Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (26)

23

„Балард притежава две отличителни черти, характерни за повечето криптографи“, помисли си Дейвид. Той беше безцеремонен циник и извор на информация. Качества, които Сполдинг вярваше, че се развиват през годините на дешифриране на чужди тайни, за да открие в последствие, че голяма част от тях са маловажни. Също така той бе прокълнат да притежава собствено име Робърт, само по себе си съвсем нормално, но следвано от името Балард, наложително се съкращаваше на Боби. Боби Балард. Звучеше като име на човек от хайлайфа или име, използвано в анимационни филмчета за реклами на зърнени закуски.

Не беше нито едното, нито другото. Бе лингвист с математически способности, с червен перчем върху средно на височина мускулесто тяло. Като цяло бе един приятен мъж.

— Това е домът ни — уточни Балард. — Видял си работната секция — голяма, бучаща, барокова и проклето гореща по това време на годината. Надявам се, че си умен и ще си наемеш собствен апартамент.

— Ти нямаш ли? Тук ли живееш?

— Така е по-лесно. Моите търговски сделки са доста безцеремонни, бръмчат по всяко време на денонощието. По-добре е, отколкото да тичам насам посред нощ от „Чакарита“ или „Телмо“. А не е и толкова зле, гледаме да не се мотаем в краката си.

— О-о? Много ли сте тук?

— Не. Сменят се. Обикновено шест. В двете крила — източно и южно. Гранвил държи северните апартаменти. Освен него, Джиин Камрън и аз сме единствените постоянни обитатели тук. Ще се запознаеш с Джиин утре, освен ако случайно я срещнем на излизане със стария. Тя обикновено го придружава на отегчителните диплоскуки.

— На какво?

— Диплоскуки. Това са думи на стария… съкращения. Изненадан съм, че не ги е използвал пред теб. Гордее се с това. Диплоскуката е задължително мероприятие на посолството. — Те бяха в голяма, празна приемна, Балард отваряше големите френски прозорци, водещи до малко балконче. В далечината можеше да се видят водите на Рио де ла Плата и естуарния басейн на Пуерто Нуево, основното пристанище на Буенос Айрес. — Хубава гледка, нали?

— Да, действително. — Дейвид се присъедини към шифровчика на балкона — Имат ли нещо… тази Джиин Камрън и посланикът… искам да кажа, те да не би да са…?

— Джиин и старецът! — Балард се изсмя силно, но добродушно. — Господи, не!… Като се замисля, не мога да си представя защо ми звучи толкова смешно. Предполагам, че има много хора, които си мислят точно това. А този факт сам по себе си е смешен.

— Защо?

— Тъжно-смешен, би трябвало така да се изразя — продължи да говори Балард без да спира — Старецът и фамилия Камрън имат дълъг съвместен път, чак до първоначалния капитал в Мериленд. Яхтклубове в източни пристанища, блейзери, тенис всяка сутрин… нали знаеш, дипломатическа територия. Семейството на Джиин е част от същото това общество. Омъжила се за този Камрън Познавала го от малко дете. Любовна история между богаташи, детска любов. Оженили се, след това дошла войната Камрън захвърлил книгите по право, за да стане пилот на самолет бомбардировач. Убили го в залива Лейт. Това се случило миналата година. Тя малко полудяла, а може би дори повече от малко.

— Значи този… Гринвил я е докарал тук?

— Точно така.

— Добра терапия, ако човек може да си я позволи.

— Тя сигурно би се съгласила с такъв извод. — Балард влезе отново в приемната, Сполдинг го последва — Но повечето хора ще кажат, че си плаща дължимото за това отношение. Тя работи много усърдно и знае точно какво прави. Преживява и доста неприятни часове с тези диплоскуки.

— Къде е г-жа Гранвил?

— Нямам понятие. Развела се със стареца преди десет — петнайсет години.

— Все още казвам, че това е добра работа, ако можеш да се докопаш до нея — Дейвид се замисли без да иска за хилядите други жени, чиито мъже бяха убити и живееха само със спомени всеки божи ден. Той отхвърли тези мисли, всичко това не го засягаше.

— Е, тя има квалификация.

— Какво? — Дейвид наблюдаваше ъгловата стенна колона в стил рококо, без да слуша в действителност.

— Джиин прекарала четири години… с прекъсвания тук като дете. Баща й бил във Външното министерство, сигурно е щял да стане посланик досега, ако е издържал… Ела, ще ти покажа кабинета, който ти даде Гранвил. Чистачите трябва да са го почистили вече — усмихна се Балард.

— Използвал си метода на отвличане, значи — изсмя се Дейвид, като излезе от вратата след Балард.

— Беше нужно. Стаята ти е отзад. Толкова отзад, че е била склад, струва ми се.

— Явно съм допаднал на Гранвил.

— Това е сигурно. Той не може да те разбере… А аз? Аз пък въобще не се опитвам — Балард зави наляво по още един перпендикулярен коридор. — Това е южното крило. Кабинетите са на първия и втория етаж. Не са много, по три на етаж. А апартаментите са на третия и четвъртия етаж. Покривът е чудесен за слънчеви бани, ако обичаш такива неща.

— Зависи от компанията, предполагам.

Двамата мъже приближиха широкото стълбище, като се канеха да завият наляво зад него, когато чуха женски глас да вика от вторият етаж.

— Боби, ти ли си?

— Това е Джиин — уточни Балард. — Да — отговори той. — Аз съм, със Сполдинг. Хайде, слез долу и се запознай с новите попълнения, които имат достатъчно влияние, че да се сдобият с апартамент от първия ден.

— Изчакай, докато види апартамента!

Джиин Камрън се показа зад ъгъла. Тя бе сравнително висока жена, стройна и облечена в официална, дълга до земята рокля с ярки цветове, но все пак семпла по модел. Светлокестенявата й коса бе дълга до раменете, гъста и небрежно сресана. Лицето й, комбинация от поразителни черти, сливащи се в едно миловидно цяло — големи, живи сини очи, тънък нос, устни средно големи и сякаш полуусмихнати. Прозрачната й кожа бе придобила бронзов тен от силното аржентинско слънце.

Дейвид забеляза, че Балард го наблюдава, предвиждайки реакцията му при прекрасния й вид. Изражението на Балард бе изпълнено с чувство за хумор, сардонично, а Сполдинг успя да прочете посланието, което му изпращаше. Балард е бил на извора, но е открил, че той е празен… за онези, които търсят нещо повече от няколко капки студена вода. Сега Балард бе само приятел на дамата; той знаеше кога да не се стреми да бъде нещо повече.

Джиин Камрън изглеждаше притеснена от запознанството на стълбите. Тя бързо слезе. Леко отворените й устни изразяваха една от най-истинските усмивки, които бе виждал от години насам. Истинска и лишена от всякаква инсинуация.

— Добре дошъл — каза тя и подаде ръката си. — Слава Богу, че мога да се извиня, преди да влезнете в онова помещение. Може да се откажете и да се върнете обратно тук.

— Толкова ли е зле? — Дейвид забеляза, че Джиин не изглеждаше толкова млада отблизо, колкото му се беше сторила на стълбите. Бе над трийсетте и то във втората им половина. Тя, изглежда, почувства погледа му, одобрението… или липсата на такова… изглежда нямаха никакво значение за нея.

— Е, добър е за кратък престой. На тази основа не може да се наеме нищо друго, не и ако си американец. Но е малък.

„Ръкуването й е здраво, почти мъжко“, помисли си Сполдинг и каза:

— Благодарен съм за всичките грижи. Съжалявам, че съм причинил толкова главоболия.

— Никой друг не би успял да наеме друго освен стая в хотел — уточни Балард, като докосна момичето по рамото. „Дали този жест беше протекционистичен?“, зачуди се Дейвид — Портенос вярват на майка Камрън. Те не вярват на нас, останалите.

— Портенос — уточни Джиин в отговор на въпросителния поглед на Сполдинг, — това са хората, които живеят в БА…

— А, не ми казвайте БА… е съкращение на Монтевидео — отговори Дейвид.

— А-у-у, изпратили са ни умник — каза Балард.

— Ще свикнете — продължи Джиин. — Всички от американската и английската колония го наричат БА. Разбира се, че е Монтевидео — допълни тя с усмивка. — Мисля, че го виждаме толкова често в различни доклади, че използваме това съкращение автоматично.

— Грешка — намеси се Балард — Гласните в Буенос Айрес са доста неудобни за британската реч.

— Ето още нещо, което ще научите от престоя си тук, господин Сполдинг — каза Джиин Камрън, докато гледаше с привързаност Балард. — Внимавай с мненията, които раздаваш свободно, Боби. Той има склонност да противоречи на всички.

— Не е вярно — отговори Балард — Просто държа достатъчно много на колегите си затворници, за да имам желание да ги просветя. Подготвям ги за външния свят, за момента, когато ще ги пуснат на свобода.

— Е, имам временно разрешително в момента и ако не отида до кабинета на посланика, той ще започне да се занимава с онази проклета система за адреси… Добре дошли още веднъж, господин Сполдинг.

— Моля ви, името ми е Дейвид.

— Моето е Джиин Чао — каза момичето, като се забърза надолу по коридора, но се обърна и подвикна на Балард. — Боби, взе адреса и ключа, нали? За апартамента на… Дейвид?

— М-м да. Хайде отивай и се напий безотговорно, аз ще се погрижа за всичко.

Джиин Камрън изчезна във врата от лявата страна на коридора.

— Много привлекателна жена — каза Сполдинг, — а и вие двамата сте явно добри приятели. Трябва да се извиня за…

— Не е необходимо — прекъсна го Балард. — Няма за какво да се извиняваш. Формирал си едно бързо заключение от отделни факти. Правил съм същото, мислил съм същото. Не че ще си промениш мнението, а и не е необходимо.

— Права е. Ти действително започваш да противоречиш… преди още да си разбрал на какво противоречиш, а след това започваш да дебатираш самото противоречие. И може би ако продължиш още малко в този дух: ще вземеш да оспориш последното си мнение.

— Знаеш ли какво? Всичко, което казваш, ми е ясно. Това може да уплаши човек, нали?

— Вие, криптографите, сте съвсем различна порода — каза Дейвид, като се изсмя тихо, следвайки Балард оттатък стълбите в един по-малък коридор.

— Хайде да хвърлим един бърз поглед на сибирската ти кабина и след това да се отправяме към другата ти килия. Тя се намира на „Кордоба“, а ние сме на „Кориентес“. На около десет минути от тук.

 

 

Дейвид още веднъж благодари на Боби Балард и затвори вратата на апартамента. Бе казал, че е изтощен от пътя и голямото му посрещане в Ню Йорк… Един Господ знаеше, че това е самата истина… като запита ще приеме ли Балард да вечерят друг път?

Като остана сам, той започна да оглежда апартамента. Оказа се, че не е непоносим. Бе малък, със спалня, дневна, кухня и баня. Но имаше едно преимущество, което Джиин не бе споменала. Стаите се намираха на първия етаж, а в дъното имаше един малък вътрешен двор, заобиколен от висока бетонна стена, отрупана с висящи лози и цветя, които се спускаха от огромни саксии, поставени на перваза. По средата на двора растеше едно чепато плодно дърво, което той не можеше да различи. Около ствола му бяха поставени три плетени стола, които явно бяха стари, но за сметка на това изглеждаха безкрайно удобни. Що се отнасяше до него, именно това преимущество правеше от апартамента жилище.

Балард бе уточнил, че тази част на „Авенита Кордоба“ бе само на няколко крачки от търговската част, от центъра на Буенос Айрес. Нещо като жилищен квартал, който все пак се намираше достатъчно близо до магазини и ресторанти, за да не затруднява новодошлите посетители на града да се ориентират лесно.

Дейвид вдигна телефонната слушалка, сигналът се забави известно време, но все пак се чу. Постави я обратно на мястото й, прекоси малката стая и отиде до хладилника. Отвори го и се усмихна. Онова момиче Камрън се бе погрижило, или просто бе помолило някой друг да осигури няколко основни неща като мляко, масло, хляб, яйца, кафе. Изведнъж той с радост забеляза две бутилки вино, едната „Орфила типто“, а другата „Колон бланко“. Затвори хладилника и тръгна в обратна посока към стаята.

Разопакова единствения куфар, разви бутилка уиски и се сети, че ще трябва да си купи допълнителни дрехи на следващата сутрин. Балард бе предложил да го придружи до магазин за мъжки дрехи в Кале Флорида, ако проклетите му апарати не „боботеха“. Той остави книгите, които бе получил от Юджиин Лайънс, на нощната масичка. Бе успял да се справи до този момент с две от тях, вече можеше да се каже, че е набрал самочувствие в езика на аерофизиката. Щеше да му е необходимо да получи подобни познания и на немски език, за да бъде уверен. Щеше да пообиколи книжарниците в немската колония сутринта — не търсеше точно определени текстове, а такива, които биха му позволили да разбере терминологията. Разбираше, че това е една мажа част от поставената му задача.

Изведнъж Дейвид Сполдинг се сети за Уолтър Кендъл. Той или вече е пристигнал в Буенос Айрес, или щеше да пристигне всеки момент. Счетоводителят бе напуснал Съединените щати по едно и също време с него, но самолетният му полет бе значително по-директен, с много по-малко междинни кацания.

Зачуди се дали е разумно да отиде до аерогарата, за да издири Кендъл. Ако все още не бе пристигнал, можеше да го изчака, а ако пък бе вече тук, щеше да е съвсем лесно да провери в хотелите — според Балард имаше само три или четири добри хотела.

От друга страна, всяко допълнително време в повече от абсолютно задължителното, прекарано в компанията на този манипулиращ счетоводител, не бе приятна перспектива Кендъл щеше да се ядоса, ако откриеше, че е пристигнал в Буенос Айрес преди самият той да е дал такава заповед на Суонсън. Без всякакво съмнение Кендъл щеше да иска повече обяснения от тези, които Дейвид желаеше да даде, вероятно би изпратил и телеграми до вече ядосания бригаден генерал.

Нямаше никакъв смисъл да издирва Уолтър Кендъл до момента, когато самият Кендъл би очаквал да го види тук. Само задължителното.

Имаше да върши други неща, да се опита са разбере неясната картина. А това щеше да осъществи най-добре сам.

Дейвид се върна обратно в дневната, свързана с кухня, носейки бутилката уиски, и извади лед от хладилника. Направи питието си и погледна към двойните врати, водещи към двора. Щеше да прекара няколко мига на удоволствие на януарския летен бриз в Буенос Айрес.

Слънцето се бореше с окончателното си залязване отвъд града, последните оранжеви лъчи се прокрадваха през гъстия листак на непознатото плодно дърво. Седнал под него, Дейвид протегна краката си и се облегна на плетения стол. Той осъзна, че ако затвори очите си дори за кратко, нямаше да успее да ги отвори в близките часове. Трябваше да внимава за това. Дългият опит от Лисабон го бе научил да хапва нещо винаги преди лягане.

Храненето много отдавна бе загубило качеството си на удоволствие за него, то бе просто една необходимост, свързана с нивото на енергията му. Зачуди се дали някога отново ще изпита удоволствие от храненето, дали всичко онова, което потискаше в себе си, ще се върне някога отново. Лисабон предлагаше най-добрите удобства — храна, покрив, комфорт — в сравнение с всички големи градове и на двата континента, с изключение на Ню Йорк. А сега той се намираше на трети континент, в град, който се хвалеше с голям лукс.

За него същият този град олицетворяваше работата му точно толкова, колкото и северната част на Испания. Също толкова, колкото Баските области и Навар, мразовитите нощи в Галицийските хълмове или успокояващата тишина в дефилетата, очакващ патрулите… готови да убиват.

Толкова много. Толкова чужди.

Той премести главата си напред отпи голяма глътка от чашата и облегна врата си назад на облегалката на стола. Мажа птица крякаше по средата на дървото, явно раздразнена от натрапването му. Дейвид изведнъж си спомни как в северните области се бе ослушвал точно за такива птици. Те обикновено съобщаваха за приближаването на хора, които не можеха да бъдат видени. Често кряскаха в различен ритъм, който бе започнал да разпознава или поне смяташе, че разпознава, в зависимост от броя на приближаващите се патрули.

Дейвид осъзна, че малката крякаща птица всъщност не се интересува от него. Тя подскочи нагоре, все още писукайки, издаваща къси пронизителни крясъци, само че вече по-бързи и резки.

Имаше някой друг.

Дейвид погледна нагоре през листака с полузатворени очи. Направи го без да помръдва тялото или главата си, сякаш дрямката надделяваше.

Блокът бе четириетажен, с покрив, който имаше лек наклон, целият покрит с някаква теракота, розово-кафява на цвят. Повечето прозорци на стаите над неговата бяха отворени за бриза на Рио да ла Плата Чуваше откъслечни приглушени разговори, нищо заплашително, без силни вибрации. Според Балард това бе часът за сиеста^[1] в Буенос Айрес, доста по-различен от следобедите в Рим или обедите в Париж. Вечерята в Буенос Айрес бе по традиция в късните часове, според разбиранията на останалата част от света. Десет, десет и половина, а дори и полунощ не бе нещо изключително.

Крякащата птица не се безпокоеше от обитателите на апартаментите в „Кордоба“ и въпреки това тя продължаваше да издава пронизителните си крясъци.

И ето, че Дейвид разбра причината за това странно държание.

Отгоре на покрива се виждаха силуетите на двама мъже, смътно, но не и прикрити от клоните на плодното дърво.

Те бяха наведени и гледаха втренчено надолу. Бе сигурен, че го наблюдават.

Сполдинг прецени позицията на основната пречка — ствола на дървото, отпусна леко глава, сякаш дългоочакваният сън най-сетне бе надвил, вратът му бе облегнат уморено на дясното му рамо, държеше питието в почти отпуснатата си ръка, на няколко милиметра от тухления перваз.

Тази поза помагаше — той имаше възможност да вижда по-добре, но не съвсем. Достатъчно все пак, че да различи силуета на пушка — оранжевото слънце се отразяваше в черната стомана. Тя стоеше неподвижно, в калъф под мишницата на мъжа отдясно. Никой не направи опит да я вдигне и да се прицели — тя стоеше неподвижна.

„Изглеждаше много по-зловещо“, помисли си Сполдинг. Сякаш бе поставен в ръцете на някой пазач убиец, който бе сигурен, че арестуваният не би могъл да избяга от затвора и знае, че разполага с достатъчно време, за да извади пушката и да стреля.

Дейвид продължи играта, която бе започнал. Той леко повдигна ръката си и изпусна чашата. Звукът на лекото счупване го „събуди“. Той разклати глава, сякаш да прогони съня, и потри очи с пръсти. Докато правеше всичко това вдигна небрежно лицето си нагоре. Фигурите, стоящи на покрива, бяха отстъпили назад върху плочките от теракота. Нямаше да има изстрели, отправени към него.

Той вдигна няколко счупени стъкла, стана от стола и тръгна към апартамента с походката на изморен човек, който се нервира на собственото си невнимание. Бавно, с едвам сдържано раздразнение.

След като най-после прекоси вратата, вече извън чуждото полезрение, той хвърли стъклата в кошчето за боклук и влезе бързо в спалнята. Отвори горното чекмедже на бюрото, отмести няколко кърпички и измъкна револвера си.

Сложи го в колана си и вдигна сакото от стола, на който го бе хвърлил по-рано. Облече го и установи със задоволство, че дрехата покрива оръжието.

Пресече дневната и отиде до входната врата, като я отвори тихо.

Стълбището се намираше на лявата страна. Дейвид изпсува, проклинайки архитекта на точно тази сграда или пък изобилието от дървен материал в Аржентина. Стълбите бяха направени от дърво, силно нанесената по тях вакса за лъскане не можеше да прикрие, че те бяха стари и сигурно скърцаха ужасно.

Той затвори вратата на апартамента и пристъпи напред към стълбището, поставяйки крак на първото стъпало. То изскърца толкова силно, че наподобяваше звуците, издавани в антикварните магазини.

Трябваше да се качи четири етажа нагоре, първите три нямаха съществено значение. Вземаше по две стъпала наведнъж, като установи, че като се притиска до стената, звуците от качването му се заглушават.

Шейсет секунди по-късно той се изправи пред затворена врата с табела… с проклетите накъдрени кастилски букви:

Покривът.

Вратата, също както и стълбите, бе стара. Десетилетия от сезонни горещини и влага бяха причината вратата да се изметне около пантите, а краищата й се бяха огънали навътре към рамката.

Тя също щеше да предизвести пристигането му, ако се помъчеше да я отвори леко.

Нямаше друг изход, извади пистолета си и пристъпи крачка назад на малката площадка. Той прецени големината на рамката, бетонните стени, които обграждаха старата дървена врата, и с подобаващо поемане на въздух дръпна дръжката, блъсна вратата и изскочи диагонално към дясната стена, притискайки гръб в бетона.

Двамата мъже се завъртяха от силна изненада. Те бяха на около трийсет фута от Дейвид, на ръба на наклонения покрив. Мъжът с пушката се поколеба, след което я вдигна в поза, удобна за стрелба. Сполдинг се прицели право в гърдите на мъжа. Въпреки всичко този мъж не изглеждаше като човек, готов да стреля в определена цел, колебанието бе умишлено, а не резултат от паника или нерешителност.

Вторият мъж извика на испански, Дейвид определи акцента като южноиспански, а не като аржентински:

— Por favor, senor!

Сполдинг отговори на английски, за да установи дали те разбират езика или не:

— Свали пушката Веднага!

Първият мъж направи това, което искаха от него, и я хвана за приклада.

— Вие грешите — каза той на развален английски. — Имаше… как го казвате, landrones… крадци в квартала.

Дейвид прекоси до металния парапет с насочен към двамата мъже пистолет.

— Не сте много убедителни Se dan corte, amigos. Не сте от Буенос Айрес.

— Има много хора в този квартал като нас. Преселници, сеньор. Това е една общност, от чужденци — каза вторият мъж.

— Искате да кажете, че не сте тук заради мен ли? И че не наблюдавахте?

— Чисто съвпадение, уверявам ви — каза мъжът с пушката.

— Es la verdad — добави другият. — Двама habitaciones влезнаха с взлом миналата седмица. Полицията не помага особено, ние… за тях сме чужденци. Пазим се сами.

Сполдинг наблюдаваше мъжете внимателно. Лицата им не трепнаха, не загатваха лъжи. Нито пък страх.

— Аз работя в американското посолство — заяви Дейвид рязко. Никаква реакция от страна на двамата чужденци. — Трябва да ви помоля да се легитимирате.

— Que cosaf — обади се мъжът с пушката.

— Документи. Имената ви… Certificados.

— Por cierto, en seguida. — Вторият мъж се протегна и бръкна в джоба на панталоните си, Сполдинг вдигна леко пистолета предупредително.

Мъжът се разколеба, вече показвайки страха си.

— Само registro, senor. Трябва да ги носим… Моля ви се. Вътре в cartera.

Дейвид протегна лявата си ръка, докато вторият мъж му подаваше евтин кожен портфейл. Той го отвори с леки угризения. Имаше някаква беззащитност у двамата чужденци, бе виждал тези погледи хиляди пъти. Фалангистите на Франко бяха експерти при провокирането им.

Той хвърли бърз поглед на целофаненото джобче в портфейла, което бе напукано от дълго използване.

Изведнъж цевта на пушката го удари силно по дясната китка, божата бе ужасна. След това ръката му ловко бе извита навътре и надолу. Нямаше друг избор освен да пусне оръжието и да се опита да го изрита надолу по стръмния покрив. Да го задържи означаваше да му счупят китката.

Направи го, докато притискаха опитно лявата му ръка към врата — замахна с крака си към невъоръжения чужденец, който държеше ръката му. Ударът попадна в корема и докато мъжът се преви напред Дейвид стовари втори ритник върху него. Той се плъзна надолу по покрития с плочки наклон.

Дейвид се свлече надолу и се изви назад. Докато вторият мъж промени позата си, Сполдинг го удари с лакът, забивайки го в слабините му. Ръката му бе освободена, чужденецът се мъчеше да запази равновесие.

Той не успя да реагира достатъчно бързо, Сполдинг се хвърли на лявата си страна и ритна с коляно мъжа по врата. Пушката изтрака по плочките и се плъзна надолу по наклона. Мъжът се преви, кръвта започна да капе от мястото, където бе прехапал със зъби устните си.

Сполдинг чу шум и се обърна.

Той закъсня. Вторият чужденец се нахвърли на него и Дейвид чу изсъскването на собствения си пистолет, който раздра въздуха над него и се заби в черепа му.

Всичко стана черно. Пусто.

 

 

— Описали са правилно нещата, но не за тази част от града — каза Балард, който седеше срещу Дейвид държащ торбичка с лед притисната към главата му. — Чужденците са съсредоточени в западната част на района Ла Бока. Там има дяволски голяма престъпност, полицията предпочита да се разхожда из парковете, отколкото да патрулира по улиците. А чужденците не ги обичат.

— Не ми помагаш — каза Сполдинг, докато масажираше врата си с торбичката лед.

— Те не са искали да те убиват. Имали са възможност да те изхвърлят от покрива или да те оставят на ръба му, стопроцентово щеше да се обърнеш и да паднеш сам от четвъртия етаж.

— Знаех, че нямаха намерение да ме убиват…

— Откъде знаеш?

— Можеха да го сторят съвсем лесно. Смятам, че са ме чакали да изляза. Бях извадил багажа си и те щяха да имат достъп до апартамента.

— Защо?

— За да преровят багажа ми. Правили са го и преди.

— Но кой?

— Проклет да съм, ако знам.

— Сега кой ли не помага.

— Извинявай… Кажи ми, Боби, кой точно знаеше за моето пристигане? Как бе направено?

— На първия въпрос: трима човека. Аз самият бях на слушалките. Очевидно Гранвил. Джиин Камрън, разбира се, старецът я помоли да потърси апартамент… но ти вече знаеш всичко това. На втория въпрос: съвсем поверително. Спомни си, че заповедите от Вашингтон пристигнаха посред нощ Джиин играеше шах с Гранвил в апартамента, когато му занесох яйцата…

— Какво му занесе? — прекъсна го Дейвид.

— Омлета, бе маркиран. Вашингтон изпрати съобщението закодирано на автоматична шифровъчна машина. А това значеше, че само аз или първият ми заместник имахме достъп до него, за да го предадем на посланика.

— Окей. После какво стана?

— Нищо. Искам да кажа нищо, за което вече не си информиран.

— Все пак кажи ми още веднъж.

Балард въздъхна снизходително.

— Е, а бяхме сами тримата, какво, по дяволите, бях прочел, омлетът и инструкциите за апартамента бяха ясни. Така че Гранвил реши… Джиин да издири такъв апартамент. Той й съобщи, че пристигаш, и поръча да направи каквото може за краткото време, с което разполага. — Балард огледа стаята, след което прехвърли поглед към голямата врата, водеща към задния двор. — Справила се е доста добре.

— Значи това е обяснението — имат цяла мрежа, разпръсната из целия град нищо необичайно. Те наблюдават свободни жилища, апартаменти, стаи под наем, а що се отнася до хотелите, те са най-лесни за наблюдение.

— Не съм сигурен, че разбирам какво искаш да кажеш — заяви Балард.

— Може да сме ужасно хитри, Боби, но не сме в състояние да променим няколко основни неща: трябва да имаме място за спане и за вземане на душ.

— Ох, това вече разбирам, но то не се отнася до нашата ситуация. От утре ти вече няма да представляваш тайна, но дотогава си. Вашингтон съобщи, че пристигаш сам, ние нямахме и понятие кога и по какъв начин… Джиин не нае този апартамент за теб. Той не се води на твое име.

— О, о? — Дейвид бе значително по-загрижен, отколкото показваше. В такъв случай двамата чужденци са били на покрива, преди да пристигне. Или са пристигнали минути след него. — Как го е наела в такъв случай? Чие име е използвала? Не исках прикритие, не сме искали това.

— Господи, а аз си мислех, че говоря бързо. Неделя си е неделя. Понеделник — понеделник. Неделя не те познаваме, но понеделник вече те познаваме. Поне такива бяха изричните нареждания на Вашингтон. Не желаеха да се разбира предварително, че си пристигнал, и ако случайно имаш желание да останеш известно време под прикритие, ние трябва да се съобразяваме с твоите желания. Сигурен съм, че Гранвил ще те попита какво искаш да правиш утре сутрин… А що се отнася до това как Джиин е наела апартамента, като си я познавам, най-вероятно е намекнала, че посланикът си има някакво момиче или пък е измислила друго нещо. Portenos симпатизират много на такива неща, това е Париж на Южна Америка… Единственото нещо, в което съм сигурен, е, че не би използвала името ти. Нито пък някакво очевидно прикритие. Най-напред би използвала собственото си.

— Господи — каза Сполдинг изтощено, сваляйки торбичката с лед от главата си. Погледна пръстите си. Петната кръв бяха очевидни.

— Надявам се, че няма да се правиш на герой с тази дълбока рана. Трябва да те види лекар.

— Няма да бъда герой — усмихна се Дейвид. — Трябва да ми махнат няколко конци, така или иначе. Това може да стане и тази вечер, ако можеш да го уредиш.

— Мога. Откъде са конците?

— Претърпях една злополука на Азорите.

— Исусе, доста пътуваш, нали?

— Както и някой, който пристига на местата, за които пътувам, преди мен.