Хърбърт Уелс
Храната на боговете (4)

Четвърта глава
Гигантските деца

Засега ще пренебрегнем по-нататъшната съдба на полуразрушеното имение с неговата гигантска коприва, гигантски гъби и насекоми. Няма да се разпростираме и върху участта на двете гигантски пилета, които попаднаха в един цирк и бяха осъдени да прекарат остатъка от живота си обкръжени от слава, но при пълна липса на семейни радости, което впрочем винаги се случва с тези, които имат видно обществено положение. Читателят, който иска да се запознае до най-малките подробности с всичко това, може да се обърне към вестниците от онова време, а ние ще се заемем изключително с господин Бесингтън и с неговите изобретения.

Когато се върна в Лондон, той вече бе прочут. За една нощ целият свят промени отношението си към него. Всички знаеха за случилото се — и братовчедката Джейн, и хората по улиците, и наемателите на къщата, а що се отнася до вестниците, те знаеха и това, което не се бе случило. Бесингтън се страхуваше от срещата с братовчедката си, но всичко завърши благополучно. Почтената мома разбра, че има обстоятелства, на които трябва да се подчини. Тъй като не можеше да отхвърля повече Храната на боговете, тя призна нейното съществуване, но към поведението на Бесингтън — неговото бягство от родната къща — тя не можеше да се отнесе по друг начин освен с негодувание. Но трябваше да прикрива това свое чувство предвид всеобщото внимание към нейния учен роднина и затова тя като истинска християнка реши да отговори на злото с добро. За тази цел започна да се грижи старателно за здравето на Бесингтън — да воюва с умората, която той отдавна беше забравил, и да го лекува от простудата, която не съществуваше.

Тя му купи някакъв специален елек, който се закопчаваше отзад и след това се загръщаше обратно, а това не можеше да стане без помощта на няколко асистенти. Накара Бесингтън да го носи всеки ден, макар че с него той не можеше не само да се движи свободно, но дори да мисли. Въпреки това в минути на отдих от елека на братовчедката Джейн, Бесингтън продължаваше по-нататъшното си изследване.

Неизвестно защо, в очите на широката общественост той се яви като единственото лице, отговорно за това откритие и за всичките му последици. За Редууд и Косар хората някак си забравиха. Докато Бесингтън се опомни, вече беше станал обект на разговори. Описваха го във вестниците, изнасяха лекции за него; неговата плешивина, червеното лице и очилата с позлатени рамки станаха обществено достояние. Предприемчиви млади хора с фотоапарати и достатъчно запаси от самоувереност се възползваха от всички удобни и неудобни случаи да го снимат във всевъзможни пози на дневна светлина и при ослепителния блясък на магнезия, а след това поместваха снимките му в илюстрованите списания. Други предприемчиви хора от всички полове и възрасти го обсаждаха по всяко време на денонощието с въпроси за Хераклофорбията, която вестник „Таймс“ нарече „храна на рекламата“, и след това публикуваха интервюта, като приписваха на Бесингтън мнението си по зададените въпроси. Особено нетърпим беше популярният хуморист Бродбим. Без нищо да разбира от откритието на знаменития учен, той с всички сили се стараеше да го осмее и печаташе памфлети, кръстосваше по клубовете и говореше на всеки, когото можеше да докопа за копчето:

— Тези учени нямат капка разум. Те не разбират от шеги, нямат капчица чувство за хумор, уверявам ви. Науката, както знаете, убива здравия разум, както и чувството за хумор.

Една предприемчива литературна агенция изпрати на Бесингтън копие на ругателна статийка, поместена в жълтата преса, с предложение да му достави стотина такива копия срещу една лира. Две очарователни млади дами, напълно непознати на Бесингтън, му направиха визита и въпреки явното негодувание на братовчедката Джейн останаха да пият чай, а след това изпратиха албумите си с молба за автограф.

Изобщо Бесингтън трябваше да свикне да вижда името си във вестниците редом с най-глупавите идеи, които му бяха приписвани, и да чете за отношенията си с хора, за които никога на беше чувал, така че мечтите му за прелестите на славата се разсеяха окончателно и завинаги.

Трябва да подчертаем, че общественото мнение не беше настроено враждебно към Бесингтън (с някои изключения). Обществеността просто се развличаше с Хераклофорбията, като предполагаше, че тя е окончателно погребана заедно с гигантските оси и мишки и в бъдеще няма да се споменава за нея, че е блеснала и се е пукнала като сапунен мехур. Особено смешни бяха за публиката карикатурите на видни хора от тази епоха (в това число и на самия Бесингтън), които уж били яли Хераклофорбия… За появата на гигантските деца и за по-нататъшните последици от великото откритие никой и не мислеше.

Но извън широката общественост имаше хора, които виждаха далеч в бъдещето и се плашеха от тези последици. Младият Катергам например, сродник на Петерсън, един от многообещаващите публицисти, рискуваше да си спечели славата на чудак с една дълга статия в „Летописи на деветнадесетото столетие“, в която препоръчваше да се забрани напълно производството на Храната на боговете. Същото мнение споделяше и самият Бесингтън.

— Изглежда, че те не разбират добре как ще свърши всичко това… — каза той веднъж на Косар.

— То се знае, че не разбират.

— А ние двамата какво да правим? Като си помисля за бъдещето… Мъничкият Редууд… пък и вашите трички… Току-виж станали триметрови… И дали да продължаваме с опитите?

— Дали да продължаваме? — изненадано извика Косар с писклив глас. — Непременно трябва да продължаваме! Иначе какво ще правим? Може би ще смучем бонбончета след закуска и обяд?

— Последиците са сериозни! — продължи Бесингтън след кратко мълчание.

— Разбира се, че са сериозни! Несъмнено! Защо ще работим, ако последиците не са сериозни? Веднъж в живота държите в ръцете си възможността да се доберете до сериозни последствия, а вие искате да отстъпите. Това ще бъде недостойно, позволете да ви кажа! Наистина недостойно!

Косар се задъхваше от негодувание.

Но Бесингтън не можеше да продължава да работи с предишното увлечение в своята лаборатория. Сериозните последствия не съблазняваха хора с такива скромни вкусове като неговите. Откритието е велико, но… Не са ли достатъчни плодовете, които то вече донесе? Макар и съвсем опустошено, имението в Хиклиброу поскъпна — по сто фунта на квадратен метър, а колкото до славата — тя е в повече от необходимото… По дяволите!…

Всъщност Бесингтън невинаги мислеше по този начин. Докато продължаваше работата си по навик, този дребничък човечец с очила и смачкани обувки от време на време започваше отново да мечтае за сериозни последици от своето откритие: за нов свят, за гигантско човечество, което да се превърне в нова сила във вселената; за резултатите от намесата на тази сила във вселенските дела и т.н. Но всички тези мечти завършваха обикновено с още по-голямо обезсърчаване, с още по-мъчителни страхове…

* * *

По това време в света, който създаде славата на Бесингтън, се появи една бляскава фигура, която прикова всеобщото внимание върху себе си. Това беше доктор Уинкълс — онзи млад практикант, с помощта на когото Редууд започна да дава Хераклофорбия на своя син. Беше ясно, че Храната на боговете го интересува много, и нейното превръщане в храна на рекламата, както и появата на великанските оси само засилиха интереса му.

По външен вид, маниери, постъпки и нравствен облик Уинкълс бе от онези хора, за които се казва, че са „млади, но многообещаващи“. Изгряващо светило в средите на практикуващите лекари, той беше едър, хубав мъж с живи, проницателни очи със стоманен цвят, с гладко избръснато слабо лице, с руса коса и бързи, енергични движения. Облечен беше винаги с фрак и черна връзка, с дебел златен ланец на жилетката и многобройни дрънкулки, окачени по него. Особената форма на шапката му го открояваше сред останалите хора.

Още от самото начало той стана горещ привърженик на Бесингтън, Редууд и Храната на боговете, а от време на време се изказваше толкова авторитетно за новото откритие, че дори и самият Бесингтън трябваше да отстъпи пред него.

— Това няма значение — заяви той в отговор на опасенията на Бесингтън за опасността да продължат опитите с хора. — Решително няма значение. Важно е откритието. Ако се отнасяме към него разумно, ако поставим под контрол действието на нашата храна, ще имаме мощно средство за въздействие върху живота. Опитите трябва да бъдат следени най-внимателно. Не бива да зарязваме работата, но не бива и да я изпускаме от ръцете си.

И той наистина не я изпускаше. Сега ходеше у Бесингтън всеки ден. В точно определен час неговата карета завиваше пред входа на Слоун стрийт и Уинкълс почти мигновено се озоваваше в приемната с нови сведения и предложения.

— Знаете ли — каза той веднъж, — вчера Катергам говори за нашата храна пред църковното настоятелство.

— Струва ми се, че той е сродник на министър-председателя, нали? — попита Бесингтън.

— Да, роднини са — отговори Уинкълс. — Способен младеж, много способен. Реакционер наистина, пламенен, упорит, но много талантлив. Изглежда, има намерение да натрупа капиталец в борбата срещу вашата храна. Вчера говори за нашето предложение да въведем храната в основните училища…

— Как така в основните училища? Кой е предлагал подобно нещо?

— Аз споменах за това в Политехниката… просто така. Опитах се да разясня благотворното действие на Хераклофорбията; доказах, че е съвсем безвредна и не се влияе от странични въздействия въпреки многобройните приказки по този повод. Такива неща като случаите с осите няма да се повторят… то се знае, ако препаратът е напълно чист… Е, и Катергам поде случайно изпуснатата от мене дума…

— Вие какво казахте?

— Празни приказки! Просто ми се изплъзна от устата! А той взе насериозно всичко и каза, че и без това много пари се харчели за основните училища. Спомнете си онзи нашумял случай с часовете по музика. Знаете го, нали? Никой, казва, не пречи на простолюдието да образова децата си, но да им даваш такава храна, значи да унищожиш всяко чувство за пропорция… По този въпрос той бе особено словоохотлив. Защо, казва, е нужно бедните хора да стават високи по два метра и половина?… И той наистина вярва, че те могат да пораснат толкова — добави Уинкълс с усмивка.

— Та те наистина ще пораснат, ако се хранят редовно с Хераклофорбия — каза Бесингтън. — Но никой не възнамерява да прави подобно нещо…

— Да, но аз възнамерявам…

— И какво ще кажете, драги Уинкълс, за това…

— Зная, че ще пораснат много — прекъсна го Уинкълс толкова авторитетно, сякаш по-добре от Бесингтън знаеше за какво става въпрос. — Безспорно доста повече!… Но чуйте го какво каза по-нататък. Ще бъдат ли те, казва, по-щастливи тогава? Чувате ли? Куриозно, нали? Ще им бъде ли по-добре? Ще се отнасят ли с по-голямо уважение към собствеността и към законната власт? И най-накрая, ще бъде ли справедливо това спрямо техните родители и семейства? Как ви се вижда? Тези хора прекалено много се грижат за справедливостта. Дори и сега, казва той, родителите не са в състояние да изхранват децата си, а какво ще стане тогава?… Какво!

Виждате ли, той се улови за непредпазливо казаните от мен думи… И после започна да изчислява колко ще струват на данъкоплатците панталоните на порасналите хлапаци… Чудак е този Катергам! Толкова е дребнав… Данъкоплатците, казва, трябва да се имат предвид. И още, казва, родителската власт… Ето, всичко е тук, в две колони — добави Уинкълс, като подаде вестник на Бесингтън. — Всеки баща, казва, има право да възпитава своите деца в съответстващи на положението си размери…

Като се поразходи из стаята, Уинкълс продължи:

— След това Катергам премина на въпроса за приспособяването на училищните здания и на обзавеждането, за стойността на всяка училищна мебел. И всичко това в цифри… И какво, казва, ще се получи? Ще създадем пролетариат от гладни гиганти? Изобщо, казва, дори и това предложение за училищата да не се осъществи, то все пак Хераклофорбията е вредно вещество: ако веднъж сте го опитали, не можете да живеете без него…

— Да, това е вярно — намеси се Бесингтън.

— … а отгоре на това, казва, към него се отнасят небрежно и размножават гигантски животни. Накратко, той предлага да се основе Национално дружество за защита на нормалните размери на човешкия организъм! Куриозно, нали? Но обществеността се хваща на тези неща.

— И какво мислят да правят? — попита Бесингтън.

— Да основат това дружество и да вдигнат шум — отговори Уинкълс, като сви рамене. — Искат да извоюват забрана върху производството и свободната продажба на Хераклофорбията. Вече написах една статия по този повод. Доказах, че Катергам преувеличава, но това не убеди никого. Странно е, че всички се надигат против нас. Ето, и въздържателното дружество открива отдел за умереност на растежа.

— Хм! — промърмори Бесингтън.

— Впрочем трябваше да се очаква нещо подобно след всичко, което се случи… — добави Уинкълс и си взе шапката. — То беше доста необичайно.

Той се поколеба, но най-накрая излезе.

За Бесингтън беше съвсем ясно, че в ума на Уинкълс зрее някаква много важна за него идея, която той се бои да изкаже на глас, но веднъж тя се изплъзна от устата му.

— Е, как вървят работите? — попита Уинкълс, като потриваше ръце.

— Двамата готвим доклада си.

— Пред Кралското дружество ли?

— Пред Кралското дружество.

— Хм! — измънка Уинкълс, като отиде до камината. — Хм. Но… дали трябва?

— Кое?

— Да се публикува вашето откритие.

— А как иначе? Не сме в средновековието — каза Редууд.

— Е да, така е.

— И Косар казва, че в науката това е задължително.

— В повечето случаи — да! Но този случай е изключителен.

— Ние сме длъжни да изложим всичко подробно пред Кралското дружество — каза Редууд. И този път Уинкълс не започна да настоява, но се възползва от първия удобен случай да поднови разговора.

— Вашето откритие е изключително във всяко отношение — каза той.

— Това няма значение — отговори Редууд.

— А знаете ли, че с него може лесно да се злоупотреби, дори да се използва за престъпни цели, както предполага Катергам, затова съставът на храната трябва да се пази в тайна.

Редууд мълчеше.

— Дори една просто небрежност — и видяхме какво стана. Не е ли по-добре производството на Хераклофорбията да се съсредоточи в едни ръце и да се назначи комитет от лица, заслужаващи доверие, които да наблюдават това производство.

С едва прикривано неудоволствие Редууд заяви, че засега не вижда потребност от подобен комитет.

Сред широката общественост Уинкълс стана главен авторитет по въпроса за Храната на рекламата, въпреки че нямаше и понятие от нея. Той пишеше писма и статии за нейната употреба, четеше доклади в медицинските дружества и клубове, изнасяше лекции на различни сбирки и навсякъде изтъкваше себе си като главен инициатор и пионер в това начинание. В своята брошура „Истината за Храната на рекламата“ (след шегата на вестник „Таймс“ всички вече я наричаха така) той сведе последиците от произшествията в Хиклиброу до нула и доказа, че значението на храната силно се преувеличава, че от нея децата растат, но е глупаво да се смята, че това е непрекъснат процес — до тридесет и седем фута никой няма да порасне, разбира се; това е съвсем преувеличено.

В кръга на Бесингтън сега всички разбраха, че Уинкълс иска да разбере какъв е съставът на Хераклофорбията, както и активно да участва в нейното производство и продажбата й. И на Редууд, и на Бесингтън той повтаряше непрекъснато, че Храната на боговете е велико откритие, че разкрива широки перспективи, но че „трябва най-после да се уреди въпросът за нейното производство по съответния начин“. Един прекрасен ден той дори се осмели да попита направо, как се прави Хераклофорбията.

— Ние обмислихме вашето мнение — каза Редууд.

— И какво решихте? — попита Уинкълс, видимо зарадван.

— Имате право: Хераклофорбията е вещество, с което може лесно да се злоупотреби.

— Но… какво общо има това с моя въпрос? — попита Уинкълс.

— Много общо — сухо отговори Редууд.

Два дни Уинкълс обмисляше този отговор, а на третия дойде при Редууд и заяви, че не може да храни сина му с прахове, чийто състав не му е известен. Това било все едно да размахва нож в тъмнината.

Сега беше ред на Редууд да се замисли.

— А чухте ли — каза Уинкълс, като смени темата на разговора, — че дружеството за борба с Храната на рекламата вече наброява няколко хиляди членове? Сега те подготвят законопроект (с чието прокарване охотно се е заел младият Катергам), а през това време ще образуват комитети по места, за да влияят върху избирателите и кандидатите. С този законопроект те искат да забранят приготвянето и продажбата на Хераклофорбията без специално разрешение и предвиждат затвор за всеки, който посмее да дава Храната на рекламата (знаете, че я наричат така) на лица под двадесет и една години… Освен това дружество има и други намерения — най-различни. Казват, че дружеството за защита на нормалните размери смята да избере за свой председател Фредерик Хармсън — този, който написа брошура против нас, в която доказва, че Храната на рекламата е несъвместима с общоприетите възгледи на Огюст Конт за човечеството. Идеята за такава храна, казва той, е достойна за най-мрачните години на седемнадесети век и не е хрумвала на Конт, а това е неопровержимо доказателство за нейната вредност. Който добре е разбрал Конт…

— Но вие не искате да кажете… — прекъсна го Редууд, който доста се изплаши независимо от презрението си към Уинкълс.

— О, те, разбира се, няма да успеят — прекъсна го младият лекар, — но все пак с общественото мнение не можем да се шегуваме. На всички е ясно, че открихте едно все пак опасно вещество, а към опасностите, както знаете, не можем да бъдем безразлични. Разбира се, никой не вярва, че ще има тридесет и седем футови гиганти, които няма да се побират не само в къща, но дори и в църква, но все пак трябва да сме нащрек. Сами виждате, че във вашето откритие има нещо… нещо необикновено, изключително…

— Всяко откритие е изключително — каза Редууд.

— Е, както и да е, но хората се безпокоят. Катергам няма да пропусне случая да ви нападне. Според мен това не бива да се допуска.

Уинкълс започна да крачи чз стаята, като че ли му се искаше да повдигне отново въпроса за тайната, но след това навярно размисли и изскочи навън.

Учените мълком се спогледаха. Те се разбраха без думи.

— Да става каквото ще — каза най-накрая Редууд със спокоен и решителен тон, — но аз ще храня моя Еди с нашата храна — собственоръчно!

* * *

След няколко дни Редууд прочете във вестниците, че министър-председателят е сформирал кралска комисия, която да разгледа въпроса за Храната на рекламата, и веднага се втурна при Бесингтън с тази новина.

— Уинкълс, изглежда, се мъчи да ни напакости — каза той. — Сговорил се е с Катергам и компания. Само плаши хората с брътвежите си. Така може да попречи на изследванията ни. Пък и немалко грижи ми донесе с моето момче…

Бесингтън се усъмни в злонамереността на Уинкълс.

— Забелязал ли сте с какво удоволствие нарича Хераклофорбията „храна на рекламата“? — възрази Редууд.

— Това наименование не ми харесва — каза Бесингтън.

— Но на Уинкълс сигурно му харесва.

— Обаче не той го е измислил.

— Не го е измислил, но сигурно смята, че е напълно подходящо.

— Ако тази безсмислена, невежа, смехотворна агитация не се прекрати… — започна Бесингтън.

— Аз знам само, че моето момче не може да живее без храната — прекъсна го Редууд, — и каквото и да стане…

Лек шум накара приятелите да забележат че Уинкълс стои насред стаята и както винаги потрива ръце.

— Трябваше да почукате — каза Бесингтън с негодувание, като втренчи поглед в златния ланец с висулките.

Уинкълс започна да се извинява и след това се обърна към Редууд.

— Много се радвам, че ви заварих тук — каза той. — Въпросът е в това, че…

— А четохте ли за кралската комисия? — прекъсна го Редууд.

— Разбира се, разбира се!

— И какво мислите?

— Прекрасна идея! — извика Уинкълс. — Ще сложи край на всички празни приказки. Ще популяризира нашата работа. Ще запуши устата на Катергам… На аз не съм дошъл за това, Редууд. Въпросът е…

— На мен тази кралска комисия не ми харесва — прекъсна го Бесингтън.

— Уверявам ви, че всичко ще завърши добре! — извика Уинкълс. — Мисля, че мога да ви съобщя, без да наруша дадената дума, че…

— Хм! — измънка Редууд, като погледна Бесингтън.

— … че всичко ще се нареди прекрасно. Първо, ще докажа, че храната е вещество напълно проучено и безвредно, и второ, наемам се да убедя комисията, че произшествията в Хиклиброу няма да се повторят. То се знае, че бих говорил с по-голяма убедителност, ако… Но да оставим това настрана. Сега съм дошъл за друго… Кхъ, кхъ… Трябва да се посъветвам с вас; Редууд… Работата е там, че… Хм!… Да… Сега съм в затруднено положение и искам да ми помогнете…

Редууд със скрито злорадство се взря в стоманените очи на Уинкълс.

— Но работата е… строго поверителна.

— Бесингтън няма да ни попречи — каза Редууд.

— Наскоро, знаете ли, ми повериха детето на една високопоставена особа… — Уинкълс се изкашля.

— Е, и после?

— Трябва да призная, че дължа много на вашите прахчета и… и на слуховете за успешното лечение на вашия син… Не мога да скрия, че срещнах силна съпротива сред околните, но с образовани хора винаги е по-лесно да се споразумее човек… За лекуването на Нейно Височество… т.е. на тази моя малка пациентка, инициативата пое самата майка, иначе аз никога не бих дръзнал…

— Но доколкото си спомням, вие се съмнявахте дали можете да използвате нашите прахове — каза Редууд, като се наслаждаваше на смущението на Уинкълс.

— О, това беше краткотрайно съмнение!

— Значи няма да се откажете…

— Да продължа лечението на вашия син? Разбира се, че не!

— Според мен това би било преднамерено убийство.

— Нима съм способен на подобна постъпка!…

— Тогава ще получите запас от праховете.

— Аз си мислех, че вие няма да…

— Напразно сте си мислил. Сам ще ви ги приготвя.

— Много, много ви благодаря! — каза Уинкълс, като се вгледа учудено в Редууд. — Аз пък си мислех… Е, извинете, благодаря ви от сърце.

* * *

След неговото излизане Бесингтън погледна с усмивка Редууд и каза:

— Нейно Височество! Я виж ти!

— Да-а-а! Нейно Височество!

— Сигурно е княгиня Везер Драйбург.

— Възможно е.

— Е, Редууд — каза Бесингтън, след като помълча малко, — колкото и да е странно, все пак си личи, че Уинкълс нищо не разбира.

— Как така нищо не разбира?

— Не разбира нито смисъла, нито значението на нашето откритие. Ако го разбираше, едва ли би се осмелил да дава от нашата храна на членовете на това семейство… на тази пациентка… — продължи Бесингтън, като сниши глас и погледна към вратата. — Всички членове на това семейство винаги са били от ниски, по-ниски…

— По-ниски от нормалния ръст ли?

— Да! И изобщо по нищо не са се отличавали от другите. А той рискува да създаде сред тях човек с великански размери. Според мен това е един вид оскърбление на величеството.

— Кълна се в Юпитер! — извика Редууд с необикновена разпаленост. — Този човек нищо не разбира. Той не е способен да разбере. И когато беше студент, нищо не разбираше. Съвсем нищо. Това е негова отличителна черта. Той блестящо издържа изпитите си, паметта му е силна, но в действителност може да вниква в същността на нещата толкова, колкото този въртящ се шкаф за книги. Той и сега нищо не разбира. Той е Уинкълс и завинаги ще си остане Уинкълс, неспособен да усвои нищо, което не се отнася до него. Той е абсолютно лишен от въображение и затова е неспособен да вниква в нещата. Благодарение на тази неспособност си взимаше изпитите, облича се така контешки и има толкова голяма клиентела. Това е вярно. Въпреки постоянните му срещи и разговори с нас, макар да вижда и да чува, той няма никаква представа накъде вървим и какви резултати ще донесе нашето откритие. Пък и не му е необходимо всичко това. Той е роден рекламист. Затова Хераклофорбията за него е храна на рекламата. Ето сега някой го е въвел в кралското семейство и той дори за миг не се замисля, преди да създаде с рекламна цел една тридесет и седем футова принцеса. Но какво говоря аз — „не се замисля“! Той просто не знае, не разбира, не предвижда последиците.

— Голям скандал ще стане — каза Бесингтън.

— Да, след години, когато видят колко бързо расте.

— Ако не успеят да потулят скандала.

— А как ще успеят?

— Е, все ще направят нещо. Ще я затворят някъде. И друг път са ставали такива работи.

Редууд прихна да се смее.

— Ще я затворят в най-високата кула на Везер Драйбург — каза той, — ще избият таваните според ръста й… Да, но не трябва да забравяме, че и аз съм в същото положение, и Косар с неговите три момчета… Да, да!…

— Голям скандал може да стане! — каза Бесингтън напълно сериозно. — Вие също трябва да се замислите, Редууд. Не е ли по-добре да внушите на Уинкълс да не храни сина ви с Хераклофорбия и да се задоволи с теоретичната разработка на проблема?

— Искам да прекарате само половин час в моята детска стая, Бесингтън, когато храната се е забавила — каза Редууд и в гласа му прозвуча отчаяние. — Тогава пак ще си поговорим. А освен това какво значи да се внуши на Уинкълс? Опитайте се да го направите! Няма как, скочили сме във водата и ще трябва да плуваме.

— Значи ще трябва да плуваме — каза Бесингтън, като замислено гледаше върховете на обувките си. — Да, сигурно ще трябва! И вашият син, и Косаровите момчета — той и трите ги храни с Хераклофорбия. При Косар винаги е така — или всичко, или нищо! А ето че сега храната стигна и до Нейно Височество. И това е само началото… Кой знае как ще свърши всичко… Могат да станат големи страхотии… Да ви кажа право, понякога си мисля, че Катергам е прав. Поне донякъде. Нашето откритие наистина ще наруши пропорциите в природата… ще промени размерите само на една нейна част…

— Каквото и да промени — каза Редууд, — моят син не може без храната.

В това време по стълбите се чуха бързи стъпки и почти веднага след това в стаята се появи главата на Косар.

— Охо! Какво има? — попита той, като влезе.

Приятелите му разказаха за принцесата.

— Усложнени обстоятелства! Труден въпрос, както се казва в дипломатическите ноти! — извика той. — Но всичко е вятър! Ще порасне и тя, ще пораснат и децата ни, и всички, които ядат от храната. Какво толкова? Какво лошо има в това? Къде е проблемът?

Учените се опитаха да му обяснят къде е и му съобщиха за намерението си да прекратят опитите.

— Да прекратите! — извика той. — Вие нормални ли сте? Нима можете да ги прекратите сега? Ами че вие само за това съществувате на този свят, както и Уинкълс. Точно за това. Преди не предполагах защо съществува Уинкълс, но сега виждам… Сега вече знам… Да се наруши пропорцията? Разбира се! Да се променят размерите? Колкото повече, толкова по-добре! А най-важното — да се объркат всички човешки сметки… Непременно да се объркат… Ясно е като бял ден! Искате да спрете, но вече е късно. Вашата участ е такава — да закъснявате. И добре че е такава… Трябва да сте благодарни на Бога, че именно вас е използвал!

— Но ще трябва да се борим! — каза Бесингтън. — Какви усилия ще ни струва това! Не зная дали правилно преценявате…

— Знам, че вие, Бесингтън, е трябвало да се родите някакъв лишей или водорасло. От тези, които растат по подводните камъни. Така си е! Бог ви е дал такива способности, а вие само гледате как да си седите мирничко и да си хапвате сладичко. Нима светът е създаден за бабите, които все искат да го оплакват? Е, вече е късно да отстъпвате. Волю-неволю трябва да вървите напред!

— Струва ми се, че трябва по-малко…

— Никакво по-малко! Нищо по-малко! — извика с цяло гърло Косар. — В никакъв случай! Правете всичко възможно и колкото може по-бързо! Не се влачете, а летете! Ето как!

Като имитираше жестовете на Редууд, Косар направи широк мах с ръка нагоре и продължи:

— Ето така направете, Редууд. Разбрахте ли? Ето така!

* * *

Ако майчината гордост може да премине в разочарование, то този преход бе извършен от жената на господин Редууд в деня, когато нейният шестмесечен син счупи своята красива количка и го пренесоха вкъщи с количката на млекаря.

По това време младият Редууд тежеше петдесет и девет и половина фунта, вдигаше около петдесет фунта, а бе висок четири фута. На горния етаж в детската го пренесоха двама души — готвачът и слугинята. След всичко това, разбира се, майчината гордост се превърна едва ли не в отчаяние.

Веднъж на връщане от лабораторията Редууд намери жена си обляна в сълзи.

— Какво направи с него? — извика тя, като се хвърли към мъжа си. — Кажи, какво му направи?

Редууд внимателно отведе съпругата си до канапето.

— Успокой се, мила — каза той, — няма нищо ужасно, ти си преуморена. Количката беше много лоша, сега ще му направим по-здрава. Вече му поръчах желязно кресло с колелца.

Госцожа Редууд се тръшна на канапето.

— За дете кресло с колелца? — извика тя.

— А защо не?

— Да не е сакато?

— Как така сакато — млад гигант, душичке! Няма защо да се срамуваш.

— Но ти му даваше нещо, Денди, признай, че му даваше!

— Каквото и да съм му давал, не съм му причинил никакво зло, както виждаш — отговори Редууд.

— Как да не си му причинил, Денди?! Та той е цяло чудовище! — извика госпожа Редууд, като притисна кърпичката до очите си.

— Глупости! Как ще е чудовище, като е толкова здраво, силно и хубаво дете, с което всяка майка би се гордяла. Какво чудовищно намираш в него?

— А ръстът му?

— Е, ръстът му! Нима е по-добре да бъде пигмей като всички деца наоколо? Недей, той е прекрасно дете…

— Прекалено прекрасно — прекъсна го госпожа Редууд през сълзи.

— Но той повече няма да расте — каза Редууд, като си кривеше душата. — Сега вече ще спре…

Но растежът му не спираше. В следващите шест месеца детето израсна още с единадесет пръста и тежеше петдесет фунта. Сега то имаше размерите на херувимите в „Св. Петър“ във Ватикана, а силата, с която скубеше коси, щом докопаше някого, стана известна в целия квартал. Вкъщи го возеха на кресло на колелца, а за разходка му бе поръчан автомобил с осем конски сили, управляван от мускулеста девойка, току-що завършила народното училище. За щастие Редууд имаше познати навсякъде.

По думите на хората, които виждаха младия Редууд при всекидневните му разходки в Хайд парк, той наистина бе прекрасно дете във всяко отношение, ако не се обръща внимание на великанския му ръст. Винаги весел, без да има нужда някой да го забавлява, той се возеше по улиците с големи дрънкалки в ръце и много любезно се обръщаше към кондукторите в трамваите и на полицаите, като им викаше „чичо“ и „дядо“.

— Ето го, идва нашето великанче — казваше обикновено кондукторът.

— Здравеняче — обаждаше се някой пътник.

— С рог са го кърмили — казват, че по цял гюм изпивало.

— Затова са го отхранили! — съгласяваше се пътникът.

Когато госпожа Редууд се убеди, че растежът на детето не спира, тя изпадна в отчаяние. Заяви, че повече няма да стъпи в детската стая; че иска да умре; иска и детето да умре; иска всички да измрат; че би искала никога да не се е омъжвала за Редууд; би искала никога да не се е омъжвала. След това тресна вратата и се заключи в стаята си, където прекара три дни само на една пилешка супа, без да излиза. Когато Редууд се опитваше да я успокои, тя го замерваше с възглавници, плачеше и си скубеше косите.

— Но той е съвършено здрав — говореше Редууд. — Нима не е хубаво, че е толкова едър. Значи би искала да е по-дребен от другите деца?

— Искам да прилича на тях. Да няма нищо в повече и нищо по-малко от тях. Искам да бъде като Джорджина, да го отглеждам като всички майки, а сега — прибави злочестата жена с глас, прекъсван от хлипания — той носи четвърти номер обувки за възрастни и се вози в ав-то-мо-бил! Не мога да го обичам! — добави тя през сълзи. — Никога няма да го обикна! Той е прекалено голям за мене. Не мога да му бъда такава майка, каквато бих желала да бъда!

Най-после тя се съгласи да отиде в детската стая, където Едуард Монсън Редууд (с прякор Пантагрюел) се клатеше в креслото си и бърбореше по детски „агу“, „бу-бу“, „чичо“, „мама“… Сърцето на госпожа Редууд се разтопи при тази дума, тя взе своя син на коленете си и отново се разплака, като занарежда:

— Какво ти направиха, радост моя? Ти все растеш и растеш, но аз ще положа всички усилия да те възпитам както трябва, каквото и да говори баща ти.

И Редууд, който стана причина за примирието между майката и сина, излезе от стаята с олекнало сърце.

(Унизително е да бъдеш мъж… на такава жена, а те в повечето случаи са такива.)

* * *

До края на годината в западната част на Лондон се появиха още няколко подобни автомобила. Казват, че били единадесет, но при по-внимателно проучване се оказа, че по това време наброявали само шест в столицата. Трябва да се допусне, че Храната на боговете действа различно на различните организми. Отначало тя не бе приспособена за подкожни инжекции, а при вътрешно приемане не всеки организъм можеше да я понесе. Опитаха например да хранят с нея малкия син на Уинкълс, но детето проявяваше такава неспособност за растеж, каквато и баща му (по мнението на Редууд) — за умствено развитие. На някои деца Хераклофорбията причини дори увреждания и те страдаха от някакво необяснимо разстройство в храносмилането, както бе доказано от „Дружеството за борба срещу разпространението на Храната на рекламата“. Но децата на Косар я ядяха с удивителна охота.

Изобщо, растежът е велико явление, прилагането на новооткрити средства изисква голяма предпазливост, а все още не бяха измислени никакви общи правила за употребата на Хераклофорбията. Но на основата на опита вече можеше да се каже, че Храната на боговете стимулира еднакво развитието на всички тъкани на организма, но в определени граници — от шест до седем пъти над обикновените човешки размери. Що се отнася до злоупотребите с Хераклофорбията, вкарването в организма на прекалени количества от веществото причинява болестни изменения на тъканите — развиване на склероза, рак, разни новообразувания и т.н.

Приемането на Хераклофорбия не може да бъде прекратено, защото засиленият растеж налага да се набавят вещества в повишени количества, каквито обикновената храна не съдържа. Внезапното прекратяване предизвиква в началото понижено настроение, после — неутолим апетит (като при малките мишки в имението), а след това — остра анемия, крайно изтощение на организма и смърт. Същото се получава и с растенията. Това обаче продължава само докато трае периодът на растежа. Щом животното или растението достигне зрелост (при растенията този етап настъпва с появата на първия цвят), то престава да се нуждае от Хераклофорбия. Тогава растежът спира окончателно, като формира нов гигантски вид, и то дотолкова завършен, че дава и съответното великанско потомство.

Мъничкият Редууд — пионерът на новата раса, първото дете, израсло с Хераклофорбия — вече пълзеше из детската стая, като чупеше мебелите, скачаше като кон и с дебел глас викаше „како“, „мамо“, а понякога и своя изплашен и злочест „татко“ — виновника за цялата беда.

Впрочем детето беше добронамерено. „Трябва да бъдеш добър, Пади, трябва да бъдеш добър“ — обикновено си повтаряше то, когато нещо се счупеше в ръцете му. „Пади“ беше съкращение от Пантагрюел — прякор, даден му от неговия баща. Без да обръща внимание на наредбите на местната комисия по строителството, Косар последва съвета на Редууд и построи на празния парцел до къщата му голяма сграда, в която имаше детски стаи за трите му момчета и за Пади. Една от стаите бе определена за игра и изобщо за прекарване на времето през деня — това беше зала с размери шест хиляди квадратни фута. Редууд направо се влюби в тази стая и напълно забрави своите диаграми.

— Подредбата на детската стая е нещо много важно — каза той, — много важно. Стените, различните предмети, всичко трябва да спомага за развитието на детето, да стимулира неговото мислене…

— Естествено! — извика Косар, като сграбчи шапката си.

Те работеха заедно и в пълно съгласие, но педагогическата част беше възложена изцяло на Редууд.

Стените и всички мебели в прекрасно осветената детска стая бяха боядисани в светли тонове, най-вече в бяло и тук-там в червеникаво. Контурите бяха очертани със същия цвят, но в по-тъмни тонове. На този фон върху една от стените бяха наредени квадрати с всички чисти цветове на спектъра.

— На нас ни трябват само чисти цветове — казваше Редууд.

С тези квадрати децата можеха да играят колкото си искат.

— Рисунките по-късно — каза Редууд. — Първо нека да свикнат с чистите цветове и със светлосенките. Не трябва насила да се привлича вниманието им към някакъв цвят или рисунка.

Детето трябва да бъде заобиколено от интересни неща — казваше той. — Интересът развива ума и подхранва въображението, а отсъствието на интерес е нещо като липса на храна за ума, като умствен глад. Когато децата привикнат към чистите цветове, ще им дадем картинки, които ще сменяме, за да могат децата непрекъснато да имат все нови и нови предмети за наблюдение и изучаване.

Засега по стените бяха окачени само празни рамки. Единственият прозорец на детската стая (тя се осветяваше предимно отгоре през стъкления покрив) гледаше към оживената улица, а на покрива беше поставена камера обскура, която отразяваше Бесингтъновите градини.

В единия ъгъл на стаята имаше здрави, отвесно поставени метални сметала със заоблени ъгли, които трябваше да спомогнат за ранното развитие на математическите способности на децата. Обикновени играчки — овчици, кравички, зайчета, войници — имаше малко, но на тяхно място Косар докара множество предмети, посредством които можеха да се развиват различни умения — кубчета, тухлички, топки, конуси, цилиндри, пълни с различни пластинки или празни, а така също сандъчета, кутийки и прочие (всички те бяха достатъчно големи, за да не могат децата да ги глътнат), направени от дърво, стъкло и гума и боядисани в ярки цветове.

— Само ви моля да не им давате всичко наведнъж — каза Редууд и ги заключи в шкафа.

На една от стените на детската стая, на височина шест — седем фута, висеше голяма черна дъска, по която децата можеха да пишат с бели и цветни тебешири, а край нея имаше тесте хартия, от което можеха да късат листове и да рисуват по тях с въглен или молив, каквито край дъската имаше в неограничени количества. Освен това Редууд поръча предварително да се закупят акварелни и маслени бои, както и пластелин и восък.

— Първоначално те ще моделират или ще лепят с учителя — каза той, — а след това ще се научат да правят и сами… какви ли не животни, фигурки… Ах! Замалко да забравя: трябва да се набавят и дърводелски инструменти! И разбира се — книги. Трябва да се изберат подходящи и да бъдат в достатъчно голям формат и с едър шрифт. Но какви трябва да бъдат тези книги?… Разбира се, те трябва да подхранват и въображението, защото развитието на въображението е венецът на образованието, както развиването на здравия разум и на добрите навици са неговата основа! Не само диваците са надарени с въображение. Работата е в неговото съдържание, то може да бъде първобитно, но може да бъде и цивилизовано. Когато му дойде времето, детето трябва да помечтае за феи, добри духове и… други подобни. Но основната храна за ума му трябва да бъде реалността. То трябва да чете история и пътеписи с приключения. Трябва да разглежда илюстрации за живота на цветята, растенията, птиците, разбира се, в красиви албуми с картинки. Не бива да се забравя и за географията, астрономията, явленията в космоса и морските дълбини… И най-накрая трябва да се помисли за развиването на изящния вкус на детето, да му се предоставят красиви китайски и японски картини, пейзажи с изящни композиции… чертежи и скици на сгради… Струва ми се, че трябва да се направи и малък театър… А след това и музика!

Като обмисли детайлно въпроса, Редууд реши да даде на сина си най-напред хармоника с една октава, но с хубав, чист звук, а след това да продължи с музикалното му образование.

— Нека първо поиграе и посвири на мъничка хармоника, нека да научи нотите и след това…

Редууд погледна стената под прозореца и измери височината му.

— Пианото трябва да се постави тук — каза той, — все ще се побере някак.

Ако някой можеше да види замислената фигурка на Редууд, който се разхождаше из огромната детска стая, осеяна с грамадни играчки, можеше да го помисли за механична кукла — толкова мъничък изглеждаше той сред това обкръжение. Огромен килим с размери четиристотин квадратни фута бе постлан пред решетката на електрическия радиатор, който отопляваше стаята. По него трябваше да пълзи младият Редууд. Един от работниците на Косар, покачен на висока стълба, ковеше по стените рамките на бъдещите картини. В ъгъла имаше хербарий с големината на врата и от него на места стърчаха листа и стебла на гигантските растения, които щяха да прославят ършотската флора.

Редууд дори се объркваше, като оглеждаше стаята.

„Нима не сънувам? — казваше си той. — И всичко това наистина съществува? И нашата работа напредва?“

Последната фраза той произнесе на глас и в отговор под покрива се чу друг глас, подобен на звуци на тръба.

— Разбира се, че напредва.

След това оттам се разнесоха гръмки удари на чук по дърво, които отекваха из стаята — бум, бум, бум.

— Трябва сам да се учи — мърмореше Редууд, — няма друг начин.

Ударите на чука ставаха все по-силни и по-сигурни. Понякога Редууд имаше чувството, че се е задвижил изобретеният от него гигантски локомотив, който го отнася в страната на приключенията, но едно настойчиво почукване го върна към реалността.

— Влезте! — извика той, като забеляза, че грамадната врата, достойна за катедрала, започва полекичка да се отваря.

Малко след това в рамката на вратата се показа фигурата на Бесингтън с плешивата си глава, с очилата и с приветливата си усмивка.

— Наминах да се полюбувам — прошепна той, като че ли се извиняваше.

— Влезте, влезте — каза Редууд.

Бесингтън затвори вратата след себе си и бавно запристъпва напред с ръце, кръстосани на гърба, като се оглеждаше наоколо като птица в клетка.

— Какво грамадно нещо! — каза той все така шепнешком. — Всеки път, когато дойда тук, се учудвам.

— Да, но и те няма да бъдат малки — съгласи си Редууд, като се огледа.

— Наистина, дори много големи. Знаете ли, не мога да си представя какви ще станат.