Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Хотел „При загиналия алпинист“ (16) (Дело за убийство
(Още една заупокойна молитва за детективския жанр))

Епилог

Оттогава минаха повече от двадесет години. Ето, вече година, откакто съм в пенсия. Имам внуци и понякога разказвам на малчуганите тази история. Наистина, в моите разкази тя винаги свършва благополучно: пришълците успяват да си заминат за вкъщи със своята блестяща ракета, а бандата на Шампиона бива хваната от пристигналата навреме полиция. Отначало моите пришълци отиваха на Венера, а по-късно, когато на Венера стъпиха първите експедиции, ми се наложи да пренеса господин Мозес в съзвездието Волопас. Впрочем не за това става дума.

Отначало фактите. Разчистиха лавината в Гърлото на бутилката след два дни. Аз извиках полицията и й предадох Хинкус, един милион и сто и петнайсет хиляди крони, както и своя подробен отчет. Но трябва да кажа, че следствието нищо не откри. Наистина, в разрития сняг бяха намерени повече от петстотин сребърни куршума, но хеликоптерът на Шампиона, който отнесе телата, беше изчезнал безследно. След няколко седмици една съпружеска двойка туристи-скиори, пътешестваща недалеч от нашата долина, съобщи, че е видяла как пред очите им някакъв хеликоптер паднал в езерото „Три хиляди Деви“. Организираха търсене, но нищо интересно не бе намерено. На места, както е известно, дълбочината на езерото достига четиристотин метра, дъното му е ледено и релефът му постоянно се мени. Шампиона явно беше загинал — във всеки случай на сцената на престъпниците той вече не се появи. Благодарение на Хинкус, който бързаше да спаси кожата си, бандата му беше частично изловена, а останалите се разпръснаха по цяла Европа. Гангстерите, които попаднаха под следствие, не добавиха нищо съществено към показанията на Хинкус — всички бяха убедени, че Велзевул е бил магьосник, или дори самият дявол. Симоне беше сигурен, че във вертолета един от роботите е „дошъл в съзнание“ и в последния си изблик на активност е унищожил всичко, до което е успял да се добере. Много е вероятно да е така и ако е така, то не завиждам на Шампиона за неговите последни минути…

Симоне стана тогава главен специалист по този въпрос. Той създаваше някакви комисии, пишеше във вестниците и списанията, изказваше се по телевизията. Оказа се, че действително е известен физик, но това изобщо не му помогна. Не помогнаха нито огромният му авторитет, нито миналите заслуги. Не зная какво са говорили за него в научните кръгове, но според мен от тях не получи никаква подкрепа. И никой не го приемаше на сериозно. Наистина, комисиите функционираха, всички нас, дори Кайса, ни призоваха в качеството на свидетели, обаче нито едно научно списание, доколкото ми е известно, не публикува нито ред по този повод. Комисиите се разпадаха, отново възникваха, ту се обединяваха с Обществото за изследвания на летящи чинии, ту се разделяха с него, материалите им ту ставаха секретни, ту изведнъж започваха широко да ги публикуват, десетки и стотици случайни люде се въртяха около този случай, излязоха няколко книги, написани от фалшиви и подозрителни очевидци. Всичко това свърши, когато Симоне остана сам с групичка ентусиасти, млади учени и студенти. Те извършиха няколко изкачвания по скалите на района на Гърлото на бутилката, опитвайки се да намерят остатъците от разрушената станция. По време на едно от тези катерения Симоне загина. Така и нищо не можа да се намери.

А останалите участници в описаните по-горе събития са живи до ден-днешен. Неотдавна прочетох за честването на Дьо Барнстокър в Международното общество на илюзионистите — старецът беше навършил деветдесет години. На честването присъствала и очарователната племенница на юбиляря, Брюнхилда Кан, със съпруга си, известният космонавт Пери Кан. Хинкус си излежава доживотната присъда и ежегодно пише прошения за амнистия. В началото стана обект на две покушения, беше ранен в главата, но някак се отърва. Казват, бил се пристрастил към дърворезбата и изкарвал добри пари. Администрацията на затвора била доволна от него.

Кайса се омъжи, има четири деца. Миналата година отидох при Алек и я видях. Живее в предградие на Мюр и много малко се е изменила — все така е дебела, все така е глупава и весела. Убеден съм, че цялата трагедия е минала покрай нейното съзнание, без да остави никакви следи.

С Алек сме големи приятели. Хотелът „При междузвездното зомби“ процъфтява — в долината сега вече има две здания, второто е построено със съвременни материали, изобилства електрониката и не ми се нрави много. Когато пристигам при Алек, винаги се настанявам в своя стар апартамент, а вечерите прекарваме, както едно време, при камината, на чаша горещ портвайн с подправки. Уви, една чаша сега ни стига за цяла вечер. Алек много е отслабнал и е пуснал брада, носът му е станал тъмночервен, но, както по-рано, обича да говори с приглушен глас и няма нищо против да се пошегува с гостите. Той продължава да е пристрастен към изобретенията и дори е патентовал нов тип вятърен двигател. Свидетелството за изобретението държи в рамка над своя стар сейф в старата си канцелария. Вечните двигатели от двата рода все още не работят, но заради дреболии. Доколкото разбрах, за да работят вечните му двигатели действително вечно, е необходимо да изобрети вечна пластмаса. На мен винаги ми е много хубаво при Алек — там е така спокойно, уютно. Но веднъж той ми призна с глух шепот, че сега държи в мазето ръчна картечница — за всеки случай.

Съвсем забравих да спомена за санбернара Лел. Той умря. Просто от старост. Алек обича да разказва, че малко преди смъртта си този забележителен пес се научил да чете.

А сега за мен. Много, много пъти по време на скучните дежурства, по време на самотните разходки и просто в безсънните нощи мислех за всичко случило се и си задавах само един въпрос: прав ли бях, или не? Формално бях прав, началството призна моите действия за съответстващи на обстановката, само шефът на управлението ме наруга, че не съм дал куфара веднага и по този начин съм подложил свидетелите на излишен риск. За залавянето на Хинкус и за спасяването на милион и повече крони получих награда, а в пенсия излязох с чин старши инспектор — пределът, на който можех да разчитам. Наложи ми се да се поизмъча, докато писах отчета за това странно дело. Трябваше да изхвърля от официалния документ всеки намек за мое субективно отношение, и в края на краищата това явно ми се удаде. Във всеки случай, не станах нито за посмешище, нито придобих репутацията на фантазьор.

Разбира се, в отчета липсваха много неща. Как може да се опише в полицейски документ тази страшна гонитба със ски през снежната равнина? Когато боледувам и вдигам температура, отново и отново виждам в просъница това диво, нечовешко зрелище и слушам вледеняващия душата ми вик и бучене… Не, формално всичко се размина. Наистина, понякога другарите ми се подиграват, когато са в повишено настроение, обаче чисто приятелски, без злоба и язвителност. На Згут разказах повече, отколкото на другите. Той дълго размишлява, чеса желязната си четина, изпуска вонлив дим от лулата си, но така и нищо смислено не каза, само ми обеща, че тази история ще си остане между нас. Нееднократно завързвах разговори на тази тема с Алек. Всеки път той отговаряше едносрично и само веднъж, като криеше очите си, призна, че тогава най-много го е интересувала целостта на хотела и животът на клиентите. Струваше ми се, че той се срамува от тези думи, и съжаляваше, че си призна. А Симоне до самата си смърт така и не размени нито дума с мен.

Навярно те все пак действително бяха пришълци. Никога и никъде не изразих своето лично мнение по този повод. Излизайки пред комисиите, винаги строго се придържах към сухите факти и отчета, който представих на моите началници. Но сега почти не се съмнявам. Щом хората кацнаха на Марс и Венера, защо някой друг да не кацне на Земята? И после, просто невъзможно е да се измисли друга версия, която с такава яснота би обяснила всички тъмни петна в тази история. Но нима работата е в това, че са били пришълци? Мислих много и сега мога да кажа: да, работата е само в това. Те, горките, се бяха оплели като пилета в кълчища и да се отнасяме с тях така, както се отнесох аз, би било навярно извънредно жестоко. Навярно цялата работа е в това, че те са прилетели не навреме и са се срещнали не с хората, с които би следвало да се срещнат. Попаднали са на гангстери и полиция. Е, добре. А ако бяха се срещнали с контраразузнаването или с военните? Щеше ли да им бъде по-добре? Едва ли…

Скверно ми е на душата, ето в какво се състои работата. Никога по-рано не ми се бе случвало такова нещо и никога след това: постъпих правилно, чист бях пред Бога, закона и хората, но на душата ми беше скверно. Понякога ми ставаше съвсем гадно и ми се искаше да намеря някого от тях и да ги моля, докато ми простят. Мисълта за това, че някой от тях може би още броди между хората, неизвестно в какъв човешки образ, не ми даваше покой. Дори постъпих в дружество „Адам Адамски“ и те измъкнаха маса пари от мен, докато разбера, че всичко това е само дрънкане и че няма да ми помогнат да намеря другарите на Мозес и Луарвик.

Да, те бяха дошли при нас не навреме. Ние не бяхме готови за срещата. Ние и сега не сме готови. Дори сега, дори аз, същият този човек, който преживя всичко това и го бе премислил, ако отново се сблъскам с такъв случай, преди всичко ще се запитам: истината ли говорят, не крият ли нещо, дали тяхното появяване не е предвестник на някаква огромна беда? Аз съм стар човек, но имам внучки…

Когато се чувствам зле, жена ми сяда при мен и започва да ме утешава. Тя казва, че дори да не бях създавал препятствия за Мозес и всички те да бяха успели да си отидат, това, все едно, би довело до по-голяма трагедия, защото тогава гангстерите щели да нападнат хотела и вероятно щели да избият всички нас, които сме били останали там. Вероятно е права. Аз сам я бях научил да говори така, само че сега тя е забравила и й се струва, че това е нейна собствена мисъл. Й все пак от нейното утешение ми става малко по-леко. Но не задълго. Само дотогава, докато не си спомня, че до самата си смърт Симон Симоне така и не ми каза нито една дума. А ние често се срещахме — и по време на заседанията на съда над Хинкус, и в телевизията, и на сбирките на многобройните комисии. Той така и не ми проговори. Нито една дума не произнесе. Нито една.