Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Food of the Gods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Xesiona (2008)
Разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

Хърбърт Уелс. Храната на боговете

ИГ „Евразия“, ИК „Д. Яков“, София, 1992

Редактори: Русанка Ляпова, Тодорка Минева

Коректор: Нина Иванова

Художник на корицата: Веселин Праматаров

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава
Съюзът на гигантите

Редууд веднага се качи на влака, който пътуваше за Нанк през Темза. Пътем видя реката — тя отразяваше крайбрежните огньове и дима, който се виеше над северния бряг, над местата, където бяха паднали бомбите на гигантите. По тези места имаше много народ, всички се бяха заловили със систематичното изгаряне на Хераклофорбията, разпръсквана с бомби по повърхността на земята. Южният бряг беше потънал в мрак. По някакви съображения дори и уличното осветление бе угасено. На фона на небето се очертаваха тъмните силуети на пожарникарите, покривите на техните кули и на други високи здания. Като погледна разсеяно всичко това, Редууд се обърна с гръб към прозореца и потъна в размисъл.

Преди да е видял гигантите, Редууд не можеше да реши нищо. Той се беше уморил от силните чувства и от бурните преживявания през последните два дни. Но бе твърдо уверен, че трябва да ги надмогне, да се справи с тях, затова изпи на тръгване няколко чаши силно кафе и сега умът му беше бистър.

Като прехвърли през ума си всички пречки, свързани с великия преврат, в който бе въвлечен, като обмисли положението в последните дни, той видя в нова светлина бъдещата съдба на света и последиците от откритието, направено случайно от него и Бесингтън.

— Бесингтън си мислеше, че Хераклофорбията ще стане прекрасна храна за деца — промърмори си той през смях.

След това си припомни мъчителните си изживявания, след като захрани своя син с Хераклофорбия. Колко отдавна беше това и колко незначително му се виждаше сега! Да вземем например пиленцата на Бесингтън! Всичко започна от тях. Бавно, но сигурно, въпреки всички пречки и трудности, храната се разпространи по целия свет. И сега…

„Дори да можеха да избият всички, нещата пак са необратими“ — отсъди Редууд.

Тайната за приготвянето на Хераклофорбията бе известна на всички. Самият Редууд се постара да направи това. Гигантските растения и животни и множеството гигантски деца щяха да устоят на всички мерки, които дребното човечество би предприело срещу тях.

„Работата е свършена! — каза си Редууд, като обмисли участта на своя син и на другите вече пораснали гиганти. — Как ли са те? Дали ще ги намеря измъчени, прекършени от току-що заглъхналата битка, готови да се подчинят, или напротив — все още силни, готови за по-жестока утрешна борба? Ето, синът ми е ранен… Всъщност леко…“

Редууд бе запознат само отчасти с приготовленията на семейство Косар. За миг го обхвана недоволство срещу Косар и синовете му — правят каквото си поискат, не се съветват с никого. Но от друга страна, с кого и за какво да се съветват тези силни, умни, здрави и образовани хора? Да, всички техни приготовления бяха хаотични и продължителни. Ако говорим истината, никой не очакваше нападение. Кой би предположил, че властта ще попадне в ръцете на Катергам? А когато катастрофата избухна, вече беше късно за съвети.

Но трябва да се признае и това, че старият Косар нямаше особено високо мнение за практичността на своите съратници Бесингтън и Редууд, макар цялата работа да бе тяхно дело… Но както и да е, семейство Косар се бяха подготвили…

Мислите на Редууд потекоха в нова насока. Той беше принуден да признае, че винаги малко е завиждал на своя приятел Косар и дори понякога душата му се бунтуваше срещу него. Как стана така, че най-големият от всички поврати на земното кълбо попадна в ръцете му? Храната принадлежеше на Редууд и Бесингтън, но Косар дойде и им я грабна.

Сега Редууд започна мислено да сравнява синовете на Косар със своето момче, но отново стигна до основния въпрос, в какво ли състояние ще намери сега гигантите, обсадени в техния лагер.

* * *

Редууд се отърси от мислите си, когато влакът спря на гара Чертъм. Той я позна веднага по високата противомиша кула, издигната на Кемдън Хил, и по цъфналите храсти гигантска цикута край пътя. Частният секретар на Катергам дойде да му съобщи, че ще трябва да продължат с кола, защото релсите са извадени на половин километър от Чертъм. Редууд излезе на предната платформа, осветена само от един ръчен фенер и изложена на напора на студения нощен вятър. Запустялата околност, обрасла с гигантска трева, и обезлюденото селище (всичките му жители преди началото на войната бяха евакуирани в Лондон) се набиваха на очи още от пръв поглед.

Секретарят на Катергам придружи Редууд до автомобила, който осветяваше с фаровете си пущинака, и поръча на шофьора да се грижи за професора, а след това се сбогува с него.

— Надявам се, че ще ни съдействате — каза той, като му стисна ръката.

Щом Редууд седна и сложи предпазните очила, автомобилът потегли отначало бавно, а след това все по-бързо и по-бързо. Като направи няколко завоя около вилите, той излезе на широкия път, набра скорост и изчезна в мрака.

Мракът наистина беше почти пълен, както и тишината. Нито една светлинка освен звездите, нито един звук освен лекото бръмчене на автомобила по прекрасния път — нищо не привличаше вниманието на пътниците. Бледите, смътни силуети на вилите от двете страни на пътя пробягваха край колата и с тъмните си прозорци, подобни на празни очни кухини, напомняха голи черепи. Шофьорът, седнал до професора, или беше мълчалив по природа, или бе станал такъв поради необичайната обстановка. На всички въпроси на Редууд той отговаряше едносрично и някак неохотно. На юг по небето се движеше лъчът на огромен прожектор — единствената проява на живота, който бе замрял около безшумно движещия се автомобил.

Сега пътят минаваше край редица гигантски трънки и изсъхнали стебла на коприва, които приличаха на дърветата през зимата. Те бяха страховито надвиснали над пътя. Почти нищо не се виждаше и само на фона на небето се очертаваха странните контури на върховете на гигантската растителност. Отвъд Кестън пътят минаваше през планина и автомобилът намали скоростта. На върха шофьорът спря и посочи с ръка някаква безформена маса.

— Там са — каза той.

Пред очите на Редууд се издигаше висок окоп, огряван от лъча на прожектора, но той явно се намираше на доста далечно разстояние.

— Не знам дали можем да продължим нататък — каза смутено шофьорът.

В този миг лъчът на прожектора ги освети и замря, сякаш се втренчваше в тях. Редууд и шофьорът стояха мълчаливо и се опитваха да видят пътя.

— Карайте — каза най-после Редууд.

— Не знам дали е възможно — отговори шофьорът, чиито съмнения още не се бяха разсеяли.

Все пак той направи опит да запали мотора, а лъчът на прожектора ги следеше. Като измина няколко метра, шофьорът започна непрекъснато да натиска клаксона. Заслепеният от лъча на прожектора Редууд имаше чувството, че се движат не по повърхността на земята, а в някакъв сияен облак. Всъщност тази илюзия скоро се разсея, защото автомобилът навлезе в тясна улица, която беше оградена с къщи от двете страни и стръмно се спускаше надолу.

Отново настъпи пълен мрак. След това пак излязоха на открито, равно място, осветявано от прожектора. Отново се заредиха гигантски растения и изведнъж — стоп! Пред автомобила изскочи един гигант. Горната половина на тялото му бе осветена от прожектора, а долната се губеше в мрака.

— Спрете! По-нататък няма път! — чу се познат на професора глас. — Кой е там? Професоре, вие ли сте?

Редууд измърмори нещо вместо отговор и ръцете му веднага се озоваха в ръцете на стария Косар, който също беше тук, в краката на гиганта. Косар помогна на стареца да слезе от автомобила и да свали предпазните очила…

— Как е синът ми? — попита най-напред Редууд.

— Нищо му няма — отговори Косар.

— А вашите момчета?

— Невредими са. Мъжки се биха.

През това време гигантът говореше нещо с шофьора и след като разговорът приключи, автомобилът потегли назад и фигурата на Косар изведнъж потъна в мрака, пронизван дотогава от фаровете на автомобила. Техните светлини като малки петна бързо изчезнаха зад Кестън Хил.

— Бях арестуван и цели два дни не знаех нищо за вас — каза Редууд на Косар, без да може да види къде е той.

— Воювахме през цялото време! — каза Косар. — Хвърляхме им от храната. Наистина! Тридесет бомби! Не е лошо, нали?

— Бях при Катергам.

— Знам, знам — каза Косар с горчив смях. — Сигурно се вайка за случилото се.

* * *

— Как е синът ми? — отново попита Редууд с настойчивостта на измъчен човек.

— Не се безпокойте, всичко е наред. Гигантите очакват вашето послание.

Редууд тръгна след Косар по дълъг тунел, залян от слаба червеникава светлина, в чийто край имаше грамадна яма, изкопана от гигантите с оглед личната им безопасност.

На пръв поглед тази яма бе едно грамадно пространство, заобиколено от всички страни със стръмни стени и плътно доближени постройки, машини и купчини вързопи. Навсякъде цареше мрак, тук-там разсейван от лъчите на прожектори, които светеха над главите им, и от слабата червена светлина, която идваше от един отдалечен ъгъл, където двама гиганти сред страшен грохот ковяха желязо.

Редууд вдигна поглед и забеляза на фона на небето познатите му стари навеси и работилници, които сега бяха в окопа, обграждащ ямата и полуразрушен от артилерията на Катергам. В самия окоп смътно се различаваха амбразурите на грамадни оръдия, край които на камари бяха струпани цилиндрични снаряди със съответстващи размери. Наоколо се виждаха странни предмети, някакви непонятни машини и съоръжения, нахвърляни в безредие. Сред този хаос ту изникваха отнякъде, ту отново изчезваха гигантски фигури, които сновяха осветявани от прожектора или скрити в неговата сянка. Тези грамадни фигури напълно съответстваха на обстановката, затова пък Косар и Редууд се чувстваха като бръмбари, допълзели в двора на огромна фабрика.

Едни от гигантите работеха, други лежаха или седяха, като се опитваха да заспят. Недалеч от входа на груба постеля от борови клони лежеше или може би спеше един гигант, по чието тяло на няколко места се виждаха превръзки. Навярно беше ранен.

Редууд се втренчи в него, но като се убеди, че това не е неговият син, отново зададе постоянния си въпрос:

— Как е синът ми?

Оказа се, че той лежи наблизо. Беше в сянката на ниска стоманена стена и бащата го позна само по позата, защото лицето му не се виждаше. Той бе подпрял главата си с ръка, сякаш е дълбоко замислен или много уморен. До него можеше да се различи фигурата на принцесата, слабо осветена от червеникавия пламък, идващ от ковачницата. Тя се беше опряла с ръка на стената, гледаше своя любим и нещо му говореше.

Редууд понечи да тръгне към тях, но Косар го спря.

— Почакайте — каза инженерът, — първо трябва да ни съобщите предложенията на Катергам.

— Да, но… — започна Редууд.

В този миг синът му вдигна глава и заговори на принцесата, но толкова тихо, че Редууд не чу нищо. Принцесата сведе още по-ниско глава и на лицето й, осветено от огъня, заблестяха сълзи.

— А ако ни победят… — чу се гласът на младия Редууд.

Принцесата се приведе още по-ниско и отново каза нещо…

В този тих разговор имаше нещо толкова интимно и съкровено, че дори старият Редууд, чието сърце бе изпълнено с обич към сина му, се почувства излишен. Това усещане го порази. За първи път той ясно осъзна, че бащата никога не може да има толкова голямо значение за сина, колкото синът — за бащата. За първи път осъзна всички предимства на бъдещето пред миналото. За бащата няма място между сина и неговата любима… Ролята на бащата е изиграна.

Като извърна решително глава към стария Косар, Редууд с твърд глас каза на своя приятел:

— Добре, ще ви съобщя същността на мисията, с която дойдох при вас…

Ямата беше толкова голяма и така претъпкана с най-различни неща, че Редууд доста трябваше да обикаля, за да намери място, откъдето можеха да го чуят всички обитатели на импровизираната крепост.

Отначало воден от Косар, той заслиза по пътечката, като се провираше под някакви машини, подпрени една до друга, след това се изкачи по една метална стълба, или по-точно по някаква наклонена плоскост, която се простираше на дъното на ямата от единия до другия й край. Тази наклонена плоскост представляваше широк и много дълбок ров, който изглеждаше тесен поради височината на стените му и много потискаше Редууд с невероятните си размери. Високо горе играеше лъчът на прожектора, осветяващ от време на време фигурите на гигантите, които се обаждаха един на друг, за да свикат военния съвет и да изслушат предложенията на Катергам.

Наклонената плоскост се спускаше в някаква изпълнена с мрак и неясни тайни пропаст, в която Редууд замислено слизаше, воден от Косар. Ставаше все по-тъмно и Косар бе принуден да хване Редууд за ръката.

— Всичко това е някак странно — каза Редууд.

— Огромно е — отговори неговият водач.

— Не само огромно, но и странно, непонятно. Най-странното е, че изглежда непонятно дори на мен, а аз в известен смисъл съм създал всичко това… Трябва да си призная, че…

Той замълча, като че ли не можеше да намери подходящите думи, и след това продължи:

— Аз не съм мислил преди за тези неща… Работех в кабинета си, а времето си течеше. Сега виждам, че това е… нов свят, Косар! Нов свят, нови надежди, нови, непознати усещания, необикновени средства! Ами ако това… е зародишът на новото бъдеще — началото на новия ред в света?

Косар мълчеше, но по вървежа му можеше да се предположи, че е много развълнуван. Редууд продължи:

— Това е началото, Косар, началото на един нов свят. Те светкавично ни надмогнаха. Имат свои чувства, свой опит, свой път. Ние създадохме новия свят, но той се изплъзна от нашия контрол и надхвърли границите на нашите представи. Ето тази яма например…

— Планът й е съставен от мен — каза Косар.

— А кой я направи?

— Синовете ми.

— Ето там е работата… Можем да го измислим, но да го изпълним, да го развием…

— Е, то се знае, че не е по силите ни! — извика Косар, въодушевен по стар навик. — Разбира се, че ни надмогнаха! Несъмнено! Всеки плод идва с времето си! Сега е техен ред, нека работят! Ясно е! От това, че ние сме създали новия свят, не следва, че ще живеем в него. Изобщо не следва! Ние сме земекопачите. Свършихме работата си и си отиваме! Да! Ние мислихме, потихме се, мъчихме се, сега е техен ред. Всяко нещо идва по реда си! Просто и ясно! За какво има да се тъгува. Всичко е както трябва!

Косар млъкна, докато помагаше на Редууд да слезе по стъпалата.

— Затова идва и смъртта — изведнъж заговори отново Косар. — А как иначе? Не може без нея.

* * *

След още няколко завоя и изкачвания Косар и Редууд стигнаха до една издатина, от която се виждаше почти цялата яма и която беше като естествена катедра за Редууд, предназначена за разговора му с гигантите. Те вече се бяха събрали около тази издатина на различни места, в различни пози. Най-големият от синовете на Косар през това време минаваше по окопа и осветяваше с прожектор околността, за да се увери, че примирието няма да бъда нарушено по време на тяхното съвещание. Редууд ясно виждаше двамата ковачи — полуголи, осветени от огъня на пещта, откъдето не се решаваха да се отдалечат въпреки интереса към съобщението, което щеше да направи професорът. Лицата на другите ту бяха осветявани от случайни отражения, ту се изгубваха в мрака — гигантите не смееха да осветяват цялата яма, тъй като така можеха да подпомогнат евентуалното нападение.

От време на време някоя група се очертаваше доста ясно и Редууд се любуваше до насита на мощните фигури на гигантите. Едни от тях бяха с метални ризници, други — с конопени дрехи, кой каквото имаше. Някои седяха върху вързопите и машините в различни пози, опрени един на друг или облегнати на стените, но всички внимателно гледаха Редууд в очакване на речта му.

А той се опитваше да започне тази реч и все не успяваше: глас не му достигаше. Най-после погледна сина си едновременно нежно, решително и строго и намери сили да заговори така, че гласът му да бъде чут и от отдалечените слушатели.

— Катергам ме изпрати — започна той — да ви предложа условия за капитулация.

Гласът му отслабна за миг, но след кратко мълчание той сподави вълнението си и продължи:

— Тези условия са неприемливи. Сега, когато пред мен сте събрани всички заедно, аз виждам, че те са неприемливи, но все пак съм длъжен да ви ги съобщя, защото обещах, а обещах да ви ги предам, защото исках да видя сина си… и всички вас. Пак повтарям — исках да видя сина си.

— Е, кажете най-после условията.

— Ето предложенията на Катергам. Той иска всички вие да се махнете от този свят.

— Къде? — чу се от всички страни.

— И той самият не знае. Някъде далеч от всички населени места. Освен това той иска да не произвеждате вече Храната на боговете, да нямате деца и след като прекарате живота си както искате, да изчезнете завинаги.

Редууд замълча.

— Това ли е всичко? — попита някой.

— Това е.

Последва гробно мълчание. Редууд седна на стола, който му подадоха, кръстоса крак върху крак и започна нервно да се поклаща с чувството, че е някаква глупава играчка сред тези грамадни хора, събрани заедно. Един познат глас го накара да забрави всичко друго.

— Чухте ли, братя? — извика този глас някъде от мрака.

— Чухме — обади се друг.

— Какъв ще бъде нашият отговор, братя?

— На Катергам ли?

— Разбира се — не! Не сме съгласни!

— А след това какво?

Мълчанието продължи няколко мига, а след това някой отговори:

— Честно казано, тези хорица са прави. От тяхна гледна точка, разбира се. Те съвсем основателно са се опитвали да унищожат всичко, което надминава обичайните за тях размери, независимо дали това са растения или животни. Напълно основателно те искаха да унищожат и нас. Разумно е, отново от тяхна гледна точка, да не искат да се размножаваме. Те ясно виждат, а и ние трябва да го разберем, че гиганти и джуджета не мога да живеят заедно. Колко пъти Катергам е казвал, че светът трябва да принадлежи или на тях, или на нас.

— Но ние сме само петдесетина души — отбеляза някой, — а те са милиони…

— Е, все едно, но нашите интереси се преплитат.

Продължително мълчание.

— Тогава да мрем ли?

— В никакъв случай!

— Тогава те да измрат, така ли?

— Защо?

— Ами така казва самият Катергам! Той твърди, че светът трябва да принадлежи или на нас, или на тях. Друг изход няма. Сега Катергам се отказва от мисълта да ни изтреби. Иска да прекараме живота си някъде далеч и след това да измрем един след друг, без да създадем потомство. Тогава малките хорица ще изкоренят гигантската растителност, ще изтребят всички гигантски животни, ще заличат всички следи от Хераклофорбията и ще се отърват завинаги от гигантизма. Светът отново ще принадлежи на тях. Тогава те спокойно ще се наслаждават на своя пигмейски живот, ще си правят пигмейски услуги един на друг и ще извършват пигмейски жестокости. Тогава може би ще успеят да осъществят всичките си мечти: да спрат войните, да се ограничи размножаването на човешкия род и да остане един вселенски град, който да се занимава с пигмейски работици, да се наслаждава на пигмейското изкуство и да се любува на себе си, докато дойде новият ледников период.

От един далечен ъгъл на ямата се чу силен шум, падна някакъв железен лост.

— Да се направи Храната на боговете е много лесно — продължи ораторът. — Ние ще я направим за целия свят.

— И после какво?

— Ние сме петдесет, а те са милиони.

— Но още се съпротивляваме.

— Да, засега.

— Ако е рекъл Господ — ще устоим.

— Така е, но помислете си какво ще ни струва това. Колко хора ще изгинат!

— Защо да мислим за загиналите? — извика някой. — По-добре помислете за бъдещите поколения.

— Братя! — отново започна младият Редууд. — Какво ни остава? Какво ни остава, освен да се бием с тях, а когато победим, да ги принудим да ядат от храната? Сега те не могат да избегнат своята участ. Какво ще стане, ако се откажем от своите предимства и приемем предложенията на Катергам! Помислете си какво ще се случи! Нека предположим, че ще успеем да заглушим своите инстинкти, да задушим своите сили и способности, да се откажем от всичко, с което ни е дарила съдбата — от всичко, което ти, татко, си ни дал, — и мълчаливо, покорно ще отнесем в гроба своята мощ, ще потънем в нищото, сякаш никога не сме съществували. Нима пигмейският живот ще си остане такъв, какъвто беше преди? Разбира се, те могат да се борят с гигантизма, но дали ще успеят да го победят? И дори ако ни избият всички, тогава какво? Ще ги спаси ли това? В никакъв случай! Защото гигантизмът не е само в нас, а в Храната, дори в самата същност на природата, в законите на нейното развитие, в пространството и времето. Да расте, да расте безкрайно — ето какъв е законът на живота! Друг закон аз не познавам.

— А да обичаш ближните и да им помагаш?

— И това значи да растеш… Защо да помагаме на своите ближни да останат малки и нищожни?

— Но те отчаяно се съпротивляват на нашите усилия да ги накараме да пораснат — каза някой.

— Те винаги ще се съпротивляват — отново заговори младият Редууд. — И ако отхвърлим, и ако приемем техните условия, те все ще се опитват да ни изтребят. И по-добре е да го направят открито, чрез война. Мирът между нас може да бъде само неискрен, рано или късно те ще ни нападнат отново. Не, братя, не се заблуждавайте: те така или иначе ще постигнат своето. Войната е обявена и може да свърши само с пълната победа на едната от страните. Ако не ни достигне предвидливост, ние ще се превърнем в оръжие срещу своите собствени деца, срещу великото дело, за което сме призвани от съдбата. Войната едва започва. Целият ни живот трябва да бъде непрекъсната борба. Мнозина от нас ще загинат, мнозина ще паднат убити. Победата не идва лесно, тя ще ни струва скъпо. Бъдете сигурни! Но какво от това! Трябва твърдо да защитим позициите си! Да оставим след себе си ново войнство, което постоянно да расте и да осигури окончателната победа.

— Но какво да правим сега?

— И сега, и по-късно трябва да разпространяваме Храната, да наситим с нея целия свят!

— Трябва да им дадем някакъв отговор, да им предложим някакви условия.

— Нашите условия са — свобода за производство и разпространение на Храната на боговете. Никакви компромиси между пигмеите и гигантите не може да има. Или едните, или другите! Какво право имат родителите да засенчват светлината на своите деца и да искат те да не ги надминават по размери? Така ли е, братя?

Гигантите отговориха утвърдително.

— Това е добре и за техните деца — каза някакъв глас в мрака, — поне ще станат истински хора.

— А и за родителите не е лошо да станат родоначалници на нов човешки род — подкрепи го друг.

— Но в следващото поколение все пак ще има и гиганти, и джуджета — каза старият Редууд, като гледаше сина си.

— Не само в следващото, но и в другите след него. И джуджетата ще нападат гигантите, и гигантите ще притискат джуджетата, така ще бъде, татко.

— Значи нескончаема борба, така ли?

— Да. Нескончаеми сблъсъци. Целият живот е такъв. Нищожното и великото никога няма да се разберат помежду си. Но у всеки човек, татко, живее стремежът към величие, което жадува за благоприятни условия за своето развитие, т.е. за Храната на боговете.

— Значи аз трябва да се върна при Катергам и да му кажа…

— Не, татко, ти ще останеш при нас, а отговорът ни още утре сутринта ще стигне до Катергам.

— Той ще ни нападне.

— Нека! — отговори младият Редууд.

Ковачите отново се заловиха за своята работа и ритмичните им удари послужиха за музикален съпровод на току-що разработената тема за гигантизма. Разтопеният метал светеше по-силно отпреди и даваше възможност на Редууд подробно да разгледа импровизираната крепост, различните бойни машини, готови за действие. Встрани, на най-високото място, бе къщата на Косар. Около нея се виждаха величествените и прекрасни фигури на гигантите с блестящи ризници. Те бяха готови за бой.

Тези фигури бяха толкова могъщи и грандиозни, движенията им толкова решителни и свободни, че сърцето на професора не можеше да им се нарадва.

Сред гигантите бяха неговият син и първата гигантска жена — принцесата.

Редууд си припомни своите размисли през последните два дни, миналото, когато жена му не го пускаше в детската стая и когато тайните мечти за бъдещето му се струваха кощунствени за един скромен учен.

А сега? Сега в тези млади гиганти той виждаше неоспоримото доказателство за правилността на своите разсъждения, въплъщението на най-смелите си мечти. Те отиваха и далеч по-напред — твърдо вярваха в това, за което той не смееше дори да си помисли. Не се ли заблуждаваха? Тяхната вяра нямаше ли да ги доведе до окончателния им край?…

Треската и умората напълно изтощиха стареца. Точно в навечерието на своето осъществяване неговата собствена вяра бе разколебана. Наистина ли са прави гигантите? Дали ще победят? Тази героична решителност и тези възвишени стремежи може би са просто мечти, юношески увлечения. Може би заради своята вяра те ще загинат сред този арсенал от средства за борба, направени от самите тях. Може би всички тези оръжия са само играчки, създадени от детско въображение — картонени крепости, дървени топове — и призори ще се стопят в нищото.

Може би той, старият учен, и всички гиганти живеят с огромната илюзия, че великото им бъдеще, предусещано в тази крепост, е възможно. Още утре срещу тях ще се надигнат безброй малки човечета, светът на завистта, на мръсното скъперничество и на безвкусния, безсмислен разкош, светът на суетата, интригите и лицемерието, на авантюристите, измамниците и спекулантите — този свят, в който няма творчество, въображение, вяра и надежда, а само низост, глупост, рутина и злоба срещу всеки, който поиска да разруши всичко това. Ще се надигне срещу тях този свят и ще ги смаже със своята численост…

Редууд сякаш вече виждаше как гигантите потъват в безграничния океан на пигмейството. Ето, те стоят пред своята гибел и не могат да я предусетят!

Всичко е било само сън. Разбира се, че пигмейският свят ще победи! Още утре гигантите ще бъдат избити, Храната на боговете унищожена, а той, старият мечтател, ще се събуди арестуван в своя кабинет! В какво е същността на пигмейския живот, ако не в това, да се чувстваш заключен в малка стая!

Да, той ще се пробуди от своя дълъг сън и ще се озове сред битки и кръвопролития, които ще му докажат, че неговата храна е била най-гибелната от всички заблуди, че вярата и надеждата, които са го крепили през целия му живот, са били само красиви пеперуди, полетели над бездната… Пигмейството е непобедимо!

Разочарованието на стария учен беше толкова дълбоко и болезнено, че той закри очите си с ръце и се страхуваше да ги разтвори, за да не види, че опасенията му вече са се сбъднали.

През това време до него достигнаха гласовете на гигантите, които разговаряха под съпровода на тежките удари на чуковете. Опасенията му започнаха да се разсейват. Ето ги гигантите, за които бе мечтал цял живот! Все пак неговият блян се сбъдна! Нищо не може да бъде по-реално от неговото въплъщение! Защо тогава да не станат реалност и всички тези велики мечти за ново бъдеще, за което той вече мечтае не сам, а заедно с тези, които ще го осъществят? Защо пигмейството, низостта, жестокостта да са вечни, непобедими?

Редууд отвори очи.

— Готово! — казаха ковачите, като захвърлиха чуковете си.

Тогава някъде отгоре зазвуча глас. Изправен в окопа, най-големият син на Косар каза:

— Ние не се стремим да изместим малките хора от лицето на земята и да останем единствените нейни обитатели. Самите ние не сме нищо повече от крачка напред по пътя от тяхното нищожество към бъдното величие и ще се бием не за себе си, а за правото да бъде сторена тази крачка. Защо съществуваме, братя? За да служим на разумния и свободен дух, създателя на живота. Ние се бием не за себе си, защото сме само очи и ръце на този дух. Така ни учеше ти, татко Редууд. Духът се проявява както чрез нас, така и чрез пигмеите. Ние сме произлезли от тях, а от нас трябва да се роди един по-велик свят. Земята не е място за забава или успокоение — в противен случай ще трябва доброволно да подложим вратове под ножовете на пигмеите, защото няма да имаме право на живот. А те от своя страна ще трябва да отстъпят мястото си на мравките и другите буболечки. Ние се бием не за себе си, а за непрекъснатия растеж, за непрекъснатото развитие на живота. Няма значение дали ще умрем — важното е, че животът ще победи чрез нас. Да се расте по Божията воля е вечният закон на живота! Да се излезе от тези пукнатини, да се проникне отвъд мрака, на простор и светлина — ето неговата повеля! Да растеш, да растеш вечно, за да стигнеш до разбирането за Бога, ето смисъла на живота! Земята е само първото стъпало към него. Безстрашният дух трябва да се стреми отвъд нея… Натам!

Така завърши своята реч младият Косар, като направи красив жест към небето. Точно в този миг лъчът на прожектора обля в светлина тялото му, покрито с блестяща ризница, лицето и очите му, които горяха вдъхновено.

След това светлината угасна и от яркото видение остана само един гигантски силует на фона на звездното небе.

Край