Любен Дилов
Пътят на Икар (19)

1

Холограмата на втората планета от системата на Есна продължи да се появява на същото място през двадесет дни по за двадесет дни. Беше ту по-ясна, ту по-размита, премести се с няколко милиона километра, върна се, показваше ту едната си страна, ту другата, но така и не успя да ни зарадва с някой по-едър план. Очевидно нашите изпробваха и други варианти на проекта, опитваха се да го усъвършенствуват. Не се съмнявахме, че в края на краищата щяха да успеят, щом принципно бяха го овладели веднъж, но това не намаляваше нетърпението ни — и на икарци, които летяха вече нататък, и нашето, които се отдалечавахме от нея. Но като че ли беше по-добре така — така тя продължаваше да пази тайните си, да бъде само едно хубаво розово-оранжево поле, което всеки можеше да засява с въображението си, да го населява с родените си в самотата мечти. То още нямаше име, това поле, огрявано от едно спокойно слънце, забулвано от безбурни бели облаци, до нашето излитане от Икар все още нямаше име. Астронавигаторският съвет с право не искаше да насилва нещата, чакаше името да дойде самичко, самичко да се утвърди, но и никой пък не се решаваше прибързано да пусне някакво име, дори на шега. Величието на историческите дни сковаваше остроумието на икарци.

На експедиционния кораб ние си я нарекохме съвсем логично Втора Земя или по-научно: тера секунда, защото и от двете се отдалечавахме, и с двете нямахме повече връзка. Постепенно обаче законът за езиковата икономия и емоциите ни наложиха умалителното „Териана“ — нали и планетата беше по-малка от Земята. Но Териана ми напомняше звуково Хелиана и всеки път, когато някой произнесеше това име, сърцето ми се свиваше като звезда в гравитационен колапс.

Простете за грандоманското сравнение — шега е, разбира се, но въпреки шегата на мен си ми беше мъчно за Хелиана. И не толкова, защото я обичах, а заради това, че я оставях сама в трагическото й раздвоение между двата свята, в героическия й опит да бъде поне една връзка между тях. А с отдалечаването ни от Икар аз все повече осъзнавах, че не съм преставал да обичам и Майола, та мъката ми в същност беше и по двете. И знаех вече, че сигурно не само дългът ме е накарал да хукна подир третата, че оправдавам отчасти със „съдбата“ и един свой опит за бягство от хаоса на собствените си чувства.

След като Териана увисна на небето на Икар и очевидно се хареса на всички, а едновременно с това предизвика и първите дискусии по нейното бъдещо устройство, астронавигаторският съвет реши да вдигне забраната от всички секторни и общи служебни тайни. Няколко дни икарци ходеха като смазани — и наистина бяха смазани — от информацията за необяснимите, чудовищни по измеренията си явления, натрупали се като проблеми в техния досегашен път. После те единодушно гласуваха за отсядането на втората планета от системата на Есна–584. А гласуването им приличаше на страхов рефлекс, на паническо търсене на топло и уютно убежище, което да ги защити от неприятностите на Космоса. Да, астронавигаторският съвет отлично бе пресметнал и този ход.

Няколко дена след допитването — аз вече стягах багажа си — Майола цъфна на екрана в служебния ми кабинет. Разбира се, като всички и тя вече знаеше всичко за мен и Хелиана, и нашите странни осемнайсет дечица. Много се развълнувах, почти както някога, и не го скрих. Това допълнително я окуражи, защото тя посъкрати уводната част — как си, що си, къде се губиш, как е възможно толкова време да не се срещнем и т.н., за да ми каже направо:

— Зенон, в нашите условия е престъпление да се отказва човек от потомство.

Помислих си, че тя може би злорадствува и тържествува над Хелиана, а това ме ядоса:

— Знаеш, че никога не съм бил във възторг от човекоразвъдната дейност на Икар. За мен детето във всички условия ще си остане плод на…

Тя задъхано ме прекъсна:

— Никакви ли? Никакви ли чувства нямаш вече към мен?

Много брутален беше въпросът й, но за да го изрече, тя очевидно бе отишла докрай в самоунижението си. И аз усетих, че все още бих могъл да бъда щастлив с тази жена, че единствено с нея бих могъл да сляза на Втората Земя, да живея един труден, но прост и ясен живот, да помагам да се напълни планетата с хора и цветя, а за отмора да слушам нейните песни, в които никога няма да се свърши сладостната мъка на копнежа по нещо друго. Но колко ли щеше да трае за мен един такъв живот?

— Аз ще замина, Майола — отговорих й.

— Знам — позасмя се тя горчиво. — Пак искаш да бягаш. Но както научих, този път не са склонни да те пуснат.

— Бъди спокойна, ще ме пуснат!

— Спокойна съм, Зенко — засмя се тя втори път и по същия начин. — За бъдещето на Икар съм напълно спокойна.

— Ти си все така хубава — рекох й.

— Това ми е утехата.

— Как е Стериус-младши? — сетих се аз едва сега да запитам, но то беше и начин да изклинча от досегашната тема на разговора.

— Развива се отлично. Можеше да дойдеш поне него да видиш някой път.

— Можех, вярно. Ще ти се обадя, преди да замина.

Исках да приключа разговора, за да избягна с него и съблазънта, но тя продължаваше да ме гледа с големите си тъмни очи от екрана и да ми се усмихва с възпълничките си, сладострастно изваяни креолски устни.

— А пък аз се радвам на тази планета — каза неочаквано тя, след като дълго време бе ме гледала мълчаливо, докато съвсем се смутих. — Дано ми стигнат годинките да й народя деца за цял оркестър — и добави, преди аз да успея да реагирам на нейната шега-предизвикателство: — Ще дойда да те изпратя, ако заминеш. Бъди здрав, мили!

Хели сякаш бе присъствувала на този ни разговор, защото още същата вечер ми заяви с подозрителна деловитост:

— Говорих с Терин, тези дни щял да внесе в съвета нашия въпрос. И той смята за най-разумно да остана с децата в околозвездна орбита. Ще ни отделят някой бракуван разузнавателен кораб, колко ни трябва, на мен и децата!

Тя почака да я поправя, да се присъединя към нея, но не го дочака и продължи:

— При това положение, според мен, най-добре е да се върнеш при Майола. Изобщо лошо направих, че те отделих от нея, но отгде да знам, че…

— Аз ще замина с експедицията — прекъснах я с раздразнение, защото тя отлично го знаеше, а тя ме изгледа уж сепнато и самокритичното й великодушие не успя да прикрие светкавицата на женското удовлетворение в очите й:

— Изглежда от трите ни най-обичаш Вероника.

— Да — казах аз неволно, съгласявайки се в същност не с твърдението й, а с онази моя тайна, която тежеше в мен.

— Да? — засмя се също така горчиво като Майола моята малка нещастна Евичка, но как да й кажа, че не мога да не замина при Вероника, както и тя не може да не остане при децата? И съвсем не, защото Вероника била в опасност. Как да й призная още, че ужасно ме е страх — и за себе си, и за експедицията, че предпочитам да си остана, все едно дали с нея в околозвездна орбита, или с Майола на планетата, че и с двете ще бъда щастлив, не знам дали еднакво щастлив, но все пак щастлив? Как да й обясня накрая, че никога не ще бъда щастлив, нито с едната сред звездите, нито с другата под земята, ако се откажа да видя и аз какво ще стане с мен край оня облак?

— Да — рекох аз за втори път.

Хели престана да се смее:

— Не мога, Вероника не мога да ревнувам, виж, на тази ме е яд, та почти я мразя!

И тя посочи неопределено навън, но аз знаех, че сочи към розово-оранжевата планета, чиято първа работа като че ли бе да разделя хората.

Пред всеки икарец тя поставяше въпроса „или — или“. И съвсем не защото прекратяваше пътя ни из Галактиката — тя щеше да бъде само една междинна спирка в нашия път, а защото ни питаше с цялата си многобагрена пустота: Как ще ме устроите? Земята се е самосъздала през милионите години еволюция, вие само накрая сте се понамесили, колкото да объркате нещата, но мен, мен трябва изцяло да построите, по предварителен план. Ще направите ли от мен невзрачно копие на Земята или ще сътворите нещо съвсем друго, невиждано?

Предстоеше велико изпитание за творческата мощ и за въображението на Икар, но за сега то бе само повод за раздори. Естествено бе старите, които мъкнеха из Галактиката много скъпи спомени от Земята, да искат да видят осъществени миражите на своята носталгия. Естествено бе също така най-многобройното поколение, звездната клонингова раса, която не само преобладаваше, но и с течение на времето бе станала хомогенна, със собствени културно-нравствени и естетически нормативи, да искаше да наложи своите разбирания за бъдещото устройство на планетата. Но не по-малко естествено бе и ние, родените на Икар, да смятаме, че тъкмо ние сме призваните да създадем Втората Земя и че трябва да създадем нещо ново, а не да възпроизвеждаме миналото на Земята. Но, разбира се, не знаехме нито как ще изглежда един такъв нов свят, нито откъде трябваше да го започнем. Защото животът не се създава умозрително, а свободната игра на времето и масата извайват неговия образ.

Но тъй като това съдбоносно засягаше всекиго, малцина можеха като Терин и баща ми да заявят примирено:

— Вие ще живеете на тази планета, вие трябва и да си я обзаведете. Ние, старците, нямаме думата тука.

А те бяха и достатъчно последователни, всеки по своему да се оттегли: баща ми, повеждайки експедицията за Вероника, Терин — като се отказа от председателския пост за сметка на Варий Лоц и с решението си да остане на Икар. Икар щеше да бъде превърнат в летяща крепост, за да брани планетата — съществуваше дори едно мнение, което печелеше все повече привърженици, планетата да бъде кръстена Икар, за да се съхрани приемствеността в мисията, а астероидът отново да си се казва Хидалго, след като ще се ограничи с рицарските си функции. Но той нямаше да се ограничи с тях — щеше да бъде превърнат още в гигантска фабрика за всичко, което на първо време нямаше да може да бъде произвеждано на самата планета. И още — в една голяма люпилня за деца. Ето за тия неща щеше сега да отговаря Терин, докато след някоя и друга година, когато нямаше да се чувствува така остро нуждата от работна ръка и когато щяхме да знаем нещо повече за Вероника, той заедно с още неколцина от старците щеше да потегли в замразено състояние обратно към Земята, за да й разкаже в последните дни от своя живот приказката за нейната по-малка сестра край Есна. Ето така тази планета разделяше икарци още преди да бе им станала истинска родина, разделяше ги, но вече ги и подчиняваше на себе си с повелята да й служат.

2

Аз бях от малцината, които пожелаха да се изтръгнат от подчинението. Астронавигаторският съвет настояваше да остана поне на Икар, където особено бяха нужни медици за претъпканите родилни сектори, апелираше дори към лекарската ми клетва, но никой не успя да ме склони. А нямаха право да ме задължават, защото така или иначе аз бях осъществил първия контакт с Вероника. Дори баща ми се опита да ме отклони и си позволи да бъде по бащински доста директен:

— Зенко, след като ми намалиха експедицията от двайсет и трима на девет, откровено казано, предпочитам на твое място да имам на борда си друг специалист.

— Сигурно си прав — озъбих му се, защото и на него още не можех да обясня онова, което премълчах пред Хели. — Но не си прав да отказваш на сина си това, което позволяваш на себе си. Никак не е възпитателно!

— Какво, какво си позволявам? — обезпокои се той така, че аз побързах да съчиня закачката:

— Да избягаш от жена си.

Казах го още, защото Терин присъствуваше на разговора ни, но баща ми отлично разбра какво имах пред вид. В смеха на Терин също се долови знанието му за какво намеквах и той веднага ни остави сами.

— Зенко — рече баща ми, като се отпусна уморено в едно кресло и затвори очи. — Аз съм вече стар, аз съм от най-старите хора на Икар, пък младите непременно ще идват да ме питат. Ще идват, било от учтивост, било — тогава ще е още по-лошо — от искрено доверие в моя опит. А всеки мой съвет би им пречил.

Както споменах някъде в своите записки, аз обичах своя баща. Вероника бе ни сближила, та вече съжалявах за провокацията си, защото го видях готов да се самоунижи пред мен. Затова го прекъснах:

— Пошегувах се, татко. В същност, мама избяга от нас. Когато се разплака при заминаването си, тя не плачеше заради раздялата, плачеше от щастие, че най-после ще има възможност да отглежда на воля своите микроби, растения и животни.

Тя наистина се разплака, но аз я мразех в минутите на изпращането, защото ми беше нетърпимо мъчно за нея. И защото не съобразявах, че тя не знае онова, в което аз съм почти уверен: че вече никога няма да се видим. Беше необикновено хубава от оживлението и съзнателно бе ни забравила в дните преди заминаването, та да не забрави да вземе нещо от лабораториите си.

— Мамо — казах й. — Убеден съм, че там ще бъдеш по-щастлива.

То трябваше да прозвучи като утеха, но тя по навик чу в него само иронията и побърза да избърше сълзите си:

— Всички ще бъдем по-щастливи там, момчето ми.

— Особено пък твоите питомци — допълних аз, а ми идеше да си разбия зъбите, загдето не съумявах дори сега да разменя с майка си няколко човешки думи. — Кои ще пуснеш най-напред?

— Разбира се, най-напред почвообразуващите бактерии, ензимите, изобщо чака ни страшна работа — възкликна тя така, сякаш ни обещаваше страхотни пиршества. — Затова не проточвайте много-много вашия флирт с Вероника. Ще ви чакам с нетърпение.

Видът й не ме убеждаваше, че ще й липсвам кой знае колко и това допълнително ме размекна. Едва не се разплаках и аз, когато тя ме прегърна и усетих една топла капка на шията си. Майко, викаше безгласно мъката ми, защо не ме спреш? Защо не настояваш да дойда с теб? Нали майките имали уж някакво особено чувство, нали уж предусещали, когато децата им са застрашени? Къде е инстинктът ти, майко, или аз може би… все пак ще се върна?

Не знам какво са си казали на раздяла с баща ми, но сега той каза:

— Майка ти има право на това щастие, синко. И всички от нейното поколение имат право да си построят сами една родина. Икар за тях не е истинска родина, както за вас, те почти не са участвували и в построяването му. Но аз за себе си бях почнал да тя казвам: моята родина си остава Земята. Ако някога от нещо съм се опитвал да избягам, то е било от нея. За да търся, по-свободен, пътя към истините за Вселената. Какво да правя на тая планета? Ти го каза веднъж, когато те нарекох хитрец, помниш ли? Ще създадем там същия лабиринт за собствения си разум, един удобен и уютен лабиринт, в който разумът ни може и да се разплуе от удобства, ако скоро не потегли отново на път. Вие, младите, имате време да правите такова прекъсване, да удовлетворявате и съзидателния си нагон, защото човекът не е само търсач на истини. Знам, че след някоя и друга година отново ще литнете из Галактиката, но аз нямам вече това време.

Така се оправдаваше пред мен и пред себе си баща ми, но аз се догаждах и за драмата на този наистина велик човек, който бе решил да не пречи дори с авторитета на присъствието си на младите да устроят по свой вкус и разбирания своя живот. Тя се прокрадваше, тази драма, понякога в гласа му, когато в редките ни свободни часове седяхме и гледахме станалия вече колкото човешка глава диск на Териана и той кажеше за кой ли път:

— Любопитен съм все пак какво ще направят от нея!

Друг път ще въздъхне:

— Майка ти сигурно се е разшетала като фурия. Ти не знаеш колко страдаше тя от липсата на възможност да върши истинска селекция, в широки мащаби, все я подиграваше за козметиката, а тя си запълваше времето с нея. Страшно деятелна натура!

— И в къщи все преустройваше и пренареждаше — добавях аз със същата носталгия. — Синовете обикновено приличат на майките си, пък аз нито от хубостта й съм взел нещичко, нито от работливостта.

Трети път той започваше направо:

— Дали са се нагодили феробактериите? Майка ти разправяше, че били най-устойчивите, но кой ги знае! Пък без тях не сме заникъде…

Имаше пред вид ония феноменални микроскопически животинчета, които по чудодеен начин, хранейки се, извличаха в най-чист вид желязото от скалната маса на астероида Хидалго. Имаше и други такива бактерии, за други метали и те в същност представляваха безшумните фабрики, които ни снабдяваха с нужните метали.

Естествено, разговорът ни отново се завърташе около строителството на планетата. И вместо да разговаряме за Вероника, която гонехме с всички сили, защото тя не само беше по-важна за нас, а защото оправдаваше напълно и баща ми, и мен, и саможертвата на останалите седмина, ние почвахме за кой ли път да обсъждаме дали ще стигнат мощностите на кислородо-производителите, за да наситят тамошния въздух до нужния процент с кислород, дали хлорелата бързо ще се прихване в тамошните води, в кой точно момент ще може вече да се премине към скоростния метод за синтезиране на растения от клетки и след колко време ще цъфне първата гора, макар и с хидропонно хранене, както гората на Икар…

Бяха смешни тия ни разговори, защото нищо от това не предстоеше на икарци. Те щяха да си построят най-напред един втори такъв изкуствен свят, какъвто бе Икар, дълбоко в недрата на планетата, херметически затворен, невидим за чужди очи, които отблизо или далеч биха търсили живот по розово-оранжевата й повърхност. Чак след това щяха да се заемат с нея. Е, прочистването и обогатяването на атмосферата й щеше да върви едновременно, но нивите и горите имаше доста да почакат. С тях икарци ще се заемат едва когато свършат работата си под земята или океаните на Териана. И то наистина повече за удоволствие, отколкото от пряка необходимост. Тогава чак те щяха да станат отново богоравни. Защото нали и библейският бог е създал света не за да яде и пие от него, а ей тъй, за собствено развлечение. Та, както библейският бог, икарци ще създадат въздуха на Териана, ще отгледат гори и ниви, и градини, а в тях ще пуснат насекоми и птици, защото Икар е същински Ноев ковчег, понесъл от Земята във вид на клетки всякакви божи създания. И както библейският бог бил увенчал и украсил делото си с човека — едно според мен все пак съмнително по своята естетическа стойност същество, така и икарци щяха да увенчаят делото си, когато след десетилетия упорит труд щяха да пуснат в напълнените с риба морета на Териана първата двойка делфини, а по поляните й — първите сърни и лъвове.

Това бяха колкото мои думи и видения, толкова и на баща ми, защото разговорите ни обикновено завършваха с неговата въздишка:

— Човек се чувствува богоравен само когато създава. Тръгне ли да търси смисъла на нещо, като нас, ей тъй отлично знаейки, че все едно няма да го разбере в рамките на своя живот, той само осъзнава своето нищожество пред лицето на Вселената. Териана беше нужна на икарци най-вече, за да върне самочувствието им.

— Нима ние с теб, татко, сме си загубили самочувствието? Не сме ли тръгнали да покоряваме един свят, който, по всичко личи, е далеч по-могъщ от нашия? — опровергах го аз, защото чувствувах, че той чака да го опровергая тъкмо с такива баналности: — Та ако не беше упорството му до смърт да тича подир химери и истини, нямаше да съществува и способността му за творчество. Ето и на тази далечна планета има вече хора! Човекът е богоравен най-вече с това, че стопля бездушието на Вселената с мисълта и тялото си…

Така разговаряхме ние, баща и син, в редките си свободни часове пред екрана, на който интерференционното лице на Териана бързо се превръщаше от планета в бледооранжева звездица. И бяхме странно единодушни, въпреки честото му заключение-укор:

— Чудя ти се все пак защо не остана!

На което аз отвръщах:

— Казах ти вече: нека да няма там хромозоми на злото!

След което, уж сърдит, се отправях към своята кабинка. За да си пусна музиката, затворена в онова кристалче, което ми подари Майола Бени. Тя наистина дойде да ме изпрати. Почака ученичката й Хелиана да свърши с целувките, прегръдките и сълзите си, след това самата ме прегърна и целуна съвсем по съпружески, мушна в дланта ми патрончето със записа и каза:

— За тебе е, една симфонична поема. Още никой не я е чул.

Беше наистина за мен, защото в началото на записа Майола произнасяше с глас, в който имаше повече сълзи, отколкото тържественост: „На теб, Зенон Балов, посвещавам тази своя «Ода на човешката болка»“. По-нататък аз обаче не чувах или не исках да чувам мъката на измаменото женско сърце. Не знам колко и какво точно съдържаше тая ода, какво още възпяваше, защото я слушах все в особено настроение, все с пристрастни уши. Пусках си я почти всеки ден и чувах в нея многогласието на онази всеобемна болка, която движи човешкия свят: раната, нанесена от чужда ръка, и страданието от самонараняването, гърчовете пред непостижимостта и ударът на разочарованието, мъката на надеждата и меланхолията на сбъдването, сладките стенания на зачеването и писъкът на едно раждане…

— Какво е това? — изненада се моят приятел Дарян, когато ме свари веднъж да я слушам, изтегнат в койката си.

— Музика — отвърнах. — Нося една музика специално за нашата Вероника. Любопитен съм какво ще каже, като я чуе.

— Не е ли малко тъжничка? — рече той.

— Не е — отвърнах му. — Напротив, това е ода — и му се ухилих зверски, а после му ревнах:

— Я се махай от главата ми!

3

Това беше същият този Дарян, който преди години си правеше какви ли не шеги с моето непознаване на астрофизиката и много се огорчи, когато се оказа, че не знам какво е това мишка. Едролик, кривонос арменец, с когото още повече се сближихме, докато обработвахме материалите за Вероника. Аз и тогава често го подпитвах какво смята за така наречените парапсихологически явления и възможно ли е човек да види едно бъдещо събитие, но разговорите ни си оставаха в рамките на полушегата. Щом обаче окончателно се убедихме, че Вероника се носи право към оня загадъчен облак, който отдалеч приличаше на „черна дупка“ и опасността да я загубим завинаги, ако веднага не потеглим, стана реална, аз накарах баща ми да отидем при Дарян. Беше току-що публикувана документацията, свързана с нашите с Хелиана осемнайсет странни дечица, така че нямаше повече основание да се отнася лекомислено към мен.

Той изслуша разказа ми — доста неспокоен поради вълнението ми, защипа с два пръста месестия връх на закривения си нос и се засмя:

— Щом си ме видял там, значи съм се включил в експедицията. Възможно ли е да променяме хода на историята? Пък дори и да сме в състояние, имаме ли право да го променяме?

— Не така — избухнах аз, едва не заплакал от безсилие. — Ти не ми вярваш. Не бива да идваш, чуваш ли! Можеш да дойдеш, само ако убедено вярваш в това. Иначе, ако… ако действително се случи, то ще бъде убийство от моя страна, разбираш ли?

— Но аз ти вярвам, Балов. Винаги съм ти вярвал убедено — подигра се той чрез употребената от мен дума.

— Дарян — намеси се и баща ми, — знаеш, че от всички астрофизици най-много теб ценя. След като съкратиха експедицията на една трета, съвсем ще ми е трудно без теб и все пак аз също настоявам да не рискуваме. Не става въпрос за някакво суеверие…

И той се впусна да разяснява нещо, в което сам не беше убеден, но чиято евентуална реалност все пак му се искаше да обясни поне хипотетично.

— Слушай, шефе — прекъсна го Дарян и вече не се шегуваше. — Върху тия неща има смисъл да се разсъждава, чак след като се потвърдят или чисто теоретически, само когато изобщо не съществува възможност за потвърждението им. А на нас ни се дава тази възможност. Ти също не допускаш сериозно, че аз ще се откажа от правото си да видя отблизо не само Вероника, но и нещо, което прилича на „черна дупка“, нали така?

— Толкова хора се отказаха заради заселването — вдигна рамене баща ми. — Правото на един нормален човешки живот…

— Аз съм астрофизик, не ми е работата да се заравям в земята. Пък и първото ми задължение е да огледам добре околностите на Есна, щом ще се заселваме край нея. Този облак все пак е твърде близо, за да можем да го игнорираме.

— Добре, добре — примири се някак много бързо баща ми, та аз отчаяно затръшнах вратата зад гърба си.

Сега, из пътя към облака, както баща ми, щом останеше насаме с мен, подхващаше разговор за Териана и майка ми, така и Дарян почваше да ме разпитва за моето видение: как точно е излязъл навън, с какво е бил облечен, казал ли е нещо, не е ли оставил някаква записка, не се ли е обадил някому, какво е станало после. Имах чувството, че той иска по този начин да свикне с мисълта за своята гибел и все повече се безпокоях за него. Изучавал съм психологията и знам какво може да произлезе от такова психическо състояние, но обикновено не смогвах да го прогоня, без да съм поне преповторил това, което вече десетки пъти бях разказвал. Понякога се опитвах да съчинявам в неговия арменски стил я някое трагикомично траурно тържество, я нещо друго на мястото на премълчавания от мен действителен завършек на видението, но това обикновено не ми се удаваше. И не само защото не съм силен в хумора. А Дарян винаги намираше начин да ме подведе, най-често чрез някакви научни разсъждения, чиято пародийност аз не успявах веднага да схвана.

Не, все пак аз не вярвам в теорията за панспермията, започваше например той. Колкото и да я модернизират… (Аз, разбира се, си нямах никаква представа от тази теория, та веднага наострях уши.) Ето, аз самият вече близо четиридесет години се занимавам с колекциониране на космически частички. Как веднъж не хванах един екземпляр поне от тия мистериозни зародиши, които се носели уж със звездния вятър из галактиките и където намирали почва, зачевали живота. Освен ако са още по-малки от неутриното и по-трудно удържими от него. Но тогава пък те ще минават свободно през целите планети и няма да могат да се задържат на тях. А интересно би било например да си представим такъв поток от космически носители на живота в съприкосновение с неотражателно петно като това в облака. Защото приемем ли пък теорията за „черните дупки“ като входове към други вселени, тогава… пита се: Какво би станало с носителите на живота? Универсални ли са те за всички вселени или всяка си има свои специфични носители на живота…

Чакай сега, намесвах се аз, възмутен от примитивно ненаучните му спекулации, първо „черните дупки“ не са никакви други вселени, а обикновени звезди в състояние на колапс, доста точно класифицирани по Главната последователност. Вярно, при гравитационен колапс пространството може дотолкова да се промени, та да се унищожи и времето в него и всичко наистина да заприлича на една малка вселена със съвсем други закони в нея, но това не значи, че принципите на живота биха могли…

Какво значи „малка“ — намираше той веднага къде да ме подхване в плоските ми нравоучения за неща, които той знаеше стократно по-добре от мен. Щом се унищожава времето, както твърдиш ти, тогава се самоунищожава и въпросът за размерите й… И ето, на такова някое място Дарян ще подхвърли с коварно примирение:

— Впрочем, ти, Балов, все пак знаеш тия неща по-добре. Така или иначе, единствен си наблюдавал изтичането на пространството. Като Ниагарския водопад, казваш, а? Но ти зримо ли го виждаше, цветово, искам да кажа: имаше ли усещането, че това става извън теб, извън тялото ти, а не пред вътрешния поглед. Нали разбираш какво искам да кажа?

И аз започвах да му описвам как съм видял изтичането на пространството в „черната дупка“, докато изведнъж усетех играта и се вторачвах в посивялото, престанало да ме слуша едро лице със закривения нос. Дарян трепваше смутено, защипваше месестия му връх между показалеца и средния пръст на дясната си ръка и се мъчеше под прикритието на широката си длан да овладее ония свои лицеви мускули, които раждаха неотразимата му усмивка.

— Прощавай, Балов, бях се замечтал! Пък ме е и яд. На мене, астрофизика, трябваше да се случи това, а не на разни профани…

Но аз много добре знаех вече за какво се беше замислил и какви неща виждаше в унеса си, та отново ме разтърсваше недаващото ми покой чувство за вина, и отново се нахвърлях върху себе си: Защо му казахме изобщо? Нима не можехме да намерим начин да го отклоним от експедицията? Но как ще му нанесеш такава обида, и то заради видение, което все пак би могло да бъде сън? От друга страна — за него не помислихме с баща ми — мъж като Дарян тъкмо след такова предизвикателство не би се отказал, за да не го помислят за страхливец.

Естествено, че всички участници в експедицията още преди потеглянето ни бяха се запознали с моя разказ за видението, без неговия край, разбира се, който аз изобщо не бях отбелязал в бордовия си дневник. Вече на фона на историята с децата, на фона на моята среща с Хелиана (за да може тя да ме целуне и аз да усетя целувката й, би трябвало и аз да съм се намирал в същото или подобно състояние), на този нов фон моето видение изглеждаше направо делнично правдоподобно. Осмината мъже бяха го приели, без да им трепне окото, може би защото то все пак им обещаваше щастлив завършек на експедицията. По моему прекалено лекомислено бяха го приели и на мен ми се струваше, че те повече се безпокоят дали ние самите няма да сбъркаме нещо, та то да не се потвърди, отколкото от това дали наистина ще се повтори вече в нашата реалност. И това сигурно не беше нито вяра, нито суеверие, а по-скоро примирение с пространствено-временния хаос, в който се движехме.

Впрочем, след появата на баща ми и неговата теория за скоростта на светлината, окончателно е отпаднало и едно от главните възражения срещу подобни явления в човешкия живот. Добре, възразявало се е по-рано, ние приемаме за възможен случая, когато майката едновременно съпреживява през разстоянието гибелта на сина си. Би могло да се допусне такова върхово състояние на духа, когато човек е сам и безсилен пред материалното разположение на нещата в пространството, при което особено се изостря чувствителността на околомозъчното поле. Но забележете, събитието се възприема едновременно или почти едновременно! А да видиш неща, които ще станат в бъдещето, означава да признаеш пълната предопределеност на целия ход на цялата Вселена, на всички вселени вкупом, ако тя не е само една. Това изцяло противоречи на всяка що-годе сериозна космогонична теория и се снажда единствено с оная забравена и слабо разработена хипотеза, разглеждаща Вселената като твърдо тяло, която все пак е обяснявала някои явления по-добре, отколкото своите всепризнати, но не по-малко относителни сестри-нобелистки.

Още от Айнщайн е известно, че не съществува едновременност другаде, освен във всяко стационарно тяло поотделно, и то само на надмолекулярно равнище. Вътре, в интимната същност на нещата, сред елементарните частици отново става такава бъркотия с времето, че никой още не може истински да се оправя в нея. А явления като тези и като „сливането на децата с пространството“ протичат безспорно на онова равнище, в което се извършват взаимопревращенията на енергията и веществото.

— Знаеш ли какво ми идва на ум — започваше друг път Дарян, уж съсредоточено загледан в екрана на телескопа, запълнен вече от облака, към който се носехме в гонитбата на Вероника. — Тия ваши странни деца, както ги наричате, обръщат много неща наопаки. Досега хипотезата на Кардашов в същност не беше опровергана, впрочем, тя не беше и доказана, но логически можеше да бъде приемана…

— Пак ли ще се опитваш да ме будалкаш! — прекъсвах го аз.

— Не, моля ти се, ето ти там колектора, набери „Кардашов“ или „черни дупки“!

— Добре, добре — съгласявах се аз. — Та какво е казал тоя, как беше? Кар… кар…

— … дашов. Той пръв ги е изчислявал математически, впрочем в това не съм съвсем сигурен, дали той е първият, но аз неговите знам. Можеш да ги провериш, ако искаш. Ето, погледни, ние смятаме, че тука някъде се намира границата на сферата на Шварценшилд — Дарян се изправи, очерта с пръст по екрана в центъра на облака онова, което бяхме нарекли „неотражателно петно“, и отново се захвана да ме поучава: — Нарича се така, защото Шварценшилд пръв е определил хипотетичната граница около свиващата се звезда, извън която поради силната гравитация не е възможно да излезе никакво излъчване. Тя не изпуска нито частица от себе си, само привлича с необикновено мощното си поле. Затова е и наречена „черна дупка“. Та като разсъждава за пътешествията на свръхцивилизациите във времето, Кардашов още в средата на двайсетия век изчислява, че един техен звездолет, ако влезе дори само за няколко мига в сферата на Шварценшилд и успее да изскочи обратно, ще се окаже… забележи това, момко!… в съвсем друга вселена. Предишната вселена вече ще е завършила своя цикъл на живот. Та рекох да те запитам, Балов, щом в твоето видение нашият храбър звездолет успява, макар и без мене, да изскочи обратно, къде се озовахте, като излязохте? Имаше ли някакви признаци…

— Слушай — кипвах аз, — колко пъти ще ти казвам, че видението се прекъсна и толкоз! Но аз пък бих ти задал въпроса: Защо като кажехме на децата: елате си след половин час, те си идваха точно след половин час? Те не са ли били в друга вселена? Или да се разтвориш по такъв начин не означава да преминеш в друга вселена, с друго време? Ерки ми разправяше, че за тоя половин час можел да иде до другия край на Галактиката, а като го запиташ как изглежда тоя край, вдига рамене. Та и твоят Кардашов — няколко мига и хоп в друга вселена! А децата го опровергават, тях поне с очите си ги гледахме, не виждаш ли изобщо каква каша е всичко това!

Дарян весело се засмиваше над истерията ми:

— Знаеш ли, още щом научих за проекта да отседнем край Есна, си помислих: икарци са уморени от цялата тая каша, точно така си го казах. Ако трябваше да попълваме нашата експедиция според първоначалния щат, не знам как щяхме да съберем още двайсет души. А по-рано всички се натискаха да хукнат подир Вероника.

— Аз също съм уморен, но въпреки това тръгнах — продължавах да му възразявам раздразнено.

— Твоето е друго — кимаше с едрата си глава арменецът. — Ти си уморен от двете красавици. За хората и по една няма, а наш Балов…

— Я си гледай там черните дупки! — кипвах аз и се отправях към своя сектор.

След някой и друг час обаче Дарян пак идеше към мен. Ще влезе, ще защипе носа си, ще се поизкашля в шепата, ще започне пак с някоя нечувана от мен, но пикантна теория, а на мен пак ще ми потрябва доста време да разбера какво иска да ми каже с нея. Спомням си, че тогава, когато го наругах заради горната закачка, той пак не се забави много-много. Дългият му закривен нос влезе пръв при мен и се провеси виновно като в очакване да бъде наказан вече с истинско отрязване.

— Не разбирам, Зенко, защо ми се сърдиш — рече тогава Дарян. — Ние сме учени, сблъскваме се с най-чудовищни противоречия, които непрекъснато ни поднася Вселената, гадаем дори какво може да ни поднесат и другите вселени, ако има такива, пък ти: да съм си гледал черните дупки! Да ги гледам, ама где ги? Ето и тоя облак определено излиза нещо друго, нещо… дявол знае какво! Мислиш ли, че тая каша не е и в мен?

— Не разбра ли, че съм лишен от чувство за хумор? Особено пък от чувство за арменски хумор.

— Е, прощавай тогава! Няма вече.

Разбира се, че нещата съвсем не се свеждаха до чувството за хумор — с тонове да го притежаваш, пак не ще успееш да го съхраниш пред лицето на човека, когото като че ли си осъдил невинен и лично си повел към смъртта.

— Добре, добре — побързах и тогава аз да му простя, защото и тогава, и по-късно не можех да му се сърдя истински, гневът ми бе винаги към мен самия насочен, не към него. — За още някоя теория да си се сетил междувременно?

— Ето сега пък ти ми се подиграваш — светна в облекчение едрото му лице. — Нищо, квит сме! Но аз си мислех: ако тия ваши деца не са някакъв страхотен номер от твоя страна, те в същност потвърждават много от старите, вече отречени теории…

— Как ще е номер! — бях готов отново да кипна аз.

— Не, аз само така… Нали гледах записите, колко пъти съм ги гледал само! Но пък защо да не е и възможно? Ето, например, при елементарните частици! Знаеш, че „елементарност“ във физиката наричаме невъзможност за разлагане на по-дребни части, но в замяна на това те са способни да преминават една в друга. Защо да не си представим, че и разумът у отделния човек е само една елементарна частица от общия разум във Вселената, която в ускорителя на интергалактическото пространство е способна да се превърне в нещо друго, непознато и нерегистрируемо за сега, но ти знаеш сигурно за колко частици имахме теории в продължение на десетилетия, без да сме ги регистрирвали и познавали, че сме работили с тия теории доста успешно при пълната вероятност съответните частици изобщо да не съществуват…

— Това за „ускорителя на интергалактическото пространство“ добре го каза — включих се аз вече напълно сдобрен. — Та нали и Икар като че ли е попаднал в ускорител, щом е излязъл от границата на слънчевата система и е полетял със стократно по-голяма от допустимата скорост!

— Но доста обидно е да бъде човек елементарна частица, а? — прекъсна ме Дарян, предусетил навярно, че ще изтърся пак някоя глупост. — Как можеш само да наречеш „елементарно“ нещо, което е надарено с божествената способност да се превръща в друго нещо, дори в собствената си противоположност! Понякога измисляме такива глупави термини! Пък и вие, с децата, нарекли ги „странни“, та това дума ли е!

— Защо? — засегнах се аз. — Първо, наистина са странни в сравнение с нас и второ, пак от теорията за елементарните частици, квантовото число „странност“.

— То пък една теория! — пощипна носа си Дарян, сякаш в предварителна подготовка, за да го заклещи отново между пръстите си.

Наистина и последната теория за елементарните частици и полето отдавна бе се разпукала по всички шевове под напора на новите явления. Баща ми, малък бях още и тъкмо се запознавах с основите на физиката, веднъж въздъхна едва ли не съкрушено: де да имахме една такава теория като статистическата термодинамика! И как някога са могли да я създадат! Ето, движението на атомите в газа, Зенко, е тъкмо такъв процес, който е едновременно и хаотичен, и закономерен. Като при елементарните частици. Някога хората са могли да обединят две такива напълно противоположни гледища в тази чудесна статистическа термодинамика, а ние не знаем изобщо как да подхванем работата!

— Странни или не — каза тогава още Дарян, — тия деца, заедно с Вероника, потвърждават, според мен, че генезисът на човешкия разум е само частен случай от генезиса на разума изобщо, както е казал един руски учен още преди толкова време. И че сигурно е възможно преминаването на една форма на разума в друга.

— Така е — съгласих се аз и тогава, както съм готов да се съглася и сега с такава мисъл, защото тя и на мен самия е идвала не веднъж.

— И напразно се зверят биолозите, че не откривали живот на другите планети. Животът е едно върхово състояние на материята, едно, бих казал, изключително постижение в нейното развитие, а изключителните постижения са редки, иначе не биха били и изключителни, я! Тъкмо фактът, че не открихме живот на тези двайсет и осем подходящи за живот планети, потвърждава както неговата стойност, така и неговото наличие…

— Какво, какво? — примигах аз, напрягайки се да разбера нещо, защото те, астрофизиците, като че ли се състезаваха да изричат разни парадокси.

Едрото, живо и артистично лице на Дарян се втвърди в педагогическа сериозност:

— То не е много лесно за разбиране. Ще си послужа с един пример. Някога моите прадеди, арменците, били в постоянно съперничество и вражда с грузинците, както това е било почти закономерно между съседни народи. Спорели, естествено, и чия култура е по-древна. Та в ония времена един грузинец се похвалил, че като разкопавали в Тбилиси, намерили една медна жица, което говорело, че те, грузинците, още преди две хиляди години били имали телефон. А арменецът казал: Ние пък, като разкопавахме в Ереван, не намерихме нищо, което показва че още преди пет хиляди години сме имали безжичен телеграф.

Аз отново примигах, а той едва сега си позволи да защипе своя нос с двата пръста, за да се засмее с гъгниво тържествуване в шепата си.

Ето как протичаха обикновено нашите разговори с моя приятел, астрофизика Дарян и аз имах чувството, че този великолепен мъж не случайно балансираше така отчаяно по ръба между научното и пародийното, между сериозното и вица. И отново съзирах вината за това в себе си, та много често желанието ми да му разкажа докрай видението си бе толкова силно, че едва успявах в последния момент да сдъвча пръкналите на езика ми думи на оправдание и жалост над самия себе си.

4

Девет души на звездолет от най-високия звезден клас винаги ще имат работа до гуша, но поне програмното свободно време наистина им принадлежи в тази част от полета, когато се носим с максимална скорост към целта, а сме все още достатъчно далеч от нея. И все пак оня ден баща ми подхвърли загрижено:

— Какво ще кажеш, да увеличим ли свободното време или изобщо да го премахнем?

Колкото повече се скъсяваше разстоянието между нас и Вероника, толкова повече звездолетът се изпълваше с несигурност и нервност, та баща ми имаше основания за грижи. Не допускахме сред нас да се е заселил страхът. Изследователската страст винаги е надделявала в характера на икареца над опасенията за собствения живот, но сега, когато те имаха вече своя родина, която още не бяха виждали, а много искаха да видят, възможно бе у безродната досега „звездна раса“ да се раждаше страхът от новото откъсване, от новата самота. Свободното си време те пак прекарваха заедно в разговори за Териана, пред екраните, които ни показваха стопяващия се в далечината неин холограмен образ. Затова баща ми бе се запитал дали да не им го отнеме.

Аз обаче се възпротивих. Беше ми изгодно да приема повърхностното обяснение на седмината от „звездната раса“, към която ние с баща ми не принадлежахме, че състоянието им не било свързано с Териана, че всичко идело от тяхната неувереност в успеха на експедицията. Дори първоначално предвиденият щат от двайсет и трима души бил далеч недостатъчен за научно-техническа мисия от такъв мащаб. Не били свикнали да се заемат с работа, която предварително била обезсмислена, затова наистина е било по-добре да ги оставят на Териана, изобщо астронавигаторският съвет, който бил ги заставил…

— Вас просто ви е страх — викнах аз на едного от седмината, чието име няма да споменавам по простата причина, че не бях прав. Но това все пак подействува повече от успокоителните процедури, които им предписвах, защото за мъж от тяхната порода такова обвинение е жестока обида.

— И баща ти ли смята така? — запита ме той.

— Той е дори по-убеден — отвърнах му, макар баща ми никога да не бе казвал такова нещо. — Искаше да премахне личното ви време, та да не оставате насаме със страха си, но аз ви защитих.

Той не каза нищо повече, само лицето му изразяваше скръбно недоумение. А слава богу и от седмината никой не каза на баща ми за неприличното ми държане. Но те, научили за думите ми, така се стегнаха, че вече не видяхме нито една постъпка, нито един жест, които биха могли да бъдат тълкувани като признак на нервност или неувереност, породени от, по моему, съвсем не толкова позорното чувство за страх. Само Дарян рекъл веднъж на баща ми:

— Шефе, няма смисъл да се правиш на палячо, за да ни забавляваш и успокояваш. Не сме деца.

На поредното общо съвещание старецът се тресеше от възмущение: Как са могли да помислят, че той се държи така заради тях! Та той съвсем искрено се радва на срещата си с Вероника, и на тоя облак! Осъдително ли е човек да изразява радостта си на тоя звездолет, ако това им се вижда толкова глупаво, на него поне биха могли да го простят, той е стар, земен човек е, не е като тях… И така нататък — не без скрития намек, че няма какво толкова да се гордеят с клонинговия си произход. Много беше ядосан, наистина, щом си позволи да падне толкова под равнището дори на кавгите ни.

Седмината наведоха глави и пак не му казаха нищо, което би могло да разкрие предизвиканото от мен недоразумение, а Дарян подхвърли примирително:

— Добре, добре, ние просто недоумявахме на какво отгоре си толкова весел — нито Вероника ти отговаря, нито облакът излиза това, което си мислеше.

— Тъкмо затова — развика се старецът. — Играта става по-интересна. Бедата ви, мили колеги, се състои в това, че гледате прекалено сериозно на всичко. Нашите взаимоотношения с природата не са завоевателен поход, не са воюване, а игра, ето това не щете да разберете! Една винаги забавна, винаги интересна игра, в която обикновено побеждаваме ние. Аз не казвам, че има крайна победа за човека, но един безкраен низ от малки победи, който…

— … може да се нарече и безкраен низ от поражения — вмъкна Дарян, но баща ми вече бе се овладял:

— Да, ето разликата между песимистите я оптимистите. Аз лично съм оптимист, защото природата нито веднъж не се е показала жестока към човека. Тя може да не ни е приятел, но в никакъв случай не ни е враг, който цели да ни унищожи като цяло. Затова го наричам и игра, не воюване, и защото тя наистина е почтен партньор. Тази игра, естествено, също така си има стратегия, тактика, своя теория си има и щом си се хванал веднъж да я играеш, трябва да спазваш поне основните й закони. А един от тях е задължението да пазиш самообладанието си, защото противникът това и дебне: да го загубиш и да почнеш да правиш грешките…

Такава реч произнесе тогава моят старец, а аз си мислех в същото време, че и тази игра е като играта ни на шах с психороботите, когато правилата ни обявяваха за победител, ако успеехме да постигнем вечен шах или да избягаме в пат.

И си мислех още — вече в собствения си сектор, през определените за личния ни живот часове, когато се опитвах да се справя сам с положението си, — че съвсем не изглежда така играта на човека с природата, както си я представя оптимистичният ми баща. Това не е игра между двама партньори, а играта на сляпата случайност, безмилостно примитивното търкаляне на зара, хвърлен от един Някой, който играе сам със себе си, ей тъй, да си запълва времето. И ние, дето се напъваме да бъдем партньори, така сме се появили във Вселената, мислех си тогава: търкулнал се зарът и паднал без никаква необходимост на тая си страна. А кога ще падне отново на нея? Теорията на вероятностите, известно е, борави с дълги, предълги числа…

Но в такъв случай защо трябваше да се чувствувам обречен от видението си? Всяка предопределеност противоречи на теорията на играта. То ще рече: да е определено предварително на коя от милиардите си страни ще падне зарът, ще рече: предварително да видиш едновременното пресичане на милиони закономерности, каквото представлява всяко случайно събитие.

Няма да скрия, че ако някой на нашия звездолет се страхуваше истински, това бях аз, та на ония, седмината, сигурно им се е видял чудовищен упрекът ми, след като са съзирали страха единствено на моето лице. А не са могли да не го забележат. Такива неща трудно се скриват, затова толкова „самоотвержено“ защитих и правото на свободно време, през което можех да затворя вратата пред чуждите погледи. Но както се случва обикновено, несподелянето на мъките ми само ги удвояваше, удвояваше и страха ми, който все повече ме лишаваше от сън. Напразно си забранявах да призовавам това проклето видение. От безкрайното повтаряне то все повече се изтъркваше, а опреснявайки го, мозъкът ми, естествено, си служеше с всеизвестната хитрост на всички мозъци да си боядисват нещата с ония цветове, които най-много им се харесват. Така аз все повече се отдалечавах от каквото и да било разумно обяснение и просто се опитвах да си внушавам, че това не беше никакъв край, че видението ми просто се е прекъснало. Ето по този начин наливах оптимизъм в пробитата си душа, а този мой оптимизъм изглеждаше приблизително така:

Аз съм навярно само една преходна форма към „космическия човек“. Не и преходна — преходната е Хелиана, а аз съм по-скоро преходен между Елейския Зенон и нея, ако не съм някоя по-стара и от него форма. Оттук иде цялата ми обърканост пред време — пространството, пред „противоречията“ в проявите на материята. Като нашите неандерталчета трябва да започне човек, от прохождането, за да може един ден малко от малко да се оправя в тоя хаос. А аз ще се върна, разбира се, заедно с цялата експедиция ще се върна. Този облак съвсем не прилича на „черната дупка“, в която изтичаше пространството; вярно, загадъчен е, но иначе си е един съвсем кротък облак, и на половината дори не е толкова страшен, колкото оня, който отряза в тренажерната главите на двамата Зеноновци и който единият от тях нарече „Нищото“. А пък нали Нищото не боли? Но мен ме заболяваше дори и когато си мислех, че ще се върна жив и здрав. Защото… при коя щях да се върна? Да, там ме чакаше Майола и аз знам как ме чака, защото тя не се отрече от мен, за да видела какво ще стане с нея самата. Майола ме чака, а Хели ме помоли аз да я чакам. Но нима мога да я чакам на милиарди километри от Териана, където непрекъснато трябва да живея в безтегловност и непрекъснато ще сънувам сладката тежест на креолката, която… която сигурно също така няма вече кой знае каква нужда от мен, намерила нов смисъл на живота си, може би тъкмо търсения, крайния смисъл: да ражда деца и да пее за един нов човешки род, като древния Омир да възпява неговите млади и прелестно наивни митове. И не остава, не остава друга за мен, освен Вероника, която според видението също щях да загубя.

Така и вътрешно се връщах аз в тези дни при Вероника, защото истинско връщане за мен сега като че ли имаше само при нея. Понякога глупавото й име ми звучеше съвсем като на любима жена, плътски примамливо, бих казал, ми звучеше, та какви ли не глупости си съчиняваше измъченото ми въображение. Същински детски приказки си съчиняваше: как например онази „тя“ съвсем не е загинала, а загадъчната топка се отворила коварно и я пленила, та с едно прелестно земно момиче съм разговарял аз, не с някаква очовечаваща се машина; и топката я е принуждавала да говори с мен по този начин, да се преструва, но накрая тя съвсем от себе си ме зовеше така страстно — да я освободя от пленничеството и самотата й…

Такива стари приказки си съчинявах, може би защото в старите приказки винаги побеждава човекът и неговата справедливост. И ми идеше да вия от мъка, че не ме пускат да изпреваря звездолета и да ида при Вероника, какъвто вариант първоначално се предвиждаше в програмата ни. Бяхме малко хора и съвещанието го отхвърли. Пратихме само един разузнавателен снаряд със запис на гласа ми. Но Вероника изглежда не се оставяше да бъде излъгана и мълчеше. Обезпокоително мълчеше. Дори редовното си предаване пропусна. Аз, разбира се, отказвах да помисля, че тя е убила за наказание или от ревност своята земна пленница — старите приказки не свършваха така. Пък и когато стоях край пулта за управление на разузнавателните автомати, съчиняваните с уж научни думи наши модерни приказки безпощадно изместваха старите. (Какво друго са нашите хипотези и теории за света, освен едни повече или по-малко наивни приказки, съчинявани за поука и назидание на човешкия род?) Но тъй като все пак прекарвах по-голямата част от времето си зад този пулт, аз се опитвах да търся в тези приказки своята утеха и от тях да чакам избавлението си. Те обаче можеха да ме накарат само да въздъхвам, както въздишаше моят баща по гениалната научна мощ на статистическата термодинамика. Де да имаше и една такава теория, която да обедини по същия логичен начин необединимото в душата ми, въздишах аз, да свърже хаоса със закономерностите в нея, една термодинамика на душата да имаше, ясна и проста като старите приказки и като езика, с който Майола Вени възпяваше човешката болка!

Вероника дали щеше да разбере този език?

Тя продължаваше да мълчи, при все че разузнавателният снаряд от доста време я обикаляше флиртуващо и усърдно й нашепваше с моя глас спомени за първата ни среща. Аз се измъчвах, защото записаното съвсем не беше онова, което ми се искаше да й кажа при повторната ни среща и съвсем не звучеше така сантиментално, както се изразих. То беше пак един такъв дълбокомислено конструиран, многократно обсъждан текст, който моят глас произнасяше със съответното бездушие на колективните възвания. И моята толкова фино чувствуваща Вероника сигурно бе го усетила. Тя сигурно изчакваше да се приближим още, та да разбере докрай целта на измамата ни. Но нима то не беше и в действителност измама?

Ние идехме за продължителен контакт с нея. Носехме програма как да й помогнем да потисне отбранителните си механизми до последния миг, та да успеем евентуално и да кацнем на повърхността й. Допълнително вече щеше да се решава дали ще правим опити да влизаме в нея — в края на краищата тя вече приличаше на жив организъм и такова вмешателство би могло да я убие. Друга, не по-малко детайлно разработена програма щеше да ускорява по-нататъшното й „очовечаване“ с крайната цел тя, опознавайки се, да ни разкаже всичко за себе си. Възнамерявахме още да я научим да контролира сама своето движение, след като напълно излезе от стадия на автоматизма, да ни разкрие и езика на своите предавания, та да можем и ние да се ползуваме от сведенията, които тя събира по пътя си. И още много други неща възнамерявахме да предприемем спрямо нея, а всичко това наричахме възвишено: програма за сътрудничество с друга цивилизация, за коопериране на усилията в овладяване на Космоса и така нататък. Но нали то можеше да се нарече и опит да я подчиним на себе си, да я използуваме за свои цели, да я експлоатираме? И не мълчеше ли тя, преценявайки този вариант на отношенията ни — сама или чакайки заповедта на ония, които са я създали?

Не, убеждавах аз в тия дни и баща си, с друг език трябва да й се говори! Положително тя е опипала отдавна звездолета, разбрала е от размерите му, че не е същото тяло, с което бе се сприятелила. Трябва аз да изляза лично около нея… Но баща ми никак не бързаше да я застигаме, защото неочаквано движението на Вероника бе се променило. Тя не проявяваше повече намерение да навлиза в опасния облак; движеше се все по-бавно по края му, зигзагообразно следваше външната граница на завихрените пластове матерния и сякаш самата внимателно го проучваше. А това естествено премахваше тревогите ни за съдбата й. И тя затова не ни обръща внимание, заета е с облака, възразяваше баща ми, за когото облакът внезапно бе станал по-важният. Към него отправяше той сега цялото внимание на колектива и всичките ни усилия, та едва успях да го склоня да пусна извън програмата поне една малка сондичка с нов запис, направен вече от мен самия, насаме.

Мила, казвах й аз в него, аз съм този, когото ти зовеше „човек“ и когото молеше да не си отива. Аз съм този, който обеща да се върне, за да не бъдеш никога повече сама. Аз съм този, с когото ти искаше да бъдеш и който искаше да бъде с теб… И й казвах още: Мила, сега аз идвам с още осем такива като мен. Ти сигурно не знаеш, че може да има и други като мен, може би си мислиш, че и аз съм един, както ти си една, но ние, човеците, винаги сме и сами, и много. Това обаче положително още няма да разбереш, както и ние самите не го разбираме съвсем. Но тези осем като мен са също като мен и все пак са различни, както аз се различавам от онези „тя и той“, които ти срещна за първи път… Ето всичко това искам да ти обясня, когато дойда близо до теб, защото сега съм още далеч, разказвах й аз по-нататък. Аз ще дойда скоро при теб и ще бъда при теб дълго, много дълго, възможно е дори завинаги. А сега само исках да ти кажа да не се боиш от нас, и да ти кажа още, че ние, човеците, разговаряме помежду си и на още един език. Този език ми се ще да научиш и ти, защото това е един велик и красив език, по-богат и по-точен от другия, кой го вече знаеш. Миналия път забравих да ти кажа за него, а и онези „тя и той“ също за съжаление не са се сетили. Ето това е той, послушай го и ми отговори как ти се е сторил и дали можеш да го възприемаш.

Приблизително така й говорех в тоя запис, а след това изхлипваше Майолината „Ода на човешката болка“ — последвана от моето чакане как тя ще реагира на музиката като система от звукове, в която без усилие може да се разчете поне математическият порядък.

Постъпката ми беше наивна и детинска, родена все от тоя ми копнеж по старите приказки, но за нея никой не узна. Аз отговарях за изпращането и управлението на разузнавателните автомати, а баща ми, след като си даде съгласието за новия запис, като че ли съзнателно забрави да се заинтересува от съдържанието му.

Но и моята Вероника отказа да се интересува от него, също както баща ми навярно омагьосана от странностите на загадъчния облак.

5

Отдавна вече не го наричахме „черна дупка“, защото, според знанията ни за това явление, не би било възможно да има пръснато вещество, толкова близо около звезда в колапс. Чудовищното притегляне на свръхплътната й маса ще затваря пространството така около нея, че тя да не може да бъде регистрирана по друг начин, освен чрез нейната пълна неотражателност. А този облак се виждаше вече и с просто око. Ние го заснехме още от Икар. На снимките той приличаше на разпарцалосан по краищата, леко завихрен и пробит в средата диск, на някакъв тъмен венец приличаше, за чието въртене човек можеше да се догажда от формата му. Сигурно нямаше изобщо да му обърнем внимание, защото Икар трябваше да разполага със стотици хиляди астрофизици, ако искаше да наблюдава с еднакво внимание поне по-интересните космически явления, но изчисленията бяха ни показали, че Вероника отива право нататък. А щом веднъж се вторачихме в него, облакът постепенно взе да става все по-загадъчен.

Беше учудващо и несъизмеримо по-малък от другите тъмни и светещи облаци, състоящи се от газове или космически прах, които пълнеха Галактиката. Нямаше радиоизлъчване — нещо съвсем необичайно за материя, която явно бе организирана от собствени вътрешни сили, защото облакът не бе така безформено размазан като другите тъмни облаци. Дискът или венецът от разредена материя сигурно се въртеше бавно около собствен гравитационен център, но този център сякаш бе пропаднал в дупката му, през която обаче нищо не се виждаше. Докато парцаливите му краища връщаха, макар и доста разпиляно, светлинното ехо на лазерите ни, лъчът, отправен в центъра на облака, потъваше безследно. Нито едно фотонче не срещаше някъде каквато и да е микрочастица, от която да се отблъсне и върне. Досегашният опит обаче ни учеше, че такава празнота не съществува в Галактиката и ние нарекохме тази област, която именно приличаше на „черна дупка“, неотражателен център на облака — което, разбира се, също така не казва нищо нито за облака, нито за неговия мистериозен център.

Излишно е, струва ми се, да обяснявам на онези, които познават делото на баща ми, защо този облак веднага стана за него не по-малко интересен от Вероника. Сега рояци сонди от всякакъв калибър ни изпреварваха, шареха непрекъснато по края на облака, навлизаха в него, регистрирваха температурите на различните му пластове, измерваха гъстотата им, донасяха проби от материята — трупаха грамади от сведения, от които обаче картината никак не ставаше по-ясна. Или поне за мен тя не ставаше по-ясна, макар — както вече казах — на звездолета аз да изпращах и посрещах разузнавателните автомати. Баща ми обаче подрипваше като юноша, опиянен от първата си любов, и останалите седмина наистина бяха несправедливи, когато мислеха, че го прави, за да им вдъхва бодрост. Той спираше ту при тоя, ту при оня и с несекващ възторг разправяше, че това било „като по поръчка модел за неговата теория за акреционната сила, образуваща звездите“. Самостоятелен център на акреция било това, който захващал веществото от пространството — затова облакът бил и завихрен — и образувал вътре, в своя „неотражателен център“, ядрото на една бъдеща звезда.

(Вече споменах другаде в записките си, че теорията на баща ми отхвърляше хипотезата за горещото образуване на звездите и галактиките. Тяхната висока температура се пораждала при свиване и уплътняване на веществото, а значително по-късно под взаимодействието именно на високата температура и голямата маса или акреционната сила се превръщала в гравитационна, или просто се раждала гравитацията като свойство на новата форма на материята.)

Наистина сондите донасяха, че температурата на облака, макар и да се покачва равномерно, се повишава толкова несъществено, че едва ли заслужава да се причисли към важните му параметри. Но сондите донасяха и нещо друго: също така равномерно, едва ли не на всеки километър нарастваше с умопомрачителна скорост силата на привличането, така че първите ни, обикновени сонди не се завърнаха далеч-далеч преди още да бяха навлезли на що-годе интересна дълбочина в облака. Този неотражателен център сякаш представляваше един единствен магнит с мощ, каквато и най-дръзките фантасти не са си представяли, а магнитно поле около него нямаше, пък и теоретически не можеше да има, защото електромагнетизмът е рожба на огненотечните ядра на звездите и планетите. Не беше и гравитация — иначе бихме уловили поне един гравитон. А сред тия противоречия се явяваше и най-голямото: въпреки това привличане, материята в периферията на облака си оставаше доста разредена. Сякаш то действуваше само на сондите ни, не и на нея. Дори онези сонди, които някъде на двамилионния километър едва успяваха да възвият и се върнат, не носеха следи да са се движили сред плътна материя. Отвъд тия мизерни два милиона километра те предаваха още известно време, след което някой изведнъж им запушваше устата, и то така далеч от неотражателния център, че като че ли не той самият правеше това, а някой друг го пазеше от всякакво приближаване до неговите тайни.

Разбира се, Дарян, вечният опонент на баща ми — понякога, както ми се струваше, просто от любов към опонирането — не се ограничи с цитираната вече реплика, че облакът не излизал това, което баща ми си мислел. Навярно държеше и да си върне за уроците по оптимизъм, та вече на едно от решителните съвещания направо се заяде:

— Как е, шефе? Това безименно поле, което ни краде сондите, а не влияе на частиците, малка победа ли е за теб или едно голямо поражение?

Дори обръщението „шефе“ ми се стори обидно. Дарян започна да нарича така баща ми, когато той стана ръководител на експедицията и аз по-късно разбрах, че непознатата ми с емоционалния си заряд дума не била обидна. На това съвещание обаче поведението на Дарян ми се видя прекалено непочтително, след като той самият бе ученик на баща ми и след като баща ми е все пак един признат гений на човечеството. Макар че и аз не споделях пресилената му радост от „акреционния облак“. Друго си е да си представящ загадъчния „неотражателен център“ като вход към някаква вселена или към антивселената и да си фантазираш както ли не за нея! Че било модел-потвърждение на теория, която си учил още в началното си образование, направо разочароваше. Голяма работа — акреционен център, в който тепърва, след милиони години щяла да се образува някоя банална звезда!

Баща ми обаче никак не се обиди от заяждането на Дарян, засмя се неподправено весело:

— Победа, разбира се, велика победа! Открихме, че акреционната сила създава и второ, непознато поле около себе си. Остава сега да го обясним и теоретически.

— Ще го обясниш, когато ми докажеш накъде се движи материята на облака, навън от него или към центъра — също се засмя Дарян, но с неприкрито злорадство.

Аз не веднага схванах принципността на възражението му, но останалите очевидно бяха съгласни с него, макар и да не злорадствуваха, а да бяха по-скоро объркани и загрижени. Микрочастиците явно се движеха в диска по нещо като силови линии, както биха се движили в магнитно поле, но за подкрепата или отхвърлянето на теорията на баща ми по-важно бе да се разбере дали слизат по посока на неотражателния център, или се отдалечават от него, тоест: свива ли се облакът, за да образува звезда, или се разпуща. А това можеше да се регистрира едва след многогодишни наблюдения и измервания на целия облак от далечно разстояние. При наблюдаването тук на отделните частици ние се сблъсквахме с неумолнмостта на формулирания още през двайсетия век от Хайзенберг „Принцип на неопределеността“: невъзможно е да измериш едновременно скоростта и местоположението на частицата. Мериш ли скоростта, нищо не ще узнаеш за местоположението й, и обратното: регистрираш ли точно местоположението й, няма да разбереш с каква скорост се движи.

— Усещам накъде биеш, арменецо — отвърна все така бойко баща ми. — Но за това, което пък на теб се мержелее, ще трябва много повече неща да докажеш. Ух, да можех сега да вляза там — стисна той юмрук в щастлива закана. — Ще се спукам от мъка, ако си останем само с тая разходка по крайчеца!

— Бъди спокоен — възрази му отново, вече без смях Дарян. — Нали според видението на сина ти и без да настояваме, ще влезем вътре.

— Не е сигурно — обадих се аз, който на подобни съвещания обикновено си мълчеше, за да не издава невежеството си. — Аз видях „черна дупка“, видях как изтича пространството в нея…

— Като Ниагарския водопад — вметна Дарян.

— Именно — ядосах му се аз отново. — А тоя геврек тука едва-едва се върти около дупката си.

— Може би в онова състояние безкрайно бавната за нашите очи скорост му се е видяла голяма — каза някой от другите, не помня кой, защото всеки един от тия, които вярваха и се страхуваха от видението ми, можеше да го произнесе.

— Стига глупости — викна от другия край на командната зала Петер Нойд. — Аз отново настоявам да се придвижим вече към Вероника. Облакът няма да ни избяга. Очевидно ще си стои тук в същия вид още някой и друг милион години, та ще се занимават с него и по-умни от нас.

Да, вече от доста време колективът искаше да се съкратят заниманията ни с облака, да се посветим изцяло на Вероника, нещо, което аз, естествено, горещо споделях. Но все пак те още се въздържаха да се наложат с висшегласие на своя ръководител, уважавайки законната му ревност да хвърли всички сили за доказване на собствената си теория.

Баща ми посърна и не намери друго възражение, освен едно неподходящо за характера и положението му заяждане в стила на Дарян:

— Боя се, че настояването ви не е подхранвано толкова от интереса към Вероника, колкото от страха пред облака.

— И по този въпрос вече сме говорили, Балов — каза Петер Нойд. — Нито хора имаме, нито средства, нито време за две такива задачи. Дай да си определим срок за облака, докато не сме останали съвсем без сонди.

Последното намекваше открито за това, че под моето вещо ръководство почти през ден един от изследователските ни автомати не се завръщаше.

— Сонди има — не можех да не се обадя аз, защото не бях и толкова виновен — баща ми ме караше да повтарям безплодните опити за проникване по-навътре в облака. — Но не е там работата, мен лично също повече ми се занимава с Вероника.

— Трудно му е на момчето без жена — рече Дарян и сред смеха на осмината аз се зарекох вече да не му простя.

Пък и на другите би трябвало да се разсърдя. Аз ги защищавах, аз постоянно страдах от скритите им изпитателни погледи, които непрекъснато ми задаваха въпроса: „Сигурен ли си, че излязохме или си излязъл само ти, пък ни подведохте с баща си, за да тръгнем с вас? И кога най-после ще настъпи това твое предсказание?“ Аз споделях техния страх, криех завистта си, че те щяха да се избавят, отивах сега дори против баща си, а те ми се отплащаха с такъв смях! Бях готов едва ли не да призовавам като проклятие сбъдването на видението си, та да видят те все пак!…, ако споменаването на сондите отново не бе събудило в мен онзи безмълвен ужас, който ме обхвана, когато първата от тях не успя да се измъкне от мъртвата хватка на „неотражателния център“.

— Даааа — проточих аз, докато малко от малко си възвърна самообладанието. — И от смеха ви се разбира колко голям е вашият страх. Прав е баща ми. Затова аз като представител на контролния съвет и като лекар на експедицията настоявам да се съкрати срокът за работа около облака, да се отдалечим от него и да се заемем с Вероника. Иначе не отговарям за здравето ви. Предлагам вече да се гласува.

Сега се изсмя само баща ми, сред киселите физиономии на другите, но смехът му беше не по-малко кисел:

— Леле, какво йезуитче съм родил! И да си отмъсти успя, и… Но както и да е, понеже става дума за научната задача, нямам право на ръководителското вето, гласувайте, щом искате!

А вместо да ме нарича йезуит, би трябвало също да ми благодари. Съветът все едно нямаше да се откаже от решаването с гласуване — по тона на Петер Нойд си личеше, но след като се ядосаха на мен, седмината отпуснаха на стареца много по-дълъг срок за изследването на облака, отколкото той би получил при други обстоятелства. Така че имах основание и на него да се цупя, пък и на себе си — нали по този начин се умножаваше вероятността да се случи все пак онова, от което толкова се боях.

— Още ли ми се сърдиш, Зенко — запита ме той седмица по-късно, когато пак така мълчаливо бе гледал как заедно с психоробота зареждам поредната сонда за изпращане в облака.

Беше изследователски снаряд, дооборудван със специални защитни средства, с нови уреди и апаратури, с още два допълнителни двигателя. Самият снаряд беше малък, а мощността на двигателите му такава, че би измъкнала целия звездолет от притеглянето и на най-мощната звезда, та разчитахме той да се гмурне невредим поне на още един милион километра навътре. Но увереността ни никаква я нямаше, защото той щеше да се сблъска там не с гравитация, а със загадъчното поле и с не по-малко загадъчната, макар и описана математически от баща ми, акреционна сила.

— Не си прав да ми се сърдиш — каза баща ми, след като аз му отговорих. — Разбирам състоянието ти, но нали в последна сметка оцеляваме? Пък и да не оцелеем, мигът си струва, за да му викнем като Гьотевия Фауст да спре. На колко простосмъртни, сине, се е случвало да застанат като богове в самото начало, в най-далечното начало на раждането на един свят.

— Предпочитам да е вече готов — отвърнах му аз. — Или да е истинска „черна дупка“ и да се гмурнем в нея, според хипотезата на Кардашов, и да изскочим после в друга вселена.

Баща ми ме изгледа озадачено, докато си припомни съдържанието на тая хипотеза, в чието съществуване аз самият още не бях сигурен, после трепна два-три пъти с лявото си рамо — един по-скоро навик, отколкото нервен тик, който бе му се явил напоследък, а аз не успях да излекувам.

— Може и да го има някъде това — рече той тъжно. — Но за какво ни е, сине, да ходим в други вселени, като и от тази още нищо не сме разбрали?

— А, предаде ли се най-после пред твоя облак?

— Да се предам ли — изненада се моят удивителен баща. — Че ти не научи ли? Нашият гениален арменец разработва сега една хипотеза, от която може да излезе нещо. Така или иначе, явно ще продължим още малко пребиваването си тука. Представи си, той издига тезата, че акреционната сила не захваща вещество от пространството, а го създава!

— И ти се радваш, че той иска да докаже точно обратното на това, заради което са те обявили някога за велик?

Баща ми примигна, примигна, а рамото му подскочи няколко пъти повече от обикновено:

— Но защо да не се радвам? Тази теза би обяснила донякъде защо при такова чудовищно привличане веществото в облака се разрежда. То се движи навън, то блика като вода от земен извор, разбираш ли?

Сигурно по очите ми позна, че нищо не разбирам и заразказва с едно още по-неразбираемо за мен въодушевление как Дарян изровил от миналото една опровергана някога поради недоказуемост хипотеза и, съединявайки я с теорията за акреционната сила, разработвал нов, доста приемлив модел на облака.

Невидимият „неотражателен център“ представлявал част от антипространството в галактиката, един шлюз, така да се каже, между пространството и антипространството. Акреционната сила, която извира от нея, като рожба на допира на двата свята, закривява отделни късчета от антипространството така, че в точката на пълното затваряне на миниатюрното антипространство се получава една нормална елементарна частица. По такъв начин можело да се отговори и на древния въпрос защо при постоянно разбягване на галактиките, при непрекъснатото разширяване на Вселената вследствие на това разбягване, средната плътност на материята в нея и след столетия измервания си остава една и съща. Тоест, би трябвало да се влива в нея постоянно нова материя, създавана като че ли от нищото. Ето, това „нищо“ било в същност антипространството, антисветът, бълващ постоянно нова материя в нашия свят. Както и обратното: затварянето на късчета от нашето пък, от нормалното пространство, раждало античастици.

— При това положение — продължи баща ми да се самооборва с едно удоволствие, приличащо на мазохизъм, — остава да се разбере защо частиците на новата материя не се разлитат веднага на всички посоки. И на мен ми се ще да докажа тук, че не се ражда материя изобщо, а се ражда конкретната материя на бъдещата звезда. Разбираш ли? Дарян е склонен да ме подкрепи. Антипространството се закривява на късчета, до като се изчерпи цялата област. Силата, закривяваща антипространството… Няма вече да я наричаме акреционна, може да е шеста, може да е първа, може да е и оная универсална прасила, която само се превъплъщава в останалите. Та след като създаде частицата от антипространството, тая сила действува върху нея вече акреционно. Не я пуска да отлети, докато цялото антипространство в центъра на облака се превърне в материя. После тази материя почва да се сгъстява, да се сгъстява, докато роди новата звезда, вече по познатия ни досега модел. Както виждаш, пак стигаме до студеното създаване на звездите и галактиките, което мен лично ме удовлетворява. В същност, наистина тезата за единната сила си остава по-убедителна. Тя превръща антипространството в частица, акрецията събира частиците, превръща се в гравитация, която ги уплътнява, докато се роди силното взаимодействие, силното взаимодействие ще излъчи после електромагнетизма, който ще създаде от атомите молекулата, и така нататък. Като съществува сигурно и обратният ред, който може би ни се подсказва от слабото взаимодействие и ядреното разпадане. Тоя ред пък ще доведе до създаването от нашето пространство на античастиците. Пространството се превръща в античастици, антипространството в частици… и ето ти равновесието на света в неговото триединство на пространство-време-материя.

— Който е единен и неподвижен — вметнах аз.

— Единен — да, доколкото пространството и времето се явяват част от самата материя, неотделима част, нейни свойства, но ти на това неподвижност ли му викаш?

— Вярно — съгласих се аз. — Значи от Нищото все пак може да те заболи?

— Какво? Какво? — не можеше баща ми да се начуди на сина си.

— Нищо. Една глупост си спомних от онзи мой разговор със Зенон от Елея.

— Ааа — рече баща ми, но явно отново бе отлетял вече към своя облак. Потупа замислено сивия корпус на изследователския снаряд, на който явно много разчиташе, сети се нещо: — Като се върне, ще те пусна да идеш при Вероника. Ние сигурно ще се позабавим сега тук, въпреки онзиденшното гласуване, както ти казах, колегите се запалиха за модела на Дарян.

— Благодаря — рекох му вяло и си помислих, че това вече е краят, защото сега вече чаках сбъдването на видението си.

А защо тъкмо насред този разговор с баща ми изведнъж започнах да го очаквам? Защо като една малка студена експлозия — ако може да има студени експлозии… (Има, разбира се, сливането на децата с пространството нали предизвикваше съвсем не малка студена експлозия!)… защо като студена експлозия у мен избухна увереността, че сега вече ще се случи? Може би „запалването на колегите“ да останели още, за да проверят модела на Дарян, да ми се е видяло като онова съдбоносно стечение на обстоятелствата, което предизвестява неизбежните неща. Може би тезата, че пространството и времето не са само условия за съществуването на материята, а са нейна вътрешна същност, окончателно е потвърдила за мен възможността подобни видения да са реални картини от нашето движение вътре в материята. Не знам. Но знам, че за мен се проточиха стотици едва поносими с напрежението си часове, които така ме омаломощават, че ако то действително настъпи, аз няма да имам вече нито сетива да го възприема, нито сили да му реагирам. За щастие това ми състояние не се отразява много-много на колектива, който продължава да е в необикновен подем на духа. Пък и осмината ми вярват, че съм нервен и неспокоен, защото и аз като тях амбициозно очаквам специалния снаряд да донесе необходимите за Даряновата хипотеза данни.

Аз няма да разказвам тук в подробности за научно-техническите занимания на експедицията ни, тъй като поне материалите от нея би трябвало да оцелеят, все едно дали видението ми ще се сбъдне, или не. Не оцелеят ли архивните материали, не ще оцелее естествено и моят разказ, който се намира сред тях. И който аз продължавам храбро със „самоотвержеността“ на всички мемоаристи. Впрочем, това е и единствената храброст, на която съм способен в това си състояние.