Погребаха полковник Ноъ Бакстър, бившия главен прокурор на САЩ, във влажна майска утрин на едно от малкото свободни места, останали в 420-акровото национално гробище Арлингтън отвъд Потомак. Близки, приятели, членове на правителството, президентът Уодсуърд бяха на почетна стража, докато отец Дубински произнасяше последната молитва.

Сега всичко бе свършило и живите, изпълнени едновременно с траурно настроение и облекчение, се завръщаха обратно към грижите на живота.

Директорът Върнън Т. Тайнън, помощникът му Хари Адкок, малко по-нисък от него мускулест човек, и главният прокурор Кристъфър Колинс, дошъл за ритуала с тях, си отиваха отново заедно. Те вървяха умълчани по Шеридън авеню, покрай надгробните камъни на Пиер Чарлз л’Анфан и генерал Филип Шеридън, покрай вечния огън, горящ над гроба на президента Джон Ф. Кенеди, към официалната, бронирана лимузина на Тайнън.

Мълчанието бе прекъснато само веднъж от Тайнън, когато крачеха край групата надгробни камъни от времето на Гражданската война.

— Виждате ли тези надгробни камъни на юнионисти и конфедерати? — каза Тайнън, сочейки ги. — Знаете ли как ще отличите едните от другите? Юнионистите имат надгробни камъни със заоблени горни краища, а конфедератите със заострени върхове, заострени, защото те говорят: „Да държим тези проклети янки далеч от нас, да не могат да седнат отгоре ни.“ Знаете ли кой ми каза това? Ноъ Бакстър. Старият Ноъ ми го съобщи веднъж, когато се връщахме както сега от погребението на някакъв генерал с три звезди — Тайнън изсумтя. — Предполагам, той никога не си е въобразявал колко скоро ще бъде тук.

Изведнъж той вдигна глава към небето:

— Допускам, че за днес с дъжда е свършено. Е, най-добре е да се връщаме към работата си.

Бяха достигнали колата на Тайнън и агент от ФБР им отвори задната врата. Хари Адкок се качи пръв, последван от Тайнън, а след това и Колинс. След миг те бяха вече извън гробището, като излязоха през Мемориалната врата на Арлингтън и пресякоха Мемориалния мост, движейки се между златните статуи на конете на края на моста, и навлязоха в града.

Отново Тайнън поднови разговора.

— Старият Ноъ ще ми липсва. Не знаете колко близки бяхме. Радвах се на стария скъперник.

— Готин човек беше — съгласи се Адкок, който обикновено беше ехо на своя началник.

— На мен също ще ми липсва — каза Колинс, за да не остане назад. — В края на краищата той е причината да бъда това, което съм.

— Ъхъ — каза Тайнън. — Съжалявам, че пукна скоропостижно, без да види плодовете от труда си върху 35-та поправка осъществени. Всеки мисли, че президентът измисли 35-та, но всъщност Ноъ беше отговорен, за да стъпи тя на крака. Той вярваше в нея като в религия, че ще спаси всички ни. Дължим му да мине одобряването й през Сената на Калифорния.

— Ще опитаме да я прекараме през Камарата на представителите — обади се Колинс.

— Задължени сме да направим повече, отколкото „да опитаме“, Крис. Трябва да я прокараме на всяка цена — Тайнън му отправи настойчив поглед. — Зная, че Ноъ би разчитал на теб, Крис, да изпипаш всичко докрай, както той би направил, ако беше тук. Казвам ти, Крис, полковник Ноъ Бакстър считаше минаването на тази поправка за най-важното и първостепенно нещо.

Притиснат между облицованата със стомана врата и туловището на Тайнън, в съзнанието на Колинс проблесна думата важно. Внезапно мисълта му се върна към сцената в болницата, когато свещеникът бе потвърдил, че полковник Бакстър искал да го види по повод на нещо важно. Дали не е имало нещо общо с 35-та поправка? По-късно беше казал на съпругата си, че не обича мистериите и има намерение да разреши и тази. По това време нямаше никаква представа откъде да започне. Сега му се струваше, че налучква откъде. Може би, щом Тайнън е бил толкова близък с полковник Бакстър, би му предложил нещо полезно, някаква диря.

— Върнън — каза Колинс, — апропо, някое от първостепенните неща в главата на полковника сигурно е имало отношение към моето повикване, когато бяхме в Белия дом. Беше толкова странно. Нали помниш колко бързо трябваше да излетя? Получих съобщение от Бетесда, че полковник Бакстър умира и иска да ме види по някаква важна работа, да ми каже нещо от жизнено значение. Дотичах в болницата, но беше твърде късно. Той беше умрял няколко минути преди пристигането ми.

— О, да? — каза Тайнън. — Наистина странно. Откри ли какво мислеше той, че е толкова важно да ти съобщи?

— Там е работата, че не разбрах. Казал е няколко последни думи точно преди да умре, но не на мен, а на свещеника. Направил е своята изповед пред свещеника, изпълнил службата в Арлингтън днес, отец Дубински. Когато чух това от свещеника, помислих, че в последната си минута полковникът е искал да свали нещо от съвестта си и да го прехвърли на мен. Отец Дубински обаче не ми каза нищо. Отговори, че е имало изповед и тя е тайна.

— Така е — пропя Адкок.

— Чудя се — продължи Колинс — дали ти нямаш някаква представа за информацията, която Бакстър е искал да ми предаде. Някаква недовършена работа, възможно дискутирана с теб, някаква програма, за която е трябвало да бъде уведомен. Наистина, това е загадка за мен.

Тайнън втренчи поглед в гърба на шофьора си.

— Аз също съм озадачен. Нямам представа какво Ноъ е имал наум. Не мога да се сетя да сме разисквали някакъв нерешен проблем преди пет месеца, когато той получи удар. Мога само да повторя какво го занимаваше непрекъснато. Той беше въвлечен в хиляди неща, но едно стоеше над всички. Това беше ратифицирането на поправката, за да стане най-после закон. Може би желанието му да ти съобщи нещо е имало отношение към този въпрос.

— Може би, но какво точно около тази поправка? Трябва да е било нещо специално, за да ме повика на смъртния си одър.

— Разбира се, но той не е знаел, че е на смъртния си одър. Така че най-вероятно не е било нещо специално.

— Той е казал, че е важно и спешно — настояваше Колинс. — Знаеш ли какво, намислил съм да посетя отново този свещеник и да направя нов опит.

Адкок се наведе през Тайнън. Лицето му, разорано от акне, беше тържествено.

— Ако познаваш поповете както мен, би разбрал, че само ще си губиш времето. Само бог може да измъкне нещо от тях.

— Хари е прав — съгласи се Тайнън. Той се наведе и втренчи поглед през прозореца. — Е, ето че сме пред правосъдието. Отново у дома.

— Да, време е за работа — каза Колинс. — Благодаря, че ме докарахте.

Той слезе от колата и се изправи пред зданието на правосъдието.

— Крис — провикна се Тайнън, — по-добре стягай багажа си! Президентът все още обмисля пътуването ти до Калифорния през следващата седмица.

— Ако каже тръгвай, готов съм.

Тайнън и Адкок проследиха Колинс, докато влезе в сградата, след това тяхната лимузина се насочи към задния вход на зданието на Едгар Хувър, където беше частният паркинг на директора на втория от трите подземни етажа. Щом колата зави по Е стрийт, очите на Тайнън срещнаха погледа на Адкок.

— Ти чу всичко, Хари, нали?

— Точно така, шефе.

— Какво, мислиш, е искал да му каже старият Ноъ толкова важно, че да го вика преди смъртта си?

— Не мога да си представя, шефе. А може би мога, но не искам.

— Може и аз да знам. Допускаш ли, че старият Ноъ Бакстър в последните си минути е станал така религиозен, че да иска да разкрие душата си?

— Може и да е така. Не мога да кажа. Няма начин да зная. Няма начин никога да се узнае. Все пак благодарение на бога не е имал време да избърбори нищо.

Не е вярно, Хари. Не чу ли? Избърборил е нещо пред попа.

— По дяволите, шефе, та това е било света изповед. Умиращият се изповядва, а не говори за работа.

Тайнън изкриви лицето си.

— Откъде да знаем? Наречи го както искаш, изповед или каквото ти дойде наум, обаче е факт, че Ноъ е казал каквото е имал в главата си на някого, преди да хвърли топа. Говорил е, чуваш ли ме? Искал е да каже някому нещо много важно и в края на краищата го е казал. Това не ми харесва. Искам да знам какво е говорил и какво точно е казал. За мен това е много важно.

Лимузината потъна в подземните етажи на ФБР. Адкок извади носната си кърпа, закашля се и се изхрачи в нея.

— Това е мръсна работа, шефе — изрече той накрая.

— Всички работи са мръсни, Хари. В края на краищата не са толкова мръсни, да си кажем право, Хари. Всички сме затънали в мръсотия. Нашият шеф, самият Едгар, обичаше да казва това. Ние живеем от тази мръсотия, тя ни поддържа. Задачата на ФБР е да накара хората да говорят по-специално, когато имат информация, заплашваща правителствената сигурност. Няма никаква причина този поп, как му беше името?…

— Отец Дубински. Той е от Холи Тринити в Джорджтаун. Там ходят всички католици от правителството.

— Добре, искам и ти да идеш там, Хари. ФБР кара хората да говорят и не виждам защо този Дубински трябва да бъде някакво изключение. Мисля, че е време и ти да ходиш на църква. Направи на добрия отец приятелско посещение. Открий какво му е казал старият Ноъ в последния си час. Разбери какво знае този Дубински. Ако знае повече, отколкото трябва, ще намерим начин да му затворим устата. Хари, искам веднага да се заемеш с това.

— Шефе, знаеш, че бих направил всичко, но в този случай, ми се струва, шансовете ни са малко.

— А, така ли? Аз пък ти казвам, че имаме всички шансове. Ако се заловиш както трябва, няма да загубиш. Хари, за бога, не те карам да идеш там невъоръжен. Най-напред поискай от службата най-подробни данни за отец Дубински. Тези боголюбци не са по-различни от останалите. Знаеш нашето желязно правило: всеки има нещо да крие. Така е и с този поп, та нали и той е човек, и той си има своите пороци или ги е имал. Може да се напива. Може да е имал нещо с някое от момченцата в хора. Може да е оправял осемнадесетгодишната си прислужничка в дрешника. Може би майка му е била комунистка. Винаги ще се намери нещичко. Иди при тоя боголюбец с неизповяданото от него и го притисни с него. Той ще пропее, така че няма да можеш да му затвориш устата. Заради нашето мълчание той ще е готов на всичко.

Лимузината беше достигнала втория подземен етаж и паркира на директорското място. Тайнън остана замислен за миг.

Съвсем сериозно ти говоря, Хари. Така близо сме до целта, че не бива да допуснем нищо да ни убегне. Стегни се, това е най-важното, разбрано, Хари?

— Разбрано, шефе.

В продължение на два часа след погребението Върнън Тайнън работи в кабинета си. Точно в дванадесет и четиридесет и пет той отиде в личната си баня да се освежи, измъкна една официална папка от строго секретните и се забърза към асансьора. На втория подземен етаж, между вътрешно тренировъчно стрелбище и гимнастическия салон, го чакаше шофьорът с колата му.

— Александрия — разпореди се Тайнън.

— Да, сър — бе автоматичният отговор и след секунди бяха вече на път.

Беше събота, а всяка събота през този час, откакто бе директор на ФБР, Тайнън съблюдаваше свещения ритуал да пътува до Голдън Иърс Синиър Ситизънс Вилидж, за да обядва с майка си.

Няколко години след смъртта на Едгар Хувър той научи, че старецът е живял заедно с майка си, Ана-Мари, докато тя умряла през 1938 година. Хувър се е отнасял към майка си много мило и с уважение — това беше пример, направил дълбоко впечатление на Тайнън. Бе разбрал, че великите хора са имали в сърцата си достатъчно място за своите майки. Не само Хувър, а нека вземем за пример и Наполеон. За съжаление в нашата страна малцина от младите хора, а дори и по-старите уважават майките си. Престъпленията биха били по-малко в страната ни, ако своеволните млади хора започнат редовно да посещават майките си, вместо да се занимават с пистолети и съботни вечерни увеселения.

Когато пристигнаха до сградата, където беше наел четиристаен апартамент с всички удобства, Тайнън напомни на шофьора:

— Един час.

— Един час, сър.

Тайнън влезе в жилищния блок, зави наляво и се изправи пред вратата на апартамента. Той имаше ключ, но бе инсталирал на вратата и алармена система. За да установи включена ли е тя или не, той натисна червения сигнал — беше изключена. Трябваше да напомни на старата жена да държи алармата включена дори когато тя си е у дома. Не бива да бъдат пропуснати никакви предпазни мерки особено в днешни дни, когато са се развилнели всякакви хулигани, главорези и крайни леви екстремисти. Никак не е невероятно някои крайни левичари да нахлуят в дома на майка му, да я отвлекат — та тя е майка на директора на ФБР — и после да поискат освобождаването на всички задържани левичари в затворите — където впрочем им е мястото. Наистина, той непременно трябва да постави майка си нащрек.

Той завъртя ключа в бравата и влезе. Старата седеше на обикновеното си място, в меко, подплатено, удобно кресло пред цветния телевизор.

— Здравей, мамо — каза той.

Тя махна с подутата си от вени ръка, без да вдигне разпаления си поглед от кривящите се фигури по екрана. Въпреки че бе увлечена в любимите си филми, Тайнън я доближи и залепи целувка на напудреното й чело. Тя изказа признателност с лека усмивка, после сложи пръст върху устните си и проговори:

— Обядът е готов. Филмът свършва. Съблечи палтото си — тя отново насочи вниманието си към картината, сложи ръце на хълбоците си и се заля от смях.

Тайнън остави папката, съблече сакото си и грижливо го постави върху облегалката на един от столовете. Измъкна пура, отхапа върха й, поднесе пламъка на запалката си на половин инч от пурата (точно както правеше президентът) и пое от ароматичния дим. Изправен до майка си, той се загледа в безсмислицата на екрана, а после обърна поглед към нея, изпълнен с гордост. Отнасяше се добре с майка си. Ако беше възможно да го види сега, в тази минута, Едгар Хувър, старият би го похвалил.

На осемдесет и четири години Роуз Тайнън беше здрава като кавказка… Не, не тази комунистическа страна… като индианска селянка. Произходът й беше ирландски, с широки рамене, яка жена, добре охранена. Като се имаше предвид възрастта й, тя беше в отлична форма, с изключение на лекото прегърбване, слабото артрозно накуцване и случайното губене на памет.

Най-после филмът свърши. Роуз Тайнън, пъшкайки, се изправи, изключи телевизора, облегна се на ръката на сина си, отведе го в малката столова и го настани на масата.

— Сега ще ти сервирам обяда — каза тя.

— Мамо, алармената система беше изключена, когато влязох. Би трябвало да бъде включена по всяко време. Прави го заради мен, моля те.

— Понякога забравям. Ще се опитам да го запомня за следващия път.

— Гледай да не забравяш.

— Как вървят твоите работи?

— Както винаги, много зает.

— Няма да те задържа много тук.

— Мамо, тук съм, защото искам да бъда с теб. За мен е радост да те виждам.

— Тогава да направим обяда два пъти седмично.

Тя изчезна в кухнята и се върна с чинията телешко и зеле. Нормалният му обяд беше точно както на стария Хувър — пилешка крем супа и домашно сирене, но сега това беше съботен обяд.

— Мирише чудесно, мамо.

— Хлябът е на масата, ръжен е. Вземи си малко, сигурна съм, че не предпочиташ голяма филия. Ууу, забравих бирата.

Тя се върна отново в кухнята и донесе глинена халба пенлива бира, постави я пред него и шумно, с пъшкане седна.

— Е, Върн, как мина сутринта ти?

— Немного щастливо. Бях на погребението на Ноъ Бакстър.

— Днес ли беше погребението? О, да, днес беше.

— Беше тази сутрин.

Бедната Хана Бакстър! Е, все пак й остават синът и внукът. Трябва да й се обадя.

— Трябва.

— Ще я потърся утре. Харесва ли ти телешкото? Не ти ли се струва малко тлъсто?

— Чудесно е, мамо.

— Добре, кажи ми нещо ново.

— Ти ми кажи.

Навлязоха във вечно повтарящия се съботен разговор. Редът беше най-напред на Роуз Тайнън. Тя направи преглед на най-пресните слухове за съседите си. По средата на седмицата е имало филм за човек, сираче и куче — последва обширно резюме на целия сценарий, а след това му разказа за написаните от нея писма и за получените. Дойде ред на Върнън. Той заговори за Хари Адкок.

— Как е Хари? — запита тя.

— Изпраща ти най-добри пожелания.

— Чудесен младеж е той.

Тайнън прехвърли разговора върху Колинс.

— Свестен ли е той, Върн?

— Не зная, мамо, но ще видим.

След това разговорът бе прехвърлен за президента Уодсуърт. Спомена също двама убийци, стоящи в списъка на десетте най-търсени престъпници от ФБР, за които се предполагаше, че са в Минеаполис и Канзас сити. Най-после стигна до 35-та поправка точно когато поемаше последното късче жилаво месо.

— Не се безпокой, Върн, ще спечелиш.

— Нужно ни е потвърждението на още един щат, а остава да гласува само един.

— Ще спечелиш.

Обедът свърши точно навреме. Оставаха още десетина минути до идването на шофьора.

— Готова ли си за секретната папка, мамо?

— Винаги готова — широко се засмя тя.

Той стана от масата, отиде в дневната и донесе секретната папка. Тази папка беше последният подарък за майка му през следобедните десет минути всяка събота. Подобни папки обикновено съдържаха статистиката за големи сексуални скандали на видни хора от сцената, киното и спортния свят, с добавка от подобни истории за добре познати политици и индустриалци. Роуз Тайнън, следяща всички списания и големи вестници, обичаше след това да се впусне в клюки.

Тайнън отново почувствува, че ако Едгар Хувър е тук, ще одобри поведението му. В крайна сметка Хувър събираше материали за сексуалния живот и пиянските навици на известни американци и редовно препращаше тези секретни материали на Линдън Б. Джонсън, за да направи по-приятно четенето му преди лягане.

Тайнън отвори папката и започна да вади секретните документи един по един.

— За начало неприятна изненада, мамо. Твоят любим киноартист — и той прочете името на един от най-красивите филмови идоли, обожаван от майка му, а тя изкудкудяка с предчувствие, — … та той отишъл в салон за масажи в Лае Вегас през последната седмица, съблякъл се, а две голи момичета го завързали към кушетката и го нашибали с камшик.

— Това ли е всичко? — запита разочаровано Роуз Тайнън, добър познавач на насилието.

— Все пак някои хора смятат такова нещо за достатъчно сензационно — отговори Тайнън. — Мога да ти поднеса и нещо по-добро. Познаваш депутатката от Конгреса, развихрила речи срещу Пентагона? — той каза името й. — Никой не знае това, но ние открихме, че тя е лесбийка. Нейната секретарка по печата Радклиф, двадесет и две годишна… — и той продължи да й разказва през остатъка от десетте минути, а Роуз Тайнън го слушаше очарована.

Когато той завърши и затвори папката, майка му каза:

— Благодаря ти, Върн, добро момче си. Винаги мислиш за майка си.

— Благодаря ти, мамо.

На вратата тя се втренчи в лицето му.

— Имаш много грижи, виждам го.

— Времената са лоши за нашата страна, мамо. Има още много да се прави. Ако не прокараме 35-та поправка, не мога да си представя какво ще се случи.

— Ти знаеш кое е най-доброто за всекиго. Онзи ден казах на мисис Гросман, тя живее в апартамента над мен, та казах й, че ти би знаел какво да правиш, ако беше президент. Вярвам го, ще станеш президент.

Като отваряше вратата, той й намигна.

— Може да стана и нещо повече някога, ще видим.

За Кристъфър Колинс денят се оказа дълъг. Като се опитваше да компенсира времето, загубено около погребението на полковник Бакстър, той работи напрегнато през целия ден и дори не ползува единия час обедна почивка. Сега, седнал със съпругата си и едно от най-близките им семейства до камината от бял егейски мрамор в отделна стая от горния етаж в ресторанта на 36-а улица в Джорджтаун, той едва бе започнал да утолява глада си. По една чашка уиски и по една френска супа с лук, поръчани за него и Карин, бяха го довели до състояние на леко отпускане за първи път през този ден. Когато се залови с печената патица в портокалов сос, той вдигна очи към Рут и Пол Хилърд, за да установи доволни ли са от предястието. Явно бяха доволни.

Колинс изпитваше към Пол Хилърд — беше му трудно да го възприема като млад сенатор от Калифорния — най-приятелски чувства. Познаваше се с нето още от началото на кариерата им, когато Хилърд беше градски съветник в Сан Франциско, а Колинс — адвокат на Американския граждански съюз за свободи. По онова време играеха заедно хандбал три пъти седмично, а по-късно, при венчавката на Хилърдови, Крис им стана кум. Сега, след години, те бяха и двамата във Вашингтон, Колинс като главен прокурор на САЩ, а Хилърд като сенатор. И двамата бяха се издигнали високо.

Хилърд беше приятен човек, с очила и вид на учен, с уравновесен характер и мек глас, отличен събеседник за вечер като тази. Разговорът, както обикновено, вървеше непринудено — някои клюки относно фамилията Кенеди, перспективите на вашингтонския футболен тим „Редскин“ за през есента и още около новия филм за живота на Лизи Бордън, който всеки трябваше да види.

Хилърд приключи със своето филе миньон, постави изискано ножа и вилицата си в чинията и започна да пълни с тютюн новата си датска лула. Колинс го запита:

— Как ти хареса виното, Пол? То е калифорнийско.

— Погледни само чашата ми — показа празната чашка той, — тя е най-доброто доказателство за нашите калифорнийски лозя.

— Да пийнем още малко?

— Отделихме достатъчно време на калифорнийските вина — запали лулата си Пол, — но все още никакво на самата Калифорния. Все още чакам да почнем да разискваме този въпрос. Струва ми се, че оттук нататък там ще има да се случва, каквото ще се случва.

— Какво има да става? О, ти имаш предвид 35-та?

— Откакто Охайо гласува по-миналата нощ, непрекъснато ми се обаждат от Калифорния. Целият щат кипи от възбуда.

— Какво се приказва?

— Чува се, че ще бъде ратифицирана — Пол направи колелце от дим. — През идната седмица губернаторът щял да направи декларация в подкрепа на поправката.

— Това ще зарадва президента — отзова се Крис.

— Между нас казано, това е сделка — отвърна Пол. — След изтичането на мандата му губернаторът възнамерява да се кандидатира за сенатор. Той се нуждае от подкрепата на Уодсуърт, но президентът винаги е бил равнодушен към него. Сега те се договарят. Губернаторът ще поддържа публично 35-та, ако президентът поддържа него. — Той направи малка пауза. — Отвратително!

Колинс, захапал последното парченце от патицата, застина.

— Какво значи това, Пол? — и той преглътна залъка си. — Какво… какво е отвратителното?

— Това, че хората от „голямото добрутро“ се нареждат в подкрепа на поправката в Калифорния.

— Мисля, че ти беше за нея.

— Не съм бил нито за нея, нито против нея. Играех ролята на непредубеден наблюдател. Само наблюдавах и чаках какво ще излезе. Подозирам, че вътре в себе си и ти си стоял на същата позиция, но сега, когато моментът за вземане на решение вече тропа на вратите ни, склонен съм да се включа и да действувам.

— На чия страна? Срещу поправката?

— Срещу нея.

— Не избързвай, Пол — намеси се нервно Рут Хилърд. — Защо не изчакаш да видиш какви са желанията на хората?

Никога не ще разберем желанията на хората, докато те не узнаят какво мислим ние. Те разчитат на водачите си да им кажат кое е истината. В края на…

— Ти сигурен ли си, Пол, каква е истината? — прекъсна го Крис.

— Постепенно започвам да ставам сигурен — отговори спокойно Хилърд. — Основавайки се на дошлите от разни източници факти, разбирам, че правата, осигурени от 35-та поправка, са пресилени. Тя е натоварена с твърде тежко въоръжение, предназначено за сравнително слаб враг. Точно така мисли и Тони Пиърс. Той заминава за Калифорния, за да се бори срещу поправката.

— На Пиърс не бива да се вярва — каза Колинс, припомняйки си тирадата на Тайнън срещу защитника на гражданските права по-миналата нощ. — Мотивите на Пиърс са доста подозрителни. Той превърна поправката в лично отмъщение. Бори се както срещу Тайнън, така и срещу поправката, защото Тайнън го е изхвърлил от ФБР.

— Това известно ли ти е като факт? — запита Хилърд.

— Ами това съм чул. Не съм го проверявал.

— Провери го, защото аз чух други неща. Пиърс е бил разочарован от ФБР, когато е работил там. Той е оказал подкрепа на някои от специалните агенти, малтретирани от Тайнън. В отговор на това Тайнън решил да го изпрати едва ли не на заточение в места като Монтана или Охайо, а Пиърс е подал оставка, за да води борба за своите схващания отвън. Казано ми бе, че Тайнън разпространява версията, че го е уволнил.

— Това няма значение — каза Колинс със следа от неспокойствие в гласа си. — От значение е това, че ти си решил да стоиш на страната на тези, които се противопоставят на поправката.

— Защото тя ме тревожи, Крис. Разбирам дълбокия й смисъл, той е твърде груб и все повече усещам, че нейните условия могат да бъдат ползувани злонамерено. Откровено казано, ако тя бъде приета, единственият успокоителен факт е, че Джон Мейнърд има високо положение като върховен съдия, а той е честен човек. И въпреки това възможността да бъде одобрена ме тревожи.

— Тя има и положителни страни, Пол. Ще възпре престъпленията да ни залеят. В Калифорния специално престъпността взема твърде големи размери…

— Така ли? — прекъсна го Хилърд.

— Какво искаш да кажеш? Нима ти не четеш статистиките на ФБР също като мен?

— Статистики, цифри. Кой беше казал, че цифрите не лъжат, но лъжците правят цифрите? — Хилърд се размърда неспокойно, извади лулата от устата си и погледна Колинс право в очите. — Всъщност исках да разисквам с теб тъкмо това. За статистиката, искам да кажа. Колебаех се да повдигна този въпрос, защото той е в обсега на твоята служба, и се боя да не проявиш известна чувствителност.

— Защо да се засягам? По дяволите, та ние сме приятели, Пол. Говори направо…

— Добре… — Той все още се колебаеше, но продължи: — Имах твърде обезпокоителен телефонен разговор онзи ден. Обади ми се Олин Кийф.

Името не говореше нищо на Колинс.

— Той е новоизбраният депутат от Сан Франциско — обясни Хилърд, — много добър приятел. Ще ти хареса и на теб. Той е в някаква комисия, където му се налага да говори с доста голям брой полицейски шефове от областта на Залива. Двама от тези полицейски началници са изразили гласно учудването си защо ФБР се опитва да ги представи в лоша светлина. Полицейските шефове са се оплакали, че цифрите, изпратени от тях на директора Тайнън, за които те гарантират, че са абсолютно точни, нямат нищо общо с тези, публикувани от твоите подчинени.

— Аз не правя статистиките, а само техническото им публикуване — каза Колинс, леко раздразнен. — Тайнън ги събира от отделните райони и ги обработва на компютър. Моята служба формално ги разпространява, прави ги публично достояние за негова сметка. Все пак това не е така важно. Какво искаш да ми кажеш, Пол?

— Опитвам се да ти обясня, че младият Кийф, депутатът Кийф, подозира, че Тайнън преправя тези статистики за престъпността у нас, по-специално тези, изпратени му от Калифорния. Залива ни с по-голяма вълна от престъпления, отколкото ги има в действителност.

— Защо ще прави това? То няма никакъв смисъл.

— Има твърде голям смисъл. Тайнън върши това, ако наистина го върши, за да изплаши нашите законодатели, та да прокарат поправката.

— Слушай, знам, че Тайнън е пощурял на всяка цена да прокара поправката. Зная, че ФБР винаги е било доволно от статистиките. Защо да рискуват да фалшифицират цифрите? Какво печелят от това?

— Сила.

— Но той има сила — каза с равен глас Колинс.

— Но не същата сила, която би придобил като шеф на Комисията за национална сигурност, ако някога бъде обявено бедствено положение в страната според поправката. Тогава Върнън Т. Тайнън ще бъде über alles^[1].

— Не мога да го повярвам — поклати глава Колинс. — Не вярвам нито частица от това. Аз — живея с правосъдието. Осемнадесет месеца съм част от него под една или друга форма. Знам какво се върши там. Ти си далеч от всичко това. Този твой млад депутат Кийф е също далеч. Не му е известно нищо за правосъдието.

Хилърд обаче не можеше да бъде спрян лесно. Той повдигна очилата си и каза съвсем сериозно:

— От нашия телефонен разговор разбрах, че той е добре осведомен. Той знае още твърде много неща и те не са съвсем красиви. Не желая да те съветвам и да ти натрапвам моето мнение, Крис. Открий всичко сам за себе си. Преди малко ми каза, че е възможно скоро да посетиш Калифорния. Отлично, защо не ми позволиш да те запозная с Олин Кийф? Тогава го изслушай — той спря за миг колебливо, — освен ако имаш някакви причини да откажеш.

— Остави тези приказки, Пол. Познаваш ме много добре. Никаква причина не може да ме възпре да чуя факт и те, ако те са наистина факти. Не обичам празните приказки. Аз се интересувам от истината толкова, колкото и ти.

— Тогава ще се видиш с Кийф?

— Ти уреди срещата и аз ще дойда.

— Ще очаквам тази среща с голяма надежда. Съдбата на цялата ни страна зависи от хода на работите в Калифорния. Не ми харесват някои неща, извършвани точно сега там. Моля те, слушай добре всичко, каквото ще ти каже той, Крис, и тогава сам си състави заключение.

— Ще то изслушам — каза твърдо Колинс и взе листа за менюто. — Портокаловият сос към патицата беше твърде кисел. Хайде сега да си поръчаме нещо сладко.

На следващия ден, точно по обяд, както правеше това от шест месеца насам всяка седмица, Айшмъил Йънг пристигна в подземието на ФБР, след като бе дошъл с колата си от наетото от него бунгало във Фредериксбърг, щата Вирджиния. Въпреки че беше неделя, известно му бе, че в тези критични времена всички в правосъдието и ФБР са на седемдневна работна седмица. Тайнън сигурно го очакваше. Йънг паркира, измъкна се с усилие от червена спортна кола, купена на старо, и се запъти към частния асансьор на директора, където го чакаше специалният агент О’Дий. Понякога го посрещаше и заместник-директорът Хари Адкок, но днес беше О’Дий, бивш агент за проследяване на хора.

Изкачиха се заедно до седмия етаж и тук се разделиха. Айшмъил Йънг тръгна по дълъг коридор, хванал в една ръка касетофона, а в другата — чантата си, и скоро влезе в апартамента на директора Тайнън. В огромния кабинет, разположен високо над Пенсилвания авеню, Йънг хвана едно от креслата и го изтърколи до малката кръгла масичка пред дивана, където след малко щеше да се разположи Тайнън. Йънг извади книжата си и се приготви за работа. Точно в дванадесет и петнадесет Бет, секретарката на Тайнън, сложи халба бира за шефа си и диетична пепси-кола за писателя му. Миг след това тя подреди върху масичката съдове с храна, доставена от деликатесния магазин на близката 9-а улица — пилешка крем супа и домашно сирене за Тайнън, а за Йънг — картофена салата, туршия и сандвич с варени яйца и лук. Най-сетне Тайнън се надигна иззад грамадното си бюро, каза по телефона да не го свързват с никого, изключение само ако го търси президентът, и заключи двете врати на кабинета. После мина покрай Йънг, като че ли той не бе там, и влезе в тоалетните помещения. Минута по-късно излезе освежен, отпусна се на дивана и се залови за бирата си.

Тайнън се радваше на тези автобиографични срещи явно заради това, че той беше обектът за разискване.

Йънг ги мразеше.

Йънг харесваше ФБР, но мразеше директора Тайнън. Той харесваше ФБР не заради самата му същност, а за това, че в Бюрото всичко бе гладко, безпогрешно ефикасно, с каквото Йънг не можеше да се похвали. Възхищаваше се от голямата организираност в действие, като например Ай Би Ем, Съветската комунистическа партия, Ватикана, Мафията, ФБР, без да се интересува на какво служат те. Но му допадаше как тези организации, по-големи от живота, довеждаха нещата безболезнено докрай. Самият той също довеждаше започнатата работа докрай, главно с молив, пишеща машина и купища хартия, но всичко ставаше с голямо напрежение и пристъпи на нервност, та на човек чак не му се живееше.

Харесваше ФБР и го уважаваше като организация допреди шест месеца, когато се състоя първата му среща с Тайнън и Адкок го разведе из цялата сграда, за да получи вътрешно усещане за нея. Част от обиколката беше по маршрута за туристи. Всяка година около половин милион туристи посещаваха експозицията. Не ги винеше, защото всичко бе много любопитно: залата за големи престъпници показваше Джон Дилинджър, собственото му оръжие, бронираната му жилетка и посмъртната му маска; „Престъплението на века — шпионажът за атомната бомба“, показващ Юлиус и Етел Розенберг; списъкът на десетте най-търсени престъпници; случаят с ограбването на Бринк; „Ръката на съветския шпионаж“, показваща полковник Рудолф Абел; вътрешното тренировъчно стрелбище, където всеки девет минути специален агент демонстрира смъртоносна точност, като ползува 38-калибров служебен револвер, а след това 45-калибров автомат, за да разкъсва големи колкото човек хартиени мишени.

Дотук вървеше заедно с туристите, а след това Адкок го поведе по специално подбрания за него маршрут. В това чистилище за престъпници се съхраняваха папки, съдържащи повече от 250 000 000 пръстови отпечатъци. Ако бог имаше ръце, си помисли Йънг, ФБР щеше да има и неговите пръстови отпечатъци. В останалите 8700 кабинета между другото се намираха мостри на всички произведени в света пишещи машини и образци от техния шрифт. Йънг реши в себе си, че никога не би написал на машина анонимно писмо. Имаше папки с водните знаци; папки с номерата на откраднати от банките банкноти; папки с образци от фалшифицирани банкноти. Имаше още толкова много неща — серологична секция, където се изследваха телесни течности и кръв; химически отдел, където се варяха човешки органи; спектрографска стая, където се изследваха частици от най-различни тъкани. Беше му трудно да се откъсне от кабинета за косми и влакна.

— Когато хората се бият — обясни му Адкок, — влакънца от техните дрехи могат да се закачат едно към друго. Ние събираме тези влакна, отделяме ги едно от друго и изследваме кое от тях принадлежи на нападателя и кое на жертвата. Нашата лаборатория е тайното ни оръжие. То е непобедимо. Едгар Хувър я основа през 1932 година. Той казваше: „Най-малкото петънце от кръв, променени книжа, частица от кибрит, намерени на сцената на нападението, стъпкови отпечатъци или най-малки частици от прах могат да ни дадат най-съществена връзка, за да свържем доказателствата за престъпника с престъплението или да оправдаем невинния.“

Когато Адкок го остави, главата на Йънг се пръскаше от хиляди идеи — това място беше рай за писателя фантаст. Вътрешно той се учудваше, но не беше задал този въпрос на Адкок, как някой престъпник би могъл да се изплъзне от ФБР. Не беше попитал, защото страната гъмжеше от престъпления, а по-голяма част от престъпниците все пак се бяха измъкнали.

След това се състоя първата му среща с директора Върнън Т. Тайнън. Той беше очаквал, че част от доброто му впечатление за ФБР ще се прехвърли към неговия директор. Подобно нещо не се случи и той не бе изненадан. Мразеше Тайнън от самото начало, преди дори да го беше видял. Тайнън желаеше да продиктува автобиография и за целта му беше препоръчан Йънг. Беше прочел две от неговите работи и те му допаднаха. Йънг обаче се противопостави. От приказки беше разбрал репутацията на Тайнън, неговия егоцентризъм и беше отхвърлил предложението за сътрудничество, но само за кратко. Всъщност Тайнън го беше изнудил и го бе насилил да участвува в написването на книгата.

Никога нямаше да забрави първата си среща с Тайнън в неговия кабинет. Ето го и самия директор — котешки очи, поставени в череп на булдог, който казва:

— Най-после, мистър Йънг. Доволен съм да ви видя, мистър Йънг — повтори той присмехулно името му.

— Наричайте ме Айшмъил.

Тайнън му отправи безизразен поглед. Тогава Йънг разбра какво представлява той и че такъв щеше да бъде оттук нататък. Между другото Тайнън никога не се обърна към него с Айшмъил, сигурно считаше това име за чуждестранно. Беше допуснал само компромиса да го назовава „Йънг“ или просто „вие“.

Бяха минали шест месеца и отново те седяха един срещу друг — Айшмъил Йънг, пиещ своята диетична пепси-кола, и Върнън Тайнън, допиващ бирата си. Щом Тайнън постави настрана бирената халба и посегна за супата си, Йънг знаеше, че това е сигнал да започва. Той се наведе напред и включи касетофона, като захапа сандвича и започна да преглежда бележките в скута си. Преди седмица Тайнън беше обявил предмета на техния разговор, Йънг беше свършил домашната си работа и сега беше готов. Нямаше да му бъде лесно. Напомни си наум да проявява сдържаност.

— Ще разговаряме за Едгар Хувър — каза Тайнън, като налапа парче от сиренето си — и как той ме дресира и направи от мен това, което съм. Дължа му много. Когато в 1972 година той умря, не исках да работя за Грей, Ръкълсхауз, Кели или за някого от другите, които го наследяваха. Те бяха добри хора, но който веднъж е работил за Стареца, така наричахме ние Хувър, той щеше да изглежда разглезен за всеки друг. Затова реших да преустановя работата си и да открия собствена детективска агенция. Единствено президентът успя да ме накара да се откажа от частната си агенция, за да оглавя тази служба. Предполагам, че ви казах всичко това преди.

— Да, сър, имам го записано и редактирано.

— Тъй като обстановката се влошаваше, оказа се, че президентът отново се нуждае от Стареца, но него го нямаше. Тогава президентът реши, че му трябва истинско копие на Хувър, и ето че призоваха мен, никога не съжалявали за това, а тъкмо обратното. Вече ви го казах, нали? Преди един месец ме извика настрана и каза: „Върнън, дори Едгар Хувър не би могъл да направи това, което ти успя да сториш.“ Това са точно неговите думи.

— Спомням си — каза Йънг. — Това е било истинска възхвала.

— Е, Йънг, не бих искал тази част от книгата да бъде моя възхвала, а възхвала на Стареца, така че читателят да знае защо го уважавам и какво съм научил от него.

— Да, през тази седмица изчетох доста много за Хувър.

— Забравете какво сте чели. Тези порочни представители на печата никога не са били честни към Стареца, по-специално към края на живота му. Слушайте какво говоря аз и така ще разберете истината.

— Ще постъпвам тъкмо така, директоре.

— Записвайте си грижливо какво ще ви кажа сега, за да не се допусне някаква грешка.

— Ами, сър, включил съм касетофона. Не е необходимо да записвам…

— О, да, забравих. Добре, сега слушайте Едгар Хувър въведе професионализма в съдебното дирене. Той ни отърва от образа на фантето Кийстоун и направи добре, накара публиката да ни уважава. ФБР беше основано по време на президентството на Теди Рузвелт от главния прокурор на САЩ Чарлз Бонапарт. Той е роден в САЩ, но бил внук на най-младия брат на Наполеон. След това се изреждат доста директори, но всички са били или посредствени, или направо некадърни. Последният, преди Стареца, беше Уилиам Бърнс, истински ужас. Според Харлан Стоун под негово ръководство ФБР се е превърнало в частна детективска агенция за силите на корупцията вътре в правителството. И ето, една година преди да се издигне до Върховния съд, откри двадесет и девет годишния младеж Едгар Хувър и го постави начело на ФБР. Преди това Хувър е работил като служител в държавна библиотека. По време на встъпването му в длъжност ФБР е наброявало само 657 души, а когато умираше, те бяха около 20 000. Той основа лабораторията по криминалистика, въведе дактилоскопията, създаде академията за обучение на кадри в Куантико, а така също и националния информационен център по престъпността с неговите компютри и над три милиона записа. Стареца направи всичко това сам. Под негово ръководство, както и под мое, нито един агент на ФБР не е извършил престъпление или акт на корупция. Това е голяма работа, а?

— Голяма е — съгласи се Йънг.

— Помислете си само какво свърши Едгар Хувър — довърши сиренето си Тайнън. — Прикова до стената Джон Дилинджър, Прити Бой Флойд, Алвин Карпис, Кели Картечницата, Бейби Фейс Пелсън, Ма Баркър, Бруно Хауптман, осемте нацистки саботьори, пристигнали с подводница, Юлиус и Етел Розенберг, Клаус Фукс и касоразбивачите на Бринк, Джеймс Ърл Рей, списъкът ще се окаже цяла миля.

Десет мили, помисли Айшмъил Йънг. Стори му се, че Тайнън изостави лесно останалата част от триумфа. През по-голямата част от живота си Хувър не е обръщал внимание на мафията, отказвал е да вярва, че тя съществува. Така до 1963 г., когато Валачи решава да говори и Хувър е бил принуден да признае организираната престъпност. Притиснат от тези доказателства за съществуването на мафията, той все пак е упорствувал и никога не я е наричал с това име, а е ползувал другото — Коза Ностра. Защитниците му биха го оправдали, че игнорира мафията, защото се е страхувал хората от подземния свят да не започнат да подкупват и корумпират агентите му, както биха постъпили с местните полицейски органи, и по този начин да опетнят незамесеното му в скандала име. Противниците му биха настоявали, че той избягва да се занимава с престъпния синдикат, тъй като разследванията около него биха продължили дълго време и биха снижили пресилените успехи в криминалните статистики.

Айшмъил Йънг си помиели и за друг „триумф“ на Хувър, подминат внимателно от Тайнън. Хувър наричаше д-р Мартин Лутър Кинг прочут лъжец и беше монтирал подслушвателна уредба на телефона му, за да регистрира детайли от неговия интимен живот. Хувър наричаше бившия главен прокурор Рамзи Кларк медуза. Хувър наричаше отец Беригън и другите деятели от католическата църква — антивоенни активисти — терористи и конспиратори още преди да бъдат изправени пред съда. Хувър петнеше пуерториканците и мексиканците, че хората от тези две нации не стават за войници. Хувър беше монтирал подслушвателни уредби на конгресмени, нарушавайки гражданските им права, понеже протестираха против войната. Беше подложил на полицейско разследване даже четиринадесетгодишно момче от Пенсилвания, защото искало да летува на къмпинг в Източна Германия, и един предводител на скаути, възнамеряващ да заведе момчетата си през лятото в Русия.

Айшмъил Йънг си припомни статията от Пит Хамил. В нея между другото се казваше: „През последните тридесет години никой не е вършил такава огромна подривна работа в нашата страна, както Едгар Хувър. Този човек подрони вярата ни в себе си, в свободното общество, нашите надежди, че хората могат да живеят свободни от тайна полиция, от скрито наблюдение, от преследване за политически идеи.“ Всичко това трябваше да се дискутира, но Йънг държеше езика зад зъбите си.

— И ще ви кажа някои лични неща, известни на малцина, за Едгар Хувър — продължаваше Тайнън. — Винаги съм твърдял, че може да се научи много нещо за човешката личност, съдейки от отношенията с родителите му. Хувър живя с майка си, Ана-Мари, докато стана четиридесет и три годишен. Човек, способен на такова нещо, сигурно е много свестен.

„Или случай за Фройд“ — помисли Йънг.

— Нека ви разкажа друга история, показваща защо Стареца беше уважаван и защо специално аз го уважавах много. Когато Едгар Хувър навърши седемдесет, бе приложен голям натиск върху президента Линдън Джонсън да го освободи. Президентът Джонсън, за негова чест, каза НЕ, не би го пуснал никога. Някой го запита защо и президентът отговори: „Предпочитам да го имам в палатката си и той да пикае вън от нея, отколкото да е отвън и да пикае вътре в нея!“ Как ви харесва това? — Тайнън удари коляното си и избухна в неприличен смях. — Това не значи ли нещо?

— Да, сигурно значи — каза колебливо Йънг.

— Не зная да включа ли тази история в моята книга.

— О, да — каза бързо Йънг. — Това е пикантна история. Трябва да включим всички анекдоти, до които можем да се доберем.

— Възможно е да споменете, че президентът Джонсън го е казал лично на мен намигна хитро Тайнън. — Никой няма да знае истината. Джонсън е мъртъв, Хувър е мъртъв, кой би ни противоречил?

— Линдън Джонсън би могъл да го каже и на вас — отвърна Йънг. — Мисля, че трябва да го предадем точно така. Това ще направи анекдота по-ефектен.

— Да, напишете го така, Йънг. Вие знаете как се правят тези неща. Освен това може да вмъкнете и нещо друго. Преди една седмица сънувах, че Едгар от оня свят ми завижда, че завършвам голямо дело по отношение на престъпността в Америка, 35-та поправка. Винаги съм считал, че тя ще бъде своето рода паметник за мен, а той би искал да е имал тази възможност. Казах му, че в известен смисъл и той има пръст в тази поправка, тъй като без негова помощ нямаше да съм директор на ФБР във времена като днешните. — Той се ухили към Йънг. — Това беше наистина сън. Е, това не е ли нещо?

Преди Айшмъил Йънг да успее да отвърне, телефонът иззвъня от бюрото на директора.

Тайнън се стресна, изправи се и се насочи към бюрото.

— Сега пък кой ли ще е? Мисля, че Бет трябваше да ме предупреди, ако е президентът.

Той вдигна слушалката.

— Да, Бет? — замълча за миг. — Хари Адкок? Ами попитай го не може ли да почака, какво толкова важно има? — остана заслушан по-напрегнато. — Какво Бакстър? Работата с Холи Тринити… А, да, разбира се, разбира се, за Колинс? Добре, кажи му, че след минута ще бъда готов да го видя.

Постави слушалката обратно, замислен. Накрая се отдалечи от бюрото и като видя Айшмъил Йънг, трепна.

— Вие… забравих, че сте още тук. Чухте ли този разговор?

— Какво? — измърмори Йънг, демонстрирайки обърканост, докато ровеше из книжата си.

— А, нищо — каза успокоен Тайнън. — Боя се, че възникна спешна работа. Та нали ние все още управляваме страната, знаете. Съжалявам, но трябва да прекъснем разговора, Йънг, обаче през следващата седмица ще ви отделя допълнителен половин час. Съгласен?

— Разбира се, както кажете, сър.

Докато изключваше касетофона и припряно натъпкваше книжата в чантата си, Йънг реши веднага щом се прибере в бунгалото си, да прослуша последната част от записа. Какво не желаеше директорът да бъде чуто от него? Нещо налагаше бърза среща на Хари Адкок с него. Отнасяше се до Бакстър, бившия главен прокурор, погребан вчера. Ами Холи Тринити? Сигурно е кодово наименование… или може би църквата Холи Тринити в Джорджтаун. А работата с Колинс? Това трябва да е Кристъфър Колинс. Какво ли толкова важно се крие зад всичко това? Той реши да се занимае поотделно с всеки откъс от гази, както изглежда, интересна кръстословица. Може би с известни допълнителни данни би добил по-ясна представа за деянията на Тайнън.

Как много му се искаше да открие за Тайнън нещичко, с което да се противопостави, а по възможност и да заличи тайната, използувана от директора срещу него, та да получи възможност да се измъкне от тази гадна работа по автобиографията.

Йънг се изправи с пъшкане и се насочи към външната врата тъкмо когато Тайнън я отключваше и я задържа отворена, за да пропусне госта си.

— Все пак срещата ни беше резултатна — каза бодро Тайнън. — През следващата седмица ще бъде по-добре. Ще се занимаем с това, което съм научил от Стареца, и ще поговорим за приноса на Върнън Т. Тайнън към ФБР. Как ви се струва това?

— Бомба, едва ще дочакам.

А всъщност си мислеше каква връзка може да има между мъртвия главен прокурор, католическата църква в Джорджтаун, Колинс и управлението на страната. Вероятно, ако съобщи на Колинс, той ще му каже, а е възможно дори да му остане задължен. А може би, реши Йънг, с оглед на спокойствието си би било по-добре да забрави изобщо, че е чул нещо.

— Не ме свързвай с никого по телефона — нареди Тайнън на секретарката си, — освен ако повикването е от Белия дом. — Остави слушалката и се извъртя с лице към Хари Адкок, седнал в креслото срещу него. — Добре, Хари, разказвай.

— Направихме проверката за попа, искам да кажа отец Дубински от църквата Холи Тринити. Не открихме много нещо. Само един дребен факт, и то далеч в миналото. Някога е бил забъркан в случай с опиати в Трентън, но полицията го е освободила. Все пак ние.

— Това е повече от достатъчно — прекъсна го Тайнън. — Иди и му го изчуруликай, пък после ще видим…

— Тая работа я свърших вече, шефе — побърза Адкок. — Бях при него предобед. Току-що идвам оттам.

— Е, по дяволите, какво каза той? Изплю ли камъчето за изповедта на Ноъ?

Хари Адкок беше дисциплиниран и правеше докладите си в хронологичен ред. Никога не излагаше безразборно мисълта си, както правят журналистите, защото смяташе, че то води до пропуски и недоразумения. Тайнън бе привикнал с неговите навици и прояви търпимост. Изчакваше го, като барабанеше с пръсти по бюрото си.

— Телефонирах на отец Дубински рано сутринта, обясних му кой съм и му заявих, че трябва да разговарям с него по въпрос, отнасящ се за сигурността на страната — продължи Адкок. — Срещнах се с нето в жилището му към църквата точно в единадесет и пет. Представих се, показах му полицейската си значка и той се задоволи с това. По време на разговора бяхме сами.

— Що за човек е той? — попита Тайнън.

— Косата му черна, чуплива, удължено лице и мургав. Висок около един и седемдесет. На възраст четиридесет и четири години. Работи в Холи Тринити около дванадесет години. Изключително спокоен и хладен характер.

— Продължавай, Хари.

— Не си губих времето. Казах му, че имаме сведения, че той е бил изповедникът в предсмъртния час на Ноъ Бакстър. Обясних му, че сме разбрали, че Бакстър е говорил само с него, преди да умре. Попитах го вярно ли е това. Отговори утвърдително. — Адкок зарови в джоба си и извади прегънат плик с драсканици по него. — Скицирах нашия разговор, докато ме връщаха с колата. — Адкок ги попрегледа. — А, да, тогава той ме попита дали информацията ми е от главния прокурор Кристъфър Колинс. Отговорих му НЕ.

— Добре.

— Тогава му казах: „Както може би се досещате, отче, полковник Бакстър е бил посветен в някои от най-важните държавни тайни. Всяко нещо, съобщено от него на човек извън правителството, независимо дали е болен, или в непълно съзнание, би било от изключителен интерес за ФБР. Ние се опитваме да открием източника за изтичане на много важна за сигурността информация, затова е от голямо значение за нас да узнаем говорил ли ви е полковник Бакстър за това.“ След това му казах: „Бихме искали да знаем последните му думи, тези, казани на вас.“ — Адкок вдигна погледа си. — Отец Дубински отговори: „Съжалявам. Последните му думи са неговата изповед, а тя е тайна. Като изповедник на полковник Бакстър нямам право да открия никому последните му думи.“

— Копеле! — процеди през зъби Тайнън. — Какво му отговори ти?

— Казах му, че не сме очаквали да разкрива изповедта на отделна личност. Тази информация е нужна на правителството. Той ми отговори направо, че църквата не е задължена на правителството. Напомни ми, че църквата и държавата са отделени една от друга. Каза ми, че аз представлявам държавата, а той — църквата. Едната не може да посегне върху другата. Разбрах, че няма да стигна доникъде, така че позагрубях.

— Добре, Хари. Постъпил си отлично.

— Аз му казах нещо такова, не помня точно, че независимо от църковния му сан той не стои над закона. Фактически му съобщих, че имаме сведения за нарушаване на закона в миналото от негова страна.

— Подложи ли му добре? Браво, браво! Как реагира той?

— Най-напред не каза нищо. Остави ме да се доизкажа. Притиснах го със сведенията, че преди петнадесет години е бил заловен с опиати в Трентън. Той не отрече, изобщо не проговори. Обявих му, че въпреки липсата на разпореждане за арест тази информация, ако се направи публично достояние, би го поставила в доста неудобно положение днес. Усещах, че кипи вътрешно, но без външен израз. Отговори ми само едно: „Мистър Адкок, заплашвате ли ме?“ Побързах да му кажа, че ФБР не заплашва никого, ФБР само събира факти. Правосъдието действува съобразно тях. Бях много внимателен, знаех, че нямаме истинско обвинение, за да му го прикачим. Можем само да му причиним неприятности с енориашите.

— Всички попове са уязвими в социалната област — каза тържествено Тайнън.

— На това разчитах. Това ми бяха възможностите. Опитах се даже да позасиля нещата. Опитвах се да му внуша, че поради положението си може съвсем несъзнателно да се е докоснал до жизненоважна за сигурността информация. Казах му, че ако я премълчи, тогава ще бъде неизбежно неговото име и миналото му да излязат наяве, когато нашите хора започнат разследване. „Но ако сътрудничите с правителството, миналото ви няма да бъде споменавано.“ Настоятелно го съветвах да ни помогне. Той хладно отказа.

— Кучи син! — Юмрукът на Тайнън изтрещя по бюрото.

— Шефе, когато имаме работа с тия попове, ние не се разправяме с нормални хора. Те не реагират като обикновени човешки същества. Това се дължи на всичките божи глупости, зад които се крият. Така и сега, след като отказа да сътрудничи, той се изправи, за да ме отпрати, и каза нещо подобно: „Чухте ме. Сега правете каквото искате, но аз оставам верен на клетвата си пред по-висок авторитет, отколкото вашия, такъв, считащ изповедта за свещена и ненарушима.“ Това беше всичко. Когато излизах, реших да му отправя последно предупреждение. Казах му да помисли отново, защото, ако не иска да ни сътрудничи за доброто на своята страна, ще бъдем принудени да поговорим със стоящите над него свещени чинове относно него, поведението му и миналото му.

— И пак ли не се огъна?

— Хич.

— Допускаш ли да се пречупи?

— Боя се, не, шефе. Мисля, че нищо не може да го накара да проговори, дори и да изложим на показ кирливите му ризи, той пак ще предпочете святото мъченичество пред пристъпване на клетвата. — Дъхът му пресекна. Той натъпка сгънатия плик в джоба си. — Какво ще правим по-нататък, шефе?

Тайнън се изправи, пъхна ръце в джобовете на панталоните си и закрачи за няколко мига зад бюрото, а след това спря.

— Нищо — отвърна той. — Нищо няма да правим. Това е моето решение. Ако отец Дубински не проговори въпреки казаното му от теб, той няма да отрони и дума пред когото и да би то. — Тайнън въздъхна. — Известното нему няма никакво значение. Ние сме непоклатими.

— Все пак аз мога да отида до някого от началствата му и да окажа натиск. Това може би ще…

Телефонът иззвъня. Тайнън се запъти към него.

— Не, забрави го засега, Хари. Работата ти дотук е отлична. Хвърляй му по някое око от време на време. Това ще е достатъчно. Благодарности.

Щом Адкок напусна стаята, Тайнън вдигна слушалката.

— Да, Бет?… Добре, свържи ме! — Почака малко и каза: — Здравейте, мис Леджър! — Той се заслуша. — Чудесно, разбира се. Кажете на президента, че идвам веднага.

Върнън Т. Тайнън не знаеше никакви чужди езици, а само няколко чужди думи, доловени тук и там. Две от тях бяха френски, а именно deja vu. Беше ги научил от рапорта на един от специалните агенти и беше изпаднал в ярост, когато ги прочете. Постави резолюция, че във ФБР се пише и говори само на английски и да се придържа към това правило, ако не иска да изхвръкне в Монтана. Все пак той имаше някаква мъглива представа за значението на тези думи.

Когато и да посетеше Овалния кабинет в Белия дом, а това напоследък ставаше все по-често, моментално получаваше чувството за deja vu. Това се дължеше на президента Уодсуърт, голям почитател на президента Джон Кенеди, макар и не на неговата политика. Той беше възстановил Овалния кабинет така, както изглеждаше по времето на Кенеди. Като млад служител от ФБР на няколко пъти Тайнън бе съпровождал Хувър в Овалния кабинет, призоваван от Кенеди да свидетелствува при подписването на някои присъди. Тогава още бе виждал огромното бюро с лампата, засенчена в зелено, задържаща флуоресцентна светлина. Зад бюрото същите зелени завеси закриваха прозорците към поляната на Белия дом; същите шест флага висяха на стената — американският, президентският, флаговете на армията, на военноморските сили, на военновъздушните сили и на морската пехота. На стената висяха същите два фенера от карета, а над камината — два модела на кораби. Извитите стени бяха боядисани в замърсенобяло, а върху тавана бе гравиран президентският печат, противостоящ точно на огромния сиво-зелен килим с изтъкан върху него американски орел. Срещу бюрото беше камината, оградена от две канапета и люлеещ се стол помежду им. В голямото въртящо се кресло зад бюрото тогава седеше президентът Кенеди.

Сега, когато секретарят Никълс, отговарящ за срещите на президента, го въведе в Овалния кабинет, Тайнън отново получи усещането за „видяно вече“. За части от секундата той помисли, че зад бюрото седи президентът Кенеди, говорещ с някого, до себе си усети директора Хувър, а самият той — че отново е млад. В същия миг чу Никълс да произнася името му и цялата картина се разсея. Човекът до него, запътил се отново към вратата, беше Никълс, а не Хувър. Човекът зад бюрото беше Уодсуърт, а не Кенеди и този, на когото говореше, беше Ронълд Стийдмън.

— Доволен съм, че успя да пристигнеш, Върнън — каза президентът. — Придърпай това кресло! Махни вестниците от него… по-добре в боклука, там им е мястото. Чел ли си някои от тях?

Тайнън ги взе и ги погледна — „Ню Йорк Таймс“, „Сън Таймс“ от Чикаго, денвърския „Пост“, „Кроникъл“ от Сан Франциско, — преди да ги прегъне и хвърли в кошчето за отпадъци.

Без да дочака отговор, президентът продължи:

— Всички, от единия океан до другия, се обединяват против нас. Същинска глутница вълци, виещи за нашата кръв. Опитвали сме се да запушим устата на хората, знаеш ли това? Трябваше да видиш редакционната статия в „Ню Йорк Таймс“. Наричат своята Камара на представителите позорна, задето ратифицира поправката. Пишат отворено писмо до калифорнийските законодатели, заявявайки, че съдбата на свободата в нашата страна е в техни ръце, и ги молят да гласуват против поправката. А някой ни подсказва, че следващите издания на „Таим“ и „Нюзуик“ ще подхранват същите пораженски чувства.

— Тесни, егоистични възгледи — намеси се Стийдмън. — Пресата се безпокои за своето бъдеще.

— И им се полага да се безпокоят — изръмжа Тайнън. — Разните мръсотии, с които заливат хората като с канални води, са също престъпления и насилия както всички останали. — Той се доближи към бюрото на президента. — Но доколкото ми е известно, ние нямаме само врагове, имаме и привърженици.

— Не знам — каза колебливо президентът.

— Нюйоркският „Дейли Нюз“, чикагският „Трибюн“ — започна да изрежда Тайнън. — „Ю. С. Нюз енд Уърлд Рипорт“ също ни подкрепя и е за поправката. Две от телевизионните компании са неутрални, но както чувам, преди гласуването в Калифорния ще излязат на наша страна.

— Дано да е вярно — каза президентът. — В края на краищата всичко зависи от народа, от натиска, оказван от него върху законодателите. Тъкмо този въпрос обсъждахме с Ронълд. Почти приключихме. Всъщност този разговор бе причината да те повикам. Необходим ми е твоят съвет.

— Готов съм винаги да окажа помощ според възможностите си, мистър президент — отговори Тайнън, като дотъркаля креслото до бюрото на президента.

— Тези последни ваши цифри от Калифорния, Ронълд, колко души бяха анкетирани? — извъртя се към него президентът.

— Точно 2455 души. Въпросът беше единствен и се състоеше от три части: предпочитат ли Калифорния да одобри 35-та поправка, против ли са, или все още нямат свое собствено решение?

— Прочети отново резултатите, така че да ги чуе и Върнън.

— Веднага — каза Стийдмън и извади куп компютърни листове. — Резултати от анкетата, проведена с 2455 пълноправни гласоподаватели от Калифорния, извършена едва дни след одобряването от Ню Йорк и след отхвърлянето от Охайо на 35-та поправка: 41% са за поправката, 27% са против и 32% нямат мнение.

— Доста много без мнение — каза президентът. — Сега прочети резултатите от анкетата, проведена сред сенаторите и депутатите от Калифорния.

Стийдмън кимна, порови из книжата си и извади други листове.

— Тази анкета задоволява още по-малко. Законодателите, явно, са доста предпазливи. Изчакват, за да разберат мнението на избирателите. 40% все още нямат мнение или отказват изобщо да коментират. От останалите 60% с изразено мнение, взети като цяло, 52% са за поправката и 48% са против.

— Твърде много седят върху междинната ограда — поклати недоволно глава президентът. — Никак не ми харесва.

— Мистър президент — повиши глас Тайнън, — наша работа е да ги свалим долу от тази ограда и да ги поставим на точно място.

— Затова и пожелах да си тук, Върнън. Искам да разискваме стратегията… Благодаря, Ронълд. Кога ще се видим пак?

Стийдмън се изправи незабавно.

— Според вашите разпореждания, мистър президент, всяка седмица ще провеждаме анкети в Калифорния. Ще имам резултатите от тазседмичната през следващия понеделник.

— В минутата, когато си готов, се обади на мис Леджър и си уговори среща с мен.

След като прибра документите си, Стийдмън си замина и президентът и Тайнън останаха сами в Овалния кабинет.

— Е, ето ти и проблема, Върнън — започна президентът. — Съдбата ни е изцяло в ръцете на тези, невзели още решение. От това следва, че трябва да знаем какво ни е необходимо да сторим. Нужно е да вкараме в действие всякакви хитрости, да приложим целия необходим натиск, за да ги накараме да видят нещата, както ги виждаме ние… за тяхно добро, разбира се. Заложена е последната искра от нашите надежди, Върнън.

— Уверен съм, че ще се уреди, както го желаем, мистър президент.

Президентът не беше така уверен.

— Не бива да оставяме нищо на случайността. Бъдещето ни зависи от собствените ни действия.

— Прав сте, разбира се — съгласи се Тайнън. — Предприел съм вече някои неща. Ускорих вече ритмичността за постъпване на рапортите за престъпността. Уведомих всички шефове на местната полиция в Калифорния да изпращат своите криминални статистики всяка седмица вместо всеки месец. Сега вече ще разпространяваме тези сведения всяка събота, за да ги има пресата готови за неделните издания. Ще залеем Калифорния с повишеното равнище на собствените им престъпления.

— Отлично! Проблемът е там обаче, че хората много лесно привикват с повторението на цифрите. Статистиката просто сама не може да драматизира тежестта на положението — той посегна през масата към работната си папка, където бяха надраскани някакви бележки. — Много често майсторски изготвената реч ще драматизира положението далеч по-добре и ехото от нея ще се разнесе нашироко. Тук съм си набелязал някои членове на администрацията, членове на правителството или оглавяващи отдели да говорят на събрания, планирани вече в някои по-големи градове на Калифорния. Трудно е все пак да се ориентираме кой ще бъде най-ефикасен.

Тайнън се размърда в креслото си.

— Един-единствен човек може да бъде действително ефективен — той насочи пръста си към президента. — Вие, мистър президент. Вие може да ги сплотите около поправката и да ги убедите да повярват в собствената си бъдеща сигурност, за да приложат натиск върху своите законодатели в Сакраменто.

Президентът Уодсуърт поразмисли, но за кратко, после поклати отрицателно глава.

— Не, Върнън, страхувам се, че от това нищо няма да излезе, на практика може да се получи тъкмо обратен ефект. Ти не си политик, Върнън, затова не можеш да го разбереш. Нямаш представа колко ревниво пазят отделните щати своите права. Както законодателите, така и гражданите могат да видят в евентуална моя реч, тласкаща ги към решение, което е тяхно право, намеса от страна на федералните власти. Могат да възнегодуват срещу президент, който ги учи какво да правят. Струва ми се, че трябва да бъдем по-ловки.

— Е, тогава, какво ще кажете за мен? Мога да замина за Калифорния и така да им свия сармите, че да подкрепят поправката.

— Не, ти съвсем явно си човек на властта. На теб няма да гледат обективно и безпристрастно. Всеки ще каже, че си точиш секирата. Който и да е от ФБР, ще изглежда — съмнителен. Както споменах по-рано, мислих доста за Колинс. С готовност бих изпратил човек като Крис Колинс. Той не носи униформа, така да се каже. Главният прокурор винаги ще бъде считан за цивилен човек.

— Ммм, Колинс… Аз също мислих за това… но не съм сигурен в него. Не съм убеден, че ни е предан…

— Точно така. Неговата колебливост ще бъде ценно качество в случая. Да му окажем повече доверие. Всъщност, Върнън, аз нямам истински съмнения относно неговите разбирания. Не, той е явно на наша страна. Знае откъде идва маслото върху хляба му. Схваща кое е добро за неговото положение, а освен това е облечен в авторитета на своята служба. Миналата седмица обсъждахме изпращането му в Калифорния, но сега ми се струва, че той ще изиграе по-голяма роля.

— Какво имате предвид? Да изнася речи тук и там по ваша програма?

— Не, то ще прилича твърде много на програмирана пропаганда. — Президентът се замисли за миг. — Трябва ни нещо не така явно… — Той щракна с пръст. — Току-що си спомних. Вчера получих известие… Да, ако това се осъществи… Помолих мис Леджър да го разгледа. Нали разбираш, Върнън, досетих се, че ако Колинс трябва да бъде в Калифорния по повод на специфична за него задача, тогава всичко би изглеждало много по-естествено. Една секунда само…

Той натисна бутона за мис Леджър. Почти в същия миг се отвори вратата в далечния край на кабинета и тя се появи.

— Мис Леджър, спомняте ли си… вчера, когато си тръгвах, ви помолих да прегледате събранията, предвидени да се провеждат в Калифорния… такива, планирани за следващите две седмици… подходящ случай за непринудено заминаване на главния прокурор, за да говори пред някое от тях.

— Да, преди около час получих отговор на направените от мен запитвания, но не исках да ви безпокоя.

— Е, открихте ли нещичко?

— Имаме късмет, мистър президент. Американската асоциация на юристите ще проведе ежегодната си национална среща в Лос Анджелис от понеделник до петък.

Президентът скочи сияещ.

— Великолепно! Превъзходно! Свържи ме веднага по телефона с президента на асоциацията, той ми е стар приятел, и му кажи, че ще му бъда много благодарен, ако е възможно да впише главния прокурор Колинс като главен говорител от гостите за последния ден на конференцията.

— Няма да е лесно, мистър президент. — Мис Леджър изглеждаше пообъркана. — Разбрах, че списъкът на гостите е вече готов по програма. Главният ще говори в петък, 3 часа следобед, и той е върховният съдия Джон Мейнърд.

— Какво от това? Сега ще имат двама главни гости говорители. Главният прокурор Колинс може да предхожда или да последва върховния съдия. Кажи им, че ако сторят това, ще го считам като лична услуга.

— Ще се обадя незабавно, мистър президент.

След като мис Леджър излезе, президентът продължи да стои прав.

— Е, с това е приключено. Ще се обадя на Колинс. Ще го накарам да говори по-общо за променения подход към престъпленията след подобряване на поправката. Може да спомене за 35-та поправка като надежда за бъдещето и да говори за историческата роля на Калифорния, ако поправката бъде одобрена. Надявам се, че доста от законодателите ще бъдат в залата. По-късно е възможно Колинс да даде неофициален коктейл за тях, за да ги доубеди. Е, смятам, че и това е уредено…

Той се бе загледал в меморандумите, пръснати върху бюрото. Внезапно повдигна един от листовете.

— Почти забравих, Върнън. Има още нещо. Телевизионно шоу. Споменах ли ти за него?

— Не, мистър президент.

— Всяка седмица в отделен щат някой от известните представители на пресата провежда по националната телевизионна мрежа специално шоу. Мис… мис… — той се взря в меморандума. — Мис Моника Еванс, продуцентът на това половинчасово шоу, телефонирала на Макнайт, явно стара негова приятелка. В края на следващата седмица възнамеряват да запишат дебати ще гласува ли Калифорния, или не 35-та поправка. Програмата е озаглавена „Търсене на истината“. Обикновено двама души дискутират от различни позиции по проблема. Гледал ли си някое от тях?

— Гледал съм — намръщи се Тайнън.

— Ами този път си поканен ти, Върнън. Искат да представиш аргументация в полза на поправката. Ще се състои през същия ден, когато Крис ще говори пред юридическата асоциация. Може да отлетите заедно. Мисля, че това появяване пред телевизията ще бъде важно за нас.

— Кой ще бъде опонент?

Президентът погледна листа още веднъж.

— Тони Пиърс.

Тайнън настръхна на креслото си.

— Мистър президент, простете ми, но считам за грешка директорът на ФБР да се появява заедно с бивш агент от Бюрото, изгонен заради предателство. Не смятам да оказвам такава чест на възгледите на такъв въшлив комунист като Пиърс и да се явявам на едно и също шоу с него.

— Ако го вземеш толкова надълбоко, Върнън — повдигна безразлично рамене президентът, — няма да те насилвам. Мисля обаче, че излизането пред екрана с нашите виждания е от голямо значение. Все някой от нашия тесен кръг трябва да се появи.

— Защо не Колинс? — ободри се Тайнън. — Та нали той ще бъде по това време в Лос Анджелис. Може да проведе и това шоу, и речта си. Като главен прокурор той ще бъде добре дошъл за програмата.

Президентът видимо остана доволен.

— Чудесна идея! Ще кажа на Макнайт да се свърже с тази мис Еванс и да утвърди Колинс вместо теб. — Той поклати замислено глава. — Е, това дава възможност на Колинс да направи твърде много там за нашата кауза. Ще бъде истинска помощ.

Той протегна ръка и Тайнън се изправи тежко, за да я стисне.

— Надявам се, че ще бъде, мистър президент.

— Благодарности за всичко, Върнън — усмихна се той. — Е, Калифорния, ето ни! — Той посегна към телефона. — Ето те и теб, главни прокуроре Колинс.

Притиснал телефонната слушалка между рамото и ухото си, Крис Колинс усърдно записваше по-важното от инструкциите на президента. Въпреки че произнасяше кратки думи на съгласие с предложенията на президента, те не допадаха на Колинс. Нямаше нищо против да отиде до Калифорния. Това щеше да бъде една седмица в стария дом, възможност да види порасналия си син и стари приятели и да посъбере слънчеви лъчи. Не му харесваше другото, че бива насилван публично да защитава 35-та поправка и да води спор с човек като Тони Пиърс пред такава широка аудитория като телевизионната. Беше наблюдавал често рубриката „Търсене на истината“, харесваше я, но разбираше, че не им е лесно на спорещите — човек не можеше да пипа меко или да е двусмислен на такова шоу. Разискванията често довеждаха до страхотни караници, изсилване на позициите, така че неговото място в програмата ще бъде твърде горещо.

Също така на Колинс му бе неприятна идеята да говори на едно и също място с върховния съдия Мейнърд, човек, чиито либерални схващания той уважаваше и чиито решения по отношение гражданските свободи приветствуваше. Сега той бе насилван в негово присъствие съвсем определено да защитава публично 35-та поправка. Досега Колинс избягваше нещо повече от съвсем леки ангажименти към политиката на администрацията. Сега той трябваше твърдо да се ангажира и да играе ролята на тръбач на президента. Да върши всичко това пред лицето на Мейнърд щеше да бъде истински тормоз за него. И все пак нямаше друг избор.

— Е, това е всичко, Крис — чу той гласа на президента. — Съвсем ясно ли е всичко?

— Да, мистър президент. Следващия петък в Лос Анджелис.

Един часа следобед — „Търсене на истината“ в студиото на телевизията. Три часа — на заседанието на асоциацията в Сенчъри Плаза хотел.

— Дръж здраво на двата фронта. Не оставяй Пиърс да стъпче поправката. Нашибай го здраво!

— Ще се постарая, мистър президент — преглътна неловко Колинс.

— Колкото до асоциацията, подготви солидна реч, Крис. Тук аудиторията ще бъде много по-различна от телевизионната. Ще преобладават професионалисти. Не им натрапвай поправката изведнъж. Запази най-силните думи за края на речта. Постави съдбата на нацията в зависимост от мъдростта на Калифорния.

— Ще се опитам.

— Всички зависи от теб. Ще се видим преди заминаването ти.

След като остави слушалката, Колинс се взря за кратко с мрачен израз през прозореца. Накрая премести листа с програмата си настрана и се залови с ежедневната си работа. Скоро той затъна в поток от доклади. Телефонът звънеше непрекъснато, но той не прекъсваше работата си. Очевидно Мериън беше в състояние сама да се справя с повикванията. Когато след упорит труд вдигна глава, за да се протегне, той видя, че е настъпил мрак. Часовникът му показваше, че работното време в правосъдието е изтекло. Ако и той си тръгнеше сега, за първи път от месеци насам щеше да бъде навреме у дома си за вечеря. Реши да изненада Карин и да се прибере вкъщи в приличен час.

Събра останалите необработени книжа и ги постави в чантата си. Телефонът иззвъня. Той не му обърна внимание, но след това чу гласа на Мериън по вътрешната уредба.

— Мистър Колинс, търси ви някой си отец Дубински. Името не ми е познато. Казва, че вие може би ще се сетите. Не желае да ми предаде никакво съобщение. Настоява, че е много важно да говори лично с вас.

Колинс се сети веднага за името и любопитството му изведнъж се пробуди.

— Свържи ме. Благодаря. До утре сутринта! — Той седна и вдигна слушалката. — Отец Дубински? Кристъфър Колинс слуша.

— Не зная бихте ли разговаряли с мен — гласът на свещеника звучеше много далечен. — Не зная дали ще си спомните. Срещнахме се през нощта, когато полковник Ноъ Бакстър почина в Бетесда.

— Естествено, помня ви, отче. Всъщност се канех аз да ви потърся. Исках да говоря…

— Тъкмо за това ви се обаждам. Бих искал да ви видя. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Ако е възможно, бих искал да ви видя още тази вечер. Отнася се за нещо може би интересно за вас. Не мога да ви кажа нищо по телефона. Ако не ви е възможно тази вечер, тогава може би утре сутринта…

Колинс трепна. Любопитството му се изостри до крайна степен.

— Съгласен съм за тази вечер, след половин час.

— Радвам се! — в гласа на свещеника прозвуча облекчение. — Ще бъде ли нахално, ако помоля вие да ме посетите в църквата? Ще ми бъде, ъ-ъ-ъ… много трудно да ви посетя.

— Разбира се, аз ще дойда. Църквата Холи Тринити, нали?

— Намира се на 36-а улица, между улиците N и O в Джорджтаун. Откъм 36-а улица е главният вход. Предпочитам да не го ползувате, а да дойдете направо в жилището ми, за да можем да говорим необезпокоявани. От 35-а улица ще завиете наляво, т.е. на запад по улица О, където ще достигнете първата църковна сграда от лявата ви страна. — Той направи пауза, колебаещ се да каже нещо повече, и внезапно добави: — Струва ми се, заслужавате да ви дам известни обяснения. Главният вход е под наблюдение. Добре би било и за двама ни, ако посещението ви остане незабелязано. Ще ме разберете, когато се срещнем. Добре, до половин час.

— Дори по-рано — каза Колинс.

Отпуснал се върху задната седалка на служебния кадилак, из целия път до Джорджтаун Колинс не преставаше да обсъжда въпроса защо отец Дубински настояваше да се види с него така незабавно. Не му идваше нищо наум. По време на последната им среща в Бетесда свещеникът беше отказал твърдо да разкрие последните думи на полковник Бакстър. Нямаше никакви основания да мисли, че сега той е решил да пренебрегне святото задължение относно изповедта. Възможно е до него да са достигнали други сведения и той да иска да ги сподели с Колинс? Но сведения за какво? Още по-объркваща беше забележката на свещеника, че главният вход на църквата е под наблюдение. Ако това не бе приумица, а факт, тогава кой извършва наблюдението и с каква цел? Всичко бе така объркано.

По едно време Колинс се изкушаваше да сподели тази загадка с двамата мъже на предната седалка. Единият беше Пагано, бивш професионален боксьор с деформирано лице, когото бе довел от Калифорния за свой шофьор. След като го бе защитил успешно в Окланд, където е бил замесен в криминална история, се сприятелиха и Пагано му остана благодарен за цял живот. Можеше да му се доверява напълно. На предната седалка до него седеше специалният агент Хогън, грижливо подбраният му телохранител от ФБР, комуто също можеше да се довери. В един момент обаче Колинс реши, че е безполезно да търси чуждо мнение. Свещеникът го търсеше по много важен проблем. Нямаше ни една думичка, подсказваща за какво може да се отнася, затова бяха излишни всякакви разисквания. Налице бяха само необяснимите смътни предчувствия на Колинс.

Движеха се вече по 35-а и наближаваха улица О. Колинс се наведе напред.

— Пагано, спри пред ъгъла на 35-а и О. Аз ще сляза, но не искам никой да забележи колата ми.

Когато стигнаха ъгъла, Колинс бързо отвори вратата и се разпореди през рамо:

— Откарай колата един-два блока на север по 35-а. Спри, където намериш за добре. Аз ще те намеря. Не зная колко ще се бавя. Може би петнадесет-двадесет минути.

Той затвори вратата и се обърна, но до нето се оказа Хогън. Колинс погледна замислено телохранителя си.

— Добре, можеш да дойдеш с мен до сградата. Аз ще вляза вътре, а ти чакай навън, но гледай да не биеш много на очи.

Завиха по улица О и след малко Колинс посочи наляво.

— Ето, тук е. — Жилището на свещеника беше червена тухлена сграда, поръбена с бяло. — Ти остани тук.

Когато Колинс доближи вратата, тя се отвори от невидима ръка и той чу познат глас.

— Влизайте бързо, мистър Колинс.

Той се оказа в малко преддверие, осветено слабо, а срещу него бе изправен тъмнокосият, мургав, облечен в черно свещеник. Стиснаха ръцете си и отец Дубински посочи на Колинс да го последва.

Влязоха в хола. По средата на една от страничните стени имаше врата. Отец Дубински я отвори.

— Нашата по-голяма приемна — каза той и добави, — стените й са звуконепропускливи.

Колинс веднага огледа стаята. Вдясно от него стоеше бюро с два стола. В дъното, точно срещу вратата, бе устроен молитвен кът и над него на стената висеше съвременна картина на Исус Христос, току-що свален от кръста.

Отец Дубински, хванал Колинс за лакътя, го поведе наляво към канапето с малка масичка пред него.

— Никой не ме видя да влизам — каза Колинс. — Кой държи под наблюдение главния вход?

— ФБР.

— ФБР? — повтори Колинс недоумяващ. — Наблюдават вас? Но какви са причините?

— Ще ви обясня, но седнете моля. Желаете ли кафе или чай?

Колинс отказа и двете и седна на канапето близо до масичката, а свещеникът — малко по-встрани от него. Той започна веднага:

— Днес предобед ме посетиха. Някой си Хари Адкок. Служебната му карта сочеше, че е заместник на директора на ФБР.

— Да, той е първият заместник на директора Тайнън. Какво търсеше той тук?

— Искаше да узнае изповедта на полковник Бакстър в предсмъртния му час. Каза, че тя може да се отнася до факти, засягащи вътрешната национална сигурност. Можех да възприема разпита като благонамерен, ако не бях проявил благоразумие, но едно нещо ме възпря. Когато отказах да повторя думите на полковника, мистър Адкок ме заплаши.

— Да заплашва вас? — повтори Колинс, невярващ на ушите си.

— Да, но преди да ви изложа подробностите, ще ми се да си изясня друг въпрос. Как е успял да узнае, че полковник Бакстър е имал време да говори с мен, да се изповяда? Да сте му казвали вие?

Колинс замълча, като се мъчеше да си спомни, и изведнъж се сети.

— Наистина, говорих по този въпрос. Връщахме се от погребението на Бакстър, аз, Тайнън и Адкок, и разговаряхме за полковника и смъртта му. Съвсем непреднамерено, понеже тази мисъл владееше ума ми, споменах как бях извикан в болницата през нощта на неговата смърт. Казах им как настоятелно е искал да ме види, но пристигнах късно. След това сигурно съм споменал за срещата си с вас, да, помня, точно така беше. Казах им, че последните му думи са били изповедта му пред вас, но че свещеник не може да говори по съдържанието на изповедта. — Колинс смръщи вежди. — Споделих това с Тайнън и Адкок, понеже мислех, че те имат някаква представа за това, което Бакстър е искал да ми каже, защото Тайнън беше много близък с полковника. За мое разочарование, те също не знаеха нищо. — Той се замисли. — В действителност Тайнън е изпратил Адкок тук, той е изпълнителят на всичките му мръсни дела, за да узнае изповедта на Бакстър от вас. Щом сте отказали да сътрудничите, той ви заплаши, а? Просто човек да не повярва!

— Може да се окаже не чак толкова невероятно. Вие сам ще отсъдите накрая.

— Как ви заплаши?

Отец Дубински фиксира погледа си в малката масичка.

— Заплахата не беше нито загатната, нито изразена по заобиколен начин. Беше открита и целенасочена, истинско изнудване. Явно, ФБР беше извършило подробна проверка за мен и миналото ми. Допускам, че това е рутинна практика днес?

— Стандартна процедура, когато ФБР проучва някого.

— Или когато ФБР иска да изрови нещо за някого, за да го накара да говори? Дори човек невинен по отношение на каквото и да било престъпление?

— Не е в задълженията им да постъпват така — загърчи се Колинс, — но ние двамата с вас знаем, че се върши. Злоупотреба с власт.

— Сигурен съм, че сигналът за това ровене в миналото ми е дошъл от директора Тайнън. Сам споменахте, че Адкок е истински негов… негов лакей за мръсни дела.

— Точно така.

— Много добре. ФБР изрови от миналото ми отдавна погребан и нещастен за мен случай. Бях млад свещеник и първото ми назначение бе като църковен служител в църквата към гетото в Трентън, Ню Джърси. Залових се тогава в програма за борба срещу наркотиците. За да пресекат моето начинание, някои от най-разпалените младежи наркомани поставили пакетче с опиати в жилището ми и уведомили властите, че и аз съм наркоман, а и продавам наркотични средства. Полицията пристигна и откри пакетчето. Това би сложило край на службата ми. За мой късмет скандалът бе избягнат, когато моят епископ успя да убеди шефа на местната полиция да дам показания пред епископалния съд. Въз основа на искрените ми думи бях оправдан. Тъй като виновниците не бяха разкрити, всичко се реши на база на честната ми дума. Сега виждам, че когато някой поиска да бърка в този стар инцидент, може да го изкара недоизяснен по отношение моята вина или невинност. Ясно е обаче, че този неприятен за мен случай е попаднал по някакъв начин в папките на ФБР. С това ме атакува днес мистър Адкок.

— Просто не мога… не мога да повярвам — изуми се Колинс.

— По-добре повярвайте! Мистър Адкок ме заплаши, че ще направи тази случка публично достояние, ако отказвам упорито да разкрия изповедта на полковник Бакстър. Беше безкрайно досаден. Реших, че моят свят обет е много по-важен, отколкото тази заплаха да ме убие духовно. Както и да е, ако тази история се разпространи, тя не може да увреди сериозно моя свещенически статус, може само да ме постави в неловко положение. Но още нещо. Казах на Адкок да прави каквото ще, обаче аз няма да му сътруднича, и го изхвърлих с парцалите. Целия следобед днес бях много ядосан, но най-вече ме засегна, искам да кажа, от случилото се с мен фактът с каква груба ръка правителството посяга към честните граждани, които е задължено да закриля.

— Все още намирам всичко това невероятно. Какво е било тъй значимо в изповедта на Бакстър, за да принуди Тайнън да отиде толкова далеч?

— Не зная. Допусках, че може би вие знаете, затова и ви потърсих.

— Не знам какво ви е казал Бакстър, ето защо няма начин…

— Ще узнаете какво е казал полковник Бакстър, защото възнамерявам да ви то съобщя.

Отец Дубински подхвана разказа си бавно:

— Посещението на Адкок така ме разгневи, че загубих няколко часа да обмислям положението си. Зная, че не мога да сътруднича на Адкок или Тайнън, но започнах да съзирам в друга светлина вашата молба, отправена ми в Бетесда. Стана ми ясно, че полковник Бакстър е имал вяра във вас. Когато вече си заминаваше, единствен вие бяхте този, за когото изпрати да повикат. Ясно, беше готов да предаде на вас казаното по-късно на мен. Постепенно започнах да схващам, че повечето от съобщеното на мен е предназначено за вас. Осъзнавах все по-точно, че задълженията ми са не само духовни, но и светски и че аз просто съм преносител на информация, която покойният е искал да бъде предадена на вас. Такъв е изминатият от мен път, довел ме до решението да повторя последните му думи пред вас.

Сърдечните удари на Колинс се учестиха.

— Така дълбоко оценявам всичко това, отче!

— Умирайки, полковник Бакстър бе изпратен с думите на светеца Павел: „… да се отдели от земята и да остане с Христа“, и така бе примирен с бога. След като му дадох светото причастие и приключих с изповедта, той направи опит да се върне към някаква неприключена земна грижа. Изговаряше думите с последен дъх… — Свещеникът затърси из гънките на расото си. — Записах ги, след като мистър Адкок си отиде, за да не допусна някаква грешка, когато ви ги цитирам. — Той измъкна поомачкан лист хартия. — Ето последните му думи и аз дълбоко вярвам, че те бяха предназначени за вас: „Да, отче, съгреших… най-големият ми грях… трябва да говоря за него. Те не могат сега да властвуват над мен… свободен съм, не се страхувам повече… отнася се за 35-та…“

— За 35-та? — учуди се Колинс.

Отец Дубински го изгледа сепнато и продължи да чете:

— „отнася се за 35-та“. За миг думите на полковника станаха несвързани, а после долових: „… документът R… опасност… страшен… трябва да се изнесе наяве изведнъж, на всяка цена… документът R е…“ Той се унесе, а сетне опита отново. Беше много трудно да се разбере какво иска да каже, но съм почти сигурен, че беше: „Видях… измама… идете, вижте…“, настъпи тежка въздишка, остана неподвижен и свърши.

Колинс седеше като вледенен. Чул бе глас от гроба. Объркан и смутен, той произнесе:

— Документът R? За такова нещо ли говореше?

— Два пъти го спомена. Сигурно искаше да обясни нещо за него, но не успя.

— Уверен ли сте, че не каза нищо повече?

— Разбираеми думи бяха само тези. Имаше и други, но не успях да ги разбера.

— Отче, имате ли и най-малка представа какво може да означава този документ R?

— Надявах се, че вие може би ще знаете.

Никога не съм чувал за него. — Той се замисли върху проблема какво влагаше толкова настойчиво полковник Бакстър в тези думи, засягащо главния прокурор. — И заявява, че е съгрешил, като се е оставил да бъде въвлечен в това… това, каквото и да е то? Това значи, че е бил насилен. Каквото и да е, то засяга 35-та поправка и нещо, назовано документ R, опасна измама, която трябва да се направи публично достояние. Търсил ме е, за да ми предаде това.

— Неговото послание до живите, желанието му да се поправи греховното.

— Посланието му е към мен, неговия наследник — мърмореше Колинс сякаш на себе си. — Защо не към президента? Или към Тайнън? Или дори към съпругата му? Единствено към мен, но защо?

— Възможно е, понеже на вас е вярвал повече, отколкото на президента или на директора. Може би защото е чувствувал, че вие ще разберете неща, неясни за съпругата му.

— Но и аз не мога да разбера! — изрече отчаяно Колинс, почувствувал, че потъва, посяга и не улавя нищо. — Документът R, та какво е той?

— Струва ми се, вие трябва да откриете, и то час по-скоро — изправи се отец Дубински и му връчи листа хартия. — Сега знаете всичко, каквото знам аз и каквото Ноъ Бакстър искаше да ви съобщи в предсмъртната си агония. Останалото е във вашите ръце. Надвиснала е някаква опасност. Ще се моля за вашия успех и вашата сигурност. Дано бог бъде с вас!

Бележки

[1] Над всичко. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ървинг Уолъс Документът „R“ (2)

Метаданни

Данни

Документът „R“

Информация

История

Сваляне / Връзки

2.

Ървинг Уолъс
Документът „R“ (2)