Кристъфър Колинс очакваше нетърпеливо пътуването до Калифорния, но причините не бяха речта му и телевизионно го представяне. Беше си съставил план. В четвъртък следобед щеше да пристигне в Сан Франциско и да се настани в един от предпочитаните от него апартаменти на хотел „Сан Франсис“. След това щеше да се срещне с двама от прокурорите на четирите съдебни области на Калифорния и да се почерпят. После щеше да дочака деветнадесетгодишния си син да пристигне от Бъркли. Слел като се нарадват един на друг — не беше виждал момчето от осем месеца, — щяха да се настанят в ресторанта „Ърни“ за приятна, сита вечеря.

Този план обаче не можа да се осъществи изобщо.

Два дни преди отлитането си от Вашингтон Колинс телефонира на сина си Джош, за да уговорят срещата. Започнаха с обичайните въпроси и кратки отговори:

— Как живееш, Джош?

— Адски напрегнато. Колкото щеш домашна работа и извъндомашна активност.

— А как върви училището?

— Ти знаеш, както обикновено.

— Още ли си увлечен в политическите науки?

— Разбира се, само да не ги преподаваха така скучно.

— Виждал ли си скоро майка си?

— Не съм, от рождения й ден. Прескочих до Санта Барбара за два дни. Хелън е добре, само дето не мога да се отърва от приказките й.

— Как е съпругът й?

— Предполагам, че я карат добре, но аз не мога да го понасям. Какво да говорим за минала слава с професионален тенисист с артрит? А най-лошото е, че настоява да ме нарича свой син.

Колинс не можа да се въздържи да не се разсмее, а накрая започна да се смее и Джош. Той наистина беше весело момче, много находчив, когато се налагаше, и много чувствителен към заобикалящия го свят. По външност наподобяваше баща си: висок над един и осемдесет, жилав, с мършаво лице.

Колинс го запита още ли е с брада, той отговори, че я намалил наполовина — Мери настояла да я подстриже. Да, живеели още с Мери в извънбрачно блаженство. Напоследък подновила апартамента им на Стюарт Стрийт, като го боядисала сама отвътре. Джош доста се подвоуми, преди да запита за Карин — с нея се бе виждал само два пъти. Колинс от своя страна се поколеба да му съобщи ли за нейната бременност и накрая му каза, че ще има братче или сестриче след около пет месеца. За радост на Колинс синът му бе очарован и го обсипа с поздравления.

— А кога ще се видим ние двамата? — попита Джош.

— За това ти и телефонирам. Ще ме видиш още тази седмица, ако си свободен. Отлитам за Сан Франциско в четвъртък.

Той му обясни накратко целта на своето посещение в Калифорния. Настъпи внезапно мълчание, а след това Джош запита:

— Ще агитираш ли за 35-та поправка в речта си, татко?

Колинс се поколеба, усетил настъпваща буря.

— Да, ще агитирам.

— Защо?

— Как защо? Защото това ми е работата. Аз съм част от сегашната администрация.

— Мисля, че това не е достатъчно основание, татко.

— Имам и други основания. За поправката могат да се кажат и хубави неща.

— Не мога да се сетя нито за едно — атакува го Джош. — Ще бъда честен спрямо теб. Споменах ти, че съм ангажиран в извъндомашна активност. Е, добре, използувам всеки свободен миг, за да се боря против тази поправка. Също така мога да ти съобщя, че се присъединих към групата на Тони Пиърс. Разследвам, проучвам за сметка на „Защитниците на закона за гражданските права“. Готвим се за голяма битка против поправката в Калифорния.

— Желая ви успех, но се боя, че ще загубите. Президентът е поставил всичките си налични сили в полза на поправката.

— Президентът — произнесе с презрение Джош. — Главата му е празна като волейболна топка. Ако можеше, би ни натикал всички под чергата. За нас Тайнън е единствената заплаха. Той е копие на Хитлер.

— Не бива да отиваш толкова далеч, Джош. Той е само полицай и трябва да се справя с нечиста работа. Може да е всичко друго, но не и Хитлер.

— Мога да ти докажа, че не си прав — избухна Джош.

— Какво имаш предвид?

— Най-важният аргумент на защитниците на поправката е, че тя никога няма да бъде приложена на дело освен при истинска опасност от опит да се свали правителството.

— Това е съвсем точно казано.

— Татко, убеден съм, че подкрепящите поправката, тук не включвам теб, а Тайнън и бандата му, имат намерение да я използуват много по-широко, докопат ли се веднъж до нея.

— Да я използуват по-широко? В какъв смисъл?

— Не искам да го разискваме по телефона, но мога да ти го докажа.

— Какво ще доказваш? — настоя Колинс, като правеше усилия да се овладее.

— Ще ти покажа. Ще те заведа там. Проучихме и изследвахме всичко и ще ти отворя очите. Сам трябва да видиш всичко, за да повярваш. Ние, искам да кажа от организацията на Тони Пиърс, държим това в тайна като едно от големите доказателства. Ще го направим публично достояние няколко дни преди гласуването на законодателите. Вярвам, че приятелите ми няма да откажат да го покажа на теб, като имат предвид кой си ти. Надявам се това да промени възгледите ти.

— Готов съм на всичко смислено. Ако не можеш да ми кажеш по телефона какво е то, може би ще ми кажеш къде се намира, разбираш, че моето време е много ограничено.

— Времето ти няма да е загубено. Ще те заведа там. Направи ми услуга, татко, само тази единствена услуга!

Колинс се развълнува. Откакто го помнеше, синът му никога не бе искал услуга от него.

— Може би ще намеря време. Какво ще правим?

— Ще се срещнем в Сакраменто четвъртък по обяд.

— Сакраменто?

— Да, оттук ще пътуваме с кола до мястото, наречено Нюел…

И ето как, понеже беше и баща, и главен прокурор и защото обичаше сина си, той долетя в Сакраменто вместо в Сан Франциско. Предварително промени мястото на срещата с двамата прокурори за Лос Анджелис. Пристигна в Сакраменто малко преди обяд. Джош — обгорял от слънцето, стегнат, с прилично подстригана брада — го очакваше, видимо силно развълнуван. След като се прегърнаха, се отправиха веднага към наетата кола „Меркюри“. Към тях се присъедини специалният агент Хогън, докато свободният агент Оукс остана да ги чака до завръщането им тази вечер, когато веднага щяха да отлетят за Лос Анджелис.

Когато на Колинс вече му се струваше, че са изтекли безкрайни часове на път, Джош го уведоми, че наближават целта. Той не назоваваше истинското предназначение на този уморителен бяг. Трябва сам с очите си да видиш, повтаряше той на няколко пъти.

Докато колата летеше на север по щатското шосе №5 към Уийд, после промени посоката на североизток по №97 към Кламат, Фолс, Орегон, а после отново се върна в Калифорния, у Колинс непрекъснато нарастваше усещането, че лесно се е предал в ръцете на младежа и на налудничавото хрумване да гони дивото. Независимо от това той се опитваше да остане външно спокоен, като пушеше, подмяташе по нещо и в същото време изпитваше удоволствие от присъствието на невъздържания си син.

От своя страна пък Джош беше непоклатимо потаен за това, което предстоеше да покаже на баща си, но беше много словоохотлив по отношение собственото си и на групата му мнение за поправката.

— Едно от най-великите неща в нашата страна е законът за гражданските свободи. Той осигурява свободата на религията, печата, словото, събранията, молбите и ни защищава от преследване, покровителствува обвинените в престъпление, като им обезпечава съдопроизводство под контрол на жури, не позволява прекомерни глоби и жестоки наказания…

Колинс се размърда неспокойно на мястото си. Защо синовете приемат, че бащите им не знаят нищо? А може би са забравили всичко?

— … и ето, сега ни сервират 35-та поправка, за да заличи всички тези свободи и права.

— Никой закон за права и свободи не е абсолютен, а относителен — вметна спокойно Колинс. — Както казва Емерсън, конституциите са в действителност удължени сенки на хората. Те са създадени от гражданите, за да се защищават един от друг. Когато законът не успява да осигури това, когато съдбата на цялото човешко общество е в опасност, хората трябва да предприемат по-драстични мерки в името на това същото общество.

Джош отказваше да се съгласи с тази теория.

— Не е така. Съществува само една проверка. Погледни как е по цял свят. Всяко наистина демократично управление разполага със закон за гражданските права, в който правителството не може да се бърка, когато си поиска. Граждански свободи не съществуват само при диктатурите и тираничните режими или имат такива, но те са условни и могат да бъдат отменяни от управляващите. Кой решава сега това у нас? Вашият президент и директорът на ФБР Тайнън се опитват да отворят пробив в целостта на нашите свободи. Повярвай ми, татко, ако Калифорния каже ДА на 35-та поправка, това ще е краят на свободата и справедливостта за всеки от нас. По дяволите, та аз ще бъда натикан в дупката само заради това, че ти говоря така.

Отегчен от тези приказки, Колинс отвърна уморено:

— Джош, предричаните от теб ужаси няма никога да се осъществят. Поправката ще бъде използувана в твоя защита, а сигурно никога не ще бъде приложена на дело.

— Няма да бъде приложена ли? Почакай и ще видиш какво ще ти покажа след няколко минути.

— Пристигаме ли вече?

Джош се втренчи напред през раменете на шофьора и Хогън.

— Да.

Колинс погледна през страничното стъкло към обляната от ослепителна слънчева светлина картина. Америка се състоеше от много земи с огромна разлика в изгледа на местностите. Това тук беше пустинна Америка. През последния час беше наблюдавал само пресъхнали езера и реки, изоставени ферми, обрасли в шубраци, и самотна бензиностанция, представляваща уж град. Сега пътуваха по суха, твърде неприятна за гледане почва, предимно застинала лава и вулканичен прах, без признаци за живот.

Изведнъж се появи и живот. Няколко души бърбореха пред някакъв магазин. Други се бяха струпали около газова помпа, няколко бараки. Самотно стърчеше повреден пътен знак — НЮЕЛ.

Джош показа на шофьора къде да спре.

— Къде се намираме? — Колинс бе напълно объркан.

— В Тюл Лейк — обяви триумфално Джош.

Колинс свъси вежди. Звучеше му като старо и сякаш познато място, Тюл Лейк?

— Създадено през 1942 година, осем месеца след Пърл Харбър, със заповед 9066 на президента Рузвелт — каза Джош. — Тогава американските японци са били считани за опасни. И така 110 000 японци са били подбрани като добитък — въпреки че две трети от тях са били граждани на САЩ — и набутани в десет концентрационни лагера. Тюл Лейк е бил един от най-страшните и 18 000 американски японци са били интернирани тук.

— Да не мислиш, че това петно от нашата история ми се нрави по-малко, отколкото на теб — каза Колинс, — но какво общо има всичко това с днешната обстановка и с 35-та поправка?

— Виж сам!

Джош отвори задната врата на меркурия и излезе. Баща му го последва. Застанал срещу горещия сух вятър, той се мъчеше да се ориентира. Постепенно осъзна, че са изправени пред нещо като огромна модерна ферма или промишлено предприятие — редици от тухлени постройки и ламаринени колиби се губеха в далечината зад солидна нова ограда от железни вериги.

— Това ли е Тюл Лейк? — посочи Колинс нататък.

— Беше — отговори Джош с наблягане, — но вече не е. Най-гадният наш концентрационен лагер, построен върху 26000 акра^[1] сухо езерно дъно. Сега то е нещо друго и заради това те доведох тук.

— Изразявай се по-ясно, Джош.

— Добре, но преди това нека ти покажа някои неща, за да ти стане ясно. — Той отвори голям кафяв плик и измъкна пет-шест снимки, подавайки ги на баща си. — Най-напред ги разгледай. Получихме ги от Гражданската лига на американските японци. Тези снимки на стария лагер са заснети преди една година точно от това място, където стоим. Какво виждаш?

Колинс ги заразглежда. Едни представяха отделни сектори разпадаща се ограда от вериги, преплетени с бодлива тел, закрепени в изпочупена бетонна основа. Зад оградата се виждаха разпадащи се останки от бараки, разхвърляни парчета от постройки и порутена наблюдателна кула.

— Какво значи това? — Колинс върна снимките на сина си. — На тези фотографии не се вижда нищо.

— Точно така, там е работата. Снимките са направени преди година и по тях няма нищо за забелязване, само руини — той посочи с ръка сегашната картина пред очите им. — Погледни днес към Тюл Лейк и какво виждаш? — Объркан, Колинс погледна нататък, докато синът му продължаваше: — Съвсем нова, здрава ограда с електрически проводник по горния край, вградена в подсилена бетонна основа. А ей там, погледни към постройките. Съвсем нова тухлена наблюдателна кула с прожектори. Три нови-новенички панелни сгради и други четири в строеж. Какво ти говори това?

— Че тук се върши строителна работа. Това е всичко.

— Но какъв вид строителна работа? Аз ще ти кажа каква. В това отдалечено място се реализира таен правителствен проект. Нов Тюл Лейк се възстановява и строи. Подготвя се бъдещ концентрационен лагер за жертвите от масовите арести, резултат от влизането в действие на 35-та поправка.

Колинс беше изненадан и разгневен. Беше загубил цял ден и понесъл ненужни неудобства, за да му бъде показан продуктът на незрялата и налудничава фантазия на сина му.

— Хайде, Джош, нали не очакваш да приема всичко това за истина? Откъде го измисли?

Джош стисна устни:

— Имаме своите източници. Това е правителствен проект. Той е нов. Съвсем явно е някакъв вид лагер за интерниране или затвор. Ако не е така, защо е тази наблюдателна кула?

— Стотици правителствени проекти могат да я предвиждат с оглед сигурността.

— Не такава солидна, не като тази.

— Е, по дяволите, не е концентрационен лагер или каквото там искаш да го наречеш ти. Подобни неща няма в нашата страна сега и не ще ги имаме никога вече. Боже мой, Джош, та това са същите глупости, същите разпасани слухове, тръгнали в 1971 година, когато някои нелегални листовки обвиняваха президента Никсън и главния прокурор Митчел, че съживяват старите японски гета като концентрационни лагери за недоволниците и демонстрантите. Никой не успя да докаже нищо.

— Никой обаче не доказа и обратното.

С периферното си зрение Колинс забеляза, че двама мъже отвъд оградата вървяха към входната порта.

— Аз пък ще ти докажа, че твоите забележки по отношение на този проект не са правдиви — каза Колинс решително. — Чакай ме тук!

Когато Колинс се насочи към портата, видя, че двамата мъже — единият във военна униформа, а другият в тенис фланелка и джинси — се ръкуваха и се разделиха. Униформеният застана до портата, а другият се насочи обратно към строителната площадка в далечината. Колинс ускори стъпките си, доближи униформения човек, загледал се в него с любопитство.

— На пост ли сте тук? — запита Колинс.

— Точно така.

— Това частна ли е, или федерална собственост?

— Федерална. Какво мога да направя за вас, сър?

— Аз съм от правителството. Бих искал да разгледам вашия обект.

Пазачът му хвърли кратък изпитателен поглед.

— Знам ли. Разбира се, ако сте от правителството… — Той се извъртя, постави длани около устата си и изкрещя: — Хей, Тим! — Отдалечаващата се фигура спря и се обърна. — Този тук казва, че е от правителството. По-добре поговори ти с него.

Другият, як човек с червеникаво лице, тръгна обратно. Колинс чакаше. Когато човекът във фланелка и джинси стигна до тях, пазачът направи стъпка встрани.

— Аз съм Нордкуист, строителен предприемач — каза човекът. — Какво мога да направя за вас?

— Аз… надявах се, че може да обходя вашия обект. — Колинс се изкушаваше да му покаже документите си на главен прокурор на САЩ, но се въздържа. Можеше да се разчуе, че е тръгнал да гони дивото и подобни глупости, и щеше да изглежда като глупак. — Аз съм от… правителството… от правосъдието във Вашингтон.

— За да влезете, ви трябва пропуск, освен ако имате съгласието на Пентагона или Марината.

— Нямам — каза Колинс колебливо.

— Съжалявам, но не мога да ви пусна без специално разрешение — каза Нордкуист. — Това е строго охраняван обект.

— Военноморските сили, казвате.

— Да. Това не е тайна. Обектът е филиал на проект „Сангуин“. Нарича се ELF. Известно ли ви е?

— Аз… не съм съвсем сигурен.

— ELF ще рече изключително ниска честота. Обект на военноморските сили, свързочна система за поддържане връзка с подводниците, прикрити дълбоко под водата. Ако четете вестници, това ще ви е известно.

— Пропуснал съм някои от съобщенията на вестниците по време на обиколката си. Във всеки случай изглежда, че този път съм бил отправен на грешно място.

— Изглежда, е така, сър. Но елате отново с необходимите ви документи и ще бъдем доволни да ви разведем наоколо.

— Е, благодаря ви все пак.

Той изгледа отдалечаващия се човек, почувствува себе си в глупаво положение, извърна се бавно и тръгна към Джош, изправен пред колата. Опита се да не показва обидата пред сина си, а да бъде въздържан. Обясни му положението, като повтори точно думите на Нордкуист.

— Толкоз по този въпрос — заключи той. — Сега можеш да разкажеш на Пиърс и приятелите си, че са на хиляди мили далеч от истината. Това е база на военноморските сили и нищо повече.

Джош не можеше да се съгласи с това.

— Боже мой, татко, можеш ли да очакваш, че те ще го нарекат концентрационен лагер, а? — упорито настояваше той. — Та за какво са всички тези бараки или килии?

— Никой, освен теб не ги нарича килии.

— Военноморският персонал не може да бъде настаняван в такива постройки. И отново ти повтарям, защо е тази наблюдателна кула? Защо е тази ограда с електрически ток по нея? Защо всичко е толкова секретно?

— Но той каза, че не е секретно. За него можеш да прочетеш във вестниците.

— Хайде на бас, татко, източниците ни са сигурни. Не ти се ще да приемеш какво планират президентът и ФБР. Мамят те през цялото време.

Колинс се насочи към колата.

— А по-вероятно е ти да си маменият — извърна се той през рамо. — Хайде, да се връщаме към цивилизацията.

По целия път всички мълчаха. Едва когато стигнаха летището в Сакраменто, Колинс се усмихна. Трябваше да се разделят — Колинс за Лос Анджелис, а синът му за Бъркли през Окланд. Колинс обви раменете на Джош с ръка.

— Слушай, момчето ми, нямам нищо против да бъдеш активист. Горд съм, че си толкова разпален, но трябва да бъдеш много внимателен, когато хвърляш обвинения. Трябва да си съвсем сигурен във фактите, преди да ги направиш публично достояние.

— В случая съм абсолютно сигурен — отвърна Джош.

Упоритостта на момчето беше налудничава. С усилие Колинс овладя доброто си настроение.

— Добре, добре. А ако успея да ти докажа, че видяното от нас е напълно законен военноморски проект? Ако то докажа, ще се убедиш ли тогава?

За първи път Джош се усмихна.

— Мъжка дума. Докажи го, татко, и ще приема, че съм грешил, но не забравяй, че трябва да го докажеш.

— Имаш думата ми за това. А сега да хващам самолета, защото имам среща с депутат, твой съмишленик. Той също трябва да ми доказва някои неща.

От летището на Лос Анджелис Колинс се отправи към хотела „Бевърли Хилс“, където обяви официално пристигането си. Настани се в едно от хотелските бунгала. Разполагаше с малко време да подреди багажа си, да се освежи, да смени ризата си и да бърза обратно към паркинга на хотела. Срещата му с депутата Олин Кийф беше за десет часа в хотел „Бевърли Уилшир“, а сега беше десет и пет. Телохранителят му Оукс, заменил Хогън, го пое от вратата на бунгалото, пресякоха до фоайето на хотела и излязоха при чакащата ги официална кола „Линкълн Континентал“. Скоро пресякоха булевард „Сънсет“ и тръгнаха по булевард „Уилшир“. След пет минути бяха вече пред входа на хотела. Колинс позвъня от рецепцията в апартамента на Кийф, разположен на четвъртия етаж. Първите думи на депутата бяха:

— Вечеряли ли сте вече?

— Само няколко залъка за целия ден, и то в самолета насам. Искате да ми предложите нещо?

— Да, ще се разпоредя веднага.

— Моля, нека бъде сандвич с шунка и сирене и чай без лимон. Нищо повече.

— Очакваме ви.

Колинс не пропусна да отбележи множественото число. Очакваше да се срещне само с Кийф. Оказваше се, че Кийф не е сам, но може би с него е жена му. Когато Колинс влезе в малката дневна, видя двама непознати мъже да се изправят за поздрав. Кийф, облечен в спортно сако и габардинен панталон, посрещна госта с приветлива усмивка на младежкото си лице. Раздруса ентусиазирано ръката на Колинс и го представи на останалите.

— Надявам се, мистър Колинс, няма да се засегнете, но си позволих свободата да поканя двама колеги от щатската камара на представителите. Тъй като имаме удоволствието да сте сред нас, помислих си, че повечко сведения ще бъдат добре дошли и за вас, и за нас.

— Очарован съм — каза Колинс някак си объркано.

— Това е депутатът Юркович. — Юркович се оказа сериозен млад човек с нервен тик на окото си и гъсти ръждиви мустаци. Колинс стисна ръката му. — А този е депутатът Тобиас, ветеран на нашата камара. — Тобиас беше нисък, пълен човек с изпъкнали кафяви очи.

— Ето тук, седнете в това кресло — каза Кийф. — Боя се, че ще ви е необходимо доста удобно място.

За Колинс този израз прозвуча като предупреждение. Отпусна се в креслото, прие да пийнат уиски с лед и запали цигара, докато домакинът приготвяше напитката.

— Сандвичът ви пристига след минутка — каза Кийф. — Трябва да сте крайно изморен. Летели сте през целия ден, а освен това последователно сте сменили три часови пояса. Ще се опитаме да не ви губим много време. Всъщност да започваме веднага.

— Моля — каза Колинс, като взе уискито и отпи една глътка.

Другите бяха седнали на дивана, а Кийф притегли близкия стол до масичката за кафе срещу Колинс.

— Това е важно за всички ни в тази стая, включително и за вас. Искаме да отворим очите ви, въпреки че нашият общ приятел, сенаторът Пол Хилърд, ги е поотворил до известна степен.

— Да, опита се — каза Колинс, като се мъчеше да си спомни подробности. От вечерята с Хилърд насам се бяха случили толкова много неща. Освен това беше много уморен. В съзнанието му часът беше повече от един след полунощ по вашингтонско време. Той отпи още една голяма глътка от уискито с надеждата да се пооживи. — А, да, той пожела да ви видя във връзка с известни несъответствия на криминалните статистики от Калифорния. Правилно ли си спомням?

— Правилно — отговори Кийф. — Надявам се, че нямате нищо против да разискваме открито тези и други въпроси, отнасящи се до вас.

— Разбира се, не. Говорете открито колкото си искате.

Изведнъж Кийф стана по-малко приветлив, дори леко разтревожен.

— Започнах с този предговор, понеже, ако наистина искате да говорим открито и откровено, мистър Колинс, може би вечерта не ще ви се стори така приятна.

Това беше неочаквано.

— За какво намеквате? — запита Колинс, още по-напрегнат. — Говорете направо!

— Много добре. Опитвам се да ви кажа, че ние тримата, а също така и мнозинството от калифорнийските законодатели, които се страхуват да говорят открито, са дълбоко разочаровани от вашата и на правосъдието тактика, целяща да ни спечели за гласуването на 35-та поправка.

Колинс свърши питието си и смачка цигарата.

— За каква тактика става дума? — настоя той. — Аз изобщо не предприемам никаква тактика, за да повлияя на гласуването. Имате думата ми за това. Не съм сторил нищо такова.

— Тогава някой друг — вмеси се Тобиас. — Някой от вашата служба се опитва да заплаши законодателите на този щат, за да ратифицират поправката.

— А ако има такова нещо — смръщи се Колинс, — самият аз не знам нищо за това. Вие правите съвсем общ намек. Бихте ли уточнили?

— Позволете ми аз да продължа — отправи молба Кийф към колегите си и се обърна към Колинс. — Много добре, ще бъдем по-точни. Става дума за широко разпространяваните от вас тук доклади за криминалната статистика. Тези статистики за тежки престъпления и конспирации са целенасочено раздувани от ФБР с цел да изплашат гражданите и законодателите на щата, за да подкрепят 35-та поправка. От времето, когато сенаторът Хилърд е дискутирал тези въпроси с вас, лично аз разговарях с четиринадесет шефове от полицията. Повече от половината потвърждават, че цифрите, изпратени от тях до ФБР, не са същите, които след това се публикуват от правосъдието. Някъде по пътя им тези статистики са преправяни, изсилвани, дори фалшифицирани.

Стъписан от настъпателността на говорещия, Колинс каза:

— Та това е много тежко обвинение. Имате ли писмени показания от тези полицейски шефове, за да го потвърдят?

— Не, нямам. Тези оплакващи се полицейски началници не ще идат чак дотам. Те зависят твърде много от добрата воля и сътрудничеството на ФБР, та да му се противопоставят. Фактически те симпатизират на ФБР. Те вършат същата работа, а тя днес е твърде тежка. Мисля, че тези шефове споделят забелязаното от тях с мен само защото не им е приятно да изглеждат некомпетентни. Не, мистър Колинс, нямаме нито йота писмени доказателства. Замолихте ни да приемем вашата дума, че не сте намесен в това. Сега пък вие трябва да приемете нашата дума относно тактиката, прилагана от ФБР.

— Готов съм да приема — каза Колинс, — но се боя, че директорът Тайнън не ще се задоволи само със словесни изявления. Сигурно виждате в какво положение се намирам. Не мога да се явя пред директора Тайнън и да му заявя, че той и ФБР имат нечестно поведение, без да му представя писмени доказателства, подкрепящи това обвинение. Ако наистина можете да вземете нещо написано…

— Не мога — каза Кийф безпомощно. — Опитах, но без всякаква полза.

— Може би аз трябва да опитам. Възможно е да проявят известна склонност пред мен да напишат оплакване като пред главен прокурор, нещо, което не могат да сторят пред вас. Имате ли имената на тези полицейски началници?

— Ето ги. — Кийф се насочи към чантата си, лежаща отворена на масата.

В този момент на вратата се позвъни. Той отвори и пропусна келнера със сандвича за Колинс. След като подписа сметката, изчака излизането на келнера и се върна към чантата си.

Колинс беше загубил апетита си, но знаеше, че по-късно ще огладнее страшно. Отвори сандвича, намаза малко горчица отвътре и отхапа първия залък. Тъкмо отпиваше от чая, Кийф се върна с бележника си. Той откъсна три листа и ги връчи на Колинс.

— Полицейските началници, които не биха проговорили, съм означил с кръст. Останалите осем ще говорят. Ще намерите отбелязани адресите и телефонните им номера. Дано имате късмет. Съмнявам се, че ще успеете, но да се надяваме.

— Ще се опитам — каза Колинс, като постави листчетата в джоба на сакото си.

— Проблемът се състои в това, че някой или някои безочливи личности водят целенасочена кампания за създаване на страх в Калифорния. Изглежда, са твърдо решени да натъпчат тая поправка в гърлата ни на всяка цена, с цената на честност и почтеност.

— Ако искате да кажете преправяне на статистиките…

— Имам предвид нещо много повече — каза Кийф.

— Кажи му — настоя Юркович, кажи му цялата истина!

— Ей сега — увери го Кийф. Той изчака Колинс да глътне залъка си и да постави настрана остатъка от сандвича си. — Ние ще ви поднесем неприятни неща. Преправянето на статистиките, мистър Колинс, е най-малкото нещо. Някой във Вашингтон иска да преправя живота ни.

— Какво искате да кажете? — надигна се в креслото си Колинс.

— Искам да кажа, че от ФБР се провежда предварително замислена кампания за сплашване на някои от законодателите чрез изнудване…

Думата „изнудване“ върна мислите на Колинс към срещата с отец Дубински в църквата Холи Тринити. Свещеникът също говореше за изнудване. Ето че сега този калифорнийски депутат повтаряше същото. Колинс се заслуша по-нататък.

— … изтънчено изнудване — продължи Кийф, — но все пак изнудване, най-подлият вид изнудване. То е насочвано предимно към колебаещите се законодатели, които все още не са взели решение в себе си по отношение на поправката. Атаката се предприема срещу депутати, които са уязвими.

— Уязвими?

— Тези, които крият по нещо от миналото си и не желаят то да стане явно. Мнозина от тях се страхуват да протестират, но депутатите Юркович и Тобиас, докато мислеха за неблагоразумно да се противопоставят на ФБР…

— Понеже изнудването беше изключително долнопробно — намеси се Юркович, — то не беше явно. Нашето оплакване срещу ФБР би могло да бъде отклонено, а дори отхвърлено.

— Да — съгласи си Кийф. — Все пак моите колеги, тъй като не биха могли да протестират с успех публично, предпочетоха да поднесат своите оплаквания лично на вас. Отначало те се безпокояха да не би и вие да сте част от целия заговор. Сенаторът Хилърд обаче ме убеди дори преди вие да сторите това, и аз от своя страна вдъхнах доверие у моите колеги, че сте честен човек на когото може да се гласува доверие, понеже сте твърде нов за вашата служба, та да знаете какво се върши зад гърба ви. — Кийф направи кратка пауза. — Надявам се, че това определение за вас е правилно?

Колинс поднесе цигара към устните си. Не бе изненадан, че ръцете му трепереха леко.

— Честен и заслужаващ доверие, да, но какво се върши зад гърба ми? Продължете, моля, кажете ми повече.

— Нека аз да ви разкажа какво се случи с мен — започна Юркович. — Мистър Колинс, аз бях алкохолик допреди осем години. Накрая се оказах в санаториум за лечение. Преминах го и бях възстановен напълно. Този факт бе известен само на моето семейство. Преди една седмица ме посетиха двама агенти от ФБР, единият се казваше Паркхийл, а другият Нотън. Срещата стана в кабинета ми в Сакраменто. Съобщиха ми, че им е необходима моята помощ при провежданото от тях разследване. Било много трудно. Подобно проучване по повод нарушаване федералните закони би било много по-леко, ако 35-та поправка била прокарана. Сега то вървяло много бавно. От мен искаха сведения за запаси от алкохол и някакъв санаториум, където, те били научили, че калифорнийски депутат престоял пет месеца. Бих ли могъл да им кажа нещо повече за санаториума и собствениците му.

Юркович прекъсна за кратко разказа си, като клатеше глава, сякаш отново сам не вярваше на себе си.

— По какъв долен начин ми дадоха да разбера, че моята най-съкровена тайна е в ръцете им! Чак ми се повръщаше.

В този момент и на Колинс му се повръщаше.

— Какво им отговорихте?

— Какво бих могъл? Признах, че съм бил пациент в този санаториум. Съгласих се привидно с техните претенции, че разследват широко разпространена верига от собственици на санаториуми, участвуващи също и в незаконно приготвяне и разпространяване на алкохол и опиати. Казах им какво съм чул и видял, докато бях на лечение. Когато приключихме, те ми благодариха. Попитах ги дали цялата тази информация ще се запази в тайна. Единият от тях каза: „Може би ще ви призоват публично да свидетелствувате в съда.“ Казах им, че не мога да сторя това. Агентът ми подхвърли: „Ами това не зависи от нас. Може да говорите с директора, ако искате. Може би той ще ви разбере.“ След това си отидоха. В крайна сметка бе ми направено предупреждение: 35-та поправка е от полза за нашата страна. Гласувайте за нея и директорът няма да позволи вашето лечение да стане публично достояние. Опитайте се да не сътрудничите, и то ще бъде разгласено.

— Какво смятате да правите? — запита Колинс.

— С битка съм стигнал до положението, в което съм — отвърна простичко Юркович. — Доволен съм от мястото си. Произхождам от консервативна област. Изпратен съм тук от избиратели, оказващи доверие само на трезви хора. Нямам избор. Трябва да гласувам за поправката.

— Сигурен ли сте, че тяхното разследване е само прикритие? — попита Колинс. — Не е ли възможно да сте изтълкували грешно техните думи?

— Невероятно, но все пак възможно. Вие съдете сам. Що се отнася до мен, предпочитам да не рискувам.

Пълничкият човек до Юркович вдигна ръка.

— Нито пък аз — вметна депутатът Тобиас.

— Искате да кажете, че същото нещо се е случило с вас? — запита Колинс.

— Почти същото. Случи се един ден по-късно, само че ФБР не дойде при мен. Те отидоха… ъ-ъ-ъ, имам си приятелка и те отишли при нея — той въздъхна. — Аз съм солиден, женен човек с деца. Така изглеждат нещата отвън. В действителност отношенията между мен и жена ми отдавна бяха приключени. В името на децата запазихме брака, а след като те израснаха, продължихме да крепим привидно тези отношения. За нея това беше важно в социален смисъл, а за мен служебно. През почти всичките тези години аз имах връзки с жена в отделна квартира. Абсолютно никой не знаеше, освен нас тримата. Тогава, през последната седмица, хората от ФБР посетили приятелката ми. Името на единия от агентите е Линдънмайер, спомням си. Били са много внимателни с нея, след като разбрали колко много е изплашена. Опитали са се да я оставят да се успокои. За известно време са говорили най-общи неща, без да включват личности. Дори отворили дума за 35-та поправка — о, съвсем непреднамерено. Най-после пристъпили към целта. Член съм на комисия, отнасяща се до държавни договори. Разследвали член от комисията, според тях доста съмнителен. По правило проверявали и другите членове на комисията. Пожелали да разберат дали съм разисквал с нея някога държавните поръчки. Опитала се да им обясни, че не ме познава много добре. Те просто не обърнали внимание на думите й. Притежавали факти. Знаели точно колко дни седмично прекарвам с нея и от колко години. Когато напускали квартирата, казали й, че ако се наложи, да, поставили ударение на „ако се наложи“, може да я призоват официално.

— Не мога да повярвам! — въздъхна Колинс мъчително.

— Аз пък го вярвам — каза Тобиас. — Не мога да докажа, че всичко това е извършено с цел да гласувам ДА. Длъжен съм обаче да покровителствувам и жена си, и приятелката си, а също и себе си, предполагам. Така че доста си помислих как да гласувам. Презирам тази поправка, но съм готов да декларирам ДА високо и ясно, когато дойде редът ми да гласувам. Ето, сега знаете всичко, мистър Колинс.

Чутото от Колинс проникна дълбоко в съзнанието му. Доповръща му се още повече.

— Случило ли се е подобно нещо с някой друг от законодателите?

— Не зная — каза Тобиас. — Естествено всеки от нас избягва да споделя тези неща. Всеки от нас си има частен живот и държи да го запази в тайна.

— А нещо около вас, мистър Кийф? — отправи въпросителен поглед Колинс към своя домакин.

— Никой не ме е посещавал, понеже ме познават и знаят, че направо ще ги изритам. Аз имам също личен живот и допускам, че са в състояние да изровят нещо, но не давам пет пари. Нямам за какво да държа толкова много, колкото моите приятели. Бих предпочел да ме изложат, отколкото да се оставя на тия копелета, та които ще и да са.

— Кои мислите, че са те? — попита Колинс.

— Не знам.

— Аз също не знам — отговори Колинс. — Бъдете сигурен, че това не е дело на моята служба. Ако това е целенасочена кампания, тя би могла да се осъществи по заповед на всеки един, от президента и директора на ФБР до подчинените им.

— Можете ли да сторите нещо по тези въпроси? — поиска да узнае Кийф.

— Не съм сигурен. — Колинс се изправи. — Повтарям отново, не разполагаме със сигурни доказателства, че тези посещения са целели сплашване. Може да са били истински разследвания със солидна база за проучвания. Може да са били и форма на изнудване.

— Как смятате да откриете истината? — запита Кийф.

— Чрез разследване на разследвачите — отговори Колинс.

На рецепцията в хотел „Бевърли Хилс“ Колинс получи заедно е ключа си от бунгалото и телефонограма. Разгъна я. Тя беше пристигнала преди един час и гласеше:

Надзирателят на Тюл Лейк ти каза, че строежът не е тайна и е отразен в пресата. Тази вечер похабихме часове наред да преглеждаме вестниците. Проектът „Сангуин“ наистина е споменат, но от военноморските сили отричат да е оповестяван някакъв техен проект. По този въпрос не е писано ни дума. Допускам, че това те интересува.

Джош Колинс.

Почти беше забравил, че обеща на сина си да докаже, че Тюл Лейк не е бъдещ концентрационен лагер. Непременно трябваше да го стори. Трябваше също да се занимае с въпроса за преправянето на статистиките. Предстоеше му също и работата около агентите на ФБР, изнудващи калифорнийските законодатели. На всичкото отгоре стоеше открит и въпросът за документа R.

Да започнем от началото.

Отправи се към телефонните кабини, наредени близко до входа на фоайето. Влезе в една от тях и набра телефонния номер на заместника си Ед Шредър у дома му във Вашингтон. Знаеше, че ще го вдигне от сън — във Вирджиния сега беше три часът след полунощ, — но искаше да разкрие фактите колкото е възможно по-скоро. Утре щеше да бъде твърде зает. Сънлив глас отговори на позвъняването.

— Ало? Недей ми казва само, че си набрал грешен номер…

— Номерът е верен, Ед. Обажда ти се Крис. Слушай, искам да разбереш нещо, което много ме интересува, още рано утре сутринта, ъ-ъ-ъ, по право тази сутрин. Имаш ли молив? — Обясни му, че военноморските сили имат базирана на сушата комуникационна система за връзка с подводниците, наречена ELF, или проектът „Сангуин“. Едно от най-големите им устройства е в усилен строеж, почти на довършване в Северна Калифорния. — Проучи каквото можеш от него. В апартамента си съм до дванадесет и петнадесет, докогато ще провеждам срещи. Гледай да ми позвъниш дотогава, а сега отивай да спиш.

Телохранителят му го чакаше във фоайето. Минаха заедно по криволичещата пътека до бунгалото, оградена със зеленина, пожелаха си лека нощ и Колинс си влезе.

Беше изморен до мозъка на костите. Повъртя се из дневната, като събличаше сакото и вратовръзката си, а същевременно в главата му се въртяха перспективите на разговора с тримата депутати. Обвиненията им, отправени срещу неизвестно лице във ФБР, а възможно и някъде по-високо, бяха тежки. Мъчеше се да измери истинността на техните думи. Не успя да открие никакъв мотив за лъжа у когото и да било от тях. Какъв смисъл има да измислят подобни истории? Да постигнат какво? Не можеше да намери отговор. Следователно, казват истината. От друга страна, осъзнаваше, че не може да предприеме никакви действия само въз основа на казаното от тях. Не можеше да докладва на президента или да сподели с Тайнън или Адкок, без да притежава истински доказателства за това. Не беше сигурен какво да предприеме. Най-добре ще е да чака до утрото, когато главата му ще е поизбистрена.

Свали и ризата си, влезе в тъмната спалня и се отправи към банята, където запали лампата. Съблече се, изкъпа се, изми зъбите си, проучи тъмните кръгове под очите си и посегна за пижамата. Не я намери да виси на закачалката на вратата. Досети се, че сигурно прислужницата я е поставила върху възглавницата на двойното легло. Угаси светлината в банята и гол се насочи в тъмнината към леглото. През открехнатата врата на дневната се процеждаше малко светлина и той видя пижамата си върху леглото. Зажаднял за сън, той се наведе да я вземе, когато нещо топло и меко докосна бедрото му. Той издаде сподавен вик и спусна ръка надолу, за да намери друга ръка.

Сърцето му заби лудешки.

— Какво, по дяволите… — не се сдържа той.

— Хайде в леглото, скъпи! — чу той женски глас да мърка.

Той беше твърде много зает да търси в тъмното ключа на лампата, та да отмахне женската ръка, хванала члена му. След миг слаба жълтеникава светлина падна върху леглото. Тя беше там, примъкваща се към ръба на леглото, усмихваща се, простряла ръце напред, като милваше бедрата му. Колинс се бе вкаменил, така невярващ на очите си, че не бе в състояние да продума или да мръдне. Тя беше млада, не повече от двадесетгодишна, с вълниста кестенява коса и нацупени червени устни, лежеше съвсем гола, с големи опнати гърди и гладък корем.

— Ало — извика тя с глезен момичешки глас, — аз съм Кити. Не вярвах вече, че ще дойдеш някога изобщо.

— Коя, по дяволите, си ти? — избухна Колинс. Ръцете му се стрелнаха надолу, хванаха нейните и ги отблъснаха. — Направила си грешка. Намъкнала си се не там…

— Дадоха ми номера на това бунгало. Казано ми беше да чакам мистър Колинс.

Тогава не беше грешка. Кои ли стари приятели си правят такъв детински майтап с него?

— Кой ти каза да дойдеш тук? — запита той настоятелно.

— Аз съм подарък от твой приятел.

— Какъв приятел?

— Не спомена изобщо името си. Те никога не казват, но си плати в сухо. Двеста долара, аз съм от скъпите — усмихна се тя. — Каза, че това ще е изненада за теб и ще ти хареса. Обещавам, че ще ти хареса, мистър Колинс. Хайде, ела сега тук като добро момче и…

— Как влезе вътре?

— Някои от персонала ме познават. Давам добри бакшиши — тя му хвърли изпитателен поглед. — Бива си те. Харесвам високите мъже, но ти бърбориш много. А сега хайде в леглото с Кити. Обещавам ти приятна вечер. Оставам за цялата нощ.

— По дяволите ще идеш! — почти изкрещя той, като я хвана за ръцете, посягащи отново между краката му. Той изви китките й. — Вън, и то сега, веднага! Не ми трябваш нито ти, нито който и да е! Някой се опитва да си играе с мен по детински…

— Но на мен ми е платено…

— Вън! — хвана я за раменете той и я изправи в седящо положение. — Обличай се и изчезвай веднага!

— Никой не се е отнасял така с мен.

— Ето виждаш, че аз го върша. — Той грабна пижамата си. — Докато изляза от банята, да си облечена и изчезнала оттук!

Той нахлу гневно в тоалетното помещение и се облече. Когато излезе, тя тъкмо приключваше с блузата си и навличаше морскосинята си пола.

— Какво се мотаеш? Побързай!

— Приятелят ти каза, че отначало може да се държиш така, но да не го вземам на сериозно. — Тя тъкмо оправяше ципа на полата и като наклони закачливо глава, се насочи усмихната към него. — Шегуваш се, нали?

Той грабна грубо ръката й и я завъртя към вратата.

— Тръгвай!

— Не стискай така, причиняваш ми болка!

Той освободи ръката й, но я изблъска в дневната, където я насочи към изхода. До вратата поомекна малко, но все още дишаше тежко.

— Съжалявам, че някой те е ползувал за такова нещо. Всичко беше така глупаво. Съжалявам. Лека нощ.

Тя се опита да се съвземе и да го напусне с достойнство.

— Аз не губя нищо. Ти сигурно си малко нещо импотентен? Той отвори рязко вратата и когато посетителката беше вече вън, видя, че иззад близкия жив плет се изправя фигура с фотоапарат в ръка. Инстинктивно Колинс рязко се дръпна зад вратата в момента, когато светкавицата на апарата блесна. Той залитна върху вратата и я затръшна с тяло. Остана така, дишайки тежко, докато осъзна, че фотографът бе уловил Кити, но не и него. Като заключи вратата с треперещи ръце, той реши да се успокои и си приготви пиене.

Докато не можеше да си обясни нищо от случилото се през деня, беше напълно убеден за станалото преди малко. То не беше невинна глупава шега, изиграна му от някой приятел. Беше нещо много по-зловещо. Някой искаше да го постави в клопка и да го компрометира. Но кой и защо? Привържениците на 35-та поправка? Невероятно, защото официално и публично той беше на тяхна страна. А може би искаха да си осигурят оставането му в техните редове? Тогава враговете на поправката? Не е за вярване също. Невъзможно е хора като Кийф и Пиър да отидат толкова надалеч, че да го принудят насила да направи завой към тях. Истинска лудост, помисли си той и си приготви нова чашка уиски, та дано нощта мине по-бързо и да настъпи утрото, когато нещата прилягат по-разумно на местата си.

Утрото наистина направи по-определени мрачните петна, тормозили го цялата нощ по време на неспокойния му сън.

Предобедът хвърли още повече светлина.

По време на късната и продължила дълго време закуска с двамата прокурори от Калифорния обсъждаха текущи юридически въпроси. Последва среща с тричленна делегация на Американската юридическа асоциация — тя беше типично посещение на добра воля. След това проведе интервю с млада репортерка от „Лос Анджелис Таймз“. То беше истинско упражнение как да избегне задълбочения коментар на 35-та поправка, като се плъзне върху плоскостта на разисквания по въпроса за далечните перспективи за обновление на съдебната практика в САЩ. През цялото време Колинс се мъчеше да разбере какво е мнението на журналистката за растящия брой на криминалните престъпления в Южна Калифорния. След като отпрати и нея, Колинс остана сам с телефона.

Възнамеряваше да позвъни на осемте полицейски началници, оплакали се пред Кийф, че собствените им статистически сведения се преиначават. Свърза се само с трима и не потърси никого повече. Разбрали, че говорят с главния прокурор, и тримата отговаряха много предпазливо на въпросите му. Един от тях прие, че има лека разлика между цифрите в доклада му и обнародваните от ФБР сведения, но и тримата отрекоха да са се оплаквали пред Кийф по този въпрос. Незначителните разлики се дължали най-вероятно „на случайни грешки в компютърната обработка“. Всеки един обясни със свои думи, че депутатът Кийф ги е разбрал неправилно. Или шефовете от полицията бяха изказвали своя протест пред Кийф и сега се страхуваха да го повторят пред главния прокурор, или самият Кийф ги бе разбрал погрешно. Във всеки случай тези проучвания на въпроса по телефона не можеха да го доведат до никакво заключение.

Колинс изведнъж се сети за друго. Снощи, при разговора си със законодателите, той си бе отбелязал имената на тримата специални агенти, посетили Юркович и Тобиас. Претърси джобовете си и намери листчето с имената им: Паркхийл Нотън и Линденмайер. Чудеше се дали да ги издири чрез бюрото на ФБР за Калифорния, или като се свърже директно с Адкок или Тайнън. След като помисли малко, взе решение и позвъни на секретарката си Мериън.

— Мериън, искам да изясня даден въпрос с ФБР, но се налага питането да не изхожда от мен. Най-обикновена проверка на някой низш чиновник към равен му по ранг служител от ФБР. Имаш ли молив? Добре. Накарай го да попита дали двама от специалните агенти на ФБР в Калифорния, единият е Паркхийл, а другият Нотън, са интервюирали миналата седмица депутата Юркович. Освен това специалният агент Линдън Майер интервюирал ли е… — Внезапно той се сети, че не знае името на приятелката на Тобиас. — Ъ-ъ-ъ, интервюирал ли е някого в Сакраменто във връзка с разследване работата на една от парламентарните комисии, в която участвува и депутатът Тобиас. Аз съм в хотела, обади се веднага.

Докато чакаше, той се разходи из бунгалото, след това извади речта си и изглади някои фрази. Бяха изтекли петнадесет минути, когато Мериън позвъни.

— Странно е, мистър Колинс, но от ФБР заявяват, че в Калифорния няма агенти с имена Паркхийл, Нотън или Линдънмайер. Нещо повече, такива имена няма в списъците на специалните агенти в цялата страна.

Като всичко останало, ето ти нова кръстословица. Във ФБР нямат агенти с подобни имена. И все пак Юркович е бил посетен от Паркхийл и Нотън, а приятелката на Тобиас — от Линдънмайер. Това означава, че и Юркович, и Тобиас са разбрали погрешно имената. Невъзможно. Тогава и двамата са лъгали Колинс. Безсмислено. Остава третата възможност — също невероятна, но далеч по-злокобна. Оказва се, че ФБР разполага със специален корпус от агенти, засекретен корпус, с нерегистрирани имена, използуван да сплашва законодателите в Калифорния. Колинс обмисли тази хипотеза. Нормално той беше реалист, човек на делото, и не се поддаваше на полета на фантазията си, нито си рисуваше мелодрами. И той би отхвърлил тази вероятност за таен корпус, ако не съществуваше едно обстоятелство. Неговият предшественик бе съхранил последния си дъх, за да го предупреди за огромна опасност, наречена документа R. Ако човек можеше да приеме съществуването на къс хартия, заплашващ какво? Сигурността на страната? Значи можеше да приеме и възможността, че неизвестни агенти на ФБР заплашват калифорнийските депутати по същия начин, както един от добре известните заплаши отец Дубински.

Докато се преобличаше за срещата с Пиърс, а след това и за словото пред Асоциацията на юристите, той все по-дълбоко осъзнаваше колко противно му е всичко това. Бе издигнат до позиция, предполагаща, че той трябва да знае всичко относно престъпленията в страната, а същевременно около него ставаха неща, равни на престъпления, без той да има и най-малко понятие от тях. Цялата тази обстановка бе породена от атмосферата, създавана от 35-та поправка. Боже мой, мислеше той, ами какво би станало, ако поправката се превърне в закон за тази земя?

Тъкмо приключи преобличането си, когато телефонът зазвъня. Побърза да вдигне слушалката и чу гласа на Ед Шредър от Вашингтон:

— Крис, относно задачата, поставена ми от теб снощи.

Колинс бе забравил телефонния разговор с помощника си. Да, беше наредил на Шредер да проучи всичко относно строежа в Тюл Лейк, за да докаже на сина си, че идеята му за строеж на концентрационен лагер е налудничава и да го постави здраво на краката му.

— Да, Ед. Какво откри?

— Имам сведенията от оторизирани източници към Пентагона. Проектът на военноморските сили „Сангуин“ или както те го наричат, ELF, е изпълнен още преди три години. Не се ремонтират, нито строят нови инсталации. Никакво тяхно устройство не е в близост до Тюл Лейк.

Не можеше да повярва на ушите си.

— Искаш да кажеш, че военноморските сили нямат никакъв обект, базиран на Тюл Лейк?

— Абсолютно никакъв.

— Но предприемачът там ми каза… Нищо, нищо, не говоря на теб. Но, по дяволите, там се строи нещо, някакъв държавен строеж.

— Ами сигурно не е това, за което се интересуваш.

— Не… не е — каза бавно той. — Благодаря ти, Ед.

За първи път той призна пред себе си, че Джош сигурно е прав. Също така Кийф, Юркович и Тобиас може би са прави.

През целия двадесетминутен път до телевизионното студио той прехвърляше в главата си трупащите се доказателства за надвиснала злина. Документът R, който трябваше да бъде изваден наяве. Преправянето на криминалните статистики от Калифорния. Засекретеният концентрационен лагер в Тюл Лейк. Накрая, най-дребният факт го безпокоеше най-вече — фотографът, готов да го заснеме заедно с проститутката, поставена в бунгалото му. То не беше речено-казано, а опит, преживян лично от него.

В душата му бушуваха съмнения и недоверие както към самата поправка, така и към защитниците й. На всичко отгоре му липсваше всякакво желание да излезе публично пред телевизията и да защищава поправката. Повдигаше му се от възложената роля. Искаше му се да обърне гръб на всичко и да бяга. Беше обаче късно. Движеха се по булевард „Бевърли“ и пред тях израстваше зданието на телевизията.

Колинс седеше в гримьорната с кърпичка около шията, за да пази ризата му, и наблюдаваше измъченото си лице, докато гримьорът вършеше своята работа. Видя също в огледалото и появата на младата режисьорка на програмата „Търсене на истината“, облечена в елегантно костюмче.

— Как върви, мистър главен прокурор? — запита тя.

— Мисля, че съм почти готов.

— Още няколко минути, Моника, и ще бъде изцяло твой — обеща гримьорът.

— Надявам се всичко да мине по сценария — добави Колинс.

— Оттук веднага трябва да ида в „Сенчъри Плаза“ за речта си пред Асоциацията на юристите. Дали ще имам време?

— Времето ще ви е предостатъчно — увери го Моника Евънс.

— На сцената са вече и Тони Пиърс, и нашият водещ Брант Ванбру. Приключили са с грима и са готови да започнат всеки момент.

Колинс се почувствува облекчен за момента. Беше му неприятна мисълта да бъде затворен в тази гримьорна заедно с Тони Пиърс и да бъде принуден да разговаря с него преди официалното им излизане. Разискванията им пред камерата му се струваха така противни, че в никакъв случай не би понесъл частен разговор.

— Ще чакам в хола, за да ви заведа в студиото — каза Моника Евънс и напусна стаята.

Колинс продължи да разглежда образа си в огледалото и се почувствува разочарован. Въпреки козметичните кремове и пудри, запълнили всяка бръчка, той виждаше себе си като труп, направил усилие да изглежда представителен.

Учудваше се защо е тук да защищава бомба, готова всеки момент да откъсне гражданските свободи от конституцията на страната. Какво го бе довело тук, в лагера на антилиберали като президента Уодсуърт и Върнън Т. Тайнън? Как се случи така, че той да се превърне в главен публичен адвокат на ужасната 35-а поправка?

Устремил поглед в огледалото, обградено от театрално наредени крушки, той внезапно започна да прозира по-дълбоко в себе си. Досега той укрепваше положението си чрез настойчив и съзнателен труд. Като порядъчен човек сред порочни, бе му дадена възможност да коригира техните действия. Въпреки това той бе пропуснал тази възможност, нещо повече — не беше се опитал както трябва да се възползува от нея. Бе решил да остане член на правителството, защото искаше да осъществи своята цел, да открие свое решение на въпроса за престъпността — задача почтена и хуманна. Съзнаваше обаче, че тези негови усилия се превръщаха в безсмислица в сравнение с раздуваното от администрацията значение на 35-та поправка. Казано накратко, старанията му бяха напразни напъни.

Той осъзна също защо се намираше в техния лагер, какво го беше довело тук и как бе станало всичко. Виждаше го ясно в ослепителната светлина на огледалото. Всичко беше амбиция. Да, амбицията го бе повела по кривите пътища. Амбицията да достигне известно положение и да го демонстрира пред баща си. Да се издигне със собствени сили. Проста Фройдова истина. Да направи себе си такъв, какъвто не му прилича да бъде, но само и само да го стори. Да се перчи пред баща си. Да стане „някой“ на всяка цена. В този момент всичко това му се виждаше комично. Нямаше какво да показва на баща си, та нали баща му беше мъртъв. Съществуваше единствен само той, а и от него сега бе останало твърде малко.

— Добре, мистър Колинс! — каза гримьорът, като му снемаше кърпата от шията. — Готов сте да вървите.

Да върви — къде? Той се надигна от стола.

— Благодаря ви.

Моника Евънс го чакаше в хола и той я последва в огромното телевизионно студио. Изведнъж попаднаха в силно осветен четириъгълник. Колинс се оказа пред три грамадни телевизионни камери, две от които се движеха. Около тях сновеше техническият персонал. Вниманието на всички бе насочено към малък подиум, декориран като домашен библиотечен кът, и три кресла, разположени около масивна маса. Там спокойно разговаряха двама мъже.

— Позволете да ви представя Брант Ванбру, водещия предаването, и Тони Пиърс — каза младата дама.

Колинс не беше срещал никога лично Пиърс, но го позна веднага по снимките му във вестниците и предишните му телевизионни предавания. Колинс беше разочарован. Очакваше да види подлец, а вместо това пред него стоеше обезоръжаващо симпатично човешко същество. Косата му беше пясъчноруса, а лицето покрито с лунички, открито по младежки, въпреки средната си възраст, искрящо от ентусиазъм. Беше стегнат, приличен, висок около един и седемдесет и пет, облечен в ежедневен еднореден костюм. Сърцето на Колинс замря. Очакваше да срещне не само подлец, но истински враг, а сега не виждаше друг враг, освен самия себе си.

Моника Евънс го доведе до двамата мъже.

— Радостен съм да се срещнем най-сетне, мистър Колинс — каза Пиърс. — Малкото, известно ми за вас, е от прочетеното и от сина ви Джош. Той е отлично момче.

— Той говори възторжено за вас — отговори Колинс, почувствувал се неудобно и убеден, че събеседникът му го разглежда и се старае да открие как такъв баща е създал такъв син.

— Джентълмени — прекъсна го водещият, — боя се, че не разполагаме с много време.

Той беше жив, пъргав младеж, с маниери на лидер и с ум като стоманен капан (Колинс бе наблюдавал и по-преди тази рубрика). Амбициозен, помисли си той.

Ванбру ги заведе до креслата им, разположени от двете страни на неговото. Някой прикрепи малък микрофон към шията на Колинс, а водещият продължи:

— Започваме записа след две минути. Това издание на „Търсене на истината“ ще се излъчи довечера за цялата страна, от океан до океан. Каквото сторите сега тук, ще си остане така. Никаква редакторска обработка. Ще има само две рекламни прекъсвания. Ето и схемата за работата ни. Аз ще открия с предложението да бъде дискутиран въпросът „Трябва ли Калифорния да ратифицира 35-та поправка?“ Ще направя кратко въведение за поправката. Ще изложа какво представлява тя и докъде е достигнала днес. Камерата ще бъде насочена към мен. След това ще се премести върху вас, мистър Колинс. Аз ще ви представя на публиката като главен прокурор на САЩ и пълномощията, с които разполагате. После камерата ще улови мистър Пиърс и мен и ще представя и вас, мистър Пиърс, като бивш специален агент от ФБР, сега практикуващ адвокат и оглавяващ организация, противостояща на 35-а поправка и защищаваща закона за гражданските свободи. След това ще призова вас, мистър Колинс. Ще разполагате с около две минути за началното ви изказване, преди да започнат дебатите. Бих ви посъветвал да се спрете на въпроса защо поддържате 35-а поправка. Предполагам, че ще искате да нарисувате нерадостната картина на състоянието на престъпността в днешна Америка и да докажете, че се налага да се предприемат драстични мерки с оглед съхраняване на нашия обществен ред. Следва вашият ред, мистър Пиърс. Ще разполагате също с две минути за откриване. Не започвайте още да атакувате казаното от мистър Колинс. Изложете само схващанията си относно противопоставянето на поправката. След това ще прослушаме записа. Едва тогава ще започнат дебатите. Взаимните прекъсвания са допустими, но не грубо и често. — Той погледна към камерите. — След миг започваме. Когато червената лампичка над средната камера светне, записът започва. Успех, джентълмени, и нека всичко бъде съвсем естествено.

Червената лампичка над камерата светна. Колинс се чувствуваше замаян и неловко и едва долавяше въведението на Ванбру. Изведнъж чу името си и разбра, че в момента го представят на публиката. На лицето му се появи насила болезнена усмивка, предназначена за камерата. След това чу името и на Тони Пиърс. Погледна към него и видя, че лицето му, открито и осеяно с лунички, беше сега сериозно. Отново чу името си заедно с въпрос. Долавяше собствения си глас като изпод земята.

— Никога от времето на Гражданската война нашите демократични институции не са били така сериозно заплашени, както днес. Насилието стана нещо обикновено. През 1975 година от 100 000 американци десет загиваха от насилствена смърт. Днес те са вече двадесет и двама на 100 000. Преди няколко години трима математици от Технологичния институт в Масачузетс, след като са проучили нарастващото ниво на престъпността, заключават: „Всяко американско момче, родено през 1974 година, е по-вероятно да умре от убийство, отколкото американски войник в сражение през Втората световна война.“ Днес тази жестока възможност е удвоена. Крайно необходимо е да спрем изкачващата се спирала на насилието, включително убийствата, и това е концепцията, родила идеята за 35-та поправка.

С големи усилия той продължи, докато видя знака, че му остават петнадесет секунди, и с облекчение приключи въведението си.

Сега вече чуваше гласа на Тони Пиърс, всяка фраза като удар, така че той трепваше вътрешно и се опита да не го слуша. Още две минути, и му бе ясно, че дебатите ще започнат. Чу отново Пиърс да говори:

— От 2500 години човечеството се бори за свобода, свобода от тиранията. А сега само за една нощ, ако 35-та поправка бъде приета, ще се сложи край на тази борба в Америка. За една нощ по прищявка на директора на ФБР и неговата комисия за национална сигурност законът за гражданските свободи ще бъде обезсилен за неопределено време…

— Не за неопределено време — прекъсна го Колинс. — Само в случай на изключителна опасност, и то за кратко време, вероятно някой и друг месец.

— Така казваха и в Индия през 1962 година — отвърна Пиърс. — Обявиха извънредно положение и отмениха своя закон за правата. Това продължи шест години. След това отново го отмениха през 1975 година. Кой може да гарантира, че това няма да се случи и тук? Ако се случи, то ще означава край на нашия свободен живот. В този смисъл имаме и доказателства. Подобни явления е имало и в миналото на САЩ и те винаги са означавали бедствие.

— Какво искате да кажете, мистър Пиърс? — намеси се Ванбру. — Твърдите, че законът за правата е бил отменян и по-рано в нашата история?

— Да, неофициално това е вършено. Законът за правата е бил отменян или пренебрегван много пъти и когато това се е случвало, народът е пострадвал.

— Може ли да ни дадете някои примери? — попита водещият.

— Разбира се — отвърна Пиърс. — През 1798 година след Френската революция САЩ се страхуваха от нахлуване на радикални френски заговорници и от вероятността те да се опитат да свалят нашето правителство. В пропита от истерия атмосфера Конгресът игнорира закона за граждански права и прокара друг закон — за чужденците и противодържавната дейност. Стотици хора бяха арестувани. Редакторите, обявили се публично против този закон, бяха натъпкани в затвора. Обикновените граждани, възнегодували против президента Джон Адамс, също бяха хвърлени в тъмница, Томас Джеферсън проведе кампания срещу тази лудост, по-специално отменянето на закона за човешките права, и народът се осъзна, а Джеферсън бе избран за президент. Налице са още много примери. По време на гражданската война хората са били арестувани без официална заповед, включваща обвинението за ареста. Също така гражданските съдилища са били подменени с военни. След Първата световна война главният прокурор А. Митчел Палмър обяви червена заплаха и започна лов на вещици. Това доведе до арестуването на 3500 души, без да им е връчено обвинение, и депортирането на 700 чужденци. Върховният съдия Чарлз Евънс Хюз характеризира тези арести като „една от най-зловещите практики на тирания“. Още със започване на Втората световна война американските граждани от японски произход бяха подложени на конфискация на имуществото им и изпращани в концентрационни лагери. Наскоро след това, за да бъда съвсем точен — през 1954 година, сенаторът Джозеф Р. Маккарти на бърза ръка обвини 205 служители от Държавния департамент на САЩ, че са членове на Комунистическата партия, като по този начин провъзгласи своя собствена червена опасност. Маккарти, налудничав, жаден за публична изява демагог и безнадежден пияница, опетни и унищожи безброй невинни американци, като им прикачи етикет на предатели и отцепници. В края на краищата той ликвидира и себе си пред нацията през време на тридесет и шест дневното разследване. Още по-наскоро, през 1969 година, рожбата на мечтите на президента Ричард Никсън и главния му прокурор Джон Митчел, актът за контрол върху организираната престъпност на практика отстрани закона за правата. Той предвиждаше задържане на провинените за четиридесет и осем часа без връчване на обвинение и за неопределен период с обвинение. Освен това не зачиташе неприкосновеността на дома, ограничаваше правата на обвинения да се запознае с доказателства, придобити по незаконен път срещу него, а също така и електронните подслушвания. Коментирайки акта за контрол върху организираната престъпност, сенаторът Сам Ървин от Северна Каролина го нарече „кофа за боклук на най-репресивното, късогледо, непоносимо, непочтено и отмъстително законодателство, представено някога пред Сената… Този закон по-вярно може да се нарече закон за анулиране на 4-та, 5-та, 6-та и 8-та поправка към нашата конституция“.

— Все пак демокрацията остана жива — вметна Колинс.

— Едва, едва, мистър Колинс. Някой ден може и да не преживеем подобни посегателства върху нашата свобода. Чарлз Пеги някога е казал: тиранията винаги е по-добре организирана, отколкото свободата. Ако всичките споменати от мен ужаси са били извършвани, докато законът за гражданските свободи е бил в действие, може да си представите какво ще се случи, когато бъде ратифицирана 35-та поправка и законът бъде отменен. Мистър Колинс, нашата конституция заедно със закона за гражданските свободи съществува много по-дълго време от която и да била конституция на земята. Нека да не я разрушаваме със собствените си ръце.

— Мистър Пиърс — отговори Колинс. — Вие говорите за нашата конституция, сякаш тя е издълбана с длето върху скала или паднала от небесата, като нещо, неподлежащо на промяна. Всъщност нашата конституция, такава, каквато е днес, е резултат на компромиси. Преди да бъде подписана, за нея са били предложени много варианти, тя съдържа много неща и може да побере още повече…

— Измествате темата, мистър Колинс — прекъсна го Пиърс. — Темата е…

Ванбру бързо застана помежду им.

— Секунда, джентълмени. Бих искал главният прокурор Колинс да разшири започнатата от него тема. Казахте, мистър Колинс, че са съществували много варианти за конституция…

— Също и на закона за гражданските свободи — вметна Колинс.

— … преди окончателният вариант да бъде подписан. Намирам, че това е интересно. За мнозина от нашите зрители това може да не е напълно ясно. Бихте ли направили допълнителни обяснения?

— С удоволствие. Опитвам се само да докажа, че ние не извращаваме конституцията, когато искаме да внесем известни изменения в нея. Заявявам само, че тя съдържаше много неща, когато влезе в сила, и все още може да се разширява. Нали заради това в нея са предвидени поправките. Думата „поправка“ произлиза от латинската emandare, означаваща да се поправи някакъв дефект или да се измени нещо в смисъл на по-добро.

— А какво щяхте да дообясните за разните варианти на конституцията и закона за гражданските права? — подсети го Ванбру.

— Да. Както сигурно знаете, група от петдесет и пет мъже от единадесет щата се събраха от май до септември 1787 година в парламента на Пенсилвания, наречен днес Зала на независимостта, за да подготвят конституция, чиято главна цел е била да свърже тринадесетте отделни щата в единна нация. Средната възраст на тези мъже е била четиридесет и три години. Вероятно не само патриотизмът и оцеляването са били техни подбуди. Половината от тях са били обществено осигурени. Ако бяха съставили конституция, формираща нов вид управление, тяхната осигуреност би нараснала. Според конституцията днес президентската институция е свещена, а тогава е било обсъждано и предложението на Александър Хамилтън за пожизнен президент. Едмънд Рандолф и Джордж Мейсън са искали трима души едновременно да заемат президентския пост, докато Бенджамин Франклин внушавал, че Съединените щати трябва да се управляват от съвет. Събранието е гласувало пет пъти, за да се стигне до решението президентът да бъде назначаван от Конгреса. Делегацията от Вирджиния първа предлага изпълнителната власт да е в ръцете на едно лице. Не са го наричали даже и президент. Рандолф се е противопоставил на това предложение, като го е обявил за „плод на монархизма“ — Колинс погледна към водещия. — Разполагам ли с още време?

— Моля, продължете — подкрепи го Ванбру.

— Вероятно мнозина мислят, че създаването на Сената, така както е предвидено в конституцията, е също свещено. В началото не е било така. Някои членове на Събранието са искали законодателите от различните щати да назначават сенаторите. Хамилтън е предлагал сенаторите също да бъдат пожизнени. Джейм Медисън внушавал мандатът на сенаторите да трае девет години. Когато се е стигнало до съгласие сенаторите да бъдат избирани от народа, някои делегати са считали, че това означава да бъдат избирани от богатите хора, защото те са стабилни. Джон Джей е казал: „Богатите притежатели на земята трябва и да я управляват.“ Накрая се е стигнало до компромис. Депутатите да избират сенаторите за срок от шест години. Това е продължило до 1913 година, когато 17-та поправка го е изменила, давайки право на гражданите да избират сенаторите. Що се отнася за закона за гражданските права, той изобщо не е съществувал, когато конституцията е била подписана. Мнозина от основателите са считали, че конституцията сама по себе си представлява закон за гражданските права, и следователно не се налага да бъде добавен като допълнителна поправка. Повтарям, най-мъдрите мъже в Америка тогава са счели, че не е необходим никакъв закон за граждански права. В светлината на това наше минало не виждам каква вреда може да нанесем на нашата конституция в настоящия век, като добавим към нея и 35-та поправка. Тя просто временно ще отменя закона за гражданските права, ако е необходимо да спасяваме страната си.

— Мистър Ванбру? — намеси се Тони Пиърс. — Мога ли да дам отговор на историческата версия за Америка на главния прокурор?

— Ваш ред е, мистър Пиърс — каза водещият.

— Мистър Колинс — започна Пиърс. — Въпреки всичко, казано от вас, у нас все още действува законът за гражданските права. Как се сдобихме с него? Вие пропуснахте да споменете това. Добрахме се до него, защото народът го искаше, защото хората усетиха, че Учредителното събрание е пропуснало да го включи в конституцията. Редица щати искаха гражданските права и правата на щатите да съществуват черно на бяло, искаха го преди още да бъде одобрена конституцията. Патрик Хенри от Вирджиния предложи двадесет поправки и десет от тях бяха по-късно приети. Масачузетс предложи десет поправки, също така предлагаха и другите щатове. Когато в 1791 година се събра първият Конгрес, Медисън поиска дванадесет поправки. Конгресът се съгласи на десет и ги изпрати на тринадесетте щата за ратификация. Те бяха ратифицирани и законът за гражданските права влезе в действие през декември 1791 година.

— Искате да ни внушите, че всички щати са настоявали за закона за гражданските права — отново вмъкна Колинс, — а това просто не е вярно. Три от тринадесетте щата отказаха да ратифицират закона. Всъщност не го одобряваха до 1939 година, век и половина по-късно.

— Боя се, че си играете с думите, мистър Колинс — изстреля обратно Пиърс. — Значимото е, че от самото начало се сдобихме със закон за гражданските права и това гарантира за всекиго три основни свободи: свобода на вероизповеданието, свобода на словото и правото на защита при отправено обвинение. Томас Джеферсън настояваше: „Народът заслужава да е осигурен от закон за граждански права, за да бъде закрилян от всякакъв вид управление, взето общо или в частност, закон, какъвто управата не може да отхвърли.“ Нашият закон за гражданските права беше много важен и си остава и сега такъв. Сигурен съм, че Джеферсън би се противопоставил на вашата 35-а поправка така яростно, както се противопоставям и аз сега. Привеждате аргументи за поправка, целяща да отхвърли закона за гражданските права, а аз ви казвам, че така е равнозначно да отхвърляте демокрацията.

Колинс се почувствува притиснат в ъгъла и безпомощен и понеже се чувствуваше така, реагира с гняв:

— Мистър Пиърс, подкрепям тази поправка, за да запазя демокрацията — заяви разгорещено той. — Ще отхвърлим демокрацията, ако допуснем настоящата епидемия от беззакония и анархия да се разраснат вън от нашия контрол, ако позволим убийствата, отвличанията, нападенията, поставянето на бомби, конспирациите и революциите да ни залеят. В такъв случай само след една-две години няма да имаме демокрация изобщо, дори няма да имаме държава. На кого ще давате права и свободи, ако нямаме собствена страна?

— Предпочитам да няма страна, отколкото страна без свобода — веднага реагира Пиърс. — Държава обаче ще има дотогава, докато има хора, свободни хора, а не роби. Съществуват много по-ефективни начини да се овладее престъпността, отколкото диктатурата. Можем да поставим начало, като дадем на хората храна, работа, жилища, справедливост, състрадание и равенство.

— Аз също вярвам в тези неща, мистър Пиърс, но най-напред трябва да преустановим кланетата. 35-та поправка може да свърши това. След като възстановим реда, можем да насочим вниманието си към споменатите от вас неотложни нужди.

— Не ще бъдем в състояние да насочим никъде вниманието си, загубим ли веднъж човешките си права — поклати глава Пиърс. — И не изпадайте в заблуждение, с вашата поправка правата ни ще бъдат ликвидирани. Тъкмо снощи четох известна книга — той измъкна книгата и я отвори — … наречена „Вашите свободи: Законът за гражданските права“ от Франк К. Кели, заместник-президент на организацията „Средства за републиката“. Чуйте какво казва той: „Ако бъде ликвидиран законът за гражданските права, какво ще стане с нашия начин на живот? Ето някои от нещата, очаквани да се случат: правителството ще може да държи младите хора на военна служба за неопределено време, без да е задължено да им предоставя обяснения или оправдание за това. Младите хора ще бъдат назначавани в индустриалните предприятия, където по твърдение на правителството те са нужни. Те ще бъдат насилвани да заемат тези места. Протестиращите против правителствената политика студенти… ще могат да бъдат хвърляни в затвора само с едно нареждане на президента. Американците, млади и стари, ще бъдат заставяни да предоставят своята собственост на обществено ползуване без всякаква компенсация… Имената на лицата, написали критични материали до своите конгресмени, ще бъдат предавани на полицията и такива лица ще могат да бъдат задържани… Журналисти, критикували правителствените деяния, също ще могат да бъдат арестувани както денем, така и нощем…“

Пиърс продължаваше и продължаваше, а Колинс започна да се присвива несъзнателно все по-назад. Опитите му да имитира борба все повече му се изплъзваха. Той не принадлежеше на тази страна, където бе застанал, и постепенно се изплъзваше с отвращение към другия човек вътре в себе си, амбициозния звяр, довел го дотук. Изчакваше, слушаше и направи още някои бледи опити за защита. Беше изпълнил поетото задължение. Минутите течаха, безкрайните тридесет минути, и най-после всичко свърши.

Той се запипка да се освободи от микрофона, когато Ванбру и Пиърс се изправиха, усмихнати, готови за приятелски разговор. Колинс не им обърна внимание.

— Извинете — обърна се той към Ванбру, — къде е мъжката тоалетна?

— Направо през хола и после вляво.

Той се извърна, пресече бързо телевизионното студио, а после зави наляво. Намери банята и се втурна в нея. За негово щастие нямаше никого вътре. Наведе се овреме над клозетната чиния, остана за миг така пепеливоблед и след миг повърна. После изми лицето и ръцете си и се опита да възвърне спокойствието си. Погледна се в огледалото. Ако досега се чудеше къде да застане по отношение закона за гражданските права, в момента вече знаеше и странно: не съвестта му го бе насочила къде да застане, а стомахът му.

Един час по-късно той вече бе решил какво трябва да прави. Решението му не беше съвсем окончателно, но все пак то бе начало — добро начало. Когато напускаше асансьора в главното фоайе на хотел „Сенчъри Плаза“, той определено знаеше каква ще е следващата му стъпка.

Подпомогнат от телохранителите си и местни полицаи, разбутващи тълпата фотографи и публика, той пресече огромния хол и влезе в залата, наричана „Лос Анджелис“. Ескортиран до самия подиум, той не очакваше да види в тази каверна толкова много наблъскани хора. Залата бе осветена от огромен полилей и група от четири по-малки в отдалечения й край. Стиснал в едната си ръка папката с речта, той се изкачи с неловки стъпки на блесналата от светлина сцена, където ръководещите Асоциацията на юристите го посрещнаха изправени. Публичната му известност не беше все още така голяма, но по пътя му го следваха откъслечни ръкопляскания от залата. Съпроводен от думи на учтивост, той зае мястото си до председателя на Върховния съд Джон Мейнърд.

Докато стискаха ръцете си, Колинс видя отново кумира на своята младост. Мейнърд беше една от немногото обществени фигури в Америка, служеща за образец в дейността си. Гъстата му бяла коса, дълбоко поставените му изпитателни очи под плътни вежди, извитият му нос и квадратна челюст го правеха да прилича на достопочтен цезар. Неговата стойка и прямо държане излъчваха някаква младост и енергия, забележителни за седемдесет и петте му години.

Следващата стъпка за Колинс бе много трудна. Той се познаваше едва-едва с председателя на Върховния съд Мейнърд. Бяха се срещали не повече от три пъти, и то за кратко, на отделни правителствени приеми, и не бяха разговаряли надълго и широко. В действителност се бяха срещали и четвърти път съвсем скоро, когато председателят на Върховния съд го закле като главен прокурор в Белия дом. Председателят на Асоциацията на американските юристи се изправи на катедрата и Колинс, разбрал, че събранието се открива, се принуди да действува веднага. Той поиска да спре вниманието на Мейнърд върху себе си, но видя, че върховният съдия разговаря с дамата вляво от себе си, и изчака удобния момент. След малко Мейнърд обърна глава, за да насочи вниманието си към встъпителната реч. Колинс докосна ръката му и се наведе към него.

— Мистър председател на Върховния съд…

Мейнърд също наклони глава към него:

— Да?

— Питам се, дали бихте ми отделили пет минути за поверителен разговор, след като приключим тук?

— Защо не, разбира се, мистър Колинс. Разполагам с апартамент на третия етаж. Няма да пътуваме за Вашингтон по-рано от тази нощ. Мисис Мейнърд е навън по магазините, така че ще бъдем съвсем сами.

Зарадван, Колинс се отпусна назад в креслото си, почувствувал се далеч по-добре. Когато чу, че той ще бъде първият говорител, мисълта му полетя към 35-та поправка и чувството на потиснатост го овладя отново.

Върху коленете му лежеше речта. В нея той отчиташе възходящата престъпност в САЩ и мерките, предприети от закона и правосъдието, за да се справят с нея. В началото и края на речта си той беше включил призива за необходимостта от конституционни промени със специално ударение върху значимостта на 35-та поправка. Колинс се почувствува неудобно. Намери писалката си и бързо прочете три цитата от встъплението. Първият гласеше:

В своя прощален адрес към нацията през септември 1796 година президентът Джордж Вашингтон каза: „Най-доброто в нашата политическа система е правото на народа да извършва промени в своята конституция.“

Колинс го задраска.

Вторият цитат беше:

Дванадесет години по-късно в обръщение към Сената на САЩ Александър Хамилтън каза: „Конституциите трябва да съдържат само общи правни насоки; основанието за това е, че те трябва да си остават постоянни и че те не са длъжни да държат сметка за промените в обстановката.“ Главният извод от цитата е, че се допускат поправки, за да посрещнат историческите нужди. Общият характер на нашия закон за гражданските права може да допусне да се включи в него и 35-та поправка, за да разреши проблемите на нашето поколение, без да накърнява единството на този документ като цяло.

Колинс тегли писалката по двата диагонала и върху него.

Насочи вниманието си и към третия цитат.

През 1816 година Томас Джеферсън писа до свой приятел: „Някои хора гледат на конституциите със свещено благоговение и ги считат едва ли не за свято единство между човека и бога, което не бива да се докосва. Те приписват на нашите предшественици повече мъдрост, отколкото човечност и приемат, че стореното от тях не подлежи на поправка.“ Джеферсън вярваше, че нашата конституция не стои над възможността да бъде ревизирана…

С твърда ръка Колинс изхвърли и този цитат.

След като извади тези слова от речта си, тя все пак оставаше призив за гъвкавост, подканяне за обсъждане на нови мерки за решаване на новите проблеми, но сега тя беше далеч по-слаба, по-разводнена, повече мнение, предложено за дебати.

Той чу Мейнърд да му шепне:

— Това се казва писане на писмо, преди да те поведат.

— Промяна на мислите в последния момент — отвърна той.

След това прозвуча гласът на председателя на Асоциацията на американските юристи:

— Дами и господа, удоволствие е за мен да ви представя главния прокурор на САЩ Кристъфър Колинс!

Когато аплодисментите избухнаха, той се изправи, за да произнесе речта си.

Два часа по-късно, приключил с надутата си реч и след блестящото изложение на председателя на Върховния съд, кънтящо още в ушите му, Колинс седеше на ръба на обикновен стол в апартамента, заеман от Мейнърд, и се мъчеше да облече в подходящи думи мислите, обзели съзнанието му през целия следобед.

— Мистър председател, ще ви кажа защо исках да ви видя насаме. Ще говоря направо, без увъртания. Бих искал да узная възгледите ви за 35-та поправка. Допада ли ви тя?

Отпуснат върху канапето, Мейнърд пълнеше лулата си с тютюн от кожена торбичка. Той повдигна глава и сбърчи въпросително челото си.

— Вашият въпрос… е ли той официален, или е личен?

— Нищо официално. Това е мой личен въпрос, произтичащ от собствената ми загриженост.

— Ясно.

— Отнасям се с дълбоко уважение към вашето мнение — продължи Колинс. — Изгарям от желание да разбера какво мислите за най-противоречивия и решителен законопроект, представян някога на американския народ.

— 35-та поправка — промърмори Мейнърд, докато палеше лулата си. Той я раздухва няколко секунди и наблюдаваше изпитателно Колинс. — Както сигурно допускате, аз съм против поправката, напълно против такъв драстичен законопроект. Прилагана злонамерено, тя може да задуши закона за гражданските права, да превърне нашата демокрация в тоталитарна държава. Наистина, у нас сега съществуват сериозни проблеми. Престъпността и беззаконието са се развилнели както никога досега в нашата история, но окастрянето на човешките свободи не представлява трайно разрешаване на проблема. То може да донесе известно спокойствие, но това ще е с цената на смърт. Известно ни е много добре, че нищетата е майка на престъпността. Ликвидираме ли нищетата, ние сме съвсем близо и до края на престъпността. Това е единственият път. Аз стоя здраво зад мисълта на Бен Франклин: продай свободата, за да купиш сигурност, и ти не ще заслужаваш нито свобода, нито сигурност. 35-та поправка може да ни купи сигурност, но тя ще ни струва човешката свобода. Това е лоша сделка. Аз съм изцяло против нея.

— Защо не излезете открито и не заявите това публично? — запита Колинс.

Мейнърд се бе облегнал назад, смучеше лулата си и наблюдаваше проницателно Колинс.

— Защо не го сторите вие? — контрира той. — Вие сте главен прокурор на САЩ. Защо не се изкажете открито против нея?

— Защото няма да бъда повече главен прокурор.

— Нима това е толкова важно?

— Да, защото считам, че мога да направя много повече добро от мястото, където стоя сега. Освен това моят глас не ще бъде чут така, както вашият. Като изключим официалното ми положение, аз съм относително неизвестен. Не притежавам гласуваната на вас вяра. Сигурен съм, че сте запознат с широко проведената в последно време анкета в Калифорния за най-уважаваните американци. Вие събрахте 87 процента. Хората ще ви чуят, както и законодателите на този щат.

— Почакайте за минутка, мистър Колинс — каза Мейнърд, като постави лулата си в пепелника. — Боя се, че съвсем ме обърквате. Когато ме запитахте защо не изляза открито против този законопроект, аз ви отговорих със същия въпрос. Очаквах да ми отговорите, че не ще говорите против него, защото изцяло го подкрепяте. Вместо това вие показвате, че сте напълно на моя страна и все пак искате аз да го отрека публично. Просто не разбирам нищо. Струваше ми се, че вие, както президентът и водачите на мнозинството в Конгреса, а така също и директорът на ФБР сте за поправката. Даже в днешната си реч вие посочихте, че е необходимо поправката да се обсъди много грижливо. Вашето поведение ме обърква напълно.

— Възможно е — кимна Колинс, — защото самият аз бях объркан. Речта ми не бе написана днес, а я произнесох по настояване на президента Уодсуърт. От вчера подозренията ми относно поправката започнаха да нарастват, а също така и страхът ми от злонамереното й приложение. Мисля, че сега мнението ми за нея съвпада напълно с вашето. По-скоро бих подал оставка, отколкото да я защищавам отново. Засега обаче предпочитам да остана на заеманата от мен длъжност. Трябва да се справя с доста недовършени дела. По-добре е да ги завърша и тогава да намеря истинското си място. Между другото за Калифорния времето изтича бързо. Някой, на когото народът и законодателите ще обърнат внимание, трябва да бъде чут. Заради това ви моля така настоятелно да говорите публично. Вие сам можете да унищожите тази поправка.

— Може да бъде ликвидирана и без моя помощ.

— Съмнявам се. Според личния агитатор на президента такова нещо не може да се случи.

— Добре, ще ви кажа защо не мога да изляза открито срещу нея. Не зная известно ли ви е, но преди година и половина Върховният съд взе единодушно решение от етичен характер. Никой от нас да не обсъжда на думи или писмено, и то едностранчиво, юридически проблеми, които един ден могат да се превърнат в закони, прилагани на дело от самите нас. За мен е невъзможно да дискутирам публично тази поправка, защото по-късно, ако бъде одобрена, ще ми се наложи да я ползувам като ръководство в съдебната си практика.

— Да, разбирам — каза отчаян Колинс. — Предполагам, че няма никакъв начин да кажете ясно на хората какво мислите наистина за 35-та поправка.

— Не виждам никакъв начин — отговори бавно Мейнърд. — Най-малко не съществува такъв начин, докато съм в съда. — За момент той остана замислен. — Разбира се, би могъл да се намери начин. Бих могъл всеки момент да изляза от съда. Бих могъл да подам оставка. Тогава бих бил свободен да говоря открито — и той поклати глава, — но сегашните обстоятелства, изглежда, не оправдават такава крайна стъпка.

— Днешните обстоятелства… — повтори Колинс. — Но виждате ли в бъдещето обстоятелства, налагащи оставката ви и публична изява срещу поправката?

Мейнърд се замисли върху въпроса…

— Ами да. Съществуват няколко възможности, способни да ме подтикнат да действувам. Ако съм убеден, че хората и мотивите зад 35-та поправка са злонамерени, ако съм сигурен, че в техните ръце тя ще представлява истинска и непосредствена опасност за страната ни, бих подал оставка и бих говорил открито пред народа. Засега не съм толкова сигурен, но ако се убедя, ще издигна глас незабавно. Накратко, ако съществува повече, отколкото на пръв поглед изглежда…

В този момент Колинс се досети за документа R, за опасността не само изглеждаща така на пръв поглед, а съвсем реално предупреждение, дошло от смъртния одър на Ноъ Бакстър.

— Председателю Мейнърд — прекъсна го Колинс, — да сте чували някога за нещо, наричано документът R?

— Документът R? Не, струва ми се, не. Какъв е той?

— Не съм сигурен. Нека ви обясня. — Той изложи бавно пред Мейнърд обстоятелствата, съпроводили смъртта на полковник Бакстър и последните му многозначителни думи. — Доколкото мога да направя изводи, това, изглежда, е изложение или план, допълващ по някакъв начин 35-та поправка. Както чухте, то е нещо, считано от Бакстър за опасно. Вероятно е включено в поправката и по всичко личи — не е само привидно.

— Може би — каза Мейнърд, — това наистина звучи зловещо.

— Ако го разкрия и се докаже, че този план представлява опасност, това би ли ви накарало да действувате?

— Възможно е — отговори предпазливо Мейнърд. — Ще зависи от неговото съдържание. Нека го видя или чуя по-напред и тогава ще ви дам отговор.

— Съвсем правилно от ваша страна — Колинс се изправи. — Започвам издирванията си. Ако открия този документ R, ще се свържа най-напред с вас.

— Ще чакам да ми се обадите — Мейнърд също се изправи. — Откриете ли нещо, ще бъда готов да взема решение.

Когато Колинс напускаше апартамента на Мейнърд, се почувствува облекчен. Най-после знаеше къде стои по отношение на поправката. Разбра, че е открил пътечка, водеща го към възможността да я спре, ако намереше изплъзващите му се досега доказателства срещу нея. Знаеше също източника, който може да даде ключа за липсващото звено от веригата. Трябваше да се завърне във Вашингтон, но след това, някъде през следващата седмица, щеше да потърси човека, захвърлен във федералния затвор в Люисбърг, Пенсилвания.

Следващата сутрин зад заключените врати на кабинета на директора на ФБР две неподвижни фигури седяха, заслушани в бавно въртящата се лента на огромния сребърен магнетофон, поставен на масичката помежду им. Върнън Т. Тайнън и Хари Адкок слушаха безмълвно от почти четвърт час. Наближаваше краят на записа. Почти като на живо гласовете звучаха от високоговорителя.

— Както чухте, то е нещо, считано от Бакстър за опасно. Вероятно е включено в поправката и по всичко личи — не е само привидно.

— Може би, това наистина звучи зловещо.

— Ако го разкрия и се докаже, че този план представлява опасност, това би ли ви накарало да действувате?

— Възможно е. Ще зависи от неговото съдържание. Нека го видя или го чуя по-напред и тогава ще ви дам отговор.

— Съвсем правилно от ваша страна. Започвам издирванията си. Ако открия този документ R, ще се свържа най-напред с вас.

— Ще чакам да ми се обадите. Откриете ли нещо, ще бъда готов да взема решение.

Тишина. Чуваше се само триенето на празната лента.

— Кучи син! — изкрещя Тайнън с посиняло от злоба лице, като скочи прав. — Тоя мръсен, долен тип, да се обърне той срещу нас! Спри тоя проклет магнетофон, Хари!

Адкок веднага изключи магнетофона и се извърна да наблюдава началника си, докато той крачеше из кабинета.

Тайнън удряше като чук огромния юмрук на едната си ръка в дланта на другата.

— Това мръсно, гадно копеле Колинс! Ще го удуша за това! Няма да стигне доникъде, като се опитва да се измъкне от нас, но ние скоро ще го отстраним от пътя си. Много повече ме безпокои Мейнърд. Този отвратителен либерал. Той може да извърши много бели, ако някога се върне отново в Калифорния, за да злослови за нас и поправката.

— Не може, шефе, без да разполага с някакви данни. Нали каза, че няма да направи нищо без доказателства.

— Не му вярвам. Може да му скимне да ни погоди номер. Не бива да рискуваме никога повече с нито един от двамата. Трябва със сила да се справим с тях.

— На Колинс лесно ще затворим устата — каза Адкок. — Достатъчно е само да занесем този запис на президента и той ще уволни своя главен прокурор в същата минута.

— Не, Хари! — вдигна ръка Тайнън. — Ти и твоите момчета свършихте голяма работа в Лос Анджелис. Записите са прецизни, всеки един от тях, но ми се струва, че няма да е разумно да набъркваме и президента в нашите хватки. Може да ни скастри. Освен това поверил е всичко на нас. Не иска да си цапа ръцете. Не, мисля, че ще е по-добре да се оправяме с мистър главния прокурор Колинс и мистър председателя на Върховния съд Мейнърд с нашите собствени методи.

Адкок го наблюдаваше, докато заобиколи бюрото към креслото зад него. Изчака го и след това попита:

— Някакви идеи, шефе?

— Няколко — кимна директорът. — Не знам дали двамата ще предприемат нови стъпки. Колинс показва ясно, че има такива намерения, но не мога да си представя къде ще иде. Във всеки случай и двамата са потенциално опасни за страната и за нас. Вече сме предупредени, сега трябва да вземем мерки. Необходимо е да бъдем готови за всичко възможно. Нашите средства за борба с тях са ни подръка и ще ги приложим, ако бъдем принудени.

— Това ми допада, шефе.

— Струва ми се, че трябва да започнем с нашия главен прокурор. Искам ФБР да направи безшумна проверка на миналото му.

— Но той беше проверен изцяло, преди Конгресът да го утвърди за главен прокурор — възрази Адкок.

Тайнън махна с ръка, сякаш да отхвърли думите на Адкок.

— Обикновено това първо проучване е съвсем елементарно. Искам елитна група, малка ударна сила, съставена от най-добрите ни агенти, подбрани за специално проучване, каквото се налага днес. Подбери ги, Хари, да бъдат такива, вещи, да изпипат както трябва такава първостепенна задача. Момчета, заслужаващи пълно доверие, абсолютно лоялни към своя директор. Искам Колинс да бъде проучен десет пъти по-цялостно, отколкото първия път.

— До каква степен да се разпрострем?

— Всичко. Проучете всеки един, свързан с него по което и да било време от живота му. Огледайте хубаво първата му жена, Хелън Колинс, или каквото е там името й сега. Поразтършувайте се около сина им. Надникнете и в живота на втората му жена, Карин Колинс, и тяхната прислужница. Пообиколете всичките му близки. Не пропускайте приятелите му, като например сенатор Хилърд. Не подминавайте никого.

Постепенно Адкок застана мирно.

— Ще бъде направено, шефе.

— Една седмица. Искам всичко да приключи в една седмица.

— Една седмица — повтори Адкок по войнишки.

— Добре. Следва Джон Мейнърд. Мисля, че нашият блестящ председател на Върховния съд може да премине също през по-подробно проучване. Зная, че такова е направено, преди да бъде утвърден, но това е било… било…

— Преди петнадесет години.

— Нека нашите момчета го проучат така, като че ли това никога не е вършено по-рано. Нека наблегнат по-силничко на приятелите му, враговете, близките, семейството му и контактите му през последните седем години. Искам всяка стъпка на Мейнърд, всяко изказване, всяко писмо, всяка парична вноска и цялата му дейност да бъдат проучени с увеличително стъкло. Ако Колинс излезе открито срещу нас, той ще ни навреди в Калифорния до известна степен, но не фатално. Ако Мейнърд обаче реши да се опълчи срещу нас, той може да ни унищожи. Желанието ми е да бъда напълно подготвен. Това е всичко, Хари, да бъда подготвен.

— Шефе — приближи до бюрото Адкок, — ако искате моето мнение, дори да открием нещо за Мейнърд, то няма да бъде достатъчно, за да го спрем, ако той реши да се противопостави на 35-та поправка.

— Това може да го дискредитира.

— Възможно е, но видяхте от анкетата колко го уважават.

— Знам. Все пак нека се опитаме да му открием нещичко и да се надяваме, че то ще му натежи достатъчно. — Тайнън се позамисли по въпроса. — Прав си, Хари. Лесно ще затрием Колинс. Мейнърд е нещо друго. Може доста да ни затрудни. — Той сякаш говореше на себе си. — Ако си подаде оставката, за да се изправи срещу нас, няма да го спре нищо. Ще върви с главата напред. — Лицето на Тайнън потъмня. — Тогава и ние трябва да тръгнем по същия начин. Или той, или ние. Има нещо…

Тайнън беше изпаднал в дълбок размисъл.

— Да, шефе? — Адкок се отзова веднага.

Тайнън прекъсна думите му с ръка.

— Това нещо се нуждае от по-дълбоко обмисляне, Хари, а също така и от пари, много пари.

— Президентът има средства…

— Не! — прекъсна го Тайнън. — Те са съвсем явни. Освен това, както ти казах по-рано, президентът не бива да бъде намесван. Ние трябва да вършим нашата работа, а той да обере плодовете. Необходими са ни тайни пари от източник, който не може да бъде проследен. — Внезапно той удари с юмрук дланта на другата си ръка. — За бога, Хари. Открих! — Възбуден от идеята си, Тайнън заобиколи креслото си, отпусна се в него и повика секретарката си по вътрешната уредба.

— Бет? Вдигни телефона… а, добре, намери ми папката на Доналд Редънбоу. Донеси ми я веднага.

Остави слушалката и се отпусна назад, отправил святкащ поглед към помощника си. Адкок беше напълно объркан.

— Но Редънбоу е под ключ в Люисбърг.

— Зная.

— Мислех, че търсехте много пари?

— Търся — ухили се Тайнън — и зная кой ги има и кой не ще каже дума за това. Ти само почакай, Хари, бъди търпелив и имай доверие на стария Върнън Т. Тайнън.

След няколко минути Бет се появи с папката.

— Това е само извлечение от случая. Имаме цялостни папки…

— Това ще свърши работа, Бет. Благодаря.

Когато той и Адкок останаха сами, Тайнън отвори папката и започна да прехвърля бегло страниците й. Спираше се тук и там, произнасяше гласно отделни думи, докато четеше.

— Редънбоу, Редънбоу… изнудване… да предаде парите в Майями Бийч според Хайлънд… никакви пари… след това съдебно дирене… виновен. Петнадесет години… хм, излежал е вече две години и осем месеца… да.

Затвори папката и погледна помощника си с израз на задоволство.

— Отлично — каза той. — Трябва да ти кажа, че ако това стане, аз съм гений. Ако нашият председател на Върховния съд реши да се намеси, ние ще бъдем готови да го посрещнем.

— Не разбирам нищо, шефе.

— Много скоро ще разбереш. Засега само изпълнявай заповедите. Можеш веднага да започваш с проучването за Колинс. Най-напред свърши с него. Започвай с това. Затвори се в кабинета си и потърси надзирателя Брюс Дженкинс от федералния затвор в Люисбърг. Съвсем поверително повикване. Кажи му, че всичко трябва да си остане между нас в абсолютна тайна. На него може да се вярва. Този надзирател ми дължи много. Добре. Кажи му, че искам да видя един от неговите затворници, Доналд Редънбоу, вън от затвора, още след полунощ, да речем, в два часа. Намери място да се срещнем тайно, където мога да проведа съвсем поверителен разговор с мистър Доналд Редънбоу. Заложено е много, Хари, всичко е заложено, така че разбери го добре.

Бележки

[1] 1 акър = на около 5 декара. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ървинг Уолъс Документът „R“ (4)

Метаданни

Данни

Документът „R“

Информация

История

Сваляне / Връзки

4.

Ървинг Уолъс
Документът „R“ (4)