Любен Дилов
Пътят на Икар (7)

2

Сега беше друго и аз седях в тая зала, зареден с избухлива ирония към нея, към всичко в нея, а най-вече — към себе си. Залата, според обявената програма, се мъчеше да ни внуши, че се намираме в земна концертна зала. Симфонията си „Раждането на Икар“ Майола Бени бе написала още когато са се намирали в пределите на слънчевата система, пратила я на Земята, а след това записът от изпълнението й догонил Икар — най-добрият земен оркестър с най-добрия земен диригент; по този начин ни засвидетелствуваха отвреме-навреме своето фантомно уважение. Не мога да кажа обаче, че икарци отвръщаха със същото — в залата имаше само четиридесет и двама човека.

Симфонията носеше много от белезите на едно ранно творчество, но — пределно искрена и безизкусна — бе съхранила възторга и страха на великото начало, тъгата и вярата, ликуването и прощаването, в което трагичните нотки на саможертвата звучеха дълбоко сподавени, но все пак незаглушени за оня, който искаше да ги чуе. Надявах се поне тя — защото от другите неща в програмата не очаквах това — да убие кощунственото ми настроение, но и тя не го направи. Аз оглеждах насмешливо земните музиканти и знаменития Долинин, и дори техният спонтанен начален поклон пред делото на Икар не ме развълнува, като друг път, видя ми се едва ли не подигравателен. Майола Бени, в съвсем скромно черно костюмче, изглеждаше непоетично мъничка в подножието на своето творение, а когато ръкоплясках заедно с другите, стараейки се да напълня празната зала с пародиен възторг, аз си помислих, че все пак това е нещо, което може би ще остане от музикалното творчество на Икар, ако не се родят на него някакви други музиканти.

Заедно със знаменития оркестър на знаменития Долинин и знаменитата Московска концертна зала, бе изчезнала и Майола Бени. Стените и таванът, оголени от всякакви ламперии и украшения, ни се озъбиха с грубо изсечените скални породи, от които бе направен самият Хидалго. Намирахме се сякаш в някаква праисторическа пещера. Така ли изглеждаше в действителност залата? Майка ми ми пошепна: „Тая Майола, какво ли е намислила? Много добре знае, че не я бива да импровизира на багрофона.“

Аз станах най-безцеремонно и отидох да пипна стената. Беше гладка, разбира се — отново холографът с неговите фокуси! Останалите четиридесет и един посетители знаеха това, та ме изгледаха с недоумение, когато се обърнах, за да тръгна отново към мястото си. Идваше ми да им викна нещо грубо, някоя ругатня, каквато през живота си не са чували, но не открих в себе си такава ругатня, пък и още преди да стигна до креслото си светлината в пещерата рязко намаля, сенките по стените станаха по-остри, ръбовете по-причудливи и загадъчни. Миг — пълна тъмнина и ето че пред нас, а едновремено сякаш и в центъра на тая гигантска пещера, из мрака изплува един грамаден додекаедър. Отначало фосфоресцираха мистично само кантовете му, вътре цареше същият пълен мрак, но този мрак не беше празен. В него се движеше нещо, някакъв тъмен зародиш на тъмна неизвестност. Акорд, втори… грамадният дванайсетстенен кристал полека засия извътре, и сякаш не той засияваше, а Майола Бени, която седеше в него, гола, както може да бъде гол един кристал. Седеше в кристала гола и неподвижна като тъмно заледено цвете или като ония праисторически пеперудки, които на Земята се намират в кехлибарените сълзи на морето. Искаше ми се да се надсмея поне в себе си на евтиния символ, който се готвеше да ни сервира заедно с импровизациите си на багрофона, но не успях — беше толкова хубава, че всичко в мен се сви от болка.

После ме заболя втори път и то беше болката-уплаха, която изпитвах по време на детската музикална лектория, когато Майола Бени, импровизирайки ни на багрофона, се стопяваше и изчезваше в пожарите и светкавиците на цвето-музиката. Още първото мръдване на ръката на тъмния гол зародиш в сърцето на кристала разтърси пещерата с един подземен черно-червен тътен; от дупките и пукнатините по стените заизвираха във виолетовия въздух-тон синкави пламъци и струйки червено-оранжева лава, стените се затресоха още по-силно — засъскаха зеленикаво-жълти отровни газове, зад гърбовете ни тресна светкавица и аз затворих очи. Кристалът бе изчезнал вече в хаоса от музика и светлини — един действителен хаос, защото след общо взето сполучливата интродукция, имитираща началното състояние на доорганичния период на планетата, Майола отново доказа, че не умееше да импровизира на багрофона. На Икар имаше няколко души, които макар и да не бяха професионални музиканти като нея, вършаха това значително по-добре.

Багрофонът е наистина велико изобретение, най-вече заради това сякаш и физическо разтваряне на изпълнителя в сплавта от музика и багри, при което изчезва всякаква дистанция между композитора, творбата и слушателя, защото слушателят, потопен изцяло във фантастичния свят от звуци, форми и светлини, сам конкретизира в себе си тоя свят, превръщайки го от абстракция във вълнуващата конкретност на собствените си чувства и страсти.

Зад затворените ми очи обаче не се раждаше никаква друга конкретност, освен разтворилата се в квантите на цвето-музиката Майола Бени. И аз я чаках, както някога в детските лектории, с уплашено до задъхване сърце, че може би няма да се върне.

Тя се върна, но не такава, каквато ми се искаше да я видя поне още веднъж, ако не и да я гледам цял живот, и аз ядовито сръгах душата си, за да отрезвее: като всичко на нашия беден Икар, като всичко и това е само един сръчен монтаж от технически миражи и…

Предугадила сякаш това ми настроение, Майола се яви в новата си творба, без да си служи с ефектни технически трикове. Разбира се, съвсем без нищо не можеше — в края на краищата, нашата концертна зала представляваше само една действителна пещера, изкопана в скалите на Хидалго. Светлините и холографът й я правеха да бъде концертна зала. Но сега те бяха я превърнали от помещение в обляно от слънце пространство, което нямаше стени, нямаше таван — едно небе ни обгръщаше отвсякъде, ведро, радостно, кънтящо от обич и възторг заедно с гласа на Майола Бени.

Не беше дала име на творбата си, светлинният надпис я обяви като „Концертино за женски глас“. Майола излезе на сцената — също едва видима в това зашеметяващо слънчево пространство, защото дълга роба обливаше тялото й в подобна металоцветна слънчева светлина. Вдигна ръце и лице към невидимото слънце, кимна леко с глава, завъртя леко китки и невидимият оркестър гръмна над главите ни, а тя запя: едно момиче стоеше само на някаква безкрайна слънчева поляна и му беше толкова хубаво, че не можеше да прави нищо друго, освен да размахва ръце, за да дирижира хора на птиците и да се надпява с тях, защото щастието ще пръсне иначе влюбеното му сърчице.

Майка ми великодушно бе пожертвувала няколко стръкчета цветя от своето селекционно поле, но не хукна веднага да ги поднася, а направи точно така, както ми се искаше да направи: изчака всички да свършат поздравленията си. Майола също не пожела да пререди някого заради нас, а после така се хвърли към майка ми и двете така се запрегръщаха и зацелуваха, че едва не побягнах.

— Майола, ти си чудна, великолепна, ненадмината!

— Колко съм щастлива, че дойде! — надвикваше я Бени, а пък вече бях готов да се закълна, че нарочно не бе й пратила покана. Но най-противното беше, че и двете изглеждаха неподражаемо искрени.

— Това е моят син — представи ме най-после майка ми.

— Знам го, разбира се — каза Майола. — Нали съм го учила да слуша музиката.

— Не съм сигурен дали сте успели — казах аз и пристъпих крачка напред, за да поема ръката на някогашната вълшебница от някогашната моя приказна страна.

Задържах неприлично дълго протегнатата ми ръка, наведох се и я целунах. Никой не правеше това на Икар, но аз помнех от земните филми, че хората са го правели по времето на Бетховен и векове по-късно, по времето на Стериус.

— Благодаря! — прошепна Майола Бени.

— Той е малко чудак, Майола — оправда ме майка ми. — Но е добър ценител на музиката ти.

— Знам — рече Бени и аз не разбрах кое от двете знае, но се зарекох непремено да изпита първото. — Защо не ме посетихте нито веднъж? — обърна се тя за пръв път към мен, а очите й се свиха и заприличаха на черните отверстия на всмукателни тръби. — Всички от вашата лектория ме посещаваха. И тогава, и по-късно. Аз ви очаквах.

Пак не разбрах това „и тогава, и по-късно“ за нейните очаквания ли се отнасяше или за посещенията на другите, но отговорих в стила на своето чудачество:

— За какво? Да водим изкусни беседи на музикални теми ли? Аз не умея да правя изкуство с устата си.

— Нали ти казах, че е чудак! — съвсем се огорчи майка ми, но не от лошото ми държане, а защото бе вече усетила унизителната роля, която бях й натрапил.

Чак ми дожаля за нея и сигурно бих я съжалил искрено, бих я обичал в тия мигове, ако не я сравнявах нарочно с приятелката й, за да се убедя колко по-красива е тя. В лицето, в тялото, в жестовете и мимиката — защото майка ми беше от специално създадената клонингова раса, а Майола е била обикновено дете-чудо, което заради таланта му направо качили на Икар. И с това аз обяснявах мътната страст в себе си.

— Знам, че не умеете и… затова ви очаквах.

Моите дързости не я докосваха — тя все пак беше от първите икарци, от хидалговките, от вундеркиндите.

— Майола, какво ще правиш сега? Имаш ли някакви ангажименти?

Майка ми, прелестната, бе се примирила с ролята си или пък бе осъзнала дълга си да ми помогне, въпреки че бях поискал по такъв подъл начин помощта й. Тя се готвеше да й предложи нещо подходящо за мен, но Майола я прекъсна с открито нетърпение:

— Ще ми разрешиш ли да прекарам тази вечер с твоя син?

— Да разрешавам? — учуди се майка ми и аз видях, че жената, дори когато е икарка, може да бъде неискрена, щом трябва да скрие накърнената си гордост. — Та аз отдавна нямам никакви права над него!

— Като ви видях заедно, помислих, че днес може би имаш някакви права. Не ми се сърди, но той е единственият, с когото бих желала да прекарам тая все пак тържествена за мене вечер. Дори съм се подготвила за това.

Стърчах край тях и слушах от висотата на глупавия си дангалашки ръст любезния им пазарлък, а дланите ми се потяха — тя беше се подготвила за това, за което аз от дете не успявах да се подготвя. И отново се оказах неподготвен за него, защото в същия миг, когато чух думите й, вместо да изпитам щастливо облекчение, аз си помислих, дали Алек не е убил своята хубава Нила заради някое ей такова простодушно, неприкрито и непитащо, а повеляващо изречение?

Майка ми прибягна дори до смеха, за да се изтегли от полесражението, където веднъж завинаги оставяше своя син.

— О, Майола, след такъв концерт никой няма право да ти отказва нещо! Боя се само моят Зенон да не ти помрачи празника със своите чудачества.

Майола Бени също се засмя, но смехът й съобщаваше нещо само на мен.

— Знаеш, мила, че самочувствието ни е непоклатимо.

И без никакво стеснение я целуна за сбогом, а майка ми побърза да заяви, че не било нужно да я изпращаме — нямало да се прибира пеш, защото баща ми я чакал за вечеря. Пожела ни приятно прекарване, помоли ни плахо да я посетим някой път, заяви ни, че била много щастлива и отнесе стоически гордо великолепната си осанка. С лека болка помислих подире й: Защо все пак не съм взел поне мъничко от хубостта й?, но то беше по навик от времето, когато смятах, че заради вида ми Майола Бени никога не ще ме хареса.

3

Майола се отпусна в едно от креслата, сякаш за да ми покаже колко е я уморила схватката й с майка ми. Сега тя не беше вече нищо повече от една чернокоса, силно мургава женица от оня земен континент, където някога са се смесили, като цветовете в багрофона, три от земните раси, за да изтъкат за мене моето видение от тази зала. А ето че видението бе слязло най-после от сцената, бе излязло от загадъчния кристал, аз можех да го докосна, разрешено ми бе да го докосна. Но слънчевото пространство-зала не ми се струваше вече празно, а претъпкано от дихания и напрежение.

Майола седеше, отпуснала ръце в скута си като след тежка работа, вдигнала големите си продълговати очи в очакване на похвала или на възнаграждение за положения труд. И нито един трепет на неувереност, че е възможно и да не получи полагаемото й се, не раздвижи тия почти негърски устни, не помрачи тихия блясък на креолските й очи.

— Ох, уморих се! Не предполагах, че толкова ще се вълнувам на тоя концерт, сякаш за пръв път излизах…

— И аз не предполагах, че няма да ме запитате поне дали съм съгласен да остана с вас — прекъснах я толкова грубо, че гласът ми отекна в слънчевото пространство на залата като гневен удар върху басов клавиш.

— Трябваше ли да ви запитам?

Простодушното й учудване направо ме отчая. Не отговорих и тя продължи да недоумява:

— Нали ме искахте, Зенон? Не ме ли искате вече?

Пръстите ми се плъзнаха по запотените длани, мъчейки се да уловят нещо, което нямаше в тях.

— Аз си мислех, че ме обичате — каза тя след малко. — А вие знаете, че аз ви обичам.

Щях да й кажа отначало: когато човек иска нещо, иска да го получи тогава, когато… После щях да й кажа: напразно си разчитала на моята прозорливост, аз съм лош психолог — но нищо не казах. Преградата, за която толкова пъти с малодушно сърце съм се питал преодолима ли е изобщо за мен, изведнъж бе изчезнала. Нямаше я. Оглеждах се за нея, а я нямаше — имаше само някъде под мен, в креслото, едно малко, тъмно същество, което сгърчено очакваше удар или милувка. Наведох се и целунах косите й, и поех в шепи тоя черен водопад, за да осъществя поне една от най-силните си юношески мечти. Косите бяха меки и еластични, а като ги разрових, засилиха своя аромат, сякаш бях освободил диханието им от сковаващата го обвивка на прическата. Тя единствена имаше толкова дълга коса. Повечето икарки се подстригваха късо, защото служебните им задължения — все едно извън или вътре в Икар — често им налагаха да нахлузват шлема на скафандъра. Ровех сега тези дълги коси, но не както някогашният жаден за тях юноша, а в целувката и в движенията на пръстите ми имаше нещо изследователско.

Спуснала клепки, Майола не помръдваше. През последните дни преди концерта, тълкувайки поканата й, бях се опивал в представата си как ще бъда груб с нея, за да унижа и смачкам тая избраница, оставила ме да я чакам толкова години, а сега можех само да мачкам къдриците й. Но когато поисках най-после да вдигна устните й към себе си, тя рязко се изправи и каза:

— Да отидем у дома! Чакайте да угася холографа!

В устата ми силно загорча — да отида там, където тя се е приготвяла да ме посрещне? Или: да не оскверняваме тая зала? Но щом излязохме навън, аз я хванах под ръка и я помъкнах точно в обратната посока. Тя не се възпротиви. Лицето й бе загубило окончателно тъмното си спокойствие. То бледнееше в една мъка, която аз тогава изтълкувах невярно, защото упорствувах в своята идея-фикс: Не, скъпа моя, насилвах се аз в себе си към някаква поетическа символност, не, ние ще го направим, както са го правили нашите прадеди, няма да го правим като икарци! Ще изповядаме нашата любов най-напред на природата, а не на машините и хората, защото тя на нея принадлежи. Ще я покажем първо на дърветата и на водата, и на птиците, на всички ония, които по-добре знаят от хората какво е любовта — те да я благословят…

Изговарях в себе си всичко това, няколко пъти повторих думата „любов“ с едно опипване, сякаш също я изследвах, а не улових съдържанието й. Никаква любов нямаше сега в мен. И никога не бе я имало! Вярно, бързах към парка, за да целувам Майола Бени, но не усещах любов в това си искане.

За разлика от мен обаче, Майола Бени знаеше какво точно иска и умееше да осъществява желанията си. Тя се притисна изненадващо към рамото ми, прегърна ме през кръста и аз стъписан видях, че на пустата алея откъм парка неочаквано са се появили двама души. Тя бе решила веднага да покаже на икарци, че ние вече принадлежим един на друг или по-скоро, че аз вече съм неин. И успя да ме изпревари.

Не ми остана време да реагирам, а щом познах баща си и Терин, своя учител и ръководител, момчешката ми гордост, че прегръщам може би най-забележителната жена на Икар, се превърна в синовна уплаха. Двамата ни поздравиха по икарски любезно и официално, не показаха никакво учудване, а баща ми рече:

— Майола, можах да чуя само концертиното. Прекрасна творба! И великолепно пяхте.

— С удоволствие се присъединявам към оценката — поклони се всемогъщият председател на контролния съвет.

Поблагодарявайки, Майола още по-демонстративно се отпусна на рамото ми. Забравил своето упование в четиридесет и седмия си хромозом, аз примирах от притеснение и мъка, та ми се искаше чак да побягна. Баща ми каза още:

— Зенко, радвам се за теб. Майола ще ти бъде чудесна другарка. Майка ти също много ще се радва, те са добри приятелки.

— Тя знае вече — изпя ликуващо Майола.

— Е, хубаво! Ще чакаме тогава в най-скоро време да ни посетите.

Ето толкова можеше да отдели от своето време първият теоретик и мислител на Икар за сърдечните драми на своя син. Не се ли запитваше поне нормално ли е това, да го прегръща и обсебва една жена, която е връстница на майка му? В същност тия двамата можеше и да са го знаели отпреди. Щом съм техен експеримент, нищо чудно да са определили и кога точно, и от коя жена да бъда въведен в любовта! Да са го програмирали и съгласували с откритието, което е трябвало да ми направят. Би трябвало да им захвърля сега тая жена в краката, да се изплюя на експеримента им, а стоях безсилен, беззлобен и покорен, като пред богове, които единствени решаваха съдбата ми.

Терин само ми се усмихна окуражително и със същата добродушно-обичлива усмивка се сбогува с нас, уверен навярно, че Майола Бени ще успее да потуши пожара, който той самият бе разпалил в мен.

— Баща ти е голям човек — рече Майола подире им, сякаш се гордееше с това. — Човечеството знае името му и още много векове ще го помни.

Започна да ми говори и на „ти“; сигурно след тази среща се чувствуваше окончателно като съпруга. Но хромозомът ми се окопити:

— Странно, откъде се е взело тогава всичкото това нищожество в гените му, с което ме е създал!

— Зенон, не говори така! Аз не мога да обичам един човек, в силата на таланта на когото не съм уверена.

— Но аз нямам нито сила, нито талант. Имам само…

— Не те желая друг — прекъсна ме тя и се загледа в обувките си; те проблясваха при всяка нейна стъпка изпод златистожълтия плат на дългата рокля, с която бе пяла своето концертино.

Прегърнах раменете й така, както бях жадувал това в дългите си часове на младежко усамотение. Усетих младата сила на тялото й, забравих онова, което едновременно ме привличаше и отблъскваше: нейната възраст. Забравих и избраническото у нея, което минутка преди това бе прозвучало отново в декларацията й какъв мъж можела само да обича. В гърдите ми, на които така удобно лягаше нейното рамо, възликува гордостта, че държех в ръцете си тая жена, победена и окончателно завладяна.

Бяхме стигнали брега на езерото и около нас стана по-светло от водите му. Те отразяваха разсеяната нощна светлина, в която спяха гората и тревата, и птиците. Изкуствената нощ автоматично бе сменила изкуствения ден, защото от нея имаха нужда не само хората. Всичко, което бе тръгнало от Земята и носеше още в клетките си памет за нея, продължаваше да живее с тиктакането на нейния биологичен часовник.

Исках мълчаливо да положа Майола на брега и мълчаливо да положа устните си върху нейните за първата наша целувка — така са правели нашите деди, но в този миг тя извика:

— Хели, ти ли си? Защо се криеш?

Една фигурка, тънка и тъмна, бе се шмугнала между дърветата.

— Ела тук! — почти й заповяда Майола.

Хелиана Доля-Морени! Видях я за първи път преди четиринадесет години в родилната камера. Беше първият човешки ембрион, който ми възложиха да наблюдавам по време на обучението ми, вършех, разбира се, само най-простите неща: контролирах техническите параметри на камерата, изучавах стадиите на развитието му. Самият аз бях тогава на четиринадесет години, но като баща обичах вече това миниатюрно бебенце, защото то беше и второто дете на Икар след мен, което не бе създадено по клонинговата система. Икарци бяха решили да си направят втори експеримент. Веднъж, когато Варий Лоц, отговарящият за родилните камери подпредседател на контролния съвет, ме изпитваше в отделението, влезе Морени, бащата. Често идваше и страшно се перчеше с експеримента си. Залепи както винаги очи на окуляра, погледа детето, засмя се щастливо и кой знае защо се обърна към мен, не към Лоц, който беше един от най-популярните и обичани хора на Икар:

— Какво ще кажете, младежо, как да кръстим тая наша мома?

Отзовах се веднага, защото отдавна вече си имах име за своето бебе:

— Хелиана!

— Хелиана? Откъде изровихте пък това име?

— От хелиус, латинското име за слънце.

— Хъм, Хе-ли-а-на — прецени го Морени по благозвучие.

По това време, търсейки приказки, се ровех жадно и безразборно в енциклопедичните колектори и бях очарован от поетичните суеверия на древните хора — оттам бе ми хрумнало и името.

— Нашите далечни прадеди са влагали в имената свои пожелания за бъдещето на детето. Хелиана — за да намери своето истинско слънце!

— Това е интересно. Ще поговоря с майка й.

— Готово — подкрепи ме и чудесният Варий Лоц. — И името е хубаво, и кръстникът си го бива! Дайте да плюем веднъж на традицията.

Така аз, невзрачният пубертетен ученик, станах кръстник — нещо, на което имаха право само видните икарци. И още тогава, макар неволно, съм почнал да руша реда на Икар.

Допреди две години моята кръщелница се явяваше редовно на контролните прегледи, после изведнъж престана да идва при мен. Отдадох го на инстинктивния срам у подрастващото момиче и се зарадвах дори, защото икарки бяха толкова суверенни и горди, че дори срама пред мъжа бяха унищожавали в себе си като нещо принизяващо ги. И продължавах да обичам това момиче — една крехка, руменокожа катеричка — като своя рожба, та затова се смутих от присъствието й.

— Какво правиш тука? — запита я Майола, когато момичето излезе иззад дърветата, но не се приближи до нас. — Сама ли си?

— Гледах езерото.

В поприведената фигурка на Хелиана имаше нещо, което приличаше на готовност за нападение или бягство, нещо определено враждебно. Навярно бяхме нарушили някакво нейно си, интимно усамотение. Децата на Икар прекарваха по-голямата част от свободното си време в тая голяма и хубава гора, бягаха от мъртвилото на икарската техника, която за тях не беше никакво чудо, за да търсят чудесата на живата природа. Аз също бях прекарал детството си тук и благославях оня, комуто бе хрумнало да предложи за нашето космическо пътешествие не някой по-малък астероид, а именно Хидалго, та по този начин бе позволил на икарци лукса да си имат няколко хектара грижливо поддържана земна природа. И първата похвала, която получих като младши член на контролния съвет, бе, когато предложих да преместим някои от детските учебни колектори сред самата гора.

— Тя е най-трудната ми ученичка — каза Майола Бени. — Хели, аз се омъжих. Това е моят съпруг. Ела да ни поздравиш.

Момичето не помръдна, а аз я поправих мислено: това е моят нов съпруг — спомнил си за пръв път тоя ден за загиналия й съпруг, макар една от лабораториите на Икар, която лежеше в моя район за контрол, да носеше неговото име. Повторих си: „Моят нов съпруг“ и се заслушах в безгласните си думи, защото още не можех да доловя какво точно ми казват те. Майола направи някакъв жест в тъмното, може би поиска сама да тръгне към момичето, но то изведнъж побягна. Крехката му фигурка се огъна два-три пъти между дърветата и изчезна.

— Какво й стана? — рече тя отпаднало. — Странно момиче!

Аз седнах на тревата и протегнах крака към езерото. Водите му лежаха тъмносиви като оксидиран алуминий. Само на другия край, където те опираха в своя нощен хоризонт — защото оттатъшният бряг бе погълнат от нощта — и откъдето извираше бледото нощно осветление, върху тях играеха хромови отблясъци.

— Наистина е най-трудната ми ученичка! Много странно дете, нищо не разбирам от него. Музикална е, а направо отказва да възприема каквато и да е хармония. Едва я накарах веднъж да се опита сама да съчини някаква мелодия. Нищо не излезе. Разбираш ли, всяко дете е способно да съчини като своя мелодийка нещо чуто, което му се е харесало. А тя ми изтърси такава какофония от звучни иначе и верни тонове, че се хванах за главата. Но ти не ме слушаш? Какво мислиш?

— Като дете и аз все в гората киснех. Веднъж с Алек, моя приятел, клекнахме край едно дърво и ровихме, ровихме, ровихме, докато изпочупихме ноктите си, за да видим къде отиват корените му. А когато стигнахме до тръбите, които разнасят хранителния разтвор, побягнах, както сега Хелиана. И никога не съм плакал така горчиво, Майола, нито преди това, нито после.

Чух въздишката й, рекох:

— Седни до мен. И не ми се сърди, аз наистина съм чудак, майка ми е права. Ще трябва да свикваш с мен, както аз свиквах с икарските илюзии.

Тя не седна, а коленичи и силуетът й, неестествено отрязан от необичайната поза, се залепи на тъмносивата стена на езерото.

— Не умея да импровизирам — промълви тя. — Ако не беше дошъл, нямаше да включа багрофона в програмата си. Просто исках да ти се покажа.

— Беше по-красива от всяка музика.

— Но концертното написах за теб — продължи тя, сякаш не бе чула комплимента ми. — И пях за теб, и съм убедена, че е добро, а ти не го хареса.

— Аз много обичам „Раждането на Икар“ — рекох й, а ми беше на устата да й кажа да престане да ме пита, защото неминуемо ще стигне до моя игрек-хромозом.

— Не, ти не харесваш концертите ми. Защо не харесваш поне песните ми?

— Харесвам ги — възразих аз, защото можех да лъжа, а сега ми се искаше да бъда добър към нея; имах нужда от нея и от малко доброта в себе си.

— Не, не ги харесваш, знам това.

— Всички други ги харесват. Не ти ли е достатъчно?

— Не ми е достатъчно. Но как тогава… харесваш мен?

— Защото ти си извън музиката си — отвърнах аз наслуки.

— Зенон, знаеш ли това? Да, знаеш го, сигурно го знаеш, затова и аз дойдох при теб. — То беше вопъл на плаха надежда, който избухна в отчаяние: — Зенон, аз съм композитор, чиято музика няма кой да слуша!

Потръпнах от силата на горестта й. Какво искаше да каже? Нима тя знаеше онова, което сутринта моят учител бе ми доверил като най-строга тайна! Или само го усещаше с изострената чувствителност на артиста? Побързах с евтиното си утешение:

— Не си права, икарци те обичат. Това, че на концерта имаше малко хора, няма никакво значение. Другите са те слушали от поливизорите си. Те нямат време да ходят по концерти, нямат изобщо вече много време за изкуството, но от теб специално имат нужда…

Майола не ме слушаше. Положила ръце върху подвитите си колене, тя бе навела глава и сякаш се изповядваше:

— Исках да обхвана с музиката си цялата ни съдба, всичко, а чувствувам това всичко само като трагедия. Ако напиша сега една песен, за онова, което преживявам, веднага ще я запеят и ти ще я харесаш… имам вече няколко такива песни, по разни древни текстове, някой път ще ти ги покажа… но нямам право да пиша тъжни песни, тъжните песни трябва да си стоят заключени в земното сърце на човека. Как да пея за самотност, за изоставеност, за чувството си, че съм захвърлена като непотребна, когато… Не, нямаме право да пеем за друго, освен за това, колко е могъщ човекът и как храбро воюва с Космоса.

— Защо подиграваш себе си? — обърнах се аз на лакът, наострен вече за спор.

— А кого? — отвърна Майола вяло.

— Ония, които ти диктуват една противоестествена задача.

— Никой не ми я диктува.

— Значи сама си я налагаш? — викнах аз и бях готов едва ли не да я ударя, защото тя го заяви с накърнената гордост на избраницата.

— Сама. Диктаторът се ражда от условията, Зенон. Но най-напред става диктатор в себе си. Той е и първият роб на диктатурата.

Възтържествувах, защото най-после чух тая дума от един икарец от старото поколение.

— Признаваш значи, че на Икар има диктатура!

Сигурно бе се усмихнала с майчинска снизходителност. Не го видях в тъмното, но не може да не се е усмихнала тъкмо така:

— Да. На Икар има хиляда диктатори. И хиляда роби.

Бяха несъкрушими тия хидалговци, но аз, аз бях съкрушен:

— Да… ние всички сме диктатори.

Майола припълзя на колене, сложи ръце на раменете ми, рече простичко:

— Ти не си, момчето ми. Затова те и обичам. — Но то не беше утеха за мен.

— А аз защо те обичам, щом мразя диктаторите?

— Не ме обичаш.

Бях така поразен, че възражението ми излезе неуверено:

— Как може да твърдиш…

— Не е обич това, Зенон — поясни тя все така простичко и тъжно. — То е стремежът ти към онова познание, което мъжът може да получи само от жената. Та е и потребността ти от майка, на която да изплачеш колко си самотен и колко си лош, и колко си слаб и объркан от собствените си тайни. Не знам дали ще ти бъда добра съпруга, но добра майка може би ще ти бъда.

Тя дръпна ръцете си от раменете ми, рязко и сякаш уплашено, после легна по гръб на тревата.

Мислех. И пъдех мислите си, за да бъда в състояние да кажа нещо или да направя нещо, но не успявах. Учудвах се. И се надсмивах над себе си, че има за какво да се учудвам. Питах се. И не исках да се запитвам. И отново се блъсках като жива птица в клетката от условности на Икар.

Какво знаеше тя и какво не знаеше? Сама ли бе ме поискала или контролният съвет я пращаше — Терин и Варий Лоц? Ако аз търсех в нея майката, какъв мъж щеше да намери тя в мен? Или бяха я пратили пак тия неумолими закони на малобройността, които не ти предлагаха никакъв избор и никаква свобода? Но тя каза, че ме обичала? Нима и тя можеше да лъже или това също беше оная тотална подчиненост на икарци пред премислените, научно конструирани и в най-интимните сфери условности, пред тая самодиктатура, която трябваше да осигури вътрешната безпрепятственост на техния път в Галактиката?

— Да ти изпея ли една песен? — обади се Майола Бени, но беше някак много отдалеч.

— Не ми се завладява сега Космосът с твоите песни! — изръмжах аз и се проснах обратно, на тревата, за да не я гледам.

Но тя запя. Отначало съвсем тихо, треперливо, после без да повишава своя до съвършенство култивиран глас, който сега предпочиташе да заплаче, успя да го овладее. Не разбирах думите, защото бяха от непознат ми земен език, но мелодията сякаш забълбука в мен самия, сякаш някакъв резервоар на болки и копнеж бе се пробил в гърдите ми и заизлива до премала горещите си води, докато ме изпълни целия, докато напълни езерото пред мен, гората около мен, целия Икар и цялата черна празнота около него. Чувствувах, че още малко и ще се задуша, ще се удавя, и затворих очи, но вместо това заплувах в тия горещи води, а те ме понесоха нанякъде и аз усещах, че това някъде е място, където винаги съм мечтал да отида.

Пръстите ми дълго пътуваха по тревата, докато срещнат ръката на Майола.

— Ти… ти наистина си…

Тя не ме остави да намеря думата:

— Не е моя песен, Зенон. Това е една прастара земна песен. Аз не умея да композирам такива песни. Пък и няма вече кой да ги слуша. Нито тук, нито…

И заплака.

Да, тя знаеше, че Земята вече не чува нашите песни! Сигурно знаеха „тайната“ и останалите — всички, които зорко следяха пътя на Икар между звездите. Лесно са я открили, защото не са профани като мен, но продължаваха деликатно да я крият един от друг. Бяха я заключили в душите си, за да си останат предишните уверени в победата, горди и красиви пратеници на човечеството. С какво можеше да ги смути някакво си хромозомче-изрод?

За пръв път виждах икарка да плаче. И замрях, защото този плач ми се видя като естествено продължение на песента. После, целият разтреперан от някакво ликуване, от усещането, че съм стигнал до нещо, към което от първия си жизнен порив съм се стремял, аз се хвърлих към Майола и сграбчих лицето й в изстиналите си шепи. А тя не по-малко бурно ме прегърна и извика така, че дъхът й ме задави с горещината си:

— Не ме напускай, Зенон! Моля те, не ме напускай! Помогни ми да живея!

Помогни ми да живея — това беше едно заклинание, което ме преобрази. И когато по-късно мислех върху него — ох, колко много съм мислил, — аз като че ли опирах и до истините за себе си. Възможно е да съм търсил в нея и майката, за да й изплача своята трагедия, но положително съм търсил повече жената, за да получа от нея потвърждението, че съм нормален мъж, а не несполучлив експеримент. В оня чародеен миг Майола ми даде тъкмо това, изплаквайки ми своята трагедия, търсейки мъжката ми закрила. В оня миг тя не беше икарка, а исканата земна жена. Защото жената изглежда утвърждава същността си, само когато ни доказва, че сме истински мъже.

— Защо да те напускам? — недоумявах аз тогава. — Аз… аз никога не ще те напусна!

Но изведнъж, насред неопитните си нежности, по някакъв чудовищен произвол на съзнанието ми, видях Хелиана. Видях и бягството й от нас, макар тя да стоеше на крачка от мен, видях пълните й с необяснима ненавист очи, които преди това бяха скрити в тъмното, и цялата дълбочина на омразата в тях усетих… — не, това не беше и видение, то беше по-релефно и по-обемно от всеки холографски двойник, от всеки действителен образ, беше някакво свръхвидение. И аз отчаяно зацелувах мокрото лице на Майола, за да престана да го виждам.

Така започна моята странна и мъчителна любов с Майола Бени.