Господин Бесингтън предложи следното: след като веществото бъде изолирано, въздействието му да се изпробва най-напред върху попови лъжички. Общо взето, когато някой учен реши да изпитва някое подобно свое откритие, той винаги първо го прилага върху поповите лъжички — та нали Господ ги е сътворил именно за това… И така, бе решено опитите да проведе господин Бесингтън, а не Редууд, тъй като лабораторията на последния бе заета от някаква прекалено обемиста балистична апаратура, както и от няколко глави едър рогат добитък, които му бяха необходими за изследванията върху темата „Дневни вариации на честотата на убожданията с рога при младите телета“ — едно изследване, което позволяваше да се получат толкова ненормални и озадачаващи диаграми, че никой сериозен учен не би могъл да устои на изкушението. Всички тези обстоятелства правеха присъствието на огромните и удивително крехки стъклени аквариуми, нужни за опитите с поповите лъжички, крайно рисковано и в края на краищата нежелателно.

Но след като Бесингтън сподели с братовчедка си Джейн тази част от своите планове, тя наложи вето върху внасянето на поповите лъжички или на други някакви експериментални животинки в техния общ апартамент. Навремето тя не се беше противопоставила една от стаите да се използва като лаборатория по неексплозивна химия, но тъй като това зависеше отчасти и от нея, тази идея не даде особен плод. От целия замисъл на господин Бесингтън му останаха правото да използва газовата инсталация на стаята, една нищожно малка мивчица, както и един шкаф, натъпкан догоре с химикали и прахове — единственото убежище на химията в този злощастен дом по време на ежеседмичната буря при почистването на цялата къща, от което Джейн не би се отказала за нищо на света. Но тъй като познаваше някои заклети пиячи, тя все пак гледаше на неговите стремежи да се отличи в научните среди като на по-приемлив вариант на горепосочената форма на типичната за мъжете поквареност. Тя обаче не можеше да се съгласи да приюти в дома си тези отвратителни животинки, които приживе се гърчат и извиват във всички посоки, а след смъртта си насищат всичко наоколо с миризмата на леш. Джейн изказа мнението, че тези гадини със сигурност са много вредни за здравето, а господин Бесингтън е човек доста уязвим в това отношение. Когато господин Бесингтън се опита да й разясни изключителната важност на откритието, Джейн отговори, че всичко това е много хубаво, но ако тя даде съгласието си той да извърши всички тези отблъскващи и болестотворни опити в общия им апартамент, то със сигурност ще бъде първият, който ще има възможността да се наслади на реалните последствия.

Господин Бесингтън се мяташе из стаята като разярен звяр и се опитваше да я вразуми с помощта на своята твърдост и на едва прикрития гняв в словата си, но, уви — това не даде никакъв резултат. Той заяви, че нищо не може да спре напредъка на науката, а тя отговори, че напредъкът на науката е едно, а пълчищата попови лъжички у дома — съвсем друго. Тогава той й каза, че в Германия на човек с идея като неговата веднага ще бъде предоставена лаборатория с невиждани размери, на което Джейн отвърна, че за нея е цяло щастие да не живее в тази страна. След това той заяви, че това откритие ще го направи прочут веднъж и завинаги, на което тя отговори, че е по-вероятно наличието на купищата попови лъжички в скромното им жилище да го разболее веднъж и завинаги.

Тогава господин Бесингтън гневно изкрещя, че е господар в своя дом, а Джейн отвърна, че по-скоро би станала училищна прислужница, нежели да прислужва на попови лъжички. Той я умоляваше да бъде разумна. Тя на свой ред го помоли да стори същото и да се откаже от целия замисъл с поповите лъжички, след което той заяви, че тя все пак би могла да се отнася с повече уважение към неговите научни интереси. Тя отвърна, че едва ли би могла, ако те са все така вонящи. В този момент господин Бесингтън загуби напълно контрол над себе си и изрече (въпреки класическите бележки на Хъксли по отношение на субекта) една доста груба дума. Е, не най-грубата, но все пак достатъчно груба.

В резултат на това Джейн се засегна дълбоко и дълго трябваше да бъде умолявана за прошка, а при тези извинения изгледите за извършването на опитите върху попови лъжички в общото им жилище станаха равни на нула.

И така, Бесингтън трябваше да открие някакъв друг начин за извършването на тези опити, които щяха да започнат веднага след като той успееше да изолира и да подготви за употреба Храната на боговете. В продължение на няколко дни той усилено разсъждаваше върху възможността да повери поповите си лъжички в ръцете на някой благонадежден човек и точно тогава пред очите му попадна изречение от научна статия, което насочи вниманието му към възможностите на една евентуална експериментална ферма.

Пилетата! Бесингтън се спря на тях. Замисляше фермата като птицевъдна. Нашият учен беше внезапно споходен от видението на неудържимо растящите пилета. Това беше гледка, в която дългите редици нестандартно големи кафези биваха следвани от още по-дълги редици с още по-големи кафези. Пилетата се хранят толкова лесно и наблюдението им, както и свързаните с него манипулации и измервания, щеше да е толкова опростено, че в сравнение с тях поповите лъжички изглеждаха направо необосновано диви и неподдаващи се на контрол същества. Той изобщо не разбра как идеята за пилетата не му е хрумнала още в самото начало. Освен всички останали свои предимства, тя щеше да му спести и неприятностите с братовчедката Джейн. Когато сподели идеята си с Редууд, последният изказа своето пълно одобрение.

Професор Редууд беше на мнение, че физиолозите допускат голяма грешка, като работят с прекалено дребни експериментални животни, и че това е като да извършваш химични опити, без да разполагаш с достатъчно количество от необходимите вещества. В такъв случай се получават непропорционално големи грешки при наблюденията и манипулациите. Според него беше изключително важно учените да успеят най-после да си извоюват правото да работят с по-едър експериментален материал. Затова той извършваше настоящата серия опити с млади телета в Бонд стрийт колидж въпреки някои неудобства, които добичетата създаваха на студентите и професорите по коридорите на учебното заведение. Но пък диаграмите, които получи при тези опити, бяха толкова интересни, че той се надяваше с публикуването им да оправдае напълно своя странен избор. Що се отнася до самия него, ако средствата, отделяни за науката в тази страна, не бяха обидно оскъдни, Редууд не би приел да експериментира с животно, по-дребно от кит. Но мечтите за вивариум с такива размери бяха просто утопия в съществуващите условия. Виж, в Германия…

Тъй като телетата на Редууд изискваха всекидневни грижи, подборът и обзавеждането на експерименталната ферма легнаха изцяло върху плещите на Бесингтън. Разходите за всичко също щяха да бъдат заплащани от него до получаването на държавни субсидии за проекта. Господин Бесингтън заряза работата си в лабораторията и се зае с издирването на подходяща ферма. Той кръстоса надлъж и нашир южните предградия на Лондон, а позлатените рамки на очилата му, неговата плешивина и платнените му обувки разпалваха напразни надежди у собствениците на ферми, които никой не би се излъгал да купи. Освен това той пусна в няколко поредни броя на „Nature“ обява, че търси съпружеска двойка с чувство за отговорност. От кандидатите се изискваше освен това да са работливи, изпълнителни и да притежават достатъчно опит в птицевъдството, за да могат да поемат грижите за експериментална ферма от три акра.

Бесингтън намери най-подходящото от всички възможни места близо до Ършот в Кент. Това беше малко и откъснато от света парче земя, разположено в една долчинка, оградена от стара борова гора, която нощем беше тъмна и непристъпна. Гърбицата на един съседен хълм закриваше залеза, а мрачният кладенец и разбитият сайвант допринасяха и без това малката жилищна постройка да изглежда съвсем нищожна. Тя беше изцяло обрасла, няколко от прозорците й бяха разбити, а навесът хвърляше върху нея непрогледна сянка дори по пладне. Самата ферма се намираше на около миля и половина от последната къща на близкото село. Нейната мрачна усамотеност беше оживявана единствено от някакво ужасяващо ехо, повтарящо всеки по-силен звук.

Мястото веднага беше преценено от Бесингтън като изключително подходящо за провеждане на научни експерименти. Като се отнесе с пренебрежение към предразсъдъците по отношение на архитектурните изисквания, той скицира набързо със собствената си ръка загражденията и схемата им на подреждане. При огледа на помещенията откри, че кухнята след съвсем незначителни изменения може да се приспособи за нуждите на експеримента и в нея да се поместят няколко инкубатора с нужните за целта яйца. След това той закупи фермата, а на връщане към Лондон се спря в Дънтон Грийн и нае една много подходяща съпружеска двойка, която беше отговорила на обявата му. След това се прибра в лабораторията си и сякаш за да сложи венец на успешния ден, изолира известно количество Хераклофорбия III.

Двамата съпрузи, които поради избора на господин Бесингтън щяха да бъдат пионерите в областта на прилагането на Храната на боговете, бяха не само в доста напреднала възраст, но и изключително мърляви. Последният факт беше убягнал от вниманието на Бесингтън, тъй като нищо друго не може да унищожи наблюдателността така, както продължителните занимания в областта на експерименталните науки. Съпрузите се казваха Скинър. Срещата им с господин Бесингтън се състоя в една малка стаичка с херметично затворени прозорци, с омазнено до пълна непрогледност огледало и няколко саксии с болнави, посърнали цветя.

Госпожа Скинър беше дребна възрастна женица със сплъстени бели коси, обрамчващи едно прекалено слабо лице, което след загубата на зъбите и поради промените вследствие на напредналата възраст се състоеше предимно от един огромен нос. Беше облечена в рокля със светлосив цвят (ако дрехата й изобщо притежаваше някакъв цвят), закърпена на места с парчета червен фланелен плат. Тя го въведе и му заговори много почтително, като внимателно го оглеждаше, доколкото огромният й нос позволяваше това, докато господин Скинър, както се изрази тя, „довършва тоалета си“. Женицата имаше само един зъб, който използваше активно при изговарянето на думите, и през цялото време държеше ръцете си нервно вплетени една в друга. Тя разказваше, че от дълги години се занимавали с отглеждането на кокошки и познават тънкостите на този занаят. Всъщност самите те навремето притежавали експериментална птицевъдна ферма, но се разорили поради липсата на ученици.

— Парите падат предимно от учениците — вещо се произнесе госпожа Скинър.

Най-после се появи и самият господин Скинър. Той беше мъж с широко лице, който фъфлеше неразбираемо и беше дотолкова кривоглед, че на човек му се свиваше сърцето, като видеше как едното му око се рее към високите облаци. Той носеше изпокъсани платнени чехли, с което на мига си спечели симпатиите на Бесингтън, а освен това изобщо не беше трудно да се установи липсата на известен брой копчета по ризата и сакото му. И така, той придържаше с едната си ръка сакото и ризата си, а с показалеца на другата нервно чертаеше някакви неразбираеми фигури върху покривката на масата. Господин Скинър говореше с някакво тъжно и отсъстващо изражение:

— Ние не търсим лична изгода, като искаме да се заемем с тази ферма. Не, господине! Не за това, а само заради експеримента.

Той спомена, че могат незабавно да се пренесат във фермата. В Дънтон Грийн не се занимавал с нищо, ако се изключат дребните шивашки поръчки.

— Тук не е чак толкова хубаво, колкото го мислех, но и доходите ми са по-мизерни, отколкото очаквах — каза той. — Така че ако ни смятате за подходящи…

След седмица Скинърови вече се бяха настанили във фермата и развличаха дърводелеца от Хиклиброу, който имаше задачата да направи загражденията и курниците, със систематични анализи на личността на Бесингтън. Те протичаха приблизително така.

— Не го познавам много добре — сподели господин Скинър, — ама като го гледам, ми изглежда да е или глупак, или луд.

— Мисля си, че ще да е изкуфял напълно — отвърна дърводелецът от Хиклиброу.

— Измисля си разни неща за птицевъдството — допълни господин Скинър. — Боже мой! Сигурно си въобразява, че никой освен него не разбира нищо от птицевъдство.

— А бе изглежда, че е доста дребнав — заключи дърводелецът. — Особено с тия негови очила.

Господин Скинър се приближи плътно до дърводелеца и му зашепна поверително, като при това едното му око беше зареяно към далечното село, а другото преливаше от хитрост и зле прикривано задоволство.

— Трябва да ги меря всеки божи ден — всяка проклета птица, за да се видело как расте всяка поотделно. О, Боже! Всяка проклета птица всеки божи ден!

Господин Скинър постави много изтънчено длан върху устата си и се захили заразително, като затресе тялото си така, че единствено замечтаното му око не взимаше участие в този неудържим пристъп. Когато се поуспокои, той се усъмни дали дърводелецът е схванал целия убийствен хумор в думите му и изсъска още веднъж: „Да ги меря!“

— Тоя е по-калпав и от предишния ни кмет. Проклет да съм, ако не е! — каза в заключение дърводелецът от Хйклиброу.

* * *

Експерименталната работа е най-досадното нещо на този свят (освен ако не се занимаваш с изнасянето на резултатите пред научната общественост) и периодът, който измина от възникването на идеята до първите кълнове на успеха се оказа непоносимо дълъг за господин Бесингтън. Той беше купил експерименталната ферма през октомври, а първите признаци за някакъв успех се появиха едва към края на май. През това време бяха изпробвани и отхвърлени Хераклофорбия I, II и III. Непрекъснато имаше проблеми с плъховете и със семейство Скинър. Единственият начин да бъдат принудени да свършат нещо беше недвусмислената заплаха с уволнение, при което господин Скинър обезсърчено започваше да трие небръснатата четина по лицето си (по някакъв странен начин той успяваше да е винаги небръснат, без брадата му да става по-дълга) и поглеждаше Бесингтън смутено с едното си око, докато другото следеше облаците, и казваше:

— О, разбира се, сър! Ако вие сериозно…

Но най-накрая успехът беше постигнат. Първият му вестител беше едно писмо, написано собственоръчно от господин Скинър:

Новите пилета се излюпиха — пишеше господин Скинър. — Те растат изключително бързо — доста по-бързо от онези, които подхранвахме, преди да дадете последните си разпореждания, и които също бяха много хубави и здрави, преди котката да ги изяде. А тия, новите, растат направо като бурени. Никога не съм виждал такова нещо. Кълват толкова силно, че се усеща през обувките, ето защо не мога да ги измервам, както бяхте разпоредили. Те са направо огромни и ядат като невидели. Скоро ще ни трябва още зърно, тъй като не можете да си представите по колко изяждат. По-едри са от „бантам“. Ако растат с тази скорост, скоро ще стават за изложби — каквито са огромни. Дори „плимът рокс“ няма да им се опрат. Предишната нощ тук се вдигна малка паника и си помислих, че котката се е вмъкнала при тях. Мога да се закълна, че когато погледнах през прозореца, я видях да се промъква през мрежите. Когато излязох навън, пилетата се бяха разбудили напълно и кълвяха настървено празните хранилки, а от котката не бе останала дори следа. Тогава им хвърлих малко зърно и ги затворих добре. Много ще се радвам да узная дали да продължа подхранването по начина, по който разпоредихте. Храната, която бяхте приготвили, е почти на привършване, а сам не смея да смесвам заради злополуката с пудинга.

С най-добри благопожелания и от двама ни!

Алфред Нютън Скинър

Намекът в края на писмото се отнасяше за един злощастен млечен пудинг, приготвен по невнимание с примес от Хераклофорбия II, който имаше много тежки последствия за Скинърови.

Но господин Бесингтън четеше между редовете и виждаше постигането на дълго лелеяната си мечта. На следващата сутрин той слезе на гарата в Ършот, а в пътната му чанта имаше такова количество от Храната на боговете, което щеше да е достатъчно за всички пилци в Кент.

Господин Бесингтън се наслаждаваше на прекрасното слънчево майско утро и тъй като мазолите му вървяха към подобрение, той реши да се поразтъпче до фермата в Хиклиброу. Разстоянието беше около три мили, а пътят му минаваше през парка и селото, а след това продължаваше през поляните на резервата на Хиклиброу. Дърветата бяха обсипани с току-що покарали зелени листа. Живите плетове бяха изпълнени с мишовка, а гората със сини хиацинти и пурпурни орхидеи. Навсякъде прелитаха пойни птички — червеношийки, дроздове, косове и множество други представители на пернатия род. Край една полянка, покрита с орлова папрат, Бесингтън успя да зърне дори бягаща сърна.

Всички тези прелести събудиха у него отдавна забравени усещания. Той беше изпълнен със съзнанието за величието и блясъка на собственото си откритие и му се струваше, че това е най-щастливият ден в живота му. Когато навлезе в сянката на боровата гора и стигна до покрайнините на фермата, откъдето се виждаха пилетата — покрити все още с жълт пух и настървено кълвящи насипаната им храна, — той разбра, че това наистина е най-щастливият ден в живота му. Пилетата бяха огромни и тромави, вече по-едри от възрастните кокошки, а тепърва им предстоеше да растат.

— Не мога да си представя колко големи ще станат, когато пораснат — каза господин Скинър.

— Поне колкото кон — отвърна госпоцин Бесингтън.

— Нищо чудно — каза господин Скинър.

— Само с едно крилце ще могат да се нахранят няколко души — продължи господин Бесингтън. — Ще го режат като телешки бут.

— Аз си мисля, че няма да пораснат толкова — обори го господин Скинър.

— Няма ли? — запита Бесингтън.

— Не — отвърна спокойно Скинър. — Аз познавам тази порода. Израстват много бързо, но не стават много големи.

Последва кратко мълчание.

— Всичко е от гледането — сподели скромно господин Скинър.

Господин Бесингтън рязко се извърна и го стрелна през очилата.

— Грижехме се за тях много добре, затова пораснаха толкова едри — продължи господин Скинър, вдигнал набожно око към небето, а след това добави: — И аз, и госпожата.

Господин Бесингтън се зае както обикновено с обстоен оглед на помещенията, но мисълта му бързо се отклони от това занимание. Всичко това, знаете ли, многократно надвишаваше очакванията му. Пътят на всяко откритие е толкова дълъг и мъчителен. Дълги години на опити и усъвършенствания делят понякога идеята от практическото й приложение. А Храната на боговете за по-малко от година — какви резултати! Всичко това беше толкова хубаво, толкова хубаво. Той през цялото време сновеше около загражденията и щастливо си мърмореше:

— Я да видим сега! Тези тук са на десет дни. Доколкото виждам — напълно нормални пилета, само че… около пет — шест пъти по-едри.

— Всичко това е от увеличаването на дажбите — каза господин Скинър на жена си. — Виж го колко е радостен, и то затова, защото сме си гледали работата както трябва. Ама колко е горд!

След това се наведе към нея и поверително й прошепна:

— А пък той си мисли, че всичко това е от неговата измишльотина — и постави длан на устата си, за да потисне смеха, който го давеше.

През този ден Бесингтън беше наистина щастлив. Той не беше в настроение да се заяжда за недостатъците в поддържането на фермата, въпреки че ярката слънчева светлина изкарваше на показ повече от всякога немарливостта на Скинърови. При все това неговите забележки бяха неочаквано меки. Загражденията на някои от курниците бяха разбутани, но Бесингтън сякаш намери за съвсем задоволително обяснението на господин Скинър, че това „ще да е някоя лисица или куче, или нещо такова“. Инкубаторите бяха потънали в мръсотия.

— Не насмогнахме, сър — обясни госпожа Скинър, като смутено криеше някакво подобие на свенлива усмивка под огромния си нос. — Просто не ни остана време да почистим, откак сме тук…

На горния етаж господин Бесингтън видя няколко дупки от плъхове (при което господин Скинър веднага му съобщи, че ще трябва да преправи капана, тъй като „тези гадини явно са много едри“) и откри, че в помещението, където се съхраняваше Храната на боговете, примесена с брашно, цари ужасна бъркотия. Скинърови очевидно бяха хора, които можеха да намерят приложение за всякакви вехтории от рода на счупени черпаци, стари бастуни и качета за туршия, използвани кутии от горчица и т.н., с които беше запълнен всеки сантиметър от помещението. В един ъгъл бавно гниеха ябълки, струпани и съхранявани тук от есента, а на гредата на тавана бяха провесени няколко заешки кожи, върху които, както се предполагаше, господин Скинър щеше да приложи своите умения на кожар. („Малко са нещата, които не умея да върша“ не пропусна да отбележи господин Скинър.)

Господин Бесингтън усети, че нещата тук не вървят добре, но не вдигна скандала, който Скинърови напълно заслужаваха. Дори когато откри оса в една стъкленица, пълна до половината с Хераклофорбия IV, той се задоволи само да забележи, че е по-добре препаратът да бъде съхраняван в херметично затворен съд, а не да се излага по този начин на външни влияния.

След това Бесингтън се върна към това, което занимаваше ума му от известно време:

— Скинър, аз мисля, че трябва да заколим едно от тези пилета за лабораторен анализ. Това трябва да стане днес следобед. Ще го взема, като тръгвам за Лондон.

Бесингтън се престори, че разглежда внимателно някаква стъкленица, а след това свали очилата си и ги почисти.

— Бих искал — каза той, — много бих искал да имам нещо за спомен, нещо, което да ми припомня за този изключителен ден.

— Между другото — добави господин Бесингтън, — да не сте давали месо на експерименталните екземпляри?

— О! Не, сър! — отвърна Скинър. — Уверявам ви, сър, ние много добре си разбираме от работата, за да направим такова нещо.

— Тогава това сигурно са остатъци от вашата вечеря — струва ми се, че забелязах заешки кости, разхвърляни в далечния ъгъл на едно от загражденията…

Когато отидоха и провериха, се оказа, че това са идеално оглозгани котешки кости.

* * *

— Това не е пиле — каза братовчедката Джейн, като се горещеше повече от обикновено. — Мисля, че мога да позная пилето от пръв поглед. Първо, тази птица е много голяма, за да бъде пиленце, и второ… второ, вие и сам виждате, че това не е пиле. Това е млада дропла.

— Ако питате мен — каза Редууд, отстъпил пред доводите на Бесингтън, който го бе поканил да участва в разговора, — ако питате мен, трябва да призная, че предвид обстоятелствата…

— Е, разбира се — прекъсна го братовчедката, — ако постъпвате така, вместо да отговорите пряко на въпроса…

— Разбира се, госпожице Бесингтън…

— Продължавайте, продължавайте! — извика братовчедката Джейн. — Както виждам, всички мъже са еднакви.

— Предвид всички обстоятелства, които вече посочих, тази млада птица… без съмнение е хипертрофирала, но все пак… особено като си спомним, че е излюпена от нормално кокоше яйце… във всеки случай трябва да предположа, госпожице Бесингтън… длъжен съм да предположа, че тя е все пак някакъв вид пиленце…

— Значи наистина мислите, че това е пиленце? — попита братовчедката Джейн.

— Да… така мисля — каза Редууд.

— Каква глупост! — извика братовчедката Джейн, като видя упорития израз на Редууд, добави: — Пък и нямам време да говоря с вас! — и внезапно напусна стаята.

— Много ми е приятно да видя, че е здраво въпреки големината си — каза Редууд, когато стъпките на Джейн заглъхнаха.

След това без никаква покана от страна на Бесингтън се настани удобно пред камината и му довери, че е извършил нещо, което дори и за неукия е недопустимо или най-малкото непредпазливо.

— Може би ще си помислите, че това е много дръзко от моя страна, Бесингтън — каза той, — но работата е там, че поех риска да сложа малко… наистина малко от вашия прах в биберона на моето бебе… преди седмица…

— Как?… — извика Бесингтън.

— Зная, зная — прекъсна го Редууд и като погледна пилето върху подноса, добави: — Е, сега вече всичко тръгна добре, слава Богу!

След това бръкна в джоба си за цигари и помълча малко, но реши да разкаже всичко с подробности.

— Първия път ми беше по-лесно… и аз, естествено, много се безпокоях… а освен това този Уинкълс… моят бивш ученик, вие го познавате… Госпожа Редууд му вярва като на бог… а на мен, разбира се, изобщо не вярва… дори в детската стая не ме пуска… но трябваше все нещо да се направи… и аз се промъкнах вътре, когато бавачката закусваше, и сипах мъничко…

— Но то ще започне да расте! — каза Бесингтън.

— Ами то расте. Нададе два килограма през последната седмица… По думите на Уинкълс това било от добро гледане.

— И Скинър казваше същото за пиленцата.

Редууд пак погледна пиленцето.

— Трудно ще ми бъде да продължа храненето — каза той. — Не ме оставят сам в детската… откакто се опитах да отбелязвам растежа на Джорджина, помните ли? Как ли ще му дам втората доза?

— А трябва ли?

— Ето вече втори ден, откакто пищи… Не му стига обикновената храна.

— Тогава кажете на Уинкълс.

— Дявол да го вземе този Уинкълс! — извика Редууд.

— Идете у тях и го помолете да даде на детето от праха.

— Така и ще направя — отговори Редууд, като гледаше замислено огъня.

Бесингтън се приближи до пиленцето и го погали.

— Наистина ще стане огромно, просто чудовищно голямо — каза той.

— Предполагам.

— Колкото кон?

— Може и по-голямо.

— Да, Редууд — продължи Бесингтън, като се приближи до камината, — нашите пилета ще направят сензация.

Редууд кимна с глава.

— И детето също, заклевам се в Юпитер! — прибави Бесингтън с блеснали очи.

— И аз така мисля — потвърди Редууд.

След това той хвърли недопушената цигара в огъня, разположи се в креслото, пъхна ръце в джобовете на панталоните си и продължи:

— Тъкмо си мислех за същото. Хераклофорбията е чудесно нещо. Колко бързо порасна това пиле…

— Така бързо ще расте и вашето момче — добави Бесингтън, като гледаше пиленцето — и си мисля, че наистина ще стане доста едро.

— Ще му давам малки дози — каза Редууд, — или най-малкото Уинкълс няма да ми позволи да слагам големи.

— За опита и това е достатъчно.

— То се знае.

— Но рано или късно ще даваме на децата и големи дози — каза Бесингтън след кратко мълчание.

— Все ще опитаме с някое дете.

— Докато не бях видял тези пиленца — каза господин Бесингтън, — не мислех за последиците от нашето откритие… Едва сега започвам да ги предвиждам…

Но мога отново да ви уверя, че господин Бесингтън дори не предполагаше каква страшна мина щеше да избухне благодарение на неговия малък опит.

* * *

Дойде юли. Няколко седмици Бесингтън не можа да отиде в имението заради жесток, макар и въображаем катар на бронхите, така че вместо него отиде Редууд и се върна опиянен от възторг от устойчивия, непрестанен растеж на пилетата.

Но тогава започнаха да налитат осите.

Първата гигантска оса беше убита една седмица преди пилетата да избягат от фермата, някъде към края на юли. Материали с нейното описание се появиха в много вестници, но вероятно Бесингтън не ги бе прочел и затова не свърза тази сензационна новина със своите опити.

А работата беше много проста. Стана ясно, че семейство Скинър се отнасят много небрежно към Хераклофорбия IV и може би осите са опитали от веществото преди пиленцата и са го отнесли в гнездата си на пясъчния хълм. Без съмнение храната им бе подействала по същия начин, както на птиците. А осите растат по-бързо от кокошките и от другите животни, които също се бяха възползвали от небрежността на семейство Скинър, ето защо те първи излязоха, така да се каже, на арената на историята.

Годфри, лесничеят на полковник Рупърт Хик, пръв срещнал и за свое щастие успял да убие нечуваното чудовище.

Както обикалял с пушка в ръце (пак за свое щастие) парка на полковника, той свърнал и към близката букова гора. Там, на една поляна, той за първи път видял гигантска оса. Не успял да я разгледа добре, защото летяла срещу слънцето, но шумът на крилата й напомнял боботенето на мотор. „И да си кажа правичката, уплаших се — разказваше Годфри, — защото видях нещо, което по размери приличаше на бухал, а не летеше като птица“ — нещо, което набитото ловджийско око веднага преценило като застрашително. Без да му мисли много-много, по инстинкт, Годфри стрелял по невижданото чудовище, но дали защото ръката му трепнала от изненада, или понеже се прицелил зле, чудовището паднало на тревата с характерното за осите бръмчене, а след това отново полетяло право към Годфри.

Като изстрелял още един куршум от около двадесет метра, лесничеят хвърлил пушката и хукнал да бяга, като от време на време се обръщал назад. По думите му осата няколко пъти падала, отново литвала и пак падала. Когато престанала да се издига във въздуха, Годфри спрял, намерил си пушката, напълнил я отново и се решил да се приближи до агонизиращата оса, в която изпразнил и двете цеви.

Разбира се, насекомото се оказало напълно разкъсано от изстрелите, но Годфри огледал останките. По неговите думи ширината на осата с разтворени криле била шестдесет и девет сантиметра, дължината на жилото — седем сантиметра, очите — колкото едра монета, а дължината на тялото — приблизително петдесет и пет сантиметра. Всички тези измервания впоследствие се оказаха съвсем точни.

След едно денонощие друг човек, велосипедист, пътуващ от Севънс за Торнбридж, се натъкнал на подобна оса, която му пресякла пътя. Тя прелетяла високо с шум на парен двигател, а велосипедистът се строполил на земята и като се съвзел, видял, че осата се носи над храсталаците по посока към Уестайм.

Тази среща толкова разстроила велосипедиста, че той дълго време не можел да дойде на себе си и трябвало често да слиза от велосипеда и да си почива край пътя. До вечерта не могъл да стигне в Ашфорд и спрял в Торнбридж…

Кой знае защо, следващите два дни не се чу нищо за осите. От справката, която направих в метеорологичния бюлетин, стана ясно, че тогава е имало проливни дъждове, и с това можеше да се обясни отсъствието на осите.

На четвъртия ден времето се затопли и осите заприиждаха на цели рояци. Трудно можеше да се определи техният брой, но във вестниците се споменаваше за повече от петдесет сблъсъци на хора с тях. Един бакалин дори загинал при подобен сблъсък. Щом видял една гигантска оса да прелита над захарта, той я цапнал с лопатата, която държал в ръка, съборил я на земята и я стъпкал, но тя успяла да го ужили през обувката и той умрял почти моментално, като изпреварил своя неприятел.

От всички явявания на гигантските оси на публични места най-драматично, разбира се, бе нахлуването им в Британския музей, и то посред бял ден, когато там е пълно с народ. Отначало една оса нападнала гълъб, който кротко се разхождал из двора. Като го сграбчила, тя го замъкнала на корниза и там го изяла на спокойствие. След това запълзяла по корниза и като стигнала до един отворен прозорец, шумно се вмъкнала в залата. Появата й предизвикала паника сред присъстващите, но осата подхвръкнала към тавана и спокойно излетяла през същия прозорец, през който влязла.

Останалите сблъсъци с осите минаха общо взето благополучно. Така например една оса разпръснала събралата се за пикник компания в Алдистрън Нол и изяла цялата храна, която била съблазнително подредена на тревата. Друга убила и разкъсала на парчета едно кученце от Уайтстейбъл пред очите на ужасената му стопанка…

По лондонските улици се чуваха само гласовете на вестникарчетата, които разгласяваха новината за гигантските оси в Кент — всички вестници им посвещаваха подробни статии. Дори професор Редууд, който малко се интересуваше от новините във всекидневниците, веднъж на излизане от своята колегия, след едно бурно събрание на комитета по повод на огромните суми, които той пръскал за своите телета, полюбопитства и си купи вестник. Като прочете информацията за осите, той забрави за телетата и за всичко на света и нае файтон до дома на Бесингтън.

* * *

Още от входа на къщата Редууд чу пронизителния глас на Скинър, който сега звучеше трагично и от време на време преминаваше в стонове.

— Ние, сър, никак не можем да останем там! — крещеше Скинър. — Все чакахме работите да се оправят, но то става все по-лошо. Не само оси, но и едни уховрътки са се навъдили, ей такива — Скинър протегна едната си ръка, а с другата отмери още половината от гърдите си. — Госпожа Скинър припадна, като видя една от тях! Ами копривата, господине? Тя е с ей такива бодли — той показа палеца си, — а хмелът под прозореца нощес за малко не удуши госпожа Скинър със своите ластари! И всичко това от вашия прах, сър. Където и да сипеш малко от него, всичко расте, расте така, както никога не съм виждал. Не, по никакъв начин не можем да останем до края на месеца! Изобщо не е възможно! Ако не ни изядат осите, хмелът ще ни удуши! И след това не можем се изкопчи от тревата! Не, сър, вие не можете да си представите… — Като видя професор Редууд и му се поклони, Скинър продължи: — И откъде да знаем дали няма да се появяват и мишки, сър? Най-вече за това си мисля. Досега не сме виждали големи мишки, но откъде да знаеш? Уховрътки видяхме… бяха две… ей такива… Пък и оси, а отгоре на това и хмел… чувал съм за него, виждал съм го с очите си… И сега се разтрепервам, сър, като си помисля за госпожа Скинър! Хмелът така е избуял наоколо, че не можеш да минеш… също като змии… пък и тя не е застрахована…

— А пилетата как са? — попита Бесингтън. — Живи ли са?

— До вчера ги хранехме, но вече не смеем. Крещят така, че да те дострашее. Вече са доста и са големи като пуйки. Викам на жената — приший ми копчето да ида при господин Бесингтън в Лондон, а ти, викам, стой тук, но се затвори в стаята и не излизай, докато не се върна. Пък и прозорците, викам, здраво затвори…

— Ако вие не бяхте толкова непростимо небрежни…

— Не говорете така, сър! Поне не сега, когато сърцето ми се къса за госпожа Скинър! Изобщо не ми се мисли за това сега. Само като си спомня за мишките! Ами ако изядат моята баба, докато съм тук?

— И не направихте нито едно измерване на растежа?! — вметна укоризнено професор Редууд.

— Не ми остана време, сър! Само да знаехте как си изпатихме аз и госпожата! Цял месец! Хич не ми беше до това! Тези оси, този хмел — не си спомням дали ви казах…

— Вече всичко ни разказахте — прекъсна го Редууд. — Кажете сега, Бесингтън, какво да правим? — обърна се той към другаря си.

— А какво да правим ние? — попита Скинър.

— Вие трябва да се върнете обратно при госпожа Скинър — отговори Бесингтън. — Не бива да я оставяте сама през нощта.

— Не, не, в никакъв случай! Дори там да има цяла дузина такива гадини! Аз, сър…

— Глупости! — извика Редууд. — Нощем осите не летят, а и уховрътките не са опасни!

— А мишките?

— Никакви мишки няма там — авторитетно заяви Редууд.

* * *

Господин Скинър можеше да не се безпокои за жена си: тя не си пилееше времето напразно. Към единадесет сутринта, когато хмелът растеше буквално със същата бързина, с каквато се движи голямата стрелка на часовника, тя затвори плътно прозореца. Госпожа Скинър разбра, че скоро положението й ще стане безизходно. Надникна през прозореца, след това отвори вратата и се ослуша.

Наоколо беше тихо. Тогава тя отиде в спалнята, прегледа всички кътчета, надникна под леглата и като не откри нищо подозрително, започна да събира вещите си със скорост, която говореше за голям опит в подобни занимания. Взе чист чаршаф и уви в него всичките си дрехи, кадифеното сако, което господин Скинър носеше в празнични дни, един буркан, пълен с хапчета, и две херметично затворени тенекии с Хераклофорбия IV, останали от запасите, с които я бе снабдил професор Редууд при последната си визита. Тя беше честна и добра жена, но едновременно с това и баба, и сърцето й не устоя на изкушението да храни своите внучета така, както хранеше чуждите пилета.

Като уви целия си багаж в един денк, тя си сложи шапката и след като надникна през отворената врата, пое по опасносния път.

Лицето й излъчваше решителност. Стига толкова! Не може да стои тук цяло денонощие съвсем сама! Ако Скинър иска, може да се върне тук, но тя не е толкова глупава!

Госпожа Скинър излезе през предната врата не защото искаше да отиде в Хиклиброу (нейната цел беше Чийзинг, където живееха внучетата й с майка си), а защото беше невъзможно да се мине през задната врата, където хмелът беше достигнал гигантски размери, особено там, където преди време беше изсипана кутията с Хераклофорбия.

Като стигна до ъгъла на къщата, госпожа Скинър отново се спря и се ослуша.

Пясъчният хълм отсреща беше осеян с дупки, където бяха гнездата на осите. Бабата внимателно се вгледа в дупките. Осите вече бяха излезли и наоколо не се виждаше нито една, само от пукнатината се чуваше глух шум като от парна мелница. Не се мяркаха и уховрътки. Далеч в тревата нещо се движеше, но може би беше котка, дебнеща птица.

Госпожа Скинър пристъпи няколко крачки, приближи до курника и отново спря. Пилетата вече бяха големи колкото агнета и всичките — пет на брой — бяха все кокошки, защото петлите предишния ден се бяха умъртвили един друг. Бабата се замисли за съдбата им.

— Горките! — каза тя, като сложи денка на земята. — Вече цяло денонощие са без храна и вода. А и без това непрестанно са гладни!

След това мърлявата бабичка направи нещо, което може да се изтъкне като пример за героично милосърдие. Тя отиде при кладенеца, извади три кофи вода и ги сипа в коритцето, от което пиеха кокошките, а докато те бяха заети с утоляване на жаждата си, отвори вратата на курника и побърза да се отдалечи по пътечката през полето към Чийзинг. Като се катереше по хълма, тя няколко пъти спираше да поседне и да си почине, като същевременно поглеждаше замислено към току-що напуснатата от нея къща, чийто покрив се виждаше сред дърветата. Три гигантски оси, които летяха на запад, я накараха да ускори ход. Едва когато прехвърли хълма, тя се успокои и пое полекичка към Чийзинг — тихо кътче, което не бе и сънувало за Хераклофорбия IV, а тя бавно, но сигурно се приближаваше към него, притисната между дрехите в денка.

* * *

Пилетата се появиха в Хиклиброу, ако не греша, към три часа следобед. Отначало никой не забеляза появата им, защото улиците бяха пусти. Тревогата беше вдигната от писъка на малкия Скърнсдейл. Госпожица Дерган, която както винаги стоеше на прозореца в пощата, първа видя една кокошка да тича по улицата с дете в човката си, следвана от още четири нейни посестрими. Разбира се, вие знаете изключителната скорост, която могат да развият съвременните кокошки с атлетично телосложение. Знаете и колко са опасни те, когато са гладни!

Ето защо госпожица Дерган не се учуди много на гледката. Въпреки тайнствеността, която забулваше опитите на Бесингтън, слуховете за гигантските пилета в имението на Скинър обикаляха околността. Във всеки случай е известно, че когато госпожица Дерган видя малкия Скърнсдейл в човката на кокошката, тя извика:

— Господи Боже мой! Това трябваше да се очаква!

Очевидно не й липсваше присъствие на духа. Тя грабна запечатаната чанта с писмата, адресирани до Ършот, и изскочи на улицата. Почти по същото време излезе и господин Скърнсдейл с бухалка в ръка, страшно блед, а минута след него на площада се струпа и цялото население на града.

Видът на госпожица Дерган, която размахваше чантата, накара кокошката с малкия Скърнсдейл в човката да спре. След кратък размисъл похитителката хукна към отворената врата на двора на Фулхер. Положението ставаше критично, защото друга кокошка се възползва от объркването на своята другарка, бързо грабна детето от човката й и като кудкудякаше отчаяно, прелетя над вилата на госпожа Грийн в двора на доктора, а останалите две кокошки хукнаха след нея.

— О, небеса! — извика старият птицевъд Скърнсдейл (някои твърдят, че той се изразил доста по-цветисто) и затича след кокошките, като размахваше бухалката за крикет.

— Стой, никаквице! — извика той, сякаш кокошка с такива размери беше най-обикновеното нещо на този свят.

Като видя, че надеждите му са напразни и е невъзможно да настигне кокошката, той с всичка сила запрати след нея бухалката, която профуча на милиметър от главата на малкия Скърнсдейл и се стовари върху стъкления покрив на прекрасната нова оранжерия, направена от жена му.

Дзън! — посипаха се стъклата.

Кокошката (както би направил и всеки друг на нейно място) се изплаши. Тя пусна момчето в храсталака (откъдето го измъкнаха без особени наранявания, но с разкъсани дрехи), качи се на покрива на господин Фулхер, като улучи точно мястото, където липсваха няколко керемиди, и се вмъкна в стаята на паралитика господин Бумс, който (това е доказано и е вън от всякакво съмнение) за първи път, откакто бе болен, скочи от леглото сам, без ничия помощ, изтича през двора в голямата къща, заключи вратата след себе си и пак изпадна в състояние на безпомощност…

Другите кокошки, които бяха преследвани от съиграчите по крикет на бащата Скърнсдейл, прелетяха през неговия двор в двора на доктора — там, където се намираше виновницата за цялата тупурдия и където малко след това дотича със счупен крак и кокошката, уплашила господин Бумс. Петте кокошки, като се посбутваха от време на време и кудкудякаха замислено, покълваха из двора, а след това мудно една след друга се запътиха през полето към Ършот и завинаги напуснаха Хиклиброу.

Край Ършот те попаднаха в ечемичена нива, където вероятно биха и останали, ако славата им не ги беше погубила.

Като резултат от нахлуването на гигантските кокошки в обществения живот на хората, у последните се разви страстта да тичат, да прескачат препятствия и да хвърлят различни предмети по птиците, които нарушаваха спокойствието им. Почти веднага след като кокошките напуснаха Хиклиброу, всички мъже от града, годни да носят оръжие, съпровождани от няколко дами, въоръжени с предмети за замерване, ги подгониха към Ършот, където имаше местен празник. Ловът на гигантски кокошки се оказа най-неочакваното забавление сред празничните развлечения и ършотските жители се присъединиха към доброволците от Хиклиброу. След като хвърлиха по кокошките всичко, което им беше подръка, ловците ги подгониха към Финдън, където някой си имал пушка „Монте Кристо“. Сачмите на тази пушка не успяха да причинят някакви по-значителни увреждания на птиците, затова гонитбата продължи до Торнбридж, където кокошките се пръснаха. Едната дълго тича по брега успоредно на вечерния параход, като със силното си кудкудякане слиса пасажерите.

Към пет часа следобед две от кокошките бяха уловени от собственика на един цирк в Торнбридж, който ги примами със залъци хляб в клетката на току-що починалата камила…

* * *

Когато злочестият Скинър слезе същата вечер на ършотската гара, вече се бе смрачило. Влакът малко позакъсня, за което началникът на гарата получи мъмрене от нашия познайник. Той забеляза нещо необичайно в поведението на служителя и след кратко колебание се осмели да запита случило ли се е нещо особено.

— Какво наричате нещо особено? — отговори началникът на гарата с груб и силен глас.

— Е, там осите и прочее, знаете…

— Нямаме време да мислим за осите! — рязко отговори служителят. — Имаме си достатъчно грижи с вашите пилета.

— Чул ли сте нещо за госпожа Скинър? — реши се да попита съпругът, окончателно объркан от грубостта на събеседника си.

— Нейните работи не ме интересуват! — извика началникът на гарата, който, както стана ясно, не искаше да продължи разговора.

— Но аз трябва да знам какво става с жена ми… — обидено отбеляза господин Скинър, макар че нямаше кой да чуе думите му, защото началникът премина към следващата точка от дневния ред, както се казва на парламентарен език.

Като прекосяваше Ършот, господин Скинър срещна един каменоделец, който не пропусна да го попита дали не търси пилетата си, а на въпроса на Скинър относно съпругата му отговори с такова пренебрежение и с такива изрази, че ние няма да ги цитираме тук.

Вече беше съвсем тъмно — толкова тъмно, колкото може да бъде в Англия през юли, — когато господин Скинър, или по-точно главата му, се провря в кръчмата „Веселите файтонджии“ и извика:

— Хей, хора! Да сте чули нещо за моите пилета?

— Тука позна! — извика господин Фулхер. — Как да не сме чули, когато едното от тях ми проби покрива, а второто счупи всички стъкла на цветарника ми… Съсипахте ми оранжерията!…

При тази вест тялото на господин Скинър последва главата му в кръчмата. Като се повъртя малко в средата на помещението, Скинър се приближи до тезгяха и каза меланхолично:

— Трябва да пийна нещо ободряващо… джин с вода или…

Докато се подкрепяше, всички присъстващи един през друг започнаха да разказват за подвизите на пилетата, а през това време Скинър възклицаваше: „Господи, помилуй!“

— А не знаете ли нещо за госпожа Скинър? — попита той в паузата, която последва разказите на присъстващите.

— Нищо не знаем — отговори господин Ъндърспун, — дори не се сетихме за нея, както и за вас…

— Че днес не си ли бяхте вкъщи? — запита господин Фулхер, като надигна чашата.

— Дали не са я изкълвали тези проклети птици? — подметна Ъндърспун.

Това предположение, което направи впечатление на цялата почтена компания, я подтикна да придружи Скинър до имението, за да разбере какво става с жена му. Знаеше ли някой още колко интересни неща могат да се видят в този необикновен ден!

На Скинър, разбира се, му беше приятно да бъде придружен от някого, но сам развали цялата работа. Както си стоеше до тезгяха и гледаше с едното око в бутилките, а с другото — в пространството, той предпазливо се осведоми:

— Предполагам, че осите не са ви безпокоили днес.

— Нещо не се виждат наоколо — отговори Фулхер.

— Трябва да са заминали нанякъде — каза Скинър, а след това с престорено равнодушие, което не би измамило и дете, продължи: — Надявам се, че никой от вас не е чул за други гигантски животни, например кучета, котки или тем подобни. Мисля, че ако има гигантски оси и кокошки, то… — и се засмя, сякаш и сам се чудеше на глупавото си предположение.

Но внушението не можеше да се заличи. Лицата на присъстващите, които търсеха шапките си за предстоящия поход, се издължиха.

— Да, котка със съответната големина…

— … би трябвало да е страшен звяр. Не по-малък от тигър — добави Ъндърспун.

— Може би и по-голям…

В този миг членовете на почтената компания си спомниха, че в такава тревожна нощ те нямат право да бъдат далеч от своите домашни огнища, и господин Скинър трябваше да си отиде вкъщи сам. Впрочем Фулхер, синът му и Ъндърспун го изпроводиха до върха на хълма, който се спускаше към тъмната гора, ограждаща имението. Почтените джентълмени се поспряха на върха и останаха да гледат след Скинър, докато той потъна в мрака. Оттогава никой повече не го видя и не разбра какво е станало с него.

— И това свърши — каза младият Фулхер, когато Скинър се изгуби от погледа му.

— А в къщата не свети ли? — попита Ъндърспун.

— Оттук не се вижда.

— Пък е и мъгливо — каза старият Фулхер.

Помълчаха малко.

— Ако стане нещо, той ще се върне — отбеляза младият Фулхер и това заключение им подейства успокоително, така че и тримата отидоха да спят.

През онази нощ овчарят от фермата на Хекстър чул в гората писък и вой, а на сутринта намерил една от овците си разкъсана на пътя за Хиклиброу. Част от нея била изядена…

Но най-странното беше, че не бяха открити дори останките на Скинър! Наистина след няколко седмици сред развалините на къщата беше намерено нещо подобно на човешка лопатка и тазобедрена кост, но костите бяха така изгризани, че точното им разпознаване бе невъзможно. По-късно до една ограда по пътя за Ейбрът беше намерено стъклено око, което гледаше божия свят толкова тъжно и замислено, колкото и окото на господин Скинър, което постоянно бе вперено в небето.

При по-внимателно претърсване в развалините на къщата бяха открити и три металически части от облечени копчета и едно цяло метално копче (от онези, които се пришиват обикновено към тайните части на мъжкото облекло). Напълно компетентни хора доказаха, че тези копчета са собственост на господин Скинър, от което всички заключиха, че той е намерил смъртта си в имението. Що се отнася до мен, то аз с типичната за един джентълмен подозрителност бих предпочел да открия повече кости и по-малко копчета като доказателства.

Разбира се, стъкленото око би могло да послужи като решаващо доказателство, ако изобщо някой бе уверен, че то принадлежи на Скинър, но както се разбра, дори самата госпожа Скинър не знаела дали мъжът й има изкуствено око. Пък и цветът му не беше същият: според показанията на госпожа Скинър мъжът й имал светлокафяви очи, а цветът на стъкленото око беше син.

А колкото до така наречената лопатка, гарантирам, че никой зоолог или анатом не би направил разлика между показаната ми безформена огризка от някакъв плосък кокал и кост от кое да е домашно животно.

Позволете само да попитам къде се дянаха ботушите на господин Скинър? Колкото и ненаситни да са гигантските мишки, аз не мога да допусна, че тези животни, които не можаха да изядат цяла овца, са съумели да изядат господин Скинър не само с кокалите, но и с косата, зъбите, обувките и пироните, забити в токовете.

Разпитах старателно всички, които са познавали лично господин Скинър, и те единодушно потвърдиха, че той не може да бъде изяден от никого. По думите на един бивш моряк от Дорнтън Грийн, господин Скинър бил способен да преплава върху греда Атлантическия океан и да излезе сух от водата. Освен това морякът добави, че не иска да каже нищо лошо за него, но фактите са си факти и той по-скоро би се съгласил да влезе в затвора, отколкото да гарантира за господин Скинър… Това последно съобщение ми бе прошепнато на ухо.

Откровено казано, аз не вярвам, че господин Скинър е стигнал до имението. Предполагам, че придържайки се към линията на най-малкото съпротивление, той е скитал наоколо, докато е… потънал в незнайното, където пребивава и до днес.

* * *

Два дни след изчезването на господин Скинър докторът от Подбърн минавал през нощта край Хекстър. Почти цяло денонощие той се мъчил да помогне на един още с нищо неотличил се, но вече упорит да се появи на бял свят гражданин, затова бил страшно уморен и дремел в своя фиакър. Било към два след полунощ. Луната навлизала в последната си четвърт и едва се подавала на хоризонта. Било студено и в падината плувала гъста мъгла. Докторът бил сам, защото файтонджията се разболял два дни преди това. Нямало нищо за гледане, нито за слушане, конят бил надежден — знаел пътя към дома, нищо не пречело на доктора да подремне…

Знаете колко лек е унесът под съпровода на еднообразния тропот на колелата и конските копита по пътя: бавно потъваш в небитието, главата ти клюмва или лениво се отпуска… чат-чат, чат-чат — потропват копитата… И най-слабият звук може да те изтръгне от унеса.

Изведнъж докторът бил събуден от силен писък наблизо. Сепнат от дрямката, той се огледал, не забелязал нищо подозрително и като помислил, че пищи някой заек, попаднал в капан, подкарал коня и отново задрямал…

Трака-трак, трака-трак, чат-чат, чат-чат.

Какво е това? Докторът отново се събудил, огледал се, ослушал се… Няма нищо… Наистина ли няма нищо? А чия е тази голяма глава с кръгли уши, която надникна иззад стобора и пак се скри?

„Глупости! — помислил си докторът. — Още спя.“

Като се успокоил по този начин, той пак подкарал коня и се обърнал да погледне към стобора. Там нямало нищо, а и да имало, в тази гъста мъгла и на мъждукащата светлина на фенера на фиакъра не би могло да се види нищо. Конят би усетил, ако ги заплашва някаква опасност, а той се движел в тръс спокойно и равномерно.

„Истински кошмар!“ — помислил си докторът. Вече не бил в състояние да заспи поради някакво смътно безпокойство.

След няколко минути започнал ясно да долавя лекия шум от нечии скокове по пътя. Без да вярва на ушите си, той се обърнал, но точно на това място пътят правел завой и докторът отново не могъл да види нищо. Въпреки това скоковете продължавали да се чуват и докторът, силно уплашен, шибнал коня, като се озъртал непрекъснато. В един миг ясно видял главата на някакво голямо животно, което със страхотни скокове следвало фиакъра.

По-късно докторът разказваше, че тогава си спомнил приказките за вампири. Като образован човек той, разбира се, не вярвал на подобни неща, но все пак защо конят не усещал опасността (дори трябвало да му дръпне юздите, за да не свие встрани)?

На бледата светлина на луната вече се виждали очертанията на имението Хекстър. Макар там да не се виждала светлина, все пак помощта била близо и докторът подкарал коня в кариер. И точно тогава мишките се нахвърлили отгоре му.

Той вече бил успял да стигне до оградата, когато от мъглата срещу коня изскочило голямо сиво животно с кръгли уши и заострена муцуна. Докторът останал поразен от розовите ципести предни лапи на това чудовище. Заради невероятните му размери той не можел да схване, че това е мишка, но именно поради това положението му изглеждало не само ужасно, но и свръхестествено.

Докторът се изправил, започнал да вика и да удря с камшика, но мишката впила зъби в шията на коня. Той подскочил и хукнал по пътя. В това време друга мишка се нахвърлила върху доктора отстрани. Той Отчаяно извикал и с всичка сила я ударил с дръжката на камшика, а какво е станало по-нататък, той не можеше да си спомни, или по-точно, помнеше смътно, още повече че всичко свършило за няколко секунди. Докторът дошъл на себе си едва в стаята на каменоделеца и там почувствал, че го боли коляното и че е ранен. Раните се оказали доста големи: от лявото рамо били съдрани две успоредни ивици кожа, и то доста на дълбоко.

Като изхождам от спомените на доктора, от разказа на каменоделеца и от следите от стълкновението, намерени при следствието, предполагам, че се е случило следното: едновременно с втората мишка, която нападнала доктора, трета мишка (вероятно са били три — каменоделецът ясно ги видял) също се хвърлила върху коня. Дали първо конят е паднал и е повлякъл фиакъра след себе си, или първо фиакърът се е преобърнал, като колелото затиснало ока, не се знае, но докторът се озовал на земята (където паднал или скочил — не помни), спуснал се към входа на имението и заудрял отчаяно с дръжката на камшика по вратата с викове: „Отворете, отворете!“

Фиакърът, както вече споменах, се преобърнал (добре че това се случило в двора на имението, а не малко по-рано), фенерите се счупили, газта се разплискала наоколо и лумнал силен пламък. „Беше светло като ден“ — разказваше каменоделецът, който гледал през прозореца. Той се събудил още преди това от необикновения шум. В началото не можел да види нищо, но след това, когато газта пламнала, каменоделецът съзрял силуета на доктора, който тичал към вратата, а след това и коня — проснат на земята и разтърсван от силни конвулсии, а край него две чудовища: едното било с гръб към прозореца, а главата на другото се подавала иззад тялото на коня. Трето подобно чудовище, черно на цвят, с червени лапи, свирепи очи и два дълги остри предни зъба, които стърчали от устата му, стояло до стобора и гледало към огъня. Вероятно тази мишка е наранила доктора. Изплашена от преобръщането на колата и от неочакваната светлина, тя се спуснала да бяга, но спряла до оградата.

Вие, разбира се, сте виждали мишки и познавате свирепото им изражение. Представете си сега това изражение, уголемено десетократно, както и цялото животно, при това нощем, сред мъгла, на фантастично осветление — и ще разберете какво впечатление е направило то на каменоделеца, току-що разбуден и изплашен!

Не е чудно, че той не отворил веднага на доктора, а първо запалил лампата. Мнозина го упрекват за това, но без предварително да съм се уверил в собствената си смелост, аз не се решавам да се присъединя към тях… През това време докторът викал и удрял по вратата.

По думите на каменоделеца той хлипал от ужас, когато вратата най-после се отворила.

— Ключ, ключ! — повтарял той, без да може да каже: „Заключете вратата!“ Когато каменоделецът заключил, докторът се тръшнал в креслото в преддверието и дълго време не бил в състояние да се изкачи по стълбите.

— Не зная какво беше това, не зная — повтарял той непрекъснато.

Каменоделецът искал да донесе уиски, но докторът се страхувал да остане сам в преддверието и каменоделецът му правел компания, докато нещастникът дошъл на себе си.

През това време огънят на двора изгаснал и мишките отново се заели с коня. Те го замъкнали до оградата и яли там до сутринта, защото никой не смеел да се доближи до тях.

* * *

На другия ден към единадесет сутринта Редууд отиде при Бесингтън с купчина вчерашни вестници.

В това време Бесингтън размишляваше над някакво позабравено белетристично произведение, изровено от него в Британската библиотека.

— Има ли нещо ново? — попита той.

— Ето, осите ухапали още двама души около Чертъм.

— Кой е виновен? Трябваше да ни позволят да опушим цялото гнездо.

— Разбира се, ние не сме виновни.

— А какво става с продажбата на имението?

— Посредникът все нещо протака. Уж казва, че имало и други купувачи, а когато му признах, че за нас това е въпрос на живот и смърт, той сведе скромно очи и ме посъветва да увеличим с два фунта възнаграждението му. Струва ми се, че предпочитам да се разправям с гигантски оси, отколкото с посредници по продажбата на имоти… Никакво чувство за обществен дълг!

Като поговориха още малко за адвокатите, посредниците и изобщо за хората от този бранш и позлословиха за тяхна сметка, както е прието в Англия, Редууд се приближи до прозореца и се загледа в улицата.

През това време Бесингтън, сложил романа настрана, седеше замислен в креслото и гледаше към молитвено сключените си длани.

— Как е, Редууд? — запита най-после той. — Навярно хубавичко са ни насолили във вестниците.

— Не чак толкова, колкото можеше да се очаква.

— Значи не ни смятат за виновни за тази работа?

— Не е точно така, но от друга страна, не ни винят много и са напълно съгласни с мнението ми относно мерките, които трябва да се вземат. Знаете, че написах статия за вестник „Таймс“, в която обясних всичко…

— Не знаех. Ние получаваме „Хроника“ — каза Бесингтън.

— Как така? Аз ви изпратих броя. „Таймс“ помести и дълга уводна статия върху нашия проблем. Много хубава, прекрасно написана статия с латински цитати. Когато я четеш, ти се струва, че някой болен от грип равнодушно, но много авторитетно говори през респиратор или марля, покриваща устата и носа му. Изобщо, стига се до заключението, че е безполезно много-много да се разисква по проблема, а трябва да се вземат незабавни марки, защото иначе гигантските оси и уховрътки ще направят още по-големи поразии. А какви мерки трябва да се вземат — за това нито дума. Напълно държавническа статия! Съвсем в английски стил!

— А в това време гигантските животни си се размножават?

— Предполагам.

— Нима Скинър беше прав за гигантските мишки?

— О, не! Това вече ще бъде прекалено!

Редууд се приближи до Бесингтън, сниши глас, посочи вратата и добави:

— Ами тя какво мисли?

— Братовчедката Джейн? Тя не знае нищо. Дори не й идва на ум, че имаме нещо общо с гигантските животни. Пък и тя не чете вестници.

— За щастие — отбеляза Редууд.

— Както и госпожа Редууд, предполагам?

— О, не — отговори Редууд. — Вече изпада в отчаяние заради детето.

— Расте ли?

— Ужасно. За десет дни нададе почти килограм и половина. А е едва на шест месеца. Наистина има за какво да се отчайваш.

— А здраво ли е?

— Юначага! Кърмачката си отиде, защото много я измъчва. Не успяваме да му купуваме дрешки: сменяме ги почти всяка седмица! Вчера го извели на разходка и едното колело на количката се счупило. Калпава работа! Завели го вкъщи с количката на млекаря. Събрал са народ… Принудихме се да го слагаме да спи в леглото на Джорджина, а Джорджина спи в неговата люлка. Е, естествено е майка му да се безпокои. Отначало се гордееше с него и все хвалеше Уинкълс, но сега вече не! Започна да забелязва, че това не е нормално.

— А аз си мислех, че му давате малки дози.

— Опитвах.

— И какво?

— Реве. Той и по-рано викаше доста силно, а така и трябва да бъде: дробовете се развиват, но откакто започна да приема Хераклофорбията…

— Хм! — измънка Бесингтън, като заразглежда пръстите си още по-усърдно, отколкото преди. — Ако се съди по кокошките и осите, той ще израсне до около тридесет фута… при съответните размери на всичко останало…

— Какво да правим тогава?

— Това се питам и аз — отговори Бесингтън.

— По дяволите! Неговите костюми ще излязат доста скъпички… Освен това — прибави Редууд — как ще живее той: като самотния Гъливер сред лилипутите!

— Защо самотен? — попита Бесингтън и като не получи отговор, повтори: — Защо самотен?

— Мисля, че…

— Аз нищо не мисля, само питам: защо самотен? — каза господин Бесингтън със задоволството на човек, който е задал труден въпрос.

— Вие искате да кажете, че може би и други хора…

— Искам да кажа точно това, което казах.

Редууд започна да кръстосва стаята.

— Разбира се — подзе той след кратко мълчание, — възможно е и други… Но все пак докъде ще стигнем?

— Не забравяйте, Редууд — каза господин Бесингтън, като очевидно се наслаждаваше на смущението на приятеля си, — че и мозъкът му… да се надяваме, ще бъде с тридесет и пет фута над нашето равнище, а това… Какво има там?

Редууд стоеше до прозореца видимо развълнуван и гледаше втренчено нещо навън.

— Какво има там? — отново попита Бесингтън.

— Трябва да си купим вестник — каза Редууд и хукна към вратата.

— Какво има?

— Там вестникарчето… с големи букви…

— И какво от това?

— Не разбрах много добре… трябва да купим вестник… нещо за гигантски мишки.

— Мишки ли?

— Да. Значи Скинър е бил прав.

— И вие мислите…

— Не мога нищо да мисля, докато не съм си купил вестник! Боже мой! Гигантски мишки! Дали не са го изяли?!

Редууд потърси шапката си и като не я намери, хукна навън гологлав.

Докато слизаше по стълбите, от улицата се чуваха виковете на вестникарчето:

— Ужасно произшествие в Кент! Ужасно произшествие в Кент! Мишки изяли доктора… Ужасно произшествие! Доктор, изяден от гигантски мишки! Подробности по случая!

* * *

Косар — известен инженер в града — откри двамата приятели пред входа на къщата: Редууд беше разгърнал вестника, а Бесингтън, изправен на пръсти, надничаше иззад рамото на своя колега.

Косар беше здравеняк с груби крайници, сякаш случайно прикрепени на предназначените за тях места, и с лице, наподобяващо недовършен барелеф, бракуван още в началото на създаването му: очите бяха леко загатнати, носът бе останал четириъгълен, долната челюст изпъкваше силно, а косата стърчеше на всички страни. Изобщо, малцина биха го нарекли красавец. Освен това той непрекъснато пъшкаше и винаги нареждаше недоволно и огорчено с тъжния си гласец. Беше облечен със сив сюртук и носеше лека копринена шапка.

Пристигнал от дома си с кабриолет, той пъхна грамадната си червена длан в джоба на панталоните, плати на файтонджията и тежко започна да слиза по стъпалата. Под мишница носеше грижливо сгънат вестник, който премести в ръката си, щом я освободи от портфейла.

— А какво пише за Скинър? — попита Бесингтън, без да забележи Косар.

— За него няма никакви сведения — отговори Редууд. — Сигурно е изяден.

— Двама изядени. Това е ужасно!? А, ето го Косар!

— Ваша работа ли е това? — извика Косар, като размаха вестника. — Защо не прекратите тези безобразия!… Или ще кажете, че фермата е ваша и можете да правите в нея каквото си искате? Пълна безсмислица! Знам, че на вас ви е все едно… Питате какво да правите? Как така — какво да правите! Ако искате, аз ще ви кажа!… Отивате право в оръжейния магазин… непременно… Защо ли? За да си купите пушки… Магазинът е наблизо. Купете осем пушки от най-големите… От тези, с които се стреля по слонове… Защо точно осем? Не може по-малко… И не забравяйте да купите патрони, повечко патрони… Току-виж сте купили само за една пушка. Веднага вземете файтон. Къде беше това? В Ършот ли? Значи на гарата в Чарингкрос. Има влак. Първият влак за там тръгва след два часа. Съгласни ли сте? Прекрасно… А имате ли разрешително?… Разрешително за лов, разбира се, а не за игрален дом!… Вземете осем наведнъж… непременно осем… Тук, в пощата. Защо ли? Защото тези мишки са необикновен дивеч… Трябва да имате разрешително… А големите пушки трябват, защото и мишките са големи. Още какво ви е необходимо? Да, имате телефон! Имате, нали? Сега ще телефонирам на петима свои другари в Кощба… Защо на петима? Защото пушките ще бъдат осем: ние сме трима и те петима… Къде отивате, Редууд? За шапката си? Глупости! Вземете моята! Трябват ни пушки, а не шапки!… Имате ли пари? Ще ви стигнат ли? Добре!… А къде ви е телефонът, Бесингтън?

На такава стремителна атака двамата приятели, разбира се, не можеха да устоят: те се объркаха и покорно започнаха да изпълняват всички заповеди на енергичния инженер. Бесингтън го отведе при телефона. След като свърши разговора, Косар отново нападна Бесингтън.

— Освен мишки там има и оси — каза той. — Трябва да се запасим със сяра и селитра. Вие нали сте химик… Откъде може да вземем сяра, около тон, но в малки чувалчета? Защо ли? Ех, Господи Боже мой! Разбира се, за да се опушат осите!… Или може би за тази работа е по-добре да се вземе селитра… Откъде да знам? Вие сте химик, а не аз!… Е, по-добре ли е селитра?

— Мисля, че сяра е по-добре…

— И няма нещо по-подходящо, нали?… Е, добре… Това вече си е ваша работа… Добре. Купете колкото е възможно повече сяра. Вземете и селитра: няма да съжалявате… Къде да ги изпратим? Разбира се, в Чарингкрос. Направо там. И сам проверете дали всичко е както трябва… Как се казваше?…

Косар се замисли за момент.

— Да — извика той почти веднага. — Парижки пластир! Някакъв пластир, с който да се залепят дупките, знаете…

— Колко?

— Какво колко?

— Сяра.

— Ами един тон, разбира се.

Въпреки че ръцете му трепереха, Бесингтън с видима решителност намести очилата си и каза:

— Добре.

— Имате ли пари? — попита Косар. — По дяволите чековете! Може там да не ви познаят! Идете веднага и изтеглете четиридесет фунта. Непременно! Къде ви е банката?…

Пауза и след кратък размисъл:

— Ако оставим тази работа на полицията, тя ще обърне с краката нагоре целия Кент — продължи Косар. — Още какво? Струва ми се, че няма друго.

Той се подаде през прозореца и се провикна.

— Файтон, господине? — попита един кочияш.

— Веднага!

След това Косар и Бесингтън, и двамата без шапки, изтичаха по стълбите и се наканиха да седнат във файтона.

— Предполагам — осмели се да отбележи Бесингтън, като гледаше прозореца на своята стая и държеше вратата отворена, — че трябва да предупредя братовчедката Джейн…

— Нямате време да се връщате — каза Косар, като го подкрепяше с грамадната си ръка.

— Умни хора сте — забеляза той, докато сядаше, — а не притежавате нито капка съобразителност. Нима има време да се разправяте с братовчедката Джейн. Аз я познавам! Страната е пълна с подобни братовчедки! По цяло денонощие трябва да им доказвате това, в което и самите те са убедени. Един Господ знае защо са такива!

Като подхвърли тази мъглява тема за размисъл, Косар погледна часовника си и реши, че ще има достатъчно време да отскочи до гостилницата и да хапне набързо, докато Бесингтън отиде за пластир, сяра и пари.

Влакът тръгваше в три часа и пет минути, но в три без четвърт Косар вече беше на гарата, където завари Бесингтън, потънал в разгорещен спор с двама полицаи, и файтонджията, който стоеше до входа. Редууд от своя страна водеше оживени дебати в багажното отделение върху някакви технически тънкости относно превоза на огромния сандък с патрони. Стана ясно, че никой няма право да даде разрешение за товаренето на този сандък, никой не знае как трябва да се извърши това и към кого да се обърнат за нареждания — както се получава винаги по железниците, когато работата е спешна.

— Жалко, че човек не може да разстреля всички чиновници и да ги замени с нови! — отбеляза Косар с въздишка. Но понеже нямаше достатъчно време за подобни радикални мерки, той реши да прибегне към временно разрешение на проблема: намери „еди-къде си, на специално място“ началника на гарата или пък някакъв човек, който доброволно се обяви за такъв, хвана го за ръката, поведе го към перона и като даваше от негово име заповеди, така бързо оправи всичко, че гаровите чиновници не успяха да усетят как бяха нарушени техните най-свещени правила и традиции.

— Кой е пък този? — попита предполагаемият началник на гарата, като разтъркваше ръката си, в която преди малко се впиваше лапата на Косар.

— Сигурно е някой началник — отговори хамалинът. — И той, и цялата му компания пътуват в първа класа.

— Който и да е, слава Богу, скоро ще се отървем от него — отбеляза началникът на гарата.

Като се запъти обратно към „специалното местенце“, откъдето го беше измъкнал Косар и в което висшите чиновници от железниците се спасяват от досадните простосмъртни, той продължаваше да се усмихва. Енергичността на непознатия, която толкова лесно разруши хармонията на всички правилници и наредби, които ограничаваха не само гражданите, но и самите чиновници, явно му се понрави. „Виж ти, колко е просто — мислеше си той, — а пък нашите началници не се сещат за тези неща.“

* * *

В пет часа същия ден неуморимият Косар, запасен с всичко необходимо за борба с всепомитащата фауна на Кент, вече беше на път към имението. Той купи две бъчви парафин и цяла каса сухари в Ършот. Няколко чувала сяра, осем нови пушки със запаси от патрони бум-бум, три ловджийски двуцевки със сачмени патрони (за осите), една секира, три саби, две торби, копие, две макари канап, няколко дузини бутилки с бира, сода и уиски, огромен сандък с отрова за мишки в пакетчета и суха храна за два — три дни, получена от Лондон. Всички тези неща, с изключение на пушките и патроните, бяха натоварени най-грижливо в каруца и изпратени напред към Хиклиброу, а пушките и патроните бяха положени под пейките на фургона, приготвен за самите ловци, т.е. за Редууд и петимата членове на клуба, повикани по телефона.

Косар свърши всичко това бързо и с лекота, макар че в Ършот цареше паника и трудно можеше да се намери каруцар. Магазините на площада бяха затворени и целият град сякаш беше замрял. Хората си седяха по домовете и не отваряха на никого, така че се налагаше да се говори с тях през прозорците. Това никак не притесни Косар, напротив — той прецени този начин на общуване като много удобен.

Най-накрая инженерът взе от „Червеният лъв“ катран и заедно с Бесингтън тръгна след багажа. На кръстопътя двамата го настигнаха и влязоха първи в Хиклиброу.

Бесингтън седеше до Косар в колата с пушка между коленете и гледаше учудено наоколо. Всичко, което бяха направили досега, по думите на Косар беше напълно в реда на нещата и толкова обикновено, че… Но в Англия така рядко се правят обикновени неща! Погледът му се плъзна от краката на съседа нагоре към ръцете му, които здраво стискаха юздите. Вероятно Косар никога дотогава не бе карал каруца, но въпреки това смяташе това занимание за напълно обичайно и го вършеше повече от добре само защото не мъдруваше и не хитруваше, а следваше линията на най-слабото съпротивление.

Околният пейзаж напомни на Бесингтън онова скорошно, но вече като че ли позабравено утро, когато вървеше пеш от Ършот към фермата с желанието да се порадва на пилетата си.

— Да… съдбата наистина си играе с нас.

— Дий, дий! Хайде, ленивци!… — подвикна Косар.

Вечерта беше топла. Не полъхваше никакъв ветрец. Прахът тегнеше във въздуха. По пътя имаше малко хора, а няколко елена спокойно си пасяха край оградата на една градина. Точно пред Хиклиброу Косар и Бесингтън видяха две гигантски оси, които бяха кацнали върху татарското грозде, а трета пълзеше по стената на една млекарница и сякаш искаше да намери входа. Вътре смътно се различаваше нейният притежател, притаен до стената със стара ловджийска пушка в ръце.

Когато багажът и ловците стигнаха до Хиклиброу, водачът на коларите съобщи на Редууд, че по-нататък той не може да отиде. Към това изявление се присъединиха и останалите колари. Те отказаха дори да дадат конете си.

— Тези проклети мишки много обичат коне — повтаряше водачът.

В течение на минута Косар само слушаше тези изявления, а след това се обърна към един от приятелите си — висок, хубав, много изискан инженер — и заповяда:

— Дайте ми пушката от колата.

После приближи с пушката до коларите и каза:

— Не искаме да ни водите, но колкото до конете, ще ги вземем насила.

Коларите се развикаха, но Косар ги прекъсна със следното категорично изявление:

— Първият, който ми попречи, да му мисли: ще стрелям в краката му! Конете идват с нас.

След като обяви инцидента за приключен, Косар започна да раздава заповеди.

— Флек — каза той на един нисък и дебел мъж от свитата си, — вземете колата под ваше разпореждане, а вие, Бун, седнете отпред.

Коларите започнаха да се оплакват на Редууд.

— Вие повече не носите отговорност пред своите господари — отговори им ученият, — защото вземаме конете ви насила. Но и няма за какво да се безпокоите всъщност: ние не сме някакви крадци, а постъпваме по този начин, защото обстоятелствата го налагат. Стойте тук, докато се върнем, и аз ви обещавам да ви платя конете, ако се случи нещо с тях.

— Е, добре — подкрепи го Косар, който сам никога нищо не обещаваше.

Инженерите, на които Косар заповяда да подкарат каруците, седнаха на каприте, а останалата част от компанията тръгна пеш, понесла пушките на рамо. Странна беше тази военна експедиция в спокойната и мирна съвременна Англия — тя беше много по-подходяща за Далечния запад на Америка от доброто старо време на индианските нашествия.

Като стигна до завоя, откъдето имението вече се виждаше, експедицията срещна малка група хора с пушки. В състава на тази група влизаха и двамата Фулхер, както и един жител на Мейдсън. Той предвождаше групата и наблюдаваше фермата с бинокъл.

— Има ли нещо ново? — попита Косар.

— Осите хвърчат насам-натам — отговори старият Фулхер, — но не се вижда дали мъкнат нещо.

— Хмелът расте страшно бързо — каза човекът, който гледаше през бинокъла. — Тази сутрин още го нямаше сред боровете. Расте буквално пред очите ми.

Той старателно избърса с кърпа стъклата на бинокъла.

— Вие, изглежда, сте се запътили натам — каза Скърнсдейл.

— Да. Искате ли да дойдете с нас? — попита Косар.

Скърнсдейл видимо се колебаеше.

— Ще нощуваме там — добави инженерът.

Скърнсдейл реши, че няма да отиде.

— Видяхте ли мишки?

— Видях една в гората. Гонеше зайци, струва ми се.

Косар, който беше изостанал от своята дружина, побърза да я догони.

Като видя своята ферма, Бесингтън можа нагледно да се увери в достойнствата на изобретената от него храна. Къщичката сега му се видя още по-малка от преди, а растителността — невероятно буйна. Навесът на кладенеца едва се виждаше от избуялата трева, висока десет стъпки, а хмелът беше стигнал до покрива на къщата, увиваше се около комина и се устремяваше към небето. Цветовете му бяха големи колкото чинийки и се виждаха отдалеч, а стеблата напомняха корабни въжета. Копривата беше изпълнила целия двор, приличаше на коноп и на някои места почти достигаше височината на хмела. Колкото повече отрядът приближаваше към имението, толкова повече наподобяваше група джуджета от приказките, които обикалят край куклена къщичка, изгубени в исполинска гъста гора.

Няколко оси кръжаха над гнездото си и отдалеч приличаха на ято големи птици. От време на време част от тях бързо отлитаха нанякъде — навярно за плячка. Те вдигаха страхотен шум, който се чуваше на половин километър. Изведнъж едно от тези черно-жълти чудовища долетя близо до групата и известно време я съпровождаше, като я наблюдаваше втренчено с изпъкналите си очи. Но Косар стреля и въпреки че не улучи, все пак принуди осата да се махне.

В един ъгъл на двора, вдясно от къщата, няколко оси пълзяха по някакви кости — вероятно тленните останки на някой елен, когото мишките бяха домъкнали чак от имението на Хекстър. С приближаването към фермата конете ставаха все по-неспокойни, а тъй като никой от коларите по неволя не умееше да кара добре, всички слязоха от каприте и поведоха конете за юздите, като се мъчеха да ги успокоят.

Мишки не се виждаха никъде и изобщо в къщичката беше спокойно и тихо, макар че във въздуха се носеше постоянен, ту усилващ се, ту затихващ шум от бръмченето на осите, който изморяваше ухото.

Вкараха конете в двора. Един от помощниците на Косар видя, че вратата на къщичката е отворена — т.е. че е изгризана цялата, — и смело влезе вътре. Отначало никой не забеляза това, защото цялата компания беше заета с разтоварването на сярата и парафина, и изведнъж — бум-бум! — в къщата изтрещяха два изстрела и единият куршум изсвири край ухото на Редууд, заби се в чувала със сярата и вдигна стълб жълт прах. Редууд грабна пушката и изпразни двете й цеви в нещо сиво, което профуча край него. Той видя само широкия гръб, дългата гола опашка и розовите лапи, характерни за мишките, и забеляза как Бесингтън, който беше на пътя на мишката, политна и падна.

В мига, когато се появи мишката, не само Редууд, но и всички останали грабнаха пушките си и настана такава разгорещена стрелба, че животът на всички висеше на косъм.

В огъня на пламналата у него ловна страст Редууд дори не помисли за съдбата на своя приятел, а се втурна да гони мишката, но се препъна в една паднала керемида с полепнало по нея парче мазилка, откъртена от заблуден куршум. В същия миг той се озова на земята — лицето и ръцете му бяха облени в кръв — и за миг изпадна в безсъзнание.

След няколко минути се чу възглас от къщичката:

— Хей, кой е там?

— Аз съм — отговори Редууд.

— Убихте ли го този дявол?

За чест на Редууд трябва да отбележим, че у него най-напред заговори загрижеността.

— А господин Бесингтън здрав ли е? — попита той.

— Е, няма що, следващия път ще имаме повече късмет — отговори човекът, който явно не беше чул въпроса на Редууд.

Тревогата в сърцето на учения се засили. Той забрави драскотините по лицето и ръцете си и се втурна да търси своя приятел. Намери го да седи на земята и да си пълни пушката.

— Хубаво я надупчихме! — каза Бесингтън, като гледаше Редууд над очилата. — Тя ме прескочи и ме повали, но аз все пак я нагостих с два куршума.

В тази минута през вратата излезе причинителят на цялата тревога.

— Улучих я право в сърцето и още веднъж в хълбока — каза той.

— А останалите къде са? — попита Косар, който се показа иззад избуялия хмел.

За голямо учудване на Редууд стана ясно, че никой не е убит или ранен и че конете, уплашени от стрелбата, са хукнали към градината и са спрели на около петдесет метра от къщата с оплетени ремъци в колелата. По средата на пътя им лежеше разбита бъчвата с парафина, а наоколо бяха разпръснати чувалите със сяра. Всички се запътиха към конете.

— А къде се дяна мишката? — попита Косар. — Забих един куршум между ребрата й, а втория — в муцуната! Тъкмо се беше извила към мен… хубавичко я нагостих.

Докато освободят конете, откъм гората дойдоха двама от приятелите на Косар.

— Убих мишката — каза единият от тях.

— Къде е?

— Джим Бейтс я намери зад оградата. Улучих я тъкмо когато завиваше. Добре я улучих — право под лопатката!

Като оправиха конете и колата, те отидоха да видят убитата мишка. Тя лежеше на лявата си страна. Стърчащите резци придаваха на муцуната й обидено изражение, в което имаше нещо жестоко и ужасно. Големите предни лапи напомняха сухи старчески ръце. Освен една кръгла раничка зад дясното ухо по нея нямаше никакви други рани.

— Как така? — каза замислено Редууд. — Сигурно мишките са били две.

— Сигурно… А тази, която всички улучихме, за нещастие е избягала — отбеляза някой.

— Но аз съм уверен, че моят изстрел… Казвайте каквото си щете, но аз… Видях с очите си… — заговориха всички в хор и може би щяха още дълго да спорят, ако пронизителното бръмчене на осите, които прехвръкваха наблизо, не накара импровизираният парламент да прекрати дебатите и да започне работа по същество.

Инцидентът с мишката направи всички по-предпазливи, но не и по-бездейни.

Запасите бяха стоварени в къщичката, разнебитена от мишките след бягството на госпожа Скинър. Конете бяха откарани обратно в Хиклиброу. Довлякоха мишката под прозореца и там случайно се натъкнаха на купчина уховрътки. Тези насекоми (наистина с невероятни размери, но все пак не колкото описаните от господин Скинър) побързаха да се разбягат, но Косар прояви необикновена пъргавина и успя да стъпче с крак и да смачка с приклада на пушката си доста от тях.

След това двама от групата се заловиха да изсекат със секира хмела край къщата и едва успяха да го сторят, защото на места стеблата му достигаха два фута в диаметър. Косар оправяше къщата, а един от неговите приятели — електротехник — отиде да потърси мишите дупки заедно с Бесингтън и Редууд.

След като старателно обходиха гигантската коприва, чиито шипове бяха дълги по цял фут, те минаха край изгризаната и полусрутена ограда и се натъкнаха на дупка в земята, подобна на пещера, от която се носеше отвратителна миризма. От предпазливост се строиха в редица с пушки, готови за стрелба.

— Надявам се, че ще излязат — отбеляза Ре-дууд.

— Ако ли не… — обади се Бесингтън.

Двамата се замислиха.

— Ако се наложи да влизаме вътре — прибави Редууд, — ще трябва да вземем свещи или…

— Още не е време за това — реши електротехникът.

Приятелите бяха принудени да се съгласят с него и тримата поеха към боровата гора по пътеката, посипана с бял пясък. Щом излязоха в края на гората, те спряха до пясъчния хълм, осеян с гнезда на оси.

Слънцето вече залязваше и осите долитаха да нощуват. Без да посмеят да излязат от прикритието на дърветата, ловците дълго гледаха тези страховити насекоми, които летяха на цели рояци, пъплеха по хълма и се скриваха в дупките.

— След два часа ще утихнат съвсем — реши Редууд.

— Ще трябва да търсим дупките в тъмното — отбеляза Бесингтън. — Имаме ли с какво да си светим?

— Днес има пълнолуние — отговори електротехникът.

Отидоха да се посъветват с Косар.

Той реши, че сярата, селитрата и парижкият пластир „непременно“ трябва да се пренесат през гората, преди да се стъмни. В пълна тишина всички се заловиха за работа, така че когато бръмченето на пчелите престана, можеха да се чуят само тихи стъпки и пъшкането под тежестта на чувалите. В работата участваха всички с изключение на Бесингтън, който очевидно не ставаше за тази работа. Дадоха му пушка и го оставиха в спалнята на Скинърови да пази трупа на мишката. А останалите по двойки мъкнеха чувалчетата, като се сменяха, а освен това бяха оставили съгледвачи пред входа на мишата дупка. Това бдение, разбира се, щеше да бъде много скучно, ако не ги развличаше разпукването на цветовете на хмела, което се съпровождаше със звук, подобен на револверен изстрел. Тичинков прашец с размерите на просени зърна хвърчеше на всички страни.

Господин Бесингтън седеше до прозореца в едно твърдо, напълнено с конски косми кресло, чиято облегалка беше покрита с протрита, мръсна бродерия, която дълго време придаваше аристократичен вид на приемната на семейство Скинър. Пушката, с която не беше свикнал, беше подпряна до прозореца, а великият учен гледаше втренчено трупа на убитата мишка. От прозореца долиташе приятна миризма на хмел. Цареше тишина. Слънцето вече беше залязло, но нощта все още не се бе спуснала напълно.

В стаята миришеше на жилище: на бира, сирене, гнили ябълки и като лайтмотив — на стари обувки. Последната миризма напомняше на Бесингтън за Скинърови, макар че и без миризмата цялата къща натрапчиво говореше за тях. Наистина покъщнината беше доста повредена от мишките, но дрипавият костюм, окачен на закачалката зад вратата, бръсначът, който се търкаляше с купчина мръсни книжа по масата, парченцето сапун, изсъхнало и напукано от дълго стоене — всичко носеше отпечатъка на Скинъровата индивидуалност. За първи път Бесингтън бе завладян от отчетливата мисъл, че Скинър вероятно е бил разкъсан и изяден от същата тази мишка, която лежи убита край оградата.

Като си помислиш докъде може да докара човека едно откритие по химия!

Живееш си в цивилизована страна, за която си мислиш, че отдавна е покорила природата и я е направила безопасна за човека, но къде всъщност е тази безопасност? Къде е този комфорт, който с такъв труд са създавали десетки поколения англичани? Можеш ли да мислиш за комфорт, ако си сам в една полусрутена къща с пушка в ръце? Боже мой! Каква промяна в живота! Какво изпитание! И защо самият той трябваше да бъде подложен на подобно изпитание без дори да се обади на братовчедката Джейн!

Какво ли си мисли тя за него сега?

Бесингтън се опита да си представи какво си мисли братовчедката Джейн, но не успя. Стори му се, че те са разделени завинаги и няма повече да се срещнат в този живот. И той чувстваше, че влиза в един нов, безкраен и непознат за него свят.

Кой знае какви чудовища се крият в мрака?…

Бесингтън погледна през прозореца. Стеблата на виещия се край къщата гигантски хмел ясно се очертаваха на жълтеникаво-сивия фон в западната част на хоризонта. Трупът на мишката едва се различаваше. Цареше мъртва тишина и на Бесингтън неочаквано му хрумна, че неговите другари са го изоставили. Сянката под навеса на сайванта му приличаше на входа на мрачна пещера. Бум!… Бум!… Бум!…

Гърмежите отекнаха и бяха последвани от викове.

Последва продължително мълчание. Бум!

Неясно ехо и отново тишина…

— Най-после! Слава тебе, Господи!…

В мрака се очертаха фигурите на Редууд и Косар. Първият викаше: „Бесингтън!“ Вторият го прекъсна: „Бесингтън! Убихме и втората мишка!“

— Косар уби втората мишка! — потвърди Редууд.

Към следващата част или към съдържанието

Хърбърт Уелс Храната на боговете (2)

Метаданни

Данни

Храната на боговете

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора главаЕксперименталната ферма

Хърбърт Уелс
Храната на боговете (2)

Втора глава
Експерименталната ферма