Ървинг Уолъс
Документът „R“ (6)

6.

Къщата беше малка, дървена и до известна степен чудновата сред заобикалящия я свят. Намираше се зад солидна постройка в същия двор на Саут Джесъп Стрийт във Филаделфия. Някога сигурно е служила за дом на слугите, а сега се даваше под наем и беше чудесно място за сам човек, търсещ уединение.

Преди да тръгне от Вашингтон, Крис Колинс беше научил предварително всичко възможно за Сюзън Редънбоу. То не беше много. Тя бе единствено дете на Доналд Редънбоу, на двадесет и шест години. Беше се дипломирала в университета в Питсбърг и сега работеше като журналистка в местния „Инкуайърър“.

Колинс бе телефонирал лично до редакцията на вестника, за да си уреди среща с нея, но му отговориха, че тя е у дома си — болна. Колинс можеше да я разбере. Беше загубила единствения си останал жив родител и й бе необходимо малко време, та да се съвземе. Колинс реши да не я безпокои по телефона — беше сигурен, че ще я намери в дома й.

Когато пристигна във Филаделфия, той нае кола и нареди на шофьора да го закара направо на Саут Джесъп Стрийт. Остави колата и телохранителя си на половин блок от мястото и продължи пеша. Сега огледа от тротоара тесния път, водещ до задната къща, и тръгна по него. Опита се да си представи какъв подход да възприеме към Сюзън Редънбоу. Впрочем нямаше какво да планира. Баща й или бе й казал нещо за документа R, или не. Тя беше последната му едва блещукаща надежда. След Сюзън край.

Пресече малкия заден двор, стигна входната врата и натисна бутона на звънеца. Почака. Никакъв отговор. Натисна втори път, отново без резултат. Тъкмо реши, че е излязла на пазар или е отскочила до доктора, и вратата се открехна леко. Млада жена го гледаше изпитателно през тесния отвор. Беше привлекателна, с руса коса, падаща до раменете й, с изопнато неестествено бледо лице.

— Мис Сюзън Редънбоу? — запита той.

Тя отговори с плахо, нервно кимване.

— Тази сутрин телефонирах във вашата редакция, за да мога да уговоря среща с вас. Казаха ми, че сте болна у дома си. Идвам от Вашингтон, за да се срещна с вас.

— Какво обичате? — попита тя.

— Желая съвсем кратък разговор с вас относно баща ви. Съжалявам за…

— Сега не мога да приема никого. — Гласът й прозвуча остро. Явно беше силно разстроена.

— Нека ви обясня…

— Кой сте вие?

— Аз съм Кристъфър Колинс, главният прокурор на САЩ. Аз…

— Кристъфър Колинс? — разпозна тя името. — Какво…

— Трябва да говоря с вас. Полковник Ноъ Бакстър беше мой близък приятел и…

— Познавали сте се с Ноъ Бакстър?

— Да. Позволете ми да вляза. Ще ви отнема само няколко минути.

Тя се поколеба за миг, после отвори вратата.

— Добре, но само за няколко минути.

Той влезе в малка, подредена с вкус дневна стая, отрупана с многоцветни декоративни възглавнички. Вляво имаше врата, водеща вероятно към спалнята, а вдясно арковиден отворен портал и зад него малка маса за хранене и врата към кухнята.

— Можете да седнете — покани го тя.

Той седна на ръба на отоманката, оказала се най-близо до него. Тя остана права насреща му, като приглаждаше нервно косата си назад.

— Много съжалявам за баща ви — започна той. — Ако бих могъл да направя нещо…

— Всичко е наред. Наистина ли сте главният прокурор?

— Да.

— Не сте изпратен от ФБР?

— Аз ги пращам, а не те мен — усмихна се Колинс. — Не. Тук съм по свое желание, по лична работа.

— Казахте, че сте били приятел на полковник Бакстър?

— Бях. Мисля, че баща ви също беше.

— Бяха много близки.

— Тук съм тъкмо защото полковник Бакстър и баща ви бяха приятели. Когато полковник Бакстър починал, оставил известно съобщение за мен. Оказа се, че това са били последните му предсмъртни думи. Отнася се до нещо, което непрекъснато търся от този момент. Не успях да получа информацията от Бакстър, но се досетих, че баща ви може да знае нещо по този въпрос от полковника. Зная, че Бакстър много често е споделял с баща ви.

— Наистина, така беше. Вие откъде го знаете?

— От мисис Бакстър, Хана Бакстър. Тя ме насочи да посетя баща ви в Люисбърг. Допускаше, че той би могъл да знае нещо по проблема. Преди два дена посетих Люисбърг, само за да науча за смъртта на баща ви. Тогава разбрах, че вие сте единственият човек, поддържал връзка с вашия баща. Хрумна ми, че той може да е говорил с вас по въпроса, проучван от мен. Реших да ви открия и да поговоря с вас.

— Какво искате да знаете?

Той пое дълбоко въздух, а после постави въпроса:

— Питам се, споменавал ли е някога баща ви за нещо, наречено документът R?

— Какво е това? — Погледът й не изразяваше нищо.

Сърцето на Колинс замря.

— Не зная. Надявах се, че вие може да знаете.

— Не — каза убедително тя. — Никога не съм чувала такова нещо.

— Проклятие! — измърмори той под носа си. — Простете ми, разочарованието ми е голямо. Вие и вашият баща бяхте последната ми надежда. Е, опитах и това е всичко. — Той стана съкрушен от отоманката. — Няма да ви безпокоя повече. — Той се поколеба. — Позволете ми да кажа само това, полковник Бакстър вярваше на баща ви. Преди да получи удар, той действуваше да освободят баща ви под гаранция. След него аз прегледах случая и съм съгласен с Бакстър. Редънбоу бе осъден погрешно. Аз също планирах да работя за освобождаването му. Обещах на мисис Бакстър да обсъдим с него този въпрос, когато го посетя заради документа R. Хана Бакстър заяви, че ще му пише за моето посещение и ще му каже да ми помогне. — Той повдигна безпомощно рамене. — Изглежда, винаги пристигам късно.

Колинс забеляза, че очите на момичето уплашено се разшириха и покри с ръце устата си, докато се бе втренчила зад него. Внезапно прозвуча трети глас в стаята.

— Този път не сте закъснели — произнесе някой зад него.

Колинс се извъртя бързо и видя непознат човек, изправен под арката на портала. Този възрастен човек му се стори смътно познат и все пак неизвестен.

Човекът се приближи и леко се поклони.

— Аз съм Доналд Редънбоу — каза кратко той. — Интересувате се от документа R. Какво искате да знаете за него?

 

 

Измина повече от половин час, преди да бъде споменат отново документът R в пълния смисъл на думата.

Най-напред трябваше да се справят с факта, че Колинс не можеше да повярва на очите си. С това се оправи бързо Редънбоу.

— Редънбоу възкръсна из мъртвите — бе казал той. — Аз съм мъртъв, но само по име, иначе съм си съвсем жив. Ще се върнем отново към моята личност, когато узная повече за вас и как успяхте да се доберете до мен.

След това трябваше да се справят с изненадата на Сюзън. Отново баща й взе думата:

— Сигурно не можеш да разбереш, Сюзи, защо посмях да разкрия себе си? Защо специално пред големец от правосъдието? Защото освен от теб аз се нуждая и от човек, комуто мога да се доверя напълно. Мисля, че мога да имам пълна вяра в мистър Колинс. В гласа му звучеше симпатия към мен дори когато не подозираше, че съм тук. Нуждая се от помощ, Сюзи. Може би, ако сторя нещо за него, и той ще ми се отплати със същото.

Накрая трябваше да се оправят и с объркването на Редънбоу. Той се бе опитал да си изясни положението, като бе попитал откъде Колинс знае за евентуалното съществуване на документа R и защо бе допуснал, че Редънбоу би знаел нещо за него.

— Вероятно сте обяснили на дъщеря ми, но аз не можех да чувам, защото се криех в кухнята. По-късно се приближих. Преди да продължим, по-добре ми кажете как се добрахте дотук.

Те се бяха настанили на отоманката, обърнали лица един към друг, опрени върху възглавничките на Сюзи.

Колинс му беше разказал бавно, внимателно, откровено, с най-големи подробности за събитията от момента на смъртта на полковник Бакстър насам. Накрая му бе изложил и срещата си с Хана Бакстър. След като му била заявила, че изобщо не е чувала за подобен документ, бе изказала предположението, че ако Ноъ е доверил на някого съдържанието му, това ще е само Доналд Редънбоу.

— Да, тя ми писа да очаквам вашето посещение — бе казал Редънбоу.

— И аз отидох, но надзирателят ми каза, че сте мъртъв, а ето вие сте тук.

— Сега зная как сте стигнали до мен. Нека аз пък ви разкажа как се озовах при дъщеря си, колко съм щастлив, че съм тук. Тя е чудна история, но повярвайте й.

Колинс го бе слушал с отворена уста, без често да може да прикрива недоумението си. Нощното посещение на Тайнън и предложението му Редънбоу да откупи свободата си с три четвърти милион долара му подействуваха зашеметяващо. То бе породило у него въпроса, за какво е била необходима на Тайнън тази огромна сума, но Колинс не прекъсна Редънбоу, за да пита. Бе изслушал цялата история до момента на експлозията в хотелската стая и как прилично са ликвидирали по този начин второто му его — Хърбърт Милър.

Когато Редънбоу приключи разказа си, у Колинс не бяха вече останали никакви съмнения за всичко, случило се в Калифорния.

— Тайнън — бе произнесъл той гласно.

— Той стои зад всичко — се бе съгласил Редънбоу. — Вижда се много ясно защо. Прочетох 35-та поправка. Тя ще го направи най-всевластния човек в Америка, по-могъщ даже и от президента. Въпреки това готов съм да се басирам, че не може да се намери и най-дребно доказателство срещу намеренията му.

Колинс бе помислил малко, преди да отговори.

— Не, доколкото ми е известно, но може би в документа R се крият такива доказателства. Може ли сега да поговорим за него?

— Можем, но преди това искам от вас три неща.

— Назовете ги.

— Първо, искам да се проведе върху лицето ми пластична операция. Най-вече около очите. Вероятно това ще се окаже достатъчно. Не съм убеден, че ще бъда разпознат още днес, но ако това се случи, съвсем сигурно ще бъда мъртъв. Тайнън ще се погрижи то да се случи.

— Никакви проблеми. Разполагаме с подходящ хирург в Карзън Сити, Невада, ФБР не знае за него. Коза Ностра и ЦРУ се ползуват от неговите услуги, ако това ви доставя удоволствие. Кога бихте искали да приключим с това?

— Незабавно. Да речем, утре.

— Дадено.

— Нуждая се от нова самоличност. Доналд Редънбоу умря в Люисбърг, Хърбърт Милър изгоря в Майями. — Той бе измъкнал портфейла си, бе извадил оттам три карти и ги бе подал на Колинс. — Удостоверение за правоуправление на кола, кредитна карта за наемане на коли и карта за социално осигуряване, само това остана от Хърбърт Милър. Трябват ми нови документи. Нужно ми е да се превърна пак в някой.

— Ще трябва да ги изработим в Денвър. След пет дни ще ти имате. Какво още? Споменахте и за друго нещо.

— Да, тържествено обещание от ваша страна.

— Казвайте.

— Ако някой ден се окаже възможно да се каже истината за всичко, сторено ми от Тайнън, да направите това известно, а след като си възвърна взетите ми от него пари, да бъда възстановен и да приема собственото си име, и да бъда пуснат под гаранция или оневинен напълно.

— Не зная ще бъде ли това някога възможно.

— Но ако бъде?

Колинс бе обсъдил тази дилема бързо. Като правен служител номер едно от национален мащаб има ли право той да се договаря с осъден престъпник? Колинс знаеше, че служебните му задължения са ясни — да не дава никакви обещания пред Редънбоу и да го върне обратно в затвора. Той обаче знаеше също, като се съобразяваше с изключителните обстоятелства, че имаше и по-висок дълг, дълга към нацията. Той беше първостепенният. Той вземаше връх над всички дребни формални постановки.

— Някой ден, ако това е възможно. Ще направя каквото искате от мен — бе отговорил Колинс. — Да, ще ви помогна, кълна се.

— Сега мога да говоря за документа R.

Всичко това се бе случило през първия половин час и бяха вече достигнали, както Колинс мислеше, момента на истината.

Редънбоу взе цигара от дъщеря си, усмихна й се, докато я палеше, и се обърна с лице към събеседника си на отоманката.

— Не ми е известно всичко за този документ — каза той бавно, — но все зная нещичко и то може да ви бъде от полза. Документът е неписана част от 35-та поправка, искам да кажа, такава част, скрита от хората и създадена, преди да ме натикат в тъмницата. Тя разтревожи извънредно много Ноъ Бакстър. Вярно, че той беше консервативен и в същото време умееше да подушва нещата, но също така почтен човек и строг конституционалист. Не обичаше да тълкува конституцията както дяволът Евангелието или да я променя. В същото време престъпността в нашата страна ставаше от лоша по-лоша и върху него упражниха силен натиск. Той се озова притиснат в ъгъла. Предстоеше му огромна работа и той разбра, че не може да се справи, т.е. да въдвори реда в страната, ако не се измени законът. Считаше 35-та поправка за пресилена, имаше много опасения срещу нея, но я прие. Винаги съм чувствувал, че съжаляваше за това. В края на краищата, това е моето мнение, той се ангажира така дълбоко, че нямаше как да се измъкне.

— Мисля, че сте прав — намеси се Колинс. — Както ви казах, предсмъртните му думи са били: „Трябва да говоря, те не могат да ми заповядват повече, свободен съм, не бива вече да се страхувам.“ Свободен от кого? Да се плаши от кого или от какво?

— Не зная — поклати глава Редънбоу. — Зная, че той бе затънал по-дълбоко, отколкото искаше, беше много разтревожен, а нямаше на кого да се довери, освен на мен. И ето, когато биваше в такова настроение, той ми доверяваше по нещо. При подобни обстоятелства спомена за първи път документа R. Няколко пъти след това повдигаше този въпрос отново. Изказваше желание Тайнън да не беше го ангажирал с 35-та поправка и с документа R.

— Тайнън? — изненада се Колинс. — Мислех, че президентът Уодсуърт е инициаторът на поправката и всичко свързано с нея?

— Не. Всичко бе работа на Тайнън. Той бе авторът и на поправката, и на тайния документ. Той внуши поправката на президента и на Конгреса като тяхно творение. Що се отнася до документа R, не зная друг човек освен Тайнън, Бакстър и аз, разбира се, да е чувал изобщо нещо за такъв документ.

— Мистър Редънбоу, какво представлява той?

— R е инициалът на думата реконструкция, т.е. обновление, с други думи документ за реконструкция.

— Реконструкция на какво? На Съединените щати ли?

— Да, точно така. Това е тайно разработен план за допълване на поправката и провеждането й на дело. Той е оръдие за реконструиране на САЩ и превръщането им в държава без престъпност. Документът се състоеше от две части и Бакстър бе запознат само с едната. Втората, ми каза той, била все още разработвана от Тайнън. Първата част е водещата програма.

Объркан, Колинс извика:

— Водеща програма? Какво е пък това?

— Тъкмо се готвех да ви го обясня. Казах ви, че Тайнън е авторът на 35-та поправка. Ето как се зароди тя. В усилията си да развие нови закони, за да ги препоръча на президента и Конгреса, та посредством тях да обърне назад бързо растящата престъпност в национален мащаб, на Тайнън му хрумна идеята да проведе проучвания сред така наречените обществени групи без престъпност или почти без престъпност на територията на САЩ. Ако съществуват градове, показващи значително ниска степен на престъпност, какви елементи в структурата на подобни общества правят възможно това?

— Дотук разумно — съгласи се Колинс.

— Но само дотук. Хората на Тайнън заредиха компютрите, те забръмчаха и в резултат му дадоха колкото щеш общества, свободни от престъпления. Във всичките случаи се оказа, че всяка от тези социални групи е град на голяма индустриална компания, така наречените компанийни градове.

— Компанийни градове? — учуди се Колинс.

— В САЩ те изобилствуват. Такъв град обикновено е обществена единица, построена от дадена компания и служеща само на нейните изисквания. Типичен пример в този смисъл е Морънси, Аризона, където Фелпс Додж притежава открити медни мини. Всеки дом, магазин, служебна постройка, трудов процес е собственост на Фелпс Дожд. Комуналните услуги са също негови. Животът на цялото общество тече под контрола на компанията. Все пак не всички компанийни градове са съвсем без престъпност. Не зная как е в Морънси, но в известни подбрани градове престъпност почти не съществува. Те са обикновено малки, отдалечени общества, където едно-единствено лице или компания доминира върху живота на целия град.

— Диктатура — обади се Колинс.

— В известен смисъл. Най-меко казано, място, където се упражнява могъщ и затегнат икономически и социален контрол. Сред тези почти свободни от престъпност обществени формации Тайнън откри една, която му взе ума. Тя имаше най-добрите и най-дълго просъществували показатели. Нямаше отбелязани никакви престъпления или безредици. Наричаше се Арго Сити и беше притежание на Арго Смелтинг енд Рифайнинг Къмпъни от Аризона. Тайнън проведе най-подробно проучване на града и откри тайната му. Изясни се, че законът за гражданските права не съществува в този град. Жителите му, изглежда, нямаха нищо против. Бяха доволни да бъдат икономически и физически обезпечени. Ползувайки правната структура на този град, Тайнън разви идеята си за 35-та поправка. Реши, че каквото може да действува в Арго Сити, може да се разпростре върху цялата територия на САЩ.

— Умопомрачително — каза Колинс — и дяволско.

— Още по-дяволско е какво Тайнън стори с града. Искаше да получи увереност, че всеки аспект на поправката ще намери своето покритие в реалния живот. За тази цел използува жителите на града като морски свинчета. Какъв беше начинът да вкара своите агенти в града, за да свършат това? Разследва компанията, управляваща града, и откри, че Арго Смелтинг енд Рифайнинг беше избягвала чрез измама години наред да плаща данъци. Приложи натиск над съвета на директорите и те веднага се съгласиха да се споразумеят. Ако Тайнън не докладва откритото в правосъдието, те ще му дадат да управлява града. И така Тайнън, който би управлявал страната като председател на комисията за сигурност, предвидена според 35-та поправка, устрои прототип на тази комисия в Арго Сити. Тя беше доказателствената му база как ще изглежда в действие поправката.

— Боже мой, невероятно! — провикна се Колинс. — Искате да кажете, че на наша територия в днешни дни съществува такъв град без човешки права?

— Доколкото ми е известно, съществува.

— Но това не може да се случи в демокрация като нашата, та това е беззаконие.

— Ще стане законно, когато поправката бъде одобрена в Калифорния. И ето, резултатите от този експеримент съставляват първата половина на документа R.

— А втората му половина?

— Не зная — вдигна безпомощно ръце Редънбоу.

Колинс обмисляше чутото.

— Не мога да повярвам, че в действие е такава машина. А какви са резултатите? Как подействува тя в Арго Сити?

— Би трябвало да видите със собствените си очи — впи поглед в него Редънбоу. — Искате ли?

— Съвсем прав сте, непременно. Бих искал да стигна до дъното на Тайнъновия заговор. Рискът е голям. Сигурни ли сме?

— Този град не е много посещаван, но се надявам ние двамата да не събудим подозрения.

— Може да бъдем и трима.

— Трима? Това може да е опасно.

— Заслужава си риска — заключи Колинс.

 

 

Веднага след завръщането си във Вашингтон Крис Колинс разпореди да се започне бързо разследване за градовете на компаниите в САЩ — всички изобщо и по-специално Арго Сити, Аризона.

Проучването бе проведено тихо и с добро темпо. Сега, четири дни по-късно, върху огромното бюро в кабинета му лежаха папките с основните факти. Започна да ги преглежда и забеляза веднага, че градовете на компаниите са естествено и невинно явление, свързано с ръста на националната промишленост. Ако някоя компания откриеше мина в много отдалечено място, нужни й бяха работници. За да ги привлече на такова затънтено място, компанията трябваше да приготви град за тях и семействата им. За да създаде град, компанията трябваше да изгради жилища, да организира търговията, битовите услуги и медицинската помощ. Компанията трябваше да организира също местно управление и полицейски надзор, компанията извършваше всичко за хората, а за сметка на това те се поставяха под неин контрол и ставаха нейно притежание.

Колинс продължаваше да чете. Съществуваше Пулман, Илинойс, разположен на десет мили извън Чикаго, построен от Джордж М. Пулман, милионера, притежаващ монопола за изработване на железопътни спални вагони. Пулман даваше подслон на 12 000 работници в построени от него жилища в собствения си град. Фотокопие, направено от изрезка на списание „Харпърс Ню Мънтли Магазин“ в края на миналия век, гласеше: „Компанията Пулман държи всичко в ръцете си. Никакво частно лице не може да притежава и метър земя или каквато и да било постройка в града. Никаква организация, дори и църквата, не може да обитава други помещения освен даваните под наем, неприятната картина на социалния живот веднага бие на очи… неправилно администриране… фаворизиране на едни и бездушие към други… преобладаващо чувство на несигурност. Никой не гледа на град Пулман като на истински дом. Властта на Бисмарк в Германия е далеч по-незначителна от тази, упражнявана от Пулман Пелис Кар Къмпъни в град Пулман. Всеки мъж, жена с дете в града е напълно в ръцете им. Нито един човек от цялото население не смее да си отвори устата открито срещу порядките на града, където живее.“

Понеже Джордж Пулман е вадил душите на зависещите от него чрез високи цени и наеми, народът се е разбунтувал. Те го съдили и накрая му отнели частното владеене на целия град.

Пулман, Илинойс, обаче е бил изключение. Повечето модерни компанийни градове изглеждаха доста прилично. В това число бяха Скотиа, Калифорния, владян от Пасифик Лъмбър Къмпъни; Анаконда, Монтана, собственост на Анаконда Копър; Лувиер, Колорадо, град на Е. И. дю Пон дьо Немур енд Къмпъни; Сънисайд, Ута, владян от Ута Фюел Къмпъни; Трона, Калифорния, владян от Америкън Поташ енд Кемикъл Корпорейшън.

В последната папка беше Арго Сити Аризона, собственост на Арго Смелтинг енд Рифайнинг Къмпъни, но освен тях и на Върнън Т. Тайнън, и на ФБР. Материалите в тази папка бяха оскъдни, съмнително оскъдни. От пръв поглед ставаше ясна разликата между Арго Сити и обикновените кампанийни градове. В тях не всичко беше владение на компанията и не всички хора работеха за компанията. Отделни лица можеха да купят и притежават къщи. Понякога дошли отвън хора можеха да започнат тук частна работа. Граждани, неангажирани с компанията, можеха да живеят в града. Не беше така с Арго Сити. Всичко принадлежеше на компанията — всеки дом, всяко търговско начинание, всяко обществено и държавно предприятие. Нямаше и следа от доказателство, че външен човек — човек, неангажиран от компанията — някога в историята на града е бил в състояние да се сдобие с дом или да отвори магазин.

В Арго Сити за повече от пет години не е било отбелязано никакво сериозно престъпление или безредици. Твърде добро или твърде ужасно — за да бъде истина. Колинс затвори папката.

Съществуваше само един начин да научи истината — да види всичко със собствените си очи. Ако видяното представлява предварителната картина на Америка по време на действието на 35-та поправка, тогава освен него и Редънбоу съществуваше още един човек, длъжен да я види, и той можеше да спре поправката, ако това станеше наложително.

Той взе незабавно решение. Вдигна телефона.

— Мерийн, телефонът ми изключен ли е от подслушване вече?

— Поръчаният от вас смущаващ апарат бе включен тази сутрин, мистър Колинс.

Това го успокои. Телефонът му най-сетне бе снабден със смутител за подслушвачите, а това ще рече, че всичките му външни разговори се превръщат в неразбираем шум, освен за този, с когото говори.

Почувствувал се сигурен, той беше готов за следващата стъпка.

— Свържи ме веднага с председателя на Върховния съд, Мейнърд. Ако го няма там, открий го. Трябва да говоря с него незабавно!

 

 

Беше горещ петък преди обед в началото на юни, когато се събраха на летището във Феникс от три различни посоки.

Крис Колинс пристигна от летището Френдшип в Балтимор с „Боинг–727“ през Чикаго. Приземи се на летището Скай Харбър във Феникс, Аризона, в единадесет и седемнадесет минути. Самолетният му билет беше на името К. Кътшоу. Той беше пръв.

Минути по-късно Доналд Редънбоу, пътуващ под новото си име Дориън Шилър, долетя от Карзън Сити през Рено и Лае Вегас с „ДС–9“. Той трябваше да бъде пръв, но полетът им бил отложен с час и петнадесет минути.

Последен, под името Джоузеф Ленгл, трябваше да дойде председателят на Върховния съд Джон Мейнърд от Ню Йорк с „Боинг–707“ в единадесет и четиридесет и шест минути.

Предварително се бяха уговорили, че Колинс и Редънбоу няма да чакат Мейнърд, тъй като не е разумно тримата да влязат в Арго Сити заедно и да се регистрират в хотел „Констълейшън“ едновременно. Бяха се разбрали Колинс и Редънбоу да тръгнат веднага за Арго Сити, а Мейнърд щеше да ги последва.

Колинс беше чакал нетърпеливо до съобщението, че закъснелият самолет на Редънбоу се е приземил. Не успя да разпознае Редънбоу, докато почти не се сблъска с него. Пластичният хирург от Невада беше свършил отлична работа. С носа на Редънбоу се беше случило нещо, така че той все още беше надут. Когато той свали огромните си слънчеви очила, можеше да се види, че торбичките под очите му ги няма. Вместо тях се виждаха малки бръчки, губещи се встрани, а очите му — по-малки, с ориенталска форма. Целият му външен вид беше напълно променен.

— Мистър Кътшоу? — каза със задоволство той.

— Мистър Дориън Шилър — отговори Колинс, като подаде на Редънбоу голям официален плик. — Вашето ново кръщение е вътре. Моите хора в Денвър бяха много експедитивни. Всичко, необходимо за Дориън Шилър, е в този плик.

— Нямам думи да изразя радостта си.

— Моята радост е двойно по-голяма, че ни водите на това място. Надявам се да се окаже такова, каквото сте слушали за него. То ще бъде достатъчно за Мейнърд. — Той хвърли поглед към часовника в залата. — Пристига след около двадесет минути. Ще вземе такси до Арго Сити. — Колинс насочи Редънбоу към изхода. — Аз съм наел кола „Форд“. Чака ни вън.

По пътя си на югозапад пресякоха огромни зелени полета с блестящи канали за напояване, преди да достигнат безкрая на пустинята. Шосето водеше направо към мексиканската граница. След малко достигнаха жълт пътен знак, изписан с черни букви:

Седнал зад волана, Редънбоу посочи с ръка:

— Ей там е шахтата на медната мина, широка е около миля и половина и дълбока около сто и осемдесет метра. Тук работи голямата част от мъжкото население.

След няколко минути бяха в центъра на Арго Сити — единична, широка, павирана главна улица, с четири или пет кръстовища. Колинс успя да различи няколко чисти, добре поддържани сгради. Една от тях беше грамаден, разположен нашироко, централен магазин с остъклена фасада. Тук бяха също пощата, театърът и магазин за домашни потреби. В центъра се разполагаше малък парк, добре подреден, с пътеки, водещи към градската библиотека, епископалната църква и двуетажна постройка, обозначена като редакция на градския вестник „Бюгл“.

Най-високото здание беше хотел „Констълейшън“ — четириетажно, добре поддържано и въпреки името си изградено в испански стил.

Оставиха колата на съседния паркинг, минаха покрай индиански магазин с изложени испански кукли, кошници, кожени произведения, сребърни накити и глинени съдове и влязоха в покрития с малки тухлени плочи хол на хотела, описващ кръг около централно открито патио.

— Изглежда като миниатюра от зданието на Едгар Хувър — прошепна Колинс. — Сигурно Тайнън го е строил.

Редънбоу постави пръст на устните си.

— Стига по този въпрос, мистър Кътшоу — измърмори той под нос.

Дежурният хоп взе куфарчето на Редънбоу и пътната чанта на Колинс, придружи ги в асансьора до третия етаж, доведе ги до стаите им, сервилно отвори междинната врата, провери климатичната инсталация, изчака си бакшиша и изчезна. Те останаха сами в стаята на Колинс.

Бяха се договорили да изчакат Мейнърд, преди да предприемат обиколката си из града.

— Щом като пристигне тук, той ще освободи таксито — поде Колинс. — Ще си тръгнем от Феникс заедно. Тогава вече няма да има значение. — Той почеса замислено главата си. — На мен градът ми се вижда доста естествен. Всичко изглежда съвсем нормално, доколкото мога да видя аз.

— Почакайте, докато видите още нещо — отговори Редънбоу и отвори куфарчето си. — Снощи си набелязах всичко, като си припомних разговора с Ноъ Бакстър, когато обсъждахме заедно документа R.

— Аз също имам списък на местата, които трябва да посетим или огледаме, направен върху проучванията на моите хора. Нека уеднаквим двата списъка. Когато дойде Мейнърд, ще решим кое е най-обещаващо и ще разпределим задачите си.

Изработиха общ списък за около петнадесетина минути и останаха доволни от работата си.

— Дано за четири часа да открием интересуващото ни — каза Колинс.

— Можем само да опитваме — отговори Редънбоу. — Всичко ще зависи от това как хората ще приемат претекста, измислен от нас. Носите ли писмото?

Колинс потупа джоба на сакото си.

— Тук е. Няма проблеми. Преди два дни човек от правосъдието успя да се добере до бланка на фирмата Филипс Индъстрийз. Не зная как успяха, но го направиха, а моята работа беше след това сам да издиктувам представителното писмо.

Те си преповториха своите легенди и се опитаха да си отговорят един другиму на подозрителни и трудни въпроси. Легендата им ги водеше в града като представители на Филипс Индъстрийз, осигурила и разрешение от Арго Смелтинг енд Рифайнинг Къмпъни, за да се запознаят с известни подобрения в устройството на Арго Сити. Тези подобрения ще бъдат обсъдени от Филипс Индъстрийз за евентуално въвеждане при преустройството на Байсбий, Аризона.

— А каква е легендата на Мейнърд? — пожела да узнае Редънбоу.

— Неговата история е съвсем различна. Ние се регистрирахме само за днес следобед. Неговата регистрация е за четиридесет и осем часа, въпреки че ще си тръгне с нас. Появата му тук е като турист, пенсиониран адвокат и стар жител на Лос Анджелис. Пътува от Лос Анджелис за Тъксън, за да посети сина и снаха си и да види новородения си внук. Пътем спира в Арго Сити за две денонощия не само да си почине от дългия път, но и да потърси възможност за закупуване на къща тук. В миналото е бивал в града и е бил привлечен от неговия ред. Решил е да се устрои на това място.

— Не съм сигурен в това — сбърчи отеклия си нос Редънбоу.

— Ще му свърши работа за четири часа. Да се опитва да става гражданин на Арго Сити? Та това ще ги изуми.

— Възможно е.

Колинс имаше още нещо наум.

— Мислите ли, че някой тук, като например управителя на града, издателя на вестник, шефа на полицията или който и да е, е чувал някога за документа R?

— Никой. Дори директорите на Арго Смелтинг. Никой не знае, че са морски свинчета от генералния план на Тайнън за САЩ в годините, които идват. Документът R може да бъде известен само на Тайнън и вероятно на това муле, дето се върти около него… забравих името му…

— Хари Адкок.

— Да, Адкок и, разбира се, покойния Ноъ Бакстър, на мен, дъщеря ми, свещеника, разказал ви за него, и на вас. Съмнявам се дали някой друг изобщо е чувал това название.

— Казахте, че Арго Сити е само част от този документ. Искам да зная и останалото за него. Надявам се, че може да открием някаква следа тук.

— Може да се надявате, но аз не бих разчитал на това.

— В края на краищата ми се струва по-важно какво ще открием днес.

— Искате да кажете нещо, което би погребало поправката в Калифорния?

— Да, но ако не открием нищо…

— Или ако ни разкрият и изложат.

— … боя се, че трябва да се предам. Това е то, Доналд. Предстои ни страшно напрегнат следобед.

— Зная.

— Мейнърд трябва да пристигне всеки момент — погледна часовника си Колинс.

Десет минути по-късно Мейнърд почука на вратата и влезе в стаята на Колинс. Той приличаше на всичко друго, но не и на председател на Върховния съд на САЩ. Със своята широкопола кафява шапка, слънчеви очила, отворена риза, омачкан туристически костюм, боти той наподобяваше стар изследовател, току-що влязъл в града след двуседмично скитане в жарещата пустиня.

— Ето ни — каза той, — събрани заедно в това забравено от бога място. Пътуването от Феникс дотук беше ужасно. Освободих таксито. Такава беше уговорката, нали?

— Да — отвърна Колинс. — Ще напуснем града заедно.

Мейнърд захвърли шапката си на леглото и седна.

— Май трябва да започваме. Времето ни не е много. — Той погледна Редънбоу. — Струва ми се, вие трябва да сте Доналд Редънбоу.

— Извинете ме — изпадна в неудобно положение Колинс и ги представи един на друг.

Мейнърд задържа погледа си върху Редънбоу.

— Надявам се, няма да си загубим времето. Вашите сведения за Арго Сити са, най-меко казано, шокиращи. Надявам се, че е истина.

— Предадох само чутото от полковник Бакстър — отговори Редънбоу, сякаш се защищаваше. — Документът за реконструкция е бил основан върху проучванията на Тайнън за Арго Сити.

— Ммм, значи ще видим бъдещите Съединени щати в умален вид, държавата ни, както ще изглежда след утвърждаването на 35-та поправка и прилагането й на практика. Заявявам ви съвсем честно, мистър Редънбоу, че почти не мога да повярвам в съществуването на условия за живот в този град, както са изложени от Бакстър. Струва ми се, че нито едно общество в САЩ не би отишло далеч по този път.

— В доста градове то съществува, най-малко до известна степен — намеси се Колинс. — Проведох самостоятелно проучване на кампанийните градове. Нито един от тях не е така тоталитарен, както този, но навсякъде съществува ужасна практика на забрани.

— Ммм, изглежда, всичко е възможно. Ако тук наистина… — Мейнърд се замисли — това ще постави всичко в нова светлина. Ще трябва само ние, и то много бързо, да установим какво наистина става тук. Мистър Колинс, откъде да започнем?

Колинс беше готов. Извади бележките си.

— Бих ви посъветвал, мистър Мейнърд, да започнете с посещение в градската компания за недвижими имоти. Нали в края на краищата се гласите да живеете тука. След това, играейки ролята на пенсиониран юрист, можете да надникнете и към местния съдия, а чрез него е възможно да се свържете и с шерифа. Не е зле да посетите също супермаркета, за да проведете разговори с някои от купувачите.

— Не бързайте много — каза Мейнърд с лист хартия върху коляното, докато си записваше задачите.

Колинс почака и след това продължи:

— Ако имате време, погледнете и в редакцията на местния „Бюгл“. Ако можете, прегледайте някои от последните вестници. Не вярвам да имате достатъчно време за това, но може да ви се отдаде възможност да поговорите с някого от репортерите или с издателя.

— Ще се наложи да приложим някои хитрости — каза Мейнърд.

— Вмъкваме се и се измъкваме от града, преди някой да е проявил подозрения — продължи Колинс. — Що се отнася до Доналд и мен, ще посетим библиотеката, пощата и ще се опитаме да се срещнем с градския управител. Ще трябва да поговорим с колкото може повече от обикновените граждани. Например, когато обядваме, да поставим някои въпроси на келнерите. Също така можем да спрем някои хора на улицата и да ги питаме за някои места, като се стараем да ги включим в по-продължителен разговор. Да видя… — Той погледна часовника си. — Сега е един и четиринадесет минути. Да се срещнем всички тук в пет часа. Ще съпоставим впечатленията си и може би ще се доберем до някаква истина. Тръгваме ли? Вие пръв, моля, мистър Мейнърд.

Мейнърд се изправи, наложи шапката си и излезе. Пет минути по-късно Кобинс и Редънбоу се отправиха към улиците на Арго Сити.

 

 

Градският управител пооправи очилата си със златни рамки и розовото му закръглено лице светна.

— Извинете ме, джентълмени, но с толкова време разполагам — и той посочи електрическия часовник върху бюрото си. — Часът е четири и петнадесет минути. Очакват ме и други срещи.

Стана от бюрото си и поведе Колинс и Редънбоу към вратата.

— Радостен съм, че се отбихте при мен, джентълмени. Надявам се, че все пак ви бях полезен. Запомнете: привлекателното общество води към привлекателни хора и създава спокойствие. Годишно в града се отчитат доста простъпки, но не и престъпления. Откакто въведохме нашия закон отпреди пет години за забрана на публични събирания, не сме имали безредици. Всички наши държавни служители са напълно задоволени и високо производителни. Винаги ще се намери по една черна овца, като тази учителка по история, спомената преди малко от мен, но бързо ще се отървем от нея и… никакви проблеми. — Той отвори вратата, за да ги пропусне. — Е, пожелавам ви успех в работата по модернизиране и преустройство на Байсбий. Ако извършите половината от стореното от нас, ще бъдете горди от резултатите. Когато се срещнете с мистър Питмън във Филипс Индъстрийз, предайте му моите лични благопожелания.

Проследи излизащите Колинс и Редънбоу с поглед. Когато се обърна и затвори вратата, видя секретарката си, изправена до бюрото. Забелязал обърканото й изражение, той я попита:

— Какво има, мис Хейзълтайн?

— Двамата джентълмени, които току-що напуснаха… добре ли чух да казвате, че се нуждаят от информация за модернизиране и преустройство на Байсбий?

— Точно така.

— Трябва да има някаква грешка, сър. Байсбий беше цялостно планиран отново и модернизиран преди няколко години. Имам документи по този въпрос от търговската камара на града.

Този път градският управител се оказа напълно объркан.

— Не може да бъде!

— Ще ви покажа.

Няколко минути по-късно управителят вече преглеждаше изрезки, снимки и планове на Байсбий, Аризона, възхваляващи току-що свършената работа по преустройството на части от града. Изглеждаше като ударен от гръм. Веднага се свърза лично по телефона с мистър Питмън от Филипс Индъстрийз в Байсбий. След това потърси шерифа на Арго Сити.

— Мак, двама чужденци тъкмо ми се представиха за хора от личния състав на Филипс Индъстрийз, филиала в Байсбий, и ме питаха доста хитро за нашия начин на управление. Показаха ми писмо от Питмън. Той обаче никога не е чувал за тях. Тая работа никак не ми харесва, Мак. Как мислиш, да ги арестуваме ли?

— Не, не бива, докато не открием кои са. Познаваш добре нашите разпореждания.

— Но, Мак…

— Остави всичко на мен. Ще се свържа веднага с Кили. Той ще ни каже какво да правим.

 

 

На втория етаж в средното училище на Арго Сити мис Уоткинс, официална, със строг вид, жена на средна възраст, излезе от класната стая, за да се срещне с Колинс и Редънбоу в коридора.

— Директорът ми телефонира. Съобщи, че искате да ме видите. С какво мога да ви услужа?

— Чухме, че сте били уволнена, мис Уоткинс — започна Колинс. — Бихме искали да ви поставим няколко въпроса.

— Кои сте вие?

— Ние сме от училищния съвет в Байсбий. Целта ни тук е да направим преглед на системата за обучение в Арго Сити. Разговаряхме с управителя на града и той спомена вашия случай. Каза, че сте кривнали от правия път…

— Кривнала от правия път? — повтори тя шокирана. — Та аз изпълнявах служебните си задължения. Преподавах на децата американска история.

— И все пак получихте предупреждение.

— Да, днес ми е последният ден.

— Можете ли да ни обясните какво се случи? — попита Редънбоу.

— Просто се срамувам да го повторя. То е истинска подигравка. Тъкмо започвахме урока за основателите на американската държава. За да оживя урока, си спомних за една стара изрезка от вестник, запазена от мен още от Уайоминг, преди да дойда тук. — Тя порови в чантата си, извади пожълтялата изрезка и я подаде на Колинс. — Прочетох я на учениците в десети клас…

Колинс и Редънбоу видяха уводна статия на Асошиейтед Прес: „Само един човек от петдесет интервюирани по улиците на Майями от нашия репортер се съгласи да подпише отпечатаното копие на Декларацията за независимост. Двама я нарекоха комунистическа дяволия, а един заплаши да повика полицията…“

Мис Уоткинс им посочи последната част от написаното: „Някои от запитаните, направили си труда да прочетат първите три точки от декларацията, я коментираха по същия начин. Един каза, това е дело на луди. Друг — че трябва да съобщи на ФБР за тая смет. Трети нарече автора на декларацията червен революционер. Освен това репортерът е отправил запитване по повод декларацията сред триста членове на младежка религиозна група и 28% отговорили, че тя е написана от Ленин.“

Тя прибра изрезката.

— След като я прочетох на учениците, заявих, че няма успешно да преминат курса по история, докато не изучат подробно Декларацията за независимостта и самата конституция или без да проумеят тези класически документи.

— Споменахте ли закона за гражданските права? — запита Колинс.

— Разбира се, та нали той е част от конституцията. Всъщност получи се доста разпалена дискусия по основните свободи и гражданските права. Учениците проявиха голяма заинтересованост. Все пак някои от тях съобщили на родителите си този факт. Той бил предаден много пресилено и деформирано. Преди да узная за това, при мен дойде шефът на съвета по просветата и ме обвини, че съм създателка на безредици. Какви безредици? Отговорих му, че не създавам безредици, а уча децата на история. Той настояваше, че ги подбуждам да мислят революционно, и ми заяви, че ще ме уволни. Наистина, не разбирам и досега какво толкова е станало.

— Не смятате ли да протестирате против уволнението ви? — поинтересува се Редънбоу.

Мис Уоткинс изглеждаше истински изненадана от това подхвърляне.

— Да протестирам? Пред кого?

— Все пак трябва да съществува някой.

— Не съществува никой, даже и да имаше такъв човек, никога не бих помислила да сторя такова нещо.

— Защо не? — настояваше Редънбоу.

— Защото не желая да бъда въвлечена в такива разправии. Искам само да бъда оставена на мира. Да живея спокойно.

— Но те няма да ви оставят да живеете, мис Уоткинс — намеси се отново Колинс. — Най-малко както вие го разбирате.

За момент тя изглеждаше объркана.

— Не зная. Предполагам, че тук са налице правила, както навсякъде другаде. Трябва случайно да съм накърнила някое от тях, но няма да правя нищо подобно на публична разправия. Не, дори не бих си помислила за такова нещо.

— Какво се случи последния път, когато сте им преподавали конституцията? — учуди се Колинс.

— Никога по-рано не съм им я преподавала. Преподавах европейска история. Съпругата на градския управител преподаваше американската история, но тя се пенсионира миналия срок и аз трябваше да я замествам.

— Какво смятате да правите сега, мис Уоткинс? Ще останете ли в Арго Сити?

— О, не, няма да ми го позволят. Ако не работите за компанията или за града, не може да останете тук. Никога не биха ми дали друга служба. Възнамерявам да се върна обратно в Уайоминг. Не зная, но положението ми е много объркано. Не мога да разбера каква грешка съм направила.

— Искате ли да ни кажете нещо повече? — запита Колинс.

— За какво?

— Във връзка с живота тук.

— Нищо, наистина нищо не става тук — наблегна тя. — Струва ми се, че е по-добре да се върна в клас, ако ме извините…

Тя бързо се мушна в стаята.

— Кой беше казал такова нещо, Крис? — впи поглед в Колинс Редънбоу. — Ако фашизмът някога завладее Съединените щати, то ще стане поради липсата на съпротива от страна на народа.

— Дано не стане — каза Колинс и улови Редънбоу за ръката. — По-добре да се връщаме в хотела. Предстои ни да вземем решение.

 

 

В пет и пет минути тримата се събраха в стаята на Крис Колинс. Мейнърд току-що бе седнал на леглото, снел шапката си и сега изтриваше обилната си пот. Колинс се обърна най-напред към него.

— Е, мистър председател, какво установихте?

— Това е… — той изглеждаше замаян, — то е шокиращо!

— Да не повярваш на очите си — съгласи се Колинс.

— Кой би могъл да си въобрази даже, че такова нещо може да съществува в Съединените щати.

— Съществува и още как — произнесе мрачно Колинс. — Хората тук са така систематично обучавани в този режим, че не могат да усетят какво правят с тях.

— Да — кимна тежко Мейнърд. — Такова е и моето впечатление.

— Закъсняваме — каза Колинс — и мисля, че колкото по-бързо си тръгнем за Феникс, толкова по-добре. Ще разгледаме всичко подробно в колата, но сега нека съобщя накратко какво открихме с Доналд. Посетихме много места и говорихме с много хора.

— Аз също — каза Мейнърд. — Срещнах се дори с шерифа и разговарях с издателя на вестника. Дрънкат, без да разбират какво казват. Станало им е навик. Никога в практиката си, тук или зад граница, най-вече от Втората световна война насам не съм виждал хора да прекарват живота си като тези, подобно на роботи, да живеят под така майсторски прилагано потисничество.

Колинс се изправи и започна да кръстосва неспокойно стаята.

— Нека ви кажа накратко същността на откритото от мен и Доналд. Компанията единствено държи в ръцете си търговията с храни и дрехи. Работниците в мината получават заплати, но също така им се дават кредитни книжки, валидни само в магазините на компанията. Когато свършат парите си, хората могат да получават необходимото им на кредит, като ползуват тези книжки. По този начин затъват до гуша в задължения към компанията.

— Ловка форма за икономическо заробване — добави Редънбоу.

— Но има неща, не така добре прикрити. Компанията владее всяка педя земя, държи под контрол общината, шерифа, училищата, лечебните заведения, театъра, пощата, църквата, магазините за битови услуги, градския вестник и този хотел. Шефът на библиотеката упражнява цензура върху книгите, но не порнографски, а политически и исторически. Със специална апаратура в пощата се проверяват всички влизащи и излизащи от града писма. Съветът по просветата определя какво трябва да преподават учителите. Шерифът има грижата да не се разрешава в града да практикуват амбулантни търговци или търговски пътници. В хотела никой не може да остане повече от два дни. След третия ден чужденците биват задържани за скитничество. Компанията цензурира църковните проповеди. Неженените мъже и жени живеят поотделно в четири пансиона на компанията, претъпкани от доносчици. Що се отнася изобщо до жилищата…

— Позаинтересувах се от този въпрос — намеси се Мейнърд. — Престорих се, че проучвам условията за закупуване на къща с оглед да се установя тук. Този опит беше безрезултатен. Само на служители от компанията е разрешено да купуват къщи. Ипотекирането на всяка купена къща е прерогатив на компанията. Съответните вноски се удържат от заплатата. Ако собственикът реши да напусне града, е задължен да върне къщата на компанията. Наемите също се удържат от заплатите.

— Още по-голяма робия — отбеляза Редънбоу.

— Какво друго открихте? — се обърна Колинс към Мейнърд.

— Достатъчно, за да ми се доповръща — поклати тъжно глава Мейнърд. — Никога не съм срещал такова досадно незачитане на закона за гражданските права. Спрях за кратко в едно от кафенетата на компанията, за да се подкрепя с малко салата. Докато чаках келнера, започнах да записвам върху двете салфетки пред себе си първите десет поправки на конституцията, оформили закона за гражданските права през декември 1791 година. Срещу всяка една от поправките отбелязвах как се гледа на нея в Арго Сити. Чуйте какво съм надраскал…

Измъкна двете салфетки от страничния джоб на якето си и замени слънчевите си очила с очила за четене.

— … ето, слушайте. Първата поправка гарантира свобода на вероизповеданието, печата, словото и правото за събрания и подаване на петиции. Тук, в Арго Сити, хората са длъжни да посещават само една църква или изобщо никаква. Четат само един вестник, „Бюгл“. Всички вестници, идващи отвън, и повечето от списанията са забранени. Известно ли ви е това? Телевизията е представена само от една местна предавателна станция, разбира се, контролирана от компанията. Програмите на националната телевизия се записват на видеомагнетофон и само подбраното от тях бива показвано. Същото се отнася и до радиото. Всички радиоапарати се продават от компанията и са им вградени специални филтри, така че не могат да ловят Феникс или други градове. Не може да става и дума за изнасяне на свободни речи. Споменѝ само нещо критично, и доносчикът веднага ще те докладва. Загубиш ли работата си, загубваш и дома си. Не са позволени никакви публични събрания и демонстрации. Последната демонстрация се е състояла преди четири години. Била е разпръсната, а работниците, протестиращи против липсата на права, са били арестувани. Затворът се е оказал малък за всички, но станало явно, че вън от града, в пустинята, съществува концентрационен лагер…

— Концентрационен лагер?! — запримигва Колинс, спомнил си за Джоуш и пътуването им до Тюл Лейк.

— Да. Четириседмично задържане на работниците в този лагер е сложило край на този протест. Оттогава друг не е имало. — Мейнърд се взря в написаното върху салфетката. — Втората поправка дава право на гражданите да притежават оръжие, т.е. всяко населено място да си съставя собствена милиция. Такова нещо не съществува в Арго Сити. Само една елитна група от служещите в компанията, поставени високо и облечени в доверие, могат и притежават оръжие. Третата поправка повелява, че не могат да бъдат разквартирувани войници из частните къщи без съгласието на собствениците. Преди пет години тук са измислили правило, позволяващо на полицията при екстрени ситуации да заеме квартирите на хората. Четвъртата поправка осигурява право на гражданина да бъде защитен срещу необоснован обиск. Тук е в сила и разпореждане, даващо право на хората на шерифа да нахлуват по домовете без каквато и да било заповед за обиск. Петата поправка дава право на обвинения в престъпление да се определи вината му от жури, а след това, ако то го признае за виновен, да му се осигури законен съдебен процес. Същата поправка казва, че никой не е длъжен да свидетелствува против себе си. В Арго Сити няма никакво жури. Единствен съдията решава дали, представените доказателства налагат съдебна процедура. Съдиите, разбира се, са назначавани пак от компанията. Шестата поправка гарантира на обвинения в престъпление своевременно съдебно дирене, обективно жури да изслуша свидетелствуващите против него и да има адвокат за защита. В Арго Сити човек може да си гние в килията неопределено време, преди да се образува процес. Липсва каквото и да било жури. Единствен съдията изпълнява и двете задължения, както на съдия, така и на жури. Свидетелите на обвинението не са задължени да се явяват в съдебната зала. Защитата на обвинения е пак от компанията. — Мейнърд въздъхна дълбоко. — Както е казал Станислав Ленц: „Раздаването на НЕправосъдие е поставено винаги в ръцете, на когото трябва.“

— Винаги една и съща история — промърмори Редънбоу. — Каква полза, че имах дванадесетчленно жури и сам си избрах адвоката.

Мейнърд пое втората салфетка и зачете от нея:

— Седмата поправка също гарантира съдебната процедура. Тя изцяло не важи за Арго Сити. Осмата поправка обещава на гражданите нормално високи суми за пускане под гаранция, защитава ги срещу крайно високи глоби и необикновено жестоки наказания. Тук за най-дребното провинение освобождаването под гаранция е с такава висока стойност, че обвиненият си гние в затвора, докато си наумят да започнат съдебен процес. Не бях в състояние да науча стойността на глобите, но съвсем явно жестоките и необикновени наказания са нещо нормално. Обвиненият загубва дома си. Престъпление или изказване на протест изпраща човека в горещия пустинен концентрационен лагер. Един бог знае какво още е написано по техните разпоредби. Деветата поправка обезпечава за гражданите правата, неспоменати в конституцията. Не открих практическа връзка с тази поправка, с изключение на това, че гражданите тук нямат никакви ясни права освен правото да спят и ядат при строго определени условия. Десетата поправка съхранява цялата власт, неделегирана от конституцията на федералното правителство, за отделните щати и народа. Ясно е, че тук всякакъв вид власт, независимо правителствена ли е, щатска или на народа, е в ръцете на компанията.

— Или на Върнън Т. Тайнън — подхвърли Колинс.

— Да, на Тайнън — съгласи се Мейнърд, като поставяше салфетките в джоба си. — Джентълмени, как, по дяволите, е могло да се случи такова нещо? Мога да разбера, че федералното правителство не е успяло да усети какво става тук, но щатът Аризона? За разумния човек е ясно, че местната щатска власт трябва да го е разбрала и да е предприела нещо.

— Не, аз мога да си представя как стоят нещата — поде Редънбоу. — Басирам се на десет срещу едно, че самата комисия на Аризона, контролираща всички корпорации в щата, е под абсолютен контрол на Арго Смелтинг енд Рифайнинг Къмпъни. Освен това Тайнън държи Арго Къмпъни по свой начин в ръцете си и се е вмъкнал вътре за своя голям експеримент.

Мейнърд беше възбуден повече откогато и да било.

— Това е най-ужасяващото състояние, с каквото някога съм се сблъсквал.

— Ние не бива да сме бездушни свидетели и да оставим всичко това да продължава — възмути се Колинс. — Като главен прокурор аз съм длъжен да действувам. Готов съм да изпратя тук група за разследване…

Мейнърд го възпря с вдигната ръка.

— Не, това не е непосредствената ни грижа. Арго Сити и неговите 14 000 жители не представляват в момента проблемът. Те са просто част от по-големия проблем. Това ми казвахте вие неотдавна, мистър Колинс. На залог е поставено нещо много повече.

— Искате да кажете 35-та поправка?

— Ясно е, че липсата на престъпления в Арго Сити подтикна директора Тайнън да създаде 35-та поправка. Известно ни е, че той изпробва аспектите на тази поправка и ги доуточни, като използуваше Арго Сити като лаборатория за потискане през последните четири години. Знаем, че днес видяхме картината на целите Съединени щати в близките години, ако Калифорния ратифицира поправката и я направи част от конституцията.

Мейнърд се изправи и започна да кръстосва безцелно стаята, потънал в някаква вътрешна борба, но когато се спря пред Колинс и Редънбоу, набръчканото му лице светеше от взетото решение.

— Джентълмени, избрах своя път. Ако зависи от мен, Калифорния не бива и няма да приеме 35-та поправка.

Колинс не успя да скрие своето възхищение.

— Вие… Какво смятате да направите, мистър председател на Върховния съд?

— Ще изпълня обещанието, дадено ви от мен, че ако ми представите доказателства за опасност на нашата демокрация, ще действувам. Показахте ми първата част от документа R, главния план на директора Тайнън. Станах свидетел на възприемането на фашизма като цена за сигурност. Сега вече виждам същия този фашизъм, обхванал цялата нация под прикритието на закона. Не мога и няма да позволя това да се случи. — Погледът му бе впит в Колинс. — Първо ще говоря с президента. Ще се опитам да го склоня да направи известни преоценки на позицията си. Ако не успея, ще накарам народа да ме чуе. Ако моето влияние, както вие вярвате, мистър Колинс, е достатъчно силно, няма да има 35-та поправка, в Америка няма да съществува повече Арго Сити и ще се постави точка на нашата агония.

Колинс грабна ръката на Мейнърд и я раздруса топло — Редънбоу закима одобрително.

— Сега е най-добре да тръгваме — каза, свъсил вежди, Мейнърд. — Отивам да си прибера нещата. След две минути да се срещнем във фоайето — и Мейнърд изчезна зад вратата.

Радостни, Колинс и Редънбоу грабнаха багажа си, готови да тръгнат. Пред вратата Колинс задържа Редънбоу.

— След Феникс накъде, Доналд?

— Обратно във Филаделфия, предполагам.

— Ела във Вашингтон. В момента не мога да ти осигуря пускане под гаранция, но мога да ти дам своята лична опека. Имам нужда от теб. Не сме си свършили още работата. Нека само Мейнърд да ликвидира 35-та поправка, и ние ще трябва да я заместим с почтена програма, такава, която да ни донесе снижение на престъпността, без да жертвуваме гражданските си права.

Редънбоу изглеждаше възбуден.

— Наистина ли можеш да ме използуваш? Много бих се радвал, но…

— Хайде, да не губим време.

Долу те срещнаха Мейнърд. Колинс оправи сметката и тримата пресякоха хола и излязоха под горещото следобедно слънце.

Докато Колинс и Редънбоу се запътиха към колата, Мейнърд спря да купи последното издание на „Бюгл“ от брадясалия сляп продавач на вестници, седнал върху изпочупена касетка до изхода на хотела. След изтракването на монетите очите на слепия зад тъмните очила останаха безцелно втренчени, но устата му се изви в благодарна усмивка.

Мейнърд се завтече към спътниците си. Минути по-късно Редънбоу извади колата от паркинга и се насочи през Арго Сити към Феникс и към въздуха на свободния свят.

 

 

Слепият вестникопродавец прибра парите си, изправи се и постави непродадените вестници върху дървената касетка. Почуквайки с белия си бастун, той закрета около хотела, мина през паркинга и зави към бензиностанцията на ъгъла. Като следваше бастуна си, се отправи безпогрешно към едната от двете близки телефонни кабини. Влезе, затвори плътно стъклената врата зад себе си и подпря бастуна в един от ъглите. Накрая, поглеждайки зад гърба си, свали тъмните очила, вдигна слушалката, пусна монетата и загледан разсеяно в диска с номерата, зачака. Телефонистката се обади и той й даде желания номер. След малко пусна още четвърт долар и пак почака. Телефонът зазвъня. Насреща се обади глас. Вестникопродавецът прикри с ръка микрофона.

— Моля, свържете ме с директора Върнън Т. Тайнън! — Гласът му звучеше настойчиво. — Търси го специалният агент Кили, докладващ от полската база R.

Изчака само секунди и чу гласа на Тайнън, ясен и също настойчив.

— Какво има?

— Директор Тайнън, тук е Кили от R. Бяха трима. Разпознах двамата от тях. Единият беше главният прокурор Колинс, другият — председателят на Върховния съд Мейнърд… Съвсем сигурно, Колинс и Мейнърд.