Хърбърт Уелс
Храната на боговете (1)

Първа глава
Откриването на Храната на боговете

В средата на деветнадесети век в нашия странен свят се появи една особена прослойка от хора в напреднала възраст, които въпреки техните възражения бяха наричани, при това съвсем точно — „учени“. Те дотолкова ненавиждаха тази дума, че тя не можеше да бъде срещната на страниците на списание „Nature“, което още от самото начало се оформи като тяхно специализирано издание, сякаш омразният термин лежеше в основата на всички ругатни в тази злощастна страна. Въпреки това широката общественост и печатът знаеха нещата по-добре и така прослойката си остана наименована по този начин. Във всички публикации тези хора бяха наричани най-малкото „нашите видни учени“, „най-изтъкнатите ни учени“ или пък „учени със световна известност“.

Без съмнение и господин Бесингтън, и професор Редууд бяха напълно заслужили всяко едно от тези определения дълго преди да бяха направили откритието, за което ще стане дума в нашия разказ. Господин Бесингтън беше член на Кралското дружество и бивш председател на Дружеството на химиците, а професор Редууд беше професор по физиология в колежа Бонд стрийт на Лондонския университет и от време на време бе злостно очернян от противниците на вивисекцията. И двамата още от младини водеха затворения живот на академични учени.

На външен вид и двамата, разбира се, бяха съвсем обикновени, каквито са всъщност всички истински учени. Дори у най-скромния актьор можеше да се забележи повече превзетост, отколкото у всички членове на Кралското дружество, взети заедно. Господин Бесингтън бе нисък и съвсем, ама съвсем плешив. Освен това той леко заекваше, носеше очила с позлатени рамки и високи платнени обувки, осеяни с безброй прорези, които облекчаваха неговите страдания, предизвиквани от мазолите на краката му. Външността на Редууд беше още по-непретенциозна. До възникването на идеята за Храната на боговете (както настоявам да бъде наричано това вещество) те водеха толкова затворен и отдаден на науката живот, че в него надали може да бъде открито нещо, което би заинтересувало читателя.

Господин Бесингтън си създаде име (доколкото този израз може да се употреби по отношение на един джентълмен, носещ на краката си парцали вместо обувки) със своите възхитителни изследвания в областта на токсичните алкалоиди, а професор Редууд се прослави… вече не си спомням точно с какво. Просто си спомням, че беше много прочут, и толкова. Все пак си мисля, че ставаше въпрос за някакъв доста обемист негов труд върху рефлексите на човека с многобройни диаграми, сеизмографични чертежи и възхитителна нова терминология.

Широката общественост знаеше малко, или по-точно не знаеше нищо за тези двама джентълмени. Понякога в Кралския институт или в Обществото на изкуствата можеше да бъде забелязан Бесингтън или поне лъскавата му плешива глава и част от якичката и сакото му. Там човек можеше да чуе и откъс от някакво четиво, или статия от вестник, прочетени на глас (според мнението на Бесингтън — високо и отчетливо) от самия него. Спомням си, че веднъж по време на заседание на Британската асоциация в Дувър посетих секция C или D, или нещо такова, настанена в една обществена сграда. И след като от чисто любопитство последвах две дами с много сериозен външен вид през вратите с надписи „Билярдна“ и „Залагания“, попаднах в някакво сумрачно помещение, осветявано единствено от светлинния сноп на един магически фенер, илюстриращ с графики изказването на Редууд.

Гледах как диапозитивите се сменят един след друг и чувах някакъв глас (забравил съм вече за какво говореше), който се надявах да е на професор Редууд. Освен съскането на газта на магическия фенер долавях и друг, особен шум — именно той разпалваше любопитството ми и ме задържаше в това помещение, докато осветлението най-неочаквано бе запалено. Тогава разбрах, че този шум е породен от дъвченето на кифлички, сандвичи и други вкусни неща, които членовете на Британската академия поглъщаха лакомо под прикритието на полумрака.

Спомням си, че Редууд продължи да говори дори след като осветлението беше запалено и усърдно сочеше към екрана, където би трябвало да се виждат графиките му. Осветлението бе загасено едва след известно време. Спомням си, че тогава Редууд — наглед съвсем обикновен, леко нервен мургав мъж — имаше вид на човек, който извършва всичко това единствено от чувство за дълг.

Навремето слушах веднъж и Бесингтън на някакъв педагогически конгрес в Блумсбъри. Подобно на повечето химици и ботаници господин Бесингтън беше голям специалист в областта на педагогиката (макар да съм сигурен, че всеки ученик в Борд скуул би могъл да го направи смешен за не повече от половин час) и доколкото си спомням, говореше за някакво усъвършенствуване на евристичния метод на професор Армстронг, при което с помощта на апаратура, струваща някакви си триста — четиристотин лири, и под прякото ръководство на един изключително надарен преподавател всяко средноинтелигентно дете можело без особени усилия, в рамките на някакви си десетина — дванадесет години, да усвои химията не по-зле от дете, което учи по изключително спорните едношилингови учебници, внедрени в училищата по онова време.

Както виждате, въпреки своята ученост тези двама джентълмени бяха най-обикновени хора и дори в практическите въпроси се ориентираха по-зле от обикновените хора. Същото впрочем важи и за всички останали представители на тази необикновена прослойка — учените. Тяхното величие предизвиква завистта на колегите им, но остава скрито за погледа на широката общественост.

От друга страна, нито един представител на човешкия род не е по-нищожен от учените. Те живеят в един особен, изключително ограничен свят. Техните изследвания им налагат монашеско усамотение и отнемат цялото им внимание и време. Полюбувайте се сами на онзи странен, злощастен, белокос, надут и дребен автор на големи открития, смешно натруфен с широка лента на орден, когато приема свои колеги или когато чете терзанията на „Nature“ на тема „Пренебрежение към науката“ всеки път, щом името на Кралското дружество е пропуснато в печата във връзка с някоя годишнина, или пък когато слуша някой неуморим специалист по мъховете да критикува труда на друг неуморим труженик в същата област. Такива неща ни карат да осъзнаем изключителната нищожност на човека.

Освен това островът на науката, изграждан от тези учени, е толкова чуден, невъобразим и толкова богат на недоизказани тайни за бъдещето на човешкия род! Понякога дори се съмнявам дали самите учени съзнават величието на това, което извършват. Няма място за съмнение, че господин Бесингтън имаше известни подозрения в това отношение още преди години, когато се посвети на алкалоидите и на техните сродни съединения — дори нещо повече от подозрения. Та какво друго би могло да подтикне един млад човек да отдаде живота си на науката, ако не положението на „мастит учен“ и блясъкът на славата? Сигурен съм, че те са видели тази слава, и то толкова ясно, че блясъкът й ги е ослепил. Великолепието й милостиво ги е заслепило до такава степен, че да могат да прекарат живота си необезпокоявано сред изгарящата светлина на познанието.

Без съмнение Редууд се е отдал на науката по същата причина. Той се отличаваше от своите колеги по това, че в погледа му все още се виждаха отблясъците от видението на славата.

* * *

Веществото, създадено от господин Бесингтън и професор Редууд, аз наричам Храната на боговете. Като си давам сметка за това, което се случи, както и за това, което предстои да се случи, мисля, че в това название няма нищо преувеличено, и затова ще продължа да го наричам така в целия си разказ. Господин Бесингтън не желаеше да го нарича по този начин от мига, в който премина първоначалното му опиянение, по време на което той напусна дома си на Слоун стрийт „обвит в пурпурна тога и с лавров венец на главата“. Това название му хрумна в първия миг под въздействието на научния възторг. То му се струваше подходящо само около час, след което Бесингтън го сметна за абсурдно. Когато идеята го връхлетя за първи път, той видя огромните възможности, които това откритие предоставяше, и след като за известно време остана като втрещен под въздействието на ослепителното видение, решително и скромно сведе очи, както подобава на един истински учен. Тогава наименованието Храна на боговете му се стори прекалено, дори неприлично крещящо, и той се изуми как е могъл да му хрумне именно този израз.

— Наистина! Знаете ли — каза той, като потриваше ръце и хихикаше нервно, — това тук представлява не само теоретичен интерес.

— Тя би могла — поверително прошепна господин Бесингтън, като приближи лицето си до това на професор Редууд, — ако е обработена по подходящ начин, да бъде продавана.

— Точно така! — продължи той, като се разхождаше из стаята. — Като храна или поне като съставка на храната.

— Ако, разбира се, е добра на вкус — добави отново господин Бесингтън. — А ние не можем да знаем това, преди да сме я приготвили.

Той застана върху килимчето пред камината и започна старателно да изучава прорезите на обувките си.

— Името ли? — каза той в отговор на въпроса на събеседника си. — Аз съм по-склонен да се придържам към добрата стара традиция. Тя би придала някакво класическо достойнство на откритието. Мислех си… Не зная дали няма да ви се стори абсурдно… Мислех си да го нарека… Все пак човек може да прояви известна слабост… Мислех си да го нарека Хераклофорбия. А? Храната на един бъдещ Херакъл. Знаете ли, би могло… Вие, разбира се, не мислите, че…

Редууд поглъщаше с очи огъня в камината и не възразяваше.

— Смятате ли, че идеята ми е добра?

Редууд поклати глава в знак на съгласие.

— Би могла да се нарича и Титанофорбия — Храната на титаните… Вероятно предпочитате първото название? Сигурен ли сте? Не мислите ли, че е малко пресилено… Не? Чудесно! Много се радвам.

И така, те наричаха веществото Хераклофорбия през целия период на изследванията. Това бе названието, което използваха и в доклада си пред Кралското дружество, който така и не беше публикуван поради неочакваното развитие на събитията, което обърна с главата надолу всички техни предварителни намерения. Преди да се достигне до веществото, за което става дума в нашия разказ, бяха създадени три сходни нему, които бяха наречени съответно Хераклофорбия I, Хераклофорбия II и Хераклофорбия III. Именно Хераклофорбия IV е това вещество, което аз настоявам да бъде наричано с името, дадено му от Бесингтън — Храната на боговете.

* * *

Идеята за откритието принадлежеше на Бесингтън, но тъй като беше вдъхновена от едно от научните постижения на професор Редууд, той отиде да се консултира с професора, преди да започне да я разработва, още повече че изследванията щяха да изискват познания както в областта на химията, така и в областта на физиологията.

Професор Редууд беше от учените, които са пристрастени към графичното илюстриране на идеите с помощта на всевъзможни диаграми и схеми. Вие, предполагам, сте попадали на този вид научни четива. Това обикновено са научни трудове, чиито заглавия не можете да запомните, нито пък можете да разберете нещо от тях. В края им задължително има пет — шест надиплени листа с диаграми, които, след като бъдат разгърнати, разкриват пред погледа някакви чудати зигзагообразни чертежи, стрелки, разсичащи листа от край до край, или пък синусоиди, прокарани през някакви си ординати и започващи от някакви си абсциси, и куп подобни неща. След като достатъчно дълго си поблъскате главата над тях, бивате обхващани от съмнението, че не само вие нищо не разбирате, но и самият им автор надали може да се оправи в тази бъркотия. Но знаете ли, колкото и да е невероятно, голям брой от учените разбират значението на написаното от тях съвсем ясно. Просто самият начин на изразяване поражда тази преграда между тях и нас.

Склонен съм да мисля, че Редууд разсъждаваше в графики и криви. След своя монументален труд върху мишите рефлекси (съветвам незапознатия читател да се позанимава с него малко по-дълго и всичко ще му стане ясно като бял ден) професорът се нахвърли върху синусоидите и сеизмограмите на растежа. Именно една от тези графики вдъхнови господин Бесингтън.

Редууд бе подложил на измерване всичко, което расте: котета, кутрета, пилета, гъби, цветя и дори (докато отегчената му съпруга не му забрани) собственото си бебе, като по този начин доказа не само това, че растежът не е равномерен или, графично изразено, не изглежда така:

а е съпровождан от прекъсвания и графично може да бъде изобразен по следния начин:

Той стигна до заключението, че нищо на този свят не расте равномерно и с устойчиви темпове. Всяка живинка, насъбрала сили, расте известно време, след което спира, за да набере нови сили. А ако го обясним със заплетения научен език на стриктните учени, то Редууд предполагаше, че процесът на израстването вероятно изисква някакво специфично вещество в кръвта, което се натрупва много бавно и след изчерпването му по време на растежа доста дълго не може да бъде възстановено в същото количество. Точно това той нарече „период на застой при израстването“.

Редууд оприличи това непознато вещество на маслото в двигателя. Подрастващият организъм е като двигател, който трябва да бъде смазван от време на време, за да върви добре. („А защо човек да не може да смаже «двигателя» чрез външна намеса?“ — каза си господин Бесингтън, докато четеше статията.) „И всичко това — твърдеше Редууд с очарователната непоследователност на истински учен — вероятно би могло да хвърли известна светлина върху тайните на някои жлези с вътрешна секреция.“ Като че ли те имаха нещо общо с темата!

В следващото си изследване Редууд отиде още по-далеч. Той представи куп диаграми, придаващи на статията вид на научен труд в областта на балистиката, които всъщност (доколкото изобщо можеше да бъде схваната някаква същност) представляваха кръвните картини на кученца и котета и анализите на растителните сокове във „фазата на израстване“. Те „ясно“ показваха различията в пропорциите на някои вещества във „фазата на застой“.

След дълго и обстойно проучване на графиките Бесингтън остана изумен — та тези различия най-вероятно се дължаха на същото това вещество, което той се бе опитал да изолира наскоро при своите изследвания върху алкалоидите, стимулиращи нервната система на човека. Той остави статията на Редууд върху патентованата масичка за четене, която бе прикрепена към креслото му по възможно най-неудобния начин, свали очилата си, дъхна върху стъклата им и след това най-старателно ги изчисти.

— Дявол да го вземе! — възкликна господин Бесингтън.

След това сложи отново очилата си и се извърна към патентованата масичка, но я удари с лакът, при което тя с кокетно изскърцване запрати статията ведно с всички диаграми на пода.

— Дявол да го вземе! — изсумтя господин Бесингтън, като се преметна по корем върху креслото и когато установи, че статията лежи извън обсега му, запълзя по пода към нея. Точно в тази поза го връхлетя идеята за Храната на боговете…

И така, ако и двамата с Редууд бяха прави, то прибавянето на новооткритото вещество към храната или почвата би отстранило „фазата на застоя“ и неравномерността на растежа, изразявана графично така:

и графиката би придобила вида:

* * *

През нощта след разговора с Редууд Бесингтън почти не спа. В мига, в който се унесе, той засънува, че е изкопал огромна яма в земята и хвърля в нея тон след тон от Храната на боговете, а земното кълбо се издува и всички държавни граници се разкъсват, а Кралското географско дружество работи на пълни обороти, подобно на някаква огромна гилдия шивачи, които отпускат подгъва на екватора…

Това, разбира се, е един доста смешен сън, но той показваше в какво трескаво състояние се намираше господин Бесингтън, както и реалната стойност, която той придаваше на своето откритие — при това много по-добре, отколкото самият той можеше да го изрази наяве. Аз може би изобщо не трябваше да отварям дума за този сън, тъй като смятам, че няма нищо по-досадно от това хората да си разказват един другиму какво са сънували.

По някакво неясно стечение на обстоятелствата през тази нощ професор Редууд също сънува странен сън, който графично може да бъде изразен по следния начин:

Това беше диаграма във формата на огнена спирала, идеща от глъбините на някаква непрогледномрачна бездна. Редууд беше застанал върху някаква планета пред нещо като огромна черна платформа (разбирай екран) и изнасяше пред членовете на Британския кралски институт лекция върху новия вид растеж, който беше вече напълно овладян. Редууд им говореше за първичните сили, които преди това откритие, дори при развитието на империите, планетарните системи и галактиките, винаги са се проявявали по следния начин:

А в някои случаи дори така:

Той им разясняваше по един убедителен начин, че тези изключително бавни и дори ретроградни начини на израстване ще бъдат пометени веднъж завинаги от новото откритие.

Смешно наистина! Но всичко това говори, че и единият, и другият сън трябва да бъдат смятани за пророчески.