Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Хотел „При загиналия алпинист“ (8) (Дело за убийство
(Още една заупокойна молитва за детективския жанр))

8

Старателно затворих прозореца с всички райбери, взех куфара, внимателно прескочих тялото и излязох в коридора. Собственикът вече ме чакаше с лепило и ленти хартия. Дьо Барнстокър не беше си отишъл, стоеше на същото място, облегнал рамене о стената и изглеждаше остарял с около двадесет години. Аристократичните устни бяха увиснали и жалко потреперваха.

— Какъв ужас!… — мънкаше той, като ме гледаше отчаяно. — Какъв кошмар!

Заключих вратата, запечатах я с пет ленти хартия и се разписах на всяка два пъти.

— Какъв ужас! — мърмореше Дьо Барнстокър зад гърба ми. — И сега нито реванш… нито нищо…

— Идете си в стаята — наредих му аз. — Заключете се и стойте там, докато не ви повикам… Секунда. Бележката ваша ли е?

— Да — призна Дьо Барнстокър. — Аз…

— Добре. Това ще оставим за после. — Вървете.

Обърнах се към хотелиера:

— Двата ключа вземам със себе си. Други има ли? Добре. Имам една молба, Алек. Все още не съобщавайте нищо на този… едноръкия. Излъжете го нещо, ако започне много да се безпокои. Погледнете в гаража, дали всички коли са на мястото си… А сега ето какво… Ако видите Хинкус, задръжте го, па макар и със сила. Засега толкова. Аз ще си бъда в стаята. И помнете: никому нито дума, разбрахте ли ме?

Собственикът мълчаливо кимна и тръгна надолу.

В стаята си сложих куфара на Олаф върху изцапаната маса и го отворих. Тук също нещо не беше наред. Още по-лошо, отколкото при фалшивия багаж на Хинкус, състоящ се от парцали и книги. А тук, в този плосък елегантен куфар, пространството се заемаше от някакъв прибор — черна метална кутия с неравна повърхност… с разноцветни копчета, стъклени прозорчета, никелирани радиопредаватели. Нито бельо, нито пижама, нито сапунерка… Затворих куфара, тръшнах се в креслото и запалих цигара.

Добре. Какво всъщност става, инспектор Глебски? Вместо да лежиш между чисти чаршафи и сладко да спиш, вместо да станеш по-раничко, да се обтриеш със сняг и да обиколиш със ските цялата долина, вместо после весело да обядваш, да изиграеш партия билярд, да пофлиртуваш с госпожа Мозес, а вечерта да се разположиш пред камината с чаша горещ портвайн, вместо да се наслаждаваш на всеки един ден на първата си истинска отпуска от четири години насам… Какво имаш вместо всичко това? Имаш пресен труп. Зверско убийство. Тъжна криминална каша.

Добре. В нула часа и двайсет и четири минути на трети март тази година аз, полицейският инспектор Глебски, в присъствието на честните граждани Алек Сневар и Дьо Барнстокър, намерих трупа на някой си Олаф Андварафорс. Тялото се намираше в стаята на упоменатия Андварафорс, която беше заключена отвътре, но един прозорец беше изцяло отворен. Мъртвият лежеше изпънат по корем на пода. Главата му беше зверски и по неестествен начин обърната на сто и осемдесет градуса, така че, макар тялото да лежеше по корем, лицето беше обърнато към тавана. Ръцете му бяха протегнати и почти се допираха до малък куфар, който беше единственият багаж на убития. В дясната си ръка покойникът стискаше огърлица от дървени мъниста, принадлежаща, както е добре известно, на добрата гражданка Кайса. Чертите на лицето на убития бяха разкривени, очите му — широко отворени, устата — озъбена. В близост до устата му се усещаше слаб, но добре различим мирис на някакво отровно химическо вещество, може би карболова киселина, може би формалин. В стаята липсват определени и недвусмислени следи от борба. Кувертюрата на оправеното легло е смачкана, вратичките на стенния шкаф са открехнати, доста изместено е тежкото кресло, предназначено да стои до масата в такива стаи. Не успях да намеря следи по перваза и по покрития със сняг корниз. Следи по езичето на ключа… (Извадих ключа от джоба си и още веднъж внимателно го огледах)… следи по езичето на ключа при визуален оглед също не се забелязват. Предвид липсата на специалисти, инструменти и лаборатория, медицинско, дактилоскопско и всякакво друго специално изследване, не е възможно (и няма да бъде направено). Съдейки по всичко, смъртта е настъпила в резултат на това, че на Олаф Андварафорс с чудовищна сила и жестокост е счупен вратът.

Непонятен е странният мирис от устата, непонятно е и каква гигантска сила е трябвало да притежава убиецът, за да извие шията на този великан без дълга, шумна и оставяща множество следи борба. Впрочем, както е известно, сборът от два минуса дава плюс. Може да се предположи, че Олаф отначало е бил отровен, приведен в безпомощно състояние с някаква отрова, след което са го довършили по такъв злодейски начин, който впрочем изисква огромна сила. Да, такова предположение обяснява някои неща, макар че веднага предизвиква нови въпроси. Защо е трябвало да се доубива зашеметеният по такъв зверски и труден начин? Защо просто не са го наръгали с нож или в краен случай не са го удушили с въженце? Ярост, бяс, ненавист, отмъщение? Садизъм?… Хинкус? Може би е Хинкус, макар че той на външен вид е слабоват за подобни упражнения… Може би не е Хинкус, а този, който ми подхвърли бележката за него?…

Не, така няма да постигна нищо. Ех, защо нямах работа с фалшив лотариен билет или фалшифицирана счетоводна книга? С тях бързо щях да се справя…

Ето какво трябва да направя: да седна в автомобила и да стигна до срутването, да се опитам да го премина на ски, да стигна до Мюр и да се върна тук с момчетата от отдела за убийства. Понечих да стана, но седнах отново. Това би бил добър изход, но бе ужасно невъзможен. Означаваше да зарежа тук всичко на произвола на съдбата, да дам на убиеца време и всякакви възможности… да оставя Дьо Барнстокър, когото заплашваха… И как ще премина през срутването? Мога да си представя какво означава лавина в Гърлото на бутилката.

На вратата се почука. Влезе хотелиерът, носещ на поднос чаша с горещо кафе и сандвичи.

— Всички коли са по местата си — обяви той, докато оставяше подноса пред мен. — Ските също. Никъде не можах да намеря Хинкус. На покрива се търкалят шубата и шапката му, но навярно сте ги видели.

— Да, видях ги — проговорих, отпивайки кафе. — А как е новодошлият?

— Спи — каза собственикът. Стисна устни и опипа с пръсти изсъхналото вече лепило на масата. — Н-да… Та той спи. Странен тип. Възвърна цвета си и изглежда доста прилично. Оставих при него Лел. Така, за всеки случай.

— Благодаря ви, Алек — казах аз. Вървете си сега и нека бъде тихо. Нека всички спят.

Собственикът кимна с глава.

— Няма да се получи. Мозес вече стана, в стаята му свети… Добре, тръгвам си. А Кайса ще затворя… Глупава е тя, макар че още нищо не знае.

— И по-добре да не знае — казах аз.

Хотелиерът излезе. С наслаждение изпих кафето, отместих чинията със сандвичите и отново запалих цигара. Кога видях Олаф за последен път? Аз играех билярд, а той танцуваше с отрочето. Това беше преди да се разотидат картоиграчите. А те си отидоха, когато удари половинката на някакъв час. Веднага подир това Мозес обяви, че е време да си ляга. Е, няма да бъде трудно да установя този час. Но колко преди това видях за последен път Олаф? Ами, малко преди това. Добре, ще разбера. Сега: огърлицата на Кайса, бележката на Дьо Барнстокър, чули ли са нещо съседите на Олаф — Дьо Барнстокър и Симоне?

Тъкмо бях започнал да усещам, че в мен се оформя някакъв план за разследване, когато изведнъж чух доста силни и глухи удари по стената, разделяща ме от стаята музей. Дори тихо простенах от яд. Хвърлих сакото си, дръпнах ръкавите на ризата и внимателно, на пръсти излязох в коридора. „Ще удрям в лицето, по зъбите — си помислих за миг. Ще му кажа как се правят шегички…“

Разтворих широко вратата и като куршум влетях в стаята музей. Там беше тъмно и аз бързо светнах лампата. Помещението беше празно и чукането изведнъж се прекрати, но чувствах, че вътре има някой. Надникнах в тоалетната, в шкафа и зад пердетата. Зад мен се разнесе глухо мучене. Хвърлих се към масата и отместих тежкото кресло.

— Излизай! — яростно заповядах аз.

В отговор отново се чу глухо мучене. Клекнах и погледнах под масата. Там, затиснат между нощните шкафчета, в страшно неудобна поза, омотан с въже и с парцал в устата, лежеше, сгънат натри, опасният гангстер, маниак и садист Хинкус и блещеше срещу мен от тъмното сълзящите си мъченически очи.

Измъкнах го на средата на стаята и извадих парцала от устата му.

— Какво означава това? — попитах аз.

В отговор той започна да кашля. Кашля дълго, със задъхване, до прегракване, плюеше във всички посоки, охкаше и хъркаше. Надникнах в тоалетната, взех бръснача на загиналия алпинист и разрязах въжетата на Хинкус. Нещастникът така беше отекъл, че не можеше да вдигне ръка и да изтрие лицето си. Дадох му вода. Пи жадно и накрая чух гласа му: дълго и цветисто изпсува. Помогнах му да стане и го настаних в креслото. Като мърмореше ругатни и мръщеше до плач лицето си, той започна да опипва шията си, китките, хълбоците.

— Какво се е случило с вас? — попитах аз. Виждайки го, изпитах определено облекчение: мисълта, че зад кулисите на убийството се крие невидимият Хинкус ме бе тревожила доста.

— Какво се е случило… — мърмореше той. — Сами виждате какво се е случило! Вързаха ме като овен и ме пъхнаха под масата…

— Кой?

— Откъде да зная? — каза мрачно и изведнъж целият потрепери. — Боже мой! Да бях пийнал… Имате ли нещо за пиене, инспекторе?

— Не — казах аз. — Но ще има. След като отговорите на въпросите ми.

Той с мъка вдигна лявата си ръка и запретна ръкава.

— По дяволите, часовникът ми е счупен… — отново промърмори Хинкус. — Колко е часът, инспекторе?

— Един през нощта — отговорих аз.

— Един часа през нощта… — повтори той. — Един през нощта… — Очите му се втренчиха в нещо. — Не — отсече и се надигна. — Трябва да пийна. Отивам в бара и ще пийна.

Бутнах го леко в гърдите и го наместих отново в креслото.

— Има време — рекох.

— Казвам ви, че искам да пия! — той повиши глас и направи опит отново да стане.

— Аз пък ви казвам, че има време! — креснах, като осуетих и този му опит.

— Вие пък кой сте, та да заповядвате? — викна той.

— Не крещете — казах. — Аз съм полицейски инспектор. Вие сте заподозрян, Хинкус.

— Как така заподозрян? — попита той, като веднага понижи тон.

— Сам знаете — отговорих, стараейки се да спечеля време, за да измисля как да действам по-нататък.

— Нищо не зная — нацупено отвърна той. — Защо ми говорите глупости? Нищо не зная и не искам да зная. А вие ще отговаряте, инспекторе, за вашите шегички.

Аз самият усещах, че ще се наложи да отговарям за номерата си, но нямах какво да губя. Мокър от дъжд не се бои.

— Слушайте, Хинкус. В хотела е извършено убийство. Така че по-добре отговаряйте на моите въпроси, защото, ако хитрувате, ще ви обезобразя, както Бог костенурката.

Известно време ме гледа мълчаливо с отворени уста.

— Убийство… — повтори някак разочаровано — Ново двайсет! А какво общо имам аз с това? Мен самия едва не ме утрепаха… А кой е убитият?

— А вие как мислите?

— Бе, откъде да зная? Когато излязох от столовата, като че всички бяха живи. Но после… — той млъкна.

— Е? — подканих го аз. — Какво стана после?

— Нищо. Аз си седях на покрива и дремех. Изведнъж усещам, че ме душат, търкалят ме и повече нищо не помня. Дойдох на себе си под тази келява маса, едва не полудях, помислих, че са ме зазидали жив. Започнах да чукам. Чукам, чукам, никой не идва. След това дойдохте вие. Това е всичко.

— Можете ли да кажете кога приблизително ви нападнаха?

Той се замисли, известно време мълча, след това изтри с ръка устата си, погледна пръстите си, отново целият потрепери и обърса длан в панталоните си.

— Е? — попитах аз.

Той ме погледна с мътни очи.

— Какво?

— Питам ви, кога…

— А… Ами май около девет. Последния път, когато погледнах часовника, беше осем и четирийсет.

— Дайте тук часовника — казах аз.

Той послушно откопча каишката и ми го подаде.

Часовникът не беше счупен, а просто смачкан. Часовата стрелка беше счупена, а минутната показваше четирийсет и три минути.

— Кой беше? — отново попитах аз.

— Откъде да знам? Нали ви казах, че бях задрямал.

— И не се събудихте, когато ви нападнаха?

— Нападнаха ме изотзад — тъжно каза той. — Нямам очи на задника.

— Я вдигнете брадичката си!

Той мрачно ме гледаше изпод вежди и аз разбрах, че съм на верен път. Хванах с два пръста челюстта и грубо вдигнах главата му. Господ знае какво означаваха тези синини и драскотини на слабата му, жилеста шия, но аз уверено казах:

— Престанете да лъжете, Хинкус. Душили са ви отпред и сте видели кой. Кой беше?

Човекът мръдна глава и се освободи.

— Вървете по дяволите — изхърка той. — По дяволите! Не ви влиза в работата! Когото и да са утрепали, аз към това нямам отношение, а на останалото плюя… И ми е необходимо да пийна! — закрещя той изведнъж — Всичко ме боли, разбирате ли, полицейски тъпако?

Както изглежда, беше прав. Той в нищо не беше замесен, нямаше отношение към убийството, във всеки случай — пряко отношение. Но аз нямах право да отстъпвам.

— Както искате — хладно произнесох. — Тогава ще ви затворя в килера и няма да получите нито бренди, нито цигари, докато не кажете всичко, което знаете.

— Ама какво искате от мен? — изстена той. Виждах, че е готов да заплаче. — Какво сте се лепнали за мен?

— Кой ви нападна?

— По дяволите! — отчаяно изсъска. Бе, не искам да говоря за това, не го ли разбирате? Видях го, да, видях кой беше! — той отново потръпна и направо се сви встрани. — Не пожелавам и на врага си да го види! Вие щяхте да пукнете от страх!

Той не беше на себе си.

— Добре — казах аз и се надигнах, — да вървим.

— Къде?

— Да пием — казах.

Излязохме в коридора. Той се олюляваше и се вкопчваше в ръкава ми. Беше ми интересно как ще реагира, като види лепенките на вратата на Олаф, но той нищо не забеляза, явно не му беше до това. Заведох го в билярдната, намерих на перваза половин бутилка бренди, което бе останало от вчера, и му я подадох. Той жадно хвана бутилката и дълго време смука от гърлото й.

— Господи — изхриптя той. — Колко е готино!

Аз го гледах. Можеше, разбира се, да се предположи, че е в заговор с убиеца, че всичко това е измислено, за да се хвърли прах в очите, още повече че той пристигна заедно с Олаф; можеше дори да се предположи, че той е убиецът и че съучастниците му после са го вързали, за да му създадат алиби, но чувствах, че всичко това е прекалено сложно, за да е истина. С него очевидно нещо не беше наред: изобщо не е болен от туберкулоза, не е никакъв посредник по дела на непълнолетни и оставаше открит въпросът, за какво бе стърчал на покрива. Изведнъж ме осени! Каквото и да беше правил там, бе попречил някому, бе пречил вероятно да свършат с Олаф и са го махнали. И този, който го е направил, е предизвикал, неизвестно защо, неописуем ужас у Хинкус. Следователно не е от гостите на хотела, защото той очевидно не се боеше от никого тук. Глупости… И тогава си спомних онези случки с банята, с лулата, с тайнствената бележка и се сетих също така колко зелен и наплашен беше днес, когато слизаше от покрива.

— Слушайте, Хинкус — меко казах аз. — Този, който ви е нападнал… Нима не сте го виждали и по-рано, през деня?

Той ме погледна диво и отново се залепи за бутилката.

— Така — казах аз. — Е, да тръгваме. Ще ви заключа в стаята. Можете да вземете шишето със себе си.

— А вие? — пресипнало попита той.

— Какво аз?

— Вие ще си отидете ли?

— Естествено — отвърнах припряно.

— Слушайте — каза той. — Слушайте, инспекторе… — очите му се въртяха, искаше нещо да каже. — Вие… Аз… Вие… Наминавайте, а? Може би ще си спомня още нещо… Или да остана с вас? — той умоляващо ме гледаше. — Няма да избягам и… нищо… кълна ви се.

— Вие се страхувате да останете сам в стаята си ли? — попитах аз.

— Да — отговори той.

— Но нали ще ви заключа — казах. — И ключа ще взема със себе си…

Той махна ръка с някакво отчаяние.

— Това няма да помогне — измърмори той.

— Хайде, хайде, Хинкус — казах аз строго. — Бъдете мъж! Какво сте се разкиснали като жена?

Нищо не отговори, само по-силно притисна бутилката с две ръце към гърдите си. Заведох го в стаята му, като обещах да го навестя още веднъж, и го заключих. Наистина измъкнах ключа и го пъхнах в джоба си. Чувствах, че Хинкус е неразработена мина и че още ще ми се наложи да се занимавам с него. Не си отидох веднага. Постоях няколко минути до вратата, сложил ухо на ключалката. Чуваше се как клокочи течността, после скръцна креватът й се разнесоха чести отривисти звуци. Не съобразих веднага какви са, но после разбрах — Хинкус плачеше.

Оставих го насаме със съвестта му и се отправих към Дьо Барнстокър. Старецът ми отвори веднага. Беше страшно възбуден. Дори не ми предложи да седна. Стаята беше пълна с цигарен дим.

— Скъпи мой инспекторе! — веднага започна той. — Мой уважаеми приятелю! Аз се чувствам дяволски неловко, но работата отиде твърде далеч. Трябва да ви призная едно мое малко прегрешение…

— Че сте убили Олаф Андварафорс? — мрачно се пошегувах аз.

Той потрепери и плесна с ръце.

— О, Боже мой! Не! През живота си никого не съм докоснал с пръст! Що за идея! Не! Искам само чистосърдечно да ви призная, че редовно заблуждавах публиката в нашия хотел… — Той притисна ръце към гърдите си, поръсвайки халата си с пепел. — Повярвайте, разберете ме правилно, бяха просто шеги! Не бяха кой знае колко изящни и остроумни, но бяха абсолютно невинни. Това е от професията, аз обожавам атмосферата на тайнственост, мистификациите, въобще недоумението… Но никакъв зъл умисъл, уверявам ви! Никаква корист…

— Какви именно шеги имате предвид? — попитах сухо. Бях ядосан и разочарован. Не очаквах Дьо Барнстокър да се занимава с подобни неща. Имах по-високо мнение за стареца.

— Ами… Тези малки разигравания по повод сянката на загиналия алпинист. Ами чехлите, които сам си откраднах и пъхнах под кревата му… Шегата с банята… И други подобни — не ги помня вече всичките…

— Вие ли съсипахте масата ми? — попитах аз.

— Масата? — той смутено ме погледна, след това огледа своята собствена маса.

— Да, масата. Залята е с лепило и е безнадеждно развалена.

— Н-не — изплашено каза той. — С лепило… масата. Не-не, не съм аз, кълна ви се! — Отново притисна ръце към гърдите си. — Вие разберете, инспекторе, че всичко, което правех, беше съвършено невинно, никому не съм причинил ни най-малка вреда… на мен дори ми се струваше, че всичко това ви харесва, а нашият скъп стопанин така прекрасно ми помагаше…

— Хотелиерът беше в заговор с вас?

— Не, какво говорите! — Той размаха ръце. — Имам предвид, че той… че на него му харесва, той самият е малко нещо мистификатор, не сте ли забелязали? Говори с особен глас и неговото знаменито „позволете ми да се гмурна в миналото…“

— Ясно — казах аз. — А следите в коридорите?

Лицето на Дьо Барнстокър стана сериозно и съсредоточено.

— Не, не — каза той. — Не съм аз. Но зная за какво говорите. Видях ги веднъж. Това беше още преди вие да пристигнете. Мокри следи от боси крака, които се спускаха от стълбищната площадка и водеха, колкото и да е глупаво, към стаята музей.

— Добре — казах аз. — Да оставим това. Още един въпрос. Бележката, която уж са ви подхвърлили, също ваша шега ли е?

— Не е моя — каза Дьо Барнстокър с достойнство. — Предавайки ви тази бележка, аз говорех чистата истина.

— Минутка — казах. — Значи работата е следната: Олаф е излязъл, а вие сте останали. Някой е почукал на вратата, после сте погледнали и сте видели на пода бележката. Така ли?

— Така.

— Минутка — повторих. Усещах приближаването на нова мисъл. — Разрешете, господин Дьо Барнстокър, защо всъщност сте решили, че бележката е адресирана лично до вас?

— Напълно съм съгласен с вас — каза Дьо Барнстокър. — После, когато я прочетох, разбрах, че ако беше адресирана до мен, сигурно щяха да я пъхнат под моята врата. Но в този момент действах някак подсъзнателно, като че… — Но нали този, който почука, е чул моя глас, тоест, знаел е, че аз съм тук… Разбирате ли ме? Във всеки случай, когато горкият Олаф се върна, веднага му показах тази бележка, за да й се посмеем заедно…

— Така — казах аз. — И Олаф какво? Смя ли се?

— Не, не се смя… Неговото чувство за хумор, знаете ли… Прочете я, сви рамене и пак продължихме да играем. Той остана съвършено спокоен, флегматичен и повече не спомена за тази бележка… А аз, както вие знаете, реших, че това е нечия мистификация. Откровено казано и сега продължавам да мисля така… В тесния кръг на почиващите, скучаещи хора винаги ще се намери някой…

— Зная — казах аз.

— Вие предполагате, че бележката действително…?

— Всичко е възможно — казах аз. Замълчахме. — А сега разкажете какво сте правили, започвайки от момента, в който Мозесови си отидоха да спят.

— Добре — каза Дьо Барнстокър. — Очаквах този въпрос и специално се опитах да възстановя в паметта си цялата последователност на своите действия. Та така. Когато всички се разотидоха, а това стана приблизително в девет и половина, аз известно време…

— Една минутка — прекъснах го аз. — Това е било в девет и половина, казвате вие?

— Да, приблизително.

— Добре. Тогава кажете — като начало можете ли да си спомните кои бяха в столовата между осем и половина и девет и половина?

Дьо Барнстокър обхвана челото си с дългите си бели пръсти.

— Ммм… — произнесе той. — Това ще бъде по-сложно. Нали бях зает с играта… Е, естествено, Мозес, собственикът… От време на време госпожа Мозес вземаше картите… Това при нас, на масата… Брюн и Олаф танцуваха, а после… не, пардон, след това… танцуваха госпожа Мозес и Брюн… Но вие разбирате, скъпи ми инспекторе, не съм в състояние да определя кога е било — в осем и половина, в девет… О! Часовникът удари девет и аз, спомням си, огледах залата и си помислих колко малко хора са останали. Музиката свиреше, но залата беше пуста, танцуваха само Брюн и Олаф… Знаете ли, това е наистина единственото ясно впечатление, което ми е останало в паметта — завърши той със съжаление.

— Така — казах аз. — А собственикът и господин Мозес веднага ли станаха от масата?

— Не — каза той уверено. — Двамата се оказаха извънредно запалени играчи.

Добре — рекох. — Сега да се върнем към вас. И така, след като всички се разотидоха, вие постояхте още известно време на масата, упражнявайки се във фокуси с карти…

— Да се упражнявам във фокуси? А, напълно е възможно. Понякога, като се замисля, давам воля на пръстите си, това става несъзнателно. Да. След това реших да изпуша една цигара и се упътих към стаята си. Запалих, седнах в креслото и, да си призная, задрямах. Събудих се, сякаш от някакъв тласък — и изведнъж си спомних, че в десет часа бях обещал реванш на бедния Олаф. Погледнах часовника. Точното време не помня, но беше десет и малко и с облекчение разбрах, че не съм закъснял много. В коридора, инспекторе, беше пусто, това си спомням. Почуках на вратата на Олаф — никой не се обади. Почуках пак — отново без успех. Стана ясно, че господин Олаф също е забравил за реванша. Аз честно го почаках до единайсет, четейки ето тази книга, а после си легнах. И ето какво е интересното, инспекторе. Малко преди вие с хотелиера да започнете да шумите и да тропате по коридора, ме разбуди чукане по моята врата. Отворих, но нямаше никого. Легнах си отново и повече не можах да заспя.

— Аха — казах аз. — Ясно. Значи от момента, когато вие прикрепихте бележката, до единайсет часа, когато си легнахте, не се случи нищо съществено… никакъв шум или движение?

— Не — каза Дьо Барнстокър. — Нищо.

— А къде бяхте вие? Тук или в спалнята?

— Тук, седях в това кресло.

— Аха — казах аз. — И последен въпрос. Вчера преди обяд разговаряли ли сте с Хинкус?

— С Хинкус?… А, този дребничкия, жалкия… Почакайте, мой мили приятелю… Да, разбира се! Ние всички заедно стояхме пред банята, помните ли? Господин Хинкус беше раздразнен от чакането и аз го успокоих с някакъв малък фокус. Ах, да, бонбончетата! Той много забавно се смути тогава. Обожавам такива мистификации.

— А след това не сте ли разговаряли с него?

Дьо Барнстокър замислено сви устните си като кокоше дупе.

— Не — каза той. — Доколкото си спомням, не.

— И не сте се качвали на покрива?

— На покрива ли? Не, не. На покрива не съм се качвал.

Аз станах.

— Благодаря ви, господин Дьо Барнстокър. Вие оказахте помощ на следствието. Надявам се разбирате колко неуместни биха били сега нови мистификации. (Той мълчаливо размаха ръце към мен.) Добре. Сега ви съветвам да вземете приспивателно и да си лягате. Според мен това е най-доброто, което бихте могли да направите.

— Ще се опитам — каза с готовност фокусникът. Пожелах му лека нощ и излязох. Имах намерение да събудя отрочето, но видях как в края на коридора бързо и безшумно се затвори открехнатата врата на Симоне. Веднага се обърнах и тръгнах натам.

Влязох, без да чукам, и веднага разбрах, че съм постъпил, правилно. Вътре великият физик, подскачайки на един крак, сваляше панталона си. Това беше още по-глупаво, защото в двете стаи светеше.

— Не се мъчете, Симоне — казах унило. — Все едно, няма да можете да си развържете вратовръзката.

Симоне се отпусна безсилно на леглото. Челюстта му се тресеше, очите му бяха изскочили. Влязох в спалнята и се спрях пред него, пъхнал ръце в джобовете си. Известно време мълчахме. Не казах нито дума повече, само го гледах, давайки му време да осъзнае, че е загубен. А той все повече оклюмваше под моя поглед. Главата му потъваше между раменете, клюмналият му нос ставаше все по-унил. Накрая не издържа.

— Ще говоря само в присъствието на адвоката си — обяви той с дрезгав глас.

— Оставете, Симоне — казах аз с отвращение. — На всичко отгоре се пишете физик. За какъв дявол ви е адвокат!

Той изведнъж ме хвана за пеша на сакото, изгледа ме от долу на горе и каза пресипнало:

— Мислете какво искате, Петер, но аз ви се кълна, че не съм я убивал.

Настъпи мой ред да приклекна. Напипах до себе си стол и седнах.

— Помислете сам, за какво да го правя? — продължи със страст Симоне. — Нали трябва да има мотиви… Никой не убива просто така… Разбира се, съществуват садисти, но те са луди… Още повече пък такова зверство, такъв кошмар… Кълна ви се! Тя беше съвсем изстинала, когато я прегърнах!

Затворих очи за няколко секунди. Така. В къщата имаше още един труп. Но този път на жена.

— Вие отлично знаете — трескаво бърбореше Симоне, — че престъпление просто така не се върши. Необходим е мотив… Вие ме познавате, Петер! Погледнете ме — нима ви приличам на убиец?

— Стоп — казах аз. — Млъкнете за минутка. Помислете добре и ми разкажете всичко подред.

Но той не пожела да мисли.

— Разбира се — отговори е готовност. — Но вие трябва да ми повярвате, Петер. Всичко, което ще разкажа, ще бъде чистата истина и само истината. Още по време на проклетия бал… Тя и по-рано ми даваше аванси, но аз не се решавах. А този път вие ме бяхте напоили с бренди и се реших. И защо не? Това не е престъпление, нали? И така, в единайсет часа, когато всичко утихна, излязох и тихичко се спуснах долу. Вие със собственика говорехте някакви глупости в залата с камината, нещо там за познаването на природата, обикновени щуротии… Тихичко минах покрай вас и се промъкнах към нейната стая. При стареца не светеше, при нея — също. Беше тъмно, могат да ти извадят очите, но аз различих силуета й. Тя седеше на кушетката срещу вратата. Тихичко я повиках, но тя не се обади. Тогава, сами разбирате, седнах до нея и, сами разбирате, я прегърнах… Бър-р-р-р! Дори не успях да я целуна. Тя беше абсолютно мъртва, студена и вкочанена. Ледена! Неподвижна като дърво! И с озъбена физиономия… Не помня как излязох оттам. Според мен изпотроших мебелите в стаята… Кълна се, Петер, повярвайте ми като на честен човек, когато я докоснах тя беше абсолютно мъртва, студена и вкочанена… И освен това аз не съм звяр…

— Обуйте си панталона — казах аз с тихо отчаяние. — Приведете в ред облеклото си и ме последвайте.

— Къде? — попита той ужасен.

— В затвора! — креснах аз. — В карцера! В кулата за мъчения, идиот такъв!

— Сега — каза той. — Веднага. Просто не ви разбрах, Петер.

Ние слязохме в хола и собственикът ни погледна въпросително. Той седеше пред масата за вестници, сложил пред себе си тежък автоматичен уинчестър. Заповядах му със знак да остане на мястото си и завих по коридора към половината на Мозес. Лел, който лежеше пред прага на стаята на непознатия, изръмжа нещо с явна неприязън. Симоне ситнеше след мен, като конвулсивно въздишаше.

Блъснах решително вратата на госпожа Мозес и се вцепених. В стаята светеше розов лампион, а на дивана срещу вратата, в позата на мадам Рекамие, се беше излегнала очарователната госпожа Мозес, облечена в копринена пижама, и четеше книга. Като ме видя, тя учудено повдигна вежди, но веднага много мило се усмихна. Зад гърба ми Симоне издаде странен звук — нещо като „а-ах!“

— Моля за извинение — преплитайки език, измърморих аз и възможно най-бързо затворих вратата. След това се обърнах към Симоне и бавно, с наслаждение, го хванах за връзката.

— Кълна се! — само с устни произнесе Симоне. Беше на границата на припадъка.

Пуснах го.

— Вие сте се заблудили, Симоне — сухо казах аз. — Да се върнем във вашата стая.

Един след друг ние се отправихме обратно. По пътя премислих и го поведох към моя апартамент. Изведнъж се сетих, че не съм заключил, а там се намираше веществено доказателство. И впрочем нямаше да е лошо да го покажа на великия физик.

Влизайки, Симоне се хвърли в креслото, за секунда закри лицето си с длани, а след това започна да се удря по черепа с юмруци като пияно шимпанзе.

— Спасен съм! — бърбореше той с идиотска усмивка. — Ура! Отново живея! Няма да се спотайвам, няма да се крия! Ура!

След това той постави ръце на края на масата, втренчи в мен кръглите си очи и произнесе с шепот:

— Но тя беше мъртва, Петер! Кълна се. Беше мъртва, убита, и дори нещо повече…

— Глупости — казах аз хладно. — Просто сте бил ужасно пиян.

— Не, не — възрази Симоне, като клатеше глава. — Аз бях пиян — това е вярно, но тук има нещо нечисто, тук нещо не е така, както трябва… По-скоро това беше кошмар, бълнуване, сторило ми се е. Може би аз действително съм бил малко така, а, Петер?

— Може би — съгласих се аз.

— Не зная, просто не зная… Не мигнах през цялото време, ту се събличах, ту се обличах… дори исках да избягам… особено като ви чух там да ходите и разговаряте с приглушени гласове…

— Къде се намирахте през това време?

— В апартамента. Повече не излязох от него.

— В коя именно стая от вашия апартамент се намирахте?

— Ту в едната, ту в другата… Ако говорим честно, докато вие разпитвахте Олаф, аз се опитвах да подслушвам и стоях в спалнята… — Изведнъж отново опули очи. — Почакайте — каза той. — Но ако тя е жива… тогава защо е цялата тази суетня? Какво се е случило? Разболял ли се е някой?

— Отговаряйте на въпросите ми — заповядах аз. — Какво правихте, след като излязохте от билярдната?

Известно време той мълча, гледаше ме с кръглите си очи и хапеше долната си устна.

— Разбирам — каза той накрая. — Значи все пак нещо се е случило. Добре… Какво правих след като вие си тръгнахте ли? Изиграх сам една партия билярд и се прибрах в апартамента си. Беше вече към десет, а аз щях да действам към единайсет и трябваше да се освежа, да се избръсна и да направя разни други неща… С това се занимавах до десет и половина. После чаках и гледах през прозореца… Останалото ви е известно… Та така…

— Върнали сте се в апартамента около десет. И в колко по-точно? Нали сте се готвили за среща и сигурно често сте поглеждали часовника си.

Симоне тихо подсвирна.

— Охо! — каза той. — Струва ми се, че се води следствие по всички правила. Може би все пак ще ми кажете какво се е случило?

— Убит е Олаф — казах аз.

— Как така убит? Вие току-що бяхте в неговия апартамент… Лично чух как разговаряхте с него…

— Не разговарях с него — казах аз. — Олаф е мъртъв. Затова постарайте се по-точно да си спомните всичко, за което ще ви попитам. Кога се върнахте в своя апартамент?

Симоне изтри изпотеното си чело. Лицето му придоби нещастно изражение.

— Това е някакво безумие! — измърмори той. — Налудничаво бълнуване… Отначало онова, сега това…

Употребих стария изпитан начин. Като го гледах съсредоточено, казах:

— Престанете да усуквате. Отговаряйте на въпросите ми.

Симоне мигновено усети, че е заподозрян, и всичките му емоции моментално изчезнаха. Той престана да мисли за госпожа Мозес. Престана да мисли за бедния Олаф. Сега мислеше само за себе си.

— Какво искате да кажете? — измърмори той — Какво означава — „престанете да усуквате“…

— Означава, че чакам отговор — казах аз. — В колко точно се върнахте в апартамента си?

Симоне преувеличено обидено повдигна рамене.

— Добре — каза той. — Смешно е, разбира се, и нелепо, но… моля. Заповядайте. Излязох от билярдната в десет без десет, плюс-минус минута. Погледнах си часовника и разбрах, че е време да тръгвам. Беше десет без десет.

— Какво направихте, когато влязохте в апартамента си?

— Влязох в спалнята, съблякох се… — изведнъж спря. — А знаете ли, Петер… Аз, естествено, разбирам какво ви трябва. По това време Олаф е бил още жив. Впрочем откъде да зная, може би това не е бил той.

— Разказвайте поред — заповядах аз.

— Е, какво да разказвам… Зад стената на спалнята някой местеше мебелите. Гласове не помня. Не чух гласове. Нямаше гласове. Но нещо там се движеше. Спомням си, изплезих се към стената и помислих: ето какво, белокос негоднико, ти си приказваш приказчици, а аз ще отида при моята Олга… Или нещо в този дух. Следователно, това беше примерно в десет без пет. Плюс-минус три минути.

— Така. По-нататък.

— По-нататък… По-нататък влязох в тоалетната, измих се грижливо до кръста. Избърсах се грижливо с пешкир… Грижливо се обръснах с електрическа самобръсначка. Грижливо се облякох… — в гласа на унилия палавник стремително нарастваше язвителност. Впрочем той тутакси почувства колко е неуместен такъв тон и го изостави. — Накратко казано, следващия път, когато излязох от тоалетната, погледнах часовника. Беше около десет и половина. Без две-три минути.

— Останахте ли в спалнята?

— Да, облякох се в спалнята. Но повече нищо не чух. А дори и да съм чул, не съм обърнал внимание. Като се облякох, влязох в гостната и зачаках. И твърдя под клетва, че след вечеринката не съм виждал с очите си Олаф.

— Вие вече се клехте, че госпожа Мозес е мъртва — отбелязах аз.

— Това не зная… Не го разбирам. Уверявам ви, Петер…

— Вярвам ви — казах аз. — Сега кажете: кога за последен път разговаряхте с Хинкус?

— Хм… Ами аз, струва ми се, въобще никога не съм разговарял с него. Нямам представа за какво бихме могли да разговаряме.

— А кога го видяхте за последен път?

Симоне присви очи, мъчейки се да си спомни.

— Пред банята? — произнесе той с въпросителна интонация. — А, не, какво говоря! Той обядва заедно с всички, вие тогава го доведохте от покрива… А какво се е случило с него?

— Нищо особено — небрежно казах аз. — Още един въпрос. Кой според вас си прави всички тези шегички с душа, с изчезналите чехли…

— Разбирам — каза Симоне. — Според мен започна Дьо Барнстокър, а го поддържаше всеки, който не го мързеше.

— И вие ли?

— И аз. Аз надничах в прозорците на госпожа Мозес. Обожавам такива номера… — Той понечи да избухне в гробищния си смях, но веднага се усети и побърза да стане сериозен.

— И повече нищо? — попитах аз.

— Е, не съвсем. Аз звънях на Кайса от празните стаи, аз устройвах „посещенията на удавника“…

— Тоест?

— Тоест, тичах по коридора бос, с мокри крака… После имах намерение да организирам малко привидение, но така и не ми стигна време.

— Провървяло ни е — сухо отбелязах аз. — А часовникът на Мозес — това ваша работа ли е?

— Какъв часовник на Мозес? Такъв един златен? Джобен?

Прииска ми се да го ударя.

— Да — казах аз. — Джобен. Вие ли го отмъкнахте?

— За какъв ме вземате? — възмути се Симоне. — Да не би да съм крадльо?

— Не, не, не крадльо — казах аз, сдържайки се. — Вие сте го задигнали на шега. Устроили сте „посещението на Багдадския крадец“.

— Слушайте, Петер — каза Симоне много сериозно. — Виждам, че с този часовник също нещо се е случило. Но аз не съм го пипал, но съм го виждал. Пък и всички навярно са го виждали… Той е огромен, Мозес веднъж пред всички го изпусна в чашата си…

— Добре — казах аз. — Да оставим това. Сега имам един въпрос към вас като към специалист. — Поставих пред него куфара на Олаф и отворих капака. — Какво може да бъде това според вас?

Симоне бързо огледа прибора, внимателно го извади от куфара и като подсвиркваше през зъби, се зае да го оглежда от всички страни. После измери тежестта му с ръце и също така внимателно го постави обратно в куфара.

— Не е от моята област — каза той. — Но, ако съдя по това, колко компактно и доброкачествено е изработено, ще е или нещо военно, или космическо. Не зная. Откъде сте го взели? От Олаф?

— Да — казах аз.

— Кой може да предположи! — избърбори той. — От този дръвник… Впрочем, извинете. За кой дявол са тези нониуси тук? Много странен агрегат… — Той ме погледна. — Ако искате, Петер, бих могъл да повъртя тези колелца и винтчета. Аз съм човек на риска. Но имайте предвид, че това е твърде рисковано занятие.

— Не е нужно — казах аз. — Дайте го тук. — Затворих куфара.

— Правилно — одобри Симоне, облягайки се в креслото. — Това нещо трябва да се даде на експерт. Дори зная на кого… Между впрочем — каза той, — защо вие се занимавате с всичко това? Ентусиаст ли си падате? Защо не извикате специалисти?

Накратко му обясних за срутването.

— Злото не идва само — унило каза той. — Може ли да си вървя?

— Да — отвърнах му. — Стойте в апартамента си. Най-добре легнете да се наспите.

Той си отиде. Взех куфара и потърсих къде бих могъл да го скрия. Не открих подходящо място. „Нещо военно или космическо — помислих си. — Само това ми липсваше. Политическо убийство, шпионаж, диверсия… Пфу, глупости! Ако убийството беше извършено заради този куфар, щяха да го вземат… Къде да го дяна сега?“. Тогава си спомних за касата на собственика и като сложих куфара под мишница, слязох долу.

Хотелиерът се беше разположил на масичката с книжа и допотопна сметачна машина. Уинчестърът му беше под ръка — облегнат на стената редом с него.

— Нещо ново? — попитах аз.

Той се изправи насреща ми.

— Ами нищо особено — отговори той с виновен вид. — Наложи се все пак да обясня на Мозес какво е станало.

— Защо?

— Той със страшна сила се беше запътил нагоре при вас, съскаше, че никому няма да позволи да се вмъква посред нощ при жена му. Просто не знаех как да го спра и му обясних това-онова… Реших, че така ще престане да шуми.

— Лошо — казах аз. — Но аз съм си виновен. И той какво?

— А, нищо. Опули срещу мен очи като чинии, отпи от чашата си, помълча половин минута, а после започна да крещи: кого съм настанил на неговата територия, как съм посмял…

— Е добре — казах аз. — Ето какво, Алек. Дайте ми ключа от вашата каса, аз ще скрия там ей този куфар, а ключа, извинете, ще взема със себе си. Второ, трябва да разпитам Кайса. Доведете я във вашата канцелария. И трето, много бих искал да пийна кафе.

— Да вървим — каза собственикът.