Елизабет Лоуел
Самотникът (6)

Шеста глава

Протяжният звук на воя на вълка се разнесе над земята и изчезна с вятъра. Невада замръзна, заслушан с всяка фибра на тялото си. Звукът се повтори и отново изчезна. Напомняше първичният звук, който се крие в човешката душа. След това настъпи тишина.

— Воят на вълка е един от най-прекрасните звуци на земята — приглушено изрече Невада.

Идън не възрази. За нея единствено гласът на Невада, дълбок и плътен, който отсъждаше, че само мъж, който не я е притежавал, би я пуснал да си отиде, можеше да конкурира звукът на дивото. Дори в този миг й се струваше невероятно, че бе изрекъл тези думи. А след това си бе взел пушката и най-спокойно я бе запитал дали иска да отидат на лов.

Споменът предизвика слабост у Идън и пръстите й трепереха. Тя ги сви на фуния пред устата си и извика Бейби.

— Бейби само проверява къде сме — обясни тя. — А и ние знаем къде е.

— Няма да открие следи на кугуар от тази страна — кимна Невада. — Но от другата страна на потока е възможно да се натъкне на нещо. Женските екземпляри винаги скимтят високо.

— За това си има причини — побърза да отвърне Идън.

— Така ли? Какви?

„Ха сега!“ — каза си тя. Да те видим как ще се измъкнеш.

Бе смутена и развеселена едновременно.

— Просто приеми думите ми. — Червенината по бузите й не бе резултат от студа.

— Кажи няколко думи и ще видим как ще ги приема.

— Добре — с удоволствие се съгласи Идън, току-що измислила как да се измъкне от неловкото положение. — Ще ти дам учебник по анатомия на котката.

— Носиш ли го със себе си?

— Не — въздъхна тя.

— Значи се връщаме към думите.

Идън подозираше, че я дразни. В крайчеца на очите му мерна весели пламъчета. Пое си дълбоко дъх, припомни си, че двамата с Невада са възрастни хора и заговори сякаш водеше семинар.

— Мъжките котки започват, но не завършват копулацията. Прекъсването е повече от неудобно за женските екземпляри.

— Май нещо не разбрах — прекъсна я Невада.

— Зъбите — поясни тя.

Невада изви устни, изпълнен с недоверие, но каза:

— Не може да е толкова лошо.

— Говориш като мъж.

— Защото по-старите котки се връщат — не обърна внимание на думите й той.

Идън забеляза, че очите му проблясват и разбра, че нарочно я предизвиква. Реши да не се подава, но се оказа невъзможно. Спомни си за Бейби, който я разиграваше с двата чорапа, провиснали от муцуната му.

Невада слушаше топлия смях на Идън и реши, че този звук е по-приятен и от воя на вълка. Пребори се с импулса да я прегърне, да притисне устните си до нейните, да ги спусне по примамливите извивки на врата й.

Трябваше да си тръгна вчера, каза си. Ако постоя още малко, ще посегна за онова, от което се нуждая повече, отколкото от въздуха.

Да я люби човек, е все едно да тича из жаравата, без задръжки, свободен…

Вълчето отново нададе вой, за да привлече вниманието им.

— Открил е следа! — Идън се огледа, като се опитваше да открие най-краткия път до Бейби. — Рис, предполагам.

— Обзалагам се, че не е — възрази Невада и хукна към ручея. — На върха на склона има стара ела. Женският кугуар обича да се излежава там и да гледа околността.

— Бързо! — последва го Идън. — Ако Бейби затича, няма да го видим, докато не се върне пред хижата.

Невада изтича бързо към потока, който блестеше под навалелия сняг. Нито той, нито Идън се нуждаеха от снегоходките, които бяха завързали за раниците си. Снегът само в най-гъстата част на гората бе повече от петнадесет сантиметра.

Бейби отново нададе вой, последван от серия кратки излайвания.

— Видял е котка!

— Ще избяга ли?

— Съмнявам се. Не и след като се е возил на кола и е бил в хижата.

Невада ловко прескочи потока. Движенията му напомняха на Идън на грациозността на кугуара. Прецени разстоянието, което трябваше да прескочи. Със сигурност щеше да се приземи с навехнат крак.

— Върви! — извика му тя. — Аз ще намеря по-тясно място и ще прескоча. Опитай се да видиш какво е животното, за да мога да го идентифицирам. Ако успее да стигне дърво, ще се покатери и няма да го различим и с бинокъл.

Невада се поколеба само миг, преди да тръгне към голямото дърво.

Идън притичваше по дължината на потока, подхлъзваше се и падаше. Накрая откри място, което успя да прескочи и затича към склона.

Господи! Този мъж тича като котка. Не се подхлъзва, не губи равновесие, нищо, си помисли жената.

Бейби възбудено излая.

Звучи така, сякаш котката е на дървото. Това се казва бързане! Дано поне Невада е успял да я зърне!

Щом стигна билото, Идън видя къде кугуарът е бил приклещен от вълка. По следите се увери, че не е бил рис. Дивата котка се бе хвърлила към дървото и бе посипала всичко със снежен душ, преди да намери прикритие в клоните му.

Внезапно Бейби замлъкна. Идън вдигна глава и се заслуша. Нищо подозрително. Тя отново загледа следите, оставени от кугуара. Бейби не бе помръднал. Котката също. Трябваше да снима следите, преди да се загубят под снега.

Тя автоматично отвори раницата си, измъкна фотоапарат и го зареди. Чу се характерното прищракване. Щом свърши със снимките, извади една тетрадка и се зае старателно да описва случилото се.

Бе по средата на едно изречение, когато усети, че е наблюдавана. Стреснато се озърна. Невада бе застанал на разстояние по-малко от метър.

— Господи! Невада, ти си много тих човек.

— Съжалявам, не исках да те стряскам.

Идън си пое дълбоко дъх, за да успокои сърцето си, стисна отново молива и продължи да записва наблюденията си.

— Успя ли да видиш кугуара?

— Женски е. Млад. С дебела козина. Не съм съвсем сигурен, но мисля, че има малки и кърми.

— Най-добре да извикам Бейби. Не ми се иска още една майка да изпадне в паника — изправи се тя.

— Не се притеснявай. Последния път, когато я видях, гледаше отвисоко Бейби, който пък се взираше в нея отдолу.

— Аз ще мога ли да я видя?

— Малко.

— Колко?

— Краят на дългата опашка.

— Измислици — измърмори Идън. — Звучи така, сякаш всичко, което мога да видя са призраци на котки, изчезващи щом ги погледна.

Идън и Невада приближиха до елата, около която обикаляше Бейби. Дори и връхчето на опашката не се виждаше. Загледаха през бинокъла и успяха да открият кугуара между дърветата.

Бе се излегнал и гледаше надолу с присвити очи. Сливаше се така добре с клоните, че ако не се бе прозинал, Идън нямаше да го забележи. Големината на зъбите бе впечатляваща. Животното затвори челюстите. От дървото падна сняг. Кугуарът се бе преместил, но колкото и внимателно да се взираше, Идън не видя нищо повече от края на опашката.

Бейби изпръхтя, уморен от задължението да пази тишина.

— Нищо — обърна се към него Идън и свали бинокъла от очите си. — Козината изчезна.

— Сигурен ли си, че има малки? — попита тя този път Невада.

— Доста е дебела, лесно се изморява, на дървото се покатери наистина бързо, макар че Бейби не бе много близо до нея. Но не съм специалист, все пак.

— Залагам на инстинкта ти като на експертиза. Ти си забележителен човек. — Тя се протегна да поеме раницата, която Невада държеше с големите си ръце. — Да проследим около голямата ела. Ако наистина има малки, със сигурност си е направила и бърлога. Може би ще я намерим.

— Така ще улесним задачата си — съгласи се Невада.

Идън изпита удоволствие от факта, че младият мъж се чувстваше съпричастен с работата й, но той дори и да бе разбрал, с нищо не показа чувствата си.

— Отвъд ранчото на Макензи кугуарите имат големи територии. Там има и повече сърни и елени, но въпреки това те ежедневно преминават четиридесет — петдесет километра в търсене на плячка или на партньор. Или просто за да маркират границите си.

— Като стана дума за храна, обедът е в раницата ми.

— Гладна ли си?

Идън вдигна глава. Светлите очи на Невада не се отделяха от лицето й. Погледът му беше настоятелен и сърцето на Идън затуптя в забързан ритъм.

— Да… Гладна съм.

Гласът й бе дрезгав, но тя се почувства безпомощна. Невада караше кръвта й да закипи и в същото време не можеше да помръдне. Стоеше и чакаше да каже нещо.

— Невада? — прошепна накрая тя и се питаше какво не е наред, защо се чувства така, сякаш е застанала на ръба на скала и ако протегне ръце, ще литне… или ще падне на земята и ще се разтопи като снежинка.

Невада безпогрешно разчете израза на лицето й, промърмори нещо между зъбите си и й подаде раницата. Идън я грабна с две ръце, но само благодарение на ловките пръсти на Невада не я изпусна в снега. Младият мъж отново я пое и я сложи на рамото си. Тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли.

За миг Идън остана вцепенена и не го последва. Гледаше широкия му гръб между дърветата. Той се движеше тихо, със сила, която би трябвало да я изплаши, но не стана така. Мъжествената му походка възбуждаше сетивата й. Никога не го бе виждала облечен в светли дрехи.

Той ме желае, казваше си тя. Никога не го е крил. Защо поне не ме целуне?

Мисълта за целувката я възбуди още повече. Дишането й се затрудни. Бе изцяло отдадена на желанието си да почувства устните му върху своите.

Господи! Ако Марк имаше същото влияние върху мен, досега да сме се оженили и да сме в очакване на деца.

Идеята да роди дете на Невада я разтърси. Още едно същество с нейната усмивка и черната му коса, още една любопитна личност и може би момче с невероятната координация на баща си, неговата сила и мъжество.

Дъхът й излизаше със свистене. Виеше й се свят. Тя разтърси глава и се огледа като човек, който се пробужда в непознат за него свят. Дърветата бяха покрити със сняг както преди, нищо не бе променено.

Напротив! Всичко бе друго. За пръв път в живота си виждаше мечтите си въплътени в мъжа пред себе си. Влюбена съм в Невада.

Бейби изсумтя и дръпна ръката на господарката си. Тя разсеяно го погали. Той отново я дръпна и привлече вниманието й.

— Прав си, Бейби. Време е да оставим майката на мира. Или си гладен?

Жълтите очи я гледаха неподвижно.

— Прав си — тихо изрече тя. — Глупаво е да оставя някого с толкова жизненост. Но липсата на инстинкт не е нещо ново за мен. Едно разумно момиче би се вслушало в съвета на другите и би те оставило да умреш в онази клопка, вместо да се опитва да те опитоми и да те научи отново да вярваш на хората.

Бейби приведе глава встрани и се заслуша. След това тихо пролая и се обърна да се огледа.

— Добре, момче, разбрах. — Идън протегна ръка в посоката, в която се бе отдалечил Невада. — Върви да си намериш обеда!

Вълчето излетя като изхвърлено от катапулт. Тичаше, изплезило език, а след него, по-бавно, тръгна Идън.

Не е лесно да си влюбен в Невада. Прилича на снежен човек, затворен в себе си в очакване на пролетта, която все не идва.

Помисли и за себе си.

Не се заблуждавай, каза си. Или ще се гмурнеш с отворени очи, или въобще не скачай. Невада не чака пролетта. Той дори не вярва, че съществува такъв сезон. В това е разликата.

Това е разликата, която ще съкруши сърцето ми.

Но не можеше да не върви след него, както преди години не можа да остане далеч от малкото вълче, подивяло от болка и страх.