П. Г. Удхаус
Любовният сезон на търтеите (4)

4

Когато като бледолик пъпчивец в разцвета на дванайсетата си годишнина излежавах присъдата си в частното училище Малвърн Хаус в Брамли-на-морето под директорството на преподобния Обри Ъпджон, помня как въпросният преподобен думи нямаше да нахвали покойния сър Филип Сидни^[1], защото, когато го ранили в не-знам-си-коя битка и негов боен другар му предложил да опъне бутилката, онзи предпочел да пропусне реда си и да го отстъпи на проснатия в съседната носилка, чиято нужда, както се изразил, била по-голяма от неговата. Този дух на себеотрицание, редеше преподобният Обри, искам да видя и у вас, момчета, и най-вече у теб, Устър, и колко пъти трябва да ти повтарям да не зееш насреща ми като олигофрен. Затвори си устата, момче, и не се прегърбвай!

Е, ако сега преподобният можеше да хвърли едно око, щеше да стане свидетел на така жадувания от него самоотвержен дух. Първият ми импулс беше да се метна напред, да изтръгна чашата от подноса и да я обърна на екс, защото, ако някога съм имал нужда от подкрепително, това беше тогава. Но не. Дори в онзи кошмарен миг със сетни сили съумях да проумея, че нуждата на Коко е по-голяма от моята. Отстъпих назад, въпреки че всичките ми крайници се тресяха, той получи живителния сок, пресуши чашата и след като беше ударен от гръм — задължителна първа реакция на съживителните на Джийвс, възкликна: „Ха!“ и се завърна в лоното на човеците.

Потрих чело с трескава ръка.

— Джийвс!

— Сър?

— Знаеш ли какво е станало?

— Не, сър.

— Гъси Финк-Нотъл е загазил.

— Нима, сър?

Потрих чело с нова ръка и артериалното ми налягане се впусна в казашка пляска. Вече би трябвало да съм привикнал, че колкото и сензационна да е една новина, тя не е в състояние да накара Джийвс да подскочи и да изпищи на умряло, но въпреки всичко това негово „Нима, сър?“ неизменно разбълниква кръвта Устърова.

— Не ми нимасъркай. Повтарям. Огъстъс Финк-Нотъл, сгащен на местопрестъплението, газещ в Трафалгарския фонтан в пет часа сутринта, е бил закопчан от жандармерията и две седмици ще си протрива дъното на панталоните в зандана. А довечера го очакват да се яви в Девърил Хол.

Коко, който за пореден път бе склопил очи, за миг отклони едното.

— Да те открехна ли? — попита. — Няма да се яви.

Затвори пак очи, а аз потрих чело с поредната ръка.

— Проумяваш ли сърцесмразяващото положение, Джийвс? Какво ще каже госпожица Басет? Как ще изтълкува фактите, когато стигнат до нейното знание? Отваря утрешния вестник. Вижда любимото име в полицейската рубрика…

— Не, не го вижда — отново се събуди Коко. — Защото Гъси в изблик на неподозирана мозъчност даде името си като Алфред Дъф Кунър.

— Но какво ще стане, когато не се появи в Девърил Хол?

— Да става, каквото ще става — морно изфилософства Коко и потъна в безметежен сън.

— Ще ти обясня какво ще каже госпожица Басет. Ще каже… Джийвс!

— Сър?

— Ти изобщо не ме слушаш!

— Моля да ме извините, сър, но наблюдавах кучето. Ако забелязвате, сър, то се е заело да гризе възглавницата на дивана.

— Не ми е сега до разни кучета.

— Мисля, че е препоръчително да преместя малкия в кухнята, сър — отсече Джийвс почтително, но твърдо. Той е побъркан на тема чистота и ред. — Ще се върна веднага щом го затворя на сигурно място.

Оттегли се в комплект с кучето, а Корки успя да улови погледа на преждеговорившия. От известно време тя блуждаеше в периферията на разговора със задръстения вид на човек, който не разбира за какво става дума.

— Но, Бърти — заговори тя, — защо е тази агония, какви са тези терзания? Разбирам, че въпросният Финк-Нотъл има основания да е разтревожен, но ти защо се мяташ като пуканка върху нажежен тиган?

Зарадвах се, че Джийвс временно отсъства, защото иначе щеше да ми е невъзможно да излея невъздържано чувствата си към Мадлин Басет. Той, естествено, е в течение на всички обстоятелства, но ние никога не обсъждаме Мадлин. Да го направим, би означавало да одумваме една жена, а Устърови не одумват жени. Нито пък Джийвсови.

— Коко не ти ли е разказал за мен и Басет?

— Нито дума.

— Слушай тогава.

Бъркотията Басет-Устър, разбира се, е баята новина за онази част от публиката, която не се е откъсвала от устните ми, когато съм я споделял преди, но винаги се появяват нови членове на клуба, за чието благо ще дам кратък резонанс… не беше резонанс… резюме на фактите.

Всичко започна миналото лято в Бринкли Корт — имението на леля Далия, където Гъси; аз и чумата-да-я-тръшне Басет бяхме на кратко гостуване. Стана това, за което често пишат по романите — младежът А е влюбен, но не му стиска да разкрие чувствата си, и тогава неговият приятел Б от чисто добросърдечие се наема да му разчисти пътя с няколко добре подбрани думи, напълно не загрявайки, глупакът му с глупак, че с подобен акт протяга врат към секирата и си търси белята. С две думи, Гъси, макар и хлътнал до уши, не можеше да събере сили да започне задължителните раздумки, и аз, като безподобно магаре, му предложих да остави тая работа на мен.

И така, една вечер замъкнах момичето по здрач в градината и й пуснах тънкия намек, че в Бринкли Корт има сърца, които чезнат от любов по нея. И докато успея да мигна, тя вече чуруликаше как, разбира се, отдавна била отгатнала чувствата ми, защото едно момиче винаги се досещало, нали така, но страшно, страшно съжалявала, че между нас няма да се получи, защото си падала единствено по Гъси. Но, продължи тя, и точно тук се породи заплахата, която оттогава витае над главата ми, ако за миг се усъмняла в рядката кристална чистота на Гъсевата душа, щяла го срита отзад и да ме ощастливи.

И както вече съм разказвал другаде, неведнъж съм бил на косъм, особено когато Гъси се наряза до козирката и в това състояние започна да връчва наградите на младите учени от началното училище в Маркет Снодсбъри. Тогава му беше скроила шапката, но се въздържа да му я връчи и няма съмнение, че ще я скрои отново, стига да открие как мъжът, на когото е гледана като на горд собственик на най-чиста мъжка душевност, излежава назидателна присъда за газене в Трафалгарския фонтан. Нищо не може да отблъсне едно романтично момиче повече от новината, че възлюбеният му търка наровете в кафеза.

Обясних всичко това на Корки и тя каза, че да, разбирана в каква септична яма съм цопнал.

— Надявам се, че разбираш. Положението е безнадеждно. Гъси ще получи ритник отзад, а сломената фигура, която ще видиш да се тътри по църковната пътека редом с нея, докато гостите посягат да си свалят шапките, а органът свири „Гласът, що полъхна над рая“, ще бъде на Бъртрам Уилбърфорс Устър.

— Никога не съм знаела, че второто ти име е Уилбърфорс.

Обясних й, че подобно име се разкрива само в моменти на голямо вълнение.

— Но, Бърти, не виждам защо риташ срещу подобна съдба. Виждала съм нейна снимка в Девърил Хол момичето никак не е за изхвърляне.

Това е грешка, която допускат много хора, познаващи Мадлин Басет само от снимка. Напълно съзнавам, че повърхностният слой не разкрива същинската й същност.

— Питаш ме защо не искам да се влача редом с нея по църковните пътеки? — попитах аз. — Ще ти обясня. Защото, въпреки че, както казваш, външно не е за боклука, тя е най-кашкавата и лигава напаст Божия, която някога е твърдяла, че звездите са венчето около главата на дядо Боже и че всеки път, когато някоя фея кихне, се ражда бебе. Тя е лепкава и превзета. Любимото й четиво е за Мечо Пух. Може би най-добре ще обобщя, като ти кажа, че е родена за Гъси Финк-Нотъл.

— Никога не съм виждала господин, Финк-Нотъл.

— В такъв случай питай този, който го е виждал.

Тя остана замислена. Беше започнала да си дава сметка за мрачността на положението.

— Смяташ, че ако тя разбере, ти ще опереш пешкира?

— Хич не се съмнявай. И ще трябва да нарамя кръста. Ако едно момиче мисли, че си влюбен в него, и дойде да ти заяви, че зарязва годеника си и е готова да подпише с теб, какво можеш да направиш, освен да си извадиш разрешително за брак? Човек трябва да се държи цивилизовано.

— Да, разбирам. Трудно е. Но как ще й попречиш да научи? Когато разбере, че господин Финк-Нотъл не е пристигнал в Девърил Хол, сигурно ще поразпита за него.

— И тези питания неизбежно ще я доведат до горчивата истина. Точно така. Но все пак разполагаме с Джийвс.

— Смяташ, че той ще може да оправи нещата?

— Досега не се е провалял. Носи шапка четиринайсети номер, яде несметни количества риба и неведоми са пътищата на чудодейните му деяния. Ето го и него, с дяволски интелигентен вид. Е, Джийвс? Измисли ли някакво решение?

— Да, сър. Ала…

— Виждаш ли — обърнах се аз към Корки. Секнах и се понамръщих. — Правилно ли чух думата „ала“, Джийвс?

— Просто изпитах известно съмнение дали решението, което ще ви предложа, ще срещне одобрението ви, сър.

— Щом е решение, нищо друго не ме интересува.

— В такъв случай, сър, за да се избегнат въпросите, които неизбежно ще възникнат, ако господин Финк-Нотъл не се представи довечера в Девърил Хол, от съществена важност е мястото му да бъде заето от човек, който да се представи за него.

Сгърчих се.

— Да не намекваш, че трябва да се регистрирам в оная колония на прокажени като Гъси?

— Освен ако не убедите някой от приятелите ви да го стори, сър.

Засмях се с глух безрадостен смях.

— Не мога да тръгна из Лондон да моля хората да се представят за Гъси Финк-Нотъл. Всъщност мога, но що за живот ще е това? Пък и няма време… Коко! — креснах.

Коко отвори очи.

— Здравейте — заговори той приветливо. Изглеждаше доста ободрен. — Какво ново?

— Всичко. Джийвс намери изход.

— Така си и мислех. И какво предлага?

— Смята… Какво беше, Джийвс?

— За да се избегнат въпросите, които неизбежно ще възникнат, ако господин Финк-Нотъл не се представи довечера в Девърил Хол…

— Сега внимавай, Коко.

— … изглежда от съществена важност мястото му да се заеме от човек, който ще се представи за него.

Коко кимна и заяви, че според него това било много умно.

— Естествено, имаш предвид Бърти, нали?

Нежно погладих ръкава на сакото му.

— Мислехме за теб — рекох аз.

— За мен?

— Да.

— Искаш от мен да твърдя, че съм Гъси Финк-Нотъл?

— Точно така.

— Не — отсече Коко. — Що за отблъскващо хрумване!

Говореше, разтърсен от отвращение и това ме накара да осъзная колко дълбоко са го засегнали преживяванията от изминалата нощ. И трябва да знаете, че влязох в положението му. Всеки, който е бил в компанията на Гъси от осем вечерта до пет сутринта без прекъсване, лесно може да развие алергия към него. Разбрах, че ще се наложи да пусна най-елейното си красноречие, за да постигна сътрудничество от страна на К. К. Пърбрайт.

— Това ще ти даде възможност да бъдеш под един покрив с Гъртруд Уинкуърт — заубеждавах го аз.

— Да — обади се и Корки. — Ще бъдеш редом с Гъртруд.

— Не мога да допусна хората да ме смятат за Гъси Финк-Нотъл дори с цената на споделен покрив с моята Гъртруд — твърдо изрече Коко. — Освен това ще се проваля. Не съм подходящ за ролята. Прекалено очевидно съм човек с ум, талант и прочие, а Гъси сигурно е широко рекламиран като най-видния задръстеняк под слънцето. След петминутен разговор с мен стариците ще проникнат в измамата като нажежен шиш в масло. Не, ако наистина търсите дубльор на Гъси Финк-Нотъл, трябва ви човек като Гъси Финк-Нотъл, за да подмами окото. Ти получаваш ролята, Бърти.

От устните ми се изтръгна стон.

— Да не смяташ, че приличам на Гъси?

— Че не сте ли еднояйчни близнаци?

— Все пак смятам, че бъркаш, Коко — намеси се Корки. — Ако си в Девърил Хол, ще можеш да предпазиш Гъртруд от попълзновенията на Езмънд Хадок.

— Бърти ще се погрижи за това. Съгласен съм, че много бих се радвал да погостувам в Девърил Хол и стига да имаше друг начин… Но не бих се представил за Гъси Финк-Нотъл.

Прегънах се пред неизбежното.

— Добре — въздъхнах дълбоко. — Във всички дела човешки трябва да има някой жертвен овен или глупак, който да свърши мръсната работа, и виждам, че в настоящата криза това ще съм аз. Винаги става така. Когато изникне работа, пред която човечеството потръпва от ужас, отвсякъде се надига вик: „Устър да я свърши“. Не че се оплаквам, само го споменавам. Много добре. Няма да спорим. Ще бъда Гъси.

— И усмихнато, момчето тупна мъртво.^[2] Така те искам — заяви Коко. — И докато пътуваш за натам, мисли му.

— В какъв смисъл?

— Ами например дали ще е добър ход да целунеш кръстницата на Гъсевото момиче, когато се запознавате? Това са дребни неща, но дава храна за мисълта. А сега, Бърти, ако нямаш нищо против, ще се довлека до спалнята ти и ще подремна. Тук е твърде шумно, а ако искам отново да видя белия свят, трябва да поспя. Джийвс, как те чух оня ден да наричаш съня?

— Благ лечител на уморената Природа^[3], сър.

— Точно така. Не би могъл да го формулираш по-добре.

И той изпълзя от стаята, а Корки каза, че и тя трябва да тръгва. Имала да върши хиляди неща.

— Всичко вече изглежда уредено, благодарение на бързата ти мисъл, Джийвс — рече тя. — Единствената неприятност е, че селото ще бъде запято от разочарование, когато се разчуе, че в ролята на Пат ще се яви някакъв си Финк-Нотъл вместо знаменития Бъртрам Устър. Доста те прехвалих при предварителното представяне, Бърти. Но няма как. Довиждане. Ще се видим на бойното поле. Довиждане, Джийвс.

— Довиждане, госпожице.

— Я почакай — сетих се аз. — Забрави си кучето.

Тя се спря на вратата.

— О, смятах да ти го кажа преди малко, Бърти. Искам да го вземеш със себе си в Девърил Хол за ден-два, за да имам време да подготвя морално чичо Сидни. Той не е любител на кучетата и Сам трябва да му се поднесе внимателно.

Тук вече се наложих.

— Няма да се появя в Девърил Хол с подобна твар. Това ще съсипе доброто ми име.

— Искаш да кажеш името на Финк-Нотъл. То и без това се валя в калта. Както каза Коко, там знаят всичко за него и вероятно ще си отдъхнат, че не им мъкне пет-шест аквариума с тритони. Е, още веднъж довиждане.

— Хей! — изврещях аз, но тя беше изчезнала.

Обърнах се към Джийвс.

— Е, Джийвс!

— Да, сър.

— Какво искаш да кажеш с това „Да, сър“?

— Желая да изразя загрижеността си от факта, че положението ви в много отношения е извънредно трудно, сър. Но дали не бих могъл да привлека вниманието ви към едно наблюдение на император Марк Аврелий. Той е казал: „Несгода ви е връхлетяла? Добре. Това е част от предопределението на Вселената, предвидено за вас от самото начало. Всичко, което ви връхлита, е част от великата паяжина“.

Дишането ми стана хрипливо.

— Значи така е казан?

— Да, сър.

— В такъв случай можеш да му предадеш от мое име, че е магаре. Опакован ли е багажът ми?

— Да, сър.

— Колата пред входа ли е?

— Да, сър.

— Тогава води ме към нея, Джийвс. Ако искам да се добера до оная лудница… пардон, лелница преди полунощ, най-добре ще е да тръгна веднага.