Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Хотел „При загиналия алпинист“ (15) (Дело за убийство
(Още една заупокойна молитва за детективския жанр))

15

Навярно това беше служебно провинение. Не чаках помощ от никого, а гангстерите можеха да налетят всяка минута. Можех да разчитам само на това, че на Шампиона сега не му е до Велзевул. Натъквайки се вчера вечерта на лавината, той би могъл да се изплаши и в бързината да извърши глупости — от рода на опита да открадне хеликоптер от Мюрското летище. Знаех, че полицията отдавна преследва този бандит и надеждата ми имаше известни основания. Освен това просто не можех да се държа на крака. Проклетият Бухал ме беше довършил. Разстлах вестници и някаква хартия пред касата, придвижих кантонерката към вратата, а самият аз легнах, оставяйки пистолета близо до себе си. Заспах мигновено, а когато се събудих, беше вече дванайсет и нещо.

На вратата тихо, но настойчиво чукаха.

— Кой е? — креснах аз, припряно напипвайки дръжката на пистолета.

— Аз съм — обади се гласът на Симоне. — Отворете, инспекторе!

— Какво, хеликоптер ли?

— Не. Но трябва да поговорим. Отворете. Сега не е време за спане.

Беше прав. Нямаше време за спане. Скърцайки със зъби от болка, се надигнах — отначало на четири крака, после, подпирайки се на сейфа, се изправих. Рамото ме болеше ужасно. Бинтът беше паднал на очите ми, брадата ми бе отекла. Включих осветлението, махнах кантонерката от вратата и отключих.

След това отстъпих, като държах пистолета в готовност.

Симоне беше необичайно тържествен и делови. В него се усещаше някаква възбуда.

— Охо! — каза той. — Вие тук сте като в крепост. И напразно — никой не се кани да ви напада.

— Това не зная — казах мрачно.

— Да, вие тук нищо не знаете — каза Симоне. — Докато дремехте, инспекторе, аз свърших заради вас цялата ви работа.

— Ама какво говорите? — подхвърлих язвително. — Нима Мозес е вече с белезници; а съучастничката му — арестувана?

Симоне се намръщи. Къде се дяна унилият палавник, довчера безгрижно тичащ по стените?

— Няма никаква необходимост от това — каза той. — Мозес не е виновен. — Тук всичко е много по-сложно, отколкото мислите, инспекторе.

— Само не ми разправяйте за вампири — помолих аз, като сядах на стола до касата.

Симоне се усмихна.

— Никакви вампири. Никаква мистика. Истинска научна фантастика. Мозес не е човек, инспекторе. Тук нашият домакин се оказа прав. Мозес и Луарвик не са земни хора, не са хора.

— Те са дошли при нас от Венера — казах аз с разбиране.

— Това не зная. Може би от Венера, може би от друга планетна система, може би от съседното пространство… Те не казват. Важното е, че не са хора. Мозес се намира на Земята вече от около година. В земните работи той, естествено, не е могъл да се оправи. Приблизително преди две седмици попаднал в ръцете на гангстери. Те го шантажирали и непрекъснато го държали на мушка. Той едва успял да им се измъкне и побягнал тук, а Луарвик е нещо като пилот, той ръководи прехвърлянето оттук. Трябвало да тръгнат вчера в полунощ. Но в десет часа вечерта се случила някаква авария, нещо се взривило в апаратурата им. В резултат — свличането, а на Луарвик се наложило да се добере дотук на двата си крака. Трябва да им помогнем, инспекторе. Просто сме длъжни. Ако бандитите пристигнат тук преди полицията, ще ги убият.

— Нас също — казах аз.

— Възможно е — съгласи се той. — Но това е наша, земна работа. А ако ние допуснем да бъдат убити извънземни, това ще е позор.

Гледах го и тъжно си мислех: „Прекалено много луди има все пак в този хотел. Ето още един.“

— Накратко казано, какво искате от мене?

— Дайте им акумулатора, Петер — каза Симоне.

— Кой акумулатор?

— В куфара има акумулатор. Енергия за двата робота. Олаф не е убит. Той въобще не е живо същество, а робот. И госпожа Мозес също. Това са роботи, нужна им е енергия, за да могат да функционират. В момента на взрива е била разрушена тяхната енергетична станция, прекратило се е предаването на енергия и всички техни „събратя“ в радиус от сто километра са се оказали в опасност. Някои вероятно са успели да включат своите портативни акумулатори. Госпожата вече е била включена към акумулатора от самия Мозес… а аз, ако си спомняте, я помислих за мъртва, но Олаф, кой знае защо, не е успял да се включи.

— Аха — казах аз. — Не успял да се включи, паднал е, ама така ловко, че си извъртял шията. Извъртял я, разбирате ли, на сто и осемдесет градуса…

— Напразно се подигравате — каза Симоне. — Това при тях са квазиагонически явления. Извъртат се ставите, напрягат се псевдомускулите… Така и не успях да ви кажа — на госпожа Мозес също беше извъртяна главата.

— Добре — казах аз. — Квазимускули, псевдовръзки… Вие не сте дете, Симоне, сам разбирате — ако се използва арсеналът на мистиката и фантастиката, може да се обясни всяко престъпление, и то винаги ще бъде логично.

— Очаквах това възражение, Петер — каза Симоне. — Всичко може лесно да се провери. Дайте акумулатора и те във ваше присъствие отново ще включат Олаф. Нали искате той отново да е жив…

— Няма да стане — казах изведнъж.

— Защо? Вие не вярвате — предлагат ви се доказателства. Какво става?

Хванах бедната си бинтована глава. Защо ли слушам този бърборко? Трябва да му дам в ръцете пушка и да го подгоня към покрива, като добър гражданин е длъжен да съдейства на закона. А Мозес и Луарвик да заключа в мазето. То е бетонно, ще издържи пряко попадение. И двамата Барнстокър там, и Кайса. И ще се държим. В краен случай ще предам Мозесови. С Шампиона шега не бива. Дай Боже да се съгласи да преговаряме…

— Защо мълчите? — попита Симоне. — Няма ли нещо да кажете?

Имах.

— Не съм учен — бавно проговорих. — Аз съм полицейски чиновник. Извънредно много лъжи се изговориха за този куфар… Почакайте, не ме прекъсвайте. Аз не ви прекъсвах. Дори ви слушах с интерес. Готов съм да проверя всичко това. Моля.

Нека Олаф и тази жена да са роботи. Толкова по-зле. Тя вече е извършила… тоест с нейните ръце са извършени няколко престъпления. Такива страшни оръжия в ръцете на гангстерите — Боже опази! Ако можех, с удоволствие бих изключил и госпожа Мозес. А вие предлагате на мен, полицая, да върна на гангстерите оръдията за престъпление! Разбирате ли какво излиза?

Симоне изпадна в затруднение и се почука по темето.

— Слушайте — каза той. — Ако гангстерите нападнат, край за всички ни. Нали вие излъгахте за пощенските гълъби? Не може да се разчита на полицията. Ако помогнем на Мозес и Луарвик да избягат, поне съвестта ни ще бъде чиста.

— Само вашата ще си бъде чиста — казах аз. — Моята ще бъде напълно опетнена. Със собствените си ръце полицаят помогна на бандитите да избягат.

— Те не са бандити! — каза Симоне.

— Бандити са! — казах аз. — Истински гангстери. Вие сам чухте показанията на Хинкус. Мозес е бил член на бандата на Шампиона. Той е организирал и извършил няколко дръзки нападения, нанасяйки на държавата и на частни лица огромни щети. Ако искате да знаете, Мозес трябва да бъде осъден на не по-малко от двайсет и пет години каторга и съм длъжен да направя всичко, за да ги получи.

— Дявол да ви вземе — каза Симоне. — Вие нищо ли не разбирате? Объркали са се! С шантаж са го привлекли в тази банда! Той не е имал никакъв избор.

— Това ще изяснява съдът — казах студено.

Симоне се облегна и ме погледна с присвити очи.

— Ама вие сте били голям глупак, Глебски — каза той. — Не очаквах.

— Не обиждайте — предупредих го аз. — Вървете и се заемете със своите си работи. Какво имате в програмата си? Чувствени удоволствия ли?

Симоне прехапа устни.

— На ти един първи контакт — промърмори той. — Ето ти среща на два свята.

— Оставете ме на мира, Симоне — казах аз злобно. — И излезте оттук. Досаждате ми.

Той се надигна и тръгна към вратата. Главата му беше отпусната, раменете — прегърбени. На прага се спря и каза полуобърнат към мен:

— Вие ще съжалявате за това, Глебски. Ще се срамувате, много ще се срамувате.

— Възможно е — отвърнах сухо. — Това е моя работа… — Между впрочем, вие умеете ли да стреляте?

— Да.

— Това е добре. Вземете от собственика пушка и идете на покрива. Възможно е на всички нас скоро да ни се наложи да стреляме.

Той излезе мълчешком. Внимателно погладих подутото си рамо. Ама че отпуск. И как ще свърши всичко — не е ясно. Дявол да го вземе, нима действително са пришълци? Много точно съвпада всичко… „Вие ще се срамувате, Глебски…“ Какво пък, може и това да стане. Какво да правя? Макар че в общи линии за мен каква разлика има пришълци ли са, или не? Къде е писано, че на пришълците се разрешава да грабят банки и да участват в антиправителствени заговори? На земните жители, видите ли, не се разрешава, а за тях — може… Добре. Какво все пак трябва да правя? Всеки момент може да ни обсадят, а моят гарнизон е абсолютно ненадежден.

За всеки случай вдигнах телефонната слушалка. Нищо. Мъртва тишина. Все пак какво животно е този Алек! Като че ли не е могъл да се запаси с аварийна сигнализация. Ами ако внезапно на някой му се обостри апендиксът? Търгаш нещастен, само знае да скубе пари от клиентите…

Отново се почука на вратата и аз отново припряно стиснах лугера. Този път ме почете с вниманието си лично господин Мозес със собствената си персона — той — таласъмът, той — венерианецът, той — стар пръч с неизменната чаша в ръка.

— Седнете до вратата — казах аз. — Ето ви стол.

— Мога и да постоя — изръмжа, гледайки ме изпод вежди.

— Ваша работа — казах. — А какво обичате?

Още по-озверен, той отпи от чашата.

— Какви доказателства още ви трябват? — попита той. — Вие ни погубвате. Всички разбират това. Всички, освен вас. Какво искате от нас?

— Който и да сте — казах аз, — вие сте извършили ред престъпления. И ще отговаряте за тях.

Той пое шумно въздух през носа си и седна на стола.

— Разбира се, сигурно отдавна трябваше да се обърна към вас. Но през цялото време се надявах, че някак си ще се размине и ще успея да избегна контакта с официалните власти. Ако не беше тази проклета авария, отдавна нямаше да съм тук. Нямаше да има никакво убийство. Вие щяхте да намерите вързания Бухал и щяхте да разплетете кълбото на всички престъпления, извършени от Шампиона с моя помощ. Кълна се, че всички вреди, които ви нанесе моето пребиваване тук, ще бъдат компенсирани. Частично ги компенсирам веднага — готов съм да ви връча милион крони. Останалото ще бъде изплатено на вашата държава във вид на злато. Какво още ви е нужно?

Аз го гледах и се чувствах зле. Чувствах се зле, защото му съчувствах. Седях лице с лице с отявлен престъпник, слушах го и му съчувствах. Това беше някаква магия. За да се избавя от нея, попитах сухо:

— Вие ли изцапахте масата ми и залепихте бележката?

— Да. Страхувах се, че иначе течението ще я отнесе. А важното е, че исках веднага да разберете, че това не е мистификация.

— А златният часовник?

— Също аз. И браунинга. Необходимо ми беше да повярвате, да се заинтересувате от Хинкус и да го арестувате.

— Беше твърде непохватно направено — казах аз. Получи се обратен ефект. Аз го разбрах така: Хинкус не е никакъв гангстер, но някому е изгодно да го възприема като такъв.

— Така ли? — попита Мозес. — Е, какво пък, това можеше да се очаква. Не ги умея тия работи…

Отново усетих прилив на съчувствие и отново се опитах да се съвзема.

— Всичко при вас излиза непохватно, господин Велзевул — казах аз. — Какъв пришълец сте вие, по дяволите? Вие сте просто негодник. Богат, развратен, до крайност нагъл негодник. И пияница на всичко отгоре.

Мозес отпи от чашата си.

— И вашите роботи — продължих аз. — Самка от светски салон… Спортист викинг… Нима дори за секунда можете да си въобразите, че ще повярвам, че са роботи?

— Тоест, вие искате да кажете, че нашите роботи извънредно много приличат на хора? — попита той. — Но съгласете се, че иначе не става. Те са напълно точни копия на реално съществуващи хора. Почти са техни двойници. — Той отново отпи от чашката. — А що се отнася до мен, инспекторе, то аз съм си избрал лоша маска и, за съжаление, не мога да ви се покажа в истинския си облик. За съжаление, защото тогава веднага ще ми повярвате.

— Поемете този риск — казах аз. — Покажете се. Ще го преживея някак си.

Той поклати глава.

— Първо, едва ли толкова лесно ще го преживеете — тъжно каза той. — Второ, едва ли аз ще го преживея. Господин Мозес, когото виждате, това е скафандър. Господин Мозес, когото слушате — това е транслационно устройство. Но може би ще ми се наложи да рискувам — ще го оставя за най-краен случай. За мен то е сигурна смърт, но тогава вие може би ще пуснете поне Луарвик. Той пък в нищо не е замесен…

Ето тогава най-накрая освирепях.

— Къде да го пусна? — закрещях аз. — Нима ви държа? Защо непрекъснато лъжете? — Ако ви трябваше да си отидете, отдавна да сте го направили! Престанете да лъжете и говорете истината: какъв е този куфар? Какво има в него? Вие ми повтаряте непрекъснато, че сте пришълци. А аз съм склонен да предполагам, че сте просто банда чуждестранни шпиони, откраднали ценна апаратура…

— Не — каза Мозес. — Не! Не е така. Нашата станция е разрушена, може да я поправи само Олаф. Той е робот-наблюдател на тази станция, разбирате ли? Ние бихме си отишли отдавна, но къде да отидем?

Без Олаф сме съвършено безпомощни, а той е изключен и вие не давате акумулатора!

— И пак лъжете! — казах аз. — Госпожа Мозес нали също е робот, както разбрах! Тя също има акумулатор…

Той затвори очи и заклати глава така, че бузите му се затресоха.

— Олга е просто работно устройство. Носач, работник, телохранител… Нима не разбирате, че не бива с едно и също гориво да се захранват… е, не знам… грубият трактор, например, и самолетът… Това са различни системи…

— Вие за всичко имате готов отговор — тъжно казах. — Но аз не съм експерт. Аз съм просто полицай. Не съм упълномощен да водя преговори с вампири и пришълци. Длъжен съм да ви предам в ръцете на закона, това е всичко. Които и да сте всъщност, вие се намирате на територията на моята страна и подлежите на нейната юрисдикция. — Станах. — От тази минута се считайте арестуван, Мозес. Нямам намерение да ви затварям, досещам се, че е безсмислено. Но ако се опитате да бягате, ще стрелям. И ви напомням: всичко, което кажете от тази минута, може да се обърне срещу вас в съда.

— Така — каза той, след като помълча. — За мен сте решили. Нека бъде така… — Той отпи от чашата си. — Но Луарвик какво е виновен? Срещу него вие нищо не можете да имате… Затворете ме и дайте куфара на Луарвик. Нека поне той се спаси…

Отново седна.

— Да се спаси… Защо му е да се спасява? Защо сте така уверен, че Шампиона ще ви настигне? Може би той отдавна лежи под лавината… Може би вече са го хванали…, а и да се снабди със самолет не е лесна работа. Ако действително не сте виновен, защо се паникьосвате? Почакайте ден-два. Ще пристигне полицията, ще ви предам в ръцете на властта… те ще съберат експерти, специалисти…

Той затресе бузи.

— Не става. Първо, ние нямаме право да установяваме официален контакт. Аз съм само наблюдател. Направих грешки, но всички те са поправими… Неподготвеният контакт може да има и за вашия, и за нашия свят най-ужасни последствия… Но дори не това сега е най-главното, инспекторе. Аз се боя за Луарвик. Той не е приспособен за вашите условия, никога не се е предполагало, че ще му се наложи да прекара на вашата планета повече от денонощие. А на всичко отгоре му е повреден скафандърът, вие виждате — няма ръка… Той е вече отровен… слабее с всеки изминал час…

Стиснах зъби. Да, той за всичко имаше готов отговор. Нямах за какво да се хвана. Нито веднъж не ми се удаде да го заловя в нещо. Всичко беше безукорно логично. Принуден бях да призная, че ако не ставаше дума за всички тези скафандри, контакти и псевдомускули, такива показания биха ме удовлетворили напълно. Изпитвах жалост и бях склонен да се поддам, губех непредубедеността си…

И наистина. Юридически претенции имах само към Мозес. Луарвик беше формално чист, макар че той би могъл да бъде съучастник, но бих могъл да си затворя очите… Истинският бандит никога няма да се предложи за заложник. Мозес се предлагаше. Е добре, да затворя Мозес и… Какво „и“? Да дам на Луарвик апарата? Какво зная за този апарат?

Ако се отхвърлят всички думи — правдиви или не, — налице са два несъмнени факта. Законът изисква да задържа тези хора до изясняване на обстоятелствата… Това е факт номер едно. Ето и факт номер две: тези хора искат да си отидат. Не е важно от какво искат да избягат — от закона, от гангстерите, от преждевременния контакт… Те искат да избягат.

Ето два факта и те абсолютно си противоречат…

— Какво ви свързва с Шампиона? — попитах навъсено.

Той ме погледна изпод вежди и лицето му се изкриви. После наведе очи и започна да разказва.

Ако не взема под внимание зомбизма-момбизма и всякакви там псевдовръзки, това беше абсолютно банална история за напълно обикновен шантаж. Приблизително преди два месеца господин Мозес, който имал достатъчно сериозни основания да скрива от официалните власти не само своето истинско занятие, но и самия факт на своето съществуване, започнал да усеща признаци на настойчиво и съсредоточено внимание към себе си. Опитал да смени местожителството си. Не помогнало. Опитал да подплаши преследвачите си. Също не помогнало. В края на краищата, както винаги става, при него дошли и му предложили сделка. Той ще им помогне, за да ограбят Втора национална банка, а те ще му се отплатят с мълчание. Разбира се, уверили го, че го безпокоят за пръв и последен път. Както е прието, той отказал. Както е прието, те настояли. Както става обикновено, накрая се съгласил.

Мозес твърдеше, че не е имал друг изход. Не се боял от смъртта: всички били научени да преодоляват страха от смъртта. На този етап дори можел да не се опасява от разобличаване: нищо не му струвало да затвори ателиетата си и да остане богат безделник, а свидетелствата на агентите на Шампиона, пострадали при стълкновение с роботите, едва ли щяха да бъдат приети на сериозно. Но и смъртта, и разобличаването заплашвали да спрат огромната работа, която така успешно започнал преди няколко години. С една дума, решил да отстъпи на исканията на Шампиона, още повече, че щетите, понесени от Втора национална банка, щял лесно да възстанови във вид на чисто злато.

Извършили обира и Шампиона действително изчезнал от хоризонта. Впрочем само за месец. След това се появил отново. Този път искал Мозес да участва в нападение над бронирана кола, превозваща злато. Но сега положението съществено се променило. Мъдрият Шампион показал на нещастната жертва показанията на осем свидетели, изключващи наличието на алиби на Мозес, плюс филм, на който била заснета цялата операция — били снимани не само гангстерите, но и Олга със сейфа под мишница и самият Мозес с някакъв апарат („Форсаж-генератор“) в ръце. Ако откажел, Мозес бил заплашен вече не от обикновено вестникарско внимание, а от съдебно преследване, което означавало преждевременен контакт с чудовищно неизгодни за него условия. Като множество жертви на шантаж, поддавайки се веднъж, той не могъл да предвиди тези събития.

Положението му било ужасно. Ако откажел, щял да извърши престъпление спрямо своите. Съгласието му не променяло нищо в неговото положение, защото вече разбрал каква желязна ръка го е сграбчила за гърлото. Нямало смисъл да бяга в друг град или друга държава, защото вече се убедил, че ръката на Шампиона е не само желязна, но и дълга. Да напусне веднага Земята, също не можел — подготовката за трансфера отнема десет-дванайсет денонощия. Тогава се свързал със своите и поискал в най-кратък срок да бъде евакуиран. Да, бил принуден да извърши още едно престъпление — сега това означавало само увеличаване на дълга, допълнителни триста трийсет и пет килограма злато — стойността на необходимата отсрочка. Когато настъпило времето, той избягал, като излъгал агентурата на Шампиона със свой двойник/Знаел, че ще го преследват, че рано или късно ще открият следите му и само се надявал, че ще успее преди тях…

— Можете да вярвате или не, инспекторе — завърши Мозес. — Но аз искам да разберете: има само две възможности. Или вие ни давате акумулатора и ние се опитваме да се спасим. Повтарям, че в такъв случай всички щети, нанесени на вашите съграждани, ще бъдат компенсирани. Или… — той отпи от чашата си. — Постарайте се, ако обичате, да разберете това, инспекторе. Аз нямам право да попадам жив в ръцете на официалните власти. Разбирате ли, това е мой дълг. Не мога да рискувам бъдещето на нашите светове. То едва сега започва. Аз се провалих, но съм първият, а не последният наблюдател на вашата Земя. Разбирате ли това, инспекторе?

Разбирах само едно — работата бе кофти за мен.

— С какво всъщност се занимавате тук? — попитах аз.

Мозес поклати глава.

— Това не мога да ви кажа, инспекторе. Изследвам възможностите за контакт. Подготвям го. А по-конкретно… Но то е и много сложно, инспекторе, а вие не сте специалист.

— Вървете — казах аз. — И повикайте тук Луарвик.

Мозес се надигна тежко и излезе. Аз се опрях на лакти върху масата и сложих глава на ръцете си. Лугерът приятно студенееше на дясната ми буза. Мина ми през ума, че сега се мъкна с този пистолет, както Мозес със своята чаша. Бях смешен. Бях жалък. Мразех се. Мразех Згут с неговите другарски съвети. Мразех цялата тази банда, събрана тук. Да вярвам, или да не вярвам… По дяволите, работата беше там, че вярвах. Имам опит и чувствам кога хората говорят истината. Но когато става дума за хора! А ако вярвах, то те за мен вече не са хора! Просто нямах право да вярвам. Да направя, беше равносилно на самоубийство. Това означаваше да се натоваря с такава отговорност, на каквато нямах никакво право, с която не исках да се товаря, не исках, не исках… Тя ще ме смачка като дървеница! Добре, поне Хинкус хванах. Мозес също няма да го пусна! Да става каквото ще, но тайната на Втора национална банка и тайната за кражбата на бронираната кола са разкрити… Така. А ако тук е замесена още и междупланетната политика, то аз съм прост полицай, а с политика нека се занимават тези, на които е наредено. „Що не взема да припадна сега“ — помислих си с тъга. И да правят каквото искат…

Вратата изскърца и аз трепнах. Но не беше Луарвик. Влязоха Симоне и собственикът, който постави пред мен чаша кафе, а Симоне взе един от столовете до стената и седна срещу мен. Видя ми се напрегнат и прежълтял.

— Е, какво измислихте, инспекторе? — попита той.

— Къде е Луарвик? Аз извиках Луарвик.

— Луарвик е съвсем зле — каза Симоне. — Мозес му прави някакви процедури. — Той неприятно се озъби. — Вие ще го погубите, Глебски, и това ще бъде скотска постъпка. Аз наистина ви познавам от два дни, но ни най-малко не очаквах, че ще се окажете всичко на всичко едно чучело със златни копчета.

Със свободната си ръка взех чашата, поднесох я към устните си и я върнах обратно. Не можех повече да пия кафе. Вече ми се гадеше от кафе.

— Престанете. Вие сте дърдорковци. Алек се грижи за своето заведение, а вие, Симоне, сте просто интелектуалец на почивка…

— А вие? — каза Симоне. — Вие пък за какво се грижите? Още една нашивка ви се е приискала на мундира ли?

— Да — казах аз студено. — Нашивка. Обичам, знаете ли, нашивките.

— Вие сте дребна полицейска пионка. И най-сетне съдбата ви е подхвърлила нещо. За пръв и последен път в живота. Настъпи звездният час на инспектор Глебски! Във вашите ръце се оказа действително важно решение, а вие се държите като най-последен тъпак…

— Млъкнете — казах аз уморено. — Престанете да дрънкате и поне за минута помислете. Да оставим настрана това, че Мозес е обикновен престъпник. Вие, както виждам, нищо не разбирате от закон. Въобразявате си, че съществува един закон за хората и друг за вампирите. Но да оставим настрана дори това. Нека да са пришълци. Нека да са жертви на шантаж. Великият контакт… — Вяло махнах с ръката с лугера. — Дружба между различни светове и така нататък… Въпросът е: какво правят те тук, на Земята? Мозес сам призна, че е наблюдател. Защо всъщност наблюдава? Какво им трябва тук? Не се зъбете, не се зъбете… Ние с вас тук се занимаваме с фантастика, а във фантастичните романи, доколкото си спомням, пришълците на Земята се занимават с шпионаж и готвят нахлуване. Как според вас съм длъжен да постъпя аз — чиновникът със златните копчета? Длъжен ли съм да изпълня своя дълг, или не? Вие лично, Симоне, като земен жител, какво мислите за своя дълг?

Симоне мълчаливо настръхваше, втренчен в мен. Собственикът се приближи до прозореца и вдигна щорите. Аз го погледнах.

— Защо направихте това?

Хотелиерът не отговори веднага. Притискайки лице в стъклото, той се взираше в небето.

— Ами оглеждам, Петер — бавно каза той, без да се обръща. — Чакам, Петер, чакам… Вие да бяхте заповядали на момичето да се прибере вътре. Там, на снега, тя е направо отлична мишена…

Сложих лугера на масата, взех чашата с две ръце и затворил очи, глътнах няколко глътки. Отлична мишена… Всички ние тук сме отлични мишени. Е, нищо, може би ще се размине… И изведнъж усетих как някакви силни ръце ме хванаха отзад за лактите. Отворих очи и се дръпнах. Болката в ключицата беше така остра, че едва не загубих съзнание.

— Нищо, Петер, нищо — ласкаво каза хотелиерът. — Потърпете.

Със загрижен и виновен вид Симоне вече пъхаше пистолета в джоба си.

— Предатели! — казах с удивление.

— Не, не, Петер — каза собственикът. — Но трябва да бъдем разумни. Не само на закона се крепи човешката съвест.

Симоне внимателно приближи отстрани и ме потупа по джоба. Ключовете звъннаха. И вече плувнал в пот, очаквайки страшната болка, аз се дръпнах с все сили. Резултатът беше нулев и когато се опомних, Симоне вече излизаше от стаята с куфара в ръце. Собственикът все още ме придържаше за лактите и тревожно говореше след него:

— Побързайте, Симоне, побързайте, лошо му е…

Исках да заговоря, но ми пресекна дъхът и само захърках. Собственикът загрижено се наклони над мен.

— Господи, Петер — проговори той. — Останали сте без лице…

— Бандити — изхърках аз. — Арестантите…

— Да, да, разбира се — покорно се съгласи хотелиерът. — Вие всички ни ще арестувате и правилно ще направите, само потърпете малко, не се дърпайте… нали много ви боли, а аз засега, все едно, няма да ви пусна…

Да, няма да ме пусне. И по-рано бях видял, че е здрав като мечка, но такава хватка все пак не съм очаквал. Отпуснах се на облегалката на стола и престанах да се съпротивлявам. Повръщаше ми се, беше ме овладяло тъпо безразличие. И някъде, на самото дъно на душата ми, слабо тлееше чувство на облекчение — положението вече не зависеше от мен, други бяха поели отговорността. Изглежда, отново бях загубил съзнание, защото се съвзех на пода, а собственикът стоеше до мен на колене и ми навлажняваше челото с мокра ледена кърпа. Едва отворих очи и той поднесе към устните ми гърлото на бутилката. Беше много бледен.

— Помогнете ми да седна — казах аз.

Той безпрекословно се подчини. Вратата беше широко отворена, оттам вееше хлад, чуваха се възбудени гласове, после нещо се сгромоляса, затрещя. Собственикът се смръщи болезнено.

— Проклет сандък — каза той приглушено.

Под прозореца гласът на Мозес кресна с нечовешка сила:

— Готови ли сте? Напред!… Прощавайте, хора! До нова среща! До истинска среща!

Гласът на Симоне извика в отговор нещо неразбрано, а след това стъклата издрънчаха от някакъв страшен вик и изсвирване. И стана тихо. Аз се изправих и тръгнах към вратата. Собственикът се суетеше край мен, широкото му лице беше бяло и пухкаво като памук, по челото му се стичаха капчици. Устните му беззвучно се движеха, навярно се молеше.

Ние влязохме в празното фоайе, където се разхождаше леденият вятър, и Алек измърмори: „Хайде да излезем, Петер, за вас е необходимо да подишате чист въздух…“ Аз го отблъснах и тръгнах по стълбището. Мимоходом, с дълбоко злорадство констатирах, че входната врата е отнесена съвсем. На стълбата, още на първите стъпала ми прилоша и се хванах за парапета. Собственикът се опита да ме подкрепи, но аз го отблъснах със здравото си рамо и казах: „Вървете по дяволите, чувате ли?“. Той изчезна. Бавно запълзях по стълбите, придържайки се за перилата, отминах Брюн, която изплашено се беше прилепила към стената, качих се на втория етаж и се повлякох към своята стая. Вратата към апартамента на Олаф беше широко отворена, там беше пусто, острата аптечна миризма се разпростираше в коридора. Само да се добера до дивана, мислех аз. „Само да се добера до дивана и да легна…“ И тогава чух вик.

— Ето ги! — закрещя някой. — Късно е! Късно е!

Гласът внезапно секна. Долу, във фоайето, затропаха. Нещо падна и изведнъж чух равномерно далечно бръмчене. Тогава се обърнах и спъвайки се, изтичах към таванската стълба.

Цялата широка снежна равнина беше простряна пред мен. Замижах от блясъка на слънцето, а после различих две синкави, съвършено прави, следи от ски. Те вървяха на север, напречно на хотела, и там, където свършваха, видях отчетливите, сякаш нарисувани на бялото, фигурки на бегълците. Имам добро зрение, отлично ги виждах и това беше най-дивото и нелепо зрелище, което помня.

Напред се носеше госпожа Мозес с гигантския черен сандък под мишница, а на раменете й беше седнал старият Мозес. Отдясно и малко изоставайки, с равномерна крачка се носеше Олаф с Луарвик на гърба си. Вееше се на вятъра широката пола на госпожа Мозес, усукваше се празният ръкав на Луарвик. Те летяха бързо, свръхестествено бързо, а отстрани, отрязвайки им пътя и блестящ на слънцето с витлото и стъклата на кабината си, приближаваше хеликоптер.

Цялата долина кънтеше от мощното равномерно бръмчене, а хеликоптерът бавно, сякаш без да бърза, се снишаваше, мина над бегълците, изпревари ги, върна се, като се спускаше все по-ниско, а те продължаваха стремително да се носят напред, сякаш нищо не виждаха и не чуваха. И тогава, в това могъщо монотонно бръмчене, нахлу друг звук, злобен, отривист трясък и бегълците започнаха да се мятат, а после Олаф падна и остана да лежи неподвижно, после се затъркаля Мозес, а Симоне ме дърпаше за яката и ридаеше в ухото ми: „Виждаш ли, виждаш ли?“.

После вертолетът увисна над неподвижните тела и бавно се приземи, скривайки от нас и тези, които лежаха неподвижно, и онези, които се опитваха да пълзят. Снегът се завъртя във вихрушка от витлото, блестящ бял облак изникна като гърбица на фона на синкавите отвесни скали. Отново се чу злокобният трясък на картечницата и Алек коленичи, закрил очи с длани, а Симоне ридаеше и ми крещеше: „Успя! Получи своето, дръвник, мерзавец!“.

Хеликоптерът все така бавно се издигна над снежния облак и като излетя косо в пронизителната синева на небето, изчезна зад хребета. И тогава долу тъжно и жалостиво зави Лел.