Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Хотел „При загиналия алпинист“ (4) (Дело за убийство
(Още една заупокойна молитва за детективския жанр))

4

Към сутринта бурята утихна. Станах на разсъмване, когато хотелът още спеше, излязох по къси гащета на стълбището и, пръхтейки и подвиквайки, се обтрих хубаво със свеж пухкав сняг, за да неутрализирам остатъчното въздействие на трите чаши портвайн. На изток иззад хребета се показа слънцето и дългата синя сянка на хотела падна върху долината. Забелязах, че третият прозорец вдясно на втория етаж е широко отворен. Очевидно някой искаше да диша целебния планински въздух дори през нощта.

Върнах се в стаята, облякох се, заключих вратата и прескачайки стъпалата, отидох в бара. Кайса, зачервена и разгорещена, вече свещенодействаше в кухнята край запалената печка. Тя ми сервира сандвич и чаша какао, които унищожих, слушайки с едно ухо как стопанинът тананикаше някаква песничка в работилницата си. „Дано не срещна никого — помислих си. — Утрото е прекалено хубаво за двама…“ Мислех за това утро, за ясното небе, за златното слънце, за пустата пухкава долина и се чувствах същата скръндза като онова, омотано до веждите в шубата си човече, вдигнало скандал за някакви си пет крони. (Казваше се Хинкус и бе посредник по делата на непълнолетни, в отпуск по болест.) Не срещнах никого, само санбернара Лел, който с доброжелателно безразличие наблюдаваше как слагам автоматите. Утрото, ясното небе, златното слънце, пухкавата бяла долина си останаха само за мен.

Когато, след десетте мили до реката и обратно, се върнах, за да закуся, хотелът вече кипеше от живот.

Всичките му обитатели бяха излезли да се попекат на слънце. За радост на зрителите отрочето и неговият Буцефал разравяха и трошаха пресните преспи и от двамата се вдигаше пара. Посредникът по делата на непълнолетните, който без шубата бе жилест тип с остро лице на около трийсет и пет години, подвиквайки, описваше със ските сложни осморки около хотела, без да се отдалечава прекалено много. Господин Дьо Барнстокър се бе насадил в ските, вече целият овалян в сняг, и приличаше на неимоверно дълъг и изтощен снежен човек. Викингът Олаф демонстрираше танци върху ските и аз се почувствах леко засегнат, когато разбрах, че е майстор. От плоския покрив всичко това наблюдаваха госпожа Мозес в изящна кожена пелерина, господин Мозес в своята туника и вечната чаша в ръка и стопанинът, който нещо им обясняваше. Потърсих с очи господин Симоне. Великият физик също би трябвало да бъде в наличност — неговото ръмжене и лай чух, когато бях на три мили от хотела. И той беше тук — висеше на върха на един абсолютно гладък телефонен стълб и ми отдаваше чест.

Изобщо ме приветстваха много топло. Господин Дьо Барнстокър ми разказа, че се е появил мой достоен съперник, а госпожа Мозес от покрива звънна подобно на сребърно звънче за това, че господин Олаф е прекрасен като възмъжал бог. Това ме засегна и не след дълго направих поредната си глупост. Когато отрочето, което днес, без съмнение, беше момче, такъв един див ангел без маниери и морал, предложи надбягване със ски след мотоциклета, аз предизвиках съдбата и викинга и първи хванах края на въжето.

Преди десетина години се бях занимавал с този вид спорт, но тогава световната промишленост още не произвеждаше Буцефали, а и аз бях по-здрав. Накратко казано, когато след три минути отново се оказах пред стълбите, вероятно съм изглеждал зле, защото госпожа Мозес изплашено попита дали не трябва да ме разтрият. Господин Мозес свадливо предложи да го стрият този пишман-скиор на прах, а стопанинът, който в следващия миг се оказа долу, ме подхвана грижливо под мишниците и започна да ме уговаря незабавно да пийна от чудодейния ликьор — „ароматен и силен, който лекува болката и възстановява душевното равновесие“. Господин Симоне подигравателно ридаеше и гукаше от върха на стълба, господин Дьо Барнстокър, извинявайки се, притискаше длан с разперени пръсти към сърцето си, а приближилият се посредник Хинкус, настървено блъскайки се и въртейки глава, питаше много ли счупвания имам и „къде го отнесоха“.

Докато ме отупваха от снега, опипваха, разтриваха, чистеха лицето ми, изгребваха изпод яката ми снега и търсеха каската ми, края на въжето хвана Олаф Андварафорс. Веднага ме оставиха на мира, за да се насладят на новото зрелище, което действително щеше да бъде доста ефектно. Забравен и изоставен от всички, още се привеждах в ред, а невярната тълпа вече възторжено приветстваше новия си кумир. Но на Фортуна, да знаете, й е безразлично кой сте вие — светлокос бог на снега или застаряващ полицейски чиновник. В апогея на триумфа, когато викингът вече стоеше до стълбите, картинно подпирайки се на щеките и изпращайки ослепителни усмивки към госпожа Мозес, Фортуна леко завъртя крилатото си колело. Санбернарът Лел делово се приближи към победителя, внимателно го подуши и внезапно с късо точно движение вдигна крак право пред скиорските му обувки. За повече не можех и да мечтая. Госпожа Мозес изписка, избухна вълна от възмущение и аз влязох в сградата. По природа не съм злорад, просто обичам справедливостта. Във всичко.

На бара, не без усилия, разбрах от Кайса, че само банята на първия етаж в хотела работи. Отидох да взема чисто бельо и кърпа, но колкото и да бързах, пак закъснях. Банята се оказа заета, пред вратата стоеше Симоне, също с пешкир на рамо. Наредих се зад него, а зад мен веднага застана господин Дьо Барнстокър. Запалихме по цигара. Симоне, заливайки се от смях и оглеждайки се на всички страни, заразказва виц за един ерген, който се нанесъл при вдовица с три дъщери. Тогава, за късмет, се появи госпожа Мозес, която ни попита дали не е минавал господин Мозес, нейният съпруг и повелител. Господин Дьо Барнстокър галантно и пространно й отговори, че, уви, не е. Симоне се облиза и впи изпълнен с копнеж взор в госпожа Мозес, а аз се заслушах в гласа, идващ от банята, и изказах предположението, че господин Мозес се намира вътре. Госпожата посрещна това предположение с явно недоверие. Усмихна се, поклати глава и ни разказа, че в къщата си на Рю Дьо Шанел имат две бани — едната златна, а другата като че ли платинена. Когато не намерихме какво да отговорим, тя ни съобщи, че ще потърси господин Мозес другаде. Симоне веднага предложи да я придружи и ние с Дьо Барнстокър останахме сами. Фокусникът понижи глас и се осведоми дали съм видял досадната сценка между санбернара и господин Андварафорс. Доставих си дребно удоволствие и отвърнах, че не съм. Тогава той ми я описа с най-големи подробности и когато аз престанах да пляскам с ръце и съкрушено да цъкам с език, скръбно добави, че нашият добър хазяин съвсем е разглезил кучето си, защото завчера санбернарът постъпил по абсолютно същия начин и с госпожа Мозес в гаража. Аз отново плеснах с ръце и зацъках с език, този път напълно искрено, но тогава към нас се присъедини Хинкус, който незабавно започна да се възмущава, че тук здраво дерат пари, а работи само една баня. Господин Дьо Барнстокър набързо го успокои — измъкна от пешкира му две захарни петлета на клечка. Хинкус веднага млъкна и, горкият, дори си промени физиономията. Взе петлетата, пъхна ги в устата си и се вторачи във великия фокусник с ужас и недоверие. Тогава господин Дьо Барнстокър, извънредно доволен от предизвикания ефект, започна да ни забавлява с умножение и делене на ум на многозначни числа.

В банята шумеше вода и пеенето се смени с неразбираемо бърборене. От горния етаж, тежко стъпвайки, слязоха хванати за ръце господин Мозес и опозореният от невъзпитаното куче кумир на деня Олаф. Долу те се разделиха. Господин Мозес, отпивайки пътьом, занесе чашата си в стаята, а викингът, без излишни приказки, се нареди на нашата опашка. Погледнах часовника си. Чакахме вече повече от десет минути.

Външната врата се хлопна. Покрай нас, без да спира, нагоре с безшумни подскоци се понесе отрочето, оставяйки след себе си мирис на бензин, пот и парфюм.

— Отдавна ли чакате? — попита Олаф.

— Да, доста отдавна — отвърна Дьо Барнстокър.

Хинкус внезапно избърбори нещо неясно, бутна с рамо Олаф и се втурна към фоайето.

— Някой друг пристигал ли е тази сутрин? — попитах аз.

— Само тези господа — каза Дьо Барнстокър. — Господин Андварафорс и господин… ъъъ… този, дребният господин, който току-що си тръгна…

— Ние пристигнахме снощи — възрази Олаф.

И аз знаех кога бяха пристигнали. За секунда във въображението ми изникна картината на скелет, който си тананика под душа и се търка под мишниците. Разсърдих се и бутнах вратата. И, разбира се, тя се отвори. И, разбира се, в банята нямаше никой. Шумеше пусната докрай гореща вода, имаше много пара, на закачалката висеше познатата брезентова куртка на Загиналия Алпинист, а на дъбовата скамейка под нея бърбореше и подсвирваше старичък транзистор.

— По дяволите! — възкликна Дьо Барнстокър. — Стопанино! Елате тук!

Вдигна се шум. Дотича домакинът, тропайки с тежките си обувки. Изскочи, сякаш изпод земята, Симоне. Над парапета се надвеси отрочето с прилепнал към долната му устна фас. От фоайето предпазливо надникна Хинкус.

— Това е невероятно! — възбудено говореше Дьо Барнстокър. — Стоим тук и чакаме не по-малко от четвърт час, нали така, инспекторе?

— В постелята ми пак се е въргалял някой — съобщи детето отгоре. — И кърпата ми е мокра.

В очите на Симоне се четеше дяволско веселие.

— Господа, господа… — повтаряше стопанинът и правеше успокояващи жестове. Той се гмурна в банята и спря водата. После свали от закачалката куртката, взе транзистора и се обърна към нас. Лицето му бе придобило тържествено изражение. — Господа! — произнесе той с глух глас. — Мога само да свидетелствам за фактите. Това е НЕГОВОТО радио, господа. Това е НЕГОВАТА куртка.

— Всъщност чия е? — спокойно попита Олаф.

— НЕГОВАТА. На загиналия.

— Исках да попитам чий всъщност ред е? — пак кротко каза Олаф.

Мълчаливо отстраних стопанина, влязох в банята и заключих вратата. Вече свалил дрехите си, съобразих, че всъщност не е мой ред, а на Симоне, но не усетих никакви угризения на съвестта. „Сигурно той е организирал всичко това — помислих си злобно. Нека сега да чака. Герой на националната наука. Колко вода прахоса напразно… Такива шегаджии трябва да се разобличават. И наказват. Ще ви покажа как да се шегувате с мен.“

Когато излязох от банята, публиката във фоайето продължаваше да обсъжда произшествието. Но нищо ново впрочем не казваше и аз си тръгнах. На стълбището подминах отрочето, което продължаваше да виси на парапета.

— Лудница! — каза то предизвикателно.

Замълчах и влязох направо в стаята си. Под влиянието на душа и приятната умора моята злост стихна окончателно. Приближих креслото до прозореца, избрах най-дебелата и най-сериозната книга и седнах, качвайки крака на масата. Още на първата страница задрямах и се събудих вероятно след около час и половина — слънцето се бе изместило и сянката на хотела лежеше под прозореца ми. Съдейки по нея, на покрива седеше човек и в просъница си помислих кой ли е този, сигурно умърлушеният палавник Симоне скача от комин на комин и подвиква. Заспах отново, после книгата падна на земята, трепнах и се събудих окончателно. Сега на покрива ясно се виждаха сенките на двама души — единият, както изглежда, седеше, другият стоеше прав. „Добиват тен“, помислих аз и отидох да се измия. Мина ми през ума, че не би било лошо да изпия чашка кафе за ободряване. Запалих цигара и излязох в коридора. Беше вече някъде към три часа.

На стълбищната площадка срещнах Хинкус, който се спускаше по таванската стълба, и видът му беше някак странен. Бе гол до кръста, лъщеше от пот, лицето му бе бяло като платно, почти зелено, очите му не мигаха и с две ръце притискаше към гърдите си смачканите си на топка дрехи.

Видя ме, трепна забележимо и се спря.

— Тен ли добивате? — попитах аз учтиво. Да не изгорите. Видът ви не е добър.

Като проявих по този начин грижа за ближния, аз, без да дочакам отговор, тръгнах надолу. Хинкус тропаше по стълбите след мен.

— Прииска ми се да пийна — каза той с дрезгав глас.

— Топло ли ви е? — попитах го, без да се обръщам.

— Да-а… Топличко е.

— Внимавайте — казах. — Мартенското слънце в планината е опасно.

— Нищо… Просто ще пийна.

Влязохме във фоайето.

— И все пак да бяхте се облекли — посъветвах го аз. Ако дойде госпожа Мозес…

— Да — каза той. — Естествено. Съвсем забравих.

Той се спря и започна набързо да намъква ризата и анорака си, а аз отидох на бара и получих от Кайса чинийка със студен ростбиф, хляб и кафе. Хинкус, вече облечен и не толкова зелен, се приближи към мен и поиска нещо по-силно.

— И Симоне ли е там? — попитах аз. Дойде ми наум да убия времето си с билярд.

— Къде? — отривисто попита Хинкус и внимателно поднесе към устата си пълната чаша.

— На покрива.

Ръката на Хинкус трепна, брендито потече по пръстите му. Той бързо го изпи, пое звучно въздух и като изтри с длан устата си, каза:

— Не. Там няма никой.

Погледнах го учудено: Устните му бяха свити, наливаше си втора чаша.

— Странно — казах аз. — Не знам защо ми се стори, че Симоне е също там, на покрива.

— А вие се прекръстете, за да не ви се привижда — грубо отговори посредникът по делата и изпи чашата си. Веднага я напълни отново.

— Какво ви е? — попитах.

Известно време той мълчаливо гледаше пълната чаша и внезапно каза:

— А вие не искате ли да се попечете на покрива?

— Не, благодаря — отвърнах аз. — Страхувам се да не изгоря. Кожата ми е чувствителна.

— И никога ли не се печете?

— Не.

Той се замисли, взе бутилката и отви капачката й.

— Въздухът там е хубав — каза той. — И изгледът е прекрасен. Цялата долина е като на длан… Планини…

— Елате да поиграем билярд — предложих аз. — Вие играете ли?

Той за пръв път ме погледна право в лицето с мъничките си болни очи.

— Не — каза. — По-добре да подишам въздух.

След това отново отвинти капачката и си наля четвърта чаша. Доядох сандвича, изпих кафето и се наканих да се прибирам. Хинкус тъпо разглеждаше своята чаша бренди.

— Гледайте да не паднете от покрива — казах му аз.

Той се усмихна криво и нищо не отговори. Отново се качих на втория етаж. Шум от билярдни топки не се чуваше и аз почуках на вратата на Симоне, Никой не отговори. Зад вратата на съседната стая се чуваха неразбираеми звукове и аз почуках. Симоне и там го нямаше. Дьо Барнстокър и Олаф играеха на карти. По средата на масата имаше купчина смачкани банкноти.

Като ме видя, Дьо Барнстокър направи широк жест и възкликна:

— Влезете, влезте, инспекторе! Скъпи Олаф, и вие, разбира се, каните инспектора, нали?

— Да — каза Олаф, без да откъсва поглед от картите. — С удоволствие — и обяви пики.

Извиних се и затворих вратата. Къде изчезна смеещият се? Нито се вижда, нито, което е най-чудно, се чува. Впрочем за какво ми е? Ще поиграя сам. Никаква разлика няма. Дори е по-приятно. Запътих се към билярдната и по пътя изпитах малък шок. По таванската стълба, придържайки с два пръста полата на разкошната си дълга рокля, слизаше госпожа Мозес.

— Вие също ли се печете? — изтърсих объркано.

— Да се пека ли? Аз? Що за нелепа мисъл? — Тя пресече площадката и се приближи към мен. — Какви странни предположения изказвате, инспекторе!

— Не ме наричайте, моля ви, инспектор — помолих аз. — До такава степен ми е омръзнало да слушам това на работа…

— Аз о-бо-жавам полицията — произнесе госпожа Мозес, засенчвайки прекрасните си очи. — Тези герои, тези храбреци… Вие нали сте смелчага, не е ли истина?

Някак от само себе си се получи, че й предложих ръката си и я поведох към билярдната. Ръката й беше бяла, твърда и удивително студена.

— Госпожо — казах аз. — Ами вие съвсем сте измръзнали…

— Никак дори, инспекторе — отвърна тя и веднага съобрази. — Извинете, как искате да ви наричам?

— Може би Петер? — предложих аз.

— Това би било прекрасно. Аз имам приятел Петер, барон Фон Готескнехт. Познавате ли го? Обаче ще се наложи вие да ми казвате Олга. А ако Мозес чуе?

— Ще го преживее — промърморих аз. Гледах чудесните й рамене, царствената й шия, гордия й профил и ту пламвах в жар, ту ми ставаше студено. „Добре де, глупава е — трескаво си мислех аз. — И какво от това? Нека. Глупави хора колкото щеш!“

Минахме през столовата и се озовахме в билярдната. Симоне беше тук. Неизвестно защо, лежеше на пода в недълбоката, но широка ниша. Лицето му беше червено, косите — разрошени.

— Симон! — възкликна госпожа Мозес и сложи длани на бузата му. — Какво ви е?

В отговор той извряка и като се опираше с ръце и крака в нишата, запълзя към тавана.

— Боже мой, ще се убиете! — закрещя госпожа Мозес.

— Наистина, Симоне — казах аз с досада. — Оставете тези глупави фокуси. Ще си счупите врата.

Обаче палавникът не мислеше да се убива и да си чупи врата. Той се добра до тавана, повися там, като кръвта му все повече се събираше в главата, след това меко скочи долу и ни отдаде чест. Госпожа Мозес заръкопляска.

— Вие сте просто чудо, Симон — каза тя. — Като муха сте!

— Е какво, инспекторе — подхвана Симоне малко задъхан. — Ще се сражаваме ли за благосклонността на прекрасната дама? — Той взе щеката и направи нападение като във фехтовката. — Аз ви предизвиквам, инспектор Глебски, защитавайте се!

С тези думи той се обърна към билярдната маса и без да се цели, с такъв трясък залепи осмица в ъгъла през цялата маса, че ми притъмня пред очите. Обаче нямаше накъде да отстъпвам. Мрачно взех щека.

— Сражавайте се, господа, сражавайте се — каза госпожа Мозес. — Прекрасната дама оставя награда за победителя. — Тя хвърли на средата на масата дантелена кърпичка. — Принудена съм да ви напусна. Страхувам се, че моят Мозес вече е побеснял. — Тя ни изпрати въздушна целувка и се отдалечи.

— Дяволски съблазнителна жена — заяви Симоне. — Можеш да полудееш. — Той закачи кърпичката с щеката, заби нос в дантелите и полузатвори очи. — Прелест! Вие, както виждам, също не можете да се похвалите с успех, инспекторе?

— Ако не ми се пречкахте толкова много… — мрачно подех аз, събирайки топките в триъгълник. — За какъв дявол стърчите тук?

— А защо вие, глупако, я доведохте в билярдната? — резонно възрази Симоне, разбивайки пирамидата.

— В стаята ли да я заведа… — озъбих се аз.

— Като не умеете, не се захващайте — посъветва ме Симоне. — И подредете топките по-добре, имате работа с гросмайстор. Така. Коя игра играем? Лондонската ли?

— Не. Хайде на нещо по-просто.

— Добре — съгласи се Симоне.

Внимателно сложи носната кърпичка на перваза на прозореца, постоя секунда с наклонена глава, загледан през стъклото някъде встрани, после се върна към масата.

— Вие помните ли какво е направил Ханибал с римляните при Кан? — попита той.

— Хайде, хайде — казах аз. — Започвайте.

— Сега ще ви припомня — обеща физикът. С елегантен жест приближи една топка към себе си с щеката, спря я, прицели се и удари. Тя уцели друга и разби пирамидата. След това не ми остави време да извадя топките от мрежичката, удари още две и най-сетне не улучи.

— Имате късмет — съобщи той, намазвайки върха на щеката с креда. — Реабилитирайте се.

Обиколих масата, избирайки по-лека топка.

— Гледайте — каза Симоне. Той отново стоеше до прозореца и се беше загледал някъде встрани. — Някакъв глупак седи на покрива… Пардон! Двама глупаци. Единият стои прав, а аз го помислих за комин.

— Това е Хинкус — измърморих, нагласявайки се по-удобно за удар.

— Хинкус — оня дребничкият, дето през цялото време мрънка — каза Симоне. — Нищо и никакъв човечец. Олаф, той — да. Истински потомък на древните конунги^[1], ще ви кажа, инспектор Глебски.

Най-накрая успях да ударя. И не улучих. Съвсем проста топка. Обидно. Разгледах края на щеката, попипах накрайника. Той беше в ред.

— Няма, няма какво да гледате — каза Симоне, като се приближаваше към масата. — Нямате никакви оправдания.

— Вие имате намерение да удряте ли? — попитах аз с недоумение, следвайки го с поглед.

— Да — с невинен вид съобщи той.

Простенах и отидох при прозореца, за да не гледам. Партньорът ми удари. После още веднъж. Рязко, с трясък, със звън. После още веднъж и каза:

— Пардон. Действайте, инспекторе.

Сянката на седящия човек отметна глава и вдигна ръката с бутилката. Разбрах, че това е Хинкус. Сега ще отпие, както трябва, и ще подаде бутилката на стоящия. А кой е този, всъщност, който стои прав?

— Вие ще играете ли, или не? — попита Симоне. — Какво има там?

— Хинкус се натрясква — казах. — Ох, днес ще падне от покрива…

Хинкус смукна доста, а след това зае предишната си поза. Не почерпи стоящия. Кой ли пък е той? А, навярно това е отрочето…

Интересно за какво би могло да разговаря с Хинкус? Върнах се към масата, избрах лесна топка и пак не улучих.

— Вие чели ли сте мемоарите на Кориолис за билярдната игра? — попита Симоне.

— Не — казах мрачно. — И нямам намерение.

— А аз да — рече Симоне. С два удара завърши партията и накрая избухна в страшния си смях. Сложих щеката напряко на масата.

— Останахте без партньор, Симоне — казах отмъстително. — Сега можете да се издухате в своята награда в пълна самота.

Симоне взе кърпичката и тържествено я пъхна в нагръдния си джоб.

— Прекрасно — каза той. — Сега с какво ще се заемем?

Замислих се.

— Ще отида да се обръсна. Наближава обяд.

— А аз? — попита Симоне.

— А вие поиграйте сам билярд — посъветвах го аз. — Или идете в стаята на Олаф. Имате ли пари? Ако имате, там ще ви приемат с разтворени обятия.

— А — каза Симоне. — Аз вече…

— Какво вече?

— Вече загубих от Олаф двеста крони. Той играе като машина, без нито една грешка. Дори не ми е интересно. Тогава насъсках срещу него Барнстокър. Фокусникът си е фокусник, нека го пооскубе…

Излязохме в коридора и веднага се натъкнахме на отрочето на любимия брат на господин Дьо Барнстокър. То ни прегради пътя и като проблясваше нахално с облещените си черни окуляри, ни поиска цигара.

— Как е там Хинкус? — попитах аз, като му подавах кутията. — Здравата ли се е натряскал?

— Хинкус ли? Ах, този… — Детето запуши, сви устните си на колелце и изпусна дим. — Е, за натряскване чак не се е натряскал, но се е заредил солидно и взе още една бутилка.

— Охо — казах аз. — Тази е вече втора…

— Тук няма какво друго да се прави — отбеляза то.

— И вие зареждахте ли се с него? — попита Симоне с интерес.

Съществото изсумтя пренебрежително.

— По дяволите! Той мене не ме и забеляза. Нали там беше Кайса…

Тогава ми дойде наум, че е време най-сетне да изясня момък ли е, или девойка и хвърлих мрежата.

— Значи, вие бяхте в бара? — попитах аз мрачно.

— Да. И какво? Полицията не разрешава ли?

— Полицията иска да знае какво сте правили там.

— И научният свят също — добави Симоне. Струва ми се, същата мисъл дойде и в неговата глава.

— Полицията разрешава ли да се пие кафе? — осведоми се то.

— Да — отговорих аз. — А какво още правихте там?

Ето сега… Сега тя… то ще каже: „Аз бях гладен“, или „гладна“. Не може да каже: „Бях гладно.“

— Ами нищо — хладнокръвно каза отрочето. — Кафе и пирожки с крем. Това са всичките ми занимания в бара.

— Вредно е да се яде сладко преди обяда — с упрек каза Симоне. Той явно беше разочарован. Аз също.

— Но да се напивам на обяд не ми харесва — завърши то.

— А, не, Бог да ви пази — казах аз.

Хлопна се врата: отрочето се беше прибрало в стаята си.

— Ще отида и аз да хапна — каза Симоне, като се поспря на стълбищната площадка. — Да вървим, инспекторе, до обяда има повече от час…

— Зная как ще хапвате — казах аз. — Вървете, аз съм семеен човек и Кайса не ме интересува.

Симоне се изсмя и рече:

— Щом като сте семеен човек, можете ли да ми кажете това момче ли е или момиче? Не мога да позная.

— Занимавайте се с Кайса и оставете тази загадка на полицията… По-добре ми кажете вие ли организирахте шегата в банята?

— Съвсем не — възрази Симоне. — Ако искате да знаете, според мен това е работа на собственика.

Вдигнах рамене и се разделихме. Симоне затропа с обувките по стъпалата, а аз се отправих към своята стая. В момента, в който минавах край стаята-музей, чух оттам трясък, нещо с грохот падна, строши се стъкло и се разнесе недоволно мърморене. Без да губя нито секунда, дръпнах вратата, влетях вътре и едва не подкосих самия господин Мозес. Той, високо вдигнал с едната си ръка края на килима, а в другата стиснал своята неизменна чаша, гледаше с отвращение обърнатото нощно шкафче и парчетата разбита ваза.

— Проклет вертеп! — изхриптя той, като ме видя. — Мръсна бърлога!

— Какво правите тук? — попитах аз свирепо.

Господин Мозес веднага се ядоса.

— Какво правя тук ли? — изрева той и с всичка сила дръпна килима към себе си. При това едва не загуби равновесие и събори креслото. — Аз търся мерзавеца, който се мотае из хотела, краде нещата на порядъчните хора, тропа нощем в коридора и наднича през прозорците на жена ми! За какъв дявол съм длъжен да се занимавам с всичко това аз, когато тук има полицай?

Той отхвърли килима и се обърна към мен. Аз дори отстъпих назад.

— Може би трябва да обявя награда? — продължи той, като се навиваше все повече и повече. — Проклетата полиция и пръста си няма да мръдне, докато не й обещаят награда! Моля, обявявам я. Колко ви е нужно, инспекторе? Петстотин? Хиляда? Моля: хиляда и петстотин крони на този, който намери изчезналия ми златен часовник! Две хиляди крони!

— Изчезнал ви е часовникът ли? — попитах аз намръщено.

— Да!

— Кога открихте липсата му?

— Току-що!

Шегите свършиха. Златен часовник не е плъстени пантофи и заета от привидение баня.

— Кога го видяхте за последен път?

— Рано тази сутрин.

— Къде го държите обикновено?

— Аз не го държа! Аз го ползвам! Лежеше на масата!

Замислих се.

— Съветвам ви — казах накрая — да напишете заявление. Ще извикам полиция.

Мозес се втренчи в мен и известно време мълчахме. После той сръбна от чашата и каза:

— За какъв дявол ви е заявлението и полицията? Изобщо не искам с моето име да си чешат езиците смрадливите вестникари. Защо не се заемете вие лично? Аз обявих наградата. Искате ли капаро?

— Не е редно да се намесвам в тази работа — възразих аз и вдигнах рамене. — Не съм частен детектив, а държавен служител. Съществува професионална етика и освен това…

— Добре — каза той изведнъж. — Ще помисля… — замълча. — Може би часовникът ще се намери. Иска ми се да вярвам, че това е поредната глупава шега. Но ако не се появи до утре сутринта, ще напиша заявлението.

Съгласихме се с това решение. Мозес отиде в своята стая, а аз — в моята.

Не зная какво ново намери той в стаята си, но моята беше пълна с изненади. Първо, на вратата накриво висеше лозунг: „Когато чуя думата култура, викам моята полиция.“ Разбира се, скъсах лозунга, но това беше само началото. Масата ми беше залята с вече засъхнала гума арабика — поливали бяха направо от бутилката, тя се търкаляше наблизо — и в центъра на тази засъхнала локва се мъдреше лист хартия. Бележка. Съвършено глупава. С разкривени печатни букви беше написано: „На господин инспектор Глебски съобщаваме, че понастоящем в хотела под името Хинкус се подвизава опасен гангстер, маниак и садист, известен в престъпните кръгове с прякора Бухала. Той е въоръжен и заплашва със смърт един от клиентите на хотела. Настойчиво молим господин инспектора да вземе някакви мерки.“

Бях до такава степен бесен и слисан, че прочетох два пъти бележката, преди да разбера съдържанието й. После запалих цигара и огледах стаята. Разбира се, не забелязах никакви следи. Огладих смачкания лист и го сравних с бележката. Буквите на лозунга бяха също печатни и разкривени и бяха написани с молив. Впрочем, за лозунга всичко беше ясно — това е, разбира се, работа на отрочето. Просто шега. Един от тези глупави лозунги, които французите изписваха по стените на Сорбоната. С бележката бе значително по-лошо. Мистификаторът е могъл да пъхне бележката под вратата, да я вкара в дупката на ключалката, просто да я сложи на масата и да я затисне, например с пепелника. Трябва да си пълен кретен или дивак, та заради глупашката шега да похабиш такава хубава маса. Още веднъж прочетох бележката, поех дълбоко дъх и се приближих до прозореца. На ти отпуск, помислих си аз. Ето ти и дългоочакваната свобода…

Слънцето вече беше слязло съвсем ниско, сянката на хотела се простираше най-малко на стотина метра. На покрива продължаваше да стърчи опасният гангстер, маниак и садист Хинкус. Беше сам.