Любен Дилов
Пътят на Икар (13)

Когато пробиеш стената

И ето ме отново в тишината и в самотата. Те не станаха по-малки от това, че сега не само на Икар ме чакаха, че ме чакаше и Тя — Тя, за която не бях измислил още име. Но аз не бях първооткривателят й, така че не ми се полагаше. Или все пак: онези чудесни „тя и той“ не са откривателите й, защото те са открили нещо друго, не Нея. Те са нейните родители. Колко ли любов и търпение са вложили, докато превърнат тая топка в същество? И колко ли време — преди да ги убие свидната им рожбица, на която не са успели да дадат и име? Защото още не са знаели какво точно са създали!

Та и кой ли родител знае това!

Баща ми… впрочем, моят гениален баща сигурно знае. Сигурно поне се е догаждал, че ми е нужна тъкмо една такава топка, която да фокусира безпорядъка в живота и в главата ми, та е предложил мен да пратят подире й.

Сега вече можех да си задавам колкото си искам въпроси и каквито си искам — продължителната маневра и безгласният ми полет към мястото за срещата с Икар ми предоставяха достатъчно време. Достатъчно и за още едно посещение на клаустрофобията. Защото след появата на Тя, корабът съвсем ми отесня. И посещението, естествено, не се забави. С тия болести е така: дойде ли веднъж, залюбва те за цял живот. Лошото е, че ме прави почти негоден за астропилот и за подобни експедиционни полети.

Но преди да ме връхлети отново страхът от стените на кораба, аз надълго и нашироко разсъждавах за него, така че вероятно и сам подготвих идването му. За страха от Нея бях разсъждавал, страхът, който ме караше да летя в тая оглушаваща тишина с целия риск на изключените радари. И за страха като средство за поробване. Всичките тези великолепни машини ни завързваха към себе си с две неразкъсваеми вериги: постоянният страх да не се повредят и задължението да знаем всичко за тях. Отдавна вече, много отдавна човекът и на Земята, и в Космоса е принуден да отделя десет пъти повече време за изучаване на машините, отколкото на Вселената и на себе си. А и за себе си, и за Вселената има само онази представа, която му създават пак те, машините. Така взаимоотношението машина-човек се е превърнало в една самозадоволяваща се затворена система, в чиито стени търсещото начало у човека винаги и успешно ще си разбива главата.

Тъй като нямах друга работа, аз зяпах през декоративния прозорец за пряко наблюдение — една остроумна и не безполезна играчка — родното галактично небе, с ярките и пъстри звездни купове, с черните и бели облаци прах или газ, с вкочанените в безвремието вихри на галактиките, и продължавах лекомислено да си мисля за сериозни неща. Мислех за това как страхът да не ми се повреди Тоби се превръща подмолно в страх от самия Тоби; мислех си, че не съм нищо повече от негов пленник и роб, че той не ми е никакъв верен другар, каквото било уж предназначението му. Както не ми е приятел и храбрият Р–19, от чиито стени извира клаустрофобията. И като обобщавах тия си мисли, нарекох ги за себе си

ПРАСТРАХ ОТ ВЕЩЕСТВЕНОТО ВЪВ ВСЕЛЕНАТА

А в клаустрофобията виждах само едно безобидно проявление на тоя ПРАСТРАХ.

Мислех си още за онези хора на Земята, умни и добри хора, които в различни векове, след като са достигали върховете на умственото развитие на цивилизацията си, се оттегляли някъде в природата, заживявайки едва ли не като животните. В холографската памет на Икар има едно филмче за тия чудаци, които са отказвали правото на машините да мислят и действуват заради тях. Но още тогава, натъкнал се на него в търсене на материали за дисертацията си, аз бях решил: не това е пътят, разбира се. А сега си мислех: може би това наистина да не е пътят, но то сигурно е нещо закономерно, тъкмо поради липсата на път. И наричах в себе си това нещо

БУНТ НА ПРАИНСТИНКТА СРЕЩУ ИЗКУСТВЕНАТА БИОСФЕРА

Най-много си мислех за Нея, естествено. Как ли не си я представях, какво ли не се питах с надеждата, че моите безкрили фантазии може да налучкат някаква реалност!

Представях си я като машина, като част от машинния стадий на една велика цивилизация, преминала вече в другия, не машинния стадий на развитие. Така връзката между тях се скъсва и моята сирена потъва в самотата си. Но нали тя толкова малко приличаше на машина, тая странна топка! Представях си я още като самозародил се организъм, като мозък, грамаден в сравнение с нашия, който след като е преминал етапа ма овладяване задължителния минимум знания за нещата извън себе си, преминава сега към фазата на самопознанието. Но кому тогава ще изпраща така редовно натрупаните си знания?

А ние за какво трупаме знанията си, питах се тогава аз. Не е ли и нашето трупане на знания един също такъв самозадоволяващ се процес, какъвто е самата еволюции и като нея може би лишен от крайна цел? Една игра, осъществявана от неведомата органична потребност за игра? Ето, отначало човекът е събирал знанията си за околната среда, за да може да оцелее, да изхранва тялото си, да направи живота си по-сигурен и лек, но после? После започва да трупа знания, за да направи живота си в същност само по-труден. И на децата вече е ясно, че колкото повече изучаваме Вселената, толкова по-объркана става картината ни за нея, а нашето безкрайно приближаване към истината е само едно безкрайно затъване в нейната безкрайна сложност. Защо е тогава всичко това, питах се аз и ми се струваше, че съзирам тук някакъв механизъм, за който не намирах друго име, освен

ЕВОЛЮЦИОНЕН ДВИГАТЕЛ НА ДУХА

А той ми се виждаше подчинен единствено на заколите на играта. Както отборът, конвергенцията и мутациите движат с играта си биологическото развитие, така и този двигател води нанякъде енергията на нашето тяло, наречена дух. Ние не знаем накъде и към какво ни води, възможно е и наникъде да не ни води, (за безсмислиците от голям мащаб ние казваме, че криели неведом смисъл), но сме длъжни да следваме своята участ. Дете, което престане да играе, престава да бъде дете, заболява или вече е болно. Дух, който престане макар и за миг да трупа в себе си знания, веднага престава да бъде дух, връща се в лоното на биологическия автоматизъм. Оттук следва обаче — ако настояваме все пак за наличието на цел в тази наша игра срещу природата, — че развитието на духа е в същност битката на духа да излезе, да се откъсне от автоматизма, тоест от машината, все едно дали е тя от метал, или е от живо месо…

Такива угодни на сърцето ми, макар и сигурно изнасилени изводи, отново ме отвеждат към Нея:

Ако Тя е машина, казвах си аз, тогава би трябвало и Тя да свежда висшите форми на движение към низшите. Това трябва следващата експедиция непременно да установи, защото от него ще зависи най-много как ще я назовем — висша форма на материята или само една много висша форма на машината. И си казвах още, че машинното начало и неговият принцип на опростяване на сложното, без което не е възможно никакво автоматизиране на процесите, безспорно си имат своя важен смисъл в тая велика безсмислица природата, но че този път също така безспорно води духа в погрешна посока.

Но Тя не е машина, не!, радвах й се аз и й се удивлявах. Та нима да смогнеш да попиеш в себе си ревността на една земна жена, преди още да си научил езика й, а след това, положително за чудотворно кратко време, да научиш и самия език — най-сложното от всички сложни неща, с които се е сблъсквал досега човекът, нима това е възможно чрез машинния принцип? То е все едно магнитофонът или лазерният лъч, записвайки човешката реч, изведнъж да се научат и сами да говорят! Как ще стане това, без да се сдобият с мозък, най-малкото равен на човешкия? А Тя чуваше какво говорех на психороботите, дори и при изключени мои предаватели! Значи, ако не го е възприела по някакъв съвсем невъобразим за нас начин, то или е уловила онова толкова слабо електромагнитно поле, което съществува около говора ни и се движи със скоростта на светлината и за разлика от самите звукови вълни може да минава през вакуума, или пък е „прочитала“ всичко още в самия ми мозък по онази общо взето позната ни на практика, но слабо контролируема от нас непосредствена връзка между мозъците. И отново се ядосвах, загдето задължителната астронавигаторска програма най-строго забраняваше на този етап от изследванията всякакви опити за телепатичен контакт. Но се ядосвах, разбира се, ей тъй, заради нетърпението си. Би било чиста глупост, ако програмата не би забранявала всякакво преждевременно разкриване на една толкова съкровена и все още неовладяна от нас тайна на човешкия дух — плахата му, неразвита или деформирана от условията способност за директно приемане и предаване на информация.

Тази способност у мен, холеричното антисоциално явление, беше значително по-силна, отколкото например у разсъдъчната клонингова присадка, назована Лайънъл Редстър, и аз с основание се боях да не пристъпя неволно забраната. Известно е, че телепатията обикновено се осъществява самопроизволно, та най-разумното бе да консервирам в анабиотичната камера за остатъка от времето своя неспокоен дух, който непрекъснато, като млад любовник, се въртеше около Нея.

Мъчително много време ми оставаше още. Не бях в състояние и да го оползотворявам с работа поне над дисертацията си — не биваше да пускам никакви автомати, работещи с електромагнитни вълни. Ръката ми, несвикнала на такъв труд, се уморяваше само след няколко изписани реда, затова краят на тези мои записки е диктуван значително по-късно, нещо, което навярно си и личи. Цялото ми тяло се уморяваше дори и от лежането, защото заради онзи проклет апарат не смеех да влизам в тренажерната да играя и на обикновените гимнастически уреди. Мускулатурата ми съвсем бе се отпуснала, всичко в мен ставаше лениво, мазохистично съзерцателно. Постепенно престана да ми се прави каквото и да било. Оставих психороботите си на мира, те също ме оставиха на мира. Слушаше ми се музика, но още не биваше да си го позволявам все от тия съображения за сигурност, макар положително да бяха излишни, щом Тя притежаваше такива изумителни възприемателни органи. Не ме безпокоеха кой знае колко и мъжките ми мечти за Майола Бени. Лесно ги отпъждах от себе си, както отпъждах и нежното видение на Хелиана — толкова далеч бе всичко от мен! Близко бяха отново само стените на моя Р–19. Отново накъдето и да протегнех ръка или крак, те опираха в метал, в част от машина, която все по-често ми се озъбваше в подигравателно хилене, сякаш посягаше да ме захапе.

Единственото, което все още ми се искаше да направя, бе да се върна при Нея. Да й кажа още веднъж „Здравей, мила!“, да я запитам ей тъй за нещо съвсем маловажно — важното бе да чуя Нейния тъжен земен глас, гласа на самотата. Но и от Нея ме деляха вече стотина милиона километра бездна, в която пропадаше времето, в която пропадаше всичко, в която — неизбежно бе да се случи — съвсем неочаквано с вкоравено тяло и спряло сърце, и замръзнал в гърлото дъх запропадах и аз. В деня, който бях си определил за влизане в анабиотичната камера.

Падали ли сте на сън? То беше същият студен и страшен шемет, а аз го усещах като… избавление. Защото преди това пак се бях блъскал в една ужасна стена — трябваше на всяка цена и колкото се може по-бързо да я пробия, за да влезе поне малко въздух при мен. Плувах най-напред покрай нея, да намеря изхода. Или входа. На една стена обикновено има изход или вход. Гребех с ръце, както се плува в безтегловност, нагоре, нагоре, нагоре, а стената нямаше край. После се гмурках надолу, надолу, надолу, но тя се оказваше безкрайна във всички посоки и аз навсякъде се блъсках в нея като риба в аквариум и преглъщах последните си глътки въздух пред непропускливата й чернота. Докато изведнъж безгласото ми отчаяние ме изстреля право в тая черна твърд. Забих се в нея, а тя се сгромоляса върху ми на остри кремъчни късове, от които заотскачаха къси оранжеви пламъци; те излитаха сякаш от самото ми чело, заслепяваха очите ми и бележеха траекторията на превърналото ми се в метеорит тяло. Такова го виждах, въпреки заследените си очи: един метеорит или болид навлизаше с огромна скорост в гъста непозната атмосфера. А нали дори при най-първата космическа скорост, при ония мизерни петстотин километра в минута и разреденият въздух се превръща в гъста каша! Кремъците режеха от всички страни тялото ми, цялата ми глава бе обвита в пламъци — сини, оранжеви и жълти, но те само ме заслепяваха, иначе бяха студени като пламъка на далечните звезди. И това трая до обезумяване дълго. След което започна падането. Изведнъж! Така внезапно, че не успях да видя кога съм излязъл от стената. Само усетих вихрения шемет на свободното пространство и го усетих като избавление, защото бе изчезнало предишното кошмарно задушаване, въпреки че от насрещния студ дъхът продължаваше да седи като непреглътнат залък в гърлото ми. А сетивата ми бяха все така странно неомаломощени, изострени. Аз чувах свистенето на пространството около себе си, чувах снарядния вой на собственото си падащо тяло, но то не беше нито свистене, нито вой, беше някакво весело и победоносно тръбене — радостно предизвестие за едно пристигане. А все падах и все не пристигах. Но не се измъчвах от това. Постепенно страхът от падането също ме освободи от своите вкочаняващи обятия и в мен остана само чувството за волност и увереността, че ме очакваха.

Най-после я видях. Появи се над мен, някъде много, много далеч в пространството, в което падах. И все пак я виждах с увеличението на телескопнческия екран! Това за пръв път събуди колебание у мен, но аз му казах: „Да, така си е, както го виждаш е, не спиш, точно така е!“ Свих едната си, разперена в полета ръка, огледах я, събрах пръстите й в юмрук, силно го стиснах докато усетя болката от ноктите в дланта си. Убедих се, че наистина не спя и се учудих как е възможно възприемането ми на нещата по своята острота да прилича толкова на изживяванията в съня.

— Почакай — извиках й, защото беше много далеч, а аз, също като на сън, едва-едва напредвах, въпреки свистенето на пространството около мен, което говореше за високата ми скорост. — Чакай да вървим заедно!

Тя нищо не ми отвърна.

— Чуваш ли ме, мила! — извиках аз уплашено, а нещо в мен ми натякваше: ако беше й дал име, ако беше я назовал, сега тя щеше да ти отговори. — Трябва да вървим заедно! Къде отиваш?

Тя не ми отговори. Металната решетка по лицето й бавно засветля, сякаш се нажежаваше, от което тъмната маса в осмоъгълните клетки набъбна и стана гладка. Ужасяващо далеч беше, а като под микроскоп виждах как се заглаждаха поричките й. Тя набъбваше, ставаше по-голяма — за отбрана от нещо ли се готвеше? После бързо започна да се свива в себе си стремително, но равномерно се смаляваше в далечината, докато се превърна в точица — черна точица върху някакъв изведнъж появил се отнякъде още по-черен кръг. После Тя изчезна напълно и остана само черният кръг.

Беше ужасяващо черен и някак незаобиколим — един главозамайващ кратер, в чиято бездна водопадно се изливаше на стоманеносинкави и магменочервени струи околното пространство. Страшно е, но и красиво, казах си аз. Като оня водопад, най-големия на Земята, дето наскоро го гледаше на филм. Дето са се пускали в железни бъчви по него. Смели хора! А ти и без да си смел, ще го опиташ как е — изтичащото пространство право нататък те носи и остава да разчиташ само на ванадий-силициево-лаконовата сплав на аварийната торпила… Но откъде се взе пък тая торпила сега? Глупчо, разбира се, че в нея си, как ще летиш в пространството иначе, дори без скафандър… да не би като в одевешния сън?

— Сега ще трябва да станеш на мишка, та да можеш да излезеш от Черната дупка — казва ми Петер Нойд. — Помниш ли, когато ни развали шегата, такава хубава шега ни развали, защото не знаеше какво е мишка?

А аз като че ли плача. Не само защото Нея я няма вече и никога няма да излезе от Черната дупка — нали и тя като мен не е мишка. Преглъщам нещо противно горчиво, което прилича на сълзи, и викам:

— Не искам, татко! Не мога! Защо избрахте мен?

— Защото си най-младият — повтаря баща ми — и най-издръжливият. Защото си наше дете, Зенон.

А аз хлипам:

— Искам също да видя какво има вътре. Не мога да се върна така на Икар!

— Но разбери, че не сме в състояние да видим нищо повече! — нервничи баща ми, въпреки философската си закалка. — Малко ли ти е? Кой смъртен е видял такова нещо?

Иронията му, както никога досега, е нервна и хаплива — ние нищо не видяхме, нито усетихме нещо. Само уредите ни се сгърчиха епилептично и се парализираха, престанали да регистрират каквото и да било. Всичко наоколо сякаш се парализира.

— А какво стана с Дарян — питам аз в тази неподвижност. — Защо плачеш, Нойд, за Дарян плачеш, нали? — питам аз и ми се ще Петер Нойд да плаче заради мен.

— Глупости — сърди се астрофизикът. — Къде ме видя да плача?

Аз се вглеждам в него и не виждам никакъв Петер Нойд, а знам, че стои пред мен.

— Стига приказки, Зенко, излитай, докато има още някаква надеждица! — казва баща ми и ме прегръща. Прегръдката му топло и кораво обгръща раменете ми, а тоя твърд и топъл допир се оказва клемата на двата пулта — на автопилота и командния, — между които съм се проснал.

Но какво правя там? В аварийните торпили се лежи задължително в анабиотичната камера, как иначе ще издържиш! А, да, не бива да влизам в камерата! Не може да се разчита на автопилота, има и допълнителни двигатели, те вече водят своята люта битка с пространството, тия супердвигатели, а заедно с нея бушува битката и в молекулите на тялото ми, и аз трябва на всяка цена да издържа.

Аз се задъхвам в шлема на най-тежкия, най-бронирания, най-автономния скафандър. (Как тогава съм усещал допира с пултовете?) Аз изнемогвам. Аз умирам след всеки отвоюван метър пространство. Но пространство ли е това, което толкова иска да ме задържи? Онези смелчаци са скачали във водите на водопада, а какво би било, ако биха се опитали да се изкачат по тях? Ето така се изкачвах аз нагоре! И не тия супердвигатели на аварийната торпила, не те мен изтикваха нагоре, аз ги влачех подире си като смъртоносен товар, опитвайки се да изпълзя от черната фуния на кратера върху равното пъстрозвездно плато на Галактиката. И все по-тежък ставаше товарът, който аз теглех с всяко свое мускулче, от който се задъхваше и в който се удавяше всяка поричка на кожата ми. Докато изведнъж изчезна. А с него като че ли изчезнах и самият аз…

Когато започнах отново да чувам, около ушите ми бръмчеха сигнали — весели и живи, пълнеха замаяната ми глава, събуждаха мозъка ми за необикновен или забравен живот. Ръката ми се вдигаше съвсем леко, коремът ми, издувайки се, кламбучкаше в локва с вода. Целият плувах в някаква течност, но не, това не беше криопротекторът в анабиотичната вана! Все още си се намирах в скафандъра, но как ще е попаднала вода в такъв скафандър? Нещо необикновено трябва да се е случило, да не би наистина от водопад да съм излязъл?

Един глас — познат и непознат — ревна в лицето ми:

— Ура! Викайте, Балов! Обадете се и викайте ура! Чудото стана! Наблизо сме. Дайте сигнал и приемете координатите за среща!

Тялото ми, което отново можеше да усеща, сякаш се сви от удара на тази радост в познатия и непознат глас на търсещия с мене връзка оператор.

— Но Дарян го няма, нали? — казах аз.

— Не го открихме досега. Не ставайте дете, Балов, той сам си избра тази участ! Хайде, дайте по-скоро координатите си или още не сте извършили ориентировката?

— Какво спасение е това — изкрещях аз неочаквано и за себе си, едва сега осъзнал, че и аз, и оня, който ми отговаряше, сме се спасили, но че с Дарян е станало нещо ужасно, защото никой не знае какво е. — И от какво се спасяваме? И с какво се връщаме, питам ви аз! С тия смешни изследвания, които са абсолютно неверни?

— Не са смешни — възрази баща ми вместо оператора и аз едва не подскочих от гласа му в своята локва, която, вече знаех това, бе се образувала от стопеното ми под налягането тяло. Колко ли процента вода бе останала още в него?

— Но и нея я няма, татко! — извиках аз и сега вече заплаках с горещата и шумна горест на дете.

После дойде най-странното. Както преди бях видял себе си да летя като болид, така изведнъж видях през миниатюрните лещички на сълзите си аварийната торпила да описва необичайно рязък завой, за да се насочи отново към черната фуния. Видях още да лежи в нея някакъв човек в суперскафандър, а този човек беше Зенон Балов. Отначало не повярвах на течните увеличителни стъкла пред зениците си, защото Зенон Балов бях аз, едно плачещо в момента дете, но после и усетих, че летящият там, в завиващата торпила, съм наистина аз и отново си казах: Така е, не спиш, наистина е така! И ти наближаваш вече ръба на фунията и ето, още няколко мига само, ще минеш над него и ще се гмурнеш, весел и лек, в бездната, в която няма ни време, ни пространство да изцеждат водата от теб, в която действително няма вече нищо или има нещо съвсем друго и то е може би тъкмо онова, заради което Икар е потеглил из Космоса…

Това като че ли бяха последните ми мисли, но казвайки „като че ли“, аз подчертавам не само своята неувереност — много е възможно изобщо да не съм помислял такива неща. Вече споменах, че писането на ръка ми причиняваше мъчителни трудности, та диктувам тази заключителна част към записките си значително по-късно, когато, наближил Икар, излязох от анабиотичната камера. И… когато много неща в спомена ми сигурно изглеждат вече други. Сетивата ми съвсем са претръпнали, но в тях лежи още споменът за оная всеобща смазаност на духа и тялото ми, които навярно бяха родили това полувидение — полусън в постоянното ми състояние на съзерцателна отпуснатост, завладяла ме в обратния път. И не видението-сън ме учудва толкова, колкото откъде все пак съм намерил сили и воля да се вдигна, да проверя изправността на уредите и да се упътя без помощта на психороботите към анабиотичната камера. Вероятно тъкмо такъв детински наивен копнеж по безвремието и безпространствеността ми е помогнал да преодолея страха си и омразата си да преодолея, и да потърся там спасение от полудяването.