Ървинг Уолъс
Документът „R“ (5)

5

Часът беше два без петнадесет след полунощ. Имаше луна, но нощта беше много тъмна, поради това Хари Адкок караше много бавно колата. Тайнън седеше до него на предната седалка и в продължение на един час вече трети път му задаваше все същия въпрос:

— Сигурен ли си, че никой не е разбрал, че сме напуснали града?

— Никой, сигурен съм. Приготвих даже фалшив план за нашите действия във Вашингтон през тази нощ и го оставих наяве.

— Отлично, Хари, отлично! — Тайнън устреми кривогледите си очи напред към храстите и дърветата, богато обрамчващи този малко ползуван страничен път. — Нищо не виждам в тази проклета тъмница. Сигурен ли си, че си ориентиран къде се намираме?

— Следвам указанията на тъмничаря до последната запетайка. Дженкинс ми го продиктува едно по едно.

— Колко ни остава, докато стигнем до мястото?

— Всеки момент, шефе.

Прелетяха разстоянието от Вашингтон до Харисбърг, Пенсилвания, с малък служебен самолет. Предварително беше уредено да бъдат сами. На летището в Харисбърг ги очакваше наета кола „Понтиак“. Още от самото начало Адкок бе поел волана, а между него и Тайнън стоеше отворена карта на Люисбърг. Бяха излезли от Харисбърг, пресекли моста на река Съскихама и поели по шосе №15, вървящо по западния бряг на реката. За час и половина бяха пропътували около осемдесет километра, за да стигнат до първата указана точка, университета Бъкнъл, намиращ се вдясно от тях. Бяха продължили през Люисбърг, притихнал в сън в този ранен утринен час. След като минаха покрай гимназията, Адкок почти спря, за да погледне картата, защото бяха изправени пред затворена улица. Бяха достигнали края на града. Адкок посочи вляво от себе си.

— Оттук се стига до входа на затвора. Дженкинс ми каза да не обръщам внимание на знака и да продължа на североизток от шосе №15, после наляво до евангелистката болница и да продължа покрай стената на затвора…

— Може ли някой да ни види оттам? — обезпокои се Тайнън.

— Не, шефе, закрити сме от погледи, особено в този час. Ще продължим така, а после ще завием по страничния път през гората, докато стигнем южния й край. Тук ще видим водната кула на затвора и ще спрем да чакаме.

Сега се движеха със скоростта на охлюв тъкмо през гората. Двамата се наведоха напред, взирайки се в тъмнината, и установиха, че са в края на пътя и гората.

— Мисля, че стигнахме — измърмори Адкок. — Той каза, че някъде вдясно има просека между дърветата. Да, ето я.

Адкок зави надясно извън пътя, после остро наляво и спря. На известно разстояние пред себе си видяха силуета на бетонната стена, ограждаща затвора, покривите на някои по-високи постройки отвъд нея и двете водни кули, доста раздалечени една от друга. Адкок угаси светлините на колата и посочи с ръка:

— Значи тук, в тази яко иззидана дупка, държат някои от изпечените бандити.

— Някои — отвърна Тайнън, — но Доналд Редънбоу не е от тях. Той не е от бандитите, политически е.

— Не знаех, че е политически затворник.

— Буквално казано, не е, но все пак е. Знаеше твърде много за нашите работи, а то също може да му се счете за вина.

Тайнън се понамести в седалката си и втренчи поглед напред. Изминаха няколко минути и Адкок подръпна ръкава на Тайнън.

— Шефе, струва ми се, че ги виждам да идват.

Тайнън се вторачи още повече, присвил очи, и най-после видя две слаби светлинки да се доближават.

— Трябва да е Дженкинс. Запалил е само габаритите. — Остана мълчалив, докато следеше идващата кола, а после внезапно каза: — Добре, ето какво ще правим. Ще седна отзад, за да се срещна с него. Ти стой, където си. Можеш да слушаш, но няма да говориш. Аз ще проведа разговора. Повтарям, можеш да слушаш, защото и двамата сме забъркани в тази работа — Тайнън излезе и се настани в крайния ъгъл на задната седалка.

Другата кола пристигна и спря на десетина метра зад тях. Моторът спря да работи и габаритните светлини угаснаха. Отвори се врата и се затвори. Чуха се стъпки. Сухото лице на надзирателя Брюс Дженкинс се появи до прозореца на Адкок. Той заклати палец през рамото си назад. Дженкинс поклати сервилно глава и застана до задния прозорец. Тайнън спусна прозореца наполовина.

— Здравей, Дженкинс. Как вървят работите ти?

— Радвам се да ви видя, директоре. Чудесно, чудесно. Доведох желания от вас човек.

— Някакви проблеми?

— Не, не, но нямаше голямо желание да ви види…

— Той не ме обича — прекъсна го Тайнън.

— … но дойде. Любопитен е.

— Можеш да се басираш за това, но по-добре да не губим време. И без това е късно. Доведи го тук! Пусни го да влезе от другата страна, за да седне до мен.

— Много добре.

— Когато свършим и той излезе, ти ще го прибереш и ще се върнеш тук. Може би ще си поприказваме, ако се наложи да свършиш още нещичко.

— Дадено.

— Още нещо, Дженкинс. Тази среща никога не се е състояла.

Лицето на надзирателя лъсна в усмивка.

— Каква среща? — хилеше се той.

Тайнън изчака. След по-малко от минута съседната врата се отвори. Дженкинс напъха главата си вътре.

— Той е тук.

Доналд Редънбоу стоеше скован зад надзирателя. Тайнън не виждаше лицето му, но видя китките му, притегнати една към друга.

— С белезници ли е? — запита Тайнън.

— Да, сър.

— Снемай тия проклетии, веднага. Тази среща не е такава…

Тайнън чу щракането на ключ и белезниците бяха махнати.

Затворникът разтриваше китките си, а надзирателят му каза:

— Можеш да седнеш на задната седалка.

Доналд Редънбоу се наведе, за да влезе. Главата и лицето му сега се виждаха. Не беше се изменил много за почти трите години затворнически живот. Изглеждаше по-слаб в голямото за него сиво униформено облекло. Главата му беше гола, с отделни русовати кичури около и над бакенбардите. Зад очилата му в стоманена рамка очите му изглеждаха по-малки поради издутите торбички под тях. Бледо, изпито лице и тънък, изострен нос, а под него недобре поддържани руси мустаци и слаба брадичка. Беше посърнал и намусен. Височина около един и седемдесет и пет и тегло не повече от осемдесет килограма, предположи Тайнън. Той влезе и се отпусна върху задната седалка колкото се може по-далеч от събеседника си.

Тайнън не направи опит да се ръкува с него, а каза:

— Здравейте, Дон.

— Здравейте.

— Отдавна не сме се виждали?

— Така ще да е.

— Ще запалите ли? Хари, дай му цигара и запалка.

Редънбоу пое и двете, запали цигарата и върна запалката.

Дръпна два пъти дълбоко от цигарата, изпусна облак дим и сякаш се поотпусна.

— Е, Дон! — подхвана отново Тайнън. — Как прекарахте тези години?

— Що за дяволски въпрос? — изръмжа Редънбоу.

— Толкова ли е лошо? — запита загрижено Тайнън. — Мислех, че сте на работа в затворническата библиотека.

— В килия съм — прозвуча горчиво гласът му. — Затворен като животно в клетка, а аз съм невинен.

— Да, зная. Допускам, че не е хубаво.

— Отвратително е. Поставени са всякакви прегради между вас и нас: плъзгащи се стоманени врати, тройни ключалки; но няма нищо, което да ни предпази от вътрешните волности като побой, мушкания с нож, насилие, търговия с наркотици. Ами ключарите, те си взимат наемници от окошарените, ето че и аз започнах да говоря като тях, и всеки се стреми да бъде колкото може по-жесток от другите. Най-долнокачествената храна, никакви упражнения, а килията е един и осемдесет на три и тридесет. Как ще ви се хареса да прекарате най-хубавите си години върху планета с такива размери? Най-голямото събитие е подстригването или писмо от дъщерята. Всичко е такава смрад, и то когато си невинен. Човек не вижда никаква надежда.

Той потъна в мрачно мълчание, като непрекъснато всмукваше и издухваше цигарен дим. Тайнън го наблюдаваше в здрача.

— Да, липса на надежда. Струва ми се, че това е най-лошото от всичко — каза той с разбиране. — Лошо е и това, случило се с Ноъ Бакстър. Мисля, че той беше предпоследният ви шанс да излезете по-рано оттук. Много лошо.

Моят предпоследен шанс? — повдигна рязко глава Редънбоу.

— Да, защото аз съм последният ви шанс, Дон.

— Вие? — впи той поглед в Тайнън.

— Аз, да, аз. Дойдох тук, за да ви предложа сделка, Дон.

Чиста сделка и абсолютно само между нас. Аз мога да ви дам нещо, тъй желано от вас — свободата. Вие можете да ми дадете нещо, от което се нуждая — пари. Готов ли сте да ме изслушате?

Редънбоу не отговори, но се превърна цял в слух.

— Добре — продължи Тайнън, — нека изложа всичко наведнъж, кратко и ясно. Притежавате един милион долара, скрити някъде далеч във Флорида. Нека да не спорим получили ли сте ги или не. Запознат съм най-подробно с делото. Солиден свидетел се е заклел, че сте излезли от Вашингтон с парите в банкноти. Трябвало е да се освободите от тях в Майями. Не сте сторили това, защото сте знаели, че имаме пръстовите ви отпечатъци. Когато са ви арестували, парите не са били у вас.

— Възможно е да не съм притежавал никога тези пари — каза спокойно Редънбоу. — Възможно е да съм заявявал истината.

— Възможно е — каза Тайнън утвърдително, — но е възможно и да не е. Може да сте ги закопали някъде за черни дни. Нека да продължим разговора на базата на това допускане, а именно, че сте ги скрили някъде. Ако съм прав, някъде във Флорида чака в банкноти целичкият сух милион долари. Не ви допринасят и един цент полза, а трябва. С тях можете да придобиете нещо, но не след дванадесет години, а тъкмо сега, още днес. Какво можете да купите с тези пари? Та какво желаете повече от всичко на света? Сам казахте, че затворът е мръсна, воняща дупка. Най-скъпото значи е свободата, искате да сте навън. Не мога да ви направя невинен, щом съдът е казал, че сте виновен, но съм в състояние да ви направя свободен човек. Искате ли да слушате още?

Редънбоу свали прозореца на вратата на няколко сантиметра, хвърли остатъка от цигарата, затвори го пак и каза на Тайнън:

Продължавайте!

— Нужна ми е само част от този милион долари. Не съм свиня. Можех да поискам всичките и вероятно щях да ги получа. Трябват ми само част от тях, да речем, за едно начинание. В замяна ще съкратя петнадесетгодишната ви присъда до размера на излежаното от вас до тази нощ или още някоя и друга нощ. Не е лесно, но ще го уредя. Вашето задължение ще е да отидете до Майями, да изровите парите и да предадете част от тях на мой посредник. Ще му предадете 750 000 долара, а останалите 250 000 ще задържите за себе си, за да започнете новия си живот. Сделката ни ще приключи задоволително и за двете страни. Това не ви ли въодушевява?

Той изгледа Редънбоу, но не получи никакъв отговор. Редънбоу седеше, вперил поглед напред, с изопнато лице и стиснати устни.

— Добре, допускам, че искате да узнаете някои подробности — продължи Тайнън. — Има само едно условие и трябва да го спазвате съвсем стриктно, иначе цялата сделка пропада. Казах ви, че тази работа никак не е лесна. Нямам власт да ви пусна под гаранция или да ви освободя. Никой не може да стори това, освен членовете на съвета за освобождаване под гаранция. Случайно научих, че те не смятат да го сторят през следващите дванадесет години. Не съм в състояние да извадя вън от федералния затвор в Люисбърг лицето Доналд Редънбоу, но вас мога да освободя.

Сега вече Редънбоу погледна открито директора.

— Трудно и несигурно е, но аз ще се справя — продължи Тайнън. — Веднага щом излезете оттук, трябва да се превърнете в друга личност. Не е толкоз просто, но ще го оправим. Извършвано е с успех и по-рано. От 1970 година насам бе дадена нова самоличност на не по-малко от петстотин правителствени доносници и свидетели, хора, доставяли доказателства на държавата. То биваше осъществявано от шефа на криминалното разузнаване към правосъдието, като същевременно на тези хора тайно им се даваше и ново местожителство. Винаги е било успешно, така ще бъде и сега. Този път обаче не бива да прибягвам до услугите на правосъдието, а ще го сторя сам.

Тайнън потърси някаква реакция от страна на Редънбоу. Не откри никаква и продължи:

— Най-напред ще се отървем от Доналд Редънбоу. Това е абсолютно задължително. Дженкинс ще пусне в ход историята, че сте умрели, например от инфаркт или пък убит с нож. По-добре от заболяване, по-малко шум се вдига. След това ще ви пуснем, като премахнем от картотеката пръстовите ви отпечатъци, ще променим вида ви, ще получите ново име и всички необходими документи, като се почне от свидетелство за раждане, карта за социално осигуряване, кредитна карта за бензин, свидетелство за правоуправление на кола — всичките те да утвърждават новото име. От следващата седмица ще бъдете освободен, жив и здрав и с дебела пачка банкноти в джоба. Запомнете обаче — Редънбоу повече не съществува. Зная, че имате дъщеря, други роднини и приятели, но те трябва да скърбят за вас. Не бива никога да узнаят истината. Съзнавам, че това ще бъде много тежко за вас, но то е цената, платена от вас в тази сделка — това и 750 000 долара.

Тайнън спря да говори, погледна разсеяно навън и накрая се обърна към Редънбоу.

— Ето, това е всичко — каза Тайнън, като се опитваше да различи стрелките на часовника си. — Времето ни почти свършва, Дон. Чухте първото ми и последно предложение. Ваша работа е да решите ДА или НЕ. Ако изберете НЕ и предпочетете да гниете в затвора още дванадесет години и ако сте достатъчно късметлия да не умрете от затворнически нож, накрая ще може да излезете оттук, когато сте вече старец. Е, тогава може да задържите всички пари за себе си, а също и името си, този избор ще е ваш. Ако предпочетете да кажете ДА, няма да има повече затвор, ще бъдете свободен и все още ще разполагате със значителна сума, ще имате нов живот и ще му се радвате, както всеки друг. Това също ще е ваш избор.

Тайнън замълча, за да остави тези думи да проникнат дълбоко в съзнанието на Доналд Редънбоу. След няколко секунди Тайнън поднови словото си, като наблягаше на всяка дума:

— Още тази нощ трябва да решите, впрочем в следващите пет минути. Ако отговорът е НЕ, можете да отворите вратата, да излезете, Дженкинс ще ви чака с белезниците, за да ви отведе обратно в килията. Ако отговорът е ДА, само го произнесете. След това ще инструктирам и вас, и надзирателя. Трябва да изпълнявате точно казаното и след една седмица ще притежавате четвърт милион долари и свободен живот. Когато напуснете затвора, трябва просто да се придържате към инструкциите, поставени в джоба на новото ви сако, заедно с билета за самолет до Майями и резервацията за хотела.

Тайнън замълча за миг.

— Добре, Дон — каза той меко. Всичко зависи от вас. Какво ще бъде решението ви?

 

 

Пет дни по-късно Колинс отиде във федералния затвор край Люисбърг.

Като се завърна от Лос Анджелис, Колинс се яви на доклад при президента Уодсуърт за посещението си в Калифорния. Рапортът му беше кратък, защото пропусна да спомене твърде много от истинската си дейност. Беше решил, поне засега, да не открива на президента посещението си до Тюл Лейк; беседата си с депутатите Кийф, Юркович и Тобиас и личната среща с председателя на Върховния съд Мейнърд. Не искаше да споделя тези неща с президента, защото все още не беше сигурен за ролята му в тези подозрителни случки в Калифорния. Вместо това се спря главно на телевизионната дискусия с Тони Пиърс. След това говори надълго и широко за речта си пред Асоциацията на юристите. Разду я така, че да звучи като триумф, но президентът беше добре информиран и изказа прикрито своето разочарование.

— Вие омаловажихте нашата кауза относно 35-та поправка — беше му казал той. — Надявах се да употребите по-силни думи. Независимо от това нещата се оправят. Днес получихме хубави новини.

Добрата новина била последната анкета на Ронълд Стийдмън сред калифорнийските законодатели. В Камарата на представителите членовете, готови с позицията си, са, както следва: 65% — за и 35% — против. В щатския Сенат съотношението е 55% — за и 45% — против. С голямо усилие Колинс беше прикрил объркването си.

След това Колинс бе обзет от желание да посети Люисбърг, за да намери единствения възможен източник за тайната на документа R. Надяваше се да предприеме пътуването на втория или третия ден от завръщането си във Вашингтон. Изискванията, наложени му от посещението при президента и от службата му, бяха направили невъзможно незабавното му излитане. Най-после чрез подчинените си в бюрото за затворите беше уредил заминаването си. Тъй като знаеше, че не може да обясни и оправдае истинския повод на посещението, измисли привидна причина: ангажиран с препоръките за ревизия на акта за обновление на затворите, за да проучи въпроса, извършва посещение на федералния затвор в Люисбърг.

И така, заедно с надзирателя Брюс Дженкинс той извършваше бърза инспекция на затвора. Беше издържал с мъка прегледа на шивашката работилница и на железарската фабрика; беше посетил класните стаи, болницата и библиотеката; беше се измъчил в разговори с набутаните в килии хора под контрол на затворническите началници. Последната обиколка бе завършила и най-важната част за Колинс щеше да започне. Беше отказал учтиво да обядва, под предлог, че го чака важна среща в Ню Йорк.

— Мога ли да направя нещо друго за вас? — запита надзирателят Дженкинс.

— Направихте доста — отвърна Колинс с благодарност. — Видях всичко необходимо. По-добре аз… — Той демонстрира колебание. — Всъщност има още нещо. Занимаваме се с данъчен случай и името на един от вашите затворници се появява постоянно. Питам се, бих ли могъл да го видя насаме за пет-десет минути?

— Веднага — отвърна Дженкинс. — Кажете само името, ще ви го изпратя и може да говорите сам с него.

— Името му е Редънбоу, Доналд Редънбоу. Бих искал да го видя.

Надзирателят Дженкинс не се опита да скрие изненадата си.

— Искате да кажете, че не сте преглеждали утринните вестници? Не сте гледали и телевизия?

— Не.

— Доналд Редънбоу е мъртъв, съжалявам. Умря преди три дена, сърдечен инфаркт. Не съобщихме веднага, докато не намерим близките му. Оповестихме го снощи, а тази сутрин го отразиха и средствата за информация.

— Мъртъв — каза глухо Колинс. Почувствува, че му се повдига. Последната му надежда да научи нещо за документа R беше също мъртва.

— Закъсняхте с три дена — каза Дженкинс. — Лош късмет.

Отчаян, Колинс беше готов да си тръгне веднага, когато внезапна мисъл го задържа.

— Казахте, че сте задържали обявяването на новината с три дни, защото сте искали да се свържете с роднините му?

— Да. Дъщеря му е във Филаделфия. Случи се така, че се намираше вън от града. Накрая я открихме не само за да й съобщим за смъртта, но и да определим мястото на погребението. С нейно съгласие го погребахме тук, на държавни разноски.

— Как понесе тя новината?

— Естествено беше много разстроена.

— Смятате ли, че Редънбоу е бил много привързан към дъщеря си?

— С изключение на бившия главен прокурор Бакстър, негов приятел, Сюзи беше единствената, която му пишеше редовно.

— Имате ли адреса й.

— В действителност не…

— Тогава как я уведомихте?

— Тя притежава пощенска кутия в главната поща на Филаделфия. Изпратихме телеграма и когато я е получила, обади ни се по телефона.

— Можете ли да ми дадете номера на пощенската й кутия?

— Разбира се! — Той отиде до бюрото си, прехвърли някакви папки и отвори една. — Той е п.к. 153, Уилям Пен Анекс — пощенска станция, Филаделфия, 19 105.

— Благодаря — каза Колинс. — Твърдите, че тя поддържаше редовна кореспонденция с баща си?

— Да.

— Може би е запозната с част от неговите дела. Възможно е пък тя да ми помогне.

— Може би, но се съмнявам.

— Аз също се съмнявам — каза Колинс обезкуражен. — Ще видим.

 

 

Операцията протече невероятно устремно, но засега без каквато и да било спънка. Седнал в тресящата се кабина на блестящата моторница, понесла се по изкуствения канал между най-южната ивица на Майями Бийч и Фишър Айлънд, той се опитваше да възроди отново в паметта си събитията от миналата седмица.

Преди шест нощи се бе разделил с директора на ФБР в познатата ни горска просека извън затвора, като се съгласи на чудноватата сделка, предложена на затворника Доналд Редънбоу. Две нощи по-късно, прегънат до задната седалка в колата на надзирателя Дженкинс, той бе изведен от дълбоко заспалия затвор под името Хърбърт Милър, свободен гражданин.

От първата си среща с Тайнън бе посетен само от един човек, известен му по име Хари Адкок. Бяха го посетили още трима, но за него те бяха безименни. Редънбоу си спомни, че го бяха поставили в карцер, за да го изолират от другите затворници. Тук го бе посетил най-напред възрастен човек с куц крак. Той беше поставил върху пръстите му някаква много болезнена киселина, за да промени пръстовите му отпечатъци. След това беше пристигнал оптик, взе очилата му и му постави контактни лещи. Третият беше бръснар. Той обръсна мустаците и бакенбардите му, боядиса русите му кичури коса в черни и му нагласи черна перука. Най-накрая беше дошъл и Адкок с документи (кръщелно свидетелство и документ за почетно освобождаване от армията), и съответните карти (свидетелство за правоуправление на кола, кредитна карта за наемане на коли и карта за социално осигуряване), та да бъдат подменени старите му документи и да се превърне в достопочтения гражданин Хърбърт Милър, на петдесет и девет години. Старият му костюм бе заменен с тъмнокафяв по най-съвременна кройка, та де не изглежда демоде. Бяха последвали устните инструкции на Адкок: веднага след освобождаването му да отлети за Майями с нощния самолет. Там ще го очаква запазена стая в хотел „Бейамо“ на името на Хърбърт Милър, на улица „Уест Флеглър“. През целия следващ ден и нощта щял да бъде свободен да изкопае скритите един милион долара. Никой нямало да го проследява. На още по-следващия ден, малко преди обяд, трябвало да се срещне с една посредница, наречена мисис Ремос, в предградието Кокънт Гроув и чрез нея да се свърже със сигурен хирург, за да проведе козметична операция около очите му, преди да отлети от Майями. Същата нощ трябвало да отиде до чакаща го моторница на Мюнисипалити Пиър в Майями Бийч, за да бъде отведен до Фишър Айлънд. Там при първата патрулна система щял да бъде спрян чрез повикване „Милър“. Той трябвало да изрече два пъти паролата „Линда“. След това щял да предаде парите и да се върне при чакащата го лодка. В Майями трябвало да приключи с козметичната операция, а след това щял да бъде напълно свободен да върви, където иска и да върши каквото му харесва.

— Ще получиш новия си костюм точно преди напускането на затвора — беше му казал Адкок. — В десния външен джоб на сакото ще намериш плик. В него ще бъде билетът до Майями, мястото на срещата ти с моторницата, карта на Фишър Айлънд с обозначение къде ще предадеш парите, а също така в джоба ще имаш достатъчно пари, за да ти стигнат, докато си вземеш твоя четвърт милион от плячката. Върши точно каквото ти е наредено! Не си въобразявай, че можеш да ни погодиш номер. Такова нещо ще увреди само здравето ти. Разбрано ли е?

Беше разбрал всичко.

Нощният самолет го бе свалил на международното летище Майями точно по разписание. Навреме се бе явил и в разнебитения хотел „Бейамо“. Беше взел кола под наем и озъртайки се дали не е следен, бе стигнал до Евърглейдс, западно от Майями. Тук той бе отишъл пешком до брега на едно от блатата, където бе скрил милиона в херметическа метална кутия преди повече от три години. Беше изпразнил съдържанието на кутията в две пазарски торби, които натика в куфар, и се бе запътил към колата. Останалото свърши лесно. В хотелската си стая бе отделил четвърт милион долара и ги бе поставил в друго малко куфарче, готово от по-преди. През нощта го бе отнесъл на международното летище и го бе заключил в металните кутии за съхранение на багаж. Напускайки летището, си бе купил вестник „Херълд“. Забил жаден поглед в него, той бе потърсил съобщението за смъртта на Доналд Редънбоу. Някъде на шестата страница бе открил стара, непривлекателна снимка на Редънбоу и некролог. Беше изпитал странно чувство, докато четеше за своята смърт, да научи колко малко бе постигнал в живота си и как върху него е легнала сянка от делото му за кражба и присъдата му. Това беше нечестно — никъде не се споменаваше, че е невинен. Беше му домъчняло също много за любимата му дъщеря, оставена с такова наследство. Беше се замислил ще посмее ли някога да се яви пред нея и да съобщи истината. Бе разбрал, че не ще има тази смелост. Хора, поставени в положение да сътворят нов човек, не можеха да бъдат измамени без тежки последици.

Съгласно инструкцията за следващия ден освен критичното нощно пътуване до острова му бе останала само още една среща. Малко преди обяд бе пристигнал с колата в Коконът Гроув и бе намерил бунгалото на посредницата. Разговорът беше преминал бързо и задоволително. Тя бе възрастна мулатка, уведомена за неговото посещение.

— Късметлия сте, мистър Милър! — посрещна го тя. — Наскоро изгубихме добър пластичен хирург, но преди два дни дойде негов заместник. Това е доктор Гарсиа. Много е компетентен и понеже още не са му уредени имиграционните документи, можете да го считате за абсолютно сигурен. Скоро избяга от Куба и докато не му оправим документите, считайте го за нелегален. Необходимо е да действуваме предпазливо. Ще бъдете ли свободен тази нощ? О, след десет часа. Добре, доктор Гарсиа ще чака във вашата стая към десет и петнадесет. Предпочитаме да не пита за вас на рецепцията. По-добре е да чака направо в стаята ви. Ключът е сигурно у вас? А, добре, дайте ми го. В нишата за пощата ви на рецепцията те имат друг. Сигурна съм, че доктор Гарсиа ще ви прегледа, ще ви информира какво може да се направи и ще определи мястото и времето за операция. Значи, ясно, десет и петнадесет.

Следобед той се поразходи и направи някои покупки, а после се върна в хотела и тук дочака нощта. Когато се стъмни добре, той взе другия куфар, излезе и продължи с такси през Макартър Созуей към Майями Бийч и Мюнисипалити Пиър.

Около осем часа бе намерил вече моторницата. Подаде куфара на собственика й, флегматичен кубинец, и сам се качи в нея.

Сега, както беше планирано, той беше на път към острова. Оставаше още половин миля, за да се разплати, и уговорената с Тайнън сделка да приключи.

Отново, за кой ли път, Редънбоу измъкна надрасканата на ръка схема на острова, като се мъчеше да я запечати в паметта си. Фишър Айлънд представляваше 213-акрово изоставено парче земя. Напълно безлюден, върху него растяха най-дебелите в света австралийски иглолистни дървета, стърчеше празен, подобен на призрак замък, владян някога от основателя на Майями, и два петролни резервоара-цистерни.

Тази нощ, помисли си Редънбоу, островът ще бъде населен отново най-малко от двама души — той самия и един непознат.

Моторът на лодката намали скоростта, запърпори и спря.

Редънбоу се наклони напред и видя, че водачът му дава знак. Той сграбчи нервно куфара, наведе се ниско, измъкна се от кабината и стъпи върху дървения кей. Водачът викна след него, тогава той се досети и се обърна да поеме мощен електрически фенер. Започна да се изкачва по пътеката. Белезите от местността, останали в паметта му, личаха добре. Затрудняваха го само тъмнината въпреки фенерчето и тежестта на куфара с три четвърти милион долара в банкноти в него. След малко — защото беше загубил представа за времето — пред него се появи първата цистерна, очертана в част от светлинния сноп. Насочи се към нея. Запъхтян от изкачването, когато беше на десетина метра от цистерната, той чу шумолене. Закова се на място и до него достигна глас:

— Вие сте мистър Милър? Гласът беше висок, с ясен испански акцент.

— Аз съм.

— Угасете фенерчето.

Той бързо изпълни нареждането.

След миг гласът прозвуча по-близо:

— Каква е паролата?

Беше почти забравил, но веднага си спомни.

— Линда — произнесе той и повтори, — Линда!

Чу се нещо като грухтене.

— Оставете каквото носите там, където сте. Тръгвайте обратно по същия път към лодката.

Като постави куфара на земята до себе си, той отговори:

— Добре, тръгвам си.

Обърна се бързо и се опита да ускори хода, докато търсеше пътеката. С угасено фенерче той се почувствува объркан в тъмнината, закачи крака си и падна. Изправи се и тръгна бавно. След няколко минути спря, за да си поеме дъх. Тогава чу гласове, два гласа, бърборещи си весело зад група дървета.

Не беше помислил изобщо за парите, след като ги бе изровил. Сега, за първи път като свободен човек, той си позволи да помисли за тях. Учуди се защо Тайнън иска такава голяма сума, и то без да остане следа. Може би има лични финансови неприятности. Питаше се защо такава сделка бе поверена на двама съмнителни типа, единия от които явно от испански произход. Кои бяха те? Вероятно агенти на ФБР. Изкушаваше се да ги огледа. Доналд Редънбоу не смееше да се поддаде на подобно изкушение, но Хърбърт Милър посмя.

Вместо да тръгне по пътеката, той пресече диагонално покрай разредените дървета. Движеше се много внимателно, така че да не се спъне и падне отново. След пет минути видя светлина. Като се криеше от едно дърво зад друго, доближи се на около двадесет и пет метра. Спря се, задържал дъх, с наострени уши и очи.

Пред него бяха двама души. Единият, ярко осветен от фенера на партньора му, бе клекнал до куфара и проверяваше или броеше парите. Другият, изправен над него с фенера, не се различаваше ясно. По-високият с фенера попита:

— Всичко ли е налице? — Неговият английски бе без акцент.

— Редовно е — отвърна клекналият.

— О, та ти ще бъдеш много богат — каза този с фенера, — богатият сеньор Рамон Ескобар.

— За бога, ще си затвориш ли устата, Фернандес! — излая клекналият, а сетне вдигна глава, като фенерът освети напълно лицето му, и изкряска нещо на испански.

Редънбоу го видя сега ясно: нисък, с къдрава катраненочерна коса, дълги бакенбарди, грозно лице с хлътнали бузи и синкав белег по дължината на долната му челюст.

Нареченият Ескобар отново се зае със съдържанието на куфара и двамата продължиха да разговарят само на испански.

Нямаше смисъл да остава повече тук и Редънбоу се обърна и предпазливо се насочи надолу. Любопитството му не бе задоволено. Не можеше да повярва, че тази двойка, Ескобар и Фернандес, са агенти на ФБР. Тогава кои са? Какво общо имат с директора Тайнън?

Когато намери пътеката и се отправи към дървения кей, той престана да разсъждава върху видяното, повече го занимаваше собственото му бъдеще.

Пътуването обратно до Майями му се стори далеч по-спокойно и по-бързо. Стъпил отново на сушата и снел бремето от раменете си, той най-сетне се почувствува свободен и разполагащ със себе си човек. Изведнъж се досети, че все още не е напълно свободен. Оставаше му още едно задължение… Днес предобед се бе договорил — жест на учтивост от страна на Върнън Т. Тайнън посредством посредницата мисис Ремос да се срещне с чужденец, нелегално работещ пластичен хирург, наречен доктор Гарсиа.

Докато доближаваше колонката за таксита, си припомни, че срещата е за десет и петнадесет, но същевременно усети и вълчи глад — не беше ял почти цял ден, а му се искаше и да отпразнува този ден. Налагаше му се да избира да се завърне ли в потискащата хотелска стая и да изчака гладен доктор Гарсиа, или да отиде да се нахрани добре, но така щеше да закъснее за срещата. Не искаше да пропусне шанса с доктор Гарсиа. Пластичната хирургия беше от голямо значение за него и искаше час по-скоро да узнае какво може да направи докторът с формата на очите му и торбичките под тях. Искаше също да узнае колко е необходимо да чака за операцията и за колко време ще заздравеят раните от нея. Все пак беше сигурен, че докторът няма да му се разсърди, ако позакъснее малко, та нали имаше ключа от стаята му и можеше удобно да го изчака там. Да, нека доктор Гарсиа почака, нали при своето положение той не можеше да си намери така добре платена работа всеки ден.

Когато достигна колонката за таксита, Редънбоу беше взел вече решение и седна в първото такси.

— Има ресторант на Колинс Авеню, на около миля зад хотел „Фонтенбло“, не зная името му, но ще ви го покажа — даде той нареждането си на шофьора.

Направи си сметка, че може да се нахрани, без да бърза, и да изпие бутилка вино и все пак няма да закъснее повече от половин час за срещата. Най-важно беше, че тази вечер той бе приключил своята част от сделката с Тайнън, а и Тайнън също и всичко между тях беше свършило. Сега е време да празнува.

Час и петнадесет минути по-късно, напълнил добре стомаха си, той се чувстваше много по-добре, беше готов да се срещне с доктор Гарсиа и да сътрудничи в последната трансформация на Редънбоу в Милър. Усетил, че ще закъснее с повече от три четвърти час за срещата, Редънбоу побърза да наеме друго такси, насочи го към хотела „Бейамо“, прекосиха моста „Биснейн Бей“ и достигнаха Уест Флеглър Стрийт. Като завиха по нея към хотела, той видя голяма тълпа, противопожарна кола и две полицейски коли. Цялата бъркотия беше в близост с хотела.

— Можете да ме оставите тук — каза той на шофьора.

Запъти се бързо към тълпата. Когато стигна там, видя, че вниманието на всички е насочено към хотел „Бейамо“. Пожарникари теглеха маркучите си през фоайето. Все още се виеше дим през разкъртените прозорци на третия етаж. Редънбоу трепна и осъзна, че неговата стая бе на този именно етаж.

Той се обърна към най-близкия до себе си зяпач, брадат младеж с фланелка от университета в Майями:

— Хей, какво е станало тук?

— Преди около час се получи експлозия и пожар на третия етаж. Разрушени са четири-пет стаи. Чух да казват, че един човек е убит и двама са ранени.

Редънбоу потърси с поглед напред и откри няколко мъже и жени, един от тях с микрофон, явно журналисти, да интервюират шефа на пожарникарите. Бързешком той разбута тълпата, като мърмореше, че е от пресата, докато достигна предната линия от зрители. Оказа се точно зад гърба на говорещия.

— Казвате, че има само един смъртен случай? — питаше един от репортерите.

— Да, само един досега. Това е заемащият стаята, където е станала експлозията. Трябва да е бил убит в същия миг. Стаята е напълно унищожена от огъня, а той се е превърнал просто на въглен. Името му е, един момент да погледна, да, ето, името му е било Хърбърт Милър. Няма други данни за самоличността му освен от регистрацията в хотела.

Редънбоу трябваше да притисне устата си с ръка, за да потисне вика си.

— Установихте ли причината за експлозията? — запита друг журналист. — Пропукване на газова тръба или бомба?

— Не може още да се каже. Твърде рано е. Утре ще разполагаме с повече информация за вас.

Разтреперан, Редънбоу се извърна, разбута тълпата и се отправи към тротоара. Замаян, той се мъчеше да си обясни какво бе станало. Изключително рядко жив човек може да бъде свидетел на един, а да не говорим и на два свои некролога.

Тайнън бе убил Редънбоу, за да го възкреси като Милър.

Получил веднъж своя три четвърти милион, той се бе заел да убие и Милър. Сега официално той го беше убил.

Мръсна, мръсна двулика свиня.

Редънбоу не можеше да стори нищо по отношение на това, сега или някога изобщо. Той беше изчезнал, беше никой. Изведнъж осъзна, че в този факт се крие истинска сигурност за него, стига някой да не го разпознае като Редънбоу или Милър. След всичко това страшно много му се налагаше пластична операция — горкия доктор Гарсиа, — и то колкото е възможно по-скоро. За тази цел се нуждаеше от място, където да се скрие, и от някого, в чиито ръце може да повери живота си с пълна вяра. Нямаше такъв човек, но внезапно му дойде наум, че този човек съществува.

Затича се да намери трето такси. То трябваше да го отведе до международното летище на Майями.

 

 

На другия ден, седнал зад бюрото си, Кристъфър Колинс разговаряше възбудено по телефона със заместника си.

— Е, какво, Ед, откри ли нещо?

— Да, пощенска кутия 153 във филаделфийската пощенска станция „Уилям Пен Анекс“ е била наета и продължава да е наета от мис Сюзън Редънбоу.

— Адресът й, имат ли го хората от пощата?

— Имаш късмет. Той е 419 1/2 Саут Джесъп Стрийт. Хей, Крис, за какво ти е всичко това?

— Когато разбера, ще ти го кажа. Благодаря, Ед.

Колинс остави слушалката, като записа адреса. Впи бърз поглед в него и си помисли, е, може пък Люисбърг да не беше пълна загуба. Беше пропуснал големия си шанс, понеже Редънбоу почина три дни по-рано. Сега притежаваше една-единствена тънка нишка, която би го довела до документа R. Съзюн Редънбоу, осиротялата дъщеря. Тя е била най-близкият човек на бащата. Само тя бе продължила да поддържа връзка с него. Ако той е знаел за документа R, и тя сигурно е чувала нещо за него.

Много слаба надежда, но единствена, разсъждаваше Колинс.

Той стана, прекоси огромния кабинет и надникна в стаята на секретарката си.

— Мериън, какъв е графикът ми за срещи днес?

— Здраво претъпкан.

— Не можем ли да отрежем или да отложим нещо?

— Боя се, че е невъзможно, мистър Колинс.

— А какво ще кажеш за утре?

— Момент, да видя… Много лек за сутринта…

— Добре. Отложи всички срещи. Грабвай веднага телефона и ми ангажирай място в най-ранния самолет утре сутринта за Филаделфия. Много е важно, най-малко надявам се, че е.