Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Boman (2009)
Разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

Любен Дилов. Пътят на Икар

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1984

Редактор: Добромир Тонев

Художник: Никола Марков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректор: Елена Цветкова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Част четвърта

И бързаме

с ръце нетърпеливи

да засеем следващото минало

(Из четвърта древна песен, която ми пя Майола Бени)

Ако мъничко, мъничко още почакате,

ще се превърна във звезда…

(Из пета древна песен, която ми пя Майола Бени)

Завръщане в бъдещето

1

Връщането ми на Икар се превърна в празник. Естествено, заради резултатите, които носех, но сдържаните иначе икарци толкова ми се радваха, че несъзнателно почнах да си приписвам заслуги, а навярно и да се възгордявам. Не помнех другиго да бяха посрещали така. Новият първи координатор, който досущ приличаше на стария, дойде дори лично в карантинното отделение, където — не ми стигаше многомесечният затвор в кораба — трябваше да изседя още една седмица. Загдето бях имал „контакт“ с друга цивилизация! Майола Бени седеше през цялото си неслужебно време — сега то ми се стори подозрително много — отвън стъкления щит на отделението. Креолското й лице ту аленееше, ту посиняваше в любовното си нетърпение, а за да го прикрие, тя непрекъснато ми разправяше новини и клюки. Родили се бяха двайсет и три деца. (Значи, новият координатор все пак не беше съвсем като стария!) Сред тях — и детето на Майола Бени! Льони Редстър заминал с учудващо голяма експедиция към някаква звезда, Есна се казвала. Говорело се, че било възможно в системата й да съществува цивилизация от хуманоиден тип, но за пръв път ли се говорят такива работи, омръзна ни да ни гъделичкат надеждите, колко пъти вече!… Понякога си мисля, че нарочно отвреме-навреме ни пускат тия слухове, та да не се отчаяме съвсем от самотата си. Ето и ти сега, кой го знае колко е вярно, друг път такива неща се пазят дълго в тайна, а сега, ти още си в карантинното, вече обявиха резултатите, подозрително бързо ги обявиха… А пък Варий Лоц… ах, кой можеше това да предположи! Представи си само, този Варий Лоц, такъв могъщ ум, такава ерудиция и изведнъж…

— Кой е бащата? — прекъснах я. Така запитах, а не „кой е донорът“ и си мислех, че не биваше да съм толкова любопитен.

— Стериус — отвърна тя, сякаш отговорът през цялото време бе стоял готов на върха на езика й.

— Стериус? Извинявай, не искам да те обидя, но в момента това име нищо не ми говори, може би още съм замаян.

— Защото го търсиш на Икар — рече тя, а негроидно пълните й устни вече не успяха да сдържат усмихнатото си тържествуване. — Казвал си ми, че го обичаш.

— Ах, Стериус!

Би трябвало да изпитам облекчение, но аз само се изненадах, че Икар е имал в детеродните си запаси и клетки от починалия толкова отдавна велик музикант.

По-късно, преди да ме отведе у дома, Майола ме отведе при детето. Не можех да й откажа. Беше трогателна в майчинския си ентусиазъм; макар че в същност не беше никаква майка, щом детето е от клонингова присадка.

— Нали е хубав? Великолепно се развива, на мама красавецът!…

Дете като дете, в осмия месец, протягаше се и се наместваше в изкуствената утроба, която в същност беше истинската му майка, и дори сучеше палеца си. Това ме заинтригува, защото — пък може и да съм го учил някога — едва сега узнавах, че детето било в състояние да си смуче пръста още в майчината утроба.

— Икар има нужда от музиканти — каза Майола на края на възторжените си изблици, но го каза виновно, забелязала, че не успя да ме трогне, нито пък да ме омилостиви с това, че бе избрала за донор любимия ми композитор.

А нямаше за какво да се чувствува виновна. Разбира се, че не биха ми разрешили дете. Най-многото, на което имах известно право, бе да се понацупя, загдето не бе ме дочакала, заедно да го изберем. В никакъв случай не бих могъл да искам от нея да се откаже от наградата. Пък и Икар наистина щеше да има нужда от един нов Стериус. Това ми пътуване окончателно ме убеди, че в Космоса не може без музика, че музиката е навярно единственото човешко творение с подчертано космически характер по структура и функционалност. Само тя притежава едновременно и финеса на строгия порядък, и ирационалния хаос на първосданността, на хипотетичния взрив, турил началото на Вселената; само тя е едновременно и образната конкретност на човешката страст, и мистиката на онази абстракция, в която тя се осъществява. А музиката на Стериус, когото действително обичах повече от всички земни композитори, винаги бе ми приличала на опит за пътуване до друга галактика: с трагическите вопли на безсилието, с лудостта на един неубиваем устрем, с реалното или въображаемо тържество, което в същност не празнуваше победата, а сливането си с Вселената. Майола бе добра, сигурно най-добрата композиторка, раждала се сред жените, пишеше наистина хубави песни, особено тия по изровените от нея стари текстове, но така или иначе композиторският гений и след вековете еманципация кой знае защо продължаваше да отбягва женската половина на човечеството. Дали защото тази половина биологически е все пак по-плътно свързана със Земята, с гнездото?

Гледах през прозорчето на родилната камера как бъдещият Стериус смуче лакомо мъничкия си палец, сякаш не му достигаше преобилната храна, която изкуствената утроба вкарваше през пъпчето направо в кръвта му, и може би защото никак не успявах да го свържа с великия човек, чиято растяща частица той представляваше, неволно прегърнах раменете на Майола, неволно съм я притиснал към себе си с повече желание за утеха, отколкото с действително съпричастие. А не успях да сдържа и една хаплива закачка:

— Как е с хромозомите? Надявам се…

— Четиридесет и седем! — възликува Майола, очевидно отдавна чакала този миг. — Отмъстих им и заради теб. Оказа се, че Стериус също имал един повече.

Не, наистина нямах право нито да й се сърдя, нито да я подозирам в недостатъчна любов към мен! И съвсем иначе трябваше тогава да я прегръщам, и с други очи да гледам розово-слузестото бебе, чийто четиридесет и седми хромозом навярно бе го накарал още неродено да си налапа стръвно палеца, но в дните, когато бях стърчал зад прозрачния щит на карантинното отделение, веднъж се появи и Хелиана Доля-Морени.

Също лично, а не чрез разхубавяващата картина на холографското посещение. Мярна се само за минутка на страната на Алек Дери, с когото бе дошла да ми каже „добре дошъл“. На мен ми прозвуча обаче с тона на: „Аз си знаех, че ще дойдеш, защото нали ми обеща? Помниш ли? Закле ми се…“ И усетих отново целувката й. Ако не беше Алек, сигурно щях да й разкажа съня си, но тя стоя съвсем малко, неспокойна беше, отбягваше да срещне погледа ми, а това я правеше още по-привлекателна. Много беше пораснала, съвсем жена си беше вече, та докато гледах малкия Стериус, аз виждах в същност нея. Виждах я едновременно и в родилната камера преди да я кръстя, и очарователно изплашена, обещаващо неспокойна зад преградното стъкло на карантинното отделение. А за собствено успокоение си казвах, че и Майола е присъствувала на моето раждане, а пък сега си е избрала да роди отново Стериус съвсем не за да отмъщава с четиридесет и седмия му хромозом, че още от сега обича в него и детето си, и учителя си по музика. Утешавах се още с мисълта, че един Варий Лоц сигурно би ми казал същото, когато ида да се посъветвам с него, би ми доверил може би сега и защо бе поставил Хели под наблюдение.

— Варий Лоц ме насочи — бърбореше Майола, за да прикрие болката от смутеното си щастие. — Нали всичко знае, подсказа ми, че има донорни клетки от Стериус, изобщо странен тип, явно, че нарочно ми даде възможност за нашето отмъщение, а нали тъкмо той отговаряше за генетическия контрол.

— Какво е станало с Лоц? — извиках аз едва там, в родилното, защото преди думите й не бяха се задържалите съзнанието ми.

— Нали ти казах? Полудя. Понеже него никой не контролираше, дълго време не се и откри, та после разбрахме чрез децата. Децата събирал и младежите, разни мистични неща им проповядвал, едва ли не някаква нова религия. Човекът бил велико тайнство, трябвало да го браним от веществото във Вселената, пътищата на познанието били други, време било Икар да излезе от погрешните земни пътища на познанието и не знам какво си още.

— И какво стана с него? — прекъснах аз лекомисленото й дърдорене. Тя не беше глупава, но изглежда и майчинското щастие, като любовното, е противопоказно на интелекта.

— В камерата. А младежите едва не вдигнаха бунт. Само той ги разбирал и така нататък, та сега и те са ни голяма грижа!

Да, Икар наистина не беше така непроменен, както ми се стори при посрещането ми! Алек излизаше прав. Той ми каза през стъклото:

— Добра среща, Зенко! Радвам се да те приветствувам и като колега.

Аз вече не го мразех, както в ония часове, когато направих откритието си и стоварих вината за всичките си беди върху неговата тренажерна шизофрения. Неговият „бог“ също бе потънал безследно заедно със зловещите си забрани край подводните скали на моята очарователна сирена. Само леко му се сърдех, загдето ми пречеше да гледам Хелиана. Но и тя сякаш сама се криеше зад гърба му.

— Харесва ми вашият поздрав — отвърнах му. — Значи, приемате ме за астропилот, така ли?

— Разбира се. При това, според слуховете, донесъл си епохален материал.

— Мисля, че да — направих аз опит да бъда скромен, защото Хелиана тогава още не бе си отишла, а той проточи:

— Значи… самочувствието е добро?

Очевидно нямаше какво повече да си кажем. Твърде много бяхме се отчуждили, та и аз казах нещо, в което нарочно не се съдържаше намерение за продължаване на разговора:

— Добро е. Важното е, че се върнах.

А думите си гарнирах с един многозначителен поглед към онази, благодарение на която вероятно се и върнах. Но тя отново не прие погледа ми, кимна ми с криеща нещо усмивка и си тръгна. Тогава Алек — сигурно за да успее да го чуе и тя — изрече високо, с позата на по-голям брат:

— Няма връщане за астропилотите, братко. Има винаги само пристигане в един друг свят.

— Така ли — поднесох го аз, но той не се разсърди. — Значи и вие сега сте други?

Хели вече излизаше от преддверието на карантинното, изпълнила го с парфюмно тежкия облак на меланхолията.

— Така е, ще видиш, брат! Човек със сърцето си винаги лети към нещо минало, а пристига в бъдещето на онова, което търси. Няма връщане, повярвай ми, поне в тая галактика няма, познавам я вече доста добре. В каквато и посока да летиш, това проклето време все те отнася напред. Затова се и поздравяваме с „добра среща“. Всичко в Космоса е еднократна и неповторима среща на различни системи, на различни времена, на разминаващи се посоки.

— Тъжна философия изповядват астропилотите — рекох му закачливо, но нещо в мен се съгласяваше с него, след като отвъд стъклото остана само той. Хели си отиде така, сякаш никога вече нямаше да се повтори срещата ни, а всичко останало бе си съчинило ентусиазираното от съня ми въображение.

— Защо тъжна? Въпрос на факти! А тъгата извира единствено от тоя неосъществим копнеж по отминалото. Но и той сигурно си има своето предназначение; предполагам, че ни помага да си изграждаме мерките за сравняване — и Алек неочаквано издекламира: — На глупците всяка чаша им се струва ароматна, а храна за мъдреците само във тъгата виждам аз.

— Алек, ти ми вземаш акъла! — викнах му аз през стъклото и се зарадвах, че моят нявгашен приятел наистина не беше толкова глупав, та да не е в състояние да се превъплъти в един затворен в риманово кълбо бог. Космосът те прави сам и тъжен, а с това — и по-мъдър.

— Това го е казал един много древен арабин.

— Да де — рекох весело. — Разбрах, че не е твое, но как ти си попаднал на него, ето въпроса!

— Хели ми го каза одеве. Като идвахме насам.

Нима и тя бе почнала да се рови в древните поети, за да търси там текстове за песни? Но нали, както казваше Майола, била чужда на всякаква музика! Какво бе я накарало да рецитира стихове на един астропилот?

Да, излизаше прав храбрият красавец Алек Дери със своите астропилотски разсъждения за човешкото връщане! А пък аз тепърва щях да установявам действително колко бе се променил Икар за времето, в което бях отсъствувал.

2

В контролния съвет сега трябваше да поема работата и на Редстър, но аз киснех повече в лабораториите и кабинета на баща ми, където той и неговите сътрудници неуморно ме подлагаха на кръстосани разпити, макар да нямах какво повече да им кажа от регистрираното в записната апаратура. Те подготвяха експедицията подир Вероника, а аз не по-малко неуморно се въртях сред тях с надеждата да ме вземат със себе си. А и за да се скрия от любопитството на икарци. Резултатите, които донесох, както вече казах, противно на нашата практика, веднага бяха оповестени и хората, въпреки доброто си възпитание, не успяваха да потиснат желанието си лично от моята уста да чуят нещичко за тая Вероника. В кабинета на баща ми обаче не смееха да ме безпокоят.

Отначало много се сърдех на това име. Но къде ли другаде можеше и да се роди то, освен при моите астрофизици, които сега работеха заедно с баща ми! А още по-точно: в чия друга глава, освен в големия, рошав резервоар за вицове и шеги на арменеца Дарян? Той си спомнил за популярната някога героиня на една доста безвкусна серия от юношески научно-фантастични филми, разиграващи за непретенциозния зрител приключенията на някаква красавица, прелетяла от съзвездието Косите на Вероника, за да шпионира нашата цивилизация, и — готово! Когато протестирах, че са вписали името дори в протоколите, без да ме питат, Дарян защипа с два пръста месестия край на кривия си нос и рече гъгниво:

— Че нали и онази от Косите на Вероника непрекъснато се влюбваше в тия, дето бе дошла да ги шпионира!

А баща ми се смееше, като да беше в него влюбена. Така или иначе, името се наложи и по този повод аз още веднъж се убедих колко е по-лесно да наложиш една глупост, отколкото нещо умно. Дори и сред най-умните.

В тези дни аз се сближих и с баща си, когото също заварих необикновено променен. Излязъл от уединението на теоретичния си кабинет, той непрекъснато събираше около себе си учени от всякакви специалности, оживен беше, подмладен. Майка ми веднъж му каза:

— Почвам да те ревнувам вече от тая Вероника.

Няколко пъти ми го каза и Майола Бени. Но, достатъчно прозорлива, тя твърде скоро разбра, че от другаде идеше опасността за нея. Само Хелиана отказваше да забележи нещо и все така ме отбягваше. Когато под предлог, че се интересувам от здравословното й състояние, след като толкова време съм отсъствувал, я запитах по поливизора досеща ли се или пък разбрала ли е защо Варий Лоц я е държал под контрол, тя непредизвикано рязко ми отвърна, че не знаела и да сме я оставили най-после на мира, и да сме си гледали там нашите Вероники…

Нима и тя ревнуваше?

В този ден, случайно останали сами, запитах баща си как си обяснява полудяването на Варий Лоц. Подтекстът на въпроса ми съдържаше моето съмнение в тази крайна мярка — вместо да бъде веднага излекуван от лесно излечимото, според официалната диагноза, състояние, той бива насилствено приспан в анабиотичната камера. Баща ми седеше прегърбен над фишове с изчисления, а аз прелиствах превърналата се вече във внушителен куп документация от моя полет, придружена от коментарите на специалистите. Двамата правехме последен контролен преглед, преди тя да бъде закодирана в паметта на главния научен колектор на Икар, както и в колектора на кораба, който щеше да отнесе следващата експедиция при Вероника.

— Татко, как си обясняваш полудяването на Лоц? — запитах го предпазливо, но не от предишната боязън пред него, а защото за подобни неща при нас не е прието да се подпитва, щом има оповестено официално съобщение. Сигурно не бих и задал иначе въпроса си, ако не усещах баща си вече много близък, както синът усеща баща си близък преди да е пораснал, преди да е почувствувал потребност да се възправи, макар и само вътрешно, против него.

— Полудял ли е? — вдигна глава баща ми в закачливо учудване.

Беше мой ред да се учудя действително:

— Всички така казват. Има и официална диагноза.

— Е, да. Нали трябва да се назовават нещата с думи — измърмори татко. — Впрочем, може и наистина да е полудял. Или пък ние сме полуделите. Важното е, че се получи някакво разминаване.

— Това не ми се вижда достатъчна причина, а сигурно не са го направили, без да вземат и твоето мнение — рекох аз заядливо, припомнил си как Варий Лоц замрази Салис Гордал, от което в мен се размърда усещането за взаимовръзки или общ процес.

— Възможно е да поизбързахме. Ако бяхме дочакали връщането ти, той сигурно също щеше да се оправи. Сега сигурно ще преразгледат делото му. Би трябвало да знаеш, нали си в контролния съвет…

— Татко, подиграваш ли се? Първо, аз съм най-незначителната фигура в контролния съвет…

— Не, наистина! Ти защо мислиш, че толкова се влюбихме в твоята Вероника? Впрочем, знаеш ли, че ще ставам дядо — засмя се той изведнъж по старчески радостно. — Ще получиш правото на дете. И за това на Вероника трябва да благодариш.

— Благодаря — рекох аз така язвително, че той сепнато ме изгледа. — Аз те питах за Варий Лоц, татко!

— А, да — той най-после осъзна, че аз нищо не знаех, а ми беше важно да разбера, защото много неща ме свързваха с този човек. — Прощавай, нещо ми е размътена главата. Ти знаеш, че затвореното пространство често поражда в по-неустойчивия мозък свръхценни идеи, както ги наричате вие, медиците. Защо Лоц да прави изключение? Не е първият на Икар, когото трябваше да лекуваме от това, нали? Но тук имаше и друго, по-опасно. Съвременният мислещ икарец вече е доста смутен от размерите на непознатото, което се е проснало пред него. Баналната истина, че колкото повече се стремим да научаваме, толкова повече непознати неща натрупваме пред себе си, тук, на Икар, придобива конкретен образ, с който всеки ден се сблъскваме, защото в същност не правим и нищо друго, освен да изучаваме, да научаваме и да констатираме как не узнаваме нищо съществено. Има някаква аномалия в това и тя води понякога към психически крах, момчето ми. И тогава може да се започне обратно развитие; инстинктивно бягство от незнанието, наречено трупане на знания, към митотворчеството, към някоя нова религия, която ще ти обяснява света с прости символи и табута. Религията стеснява кръга на познанията ти, но пък те избавя от страшния и вечен призрак на непознатото. Лоц май че отиваше нататък. Имаше и някои други неща, но…

— Трудно ми е да повярвам — рекох, защото не посмях за му кажа направо, че обясненията му ми звучат по-скоро като прикриване на истината. — Такъв ясен и могъщ ум!

— Аз също не съм се усъмнил нито за миг в ума му — отвърна баща ми. — И другите също. Исках да кажа: пророците винаги са по-умни от последователите си. И винаги си остават неразбрани. Опасността не лежеше в самия Лоц, а в тази потребност, особено на младите икарци, да си имат религия и пророк. Те в същност го направиха реална сила, та затова го отстранихме за известно време. Нещата отиваха едва ли не към бунт. И то тъкмо по време, когато ни предстоят съвсем други проблеми за решаване. Но както ти казах, убеден съм, че след появата на Вероника нещата ще се оправят.

Опитите ми да науча нещо повече от младежите и юношите на Икар, които най-вече са били привързани към Варий Лоц, се сблъскаха с един заговор на мълчанието, резултат от някои груби мерки на координаторите. Бях огорчен, че те не ме приемат за свой, но разбирах бунта им против системата на изследователските и служебните тайни — нали сам бях се бунтувал някога против нея. Разбирах и потребността им да търсят за себе си път, различен от този на бащите им. Но имаше ли изобщо такъв път за Икар? Отказът на младежите да ми отговорят приличаше и на желание да се скрие една собствена вина, да се забрави случилото се, обезценено от новите събития. Вместо да ми отговорят за нещо минало, те мен разпитваха — бързаха да го заличат, приобщавайки се към новото. А новото беше Вероника. Баща ми имаше право: Вероника преобръщаше нещата наопаки, събираше всички мисли на Икар към себе си, оздравяваше ги, пречистваше ги, събуждаше нови надежди. Икар кипеше в тия месеци и радостно възбуден, и поуплашен в радостта си.

И много загрижен, защото по-нататъшният път на Вероника я отвеждаше към някакво място, съдържащо опасността да я загубим. Открихме го, като изчислявахме и обглеждахме по-нататъшния й маршрут, за да видим къде най-изгодно бихме я застигнали. Тя се носеше още към съзвездието на Есна — звездата, за която бе заминал Редстър, щеше да мине обаче доста близо край най-голямата крайна звезда на съзвездието, чиято гравитация неминуемо щеше да я „изстреля“ под друг ъгъл. И тогава Вероника с ново ускорение щеше да се отправи тъкмо към това подозрително черно петънце, което иначе едва ли скоро щяхме да забележим. Отначало астрофизиците го обявиха за „черна чупка“ или вариант на звезда в колапс, макар на телескопния екран то да приличаше на малък тъмен облак. Не смееха да го нарекат „тъмен облак“, защото беше прекалено тъмен на общия светъл фон на галактическото хало, а пък беше и необяснимо малък, за да бъде обикновен газов или прашен облак без вътрешен източник на излъчване. Все още се намирахме доста далеч, за да можем без разузнавачи да научим нещо по-точно за него, а не знаехме и дали Вероника притежава способността да възприема овреме подобна опасност, да коригира своя очевидно предпрограмиран курс. Засега и тя беше далеч от черното неизвестно, та тревогата на астрофизиците ми изглеждаше пресилена, но тази тревога още веднъж подчертаваше ролята й на истински повратен момент в пътя на Икар.

Все едно дали бе произведение на друга цивилизация, или самата бе форма на цивилизация, с появата си тя заставяше хората да търсят своето самоопределение. Така аз бях в правото си да тържествувам, защото в тези месеци след завръщането ми Икар постепенно стигаше до моите някогашни разбирания: да се самоотграничи от Земята, да търси собствен профил и път, ако иска действително да й бъде полезен. Дори първият координатор ми го потвърди, и не само за да ме поласкае.

Той досущ приличаше на предишния, но говореше съвсем различно от него. Макар и със същата войнственост.

— Балов, убеден съм, че бъдещата икарска цивилизация ще ви вдигне паметник — каза ми той, когато ме прие официално в дома си, за да ми отдаде ритуалните почести.

И домът му бе обзаведен със същата небрежност, както на предишния, че и жена му сякаш бе жената на предишния, само дето не си отиде веднага, както онази, а седя през цялото време при нас и отначало ме зяпаше с неприлична и смущаваща всеотдайност.

— Не, не, недейте да скромничите! Аз нямам пред вид само откриването на Вероника, става дума за идеите, които преди сеехте сред младите. Тук сме насаме и можем да си кажем някои неща, макар да не са узрели още за публично обсъждане. И според мен Икар не бива да се връща. В момента, в който се появи другата цивилизация, в момента, когато сте осъществявали контакта с Вероника, ние се превърнахме от авангард в граница на земната цивилизация. Да се върнем, значи да стесним отново границите й. Освен това е опасно. Ние не знаем от какъв тип е тая цивилизация, какви са намеренията й, а докато не узнаем това, нямаме право да я отвеждаме, все едно съзнателно или неволно, към Земята. Точно обратното — трябва да я отклоняваме от Земята, да приковем вниманието й само към себе си. Нали така?

Кимах в знак на съгласие, но при всичката му правота ужасно ми се искаше да му кажа нещо неприятно и да си тръгна. Не го направих, може би защото бях силно смутен, че никак не се радвам, загдето идеите ми отиваха към осъществяване. А пък той все повече се разпалваше, ставаше все по-красив и мъжествен, така че жена му ме избави поне от погледите си, влюбвайки се отново в своя съпруг.

— Ще ви издам и една тайна, Балов. Експедицията, с която е вашият приятел Редстър, в същност изучава една планетна система, годна за отсядане. Тук трябва да отседнем ние, наблизо, тук да побием граничния камък и да се готвим за срещата с другата цивилизация. Пък не бива да бъдем и егоисти, нали — засмя се той с пресилена гръмогласност. — Може би тази цивилизация също има нужда от нас, за да определи своите граници, нека ни намери по-лесно.

— Да, да — мърморех. — Прав сте! — и се чудех на изразите, които употребяваше: авангард, гранични камъни, самоопределяне…

— Ние се догаждахме, че може да донесете такъв резултат — изпъчи се той насред приемната си, заприличал на паметник на икарски астронавигатор. — Затова още тогава изпратихме тази експедиция. Системата на Есна е добра, стара е, улегнала, спокойна, положително не една от планетите й са годни за живот. Но и да не са, ще ги направим годни. И ще ги напълним е икарски деца, ха, ха, ха…

Смехът му заплющя в ушите ми като серия от подигравателни шамарчета. Вече изнемогвах в собствената си обърканост, а той започна и да ми философствува:

— Обичате ли историята? Тия дни пак се позанимах с историята на земните цивилизации. Ще ви кажа, Балов, има от какво да се поучим. Всяка цивилизация е живяла, развивала се, давала своето, след което почвала да загнива в себе си. Но ето че идвали варварите, призвани да я изядат, и по този начин да я продължат. За древния елин или египтянин, или византиец е било невъзможно да каже: Нашата цивилизация умира, но ето дойдоха варварите и те ще бъдат другата цивилизация, която един ден също ще загине, защото ще я погълнат други варвари и така нататък, за да няма свършек на света. Ние обаче можем вече да си го кажем: по границите на всяка цивилизация, Балов, винаги е необходимо да клечат в очакване някакви варвари, точейки секретите на своите жизнеспособни слюнчени жлези. И точейки ножовете си. Очевидно това е една стара, високо развита цивилизация, една красива цивилизация, Балов, нали и вие така си я представяте? И ние ще клекнем на границата й, за да станем един ден нейното продължение…

Гледах тоя красив варварин, който вече точеше лиги и точеше нож, но намерих сили да се сдържа:

— Не би ли могло да се помисли и обратното? Земята също изгуби своите варвари, когато разшири границите си до безлюдните простори отвъд орбитата на Плутон, та изпрати Икар именно за да търси своите варвари.

— Естествено, естествено — отвърна той с несъкрушимо благоразположение. — Би могло и това да се помисли, но първо, ние наистина сме още твърде млада цивилизация и второ, човек е длъжен да бъде патриот, нали така?

— Вашият предшественик — рекох с кротост, която ме самовъзхити, — вашият предшественик много държеше да се върне на Земята.

— О, грешна представа сте си създали за него, Балов — разпери ръце главатарят на варварите. — И той е само координатор като мен, нищо повече. А координаторът е длъжен да отразява и брани господствувашите тенденции в екипа, който води. Такива бяха времената тогава. Ще видите, че като излезе от камерата, а тия дни ние ще извадим всички оттам, защото ще ни е нужна всяка ръка и всеки ум, ще видите, че и той ще разсъждава точно така, както сега ние с вас…

Още се учудвам как се сдържах да не му кажа, че не разсъждавам вече като него, да му кажа колко ми е противна тая плебейска деловита суетня около моята Вероника (дали пък не я ревнувах от тях?) и колко са ми смешни тия аристократи на духа, които до вчера плачеха за връщане, защото аристократите винаги се връщат към нещо, защото са аристократи въз основа на нещо отминало, да му кажа, че са ми до сълзи смешни тия хидалговци, които сега трескаво смъкват овехтелите си одежди и вече захапват ножа напряко, както пиратите от историческите филми, готвейки се да скочат в чуждия кораб. Учудвам се и си мисля: хубаво е все пак, че не му го казах — сигурно нямаше да бъда прав! Това си е просто великата мимикрия на оцеляването. Пък може и наистина да сме си варвари и като варвари — едно ново начало!

А че успях да не му го кажа, още веднъж потвърждаваше колко и аз самият съм се променил. Вероника беше ме направила по-добър и по-търпим към икарци, чрез нея и двамата славни, безименни „тя и той“ аз осъзнавах и чувствувах някак по-остро принадлежността си към Икар и човечеството. Да беше ме поне и възпитала малко!…

3

Защото едва ли друг на Икар би направил това, което аз дръзнах да си позволя: тайно да наблюдава любимата си чрез всемогъщите средства на контролния съвет.

Варий Лоц навярно бе забравил или не бе смогнал да изпълни обещанието си и аз злоупотребявах с нареждането му за контрол, макар то да бе загубило законната си сила. Скритите камери следяха Хелиана непрекъснато и навсякъде — дори в спалнята й, дори в банята. А аз седях пред контролния екран в служебния ни кабинет и я гледах с изпепеляващо сладострастие. Измъчвах се от него като от гнусен порок, но нямах сили да го прекратя. Затова си втълпявах, че не заради спалнята го правя и не заради банята, а за да открия най-после как е възможно все пак тя да се изплъзва от контролната система. Да, Хели съумяваше в определени часове на деня, в най-трудовите часове бих казал, изведнъж да изчезне от екрана ми. Какво правеше в тези часове? Къде ходеше? Как наистина бе възможно така неоткриваемо да изчезва, тъкмо когато трябваше някъде нещо да работи? И какви са тия места на Икар, където няма разположени камери и предаватели от контролната система?

Хели бе се посветила на педагогическата работа. Астронавигаторският съвет й предлагал да се подготви за мястото на Лайънъл Редстър, но тя заявила, че не желае професията й да бъде шпиониране на хората. Но пък и с децата я виждах много рядко. Само отвреме-навреме я зървах тук или там, повела десетина дечурлига подире си — много особени малки същества, някои от тях току-що проходили, другите, сякаш рахитични, едва се държаха на крачетата си. Показваше им този или онзи сектор на Икар, децата изобщо не гледаха какво им показва — или нищо не разбираха още, или бяха направо малоумни, все търсеха да седнат или да полегнат около нея като болни патета. И аз се питах още какви са тия деца, а най-вече: кой й ги е поверил, когато тя няма нужното медицинско образование. Но може би в мое отсъствие… А после се запитвах и къде изчезва тя заедно с тези деца, защото в определените часове и те изчезваха заедно с учителката си. Но не се питах твърде настоятелно, подозирайки, че пак опирам в някоя от служебните и секторни тайни на Икар, нито пък смеех да запитам някого, за да не се издам. Пък и часовете, през които тя изчезваше, ми бяха нужни да свърша някоя и друга моя работа, та да се освободя за другите — за часа в банята, за часа в спалнята, преди тя да заспи.

Почти не се прибирах у дома, оправдавах се пред Майола с тройно нарасналата ми работа, с двойните дежурства поради отсъствието на Льони и чаках Терин да ми поиска най-после обяснение. В кабинета на председателя на контролния съвет безотказно светваше сигнал, щом някой включеше наблюдателната уредба, но моят стар учител и началник кой знае защо продължаваше да търпи престараването ми. Навярно и на него му се искаше да разкрие странното поведение на Хелиаиа Доля-Морени, която с такова обидно пренебрежение бе отказала да работи в контролния съвет.

Майола Бени, също като Терин, твърде дълго мълча. Престана да ме търси в свободното си време, прекарваше го все при малкия Стериус, който вече доста гръмогласно — а според Майола, и необикновено мелодично — разгласяваше на света, че е излязъл от родилната камера и е станал равноправен гражданин на Икар. Докато най-после тя не издържа, но ми го рече съвсем мимоходом, съвсем предпазливо, сякаш много се боеше да не ме обиди:

— Мъчно ми е, че не намираш сили да бъдеш откровен поне със себе си.

— Какво искаш да кажеш? — викнах аз със сляпата ярост на човек, поискал да скрие вината си.

— Знаеш какво. Убедена съм, че не ме смяташ за недостойна да бъда майка на твоето дете. Убедена съм също, че нямаш намерение да ми отмъщаваш, загдето не те дочаках със Стериус.

Само това каза — уф, тези изтънчени икарски лафове! — и моментално изчезна, за да избегне скандала. А скандал нямаше да има. Нима можех да не уважа поне мъката и недоумението й, защо я отбягвам, нея, законната си съпруга, след като най-после съм получил онова право, за което преди бях готов бунтове да вдигам! Може би неволно, но може би и съзнателно тласкайки ме към окончателно решение, тази удивителна жена отново, и за кой ли път, ми помогна. Наистина трябваше да намеря сили да бъда откровен и със себе си, и с другите!

Същия ден аз включих контролната уредба, за да потърся Хелиана, след което веднага скочих в скоростния патрон, който ме изплю поомачкан и зашеметен в икарската зоо-ботаническа градина. С целия риск да срещна там и майка си, която по това време не можеше да бъде другаде. И, разбира се, я срещнах.

Тя клечеше край двойката лъвове, пред малката пещера с леговището им, говореше им нещо и нямаше да ме забележи, защото аз се опитвах да мина на пръсти, ако лъвът не бе изръмжал към мен. Навярно я ревнуваше. Майка ми се изправи и засия край двете животни като видение от древна приказка. Беше все така неувяхващо цъфтяща, в работен костюм, сякаш току-що взет от ревю за нови модели.

— Две царици на един цар — рекох й, — не е на добро. Още ли не му е оскубала гривата заради теб?

Но майка ми трябваше да се осъществи първо като майка, преди да поеме ролята, с която отдавна бе се примирила — да бъде прицел на моята ревнива язвителност.

— Зенко, пак ще ти кажа: не изглеждаш добре, момчето ми. Мина доста време от завръщането ти, а още не се оправяш. Какво ти е? Разбира се, една такава експедиция…

— Не е от експедицията, майко, от любов е.

— От любов? — светна озадачено майка ми.

— Ами да! Влюбих се във Вероника и сега сън не ме хваща. Но и твоите лъвове, като нея, приличат малко на изкуствени.

Бързах да отмина, защото се боях да не изтърва Хелиана, а се налагаше все пак да разменя две думи с майка си. По-рано бях отчужден и от двамата, но когато след връщането си много се сближих с баща си, това сигурно я караше да страда по новому.

— Мирно, Цезар — рече тя с разсеяна гальовност към лъва, който надигаше глава в ленива подозрителност; съпругата му не ме удостои дори с един поглед. — Те са си и почти изкуствени. Толкова години не успях да получа нито едно естествено раждане на животно.

Икарската зоо-ботаническа градина е хилядократно по-голяма, отколкото може да се види, защото животните и растенията спят в анабиотични камери, в очакване да заживеят нов живот на някоя подходяща планета. Големи са и запасите от консервирани зародиши, та ако икарци решат да отседнат някъде, бързо ще напълнят околната природа с животни и растения по свой вкус и избор. А в градината винаги има само такива екземпляри, които са нужни на селекционерите за работа и на икарските деца за развлечение и назидание.

— Майко — рекох й, — защо в същност сте решили, че от всички земни хищници само лъвовете са достойни да ги вземете в Космоса? Приказките и басните ли ви подведоха? Право да ти кажа, тоя мързелив и проскубан цар на животните не е дори симпатичен.

Майка ми, която отново подозираше някаква уловка, побърза да ме прекъсне поучително — съвсем бе лишена от чувство за хумор, горката:

— Хищниците са санитарите в природата, прочистват другите видове животни от слабото и болното. Но речем ли да развъдим животни на някоя планета, не можем да си позволим да пуснем някой бързо размножаващ се и прекалено хищен звяр, защото ще попречи на развъдната ни работа, ще нарушава равновесието. Лъвът е най-подходящ. Именно мързелив — храни се на три-четири дена веднъж, бавно се размножава, другарува с човека. Но клонингови зародиши имаме от много хищници, за повечето видове животни — съответният хищник.

— Така е — влязох аз в тона й на банални поучения. — Всеки вид си има своя хищник. Да го прочиства. Само човекът си няма.

— А болестите? — възрази тя, забелязала нетърпението ми.

— Болестите ние ги прочистваме. Ако имах твоя селекционерски талант, майко, щях целия си живот да хвърля за създаването на подходящ хищник за човека. Един красив, умен, ловък, безпощаден хищник…

— Защо не обичаш хората, Зенко? — запита тъжно майка ми.

— Напротив — изсмях се аз. — Тъкмо защото ги обичам! А ти помисли по въпроса за хищника, още не е късно!

И побягнах, за да не зървам красивата тъга в красивите й очи. И бягах по алеята, чиято пореста мекота лепнеше задържащо за подметките ми, като си повтарях на ум: да, да, тъкмо такъв хищник, красив, умен, ловък, безпощаден, най-вече безпощаден, да, да, безпощаден… И правех това навярно, за да избягам инстинктивно от мисълта за предстоящата среща. А в най-дълбоките подмоли на съзнанието ми се пробуждаше като сърбеж потребността наистина да отивам сега към някакъв хищник. Ах, как бих предпочел да си премеря силите с такъв хищник! Страхът от него щеше да ме направи по-хитър и изобретателен, щеше по-силен да ме направи, а не така да парализира всичките ми вътрешности. Защото… върви ставай хитър и изобретателен, когато се изправиш пред едно тънкокрако и дългокрако хищниче, което крие очите си и само тихо ръмжи и не знаеш в кой миг ще оголи ноктите си!

Хелиана все още стърчеше сред своите хлапета на брега на езерото, недалеч от мястото, където за пръв път бях целунал Майола Бени. Тук бях я открил одеве на екрана и просташкото желание тук именно да целуна и нея бе ме изстреляло насам. Децата седяха или лежаха на хилавите си хълбочета и явно се нуждаеха от болногледачка, не от учителка. Тя им разправяше нещо за езерото и неговите обитатели, защото ръцете й описваха плавни дъги над водата, сякаш дирижираха живота в нея. Не ме усети — сега все още аз бях хищникът, дебнещият зад дърветата, — така че ми се удаваше последна възможност да я огледам критически: кльошавата й фигурка, облечена доста небрежно и без особен вкус, болнавата бледност на кожата й, възредичките пепеляво-руси коси, прибрани отзад на семпъл кок… Каква жена беше в сравнение с нея Майола! Беше оная неизбродна, пълна с прелестни тайни галактика, наречена хубаво женско тяло, но кой може да ми каже защо толкова ни се иска да напуснем тази чудесна наша галактика, без да сме разкрили и една милионна част от тайните й, за да полетим към Андромеда, например, или поне към Малкия Магеланов облак?

Много пъти бях оглеждал критически Хелиана — толкова много и така необезпокоявано, както едва ли друг мъж е оглеждал любимата си — но и сега всичко онова, което би било недостатък у друга жена, участвуваше като неотделима съставка в магията, с която тя ме привличаше. Не, то не беше простата сила на исконното мъжко влечение, ако съществува изобщо такава проста сила, то беше неистовостта на някаква едва ли не перверзия. Как иначе да си обясня това, че сравнявайки я не само с Майола, но и с всяка макар и бегло харесвана от мен икарка, разглеждайки я прекалено критически, така че и наистина хубавото у нея да ми се струва грозно, аз въпреки това я желаех все по-силно? И неопитността ми изиграваше навярно тука своята роля — да познаваш една жена, не значи да познаваш жените, а още повече действуваше навярно и магията на онзи мой сън на борда на Р–19. Така или иначе, един експлозив от страст и нежност се омесваше в мен, както се смесват простите съставки на гърмящия газ, та никак не ми беше до въпроси и обяснения.

В тези минути само за миг ме заболя сърцето — на лекаря сърцето, не на влюбения — заради хлапенцата около нея, които аз не познавах, защото бяха проходили в мое отсъствие. Сега отблизо — екранът все пак разхубавяваше малко — те ми заприличаха направо на изродчета. Безкръвни, рахитични, с уродливо тънки и крехки скелетчета, с очи, напълно лишени от дълбочината и блясъка на детската живост. Дори елементарното любопитство отсъствуваше в тях, а има ли нещо по-ужасяващо от детски очи, изпразнени от любопитството си? Усетили ме веднага, те бяха насочили бавно към мен своите осемнайсет чифта очи без всякакъв интерес, не се сещаха дори да обадят на учителката си за моето дебнещо присъствие. Странно как контролният съвет е допуснал да се родят такива деца — недоумявах аз тогава и си помислих, с болка и симпатия, че са навярно също плод на някакъв генетичен експеримент, един също такъв тъжен с резултата си експеримент, какъвто съм аз.

— И те плуват във водата, както ние плуваме в пространството — повиши глас Хелиана, доловила присъствието ми, прекъсна се, обърна се.

Излязох от гората с чувството, че съм стоял зад дървото, зад което бе стояла някога тя, когато се целувахме с учителката й по музика — може би и със същата гузност. Над езерото минаваха тъмните сенки на декоративните облаци, на отвъдния му бряг, несъществуващия, се люлееха холографни тръстики, от които излитаха холографсни птици и се виеха под холографното слънчево небе. Как нямаше да бъдат безразлични очите на децата!

Забравил, че не е нужно да стъпвам на пръсти, аз все така безшумно извървях няколкото метра право срещу празнотата на детските очи и срещу тесния гръб на Хелиана, която отново бе се обърнала към езерото.

— Здравей! — поздравих я, изтръпнал, и вече ми се струваше, че всичко наоколо е недействително, че и ние самите сме само кадри от една повтаряща се като тия облаци и тия птичи ята прожекция.

Отговорът й беше заплашителното изръмжаване на зло хищниче.

— Какво правиш? — По-боязливо не съм питал никога за нещо.

— Разхождам децата.

Въздъхнах облекчено, защото темата бе намерена:

— Какви са тия деца, Хели? Та те са болни! Преглеждани ли са скоро?

Сложих ръка на главицата на най-близкото мъниче, което току-що с неимоверни усилия бе се вдигнало от земята, но я дръпнах погнусен. Черепчето беше толкова меко, че пръстите ми едва не хлътнаха в него. Върнах предпазливо ръката си — лекар съм най-после! — заопипвах главичката.

— Не са — отвърна ми Хелиана и много съсредоточено гледаше към водата, сякаш всеки миг щеше да изскочи оттам очакваното чудовище.

— Кой от съвета отговаря за тях?

— Терин.

— Охо, самият председател! Той ли те натовари да се занимаваш с тях?

— А кой натовари пък теб да ме разпитваш непрекъснато?

— Прощавай! Аз само така…

— Нищо-нищо! И аз само така.

Болезнено хапеше това зверче. И непонятно. Идеше ми да сграбча крехките му раменца, да ги стисна, че да изпукат в ръцете ми и тогава да го обърна към себе си. А се боях да не посегна наистина към холографен образ. Или да не ме захапе за ръката. Изобщо — боях се. Без да знам точно от какво. Изпукаха коленете ми, защото клекнах пред детето, което преди бях погалил. Въпреки това не успях да го погледна в лицето — толкова висок бях аз, толкова дребничко бе то. Вдигнах личицето му, като го подпрях с пръст под брадичката. Не, не беше уродливо — личице като личице, хубавичко дори, и все пак имаше в него нещо повече от странно, неопределимо, но безспорно извън нормалното.

— Шизофрениче ли е?

— Остави детето на мира! — отвърна ми Хелиана, сякаш ми казваше: ти си шизофреник!

А аз се зарадвах, осъзнал изведнъж, че тя ми говореше с интимност, каквато никога по-рано не бе си позволявала. Дори на „ти“ ми говореше! Както в оня прелестен мой сън, както когато, шестгодишна, ми пошушна в ухото с детските си устнички: „Зенко, тебе най-обичам!“

Едва се вдигнах, олюлявайки се на кокалестите си крака. Права беше майка ми — много бях отслабнал в обратния път и трябваше да позасиля тренировките. Помъчих се да прикрия своето зарадвано смущение:

— Тия деца никак не ме окуражават. Получих правото на дете, а…

— Модел ли си търсиш? — запита ме момичето със скърцаща ирония.

— Не. Майка за детето!

Не знам как го изтърсих, но Хелиана се сгърчи като от силен удар. Нямах вече път за връщане, не ми оставаше друго, освен да потърся извинението и обяснението в погледа й, който тя продължаваше да крие. Приближих се. Сложих ръце на раменете й. Не ръце, а огромни животински лапи в сравнение с нейните хрущялно крехки раменца. Ръцете си гледах и се срамувах от тях в този миг, а в мен зъзнеше усещането-мисъл: как ще ме харесва, като съм такъв изроден дангалак, като съм недодялан и грозен и два пъти по-висок от нея! Раменете й също зъзнеха. Това не веднага усетих. А щом го усетих, забравих мислите си и полека, но неотстъпно преодолявайки съпротивата им, заобръщах тези зъзнещи раменца.

— Остави ме — помоли тя. — Ти просто искаш да си отмъщаваш на Майола.

(Проклети жени — един и същи мозък ли имат всичките! Майола, и тя: Убедена съм, че нямаш намерение да ми отмъщаваш — разбира се, с тон, който говори, че тъкмо в обратното е убедена.)

Навярно има някакво сходство в насладата да биеш и да милваш, когато страстта ти се разяри. Не помня как съм сграбчил това крехко и нежно момиче, но помня, че ласките ми приличаха на побой, в който всеки удар предизвиква в теб такова опиянение, че следващият става още по-яростен. Не помня и след колко време съм чул разплаканата й молба:

— Моля те, моля те, чуваш ли! Ти си луд! Пред децата!

Сигурно съм го чул, чак когато с всичко съм усетил, че тя се е предала, че няма повече съпротива в нея и че волно или неволно веднъж е отговорила на целувките ми. Отдръпнах я малко от себе си, за да си поема дъх, и се засмях:

— Нищо! Нека видят какво е, когато един мъж обича силно. И когато жената не му вярва.

Очите на децата си бяха същите равнодушни и студени кристали.

— Впрочем ние никак не ги интересуваме — добавих аз, а инжектираният в мен лекар тревожно отбеляза: но това вече на чиста олигофрения прилича! Та те не са толкова малки, че да не усетят какво се разиграва пред тях, инстинктът още към тригодишна възраст наостря уши и ококорва очи за подобни неща.

Хелиана продължаваше да стои отпусната в лапите ми, после вдигна ръце да оправи кокчето си. В жеста й, безкрайно миловиден, имаше много чувство за вина, което се предаде и на мен.

— Тези деца ме тревожат — рекох.

— Ти повече ме тревожиш — каза тя с безпомощна и виновна усмивка и го каза така, че не можеше да не се опитам да изпия до дъно този прелестен коктейл от нежност, безпомощност и вина.

Тя не се възпротиви, дори посрещна с полуготовност лакомите ми устни, но после — сигурно съм прекалил, несъобразявайки се с това, че моят гръден кош побира три пъти повече въздух от нейния — размаха ръце и крака, набра сили и с юмруци и колене се отблъсна от мен. И тогава се случи нещо, което отначало много ни изплаши.

Отблъсквайки се от гърдите ми, момичето политна с главата назад, но вместо да падне, защото бях я пуснал, се вдигна на около метър във въздуха и като торпила, изскочила от вълните, се понесе гърбом над езерото. Бяхме стояли до самата му вода. Същото чудо, но не с такава сила, се случи и с мен. В обратната посока обаче. Аз залитнах, размахах ръце да не падна и се закрепих в невероятна поза: стоях на ръба на петите си, наклонил се под петдесетградусов ъгъл, и какъвто си бях дълъг, сигурно приличах на онова древно архитектурно чудо, чието име пак забравих. Впрочем, в оня миг бях забравил и собственото си име. Разперил ръце за опора, аз бавно се завъртях около своята почти двуметрова ос, закрещях: „Хели, внимавай, Хели, пази се…“, но тя продължаваше да отлита все по-далеч над езерото, което беше доста дълбоко, заради нашите събратя по разум — делфините. Най-после успях да докосна с ръка камъка под себе си, но вместо да успокоя впаникьосаните си крайници и да разсъдя какво да правя, аз само още по-силно се отблъснах, преобърнах се сега пък с главата напред, инстинктивно, може би заради това, че Хели се намираше над езерото, направих с краката си плувни движения и полетях към короната на близкото дърво. Смогнах да се хвана, без да извадя очите си в клоните, вкопчих се в тях, увиснах като великанска шишарка, и чак тогава осъзнах какво бе ни се случило: системата за изкуствена гравитация на Икар внезапно бе престанала да действува. Понякога, не често, но винаги изненадващо, съответният отдел на контролния съвет я изключваше за кратко време, а след това отчиташе готовността на икарци за аварийни ситуации, проверяваше дали всичко е на мястото си, дали е надеждно закрепено, дали нямаше да се повреди някоя жизнено важна система при преминаването в състояние на безтегловност. Така или иначе, аз бях длъжен моментално да се върна на служебното си място, особено пък ако се касаеше за поредната репетиция. Не бях погледнал часовника си, но щом дублиращата система още не се включваше, едва ли се касаеше за повреда. Беше почти невъзможно и двете системи едновременно да излязат от строя.

Това разсъждение окончателно ме успокои, но не ме направи по-разумен и не събуди в мен чувството ми за служебен дълг. Едно момчешко веселие закънтя в гърдите ми като видях отново как моето момиче мяташе безпомощно изящните си крачета и ръце из въздуха, как се устремяваше към повърхността на набъбналото, сякаш подуло се езеро, готово да се вдигне с цялата си вода подире й, как, налучквайки някое правилно движение, успяваше в последния миг да избегне опасното съприкосновение. Извъртях се внимателно, опрях подметки в един по-дебел клон, присвих колене и се изстрелях с протегнати напред ръце. Изстреля ме и ликуващото съзнание, че сега като настигна ей онова момиче над езерото и като го взема в ръцете си, то няма да се разсърди, а ще влезе в тях с чаровна, треперливо плаха готовност.

Но това не се оказа никак лесно. Пък и съдено ми било друга да прегърна преди това. Макар да владеех добре правилата за движение в безтегловност, тялото ми още не можеше да си припомни силата, с която се прилагат, та прелетях край Хелиана със скоростта на метеорит. И кой знае докъде щях да стигна, положително чак за несъществуващите тръстики щях да се залепя, ако насред езерото не бе изскочила точно пред мен делфинката Соня. Протегнатите ми ръце се блъснаха в нея, плъзнаха се по хлъзгавата мокрота на гладкото й туловище и я прегърнаха, инстинктивно потърсили опора. Соня ме удари с патешката си човка по ухото и закрещя като обезумяла от страх.

— Млъкни де! — викнах и аз, защото щеше да ми спука тъпанчетата. — Не ти е за пръв път! Какво си завряскала такава!

Беше нетърпимо да я държа в прегръдките си, но не смеех още да я пусна, защото тя, неимоверно силна, така се мяташе, че щеше да ме отхвърли чак до високия повече от двеста метра таван-небе над езерото. Така ние се въртяхме и премятахме, сякаш се борехме, тя търсеше начин да се върне в родната си стихия, а аз дебнех сгодната позиция, за да я използувам като трамплин, та да се изстрелям обратно към Хелиана. И непрекъснато я увещавах:

— Соня, Соня, спокойно, Соня, спокойно, не се плаши… — а ми се искаше също да й цапна един, защото ухото ми пламтеше и болеше като откъснато от човката й.

Най-после тя се укроти, а щом чу свиренето на мъжа си, който твърде комично бе се подал, за да я търси и сега стърчеше над водата, сякаш някой го дърпаше изотзад за опашката и не му даваше да излезе, Соня изпълни няколко по-смислени удара с плавниците си, зае хоризонтално положение, аз успях да я възседна, после и да стъпя на нея, за да отлетя обратно към Хели. След малко чух зад себе си плясъка на делфинката, която, блъсната от мен, най-после бе отишла там, където й се искаше да се върне.

Хелиана се превиваше от смях и със същата скорост се отдалечаваше от мен.

— Престани да се въртиш — викнах й. — Стой мирно!

Тя пак се завъртя, но вече възпирайки се, за да я настигна, и се опита така да изпъне тялото и рокличката си, че да скрие някои свои области — много прелестни области, — които още нямах право да виждам.

— Какво мислиш, дали е повреда — запита тя, когато я наближих и отново се преметна, престарала се в срама си, като този път направо увисна с главата надолу. От замаха полите на роклята й също се смъкнаха и пъпчето й цъфна като любопитно око над ръба на гащетата. Тя почти изплака насред смеха си: — Ох, майчице! Или ми помогни, или поне не ме гледай!

Аз се разкикотих, та без малко да загубя контрол над движенията си, пак да се размина с нея, но като продължих да забавям полета си с насрещно блъскане на ръцете, успях да докопам глезена на десния й крак. Сега се завъртяхме едновременно, както преди със Соня, и представлявахме навярно такава смешна гледка, че рибите в езерото са се издавили от смях.

— Спокойно — заповтарях и на нея, с повечко нежност, разбира се. — Спокойно, не мърдай, само не мърдай — повтарях аз и стисках зъби, да сподавям непрекъснато бликащия извътре ми смях, чиито спазми се превръщаха в почти реактивни тласъци. — Ела, остави се на мен, спокойно сега, ето…

Придърпвайки я постепенно към себе си, аз самият безкрайно предпазливо изпъвах крака, та да заема по-устойчиво положение. Хелиана обаче продължаваше да виси обратно, с крака към лицето ми, затова трябваше да съсредоточа всичките си усилия да я завъртя някак си и… разбира се, да намеря устните й. Макар да бях готов и краката й да целувам. Най-после успях да успоредя тялото си под нейното. Ръцете ми обхванаха разголеното й кръстче и, упоени от топлината му, бавно вдигнаха цялото момиче, бавно го завъртяха. Някакво перце сякаш въртяха, пъстрото и красиво перо на невиждана птица. Очите на Хелиана идеха бавно към мен и ставаха все по-големи в моминското си очакване-уплаха.

— Недей — зашепна тя. — Пусни ме, не мога да лежа така върху теб!

— Ще се научиш — хилех й се насреща с чувството на победител. — Трябва да се научиш. Ето така, отпусни се, нищо не прави, защото пак ще литнем нанякъде.

— Ох, Зенко, моля те!

— Легни, мила, виж колко е хубаво! Не мърдай, нека само аз те движа.

Ръцете ми я носеха полека, докато най-после съумяха да я положат изцяло на гърдите ми. Прегърнаха я — толкова дълги, че можеха два пъти да опашат тънката й снага, притиснаха я към мен така, че дъхът й бликна върху устните ми.

— Готово! Сега можеш вече да ме целуваш, колкото си искаш — рекох й, безкрайно благодарен на тая безтегловност, която заедно с гравитацията бе изсмукала и страха ми пред това вироглаво хлапенце.

— Но аз… аз не искам да те целувам… колкото си искам — изпъшка тя, като се помъчи да отклони поне лицето си от опасната близост.

Аз внимателно плъзнах едната си ръка по гърба й, лапата ми докопа вратлето и го стисна нежно в клещите си. Това нейно дълго и много изящно вратле — най-хубавото и най-женственото вратле в Галактиката, което по-късно аз никога не се насищах да целувам!

— Тогава поне веднъж!

— Нито веднъж!

— Знаеш ли, че веднъж ме целуна сама?

— Знам.

— Нямам пред вид одеве.

— Знам.

— Как така знаеш? То беше на сън, никому не съм го казвал.

— Пусни ме, Зенко, моля те, нямаме право… — задърпа се тя отново, но как да се отскубне от тия лапи! Пък и явно не й се искаше чак толкова да се отскубва.

— Каква по-хубава обстановка за годеж от безтегловността?

— Никакъв годеж не е това!

— Отпусни се, моля те, виж колко е хубаво да лежим така и да се носим… Хели, слънчице малко, като две слънца да се носим, двойка слънца, не, какви слънца, едно мъничко, но горещо-горещо и могъшо-могъщо слънце, а до него една дълга глупава планета…

Тя все още не искаше да долепи лице до моето, но аз притиснах главата й надолу и я залепих на бузата си и тя остана така, безмълвна, безтрепетна, сякаш заслушана до премала в глупостите, които шепнех в ухото й. Тогава именно си помислих, че истинското блаженство е възможно навярно само в безтегловността, и си помислих още, че любовта и безтегловността са две сестри-близначки. Но си помислих и да не би да са просто рожби на пияния ми от щастие мозък, та по едно време ме жегна безпокойството дали пак не сънувам, както тогава, в кораба, дали пък не халюцинирам.

Не халюцинирах. И се убедих в това по най-бруталния и класически комедиен начин. Има един земен израз: да те полеят с кофа вода — поля ме цяло езеро!

Оглупял от любов (то кой ли пък е поумнявал от нея!), аз съвсем забравих, че първото ми намерение бе, щом достигна момичето, да го измъкна към брега и гората. А ония край командното табло на гравитационната система сякаш бяха изчакали мига, когато и устните на Хелиана ще легнат най-после покорно върху моите, за да я включат отново. Глупавата планета и слънчицето й се откъснаха от орбитата на блаженството и цопнаха с оглушителен плясък във водата.

Беше близо до брега, та без много усилия изнесох зашеметеното от нагълтаната вода момиче. Изправих го, махнах полепналите по бузките му коси, плеснах му едно шамарче и се засмях. Не, нищо не можеше да помрачи щастието ми този ден! Бях само любопитен какво още щеше да ни се случи, за да направи годежа ни съвсем необичаен.

— Аз те обичам, Хели — казах й, сякаш непременно трябваше да го изрека тъкмо в тая смешна обстановка.

Хелиана изплю още вода, обърса по детски устата си и изпръхтя:

— Ами! Обичаш ме!

Ако бе добавила, както някога учителката й: Не, ти търсиш еди какво си в мен — сигурно щях да й цапна един. Тя нищо не добави. Капките вода на миглите й блестяха като далечни съзвездия.

— Обичам те. И ти също ме обичаш — настоях аз весело. — Каза ми го веднъж.

— Да.

— Какво да?

— Казала съм ти го вече.

— Не си ми го казвала. То беше в оня сън, за който ти казах.

— Да.

— Какво да?

— Тогава беше.

— Откъде знаеш? Не съм ти го казвал.

Тя се засмя и кокетливо, и малко сконфузено:

— Възможно ли е сама да те целуна, пък да не ти кажа, че те обичам?

— Ето че се подиграваш! Наистина ми го каза, не се шегувам.

— Знам.

— Хели, кажи ми го наистина!

— Защо да го повтарям? — отвърна тя и заприглажда полепналата по тялото й рокля.

Повторих движенията на нейните ръце и тя побърза да ги хване, засрамена от безсрамието на пръстите ми.

— Много си хубава!

— Не съм хубава.

— Хубава си! Кажи: обичам те!

— Вече съм ти го казала.

— Кажи го наяве!

— То беше наяве.

— Как така?

— Ти си наистина една съвсем глупава планета! — викна тя внезапно и ми обърна гръб.

— Хели — тръгнах аз подире й, но се спрях. — Хели, ами децата? Къде са децата?

Усетих студа на водата по гърба си, студа на толкова топлата иначе вода. Къде ли бе разпиляла безтегловността тия безпомощни мъничета? Ама и Хели е една учителка! Нито веднъж да не погледне за тях!

— Нищо им няма — отвърна учителката през рамо. — Ще се върнат. Да вървим да се преоблечем!

— Но нали ще се върнат?

— Нищо им няма, казах ти. Хайде! Ще има да те дерат, че не си бил на поста си!

— Ще им кажа за нашия годеж. Можеше ли да се прекъсне такъв годеж?

Тя се обърна към мен, големите й очи, още по-големи върху дребничкото й личице, ме изгледаха, сякаш преценяваха способен ли съм да го кажа, после в тях изплува изненадваща властност:

— С Майола обаче сам ще се оправяш! И не ме търси, докато не се оправиш с нея!

— Хели!

Тя повече не се спря. Тъничката й, тъмна от водата фигурка се скри между дърветата както някога, когато на това място прегръщах учителката й. Запитах се: Дали не си отмъщава на учителката? И с този въпрос в щастливото ми сърце се загнезди и неизбежното безпокойство.

А сега, когато разказвам за моя годеж с Хелиана Доля-Морени, ми се струва, че зад чаровната му комичност още тогава се е зъбел и един трагичен символ.