Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (29)

26

Погледна часовника си. Беше пет и половина, а Джиин бе казала, че ще бъде в апартамента около шест часа. Бе се разхождал около два часа и сега се намираше на ъгъла на Виамонте, само на няколко пресечки от апартамента си. „Прекоси“ улицата и отиде до щанд за вестници под навеса на един магазин, откъдето си купи вестник.

Погледна предните страници, развеселен от това, че новините за войната, доколкото ги имаше, бяха разположени най-долу, заобиколени от отчетите на Grupo de Oficiales за последните успехи на Аржентина. Забеляза, че името на някой си полковник Хуан Перон бе споменато в три подзаглавия.

Сложи сивия вестник под мишница и осъзнавайки, че е разсеяно потънал в мисли, погледна още веднъж часовника си.

Това не бе преднамерено движение от страна на Дейвид. Можеше да се каже, че нямаше намерение да се обръща рязко. Той просто се обърна, защото слънцето се отразяваше в часовника му, завъртя се инстинктивно надясно, със сгъната напред лява ръка, скрита в собствената му сянка.

Но вниманието му веднага бе отклонено от часовника. С крайчеца на окото си съзря внезапно определена суматоха по отсрещния тротоар. На около трийсет фута оттатък улицата двамата мъже се обърнаха бързо, като се сблъскаха с идващите насреща пешеходци и, извинявайки се, се вляха в потока по тротоара.

Мъжът отляво не беше достатъчно бърз или бе много безгрижен, много неопитен, може би, за да свие рамене или да се прегърби, преди да изчезне в тълпата.

Той остана от външната страна и Дейвид го разпозна.

Беше един от мъжете от покрива на апартамента в „Кордоба“. За неговия придружител Дейвид не можеше да бъде сигурен, но за този мъж той бе сигурен. Имаше дори едва забележимо накуцване в походката му. Дейвид си спомняше боя, който му нанесе.

Проследяваха го, разбира се, и това бе добре.

Времето на заминаването му не бе така далече, както си мислеше.

Измина още десет ярда в доста голяма група, която приближаваше ъгъла на „Кордоба“. Той си направи път между ръце, крака и пакети и влезе в малък бижутериен магазин, чиито изделия бяха безвкусни и евтини. Вътре няколко момичета се опитваха да изберат подарък за колежка, която напускаше работа. Сполдинг се усмихна на раздразнения собственик, показвайки, че може да почака, че не бърза. Собственикът направи жест на безпомощност.

Сполдинг застана до предния прозорец, прикрит от рамката на вратата.

След по-малко от минута той отново видя двамата мъже. Те все още бяха от другата страна на улицата Дейвид трябваше да следва тяхното приближаване през пролуките в тълпата. Двамата мъже говореха разгорещено, вторият мъж изглеждаше ядосан на своя накуцващ приятел. Двамата се опитваха да погледнат над главите на заобикалящите ги хора, като се надигаха на пръсти, изглеждащи глупаво като аматьори.

Дейвид предположи, че на ъгъла те ще завият надясно и ще тръгнат на изток по „Кордоба“, към неговия апартамент. Така и направиха. Собственикът на магазина отклони вниманието си към капризните клиентки. Сполдинг използва момента и излезе бързо в тълпата, изтича напряко през „Авенида Калао“, като се промъкваше между коли и ядосани шофьори. Трябваше да достигне другата страна, като остане извън погледа на двамата мъже. Не можеше да използва зебрите или тротоарите. Ще бъде много лесно и логично за мъжете да погледнат назад, както прави човек, който е загубил някого от поглед.

Дейвид вече познаваше обектите. Трябваше да съумее да раздели мъжете, за да хване този с накуцването. Да го хване и да го принуди да отговаря.

Ако имаха някакъв опит, размишляваше той, те щяха да стигнат до неговия апартамент и да се разделят. Единият мъж предпазливо щеше да влезе вътре, за да установи евентуалното му присъствие. Другият щеше да остане отвън, достатъчно далече от входа, за да не бъде забелязан. Разумът му диктуваше, че непознатият ще бъде този, който ще влезе в апартамента.

Сполдинг свали сакото си и вдигна сгънатия вестник непринудено, като че ли бе несигурен за значението на някои неподходящо измислени заглавия… смеси се с навалицата и тръгна към северната страна на „Кордоба“. Зави надясно, като поддържаше уверена, равномерна крачка на изток, оставяйки възможно в най-лявата страна на тротоара.

Апартаментът му бе на около една и половина пресечки оттук. Виждаше двамата мъже. От време — навреме те поглеждаха назад, но от тяхната страна на улицата.

Аматьори. Ако той ги обучаваше на наблюдение, те щяха да пропаднат на изпита.

Мъжете наближаваха апартамента и бяха съсредоточени върху входа. Дейвид разбра, че сега е моментът за действие. Единственият момент, в който действително рискува. Няколкото секунди, през които някой от мъжете може да се обърне и да го види на другата страна на улицата, само на няколко ярда от тях. Но това бе необходим хазарт. Трябваше да влезе в апартамента. Това бе същността на неговия капан.

На няколко крачки пред него бе средна на възраст portena — домакиня, която носеше покупки, явно бързаше да се прибере вкъщи. Сполдинг я настигна и тръгна успоредно с нея без да намалява ход. Вървеше в крак и молеше за упътване на най-добрия си, най-елегантен кастилски, като започна между другото с това, че може би се намира на правилната улица и че закъснява. Главата му бе обърната настрани.

Ако някой ги гледаше, домакиня и мъж по риза със сако под мишница и вестник под другата, изглеждаха като приятели, които бързат към едно и също място.

Двайсет ярда оттатък входа Сполдинг напусна смеещата се portena и се шмугна във вход с навес. Притисна се до стената и погледна обратно към другата страна на улицата. Двамата мъже стояха до тротоара и, както той очакваше, се разделиха. Непознатият мъж влезе в неговия жилищен блок. Накуцващият се огледа нагоре-надолу по тротоара, погледна за идващите коли, след което пресече „Кордоба“ и тръгна към северната й част, където се намираше и Дейвид.

Сполдинг знаеше, че е въпрос само на секунди, преди накуцващата фигура да мине край него. Отново логично предчувствие. Мъжът щеше да продължи на изток, нямаше да промени посоката. Той щеше да се разположи на удобна позиция, от която да може да наблюдава тези, които приближават апартамента от запад. Приближаването на Дейвид.

Мъжът не го видя, докато Дейвид не го хвана, сграбчи лявата му ръка над лакътя и я натисна до хоризонтално положение, изви дланта му надолу така, че и най-малкото натискане причиняваше непоносима болка в свитата китка на мъжа.

— Продължавай да вървиш или ще ти счупя ръката! — каза Дейвид на английски, като бутна мъжа надясно по тротоара, за да избегне малкото пешеходци, които вървяха на запад по „Кордоба“.

Лицето на мъжа се сви в болезнена гримаса, забързаният ход на Дейвид го караше да се спъва от време на време… накуцването се усили… и доведе до усилване на болката в китката.

— Чупите ми ръката. Чупите я! — каза измъченият мъж, завързвайки стъпките си, за да намали натиска.

— Върви редом с мен или наистина ще я счупя — Дейвид говореше спокойно, дори учтиво.

Достигнаха ъгъла на „Авенида Параня“ и Дейвид изви наляво, тласкайки го заедно със себе си. Имаше един широк, дълбок вход на стара обществена сграда от този тип, в който остават само по няколко кантори. Дейвид завъртя мъжа около себе си, като държеше ръката му блокирана, и го блъсна в дървената стена на най-отдалечения ъгъл. Освободи ръката му и мъжът се хвана за китката Сполдинг използва момента, за да отвори сакото на мъжа, дръпна ръцете му надолу и извади револвер, пъхнат в голям кобур над лявото бедро.

Това бе „Люгер“. Произведен преди по-малко от година.

Дейвид го пъхна в колана си и блъсна с ръка гърлото на мъжа, удряйки главата му в дървената стена, докато претърсваше джобовете на сакото му. Вътре намери голям правоъгълен сгъваем портфейл — европейски модел. Отвори го, отмести ръка от гърлото на мъжа и блъсна лявото си рамо в гърдите му, притискайки го безмилостно към стената. С двете си ръце Дейвид извади личните му документи.

Германско свидетелство за правоуправление, един автомобилен фиш от аутобани, снабдителни карти, преподписани от оберфюрери, позволяващи на притежателя да ги използва из целия Райх — една привилегия, притежавана само от висши правителствени служители и нагоре.

Тогава откри онова, което търсеше.

Пропуск с прикрепена снимка за няколко министерства — на информацията, на въоръженията, на въздушните сили и на снабдяването.

Гестапо.

— Вие сте почти най-некадърният новобранец, произведен от Химлер — каза Дейвид, прозорливо направил преценката, и сложи портфейла в задния си джоб. — Трябва да имате роднини… Was ist „Tortugas“! — Сполдинг прошепна грубо, неочаквано. Отмести рамото си от гърдите на мъжа и заби кокалчетата на юмрука си в гръдната кост на нациста с такава сила, че германецът закашля, почти парализиран от острия удар. — Wer ist Altmuler? Was wissen sie uber Marshall!

— Дейвид повтаряше ударите с кокалчетата по ребрата на мъжа, като изпращаше шокови вълни от божа през гръдния кош на гестаповския агент. — Sprechen Sie! So fort!

— Nein! Ich weiss nichts! — отговаряше мъжът между вдишвания. — Nein!

Сполдинг го чу отново. Диалектът. Не е около Берлин, не е дори баварски, нещо друго е.

Какъв беше той?

— Noch mal! Отново. Sprechen Sie!

И тогава мъжът направи нещо доста необичайно. В болката си, в страха спря да говори немски. Заговори на английски.

— Нямам информацията, която искате. Изпълнявам заповеди… Това е всичко.

Дейвид се отмести наляво, за да прикрие нациста от погледите, които им хвърляха минаващите по тротоара. Входът все пак беше дълбок, тъмен и никой не спря. Двамата мъже можеха да бъдат взети за познати, може би подпийнали.

Сполдинг сви десния си юмрук, левият му лакът опрян на стената, а лявата ръка готова да затвори устата на германеца. Облегна се на гладкото дърво и удари с юмрук в стомаха на мъжа с такава сила, че агентът се наведе напред, поддържан само от ръката на Дейвид, хванал го за перчема.

— Мога да продължавам така, докато всичко вътре се разпокъса. Като свърша, ще те хвърля в такси и ще те оставя в Германското посолство с прикрепена бележка. Ти ще получиш едно и също и от двете страни, нали така?… А сега ми кажи онова, което искам да знам! Дейвид вдигна двете свити кокалчета до гърлото на мъжа, като ги заби два пъти.

— Cmori… Mein gott! Стоп!

— Защо не викаш? Можеш да крещиш колкото искаш, нали знаеш… Разбира се, тогава ще трябва да те приспя и нека вашите хора те намерят. Без документи, естествено… Хайде! Викай! — Дейвид ръгна мъжа в гърлото още веднъж — Сега започвай да разказваш. Какво е „Тортюгас“? Кой е Алтмюлер? Как хванахте шифровача на име Маршал?

— Кълна се в Бога. Нищо не знам!

Дейвид го ръгна отново. Мъжът припадна, Сполдинг го изправи край стената, облегна се на него, като в същност го скриваше. Агентът на Гестапо отвори клепачи, очите му се движеха безконтролно.

— Имаш пет секунди. След това ще разкъсам гърлото ти.

— Не!… Моля! Алтмюлер… Въоръжения… Пеенемюнде…

— Какво за Пеенемюнде?

— Уредите… „Тортюгас“.

— Какво значи това? — Дейвид показа свитите си кокалчета. Мисълта от възобновяване на болката ужаси германеца. — Какво е „Тортюгас“?

Внезапно очите на германеца мигнаха, като се опитваха да се съсредоточат Сполдинг видя, че мъжът гледаше над рамото му. Не беше хитрина, нацистът беше твърде съсипан, за да измисля стратегия.

И тогава Дейвид почувства присъствие зад себе си. Това бе безпогрешно чувство, развило се през последните години. То никога не бе го лъгало.

Обърна се.

В тъмните сенки от яркото аржентинско слънце влизаше вторият мъж от екипа за наблюдение, който бе влязъл в жилищния блок. Имаше размерите на Сполдинг, едър и мускулест мъж.

Светлината и бързащата фигура накараха Дейвид да трепне. Той пусна германеца, подготвяйки се да се хвърли към отсрещната стена.

Не успя!

Агентът на Гестапо — с последен прилив на сила — го задържа с ръце!

Вдигна ръце, обгърна с длани гърдите на Дейвид и увисна с цялата си тежест върху него.

Сполдинг замахна с крак към атакуващия мъж, блъсна с лакти назад другия германец към дървената стена.

Бе твърде късно и Дейвид го разбра.

Видя огромна ръка с разперени дълги пръсти да връхлита върху лицето му. Сякаш жесток филм се разиграваше пред очите му в забавени кадри. Почувства пръстите да се впиват в кожата му и усети, че главата му бе блъсната в стената с голяма сила.

Усещания за потъване, удар, световъртеж придружаваха острата болка над врата му.

 

 

Разтърси глава. Първото нещо, което го порази, бе зловонието. Навсякъде около него… отвратително.

Той лежеше в нишата на входа, свит срещу стената. Бе мокър, лицето, ризата и горната част на панталона му бяха залени.

Евтино уиски. Много евтино и много обилно.

Ризата му бе разкъсана от яката до кръста, едната обувка свалена и чорапът също. Коланът му бе свален, ципът отворен частично.

Той изглеждаше точно като бродяга.

Изправи се до седнало положение и оправи вида си, доколкото бе възможно. Погледна към часовника си.

Часовникът го нямаше. Къде ли бе?

Портфейлът също. И парите. И всичко останало от джобовете.

Изправи се. Слънцето бе ниско, започваше ранната вечер, нямаше много хора по „Авенида Параня“.

Запита се колко ли е часът? Не можеше да е минал повече от един час, предположи той.

Дали Джиин все още го чакаше.

Тя свали дрехите му, сложи лед отзад на главата му и настоя да вземе топъл душ.

Когато излезе от банята, тя му приготви питие и седна до него на малкия диван.

— Хендерсън ще настоява за твоето преместване в посолството, знаеш това, нали?

— Не мога.

— Не може да продължават да те бият всеки ден. И не ми казвай, че са били крадци. Ти не искаше да преглътнеш това, когато Хендерсън и Боби се опитаха да ти кажат за мъжете от покрива!

— Това бе различно. За бога, Джиин! Аз бях напълно ограбен! — отговори Дейвид упорито. Важно бе тя да му повярва сега. И беше напълно възможно да реши да я избягва от сега нататък. Това също можеше да бъде важно. И ужасно мъчително.

— Тези, които ограбват хора, след това не поливат с уиски.

— Правят го, ако искат да имат достатъчно време, за да напуснат района. Това не е нова тактика. Докато нападнатият свърши с обясненията пред полицията, че е напълно трезвен, нападателите са вече на километри.

— Не ти вярвам. Дори не мисля, че ти очакваш да ти повярвам. — Тя седна и погледна към него.

— Очаквам да повярваш, защото е истина. Никой мъж не хвърля портфейла си, парите, часовника, за да накара момиче да повярва в лъжата му. Хайде, Джиин! Много съм жаден и главата още ме боли.

Тя сви рамене, явно разбрала, че е безполезно да спори.

— Страхувам се, че уискито е свършило. Ще отида да ти купя бутилка. На ъгъла на „Талсахуано“ има магазин за напитки. Той не е далече…

— Не — прекъсна я той, спомняйки си мъжа с огромните длани, който бе влязъл в сградата. — Аз ще отида. Заеми ми малко пари.

— Двамата ще отидем — отговори тя.

— Моля те?… Би ли почакала? Може да ме потърсят, бих искал човекът да знае, че ще се върна веднага.

— Кой?

— Човек на име Кендъл.

На улицата той попита първия срещнат къде има телефонна кабина. Беше през няколко пресечки на „Родригес Пеня“ в магазин за вестници.

Дейвид тичаше с всичка сила.

Момчето от хотела намери Кендъл в ресторанта. Когато стигна до телефона и започна да говори, той още дъвчеше. Дейвид си го представи с неприличното мляскане и животинското му дишане. Овладя се. Уолтър Кендъл беше болен.

— Лайънс ще дойде след три дни — му каза Кендъл. — Със „сестрите“ си. Ангажирах му място в квартал „Сан Телмо“. Тих апартамент, спокойна улица. Телеграфирах адреса на Суонсън. Той ще го даде на пазачите и те ще го устроят. Ще се свържат с вас.

— Мислех, че аз ще го настаня.

— Представих си, че ще усложните нещата — прекъсна го Кендъл. — Нищо не губите. Те или аз ще се свържем. Аз ще бъда тук известно време.

— Много съм щастлив… Защото и Гестапо изпитва същите чувства…

— Какво?

— Казах, защото и Гестапо изпитва същите чувства — изрази се малко неточно Кендъл. — Някой се опитва да ни спре. Не ме учудва.

— Ти си луд… с шибания си мозък.

— Не съм…

— Какво се е случило?

Тогава Дейвид му разказа и за пръв път в своята кратка връзка със счетоводителя той почувства страх у него.

— Имаше пробив в мрежата на Ринеман. Това не значи, че проектите няма да стигнат тук. А по-скоро ще имаме пречки… ако Ринеман е толкова добър, колкото казваш. Както го усещам, Берлин е разбрал, че проектите са откраднати. Знаят, че се измъкват от Европа надолу — или напряко или някак си, както Ринеман е уредил пътя им. Висшето командване е доловило нещо за сделките. Райхсфюрерите няма да го разтръбят, но ще опитат да попречат. С колкото е възможно по-малко шум. Но можеш да заложиш задните си части, че ще има много екскурзии в Пеенемюнде.

— Това е лудост… — Кендъл едва се чуваше. И после промърмори нещо, но Дейвид не можа да разбере думите.

— Какво каза?

— Адреса в това… „Телмо“. За Лайънс. Три стаи. Заден вход. — Кендъл още говореше тихо, почти недоловимо. „Човекът е почти в паника“, помисли Сполдинг.

— Едва те чувам, Кендъл… А сега, успокой се. Мисля, че е време да се представя на Ринеман, нали?

— Адресът в „Телмо“. Петнайсет „Тераза Верде“. Тихо е.

— Кой е връзката с Ринеман?

— Какво?

— Връзката с Ринеман.

— Не знам…

— За Бога, Кендъл, имал си четиричасово съвещание с него.

— Ще се свържа с теб…

Дейвид чу щракването. Той бе изумен. Кендъл му затвори телефона. Размисли да позвъни отново, но състоянието на безпокойство у Кендъл само би могло да влоши нещата.

Проклети аматьори!

Какво, по дяволите, очакват? Самият Алберт Шпеер да се свърже с Вашингтон и да изпрати малко проекти на военновъздушните сили, защото е чул, че те имат проблеми!?

Исусе!

Дейвид излезе ядосан от телефонната кабина в магазина направо на улицата. Къде, по дяволите, беше той? О, да, уискито. Магазинът бе там, в „Талсахуано“, каза Джиин. През четири пресечки на запад. Погледна към часовника си и, разбира се, нямаше часовник.

Проклятие!

 

 

— Съжалявам, че се забавих толкова. Обърках се. Вървях обратно през двете пресечки. — Дейвид сложи пакета с уиски и сода в умивалника. Джиин седеше на дивана, разтревожена за нещо, помисли той. — Търсиха ли ме?

— Не този, когото очакваше — каза Джиин меко. — Някой друг. Каза, че ще се обади утре.

— О, о? Остави ли името си?

— Да, остави го? — Когато тя отговори, Дейвид усети страх в гласа й. — Беше Хайнрих Щолц.

— Щолц? Не го познавам.

— Би трябвало. Той е подсекретар в Германското посолство… Дейвид, какво правиш?