Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (35)

32

Когато Сполдинг пристигна най-сетне в апартамента в Кордоба, бе почти пет часа. Бе отделил достатъчно време, за да свали отличителните знаци, които успя, от мъртвия аржентински шофьор и от лейтенанта на Ринеман. В багажника на колата откри инструменти и свали номерата на „Бентли“-то. Премести стрелките на часовника, намиращ се на таблото, напред, след което го счупи. Ако с всичко това не успееше да постигне нещо друго, то поне щеше да забави полицията. Поне с няколко часа достатъчно ценно време преди да се изправи пред Ринеман.

Ринеман щеше да настоява за тази среща.

Имаше прекалено много неща, които Дейвид трябваше да научи, да сглоби.

Бе вървял около час, минавайки по двата хълма… Колинас Рояс… докато стигне магистралата до реката. Махна стъклата, които се бяха врязали в лицето му, благодарейки, че са малко, а раните нищожни. Занесе страховитата автоматична пушка далеч от мястото на действието, свали пълнителя и разби спусъка, докато се увери, че оръжието е неизползваемо. След което го захвърли в гората.

Един камион, превозващ мляко, го качи от областта Тигре. Разказа на шофьора някаква невероятна история за секс и алкохол… в която бил нарочно замесен, но не можел да обвини никой друг, освен себе си.

Шофьорът се възхити на духа на чужденеца, неговото приемане на риска и загубата. Целият им път бе съпроводен от смях.

Знаеше, че е безсмислено, дори глупаво да се опитва да спи. Имаше прекалено много неща да върши. Вместо това се изкъпа и направи голяма кана кафе.

Време беше. Разсъмваше се откъм Атлантика. Главата му бе бистра, време бе да се обади на Джиин.

Съобщи на учудения морски пехотинец, дежурен на телефона в посолството, че госпожа Камрън очаква обаждането му, че в действителност е закъснял дори, защото се е успал. Госпожа Камрън била планирала да ходят навътре в морето за риба и поради това трябвало да бъдат в Ла Бока точно в шест часа.

Ало?… Ало — гласът на Джиин бе първоначално зашеметен, а след това — изненадан.

— Обажда се Дейвид. Нямам време да ти се извиня. Трябва да те видя веднага.

— Дейвид? Ох, Господи…

— Ще те видя след двайсет минути в твоя кабинет.

— Моля те…

— Няма време! Двайсет минути. Моля те, бъди там… Имам нужда от теб, Джиин. Трябваш ми!

 

 

Лейтенантът на пост пред посолството бе услужлив, но неприятно настроен. Съгласи се вътрешният дежурен на телефона да звънне в кабинета на госпожа Камрън; ако самата тя излезе и гарантира за него, морският пехотинец ще го пусне да мине.

Джиин се появи на предното стълбище. Изглеждаше уязвима и прекрасна. Тя заобиколи алеята за коли и тръгна към къщичката до оградата, видя го. В момента, в който го зърна, заглуши ахването си.

Той разбра на какво се дължи това.

Стипцата, която бе употребил, не можеше да скрие раните, останали след изваждането на половин дузина парченца стъкло от бузите и челото му. Раните бяха само частично прикрити.

Не размениха нито дума, докато вървяха надолу по коридора. Вместо това тя държеше ръката му с такава сила, че той се премести от другата й страна. Тя теглеше рамото, което все още не бе заздравяло от катастрофата на Азорите.

Веднъж влезли в нейния кабинет, тя затвори вратата и се озова в прегръдките му. Трепереше цялата.

— Дейвид, съжалявам, съжалявам, съжалявам. Всичко бе толкова ужасно. Държах се лошо.

Хвана раменете й, докато я отдръпна нежно назад.

— Ти само се справяш с един проблем.

— Струва ми се, че вече не мога да се справям. А винаги съм си мислила, че съм доста добра в тази област… Какво се е случило с лицето ти? — тя прокара пръсти по лицето му. — Тук е подуто.

— „Тортюгас“ — погледна я в очи. — Случи се „Тортюгас“.

— О, Господи — прошепна тя и зарови лице в гърдите му. — Объркана съм. Не мога да кажа онова, което искам. Недей. Моля те, недей… да позволяваш да се случи нещо друго.

— Тогава ще се нуждая от помощта ти.

— Аз? Как мога да го сторя? — попита тя, отдръпвайки се назад.

— Отговори на въпросите ми… Ще разбера, ако лъжеш.

— Да лъжа?… Не се шегувай. Никога не съм те лъгала.

Вярваше й… но това с нищо не улесняваше целта, която си бе поставил. Нито пък я изясняваше.

— Откъде научи името „Тортюгас“?

Тя отдръпна ръцете си от врата му и той я пусна. Направи няколко крачки встрани, но в никакъв случай не отстъпваше.

— Не се гордея с онова, което направих. Никога преди не съм постъпвала по този начин. — Обърна се с лице към него. — Слязох долу в „пещерата“… без да бъда упълномощена… и прочетох досието ти. Сигурна съм, че това е най-краткото досие в историята на дипломатическия корпус.

— Какво е написано в него?

Разказа му.

— Виждаш ли, моят въображаем Дейвид снощи имаше някаква отчетлива основа в действителност.

Сполдинг отиде до прозореца, който гледаше към западната тревна площ в двора на посолството. Ранно слънце огряваше всичко наоколо, а по тревата искреше роса. Напомняше му на добре поддържаната тревна площ, която бе видял на нощното осветление в подножието на терасата на Ринеман. А този спомен, от друга страна, му напомняше за кодовете. Той се обърна и каза:

— Трябва да говоря с Балард.

— Само това ли ще кажеш?

— Не толкова митичният Дейвид има да върши работа. Това не се е променило.

— Искаш да кажеш, че аз не мога да го променя.

Той се обърна и тръгна към нея.

— Не, не можеш… Моля се на Бога да можеш, желая аз да мога. Не мога да се убедя… за да перифразирам определено момиче, че онова, което правя, ще има някакво значение… но реагирам по навик, предполагам. Може би е просто моето собствено аз, може да е толкова просто.

— Казах, че си добър, нали?

— Да. Такъв съм… Знаеш ли какъв съм?

— Разузнавач. Агент. Човек, който работи с други мъже, шепнешком, нощем, с голямо количество пари и лъжи. Виждаш ли, мисля по този начин.

— Нямах предвид това. Това е нещо ново… Онова, което съм… Аз съм строителен инженер. Строя сгради и мостове, язовири и магистрали. Веднъж дори построих разширение за зоологическа градина в Мексико, най-доброто открито заграждение, което някога би могла да видиш. За съжаление изхарчихме толкова много пари, че Обществото на зоолозите не можа да си позволи да купи маймуни, но мястото съществува.

— Ти си смешен — засмя се нежно тя.

— Най обичах да работя по проекти за мостове. Да минаваш през естествени препятствия, без да унищожаваш предназначението им…

— Никога не съм считала, че инженерите са романтици.

— Строителните инженери са такива. Поне що се отнася до най-добрите… Но всичко това е толкова далеч. След като свърши тази бъркотия, ще се върна към професията си, разбира се. Не съм глупак. Наясно съм с всички несгоди, на които ще се натъкна… това не е като професията на един адвокат, оставил книгите за известно време, само за да ги вземе отново след време — все пак законите не се менят толкова много. Или както пазарните решения, които трябва да вземе борсовият посредник, не могат да се променят.

— Не съм съвсем сигурна за какво говориш…

— Технологията — единствената действителна и цивилизована изгода, която създава войната. В областта на конструкциите напредъкът е изумяващ. За три години бяха разработени такива нови техники… Отсъствал съм от бранша дълго време. Освен това следвоенните ми препоръки няма да бъдат от най-добрите.

— Мили Боже, та ти се самосъжаляваш.

— Исусе! Да, точно така. По някакъв начин… А още по-точно, ядосан съм. Никой не ме е насилвал. Сам започнах… тази работа, по грешни причини и без всякаква предвидливост… Именно затова трябва да бъда добър в работата си.

— А какво ще кажеш за нас? Възможно ли е да бъдем „едно цяло“?

— Обичам те — заяви простичко той. — Това поне знам.

— Само за една седмица? Точно това непрекъснато се питам. Все пак не сме деца.

— Не сме деца — отвърна той — Децата нямат достъп до досиетата на Държавния департамент — усмихна се той, след което отново стана сериозен. — Нуждая се от помощта ти.

— Какво има? — погледна го остро тя.

— Какво знаеш за Ерих Ринеман?

— Ужасен човек.

— Евреин е.

— Значи в такъв случай е ужасен евреин. Расата и религията са без значение.

— Защо е ужасен?

— Защото само използва хората. Безразборно. Злобно. Използва парите си, за да корумпира каквото и когото може. Купува си влияние от хунтата, това му осигурява земя, правителствени концесии, права на превоз. Насила изкара от строя доста миньорски компании в басейна Патагония. Взе над една дузина нефтени полета в Комодоро Ривадавиа…

— Каква е политиката, която води?

Джиин помисли за секунда, облегна се назад в стола, погледна към прозореца за момент, след което върна поглед обратно към Сполдинг.

— Води се от собствените си интереси — отговори тя.

— Чувал съм, че е с пронацистка ориентация.

— Само защото считаше, че Англия ще падне и ще се постигне споразумение. Все още притежава енергийна база в Германия, поне така ми казаха.

— Но той е евреин.

— Само временно затруднение. Мисля, че не е старейшина в синагогата. Еврейското общество, намиращо се в Буенос Айрес, не го уважава.

Може би точно в това се крият нещата — каза Дейвид и се изправи.

— В какво?

— Ринеман се е отказал от собственото си племе, открито е поддържал създателите на Освиенцим. Може би те искат да го убият. Да унищожат пазачите, а след това и него самия.

— Ако под „те“ разбираш евреите тук, трябва да ти кажа, че не са те. Аржентинските евреи опипват почвата леко. Ринеман има влияние сред полковниците. Но, разбира се, нищо не би спряло някой фанатик…

— Не… Те може да са фанатици, но не са един или двама. Те са организирани, имат поддръжници, големи суми, поне така ми се струва.

— И искат да се справят с Ринеман? Еврейската общност ще се паникьоса. Честно казано, най-напред ще дойдат при нас.

Дейвид спря да снове. Думите започнаха да изплуват отново: Няма да има преговори с Алтмюлер. Думи, изречени в онзи тъмен вход на „Петдесет и втора“ улица в Ню Йорк.

— Някога чувала ли се името Алтмюлер?

— Не. Има един обикновен Мюлер в немското посолство, но това е също като имената Смит или Джоунс. Няма Алтмюлер.

— А за Хаукууд? За жена на име Лесли Дженър-Хаукууд?

— Отново отговорът е не. Но ако тези хора са от разузнавателните служби, няма причина да ги познавам.

— От разузнаването са, но не смятах, че са под прикритие. Поне не и този Алтмюлер.

— Какво означава това?

— Името му се използва в смисъл, който предполага разпознаване. Но аз не мога да открия кой е.

— Искаш ли да провериш в „пещерата“? — попита тя.

— Да. Ще го направя направо с Гранвил. В колко часа отварят?

— Осем и трийсет. Хендерсън е в кабинета си най-късно в девет без петнайсет. — Видя Дейвид да вдига ръката си, забравяйки, че е без часовник. Тя погледна кабинетния часовник и уточни. — Малко повече от два часа. Напомни ми да ти купя часовник.

— Мерси… Балард. Трябва да го видя. Как се чувства рано сутрин? По това време?

— Смятам, че този въпрос е риторичен… Свикнал е да го будят за проблеми с кодовете. Да го повикам ли?

— Моля те. Може ли да се прави кафе тук?

— Ей там има котлон. — Джиин показа вратата към секретарската стая. — Зад стола на секретарката ми. Чешмата е в стенния гардероб… Няма значение, аз ще го направя. Най-напред нека извикам Боби.

— Правя чудесно кафе. Ти го извикай, а аз ще го направя. Приличаш на голям шеф, не ми се ще да те намесвам.

Точно почистваше останките от смляното кафе в кафеника, когато дочу шум. Беше шум от стъпка. Една единствена стъпка навън в коридора. Стъпка, която явно трябваше да бъде приглушена, но не беше. Би било съвсем нормално втора стъпка да я последва, но не се чу такава.

Сполдинг остави кафеника на бюрото, наведе се и свали и двете си обувки, без да издава никакъв шум. Прекоси стаята, отиде до затворената врата и застана мирно до рамката.

Ето още веднъж. Стъпки. Тихи, неестествени.

Дейвид разкопча сакото си, провери оръжието и постави лявата си ръка на топката. Завъртя я тихо, отвори я бързо и излезе в коридора.

На около петнайсет фута от него надолу по коридора вървеше мъж, който рязко се обърна, като чу шума зад себе си. Изражението, което видя на лицето му, Сполдинг бе виждал прекалено много пъти.

Страх.

— О, здравейте, вие сигурно сте новият мъж. Не сме се срещали… Казвам се Елис. Бил Елис… Имам една ужасна среща в седем часа. — Аташето не беше убедително.

— Няколко човека щяхме да ходим на риболов, но прогнозата за времето не е ясна. Искате ли да дойдете с нас?

— Много ми се ще да приема, но имам отвратителна среща в този безумен час.

— Да. Казахте го. Ще пиете ли едно кафе?

— Благодаря, старче. Действително трябва да наваксам с писмената си работа.

— Окей. Съжалявам.

— Да, и аз… Е, ще се видим пак.

Мъжът на име Елис се усмихна несръчно, Дейвид му отвърна и той продължи по пътя си.

Сполдинг се върна обратно в кабинета на Джиин и затвори вратата. Тя стоеше до секретарското бюро.

— С кого, за Бога, говориш в този час?

— Каза, че името му е Елис и че има някаква среща в седем часа… Но няма такава.

— Какво?

— Лъже. С какво се занимава той?

— С разрешителни и освобождаване на внос-износ.

— Удобно… Какво става с Балард?

— Ще дойде всеки момент. Каза, че си жесток… Какво е „удобното“ на Елис?

Сполдинг взе кафеника и тръгна към вградения в стената гардероб. Джиин прекъсна движението му и взе кафеника.

— Към коя категория се числи Елис?

— Отличен е. Отговаря напълно на синдрома, за който говорихме. Иска да се изкачи в дипломатическата йерархия. Не ми отговори на въпроса. Какво значи „удобно“?

— Купили са го. Той е продажник. Може да е съвсем сериозно или просто да върши тази работа за жълти стотинки.

— О? — обърка се Джиин и отвори гардероба, където се намираше чешмата. Изведнъж тя спря и се обърна към Сполдинг. — Дейвид, какво значи „Тортюгас“?

— За Бога, престани да се шегуваш?

— Което значи, че не можеш да ми кажеш?

— Което значи, че не знам. Бих желал да знам какво точно значи всичко това.

— Това е кодово название, нали? Поне така пише в досието ти тук.

— Това е код, за който никой не е благоволил да ми съобщи, а аз съм този, който е отговорен за всичко това!

— Ето, напълни това, но най-напред го измий. — Джиин му подаде кафеника и бързо тръгна към кабинета си, право към бюрото. Дейвид я последва и застана до вратата.

— Какво правиш?

— Аташетата, дори подсекретарите, ако имат ранни срещи, ги записват на портала.

— Елис?

Джиин кимна с глава и започна да говори нещо в телефонната слушалка. Разговорът бе кратък. Върна наместо слушалката и каза, като гледаше Сполдинг обезпокоена.

— Първата среща, записана на портала, е за девет часа. Елис няма никаква среща в седем часа.

— Не съм изненадан. По ти защо се учудваш толкова?

— Исках да съм сигурна… Казваш, че не знаеш какво значи „Тортюгас“. Може би аз бих могла да ти кажа.

— Какво? — попита Дейвид зашеметен и влезе няколко крачки навътре в кабинета.

— Получи се доклад от Ла Бока, това е районът на Елис. Явно неговият отдел е дал разрешението, оправдал ги е. Защото наблюдението бе изоставено.

— Какво е било изоставено? За какво говориш?

— За траулер в Ла Бока. Носел е товар с направление, нарушаващо крайбрежните патрули… нарекоха го грешка. Направлението бе „Тортюгас“.

Външната врата на кабинета внезапно се отвори и Боби Балард влезе вътре.

— Исусе! — каза той. — Гризачите започват да работят рано в прекрасния свят на Оз!