П. Г. Удхаус
Любовният сезон на търтеите (10)

10

Дните си вървяха, нерешените проблеми ставаха все по-нерешаеми, а ураганните вихри — още по-ураганни. В петък се бях приземил в Девърил Хол, а във вторник сутринта вече не можех да си затварям очите пред факта, че губя високия си здрав дух и че ако мълниеносните облаци не променят поведението си, здравото ми тяло скоро щеше да се окаже затънало до уши в безнадеждно нездрав дух.

Лошо е да си затворен в бърлога, фрашкана с озъбени лели, бясно размахващи опашки и хвърлящи свирепи погледи с кръвясали очи. Смущаващо е да съзнаваш, че след няколко дни ще трябва да се изтъпаниш на селската сцена и да рецитираш пред публика, вероятно добре заредена с гнили плодове и зеленчуци, как Кристофър Робин прави скок-подскок, скок-подскок. Духът се скапва от несекващата необходимост да откликваш на името Огъстъс, а мрачните моменти, когато се питаш дали някоя и друга леля Агата или Мадлин Басет внезапно няма да се пръкне наоколо и да те изложи на вечен позор, се редуват един подир друг. По това няма спор. Смятам, че се разбира от само себе си.

Но не тези сплитки на великата паяжина размекваха Устъровите мартинки. Не, коренът на злото, причината за световъртежа, нощните кошмари, самочувствието ми на вмирисано сирене и видът ми на жалка развалина като от рекламата на хапчетата против главоболие „Хадок“, преди поглъщането на чудотворното лекарство, бе зловещото поведение на Гъси Финк-Нотъл. Всеки път, като се сещах за Гъси, душата ми помръкваше от неназоваем ужас.

Не знам дали някога душата ви е помръквала от неназоваем ужас. Чувството е пренеприятно. Започнах да го изпитвам за първи път, когато бях един от заточениците в Малвърн Хаус в Брамли-на-морето и преподобният Обри Ъпджон завършваше серията си от съобщения със сухото изявление, че би желал да види Устър в кабинета си след вечерната молитва. В сегашния случай усетих приближаването на неназоваемия ужас по време на току-що изложения разговор с Гъси, а в следващите дни то нарастваше лавинообразно, докато се оказах в плен на живописни предчувствия.

Нещо впечатли ли ви в споменатия разговор? Стори ли ви се показателен и започнахте ли да си казвате: „Брей, брей“? Не? Значи не сте схванали същественото.

Първия ден у мен се зароди само неясно подозрение. На втория ден подозрението се засили. До падането на здрача на третия ден се беше превърнало в увереност. Доказателствата бяха налице и не можех да извърна лице към стената. Нехаейки за съществуването на имението Листвениците в Уимбълдън Комън, за девойката, с която се бе обвързал в годежен обет и която би се развилняла повече от бик пред червен парцал, ако установеше, че чувствата му се пренасочват, Огъстъс Финк-Нотъл беше хлътнал до уши, че и над тях, по Корки Пърбрайт.

Може би ще кажете: „Я стига, Бъртрам, само ти се привижда!“ или „Млък бе, Устър, чудиш се вече какви да ги измъдриш!“, но ми разрешете да споделя, че го забелязах не само аз. Бяха го отчели и цели пет лели.

— Всъщност — кисело отбеляза Благородната Дафни Уинкуърт точно преди обяд, когато Силвърсмит нахлу с новината, че Гъси за пореден път телефонирал да предупреди, че ще лочи от копанята на викария — господин Устър май е напълно под чехъла на госпожица Пърбрайт. Очевидно за него Девърил Хол е някакъв хотел, в който може да се връща, когато и както му скимне.

А леля Шарлът, след като фактът бе доведен до знанието й с помощта на слухова тръба, защото, за да е контактна, я бяха омотали в жици, заяви с кратко, но бързо изсумтяване, че за тях ще е висока чест, ако младият грозник благоволи да спи в жалката им колиба.

И честно казано, не бих могъл да ги виня за злъчните заяждания. Нищо не вбесява една домакиня повече от факта, че някой от гостите й вечно го гони липсата, а напоследък Гъси много рядко прекрачваше прага на Девърил Хол, и то неохотно. Обядваше, пиеше чай и вечеряше при Корки. След първата им среща пред пощата се изживяваше като неразлъчен неин лейкопласт. Същинска пиявица с човешки облик.

Следователно вече ви е ясно защо под очите ми имаше тъмни кръгове и защо почти непрекъснато изпитвах присвиване на стомаха, сякаш бях погълнал повече живи мишки от желателното. Само една думичка от страна на Благородната Дафни до леля Агата в смисъл, че племенникът й Бъртрам е паднал в лапите на неприемливо момиче — „Холивудска киноактриса, скъпа“, вече я виждах как пише в писмото, сякаш надничах над рамото й — и въпросната прароднина щеше да дотърчи с бухалка в ръка. А после? Съсипия, отчаяние и пепел върху главата.

Разбира се, очевидната процедура при подобно разклащане на моралните устои е среща с Джийвс и изслушване на евентуалните му предложения. Тъй че когато точно след обяда видях Куини в коридора пред стаята ми, аз проявих интерес към местонахождението му.

— Ъъъ — рекох аз, — дали не знаеш къде може да е Джийвс? Прислужникът на Устър, нали го знаеш?

Онази стоеше и ме гледаше тъпо. Очите й, нормално прилични на звездици, бяха безизразни и зачервени, а лицето й отговаряше на описанието „измъчено“. Накратко, цялата й външност подсказваше, че срещу мен стои прислужница, която или не е с всичкия си, или е измъчвана от тайна скръб.

— Моля, сър? — простена тя с изтерзан глас.

Повторих репликите си и този път те проникнаха.

— Господин Джийвс го няма, сър. Господин Устър го пусна да иде до Лондон. Имало някаква лекция, която държал да посети.

— Благодаря — откликнах на свой ред безизразно и измъчено аз, защото ударът беше тежък. — Не знаеш ли кога ще се върне?

— Не, сър.

— Разбирам. Благодаря.

Влязох в стаята си и заоглеждах положението от всички страни.

Ако питате някоя от важните клечки, които се движат в дипломатически кръгове и са свикнали да се справят с деликатни държавни дела, тя ще ви обясни, че когато нещата се окажат в задънена улица, няма смисъл да протривате дъното на панталоните си върху стола и да вдигате очи към небето. Трябва да обръщате камъни, да търсите пролуки и да вземате незабавни мерки по съответните канали. Само така има надежда да откриете изход. А след напрегнат размисъл ми се стори, че при текущата криза може да се постигне нещо конструктивно, ако подхвана Корки и проведа с нея прям и откровен разговор, в който да й разкрия на каква опасност излага своя стар партньор по танци, като позволява на Гъси да си прекарва дните, като подрипва и поблейва край нея.

Веднага напуснах стаята и след няколко минути човек можеше да ме забележи как се прокрадвам през окъпаната в слънце градина по посока към селото. Всъщност един човек наистина ме забеляза, и то не кой да е, а Благородната Дафни. Тъкмо наближавах края на алеята за коли и само секунда ме делеше от граничната полоса, когато чух името си, или по-скоро името на Гъси, и съзрях сред розите величавата стара кримка. Държеше пръскалка в ръка и това ме наведе на мисълта, че не мисли доброто на местните листни въшки.

— Ела насам, Огъстъс — продума тя.

Това бе последното нещо, което бих сторил доброволно, защото дори в най-слънчеви времена този опасен екземпляр ме изправяше на нокти, а сега изглеждаше с около десет степени по-заплашителна от обикновено. Гласът й бе студен, погледът й бе студен и никак не ми хареса начинът, по който въртеше пръскалката. Очевидно по някаква причина бях изпаднал докъм равнището на злостната въшка и видът й беше на жена, готова, без да й мигне окото, да натисне буталото.

— А, добър ден — опитах да изрека със светска непринуденост, но всуе. — Пръскате розичките?

— Не ми говори за розички!

— Няма, няма — побързах да се съглася аз.

— Огъстъс, какво чувам напоследък?

— Моля?

— Най-добре ще е да помолиш Мадлин за прошка.

Тайнствени слова. Нищо не проумях. Останах с впечатлението, че Благородната дама на Британската империя дрънка щуротии.

— Тъкмо излизах от къщата — продължи тя, — когато пристигна телеграма за теб от Мадлин. Продиктуваха я по телефона от пощата. Понякога ги диктуват, понякога ги носят лично.

— Разбирам. В зависимост от настроението.

— Не ме прекъсвай, моля те. Този път съобщението бе предадено по телефона и тъй като минавах наблизо, когато той звънна, го записах.

— Ужасно мило от ваша страна — отбелязах аз, твърдо решен да я размекна.

Само че сбърках. Това не й хареса. Намръщи се, вдигна пръскалката, после, сякаш навреме се сети, че е родена Девърил, отново я отпусна.

— Вече те помолих да не ме прекъсваш. Та както казах, записах съобщението и сега е у мен. Не — каза тя, след като пребърка костюма си. — Трябва да съм го оставила на масата във вестибюла. Но мога да ти предам съдържанието му. Мадлин твърди, че не е получила от теб нито ред, откак си пристигнал в Девърил Хол, и настоява да узнае защо. Силно е разстроена от нечуваното ти пренебрежение и това не ме учудва. Знаеш каква чувствителна душа има. Трябваше да й пишеш всеки ден. Нямам думи да изразя отношението си към коравосърдечното ти поведение. Това е всичко, Огъстъс — приключи тя и ме освободи с жест на отвращение, сякаш бях листна въшка, непритежаваща дори елементарната почтеност, която ми се полага. Отминах с омекнали колене, добрах се до една пейка и се срутих отгоре й.

Информацията, с която току-що бях замерен, ми се отрази като гумена палка зад ухото. Само веднъж в кариерата си съм изпитвал подобно нещо — когато Фреди Уиджън от „Търтеите“, снабдил се тайно с тромба за кола, се промъкна зад гърба ми, докато унесен пресичах улица Доувър, и рязко натисна уреда в непосредствена близост до ухото ми.

И през ум не ми беше минало, че Гъси не пише всеки ден на Басет. Беше дошъл в това достойно за перото на Едгар Алан По място тъкмо с тази цел и изобщо не се съмнявах, че епистоларства и стихоплетства. Нямаше нужда да ми чертаят графика, за да проумея какъв ще е ходът на събитията, ако упорстваше с политиката си на загадъчно мълчание. Още секунда неизвестност, и Басет щеше да допрепуска в плът и пот, да се впусне в разследване, и при мисълта за последиците кръвта ми се смръзна, а пръстите на краката ми се сгърчиха.

Предполагам, че в продължение на десет минути съм седял неподвижен, с увиснала челюст и очи, невиждащо вперени в околността. Но все пак се взех в ръце и възобнових пътешествието си. Ненапразно за Бъртрам Устър се твърди, че макар и да рухва върху дървени пейки и да създава впечатлението за спукана работа, рано или късно духът му се възвръща.

Докато вървях, бях преизпълнен с тежки и горчиви мисли по адрес на Корки. Именно тя с безсрамното си флиртуване с Гъси, с непрестанното му обстрелване с умопомрачителни усмивки и бързи странични погледи изпод дълги ресници, го беше отклонила от задълженията му на кореспондент, изпратен на местопроизшествието. О, Жени, Жени, заповтарях си аз, и то не за първи път, защото чувствах, че колкото по-скоро този пол бъде озаптен, толкова по-добре за всички нас.

Когато бях осемгодишен, в дните на уроците по танц, разлютен от някои нейни забележки относно пъпките по лицето ми, от които тогава имах несравнима колекция, веднъж се забравих до такава стенен, че я чукнах по главата с дървена гиричка и до този момент неизменно изпитвах срам от този своя постъпка, като смятах поведението си за петно върху една иначе безукорна биография и независимо от провокацията го оценявах като неприсъщо за един галантен рицар. Но сега, докато мрачно нищех Далилските номера, които въртеше, усетих, че съм в състояние да я хлопна повторно.

Продължих пътя си, като репетирах наум някои силни встъпителни фрази, които да употребя при срещата ни, и недалеч от викарията налетях на нея, седнала зад волана на колата си встрани от пътя.

Но когато се приближих и заявих, че държа да разменя няколко думи с нея, тя отсече, че съжалявала, но в момента не можела. Обясни ми, че това бил заетият й следобед. Следвайки неотлъчно политиката си да се превърне в Грижовна Майчица на чичо си, пресветия Сидни, тя се канеше да занесе купичка питателна супа на негова закъсала енориашка.

— Госпожа Клара Уелбилавид — продължи тя. — Живее в една от живописните къщурки на главната улица. И няма смисъл да ме чакаш, защото, след като й дам бульона, ще й разправям за Холивуд. Голяма почитателка е и ми отнема часове. Друг път, агънце.

— Слушай, Корки…

— Вероятно си мислиш: „Че къде е супата?“. За съжаление я забравих и Гъси изприпка да я вземе. Какъв прекрасен човек е той, Бърти. Тъй любезен. Тъй полезен. Винаги е подръка за дребни поръчки и бъка от забавни истории за тритони и саламандри. Дадох му автограф. Като казах автограф, та се сетих. Тази сутрин получих писмо от братовчед ти Томас.

— Остави младия Томас. Това, което искам да…

Тя обаче отново се раздърдори, както правят момичетата. Имам богат опит с тази склонност на нежния пол да се въздържа от слушане и това винаги ме е карало да съчувствам на заклинателите, опитващи се да въздействат на глухите пепелянки^[1].

— Нали помниш, че му дадох петдесет автографа и той очакваше да ги продаде на другарчетата си по шест пенса парчето? Пише, че взел по шилинг вместо по шест пенса, което може би ще ти даде бегла представа за популярността ми сред малолетните от Брамли-на-морето. Твърди, че оригинална Айда Лупино^[2] вървяла само по девет пенса.

— Слушай, Корки…

— Иска да дойде да прекара ваканцията си във викарията и аз, разбира се, му писах, че ще бъда очарована. Чичо Сидни май не е толкова очарован, но за един духовник е полезно от време на време да се подлага на върхови духовни изпитания. Става по-възвишен и съответно по-прилежен в работата си.

— Слушай, Корки. Това, което искам да ти кажа…

— А, ето го и Гъси — прекъсна ме пак тя в ролята си на глуха пепелянка.

Гъси припкаше към нас с израз на религиозно обожание на лицето и изпускаща пара тенджерка в ръце. Корки го удостои с главозамайваща усмивка, която го прониза като нажежен до червено куршум буца масло, и настани тенджерката до себе си.

— Благодаря ти, Гъси, съкровище — пропя тя. — Е, довиждане на всички. Трябва да бягам.

И избръмча с колата, а Гъси остана на улицата, зейнал подире й като златна рибка, харесала си мравче яйце. Във всеки случай не остана дълго хипнотизиран, защото забучих мощен показалец между второто и третото му ребро, с което го накарах да се върне към живота с остро изохкване на уста.

— Гъси — улових веднага бика за рогата. — Каква е тая работа, дето не пишеш на Мадлин?

— Мадлин?

— Мадлин.

— А, Мадлин!

— Да, Мадлин. Нали трябваше да й пишеш всеки ден.

Това го ядоса.

— Как, за Бога, да й пиша всеки ден? Каква възможност имам да съчинителствам, когато цялото ми време е заето с наизустяването на реплики и измислянето на ефектни сценични действия? Нямам свободна секунда.

— Все пак ще ти се наложи да намериш някоя и друга такава. Не разбираш ли, че е започнала да праща телеграми по този повод? Днес трябва непременно да й пишеш.

— На кого, на Мадлин?

— Да, проклет да си, на Мадлин.

С учудване забелязах, че намусено ми се звери през очилата.

— Да пукна, ако пиша на Мадлин — отсече той и ако не приличаше толкова на риба, щеше да заприлича на муле. — Искам да й дам един хубав урок.

— Какво искаш?

— Да й дам урок. Не съм доволен от Мадлин. Настояваше да гостувам в тази противна къща и аз се съгласих, защото се договорихме, че ще дойде и ще ми оказва морална подкрепа. Беше си чиста проба джентълменско споразумение. А тя в последния момент хладнокръвно се отметна, за да се отзове на лигавата молба на някаква съученичка от Уимбълдън. Бях крайно раздразнен и държа да го разбере. Трябва да бъде накарана да проумее, че не може да ми прави номера. Тъй че няма да й пиша. Такава е системата ми.

Хванах се за главата. Мишките във вътрешностите ми организираха бал и се впуснаха във вихрени танци, достойни за Нижински.

— Гъси — простенах аз, — за последен път те питам — ще се върнеш ли в къщата да измислиш осемстранично писмо, лъхащо от всяка сричка на любов, или не?

— Или не! — отсече той и ме заряза занемял насред улицата.

Върнах се в Девърил Хол отчаян и объркан. И първият човек, на когото се натъкнах, беше Коко. В моята стая, легнал на моето легло, с моя цигара в уста.

По топографията му беше изписана тъпа заблеяност, сякаш си мислеше за Гъртруд Уинкуърт.