Нора Робъртс
Присъда в смъртта (13)

Тринайсета глава

Кантората на Рурк се намираше в сграда, която също беше негова собственост и представляваше черна кула, извисяваща се на фона на синьото небе. Напомняше на абаносово копие и често я изобразяваха на пощенски картички със забележителностите на града. Дизайнерите бяха създали луксозна и същевременно изискана обстановка, допълвана от разкошни цветя, засадени в саксии, и тропически дървета.

Рурк притежаваше повечето предприятия, чиито представителства се намираха в сградата, както и магазините и ресторантите в забележителното здание. Кабинетът му се намираше на последния етаж, до който се стигаше с асансьор, използван само от него. Ив знаеше, че съпругът й не обича неочакваните посещения, тъкмо затова беше решила да го изненада.

Като я видя, секретарката в приемната се усмихна. Беше опитна и умна и продължи да се усмихва дори когато забеляза войнственото изражение на неканената гостенка.

— Лейтенант Далас, радвам се да ви видя отново. В момента Рурк има важно съвещание и е наредил да не го безпокоят. Ако желаете нещо…

— В кабинета си ли е?

— Да, но… извинете, лейтенант! — Тя се втурна след Ив, която мина край бюрото й, без да обръща внимание на протестите й. — Моля ви! Не трябва да…

— Само гледай!

— Съвещанието е много важно. — Тя самоотвержено препречи пътя на Ив. — Много ви моля, изчакайте десетина минути. След малко ще прекъснат за обяд. Желаете ли кафе? Имаме чудесни сладкиши.

Ив я изгледа:

— Как се казваш?

— Лорийн, лейтенант.

— Драга Лорийн, благодаря за вниманието, но не искам нито кафе, нито сладкиш. Бъди спокойна, ще кажа на Рурк, че си опитала да ме спреш. А сега се отдръпни.

— Но…

— Положила си големи усилия — добави Ив, изблъска секретарката и рязко отвори вратата.

Рурк стоеше до грамадния прозорец, от който се разкриваше зашеметяваща гледка, и внимателно слушаше изказването на един от шестимата мъже с елегантни костюми. Отмести поглед, като чу отварянето на вратата, а Ив изпита задоволство, тъй като очевидно го беше изненадала.

Ала той веднага се овладя.

— Господа, представям ви съпругата ми, лейтенант Далас. Ив, запознай се с представителите, адвокатите и финансовите съветници на компанията „Грийн Спейс“, занимаваща се с производство на земеделски продукти. Със сътрудничката ми Каро вече се познавате.

— Да. Добър ден на всички. Как сте? Рурк, искам да обсъдим един въпрос. Спешно е.

— Извинете ме за момент — обърна се той към присъстващите, хвана я под ръка и я изведе от кабинета.

— И-извинете, сър — заекна секретарката. — Не успях да я спра.

— Няма нищо, Лорийн. Науми ли си нещо съпругата ми, никой не може да я спре. Върни се в приемната и не се безпокой.

— Да, сър. Благодаря. — Лорийн побърза да излезе, сякаш бягаше от горяща сграда.

— Избрала си неподходящ момент — процеди Рурк.

— Няма как, ще ме изслушаш, защото съм си наумила да ти кажа нещо, и то още сега. Ако желаеш, ще говоря пред представителите, адвокатите и финансовите съветници на „Грийн Спейс“, както и пред преданата Каро!

Той се намръщи — не обичаше да го поставят в неловко положение, не му допадаше и войнственото изражение на Ив. Стисна рамото й и промълви:

— Ще поговорим у дома.

— Напоследък изобщо не разговаряме. Още сега ще разрешим проблема. — Тя предизвикателно вирна брадичка. — Ако повикаш охраната, ще измисля някакво обвинение и ще те арестувам. Да, идеята ми допада. Отделих време за този разговор — добави по-тихо, — моля те и ти да сториш същото.

Рурк изпитателно я изгледа. Видя, че освен гняв, на лицето й е изписано и нещо друго, което го накара да потисне раздразнението си.

— Ще почакаш ли десетина минути? — Пусна рамото й и прокара длан по ръката й, а Ив изпита неописуемо облекчение. — Каро, моля те, заведи съпругата ми в малката зала за конференции.

— Веднага. — Сътрудничката му се приближи и се усмихна: — Оттук, лейтенант. Желаете ли чаша кафе?

— Преди малко Лорийн ми предложи същото, плюс сладкиш… но май така я изплаших, че не повтори предложението си.

Очите на Каро дяволито проблеснаха:

— Не съм от страхливите, лейтенант, и ще поправя пропуска на Лорийн. Заповядайте, сигурна съм, че нашата зала ще ви хареса. — Отвори двойната врата и покани Ив в помещение, което напомняше уютна дневна. В единия ъгъл имаше малък бар, а през прозореца се виждаха съседните небостъргачи.

— Не прилича на зала за официални съвещания — отбеляза Ив.

— Ще се изненадате, ако ви кажа, че в такава обстановка деловите преговори са по-успешни. Какъв сладкиш предпочитате, лейтенант?

— Моля? О, не знам… няма значение. Ще ми кажеш ли за какво преговаря Рурк или е служебна тайна?

— Ще ви обясня. — Каро програмира автоготвача, поставен на барплота. — Компанията „Грийн Спейс“ е пред фалит, но представителите й се опитват да скрият истината. Разходите им за поддържане на земеделската космическа станция надвишават приходите. Производителността спада, макар че продуктите им са изключително висококачествени. Най-високи са транспортните разходи, които водят до повишаване на режийните разноски.

Тя поднесе на Ив чаша ароматно кафе и чиния, върху която бяха подредени примамливо изглеждащи сладкиши.

— Рурк сигурно ще им предложи да поеме транспортирането на продукцията — предположи Ив.

— Твърде е вероятно. Предполагам, че вече ги е убедил да му преотстъпят контролния пакет акции, като е обещал в замяна да вдигне компанията на крака.

— Мислиш ли, че ще се съгласят да го направят главен акционер?

— Отначало се опъваха, но смятам, че въпросът вече е уреден. — Каро остави подноса на масата и попита: — Желаете ли още нещо, лейтенант?

— Не, благодаря. Слушай, той винаги ли получава каквото иска?

Дори да бе изненадана от въпроса, Каро дори не примигна. Широко се усмихна и отвърна:

— Разбира се. Позвънете на Лорийн, ако желаете още нещо. — Тръгна към вратата, но се обърна и подхвърли: — Изненадахте го, лейтенант, което е голямо постижение.

— Почакай, изненадите тепърва предстоят — избърбори Ив, когато Каро излезе.

Беше напрегната и изобщо не й беше до сладкиши, но все пак изяде един. Реши, че захарта ще й помогне да се успокои и посегна към втори.

Тъкмо облизваше пръстите си, когато Рурк влезе. Изгледа я намръщено и затвори вратата.

„Побеснял е от гняв — помисли си тя. — Не само е изненадан, а е вбесен. Прекрасно! Когато влизаш в сражение с най-богатия и може би най-опасния човек на света, трябва да се възползваш от всяко предимство.“

— Не разполагам с много време — процеди той, — затова предлагам да не увърташ. Ако си дошла да се извиниш за снощното си поведение, няма да приема извинението ти. Има ли още нещо, което искаш да обсъдим? Не забравяй, че прекъснах важно съвещание, за да разговарям с теб.

„Навярно прилага тази тактика и към деловите си партньори — помисли си тя. — Обгражда се с невидима стена и всява страх в събеседниците си. Бива го, но се знае за славата на Ив Далас, от която треперят всички, озовали се в помещението за разпит.“

— Ще стигнем и до това, но тъй като и аз бързам, ще степенувам нещата. Първо, посещението ми при Рикер спадаше към служебните ми задължения, ето защо не възнамерявам да искам извинението ти.

Той кимна:

— Продължавай.

— Честно казано, не знам дали щях да споделя с теб какво се е случило. Най-вероятно щях да го премълча. Не възнамерявам да ти кажа и за преследването, което ми устроиха горилите на Рикер, защото се справих с тях.

Рурк усети, че гневът го задушава, но не се издаде. Приближи се до бара, наля си чаша кафе и престорено невъзмутимо заяви:

— Никога не съм ти забранявал да изпълняваш служебните си задължения, лейтенант. Неприятно ми е, че си посетила Рикер, въпреки че ти разказах за предишните ни взаимоотношения.

— Да, наистина ми разказа за сделките ти с него. А аз казах, че трябва да се срещна с този човек.

— Но не спомена, че ще го направиш още същия ден, и то съвсем неподготвена.

— Не съм длъжна да ти давам обяснения относно работата си, просто я върша. Не ме мисли за толкова наивна, че да се хвана в капана на Рикер. Само след петминутен разговор с него разбрах, че най-съкровеното му желание е да ти отмъсти. Нима си въобразяваш, че щях да му позволя да ме използва за долните си цели?

Рурк се престори, че разглежда чашата за кафе, макар че изгаряше от желание да я запрати към стената.

— Нямам нужда от твоята защита — промърмори. — И сам мога да се пазя от враговете си.

— Аз също. Ще ти дам един пример: ти обсъди ли с мен плановете си за завладяване на пазара за земеделски продукти?

Той студено я изгледа:

— Моля?

Ив ненавиждаше покровителствения му тон; сякаш той бе търпелив родител, който разговаря с умствено изостаналото си дете. Знаеше, че Рурк нарочно я дразни, но не се поддаде.

— Говоря за сделката с „Грийн Спейс“. Уведоми ли ме за нея?

— Че защо? Откога се интересуваш от селскостопански продукти?

— Разбрах, че става въпрос за много важна сделка. Такава е работата ти — да сключваш сделки, да управляваш многобройните си компании. Не се съветваш с мен какво да предприемеш, тогава защо се сърдиш, че и аз не се консултирам с теб относно работата ми?

— Сравнението е неуместно.

— Напротив.

— Хората от „Грийн Спейс“ едва ли ще наемат убиец, за да ме очисти.

— Като познавам методите ти, нищо чудно и това да се случи. Все пак аргументът ти е солиден. От друга страна, полицаите ежедневно се сблъскват с безмилостни престъпници. След като си се оженил за полицейска служителка, трябва да се примириш с професията й и с рисковете.

— Никога досега не съм се намесвал в работата ти, не съм се оплаквал. Но сега положението е съвсем различно. Рикер жадува да си отмъсти на мен. Пет пари не дава, ако и ти пострадаш.

— Мислиш ли, че не съм го разбрала? Изясни ми се още като видях кошницата с цветята. Ето защо изпаднах в паника. — Тя се приближи до бара и удари с юмрук плота. — Признавам, че се изплаших, което ме подлудява. След като прочетох картичката, изпитах само раздразнение. Изведнъж ми хрумна как ще реагираш… как Рикер се надява да реагираш. Мислех само как да изхвърля цветята, за да не ги видиш, да не разбереш кой ги е изпратил. Всъщност не разсъждавах, а действах инстинктивно. Страхувах се да не те сполети нещо лошо. Нима и това е забранено?

На този въпрос Рурк нямаше отговор. Отмести чашата си и се помъчи да подреди мислите си. След секунда промълви:

— Непростимо е, че ме излъга.

— Знам и вече се извиних. Но ако се наложи, пак ще го направя. Хич не ме интересува, че е наранена мъжката ти чест.

Той я изгледа. Изпитваше раздразнение, същевременно го напуши смях.

— Мислиш, че съм ядосан, защото си засегнала самочувствието ми, така ли?

— Невъзможно е да изневериш на мъжката си природа. Обясниха ми, че постъпката ми е равнозначна на ритник в топките.

— Браво, добър учител си намерила — с престорена любезност подхвърли Рурк. — Кой е този гениален психолог?

— Посъветвах се с Мейвис. — Тя забеляза гневния му поглед и враждебно присви очи. — Също и с Майра. Съветите им ми се сториха разумни. Какво пък, трябваше да поговоря с някого, след като ти ме отблъсна.

Рурк не отговори веднага. Отиде до прозореца и се загледа навън, докато разумът надделя гнева му.

— Добре… Да речем, че си имала оправдание да разговаряш с приятелките си. Не е и толкова важно дали реакцията ми е била предизвикана от нараненото ми самочувствие. Обиден съм, защото не ми се доверяваш, Ив.

— Грешиш — каза тя и си помисли, че на всяка цена трябва да му го докаже. — Ти си единственият, на когото вярвам безрезервно… сляпо ти се доверявам. Никога повече не ми обръщай гръб, никога! Страхувам се — добави, когато той се извърна и я погледна. — Не понасям да се страхувам. Помъчих се да прогоня безпокойството, но не успях. Мисля, че и двамата нямаме вина. Всеки от нас е прав… посвоему.

— Смаян съм от прозорливостта ти. И аз бях стигнал почти до същия извод, преди неволно да стана свидетел на снощната трогателна сцена. — Приближи се до нея и я погледна в очите. — Нима очакваш, че след като съм получил два ритника между краката, ще реагирам като покорно кученце, на което са заповядали да седне?

При друг случай Ив би се засмяла, представяйки си го като кротко домашно кученце. Знаеше, че човекът, който е вперил в нея пламтящите си сини очи, никога не ще бъде покорен. Ще прави каквото пожелае и ще понася последствията.

— С Уебстър разговаряхме служебно.

Той стисна брадичката й и процеди:

— Не се подигравай с мен!

— Наистина обсъждахме служебен проблем. Уебстър ми съобщи поверителна информация, заради което може сериозно да пострада. Започнахме да спорим, после… не знам какво го прихвана.

— Сигурен съм, че не знаеш — промълви Рурк. Беше толкова невинна, дори не осъзнаваше колко е привлекателна. Това го възбуждаше… нищо чудно, че е подлудила и Уебстър.

— Завари ме неподготвена — продължи Ив, — но щях да го поставя на мястото му. Но се появи ти, изтръпнах от кръвожадния ти поглед. После се нахвърлихте един срещу друг, все едно бяхте побеснели кучета, които се бият за кокал. А имаш нахалството да твърдиш, че аз се подигравам с теб!

— Да допуснем, че съм се разгорещил, че съм попрекалил. Но ти… ти насочи оръжието си към мен. — Не можеше да й го прости, сигурно щеше да си го спомня с огорчение до края на живота си.

— Точно така. — Тя блъсна ръката му. — Не съм толкова глупава, че да се хвърля да разтървавам двама обезумели от ярост мъже. Оръжието ми беше настроено да действа като електрошокова палка.

— Ама и аз съм един плачльо! Жена ми е искала само да ме зашемети! — Рурк неволно се засмя, макар че изобщо не му беше до смях. — Толкова ли си наивна, Ив!

— Нямаше да го използвам върху теб… може би. А ако случайно го бях направила, искрено щях да съжалявам. — Колебливо се усмихна. Стори й се, че съпругът й е готов на компромис, затова реши да му каже всичко, което беше намислила: — Беше плувнал в пот, побеснял от гняв… и много, много секси. Искаше ми се да се хвърля към теб и да те ухапя ей тук. — Тя прокара пръст по шията му. — Бях смаяна от реакцията си. Докато осмисля чувствата си, ти ме притисна към стената.

— Иначе щях да те напляскам, което нямаше да ми достави толкова голямо удоволствие.

— Защо не те заварих в леглото тази сутрин? И защо откакто съм тук ме докосна само два пъти?

— Вече ти казах, че нямам намерение да се извиня за онова, което снощи се случи помежду ни. Не желая… и не мога да го сторя. Но… — Той нежно прокара пръсти през косата й. — Но не ти дадох право на избор. Нямам предвид физиологичната страна на въпроса — побърза да добави, преди тя да го прекъсне, — а емоционалната. Направих го нарочно. После се разкаях, изплаших се да не събудя спомените от детството ти.

— Какво общо има детството ми с нашите отношения?

Ив не осъзнаваше, че недоумението й подейства като балсам на наранената му душа.

— Страхувах се да не съм ти напомнил за твоя баща.

— Не! — потресено възкликна тя. — Как изобщо ти хрумна? Желаех те и ти го знаеше. Нищо, което правим в леглото, не ми напомня на… — Думите му възродиха в съзнанието й ужасяващи видения от миналото, но тя не ги прогони. — В онова, което той ми причиняваше, нямаше любов, страст, нито дори необходимост. Изнасилваше ме, защото бях във властта му. Изнасилваше собствената си дъщеря, защото беше чудовище. Не може да ми причини болка, когато съм с теб. Не му позволявай да ме нарани.

— Не очаквай да кажа, че съжалявам. — Рурк докосна страната й. — Ще те излъжа. Но повярвай, че те обичам с цялото си сърце. Никога не съм бил толкова искрен.

Взе я в прегръдките си. Тя отпусна глава на рамото му и прошепна:

— Толкова бях самотна.

— Аз също. — Рурк я целуна и сякаш светът му възстанови равновесието си. — Липсваше ми, Ив.

— Няма да допусна работата да провали брака ми.

— Не бой се. Двамата заедно ще се справим. — Отново я привлече към себе си и я целуна по устните. — Признай обаче, че така животът е много по-интересен.

Тя въздъхна и се отдръпна:

— Знаеш ли, че изчезна?

— Какво?

— От два дни имам леко главоболие, а сега изчезна като по магия. Ти го прогони.

— Скъпа моя, никога не си се изказвала толкова… поетично. Много си трогателна.

— Голяма сладурана съм, нали? Подозирам, че с внезапното си нахлуване провалих сделката ти за „Грийн Спейс“.

— Какво са неколкостотин милиона долара в сравнение със спечелването на твоето благоволение? — Щеше да продължи да я дразни, но като видя колко е нещастна, побърза да добави: — Пошегувах се. Преговорите не са пропаднали.

— Радвам се, че възвърна чувството си за хумор. За съжаление трябва да тръгвам — имам много работа. Но по-късно ще се видим. Дано не държиш да продължим разговора за селскостопанската продукция на компанията „Грийн Спейс“.

— Мисля, че изчерпахме този въпрос.

— Слава богу. Слушай, макар че и двамата сме се разнежили, все пак ми е трудно да го кажа: моля те за помощ. Както ти си знаеш… разбираш за какво намеквам, нали?

— Лейтенант, подобри ми настроението!

— Очаквах да го кажеш. За разлика от теб аз съм в отвратително настроение — мразя да ти искам услуга.

Комуникаторът й избръмча. Тя го извади от джоба си и изслуша нареждането на заместника на Уитни веднага да отиде в Кулата.

— Прието — каза, после се обърна към Рурк: — Започва следващият рунд.

— Залагам на теб, скъпа.

— Аз също. — Тя се повдигна на пръсти, страстно го целуна, тръгна към вратата, но си спомни нещо и се обърна. — Между другото, шампионе, надявам се да замениш с друга счупената лампа в кабинета ми.

 

 

Когато влезе в Кулата, беше в повишен дух и готова за сражението. Тук беше царството на полицейския началник Тибъл, който управляваше справедливо, макар че понякога беше доста безмилостен.

Мнозина от подчинените му се страхуваха от него. Ив го уважаваше.

— Лейтенант Далас. — Тибъл стоеше пред бюрото си, а позата му й напомни за Рурк. Като стоеше прав, сякаш упражняваше контрол върху присъстващите и върху положението. Направи й знак да седне между Уитни и капитан Бейлис от „Вътрешно разследване“. Рот седеше от другата страна на Бейлис, а до нея се беше настанил Фийни.

— Ще започнем с информацията относно разследването на служителите от 128-и участък и по-специално от отдел „Борба с наркотиците“.

— Сър — прекъсна го Рот, — държа да отбележа, че въпросното разследване се провежда без моето знание.

— Ще имаме предвид забележката. Известно ви е обаче, че от „Вътрешно разследване“ имат право да действат, без да уведомят началника на съответния участък. Но — продължи той и намръщено се втренчи в Бейлис — като са пропуснали да докладват на командира и на мен за операцията, са превишили правата си.

— Сър! — Бейлис скочи на крака, но полицейският началник му направи знак да седне.

„Браво! — мислено го похвали Ив. — Постави гадния плъх на мястото му!“

Човекът от „Вътрешно разследване“ се подчини, но лицето му пламна и той разпалено заговори:

— Сър, много добре знаете, че ни е разрешена известна свобода, когато операцията изисква секретност. Тъй като събраната информация подсказваше, че в полицията има случаи на корупция, решихме за разследването да бъдат известени внимателно подбрани хора от нашия отдел.

— Ясно. — Тибъл се облегна на бюрото, а Ив едва прикри доволната си усмивка. — Позволено ли ми е да попитам кой е взел въпросното решение, капитане?

— Обсъдих го с неколцина офицери от нашия отдел.

— Разбирам. Наговорили сте се да пренебрегнете по-висшестоящите, така ли?

— Да, сър — надменно заяви Бейлис. — Разполагахме със сведения, които подсказваха, че престъпниците имат информатори сред висшия персонал. Ако информирахме другите отдели, щяхме да обречем разследването на провал.

— Да разбирам ли, че подозирате командир Уитни?

— Не, сър.

— Може би аз съм обект на вашето разследване.

Бейлис понечи да отговори, но замълча, за да обмисли думите си.

— Сър, вече не сте заподозрян… — промърмори.

— Вече не — довърши Тибъл с меден глас. — Камък ми падна от сърцето, капитан. Питам се защо, след като сте установили, че ние с Уитни сме извън подозрение, не сте благоволили да ни уведомите за тайната операция.

— Лов на вещици — прошепна Рот, а Бейлис я изгледа накриво.

— Решихме, че не е необходимо, сър, тъй като разследването приключи успешно.

— Налага ли се да ви обясня, капитан, че сте допуснали грешка?

Бейлис не трепна под гневния му поглед и отвърна:

— Не, сър. Съжалявам за пропуска. Както наредихте, всички записи и цялата документация по случая вече са на ваше разположение.

— Включително информацията, свързана с разследването на двете убийства, което провежда лейтенант Далас, надявам се.

Бейлис смръщи вежди:

— Според мен между двата случая няма никаква връзка.

— Нима? Какво е мнението ти по въпроса, лейтенант Далас?

— Мисля, че капитан Бейлис отново е сгрешил в преценката си. В разстояние на една седмица двама служители от 128-и участък са били убити от един и същ престъпник. Лейтенант Милс е бил под наблюдението на колегите от „Вътрешно разследване“, които ще потвърдят, че той е вземал подкупи, укривал е важни веществени доказателства и е допринесъл за освобождаването на един от главатарите в престъпния свят. Детектив Коли, който е бил подмамен от щедрите обещания на хората от отдела за „Вътрешно разследване“, се е съгласил да изиграе ролята на полицай, който също е корумпиран. Дотук операцията е приемлива. Ала разследването на убийството на Коли беше възпрепятствано от укриването на истинските му функции. Не съществува прецедент, даващ право на „Вътрешно разследване“ да проваля работата на друг отдел, за да продължи своята операция.

— Аз също съм на мнение, че случаят е безпрецедентен. Капитан, чакаме обяснението ти.

— Нашето разследване беше заплашено — отговори Бейлис, който вече трудно се владееше. Обърна стола си и гневно се втренчи в Ив: — Коли се съгласи да участва в операцията. Не сме го принуждавали. Каза, че допълнителното заплащане щяло да му дойде добре. Не мислехме, че животът му е в опасност. Бяхме сигурни, че след като работи в „Чистилището“, ще ни помогне да заловим Рикер.

Искаше й се да попита какво е общото между бара и Рикер, но не посмя. Нито времето, нито мястото бяха подходящи да зададе този въпрос.

— Дори смъртта му не ви накара да смените тактиката и да докладвате на по-висшестоящите, така ли?

— Не можехме да възкресим Коли, но смятахме, че ако не го разконспирираме, ако подведем разследващата убийството, че и той е вземал подкупи, ще открием и други корумпирани полицаи от 128-и участък.

— Използвал си един от служителите ми! — Рот скочи от мястото си. — Мислиш ли, че само в нашия участък има хора като Милс? Корумпирани ченгета работят не само при мен!

— Повечето от твоите подчинени са подкупни!

— Съобщиха ми невярна информация — намеси се Ив. — Това е грубо нарушение на правилника. Но много по-несправедливо, по-непочтено и по-отвратително е да се възпрепятства разследването на смъртта на полицай, като се опетнява името му. Според мен Коли е загинал при изпълнение на служебния си дълг и е трябвало да бъде разкрита истинската му роля.

— Лейтенант — промълви Уитни, — достатъчно. — Но в гласа му не се долавяше упрек.

— Не, сър, изобщо не е достатъчно! — Ив се изправи, но Тибъл не й нареди да седне. — Не възразявам срещу уличаването на подкупните ченгета, защото те са срам за всички нас, защото позорят полицейската значка. Ала когато някой чиновник, който цял живот е седял зад бюрото, използва положението си, за да накара подчинените си да заобиколят правилника, когато този книжен плъх се опита да промени хода на разследването, провеждано от негов колега, този човек е по-опасен от ченгетата, които изобличава.

— Прекаляваш! — Бейлис не издържа и скочи на крака. — Кой ти дава право да говориш така по мой адрес? Вече петнайсет години полагам усилия да прочиствам полицията от непочтени ченгета. Не се преструвай на света вода ненапита, лейтенант! Съпругът ти не е цвете за мирисане. Не е тайна, че някога с Рикер са били съдружници. Не е редно да се занимаваш с този случай!

— Не смей да обиждаш моята подчинена — тихо каза Уитни и протегна ръка да спре Фийни, който със стиснати юмруци се приближаваше към Бейлис. — Забранявам да коментираш личния й живот и професионалните й качества. Не желая да издребнявам като теб, но откровено казано, не можеш да стъпиш и на малкия пръст на лейтенант Далас. Господин началник на полицията, искам да направя едно съобщение.

Тибъл само разпери ръце.

— След като се запознах с документацията, която със закъснение ни беше предоставена от „Вътрешно разследване“, стигнах до извода, че капитан Бейлис е превишил правомощията си и следва да получи дисциплинарно наказание. Предлагам той да излезе в отпуск, докато анализираме данните и преценим дали да продължим разследването на полицаи, заподозрени в корупция.

— Сигурен съм, че полицейски служители са информатори на Рикер — запротестира Бейлис. — На път съм да ги разоблича…

— Вярвам ти, капитан, но смятам, че законите трябва да се спазват, не да се заобикалят — прекъсна го Тибъл. — Особено от онези, които са дали клетва да ги защитават. Ще си вземеш платен отпуск и ще се ползваш с всички облаги, които се полагат на човек с твоя чин. Допълнително ще решим дали да получиш дисциплинарно наказание. Препоръчвам ти да се свържеш с представител на профсъюза, в който членуваш, или с адвоката си. Свободен си!

— Сър…

— Свободен си, капитан. Предпочитам да се въздържа от личен коментар.

Бейлис стисна зъби, обърна се и тръгна към вратата, но преди да излезе, хвърли унищожителен поглед към Ив.

— Капитан Рот.

— Сър! — Тя се изправи и продължи: — Моля да ми бъде предоставена документацията по разследването на подчинените ми. Смятам, че имам право да я получа, след като заподозрените са от моя участък.

— Капитан Рот, в твоя участък цари пълен хаос. Молбата ти е отхвърлена. В срок от двайсет и четири часа искам да получа рапорт, съдържащ пълен анализ на положението в 128-и полицейски район. Лично ще се заема с този въпрос.

— Слушам, сър. Разрешете ми да кажа още нещо.

— Говори.

— Поемам пълна отговорност за създалото се положение. Милс беше мой подчинен, а разкритията за него доказват, че не съм била на мястото си и не съм контролирала служителите в управлението. Готова съм да си подам оставката след приключване на разследването.

— Да не избързваме с решенията си, капитан. Очаквам те утре в дванайсет часа в моя кабинет.

— Слушам, сър.

Рот излезе, а Тибъл отново се облегна на бюрото си и се обърна към Ив:

— Лейтенант, искам да разбера доколко си се забъркала в тази каша и кой ти е дал сведенията за операцията на отдела за „Вътрешно разследване“. Много добре знаеш, че според устава си длъжна да отговориш на въпроса ми.

— Сър, затънала съм до шия, ако мога така да се изразя. Много съжалявам, но няма да се подчиня на заповедта ви. Отказвам да съобщя името на моя информатор.

Тибъл погледна Уитни и промърмори:

— Дължа ти петдесет долара. — Сетне отново се обърна към Ив: — Имах глупостта да сключа облог с твоя командир, който твърдеше, че ще запазиш в тайна името на човека, предоставил ти важните сведения. Направи ми впечатление, че си предприела задълбочено проучване на капитан Рот.

— Вярно е, сър. Проучването е свързано с разследването на убийствата на Коли и Милс. Според мен престъпникът е полицейски служител.

— Обвинението е много сериозно. Имаш ли доказателства?

— Не още, сър.

— Подозираш ли Рот?

— Подозирам всекиго от 128-и полицейски район. Рот е началник на участъка, естествено е да бъде главната заподозряна. Разпитах я, анализирах данните за нея и проверих каква е вероятността тя да е замесена в престъплението.

— Какъв е резултатът?

— Компютърът изчисли, че вероятността е в границите на осемдесет процента.

— Да, имаш основания да я подозираш. Знам, че си професионалистка и няма да ти губя времето с въпроси за начина, по който провеждаш разследването. Поне засега. Но искам честен отговор на един въпрос, лейтенант: съпругът ти има ли лични и делови отношения с Макс Рикер и дали тези отношения засягат нашата работа.

— Рурк няма делово партньорство с Макс Рикер. Прекъснал е отношенията си с него преди повече от десет години.

— А в личен план?

— Докато разпитвах Рикер, сър, останах с впечатлението, че той има зъб на Рурк. Не ми го каза направо, но намеците му бяха достатъчно ясни. Рурк е много богат и преуспяващ човек и… се ползва с вниманието на медиите. У някои хора положението му предизвиква омраза и завист. Но не мисля, че враждебното отношение на Рикер към съпруга ми засяга работата ни.

— Отговори ми честно, но… доста предпазливо. Бива те за политик, Далас. О, май те обидих.

— Не, сър — с половин уста отговори тя.

— Притеснява ли те фактът, че преследваш убиец, който може би е наш колега, при все че жертвите му са заподозрени в корупция?

— Не, сър. Вярвам, че всеки гражданин на тази страна трябва да се подчинява на реда и законите. Ние следим за спазването на тези закони. Нямаме правото, нито познанията да раздаваме правосъдие.

— Отговор на място. Джак, можеш да се гордееш с подчинената си. Лейтенант — продължи Тибъл, обръщайки се към Ив, която беше смаяна от похвалата му — ще рапортуваш само на твоя командир и ще го осведомяваш за всяко действие, което възнамеряваш да предприемеш. Свободна си.

— Слушам, сър. Благодаря.

— И още нещо — каза той, когато Ив вече беше на вратата. — Бейлис сигурно ще поиска скалпа ти.

— Да, сър. Няма да бъде първият.

Тя излезе, а Тибъл най-сетне седна зад бюрото си и промърмори:

— Предстои ни да почистим Авгиевите обори, Джак. Да грабнем по една лопата и да се заловим за работа.