Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (12)

9

13 декември 1943 г., Берлин, Германия

Йохан Дитрих размърда огромното си разплуто тяло в кожения стол, поставен пред бюрото на Алтмюлер. Беше вече десет и половина, а той все още не бе вечерял, просто не бе имал време за това. Полетът от Женева с „Месершмит“-а се бе оказал неудобен, ужасяващ и като се вземеше всичко това предвид, той се чувстваше изключително изтощен. Факт, който беше успял да загатне на няколко пъти на Unterstaatssekretaer^[1].

— Оценяваме всички неудобства, които сте изпитали, хер Дитрих. И, разбира се, огромната услуга, която правите на страната — проговори загрижено Алтмюлер. — Това ще ни отнеме само още няколко минути, а след това ще наредя да ви закарат, където поискате.

— До някой свестен ресторант, ако, разбира се, има такъв отворен в този нощен час — отговори сприхаво Дитрих.

— Извиняваме се, че ви накарахме да изоставите всичко друго. Може би ви лишихме от една приятна вечер, с добра вечеря, шнапс, хубава компания. Господ знае — заслужили сте си го… Има една кръчмичка на няколко мили от града. Достъпът до нея е ограничен. Посещава се предимно от млади лейтенанти пилоти или от завършващи школата. Кухнята й е действително превъзходна.

Не беше необходимо Йохан Дитрих да отговаря на усмивката на Алтмюлер. Той приемаше определени неща като съвсем в реда на нещата. Грижеха се за него вече много години. Той беше много важен човек, а, разбира се, в такива случаи други мъже се мъчеха да му угаждат. Точно както хер Алтмюлер се стараеше да му се хареса в момента.

— Това може да бъде доста развличащо… Ужасен ден! Или, по-точно, няколко ужасни дни.

— Разбира се, ако имате нещо друго в предвид…

— Не, ще приема препоръката ви… Нека продължим.

— Добре. Да поговорим по част от въпросите така, че да няма място за никакви грешки… Американецът не реагира остро за Буенос Айрес, нали?

— Той се хвана за това. Отвратителен тип. Не гледа в очите, но говори това, което мисли. Просто отвратителен. Дрехите, ноктите… Нечистоплътен тип!

— Да, разбира се. Не е ли възможно да сте разбрали нещо погрешно?

— Английският ми е перфектен. Разбирам дори нюансите. Беше много доволен. Разбрах, че има двойнствена полза. Разбира се надалече, на хиляди мили, и при това в град, контролиран предимно от американски интереси.

— Да, ние очаквахме подобна реакция. Имаше ли правомощия да я потвърди?

— Разбира се, че да. Този въпрос въобще не подлежеше на обсъждане. Въпреки чудатото му държание явно е на висок пост и е много решителен. Личи си, че е доста хитър, но в същото време е нетърпелив да направи размяната.

— Обсъждахте ли… дори повърхностно… мотивите, на която и да е от страните?

— Този въпрос не можеше да бъде избегнат! Този тип Кендъл беше твърде прям. Според него всичко е просто финансов въпрос — прост и лесен. Нямало никакви други съображения. А аз действително му вярвам. Той говори само с езика на цифрите, свежда всичко до тях. Съмнявам се дали има въобще други възможности. Аз съм човек, който усеща нещата.

— Разчитахме на това. А Ринеман? И той беше приемлив, нали?

— Без значение. Посочих предвидения риск, който сме поели за уталожване на подозренията — че Ринеман е в насилствено изгнание. Единственото нещо, което направи впечатление на Кендъл, бяха богатствата на Ринеман.

— А времето…? — трябва да бъдем съвсем точни. Нека още веднъж поговорим за предвидените дати. Ще настъпи пълно бедствие, ако направя някаква грешка. Доколкото разбирам американецът е изчислил стойността на диамантите и фрагментите…

— Да, точно така — прекъсна го Дитрих, все едно че просвещаваше малко дете. — Въпреки всичко той няма понятие от нашите нужди. Споразумях се за максимума, разбира се. Нямаше особена разлика в датите. Те трябва да отклонят пратките от първоначалните им точки. Рискът е прекалено голям за реквизиране на съществуващите запаси.

— Не съм съвсем сигурен, че разбирам това. Може да е някаква клопка.

— Самите те са заложници на собствените си мерки за сигурност. От около месец насам за всеки склад с индустриални диаманти са взети изключителни мерки за сигурност, необходими са една дузина подписи за всеки килограм. За да изнесат от складовете количествата, които са ни необходими, неминуемо ще се разбере.

— Това са неудобствата на една демократична операция. На подчинените се дават пълномощия, а след това е много трудно да бъдат заобиколени. Невероятно, нали?

— Както се изрази Кендъл, ще има прекалено много въпроси, а и прекалено много хора ще се намесят. Деликатна област е. В органите на сигурността им е пълно с твърдоглави и инати.

— Трябва да приемем условието — заяви Алтмюлер примирено. — Очакваното отклонение във времето за тези пратки варира между четири и шест седмици. Не може ли да се извърши по-рано?

— Разбира се, ако можем да преработим рудата сами.

— Това е невъзможно. Може да приключим с тонове кал без да сме открили нищо. Ние трябва да получим крайния продукт.

— Точно така. Това го изясних.

— Струва ми се, че това забавяне е безпричинно. Трябва да внимавам за евентуална непоследователност, хер Дитрих. А и казахте, че този Кендъл е хитър.

— Но и нетърпелив. Казах също, че е нетърпелив. Той направи една аналогия, която доказва това. Каза, че техният проблем не е по-малък от проблема на човек, който е успял да влезе в националните трезори на Кентъки и иска да изнесе кюлчета злато от там… Приключихме ли?

— Почти. Тайният канал в Женева ще получи името на мъжа в Буенос Айрес, нали? Мъжа, с който сме в контакт.

— Да. След три или четири дни. Кендъл реши, че може да е учен на име Спинели. Експерт по жироскопите.

— Мисля, че титлата му може да бъде поставена под съмнение. Той е италианец, нали?

— Само поданик, все пак.

— Ясно. Това можеше да се очаква. Разбира се, чертежите ще бъдат обект на изследване. Това, което можем да направим, са проверки и двойни проверки до момента на размяната. С една дума — нещо като ритуален танц.

— Ach! Това засяга вашите хора. Аз бях до тук. Мой е първият и може би най-важният принос.

— Няма спор по този въпрос. Предполагам, че сте се съобразявали с доверието на Фюрера във вас, което ви беше предадено от канцеларията му. Не сте говорили с никого за пътуването си до Женева, нали?

— С никого. Ненапразно ми вярва Фюрерът. Той знае това. Лоялността и подчинението на фамилията Дитрих са непоколебими, също както у баща ми и неговия брат, чичо ми.

— Той често споменава това. Свършихме, mein Herr.

— Добре! Всичко беше прекалено изнервящо!… Ще приема препоръката ви за ресторанта. Ако можете да запазите маса, ще повикам колата си.

— Както желаете, но няма да ми коства нищо да накарам личния си шофьор да ви закара до там. Както вече споменах, достъпът е доста ограничен. Шофьорът ми е млад човек и може да се оправи. — Алтмюлер се вгледа в Дитрих. Очите им се срещнаха за секунда. — Фюрерът ще се разгневи, ако разбере, че съм ви притеснил по някакъв начин.

— О, добре. Предполагам, че така ще е по-лесно. А и не искаме да дразним Фюрера. — Дитрих се изправяше от стола с усилие, докато Алтмюлер стана и заобиколи бюрото.

— Благодаря ви, хер Дитрих — каза той, протягайки ръка. — Като му дойде времето ще направим публично достояние вашия принос. Вие сте герой на Райха, mein Herr. Чувствам се привилегирован, че ви познавам. Адютантът ще ви заведе до колата. Шофьорът чака.

— Такова облекчение! Всичко хубаво, хер Алтмюлер. — Йохан Дитрих се запъти към вратата, клатушкайки се, докато Алтмюлер се протегна и натисна едно копче на бюрото си.

На сутринта Дитрих щеше да бъде мъртъв, обстоятелствата щяха да бъдат толкова срамни, че никой нямаше да има желание да навлиза в подробности, освен шушукания.

Неудобният Дитрих щеше да бъде ликвидиран.

Всички връзки с Женева, които биха могли да свържат Райха с цялата далавера, щяха да изчезнат. Буенос Айрес беше вече в ръцете на Ерих Ринеман и неговите бивши братя в немската индустрия.

С изключение на него самия — Франц Алтмюлер.

Истинският манипулатор.

15 ДЕКЕМВРИ 1943 г., ВАШИНГТОН

Суонсън ненавиждаше методите, които бе принуден да използва. Той предусещаше, че това е началото на една нескончаема верига от лъжи. А той не беше измамник. Може би повече умееше да забелязва измамниците, но това по-скоро се дължеше на непрекъснатия сблъсък с тях, а не на вродено качество.

Методите действително бяха отвратителни — наблюдение на хора, които не знаеха, че са наблюдавани и подслушвани, които говореха без задръжки, но които със сигурност нямаше да го допуснат, ако знаеха, че към тях са насочени очи и уши, подслушватели. Всичко това принадлежеше на онзи друг свят — света на Едмънд Пейс.

Беше достатъчно лесно, за да се манипулира. Армейското разузнаване имаше стаи за разпити из целия Вашингтон. На най-невероятни места. Пейс му бе дал списък на всички квартири, а той си беше избрал едно място в хотел „Шератън“, четвърти етаж, апартамент 4–М, състоящ се от две стаи и трета, която не се забелязваше. Тази незабележима стая се намираше зад стена с отвори, покрити с огледални стъкла, обърнати към останалите две стаи от апартамента. Тези отвори за наблюдение бяха прикрити от импресионистки картини, закачени в спалнята и хола. В прикритата стая бяха изведени кабелите на подслушватели с накрайници за включване, поставени на рафтовете под отворите. Говорители усилваха, с минимални смущения, разговорите, водени в съседните стаи. Единствените визуални пречки бяха бледите пастелни цветове на рисунките.

А това всъщност не беше никаква пречка.

Също не му бе трудно да накара тримата мъже да отседнат в тази стая в „Шератън“. Суонсън се беше обадил на Пакард и бе информирал Джонатан Крафт за пристигането на Уолтър Кендъл в ранния следобед с полет от Женева. Властният генерал бе казал на изплашения цивилен, че има вероятност военните да поискат да поддържат телефонна връзка. Затова той препоръча да наеме стая в оживен търговски хотел в центъра на града. Препоръча „Шератън“.

Крафт беше загрижен — спасяваше живота си. Ако Министерството на войната препоръчваше „Шератън“, значи щеше да бъде „Шератън“. Той нае стаята без да казва на Хауард Оливър от „Меридиан Еъркрафт“.

Рецепцията се погрижи за всичко останало.

След пристигането на Уолтър Кендъл, преди около час, Суонсън се изненада от раздърпания му външен вид. Това беше вродена нечистоплътност, а не резултат от дългия път. Немарливост, която засягаше и жестовете, и играещите му на всички страни очи. Беше нелепо мъже като Оливър и Крафт, особено Крафт, да имат отношения с Уолтър Кендъл. Което, предположи той, само по себе си говореше за стойността на Кендъл. Той притежаваше една нюйоркска ревизорска фирма. Беше финансов анализатор и различни компании го наемаха, за да нагажда проектите и статистиките им.

Счетоводителят не се ръкува с никой от двамата мъже. Той направо отиде до фотьойл срещу канапето, седна и отвори куфарчето си. Беше започнал доклада си делово.

— Кучият му син беше хомо, кълна се в Господ!

За един час Кендъл беше успял да опише и най-малките детайли, всичко, което се беше случило в Женева: количествата диаманти и трошляк, за които се беше споразумял, спецификации за качеството, за Буенос Айрес, Джан Спинели, проектите за жироскопи — тяхната сертификация и доставка, а също и за свръзката — Ерих Ринеман, един евреин в изгнание. Кендъл беше властен и не беше чужд на тъмните сделки. Явно се чувстваше в свои води.

— Как можем да сме сигурни, че ще работят честно? — попита Крафт.

— Честно ли? — Кендъл подсмръкна, изпъшка и направи гримаса на представителя на „Пакард“. — Дяволски забавно. Честно!

— Може да не предоставят проектите, за които сме се уговорили — продължи да обяснява Крафт. — Те могат да ни дадат нещо друго — нещо, което да няма никаква стойност!

— Има право — обади се Оливър с присвити устни.

— А ние можем да натоварим контейнери с натрошено стъкло. Мислиш ли, че това не им е минало през ум?… Но те ще спазят изискванията така, както ще направим и ние. По едни и същи идиотски причини. И двете страни са притиснати до стената. Имаме общ враг и той не е нито една от договарящите се страни.

Оливър, който седеше срещу него, се втренчи в счетоводителя и каза:

— Там — генералите на Хитлер, а тук — Министерството на войната.

— Точно така. И двете страни сме доставчици. Правим го за Бога, за Родината и за няколко долара. Затова сме в отвратително положение. Ние не даваме съвети на проклетите генерали как да печелят войни, а пък те не ни дават съвети как да поддържаме производството. Ако оплескат стратегията или изгубят някоя битка, ние не викаме, но ако ние сме затруднени или ако не доставим това, което искат те, тогава става лошо. Проклятие, това просто не е честно. Онзи хомо, Дитрих, виждаше нещата като мен. Ние трябва сами да се защитаваме.

Крафт стана от дивана, беше нервен и личеше, че се двоуми. Започна да говори тихо, колебливо.

— Това не може да се нарече защита, в нормалния смисъл на думата. Все пак се занимаваме с врага.

— Кой враг? — Кендъл започна да прехвърля листове, без да поглежда към Крафт. — Прав си отново. Това е по-добре от „нормално“. Без значение кой ще победи, накрая, след като приключи всичко, и двете страни ще имат нещо, на което да се опрат. За това също се споразумяхме.

За известно време настъпи гробна тишина. Оливър се наведе напред от стола си с приковани върху Кендъл очи.

— Това несъмнено е дивидент, Уолтър. Може би има доста здрав разум във всичко това.

— Много — отговори счетоводителят, като си позволи да погледне за кратко време Оливър. — Ние разрушаваме градовете им, бомбардираме фабриките им, изтриваме ги от картата. Да не говорим за железопътни линии, магистрали — всичко отива по дяволите. Ще става все по-лошо. Ще могат да се направят много пари за възстановяване. Пари за реконструкция.

— Представи си, че Германия спечели? — попита Крафт от прозореца.

— Невъзможно — отговори Кендъл. — Единственият въпрос е колко щети ще бъдат нанесени и на двете страни, а ние имаме железарията. Колкото повече щети, толкова повече ще струват ремонтите. Това включва и Англия. Ако сте умни, момчета, ще бъдете готови за промяна и ще задигнете част от следвоенните стотинки.

— Диамантите… — Крафт се обърна от прозореца и попита — за какво им са?

— Какво значение има това? — Кендъл отдели един лист от останалите и записа нещо на него. — Изчерпали са своите, натясно са. Също като вас с водещата система… Между другото, Хауард, говорил ли си предварително с мините?

Оливър се замисли. Той примигна и вдигна нагоре очи.

— Да. С „Коенинг“. В нюйоркските им офиси.

— Как го каза?

— Че е строго секретно, с потвърждение от Министерството на войната. Разрешението ще дойде от канцеларията на Суонсън, но дори той не е наясно с нещата.

— И те повярваха? — попита счетоводителят, продължавайки да пише.

— Казах, че парите са насреща, че ще могат да изкарат някой друг милион. Запознахме се в Клуба на банкерите.

— И те повярваха — това беше по-скоро изявление.

— Уолтър… — продължи Оливър, — спомена Спинели и по-рано. Не ми харесва. Това е лош избор.

Кендъл спря да пише и погледна нагоре към мъжа от „Меридиан“.

— Не смятам да му казвам каквото и да било. Само това, че ние купуваме. Той трябваше да изчисти всичко, преди да платим, така както и да каже дали проектите са автентични.

— Няма да ни свърши работа. Не би позволил да го изритат сега от този проект. Не и сега — ще възникнат прекалено много въпроси. Намери някой друг.

— Ясно — Кендъл остави молива. Почеса носа си, явно имаше този навик докато мисли. — Почакайте малко… Има един човек. В Пасадена. Странен кучи син, но може би ще е перфектен за тази цел. — Кендъл се засмя, дишайки през уста. — Той даже не говори. Искам да кажа не може да говори.

— Добър ли е? — запита Оливър.

— Има проблеми, но може да е по-добър от Спинели — отговори Кендъл, докато записваше нещо на отделен лист. — Ще се погрижа за това… Но имайте предвид, че ще ви струва пари.

Оливър вдигна рамене.

— Включи го в разходите, кучи сине. А какво следва?

— Контакт в Буенос Айрес. Някой, който може да изготви детайлите по трансфера с Ринеман.

— Кой? — попита Крафт притеснено, докато стискаше и двете си ръце отпред.

Счетоводителят направи гримаса, показвайки безцветните си зъби.

— Да не би да си доброволец? Изглеждаш като свещеник.

— Не, за Бога! Просто…

— Колко ще струва, Кендъл? — прекъсна Оливър.

— Повече, отколкото ще искаш да платиш, но ми се струва, че нямаш друг изход. Ще предам на Чичо Сам това, което мога. Ще ви спестя също това, което мога.

— Точно така! Постъпи така.

— Има много военни в Буенос Айрес. Суонсън ще трябва да окаже някакво влияние.

— Няма да го направи — каза Оливър бързо. — Беше съвсем ясен. Не иска да чува или да вижда името ти отново.

— Не ми пука дали иска или не. Но този Ринеман ще иска определени гаранции. Това мога да ти кажа още сега.

— Суонсън ще се разсърди — гласът на Крафт беше силен и напрегнат. — А не искаме да го безпокоим.

— Ядосан — по дяволите! Той иска да запази красивата си униформа хубава и чистичка… Ще ти кажа нещо — не го дразни прекалено много. Дай ми малко време. Имам доста неща, за които трябва да помисля. Може би все пак ще се сетя как да запазя униформата му чиста. Ако направя това, ще му изпратя сметката за химическото чистене.

 

 

Той иска да запази униформата си хубава и чистичка…

„Действително толкова искрени пожелания, г-н Кендъл“, помисли си Суонсън, докато приближаваше асансьорите.

Вече не беше възможно. Униформата трябваше да се омърси. Появата на мъж на име Ерих Ринеман бе направила това неизбежно.

Ринеман беше една от заблудите на Хитлер. Берлин го знаеше. Лондон и Вашингтон — също. Ерих Ринеман бе човек изцяло пристрастен към властта: финансова, политическа, военна. За него властта трябваше да произтича от едно-единствено място, а самият той никога не би се съгласил да бъде някъде другаде, освен в центъра на този източник.

Фактът, че е евреин, беше напълно случаен. Едно неудобство, което щеше да приключи с края на войната.

След края на войната Ерих Ринеман щеше да бъде повикан обратно. Онова, което ще е останало от немската индустрия, щеше да се нуждае от него; световните финансови лидери щяха да го изискат.

Ринеман щеше да стъпи отново на световния пазар с по-голяма власт от преди.

Без комбинациите от Буенос Айрес.

А с тях той просто щеше да бъде невероятен.

Неговата информация, участието му в самата размяна щяха да му предоставят едно невероятно оръжие, което можеше да се използва спрямо всички правителства.

И особено спрямо Вашингтон.

Ерих Ринеман трябва да бъде ликвидиран.

След самата операция.

И дори само по тази причина Вашингтон трябва да има още един човек там, наместо — в Буенос Айрес.