. Домакинът говореше настрани със слугите и не я забеляза веднага, затова, когато стигна до първото стъпало, жената поспря, положи бялата си ръка, наподобяваща бяла анаконда, на перилата и остана там, сякаш беше царица Семирамида, слизаща от Вавилонската кула, а пък аз бях в ролята на кандидат, който не й е съвсем по вкуса. Тя имаше смолисточерни коси и като съзрях фигурата й, усетих, че гърлото ми пресъхва.

Най-после господин Азис се обърна, видя я и каза:

— А, скъпа, ти си дошла. Водя ти гост. Колата му се е повредила на бензиностанцията, нямал е късмет, затова го поканих да пренощува у нас. Господин Корнилиъс, това е съпругата ми.

— Каква приятна изненада — тихо каза тя и се приближи.

Поех предложената ми ръка и я вдигнах към устните си.

— Трогнат съм от вашата любезност, мадам — едва чуто казах аз. От ръката й лъхаше на диаболичен парфюм, на някакъв чисто животински аромат. Тънкият, възбуждащ дъх от амбъра на спермацетовия кит, от мускуса на кабарговия елен и на бобъра — всичко заедно, съчетано в неописуемо натраплива и откровена миризма, властвуваща над букета с едва доловимо прокрадващи се ярки следи от благовонни масла — на лимон, мелалеука и зероли. Непостижимо! Друго, което светкавично забелязах още в първия миг, беше, че когато поех ръката й, за разлика от повечето жени домакинята не я отпусна, та да тупне на дланта ми като умряла риба. Нищо подобно — жената пъхна палеца си под ръката ми, само пръстите останаха отгоре, и докато получаваше от мен традиционната целувка, успя (кълна се, че беше така!) леко, но многозначително да ми стисне ръката.

— Къде е Даяна? — попита господин Азис.

— Вън при басейна — отвърна жената, след което ме попита: — Искате ли да поплувате, господин Корнилиъс? Сигурно сте се опекли край онази ужасна бензиностанция.

Тя имаше огромни кадифени очи, толкова тъмни, че изглеждаха черни, а когато ми се усмихваше, крайчецът на носа й се мърдаше нагоре и ноздрите й се разширяваха.

В този миг принц Оскар Корнилиъс реши, че пет пари не дава за красивата Принцеса, затворена в замъка на ревнивия Крал. Наместо нея той щеше да избави Кралицата…

— Знам ли… — поколебах се аз.

— Аз ще отида — каза господин Азис.

— Хайде всички да отидем — предложи съпругата му. — Ще ви заемем бански костюм.

Помолих първо да се отбия в стаята си, за да си взема чиста риза и панталони, които да облека след плуването. Домакинята каза „Разбира се!“ и поръча на един слуга да ме заведе горе. Изкачихме два етажа и влязохме в огромна спалня в бяло, в която имаше прекомерно голямо легло. От стаята се влизаше в хубава баня с бледосиня вана и биде в тон с ваната. Всичко беше безупречно чисто, съвсем по моя вкус. Докато слугата вадеше багажа от куфара ми, отидох до прозореца, погледнах навън и видях безкрайната жарка пустиня, простряла се като жълто море от хоризонта, та чак до бялата стена на градината, точно отдолу, а отсам стената се намираше басейнът. Край него под сянката на голям розов чадър лежеше по гръб чернокоса девойка, облечена в бял бански костюм, и четеше книга. Имаше дълги и стройни крака. Това беше Принцесата.

„Ама че работа — помислих си аз. — Бял замък, удобства, чистота, климатична инсталация, две ослепително красиви жени, съпруг, като куче пазач и цяла вечер, за да се развихря!“ Положението бе съвършено, сякаш специално създадено, за да се забавлявам и едва ли можех да желая нещо повече. Затрудненията, които ме очакваха, много ми допадаха. Обикновеното прелъстяване вече не ми доставяше удоволствие. В него няма творчество — уверявам Ви, че ако съществуваше начин с магическа пръчка да прогоня ревнивия пазач господин Абдул Азис за през нощта, нямаше да го сторя. Не исках пирова победа.

Когато излязох от спалнята, слугата ме съпроводи. Слязохме на долния етаж и точно там, под стаята ми, аз небрежно подхвърлих:

— Тук ли спи семейството?

— Ами да — осведоми ме слугата. — Това е стаята на господаря — посочи той една врата, — а съседната е на госпожа Азис. Госпожица Даяна е отсреща.

Три отделни стаи, много близо една до друга. Невъзможно беше да проникна тук. Запомних узнатото и отидох при басейна. Домакините бяха пристигнали преди мене.

— Това е дъщеря ми Даяна — представи господин Азис девойката с белия бански.

Тя се изправи, целунах й ръка и бях поздравен с добре дошъл. Употребяваше същия парфюм като майка си — с животински аромат на амбър, мускус и рицин! Само как дразнеше обонянието — предизвикателно, безсрамно, възхитително! Душех като куче. Според мене, дъщерята се оказа по-красива от майката, ако това изобщо е възможно. Имаше същите огромни кадифени очи, същите черни коси и същата структура на лицето, но несъмнено бе по-дългокрака и леко превъзхождаше по-възрастната жена с нещо в тялото: то беше по-стегнато, по-змиеподобно, а положително и много по-податливо. Затова пък в очите на майката, която сигурно имаше трийсет и седем години, но изглеждаше на не повече от двайсет и пет, се таеше плам, с който дъщерята не можеше да се равнява.

Едно-две-три, затварям очи — преди малко принц Осуалд се беше заклел, че ще избави Кралицата и никого другиго, по дяволите Принцесата. Но сега, видял Принцесата от плът и кръв, той се затрудняваше коя от двете да предпочете. И двете по свой начин въплъщаваха обещанието за безмерни наслади — едната, невинна и копнееща, другата — опитна и ненаситна. Истината е, че Принца желаеше да притежава и двете — Принцесата като ордьовър, предхождащ Кралицата като ястие.

— Вземете си костюм от съблекалнята, господин Корнилиъс — каза госпожа Азис.

Затова влязох в кабината и се преоблякох, а когато се появих, тримата вече се плискаха в басейна. Гмурнах се при тях. Водата бе толкова студена, че дъхът ми секна.

— Помислих си, че ще се изненадате — засмя се господин Азис. — Басейнът е охладен. Поддържа се температура 65 градуса, освежаващо е за този климат.

По-късно, когато слънцето клонеше към залез, насядахме, все още облечени с мокрите бански костюми, а един слуга ни поднесе по чаша бледо, леденостудено мартини. В този миг бавно започнах да прелъстявам двете дами, използувайки собствения си метод. Обикновено когато мога да действувам на воля, това не ми създава особени трудности. Славя се с мъничък талант — че мога да хипнотизирам жените с думи и рядко търпя провал. Естествено, не го постигам само с думи. Самите думи, изказани от устата, са безвредни и се плъзгат по повърхността, докато истинското послание, неприличното и възбудително обещание иде от всички крайници и органи на тялото и се предава чрез очите. Честно си признавам, че мога да споделя с вас само толкова от начина, по който го постигам. Важното е, че се получава така. Ефикасно е като испанска муха. Убеден съм, че бих могъл да седя и срещу съпругата на папата (ако той имаше съпруга) и след пет минути, ако положа достатъчно усилия, тя вече ще се накланя през масата към мене с полуотворени устни и очи, светнали от възбуда. Това е дребен талант, нищо особено, но все пак съм благодарен, че съм дарен с него и за да не го прахосам, не пропускам нито една възможност по което и да е време.

Така че двете прелестни жени, дребният човечец и аз си седяхме близо един до друг в полукръг край басейна, отпуснати на шезлонги, отпивахме от чашите с мартини и усещахме върху кожата си топлото слънце на късния следобед. Бях в добра форма. Често ги разсмивах. Историята за лакомата стара херцогиня от Глазгоу, която си пъхна ръката в кутията от шоколадови бонбони и бе ухапана от един мой скорпион толкова разсмя дъщерята, че тя падна от шезлонга, а когато описах подробно как изглежда отвътре развъдникът ми за паяци в градината край Париж, и двете дами потрепериха от отвращение и доволство.

Точно в този миг забелязах, че очите на господин Азис ме гледат доброжелателно и някак присмехулно, сякаш ми казват: „Чудесно, радваме се, че не сте лишен от интерес към жените чак толкова, колкото казвахте в колата… Или може би подходящата обстановка ви помага най-после да забравите голямата си скръб…“ Господин Азис ми се усмихна, показвайки яркобелите си зъби. Усмивката му беше дружелюбна. Усмихнах му се дружелюбно в отговор. Какъв приятен човечец! Истински се радваше, че обръщам такова внимание на дамите. Дотук добре.

Ще опиша съвсем набързо следващите няколко часа, защото до полунощ не се случи нищо кой знае колко значително. Няколко кратки бележки стигат, за да отбележа този междинен период.

В седем часа всички си тръгнахме от басейна и се прибрахме в къщата, за да се облечем за вечеря.

В осем се събрахме в голямата гостна да пием по още един коктейл. Дамите бяха великолепно облечени, обсипани с блестящи бижута. И двете си бяха сложили разголени вечерни рокли, несъмнено създадени в голяма парижка модна къща. Домакинята беше в черно, дъщеря й — в бледосиньо, и миризмата на упойващия парфюм проникваше навсякъде. Само каква двойка представляваха те! Раменете на по-възрастната дама бяха леко отпуснати — нещо, което се забелязва само при най-страстните и опитни жени — по същия начин както краката на ездачката се изкривяват, защото е постоянно на седлото, така и раменете на страстната жена добиват някаква закръгленост от непрекъснатото прегръщане на мъже. Един вид професионална деформация, и то от най-благороден тип.

Дъщерята беше все още млада, за да притежава този почетен знак, но в нейния случай ми стигаше да стоя и да наблюдавам формите й. Когато се движеше из стаята, видях как бедрата й прелестно се плъзгат под тясната копринена рокля. По цялото продължение на гръбнака й растяха меки златисти косъмчета и когато стоях зад нея, трудно възпирах желанието да прекарам кокалчетата на пръстите си по този прекрасен гръб.

В осем и половина се преместихме в трапезарията. Вечерята, която последва, беше наистина великолепна, но няма да губя време, за да описвам храната и виното. През цялото време продължих да си играя извънредно предпазливо и коварно с чувствата на дамите, прилагайки всичките си умения, и когато поднесоха десерта, двете жени вече се разтапяха от погледа ми като масло на слънце.

След вечеря се върнаха в гостната за кафето с коняк, а после, по предложение на домакина, изиграха няколко робера бридж.

В края на вечерта знаех със сигурност, че добре съм си свършил работата. Старата магическа сила не ме беше напуснала. При подходящи обстоятелства, всяка от дамите ми принадлежеше, стига да я пожелаех. Не се лъжех. Това беше неопровержимата, чиста истина. Разбираше се от пръв поглед. Възбудата оживяваше лицето на домакинята и когато тя ме поглеждаше през масата за карти, огромните й тъмни кадифени очи ставаха все по-големи, ноздрите й се разширяваха, а устните й леко се отваряха и се мяркаше връхчето на влажния розов език, притискан от зъбите. Този жест беше чудесен и порочен, принуждавайки ме неведнъж да изиграя собствения си коз. Дъщерята не проявяваше чак такава смелост, но беше не по-малко пряма. Всеки път, когато очите ни се срещнеха, веждите й се повдигаха само частица от сантиметъра, сякаш питаха, след което девойката за миг се усмихваше лукаво и така отговаряше на въпроса си.

— Според мен е време да си лягаме — погледна часовника си господин Азис. — Минава единайсет. Да тръгваме, мили мои.

Тогава се случи нещо странно. Изведнъж, без всякакво колебание и без да ми хвърлят последен поглед, двете дами станаха и тръгнаха към вратата! Беше изумително. Бях поразен. Не знаех как да си го обясня, нищо не бе ставало толкова бързо пред очите ми. По думите на господин Азис не си личеше да се е разсърдил. Поне според мене гласът му прозвуча приятно, както винаги. Но той вече гасеше лампите и ясно ми даваше да разбера, че очаква и моето оттегляне. Какъв удар! Предполагах, че преди да се разделим за нощта, или жената, или дъщерята ще ми прошепнат набързо нещо — просто три-четири думи, къде и кога да ида, но наместо това стоях като глупак до масата, а двете дами се изплъзваха през вратата.

Домакинът и аз ги последвахме по стълбите. На първата площадка майката и дъщерята спряха редом и ни чакаха.

— Лека нощ, господин Корнилиъс — каза домакинята.

— Лека нощ, господин Корнилиъс — каза дъщерята.

— Лека нощ, скъпи приятелю — каза господин Азис. — Надявам се, че нищо не ви липсва в спалнята.

Тримата се обърнаха, а на мене не ми оставаше нищо друго, освен да продължа бавно и неохотно по стълбите за втория етаж към стаята си. Влязох и затворих вратата. Някой слуга вече беше спуснал тежките брокатени завеси, но аз ги вдигнах и се наведох през прозореца, за да усетя нощта. Въздухът все още бе топъл, ярката луна огряваше пустинята. Басейнът долу изглеждаше като огромно огледало, положено върху моравата, а до него се виждаха четирите шезлонга, на които седяхме.

„Ами сега? — помислих си аз. — Какво ще стане сега?“

Едно знаех: в тази къща бе недопустимо да напускам стаята и да дебна по коридорите. Щеше да е самоубийство. Още преди години бях разбрал, че има три типа съпрузи: българи, гърци и сирийци, с които човек не трябва да поема ненужни рискове. Кой знае защо никой от тях не се противопоставя, ако флиртуваш открито с жена му, но ще те убие в мига, когато влизаш в леглото й. Господин Азис беше сириец. Значи ставаше задължително да проявя известно благоразумие, и ако предстоеше да се предприеме някакъв ход, следваше той да бъде направен не от мен, а от някоя от жените, защото единствено те знаеха точно кое е безопасно и кое не. И все пак трябва да си призная, че след като станах свидетел на начина, по който домакинът ги повика господарски преди четири минути, в близко бъдеще нямаше голяма надежда за по-нататъшно развитие. Лошото беше само, че дяволски се бях настроил.

Съблякох се и дълго време стоях под студения душ. Това ми помогна. После, тъй като не мога да спя на лунна светлина, се постарах да затворя плътно завесите. Легнах си и около час четох книгата на Гилбърт Уайт „Естествена история на Селбърн“. И това ми помогна, докато най-после, някъде между полунощ и един часа, не настъпи мигът, когато вече можех да угася лампата и да се приготвя за сън, без кой знае колко да съжалявам.

Тъкмо задрямвах, когато чух някакъв лек шум. Веднага го определих. През досегашния си живот много пъти бях чувал такива шумове, но въпреки това за мен те продължаваха да бъдат най-вълнуващото и възбуждащо нещо на света. Представляват поредица от тихо, леко дрънчене, от едва чуто триене на метал върху метал и винаги се чуват, когато някой много бавно и предпазливо натиска дръжката на вратата от външната страна. Веднага се разсъних, но не помръднах. Само отворих очи и вперих поглед към вратата. Спомням си, в този миг съжалих, че завесите са плътно спуснати, защото ако отвън идваше и малък лъч лунна светлина, щях поне да зърна очертанията на прекрасното тяло, когато жената влиза. Но в стаята бе тъмно като в зандан.

Не чух отварянето на вратата, нито проскърцването на панти. Но изведнъж в стаята нахлу въздух и леко раздвижи завесите, а малко по-късно чух тихото почукване на дърво върху дърво, когато вратата внимателно се затвори. После щракна езичето на бравата, щом бе пусната дръжката.

След това някой на пръсти мина по килима.

За миг ме обзе ужас — хрумна ми, че може би господин Азис се прокрадва към мене с дълъг нож в ръка, но веднага подир това над мен се наведе топло, гъвкаво тяло и в ушите ми зашепна женски глас:

— Не мърдайте!

— Любима моя — започнах аз, като се чудех, коя от двете жени е дошла, — знаех, че ти ще…

Ръката й мигом запуши устата ми.

— Моля ви! — прошепна тя. — Нито дума повече!

Не влязох в спор. Устните ми имаха по-добро занимание. Както и нейните.

Тук трябва да спра за малко. Зная, че това съвсем не е характерно за мене. Но един-единствен път бих искал да бъда извинен, че няма да опиша с подробности голямото представление, което последва. Имам основателни причини да го сторя и ви моля да ги уважите. Във всеки случай няма да ви навреди за разнообразие да упражните въображението си, а ако не възразявате, ще ви дам начален тласък, като ви кажа просто и искрено, че дамата от Синайската пустиня ме пренесе в царството на такъв екстаз, какъвто не съм изпитвал с никоя от хилядите жени в моя живот. Тя проявяваше изумително умение. Страстта й беше дълбока, обхватът й — невероятен. Всеки миг предлагаше ново и заплетено преживяване. И като връх на всичко, не бях срещал стил с по-голяма изисканост и загадъчност. Беше извънредно артистична. Беше гениална.

Вероятно според вас от това става ясно, че посетителката ми е била по-възрастната жена. Грешите. Не може да се направи такова заключение. Истинската гениалност е присъща по рождение. Тя няма почти нищо общо с възрастта и смея да ви уверя, че по никой начин не можех да установя със сигурност коя от двете жени се крие в мрака на спалнята ми. Не бих участвувал в такъв облог. Идваше миг, когато след някоя особена бурна каденца изпитвах чувството, че това е съпругата. Не можеше да не е съпругата! После обаче темпото се сменяше напълно и мелодията ставаше по детински невинна дотам, че бях готов да се закълна: беше дъщерята! Не можеше да не е дъщерята!

Вълнуваше ме, че не зная верния отговор. Измъчвах се. И се обезкуражих, понеже в крайна сметка истинският познавач — големият познавач — трябва винаги да е в състояние да определи колко старо е виното, без да гледа етикета на бутилката. В случая обаче бях победен. По едно време се пресегнах за цигара с намерението да разреша загадката на светлината на кибритената клечка, но ръката на гостенката мигом спря моята ръка, грабна цигарите и кибрита и ги захвърли. Неведнъж се опитах да й прошепна въпроса си, но преди да кажа и три думи, ръката и отново се стрелваше и ме плесваше през устата. При това доста силно.

„Много добре“ — помислих си аз. „Засега ще оставим нещата така.“ Сутринта, долу на светло, щях да разбера със сигурност коя от двете е идвала. Щях да го разбера по грейналото лице, по очите, взиращи се в моите, и по хиляди други издайнически намеци. Щях да го разбера и по следите, оставени от зъбите ми отляво на шията й, над мястото, докъдето бе стигала роклята. Доста хитър ход, така си мислех, и точно преценен по време — ожесточено я ухапах, когато беше най-разпалена от страст, и тя не разполагаше и с миг, за да осъзнае колко важно е моето действие.

Беше паметна нощ — изминаха поне четири часа, преди жената да ме прегърне пламенно за последен път и да се измъкне от стаята с бързината, с която се бе появила.

Сутринта се събудих чак след десет часа. Станах и дръпнах завесите. Вън отново беше ярък и горещ пустинен ден. Дълго лежах във ваната, после се облякох старателно, както винаги. Чувствувах се отпочинал и спокоен. Радваше ме мисълта, че дори на средна възраст все още бях в състояние само с поглед да привлека жена в стаята си. И то каква жена! С трепет очаквах да разбера коя бе нощната гостенка. Скоро щях да го науча.

Бавно извървях стълбите от втория етаж до долу.

— Добро утро, скъпи приятелю, добро утро! — поздрави ме господин Азис, като стана от малкото писалище в гостната, където работеше. — Добре ли спахте?

— Отлично, благодаря — отговорих аз, опитвайки се да не изглеждам самодоволен.

Домакинът се изправи редом и се усмихна, показвайки малките си бели зъби. Хитрите му очички се спряха на лицето ми и бавно се огледаха, сякаш търсеха нещо.

— Имам добри вести за вас — каза той. — Преди пет минути се обадиха от Бир Рауд Салим и съобщиха, че ремъкът ви е пристигнал с пощенската кола. В момента Салех го слага. Ще приключи до един час, така че след като закусите ще ви закарам дотам и можете да потегляте.

Изразих голямата си благодарност.

— За всички ни е жалко, че си заминавате — каза той. — Беше ни извънредно, извънредно приятно, че се появихте изневиделица.

Закусих сам в трапезарията. След това се върнах в гостната да изпуша една цигара, докато моят домакин все така пишеше.

— Моля да ме извините — обади се той. — Трябва да приключа едно-две неща. Скоро ще свърша. Наредих да ви приготвят куфара и да го сложат в колата, така че няма за какво да се тревожите. Спокойно си пушете. Дамите ще слязат всеки миг.

Първа дойде съпругата. Влезе величествено, ослепително красива, като една нилска Семирамида, и първото, което забелязах, беше, че на шията й небрежно бе вързано бледозелено газено фишу! Небрежно, ала много старателно. Толкова старателно, че покриваше изцяло кожата. Жената се насочи право към съпруга си, целуна го по бузата и каза:

— Добро утро, мили!

После дойде, седна в креслото насреща и ме поздрави весело:

— Добро утро, господин Корнилиъс! Добре ли спахте? Надявам се, че нищо не ви е липсвало.

През целия си живот не съм виждал такъв блясък в женските очи, както в нейните тази сутрин, нито е имало женско лице, излъчващо такова доволство.

— Благодаря, наистина спах много добре — отговорих й аз, за да разбере, че съм се досетил.

Тя се усмихна и запали цигара. Хвърлих поглед на господин Азис, който все още усърдно работеше на писалището с гръб към нас, без да ни обръща никакво внимание. Помислих си, че той не се различава от другите мъже, които съм направил рогоносци. Никой от тях не вярваше, че това може да му се случи току под носа.

— Добро утро на всички! — извика дъщерята и се втурна в стаята. — Добро утро, татенце! Добро утро, мамичко! — поздрави тя и ги целуна. — Добро утро, господин Корнилиъс.

Беше облечена с розови панталони, кафеникава блуза и — по дяволите! — на шията й небрежно и старателно също бе вързано фишу!

— Добре ли прекарахте нощта? — попита младата жена и се настани като невяста върху страничната облегалка на креслото ми, заемайки такава поза, че едното й бедро опираше в ръката ми. Облегнах се и я погледнах изпитателно. Тя ме погледна в отговор и ми намигна. Наистина ми намигна! Лицето й светеше от радост не по-малко, отколкото лицето на майка й, с тази разлика, че в сравнение с по-възрастната жена тя изглеждаше още по-доволна.

Усетих, че доста се обърквам. Само едната от тях трябваше да скрие нахапано място, а и двете си бяха вързали фишу! Заключих, че сигурно просто е съвпадение, но на пръв поглед ми се струваше по-скоро заговор. Сякаш двете се бяха споразумели да ми попречат да узная истината. Ама че необичайно, заплетено положение! Какво целяха всъщност? Питах се какви ли други планове крояха те заедно. Дали не бяха теглили жребий снощи? Или просто се редуваха при всеки посетител? „Не, трябва отново да се появя колкото може по-скоро, за да видя какво ще стане тогава“ — казах си аз. Всъщност след ден-два можех специално да пристигна от Йерусалим. Реших, че няма да е трудно отново да получа покана.

— Готов ли сте, господин Корнилиъс? — попита домакинът, ставайки от писалището.

Дамите, любезни и усмихнати, ни поведоха навън, където чакаше големият зелен ролс-ройс. Целунах им ръка и се разсипах от благодарности. После седнах отпред до господин Азис и потеглихме. Майката и дъщерята ни махаха за сбогом. Свалих прозореца и помахах в отговор. Скоро оставихме назад оазиса и навлязохме в пустинята, следвайки редицата телеграфни стълбове покрай каменистия жълт път, заобикалящ подножието на планината Магхара.

Пътуването мина в приятен, безцелен разговор с моя домакин. Правех усилия да се държа колкото може по-мило, защото единственото ми намерение сега беше отново да ме поканят на гости. Ако не успеех да накарам господин Азис да го стори, тогава аз в последния момент щях да го попитам направо. „Довиждане, скъпи приятелю — щях да кажа аз, като го прегърна сърдечно. — Мога ли да имам удоволствието отново да се видим, ако минавам оттук?“ Естествено, той щеше да отговори с „Да!“

— Според вас преувеличавах ли, когато ви казах, че дъщеря ми е красива? — попита ме той.

— Тъкмо обратното. Тя е изумителна красавица. Завиждам ви. Но и съпругата ви е не по-малко прекрасна. Всъщност в присъствието на двете едва не си загубих ума — добавих аз, като се разсмях.

— Забелязах го — подхвърли той и също се разсмя. — Непослушните ми момиченца! Толкова обичат да флиртуват с чужди мъже! Но това не ме безпокои. Флиртът е нещо безобидно.

— Абсолютно.

— Смятам, че така им е по-весело и забавно.

— Колко мило.

След не повече от половин час стигнахме шосето, водещо от Исмаилия за Йерусалим. Господин Азис подкара ролса по черния, покрит с чакъл път, и се насочи към бензиностанцията със скорост седемдесет мили в час. След няколко минути щяхме да пристигнем, затова се опитах да засегна поне малко въпроса за едно бъдещо посещение, като деликатно намеквах за нова покана.

— Замъкът ви не ми излиза от ума — казах аз. — Напълно съм очарован.

— Хубав е, нали?

— Предполагам, че понякога се чувствувате самотни, след като живеете там само тримата.

— Не е по-зле откъдето и да е другаде — възрази той. — Хората изпитват самота навсякъде. Пустиня, град — всъщност няма особена разлика. Но при нас идват гости, както ви казах. Нямате представа колко много хора се отбиват от време на време. Както се отбихте вие например. Посещението ви ни достави голямо удоволствие, скъпи приятелю.

— Наистина няма да го забравя — подчертах аз. — Рядко можеш да срещнеш такава доброта и такова гостоприемство в наши дни.

Почаках да чуя, че отново трябва да им гостувам, но господин Азис си замълча. За миг в разговора ни настъпи затишие — малко неловко, кратко затишие. За да преодолея момента, казах:

— През целия си живот не съм срещал родител, който да е благоразумен като вас.

— Моля?

— Така е. Построили сте дома си в най-затънтеното място на света и живеете само в името на дъщеря си, за да я защитите. Според мене това е забележително.

Забелязах, че господин Азис се усмихна, но не откъсна очи от пътя и не отговори. На около миля от нас вече се виждаше бензиностанцията с бараките. Слънцето се издигаше високо и в колата стана горещо.

— Не са много бащите, готови на такава жертва — продължих аз.

Той отново се усмихна, но този път с някакво неудобство. После каза:

— Не заслужавам толкова много похвали, колкото получих от вас. Наистина не ги заслужавам. Ще бъда пределно искрен. Красивата ми дъщеря не е единствената причина да живея сред великолепие, но далече от хората.

— Зная.

— Така ли?

— Научих го от вас. Нали казахте, че другата причина е любовта ви към пустинята? Че я обичате, както мореплавателят — морето.

— Вярно. Това е чистата истина. Но има и трета причина.

— Нима? И каква е тя?

Той не ми отговори. Стоеше неподвижно с ръце на кормилото, вперил поглед в пътя.

— Простете ми. Не биваше да ви питам. Не е моя работа.

— Не, не, няма нищо — каза той. — Не ми дължите извинение.

Загледах се през прозореца в пустинята.

— Струва ми се, че е по-горещо от вчера. Сигурно вече е над сто градуса.

— Да.

Забелязах, че господин Азис леко се размърда, сякаш се наместваше по-удобно. След това каза:

— Всъщност не смятам, че има защо да крия от вас истината за тази къща. Изглеждате ми дискретен човек.

— Така е.

Вече наближавахме бензиностанцията и сега той намали скоростта почти до минимум, за да има време да се изкаже. Виждах двамата араби, които ни наблюдаваха, застанали до моята лагонда.

— Освен дъщерята, с която се запознахте — започна господин Азис, — имам и друга дъщеря.

— Нима?

— Другата ми дъщеря е с пет години по-голяма.

— И положително не по-малко красива — подхвърлих аз. — А къде живее? В Бейрут ли?

— Не, в къщата.

— В коя къща? В замъка, където току-що бяхме?

— Да.

— Но защо не я видях?

— Може и така да е било — обърна се внезапно той и ме погледна в очите.

— Но защо?

— Болна е от проказа.

Подскочих.

— Да, зная, ужасно звучи — каза той. — Горката, болестта й е от най-тежката форма. Нарича се анестетична лепроза. Много е резистентна и почти не се лекува. Ако беше нодуларната разновидност, щеше да е много по-лесно. Но не е, това е положението. Така че, когато имаме гости, дъщеря ми остава в стаята си на третия етаж…

Сигурно в този миг стигнахме до бензиностанцията, защото следващото, което си спомням, беше, че господин Абдул Азис стои и ме гледа с умните си черни очички, сякаш иска да каже: „Почакайте, скъпи приятелю, не бива толкова да се плашите. Успокойте се, господин Корнилиъс, успокойте се! Нямате никакво основание да се тревожите. Болестта не е кой знае колко заразна. Случва се само при най-интимен контакт с прокажения…“

Много бавно излязох от колата и се спрях на слънцето. Арабинът с прояденото лице ухилен ми каза: „Ремък вече сложен. Всичко наред.“ Бръкнах в джоба си за цигари, но ръката ми толкова трепереше, че изпуснах пакета на земята. Наведох се, взех го и успях да си запаля цигара. А когато отново вдигнах очи, забелязах, че зеленият ролс-ройс вече е изминал половин миля и бързо се отдалечава по пътя.