Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Хотел „При загиналия алпинист“ (16) (Дело за убийство
(Още една заупокойна молитва за детективския жанр))

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Отель «У погибшего альпиниста», (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2009)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009)
Допълнителна корекция
NomaD (2015 г.)

Издание:

Аркадий и Борис Стругацки

Хотел „При загиналия алпинист“

 

Издателска къща „ИнфоДАР“, София, 2009

Библ. Светове, №6.

 

Аркадий и Борис Стругацкий

Отель „У погибшего альпиниста“, 1970

 

Превод: Максим Стоев

Редактор: Стела Зидарова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Светлозар Петров

Предпечатна подготовка: Светлозар Петров

Формат: 60/90/16

ISBN: 978-954-761-423-9

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от NomaD

Епилог

Оттогава минаха повече от двадесет години. Ето, вече година, откакто съм в пенсия. Имам внуци и понякога разказвам на малчуганите тази история. Наистина, в моите разкази тя винаги свършва благополучно: пришълците успяват да си заминат за вкъщи със своята блестяща ракета, а бандата на Шампиона бива хваната от пристигналата навреме полиция. Отначало моите пришълци отиваха на Венера, а по-късно, когато на Венера стъпиха първите експедиции, ми се наложи да пренеса господин Мозес в съзвездието Волопас. Впрочем не за това става дума.

Отначало фактите. Разчистиха лавината в Гърлото на бутилката след два дни. Аз извиках полицията и й предадох Хинкус, един милион и сто и петнайсет хиляди крони, както и своя подробен отчет. Но трябва да кажа, че следствието нищо не откри. Наистина, в разрития сняг бяха намерени повече от петстотин сребърни куршума, но хеликоптерът на Шампиона, който отнесе телата, беше изчезнал безследно. След няколко седмици една съпружеска двойка туристи-скиори, пътешестваща недалеч от нашата долина, съобщи, че е видяла как пред очите им някакъв хеликоптер паднал в езерото „Три хиляди Деви“. Организираха търсене, но нищо интересно не бе намерено. На места, както е известно, дълбочината на езерото достига четиристотин метра, дъното му е ледено и релефът му постоянно се мени. Шампиона явно беше загинал — във всеки случай на сцената на престъпниците той вече не се появи. Благодарение на Хинкус, който бързаше да спаси кожата си, бандата му беше частично изловена, а останалите се разпръснаха по цяла Европа. Гангстерите, които попаднаха под следствие, не добавиха нищо съществено към показанията на Хинкус — всички бяха убедени, че Велзевул е бил магьосник, или дори самият дявол. Симоне беше сигурен, че във вертолета един от роботите е „дошъл в съзнание“ и в последния си изблик на активност е унищожил всичко, до което е успял да се добере. Много е вероятно да е така и ако е така, то не завиждам на Шампиона за неговите последни минути…

Симоне стана тогава главен специалист по този въпрос. Той създаваше някакви комисии, пишеше във вестниците и списанията, изказваше се по телевизията. Оказа се, че действително е известен физик, но това изобщо не му помогна. Не помогнаха нито огромният му авторитет, нито миналите заслуги. Не зная какво са говорили за него в научните кръгове, но според мен от тях не получи никаква подкрепа. И никой не го приемаше на сериозно. Наистина, комисиите функционираха, всички нас, дори Кайса, ни призоваха в качеството на свидетели, обаче нито едно научно списание, доколкото ми е известно, не публикува нито ред по този повод. Комисиите се разпадаха, отново възникваха, ту се обединяваха с Обществото за изследвания на летящи чинии, ту се разделяха с него, материалите им ту ставаха секретни, ту изведнъж започваха широко да ги публикуват, десетки и стотици случайни люде се въртяха около този случай, излязоха няколко книги, написани от фалшиви и подозрителни очевидци. Всичко това свърши, когато Симоне остана сам с групичка ентусиасти, млади учени и студенти. Те извършиха няколко изкачвания по скалите на района на Гърлото на бутилката, опитвайки се да намерят остатъците от разрушената станция. По време на едно от тези катерения Симоне загина. Така и нищо не можа да се намери.

А останалите участници в описаните по-горе събития са живи до ден-днешен. Неотдавна прочетох за честването на Дьо Барнстокър в Международното общество на илюзионистите — старецът беше навършил деветдесет години. На честването присъствала и очарователната племенница на юбиляря, Брюнхилда Кан, със съпруга си, известният космонавт Пери Кан. Хинкус си излежава доживотната присъда и ежегодно пише прошения за амнистия. В началото стана обект на две покушения, беше ранен в главата, но някак се отърва. Казват, бил се пристрастил към дърворезбата и изкарвал добри пари. Администрацията на затвора била доволна от него.

Кайса се омъжи, има четири деца. Миналата година отидох при Алек и я видях. Живее в предградие на Мюр и много малко се е изменила — все така е дебела, все така е глупава и весела. Убеден съм, че цялата трагедия е минала покрай нейното съзнание, без да остави никакви следи.

С Алек сме големи приятели. Хотелът „При междузвездното зомби“ процъфтява — в долината сега вече има две здания, второто е построено със съвременни материали, изобилства електрониката и не ми се нрави много. Когато пристигам при Алек, винаги се настанявам в своя стар апартамент, а вечерите прекарваме, както едно време, при камината, на чаша горещ портвайн с подправки. Уви, една чаша сега ни стига за цяла вечер. Алек много е отслабнал и е пуснал брада, носът му е станал тъмночервен, но, както по-рано, обича да говори с приглушен глас и няма нищо против да се пошегува с гостите. Той продължава да е пристрастен към изобретенията и дори е патентовал нов тип вятърен двигател. Свидетелството за изобретението държи в рамка над своя стар сейф в старата си канцелария. Вечните двигатели от двата рода все още не работят, но заради дреболии. Доколкото разбрах, за да работят вечните му двигатели действително вечно, е необходимо да изобрети вечна пластмаса. На мен винаги ми е много хубаво при Алек — там е така спокойно, уютно. Но веднъж той ми призна с глух шепот, че сега държи в мазето ръчна картечница — за всеки случай.

Съвсем забравих да спомена за санбернара Лел. Той умря. Просто от старост. Алек обича да разказва, че малко преди смъртта си този забележителен пес се научил да чете.

А сега за мен. Много, много пъти по време на скучните дежурства, по време на самотните разходки и просто в безсънните нощи мислех за всичко случило се и си задавах само един въпрос: прав ли бях, или не? Формално бях прав, началството призна моите действия за съответстващи на обстановката, само шефът на управлението ме наруга, че не съм дал куфара веднага и по този начин съм подложил свидетелите на излишен риск. За залавянето на Хинкус и за спасяването на милион и повече крони получих награда, а в пенсия излязох с чин старши инспектор — пределът, на който можех да разчитам. Наложи ми се да се поизмъча, докато писах отчета за това странно дело. Трябваше да изхвърля от официалния документ всеки намек за мое субективно отношение, и в края на краищата това явно ми се удаде. Във всеки случай, не станах нито за посмешище, нито придобих репутацията на фантазьор.

Разбира се, в отчета липсваха много неща. Как може да се опише в полицейски документ тази страшна гонитба със ски през снежната равнина? Когато боледувам и вдигам температура, отново и отново виждам в просъница това диво, нечовешко зрелище и слушам вледеняващия душата ми вик и бучене… Не, формално всичко се размина. Наистина, понякога другарите ми се подиграват, когато са в повишено настроение, обаче чисто приятелски, без злоба и язвителност. На Згут разказах повече, отколкото на другите. Той дълго размишлява, чеса желязната си четина, изпуска вонлив дим от лулата си, но така и нищо смислено не каза, само ми обеща, че тази история ще си остане между нас. Нееднократно завързвах разговори на тази тема с Алек. Всеки път той отговаряше едносрично и само веднъж, като криеше очите си, призна, че тогава най-много го е интересувала целостта на хотела и животът на клиентите. Струваше ми се, че той се срамува от тези думи, и съжаляваше, че си призна. А Симоне до самата си смърт така и не размени нито дума с мен.

Навярно те все пак действително бяха пришълци. Никога и никъде не изразих своето лично мнение по този повод. Излизайки пред комисиите, винаги строго се придържах към сухите факти и отчета, който представих на моите началници. Но сега почти не се съмнявам. Щом хората кацнаха на Марс и Венера, защо някой друг да не кацне на Земята? И после, просто невъзможно е да се измисли друга версия, която с такава яснота би обяснила всички тъмни петна в тази история. Но нима работата е в това, че са били пришълци? Мислих много и сега мога да кажа: да, работата е само в това. Те, горките, се бяха оплели като пилета в кълчища и да се отнасяме с тях така, както се отнесох аз, би било навярно извънредно жестоко. Навярно цялата работа е в това, че те са прилетели не навреме и са се срещнали не с хората, с които би следвало да се срещнат. Попаднали са на гангстери и полиция. Е, добре. А ако бяха се срещнали с контраразузнаването или с военните? Щеше ли да им бъде по-добре? Едва ли…

Скверно ми е на душата, ето в какво се състои работата. Никога по-рано не ми се бе случвало такова нещо и никога след това: постъпих правилно, чист бях пред Бога, закона и хората, но на душата ми беше скверно. Понякога ми ставаше съвсем гадно и ми се искаше да намеря някого от тях и да ги моля, докато ми простят. Мисълта за това, че някой от тях може би още броди между хората, неизвестно в какъв човешки образ, не ми даваше покой. Дори постъпих в дружество „Адам Адамски“ и те измъкнаха маса пари от мен, докато разбера, че всичко това е само дрънкане и че няма да ми помогнат да намеря другарите на Мозес и Луарвик.

Да, те бяха дошли при нас не навреме. Ние не бяхме готови за срещата. Ние и сега не сме готови. Дори сега, дори аз, същият този човек, който преживя всичко това и го бе премислил, ако отново се сблъскам с такъв случай, преди всичко ще се запитам: истината ли говорят, не крият ли нещо, дали тяхното появяване не е предвестник на някаква огромна беда? Аз съм стар човек, но имам внучки…

Когато се чувствам зле, жена ми сяда при мен и започва да ме утешава. Тя казва, че дори да не бях създавал препятствия за Мозес и всички те да бяха успели да си отидат, това, все едно, би довело до по-голяма трагедия, защото тогава гангстерите щели да нападнат хотела и вероятно щели да избият всички нас, които сме били останали там. Вероятно е права. Аз сам я бях научил да говори така, само че сега тя е забравила и й се струва, че това е нейна собствена мисъл. Й все пак от нейното утешение ми става малко по-леко. Но не задълго. Само дотогава, докато не си спомня, че до самата си смърт Симон Симоне така и не ми каза нито една дума. А ние често се срещахме — и по време на заседанията на съда над Хинкус, и в телевизията, и на сбирките на многобройните комисии. Той така и не ми проговори. Нито една дума не произнесе. Нито една.

Край
Читателите на „Хотел „При загиналия алпинист““ са прочели и: